Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (44)

41.

Куин крачеше напред-назад из спалнята си, като плъх, търсещ начин да излезе от капана. От всички шибани нощи, в които можеше да им заповяда да си останат вкъщи, Рот бе избрал точно тази.

Страхотно!

Докато за пореден път минаваше покрай отворената врата на банята, си даде сметка как това, че забраната да излизат е напълно основателна, само допълнително подклажда гнева му — в момента единствените, които не бяха ранени, бяха Джон и Хекс. Всички други бяха взели участие в мелето и бяха пострадали повече или по-малко.

Имението се беше превърнало в същински лазарет.

И въпреки това те тримата можеха да са навън и да търсят разплата.

Куин спря пред вратата на терасата и погледна към грижливо поддържаните градини, цветята на които всеки миг щяха да разцъфтят. Тъй като лампата в стаята му беше угасена, той прекрасно виждаше басейна, покрит за зимата. И дърветата, с все още голите им клони. И цветните лехи, които…

Блей беше ранен.

… все още бяха просто симетрично оформени купчинки тъмна пръст.

— Мамка му.

Потривайки вече късата си коса, той се опита да пропъди тежестта, настанила се в гърдите му. Според Джон, Блей бил ударен по главата и освен това имал прободна рана в стомаха. За първото следели състоянието му, а за второто доктор Джейн вече се била погрижила като го зашила. Никое от двете наранявания не беше животозастрашаващо.

Което беше добре.

За съжаление, гърдите му не бяха на същото мнение. Откакто Джон Матю му бе съобщил новината, тази проклета болка се бе нанесла там, разполагайки се така удобно, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгне скоро.

Куин буквално не бе в състояние да си поеме дълбоко дъх.

По дяволите, ако беше наистина зрял мъж (което, с оглед на това как се оправяше с някои неща, беше доста съмнително, ако не и направо невярно), щеше да излезе в коридора, да отиде до стаята на Блей и да почука на вратата. След това щеше да влезе и лично да се убеди, че червенокосият все още има пулс и че е с всичкия си след удара в главата… а после щеше да отиде да си върши работата.

Ала вместо това ето го тук, преструвайки се, че не мисли за него, докато се опитваше да протрие пътека върху килима.

И като стана дума за това, време бе отново да закрачи напред-назад. Всъщност би предпочел да отиде в тренировъчния център и да потича, но фактът, че Блейлок беше тук, в това крило, беше като въже, което не му позволяваше да се отдалечи. Без сериозна причина, която да го накара да отиде някъде, като например да се бие… или пък ако къщата се подпалеше, той очевидно не бе в състояние да се откъсне оттук.

А когато отново се озова пред френските прозорци, започна да се досеща защо все спираше там.

Помъчи се да разубеди ръката си да не натиска бравата. Безуспешно.

Резето беше вдигнато и хладният въздух го удари в лицето. Излязъл навън бос и по халат, той почти не усещаше леденостудените плочи под стъпалата си, нито вятъра, който влизаше под халата му и го стискаше право за топките.

От френските прозорци на стаята на Блей струеше светлина. Което беше добра новина — несъмнено щяха да дръпнат завесите, ако правеха секс. Така че беше безопасно да надзърне вътре, нали?

Освен това Блей все още се възстановяваше, така че едва ли щяха да правят креватна гимнастика.

Примирявайки се с ролята си на воайор, той се запрокрадва на пръсти, като се придържаше в сенките и се мъчеше да не се чувства като някой вманиачен почитател. Когато стигна до прозореца, събра сили, наведе се и…

… си пое дъх с облекчение.

Блей беше сам в леглото, облегнат на таблата. Носеше черен халат, вързан на кръста, и черни чорапи. Очите му бяха затворени, а ръката му почиваше над корема, сякаш се грижеше за мястото, което вероятно все още беше превързано.

Някакво движение в другия край на стаята привлече вниманието му. Оказа се Лейла, излизаща от банята с бавна стъпка. Двамата размениха няколко думи — без съмнение той й благодареше, задето му беше дала от кръвта си, а тя му отвръщаше, че за нея е било удоволствие. Нямаше нищо чудно в това, че е тук — тя обикаляше по стаите и Куин вече я беше срещнал малко преди Първото хранене… или поне онова, което би трябвало да е Първото хранене, стига някой да се беше появил.

Лейла излезе от стаята на Блей и Куин зачака Сакстън да се появи. Гол. С роза между зъбите. И шибана кутия шоколадови бонбони.

И ерекция като за световно.

Нищо.

Единственото, което се случи, бе, че Блей отпусна глава и клепачите му отново се затвориха. Изглеждаше напълно изтощен и за първи път — по-възрастен. Това вече не беше момче, наскоро преминало през своето преобразяване, а истински мъж.

Зашеметяващо красив… истински мъж.

В ума си Куин се видя как отваря френските прозорци и прекрачва вътре. Блей щеше да отвори очи и да опита да се надигне… но докато се приближаваше към него, Куин щеше да му махне да не го прави. Щеше да го попита за раната му. И Блей щеше да отвори халата си, за да му я покаже.

Куин щеше да посегне и да докосне превръзката… а после пръстите му щяха да оставят бинтовете и да се плъзнат по топлата, гладка кожа на стомаха на Блей. Блей щеше да се сепне, ала във фантазията на Куин нямаше да отблъсне ръката му… Вместо това щеше да я свали надолу, покрай раната, върху бедрата и…

— Мамка му!

Куин отскочи назад, но беше твърде късно — незнайно как Сакстън беше влязъл в стаята, отишъл бе до прозореца и бе понечил да пусне завесите. При което беше видял задника, застанал на терасата и зяпнал вътре.

„Не отваряй вратата“, повтаряше си Куин, докато се обръщаше, за да отпраши към стаята си. „Не отваряй вратата…“

— Куин?

„Пипнаха те.“

Замръзвайки на мястото си, като крадец, заловен с плазмен телевизор под мишница, той се увери, че халатът му е затворен, преди да се завърти. По дяволите. Сакстън излизаше навън и също така беше по халат.

Явно беше нощ на халатите… дори Лейла носеше такъв.

Докато се обръщаше към братовчед си, Куин си даде сметка, че те не бяха разменили повече от две думи, откакто братовчед му се беше нанесъл в имението.

— Просто се чудех как е.

Нямаше никаква нужда да използва имена — напълно бе ясно кого зяпаше.

— В момента Блейлок спи.

— Нахрани ли се?

Въпреки че знаеше отговора.

— Да.

Сакстън затвори френския прозорец зад себе си, без съмнение, за да попречи на студа да нахлуе в стаята, а Куин се помъчи да не обръща внимание на това, че копелето е босо. Защото това навеждаше на мисълта, че и други части от тялото му са голи.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — измърмори Куин. — Лека…

— Можеше просто да почукаш. На вратата.

Думите бяха изречени с аристократично произношение, което накара Куин да настръхне. Не защото мразеше Сакстън. А защото твърде много му напомняше за семейството, което го беше отритнало.

— Не исках да ви притеснявам. Него. Никого от вас.

Силен порив на вятъра се надигна и ги връхлетя, ала невъзможно гъстата, вълниста и руса коса на Сакстън не се раздвижи… сякаш всяка частица от тялото му, чак до корените на косата, бе прекалено овладяна и добре възпитана, за да бъде повлияна от… каквото и да било.

— Куин, нямаше да прекъснеш нищо.

„Лъжец“, помисли си Куин.

— Ти беше тук пръв, братовчеде — промълви Сакстън. — Ако беше поискал да го видиш или да бъдеш с него, щях да ви оставя насаме.

Куин примига. Какво… те да нямаха отворена връзка? Какво, по дяволите…

Или пък… възможно ли беше да е убедил не само Блей, но и Сакстън, че изобщо няма сексуални желания към най-добрия си приятел?

— Братовчеде, мога ли да говоря откровено?

Куин се прокашля.

— Зависи какво имаш да ми кажеш.

— Аз съм неговият любовник, братовчеде…

— Хей! — Куин вдигна ръце. — Това изобщо, ама изобщо не ми влиза в работата.

— … не любовта на живота му.

Куин отново примига няколко пъти. А после, за частица от секундата, си представи как братовчед му се оттегля благородно и той напълно го замества. Само че във фантазията му имаше голяма зацепка — Блей беше приключил с него.

И той сам си беше виновен за това.

— Разбираш ли какво ти казвам, братовчеде? — Сакстън говореше тихо, въпреки че вятърът виеше, а вратата беше затворена. — Разбираш ли?

Е, добре, това определено беше обрат, какъвто Куин не бе очаквал тази нощ… пък и която и да било друга. По дяволите, изведнъж усети, че е настръхнал… и само дето не каза на братовчед си да се разкара и да иде да си оскубе веждите или нещо такова… или още по-добре — направо да се изнесе.

Само че тогава си спомни колко възмъжал изглеждаше Блей. Той най-сетне бе намерил мястото си и би било престъпно несправедливо да му отнемат всичко това по този начин, тук в мрака.

Куин поклати глава.

— Няма да е правилно.

Не и за Блей.

— Ти си глупак.

— Не. Вече не.

— Е, тук не мога да се съглася с теб. — Изящната ръка на Сакстън придърпа реверите на халата му, затваряйки ги още по-плътно. — Ако ме извиниш, най-добре ще е да се прибера. Тук навън е студено.

Е, на това му се викаше метафора.

— Не му казвай — дрезгаво рече Куин. — Моля те.

Сакстън присви очи.

— Тайната ти е в пълна безопасност. Вярвай ми.

С тези думи той се обърна и влезе в стаята на Блейлок. Вратата се затвори с изщракване зад него, а после светлината угасна, скрита от тежките завеси.

Куин отново потърка косата си.

Част от него искаше да връхлети вътре и да заяви: „Размислих… а сега се махай оттук, за да мога да…“

Да каже на Блей онова, което бе споделил с Лейла.

Само че Блей най-вероятно беше влюбен в Сакстън, а един бог знаеше, че Куин вече беше прецаквал живота на най-добрия си приятел достатъчно пъти.

Или пък не, в зависимост от гледната точка.

Когато най-сетне тръгна обратно към стаята си (само защото беше прекалено жалко да стои тук отвън и да се взира в дръпнатите пердета), си даде сметка, че досега всичко в живота му се беше въртяло около него. Какво искаше той. От какво се нуждаеше. Какво задължително трябваше да има.

Старият Куин щеше да нахлуе през метафоричната врата, която Сакстън бе открехнал…

Работата бе там, че лигавият, глупав израз беше съвсем верен: обичаш ли някого, трябва да го пуснеш да си върви.

Когато се прибра в стаята си, седна на леглото и се огледа наоколо. Видя мебели, които не беше купувал… и украса, която макар и красива, беше анонимна и изобщо не бе в негов стил. Единствените неща, които му принадлежаха, бяха дрехите в гардероба, самобръсначката в банята и маратонките, които беше събул, когато се беше прибрал малко по-рано.

Досущ като в къщата на родителите му.

Е, тук останалите го ценяха. Но станеше ли дума за живот, той всъщност нямаше такъв. Беше защитник на Джон. Воин на Братството. И…

Мамка му, сега, когато бе сложил край на пристрастеността си към секса, списъкът се изчерпваше дотук.

Облегна се на таблата, кръстоса глезени и оправи халата си. Нощта се простираше пред него безкрайно еднообразна… сякаш шофираше през пустинята, все по-навътре и по-навътре… а занапред го очакваха единствено още такива нощи.

Още такива месеци.

Години.

Помисли си за Лейла и съвета, който й бе дал. Господи, двамата бяха в съвсем същото положение. Затвори очи и за огромно свое облекчение усети, че започва да се унася. Ала имаше чувството, че какъвто и покой да открие, той няма да трае дълго.

И беше прав.