Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (4)

1.

Наши дни

Хиподрумът „Акведукт“, Куинс, Ню Йорк

— Искам да ти духам.

Доктор Мани Манело обърна глава надясно и погледна жената, която го беше заговорила. Не можеше да се каже, че за първи път чува тези думи, а в устните, които ги бяха изрекли, определено имаше достатъчно силикон, за да послужи като приятна, мека възглавничка. И въпреки това те го изненадаха.

Кандис Хансън му се усмихна и намести шапчицата в стил Джаки Онасис с ръката си с грижливо поддържан маникюр. Очевидно бе решила, че комбинацията от изискана дама и мръсница е привлекателна… и навярно за някои мъже наистина беше така.

Какво ти, ако я бе срещнал в друг период от живота си, той самият сигурно щеше да се възползва от предложението й, следвайки принципа „Защо не, по дяволите?“. Ала сега? Забравѝ.

Без изобщо да се смути от липсата му на ентусиазъм, Кандис се приведе напред, тиквайки под лицето му бюст, който не просто предизвикваше законите на гравитацията, ами направо им показваше среден пръст, обиждаше майка им и пикаеше върху обувките им.

— Знам къде можем да отидем.

О, той изобщо не се съмняваше в това.

— Надбягването ще започне всеки момент — каза Мани.

Тя се нацупи. А може би устните й все още бяха подути от наскорошната инжекция. Господи, преди десетина години сигурно е имала младо, свежо лице, но сега времето му бе лепнало белезите на отчаянието, към които се добавяха и обичайните за процеса на остаряване бръчки… процес, с който тя очевидно се бореше като професионален боксьор.

— Значи след това.

Мани се извърна, без да отговори. Нямаше представа как изобщо се бе добрала до местата, отделени за собствениците на коне. Трябва да е било в блъсканицата на зрителите да се върнат по местата си след оседлаването край хиподрума… пък и тя без съмнение бе свикнала да прониква там, където всъщност нямаше право да бъде. Кандис беше една от онези манхатънски светски „дами“, на които им липсваше единствено сводникът, за да могат спокойно да бъдат наречени проститутки, и в много отношения беше като оса — ако не обръщаш внимание на досадното й жужене, тя рано или късно ще се лепне на нещо друго.

Или както в този случай — на някой друг.

Вдигнал ръка, за да й попречи да се доближи още повече, Мани се облегна на перилата на своята ложа и зачака да изведат на пистата неговата кобилка. Бяха я сложили в крайния коридор, което беше добре. Тя предпочиташе да не се бута с останалите, а това, че трябва да измине мъничко повече разстояние, никога не я беше притеснявало.

Хиподрумът в Куинс не беше толкова престижен, колкото „Белмонт“ или „Пимлико“, да не говорим пък за достолепния родоначалник на всички хиподруми, „Чърчил Даунс“, но въпреки това си го биваше. Разполагаше с писти с естествена настилка (и пръст, и трева), както и с такава с препятствия. Побираше около деветдесет хиляди зрители, храната беше сносна, но така или иначе никой не идваше тук, за да яде. Понякога, както днес, имаше доста добри състезания — наградният фонд в „Уд Мемориъл Стейкс“ беше 750 000 долара, и тъй като се провеждаше през април, беше добро мерило за качествата на участниците в „Трипъл Краун“…

А, да! Ето я и нея! Неговото момиче.

Когато Мани прикова поглед в Глори Глори Алилуя, шумът на тълпата, ярката дневна светлина и леко поклащащата се редица на останалите коне сякаш изчезнаха. Единственото, което той виждаше, беше великолепната черна кобила. Лъскавата й кожа блестеше на слънцето, мускулите на стройните й крака потръпваха, а деликатните й копита риеха пръстта. Докато тя беше висока почти метър и осемдесет, жокеят на гърба й приличаше на смачкана муха и тази разлика в размерите напълно отговаряше на съотношението на силите им. От самото начало на подготовката си кобилата бе дала да се разбере едно — може и да търпеше дразнещите дребни човечета на гърба си, ала тяхната роля беше общо взето на пътници. Тя бе тази, която командваше.

Властният й темперамент вече бе струвал на Мани двама треньори. Що се отнася до третия, онзи, когото използваха в момента, той не изглеждаше особено доволен, но това се дължеше просто на кончината на чувството му за контрол, стъпкано под конските копита. Глори даваше забележителни времена, но заслугата изобщо не беше на треньора. А пък Мани слабо го вълнуваше напомпаното его на мъже, които си изкарваха прехраната, като командореха коне. Неговото момиче беше истински боец и знаеше какво прави, и той нямаше нищо против да я оставя да действа както си знае и да се забавлява, докато я гледа как смазва конкуренцията.

Без да я изпуска от поглед, той си припомни глупака, от когото я беше купил преди малко повече от година. Да се сдобие с нея срещу двайсет хилядарки си беше чиста проба кражба, като се имаше предвид чистокръвното й потекло, но едновременно с това беше и същинско състояние с оглед на темперамента й и това, че не бе ясно дали изобщо ще получи лиценз, за да се състезава. Тогава тя беше страшно непокорна едногодишна кобила на ръба на това никога да не бъде допусната до състезания… или дори да бъде превърната в кучешка храна.

Ала Мани се бе оказал прав. Стига само да й отпуснеш достатъчно юздите и да я оставиш да командва парада, тя беше великолепна.

Когато участниците се приближиха до стартовата линия, някои от конете взеха да потропват нетърпеливо с копита, но неговото момиче беше като изваяно от камък, сякаш знаеше, че е безсмислено да хаби енергията си за подобни глупости, преди състезанието да е започнало. Въпреки отредения им коридор, Мани беше оптимист за изхода от надбягването, тъй като жокеят на гърба й беше страхотен. Знаеше точно как да се държи с нея и в това отношение беше по-отговорен за успеха й, отколкото нейните треньори. Неговата стратегия бе да се погрижи Глори да може да види всички най-добри маршрути по трасето, след което да я остави да си избере един и да препусне.

Мани се изправи на крака и сграбчи боядисания железен парапет пред себе си, присъединявайки се към тълпата, която също се надигна от местата си, изваждайки безброй бинокли. Сърцето му задумка, ала това го зарадва. Ако не се броеше времето, прекарано във фитнеса, напоследък го даваше прекалено вяло. През последната година и нещо животът му сякаш бе просмукан с някаква ужасяваща вцепененост и може би именно заради това кобилата беше толкова важна за него.

Може би тя бе всичко, което Мани имаше.

Не че възнамеряваше да мисли за това.

На стартовата линия всички вече изгаряха от нетърпение да се изстрелят напред. Когато се опиташ да завреш петнайсет темпераментни коня с крака като вейки и адреналинови жлези, които стреляха като гаубици, в миниатюрни метални кутийки, не можеш да си позволиш да губиш време. Само след минута-две трасето беше затворено и работниците забързаха към оградата.

Удар на сърцето.

Издрънчаване на звънец.

Бум!

Преградата се вдигна и тълпата изрева, когато конете изхвърчаха напред, сякаш изстреляни от гърлата на топове. Условията бяха съвършени. Сухо. Хладно. Пистата беше бърза.

Не че неговата кобилка я беше грижа. Тя щеше да тича и в плаващи пясъци, ако се наложи.

Чистокръвните коне препускаха, а грохотът на копитата им и насърчителните викове на коментатора все повече и повече разпалваха възбудата по трибуните. Мани обаче остана спокоен, без да отлепва ръце от парапета пред себе си, приковал очи в пистата, докато групичката коне вземаше първия завой в кълбо от гърбове и опашки.

Огромният екран му показваше всичко, което трябваше да види. Предпоследна, кобилата му подтичваше в лек галоп, докато останалите препускаха с пълна сила. Къде ти, дори шията й не беше опъната напред. Жокеят й обаче си вършеше работата — грижеше се тя да не се доближи твърде много до оградата, като в същото време й даваше възможност да заобиколи групичката коне или пък да мине между тях, когато е готова.

Мани знаеше точно кое от двете щеше да избере тя. Щеше да връхлети върху другите коне като топуз за рушене на сгради.

Така правеше тя.

И наистина — когато излязоха на правата отсечка от другата страна, тя започна да се развихря. Сниши глава, изпъна шия, крачките й се удължиха.

— Само така! — прошепна Мани. — Покажи им, момичето ми.

Глори се превърна в същинска мълния, стрелнала се покрай останалите коне с толкова мощно ускорение, че място за съмнение нямаше — беше го направила нарочно. Не й стигаше просто да ги победи — тя трябваше да го направи в последната половин миля, отвявайки копелетата като плява в последния момент.

От гърдите на Мани се откъсна гърлен смях. Тя бе точно неговият тип момиче.

— За бога, Манело! Виж я само!

Мани кимна, без да поглежда към мъжа, проговорил в ухото му, тъй като в този момент в челото на групичката коне ставаше нещо важно. Жребецът, който водеше, загуби инерция, силите започнаха да го напускат и той взе да изостава. В отговор жокеят започна да го налага по хълбоците с нагайката… което беше също толкова ефективно, колкото и някой шофьор да вземе да ругае колата си, останала без гориво. Жребецът на второ място (едро, доресто животно с гаден нрав и огромна крачка), начаса се възползва от забавянето и от отпуснатите от жокея му юзди.

В продължение на един миг двата коня препускаха муцуна до муцуна, а после дорестият жребец пое контрол над състезанието. Само че това нямаше да трае дълго. Момичето на Мани бе избрало именно този момент, за да се вмъкне между трите коня зад него и да се залепи за задника му като гербова марка.

Да, Глори се беше развихрила, ушите й — прилепнали към главата, зъбите — оголени.

Щеше да закуси с него. И Мани нямаше как да не предположи, че нещата ще се развият по подобен начин и през първата събота на май, в „Кентъки Дерби“…

Стана толкова бързо.

Всичко свърши… само за миг.

С нарочно странично движение жребецът се блъсна в Глори с такава мощ, че я запрати в оградата. Момичето на Мани бе едро и силно, но не достатъчно, за да посрещне нещо подобно, не и когато се движеше с шейсет и пет километра в час.

В продължение на секунда Мани бе сигурен, че ще се справи. Въпреки начина, по който се наклони на една страна и преплете крака, той очакваше тя да възвърне равновесието си и да даде един добър урок на това буйно копеле.

Само че тя падна. Точно пред трите коня, които беше задминала преди малко.

Касапницата беше моментална — коне свиваха рязко, за да избегнат препятствието на пътя си, жокеи отпускаха юздите в опит да се задържат на седлата.

Всички се справиха някак. С изключение на Глори.

Тълпата ахна, а Мани се хвърли напред, метна се над парапета на ложата си и започна да прескача хора, столове и перила, докато не стигна до пистата.

Прехвърли се над оградата и се затича към нея. Годините на тренировка си казваха думата и той се носеше с главоломна скорост към съкрушителната гледка.

Тя се мъчеше да се изправи. Бог да поживи голямото й, буйно сърце, тя се мъчеше да стане, приковала очи в останалите коне, сякаш изобщо не я беше грижа, че е ранена — искаше единствено да настигне онези, които я бяха оставили да им диша прахта.

За съжаление, предният й крак имаше други планове. Докато тя се бореше, той се мяташе насам-натам от коляното надолу — Мани не се нуждаеше от дългогодишната си практика като ортопедичен хирург, за да е наясно, че тя е закъсала.

Здравата.

Когато стигна до нея, жокеят плачеше.

— Доктор Манело, опитах… о, господи…

Мани спря рязко и посегна към юздите в мига, в който ветеринарите пристигнаха и вдигнаха параван около разиграващата се драма.

Когато тримата мъже в униформи се приближиха до Глори, очите й сякаш обезумяха от болка и объркване. Мани стори каквото му беше по силите, за да я успокои, оставяйки я да мята глава колкото си иска, докато той я милваше по шията. И тя наистина се поукроти, когато й сложиха инжекция.

Поне отчаяното куцане престана.

Главният ветеринар хвърли един поглед към крака й и поклати глава. Което в света на конните надбягвания бе равносилно на „Трябва да бъде приспана“.

Мани завря лице на сантиметри от това на ветеринаря.

— Дори не си го и помисляй. Обездвижете фрактурата и я откарайте в клиниката „Трикаунти“ още сега. Ясно?

— Никога вече няма да се състезава… прилича ми на множеств…

— Изведете шибания ми кон от тази писта и го откарайте в клиниката…

— Не си заслужава…

Мани сграбчи предницата на ризата му и го вдигна във въздуха, докато почти не опря нос в този на доктор Евтаназия.

— Направете го. Веднага.

Последва миг на пълно недоумение, сякаш малкото леке не бе свикнало да се държат с него по този начин.

После, за да е сигурен, че са го разбрали, Мани изръмжа:

— Няма да я изгубя, но на драго сърце ще те нокаутирам. Тук и сега.

Ветеринарят се сви уплашено, сякаш знаеше, че го грози опасността да получи сериозно кроше.

— Добре… добре.

Мани нямаше намерение да изгуби кобилата си. През последната година бе преживял загубата на единствената жена, която някога бе означавала нещо за него, бе започнал да се съмнява в собствения си здрав разсъдък и бе започнал да се налива със скоч, въпреки че открай време го ненавиждаше.

Ако Глори умреше… май нямаше да му остане кой знае какво.