Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (34)

31.

Откъм коридора се чу шум. Забързани стъпки… Тихи проклятия… от време на време — тъпи удари.

Целият този шумен парад в миг извади Мани от дълбокия му сън. Звуците отминаха, а после изведнъж утихнаха, сякаш зад представлението отвън се бе затворила врата.

Вдигайки глава от леглото на Пейн, където я бе облегнал, Мани погледна пациентката си. Красива. Толкова красива. И в спокоен сън…

Лъчът светлина го блъсна право в лицето.

Гласът на Джейн, застанала на прага като тъмен силует, беше напрегнат.

— Трябва ми още един чифт ръце. Веднага.

Нямаше нужда да повтаря. Мани се втурна към вратата, хирургът в него бе готов да се залови за работа, без да задава въпроси.

— Какво имаме?

Докато бързаха по коридора, Джейн докосна опръсканите си с алени петни дрехи.

— Множество травми. Предимно прободни рани, както и една огнестрелна. Освен това ще докарат още един ранен.

Влязоха в залата за прегледи заедно и… о, господи… навсякъде беше пълно с ранени мъже — застанали в ъглите, подпрени на масата, облегнати на плота, ругаещи, докато крачеха напред-назад. Сестрата, Елена, вадеше дузина скалпели и хирургически конци, а дребничък старец със сребърен поднос в ръце предлагаше вода на всички.

— Още не съм ги прегледала — обясни Джейн. — Твърде много са.

— Къде има резервен стетоскоп и апарат за кръвно?

Тя дръпна едно чекмедже и му подхвърли и двете.

— Кръвното ще е много по-ниско от това, с което си свикнал. Както и пулсът.

Което означаваше, че като медик, той нямаше как да прецени истинското състояние на онези, които преглежда. Мани остави стетоскопа и апарата за кръвно.

— По-добре ти и сестрата да се погрижите за първоначалните прегледи. Аз ще се заема с приготовленията за манипулациите.

— Така май ще е най-добре — съгласи се Джейн.

Мани се приближи до русата сестра, която продължаваше да подрежда сръчно инструментите.

— Аз ще поема оттук. Ти върви да помогнеш на Джейн.

Сестрата кимна и започна да снема жизнени показатели, а Мани се зае да отваря чекмеджета, да вади хирургически комплекти и да ги подрежда върху плотовете. Болкоуспокояващите бяха в горния шкаф, спринцовките — в долния. Докато го правеше, беше впечатлен от професионалното ниво на мястото — не бе сигурен как Джейн е успяла да го постигне, но всичко тук бе като в истинска болница.

Десет минути по-късно Джейн, сестрата и той се срещнаха в средата на стаята.

— Имаме двама в лошо състояние — докладва Джейн. — И Рейдж, и Фюри губят много кръв… порязванията им са твърде дълбоки и се боя, че може да има засегнати артерии. Зи и Тор имат нужда от рентген, а ми се струва, че освен раната на корема, Блейлок има и мозъчно сътресение.

Мани отиде до мивката и започна да се мие.

— Да се залавяме за работа. — Огледа се наоколо и посочи един русокос исполин, под чийто ляв ботуш се бе събрала локва кръв. — Аз ще се заема с него.

— Добре. Аз пък ще поема Фюри. Елена, ти направи снимки на тези, които имат счупвания.

Като се имаше предвид, че работят в полеви условия, Мани занесе необходимите инструменти до пациента си… който се бе опънал на пода, където бе рухнал малко по-рано. Масивното копеле бе облечено в кожени дрехи от главата до петите и очевидно адски го болеше, защото главата му бе отметната назад, а зъбите — стиснати.

— Сега ще те прегледам — заяви Мани. — Да имаш проблем с това?

— Не и ако ще попречиш на кръвта ми да изтече.

— Смятай го за направено. — Мани взе една ножица. — Първо обаче трябва да срежа крачола и обувката ти.

— Боен ботуш — простена типът.

— Добре. Каквото и да е, трябва да го махна.

Никакво губене на време с развързване — той просто сряза връзките от предната страна и го свали, освобождавайки крак с размерите на куфар. След това беше много лесно да сцепи панталоните от външната страна, чак до бедрото, разтваряйки ги сякаш бяха чизми за езда.

— Какво имаме, докторе?

— Коледна пуйка, приятелю.

— Толкова ли е дълбоко?

— Аха. — Нямаше нужда да му обяснява, че костта се вижда и че кръвта тече като река. — Трябва отново да се измия. Ей сега се връщам.

След като свърши на умивалника, Мани си сложи чифт ръкавици, седна на пода и взе шишенце лидокаин.

Русокосият окървавен здравеняк го спря.

— Не се тревожи за болката, докторе. Заший ме и се погрижи за братята ми… те имат нужда от теб. И сам бих се оправил, но Джейн не ми позволява.

Мани спря.

— Би се зашил сам?

— Правил съм го в продължение на повече десетилетия, отколкото ти си живял.

Мани поклати глава и промърмори под носа си:

— Съжалявам, здравеняко. Нямам намерение да рискувам да подскочиш точно докато работя над раната ти.

— Докторе…

Мани насочи спринцовката право срещу поразително красивото лице на пациента си.

— Затваряй си устата и лягай. Би трябвало да си под пълна упойка за подобна манипулация, така че не се тревожи — пак ще ти се налага да търпиш достатъчно, за да можеш да се правиш на герой.

Нова пауза.

— Добре де, докторе. Не се пали толкова. Просто свършвай с това… и помогни на останалите.

Трудно бе човек да не изпита уважение към лоялността му.

Работейки възможно най-бързо, Мани обезболи мястото около раната, забивайки иглата в кръг. Исусе, по някакъв странен начин това го върна обратно към годините му на следване и го накара да се чувства много по-жив, отколкото операциите, които извършваше напоследък.

Това беше… действителността, усилена докрай. И проклет да бе, ако не му харесваше.

Пъхна наръч чисти кърпи под крака и изплакна раната.

— Полека, здравеняко — каза, когато пациентът му изсъска и настръхна. — Просто я почистваме.

— Няма… нищо…

Как ли пък нямаше. На Мани му се искаше да може да направи повече по въпроса с болката, но не разполагаха с време. Имаше сложни счупвания, за които трябваше да се погрижи. Стабилизирай и се заеми със следващия.

Под съпровода на стенания и низ от ругатни, долетели откъм лявата му страна, Мани се погрижи за едно миниатюрно разкъсване на артерията; след това затвори мускула и се зае с фасцията^[1] и кожата. — Справяш се чудесно — промърмори, забелязал побелелите кокалчета на пациента си.

— Не се тревожи за мен.

— Да, да… братята ти. — Мани поспря за миг. — Знаеш ли, ти май ставаш.

— Майната… ти… — Воинът се засмя, разкривайки вампирски зъби. — Аз съм… съвършен.

След това затвори очи и се отпусна по гръб; челюстта му бе стисната толкова здраво, че бе истинско чудо как успява да преглъща.

Мани действаше толкова бързо, колкото бе възможно, без от това да пострада качеството на работата му. Тъкмо когато забърсваше редичката от шейсет шева с парче марля, чу как Джейн извика.

Мани обърна глава и не можа да потисне една ругатня.

На прага на стаята за прегледи стоеше Ред Сокс, понесъл на ръце мъжа на Джейн, който изглеждаше така, сякаш го бе прегазила кола. Кожата му имаше пепелив цвят, очите му бяха обърнати към черепа и… мили боже, ботушът му беше извит в обратната посока.

— Можеш ли да му направиш превръзка? — извика Мани на сестрата, след което се обърна към пациента си. — Трябва да ида да видя…

— Върви. — Русокосият вампир го потупа по рамото. — И благодаря, докторе. Няма да го забравя.

Докато отиваше към новопристигналия пострадал, Мани не можеше да не се зачуди дали копелето с козята брадичка изобщо щеше да му позволи да го оперира. Защото кракът му изглеждаше напълно съсипан дори от другия край на стаята.

 

 

Докато Бъч го отнасяше в стаята за прегледи, Вишъс ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. Обединената болка от коляното и бедрото му беше преминала границите на агонията, навлизайки в съвършено нови измерения, и това изцеждаше силите му и способността му да мисли.

Ала не само той беше в тежко състояние. Докато влизаше в стаята с олюляваща се походка, Бъч удари главата му в касата на вратата.

— Мамка му!

— По дяволите… извинявай.

— Капка… в морето. — Ви изохка, когато в слепоочието му затуптя болка, толкова силна и ритмична, сякаш свиреше на барабани „Добре дошли в джунглата“.

За да заглуши пъкления концерт, Ви отвори очи с надеждата нещо да отвлече вниманието му.

Джейн стоеше пред него с вързана коса и игла в окървавената си ръка, на която носеше хирургическа ръкавица.

— Не тя — простена Ви. — Не… тя…

Медиците никога не биваше да лекуват своите партньори — това си беше истинска рецепта за катастрофа. Ако коляното или бедрото му беше окончателно прецакано, Ви не искаше това да тежи на съвестта й. Господ му беше свидетел, че и така имаха предостатъчно проблеми помежду си.

Мани пристъпи пред Джейн.

— Аз съм единствената друга възможност. Няма защо да ми благодариш.

Вишъс извъртя очи. Страхотно. Ама че избор.

— Съгласен ли си? — настоя човекът. — Или би искал да помислиш малко, докато костите ти зараснат като на някое фламинго? Или пък хванеш гангрена и кракът ти окапе?

— Е… на това… му се казва… убедителност.

— И отговорът ти е?

— Добре. Да.

— Занеси го на масата.

Въпреки че Бъч много внимаваше, когато го слагаше да легне, Ви едва не повърна върху двама им, докато го наместваха.

— По дяволите… — Ругатнята на Ви още не беше отзвучала, когато лицето на хирурга изникна над него. — Един съвет, Манело… по-добре не се приближавай толкова…

— Искаш да ми фраснеш един ли? Добре, но изчакай, след като свърша с крака ти.

— Не… гади ми се.

Манело поклати глава.

— Трябва да се погрижим за болката. Нека те сложим на „Демер…“

— Не „Демерол“! — казаха в един глас Ви и Джейн.

Ви погледна към нея. Тя бе коленичила на пода в другия край на стаята и надвесена над стомаха на Блейлок, шиеше гадна на вид рана. Ръцете й бяха като от стомана, работата й — съвършена, тя бе истинско въплъщение на професионализъм. С изключение на сълзите, стичащи се по лицето й.

От гърдите на Ви се изтръгна стон и той погледна към лампата над главата си.

— Ами морфин? — попита Манело, докато срязваше ръкава на коженото му яке. — И не се хаби да се правиш на голям мъж. Последното, от което се нуждая, е да се изповръщаш отгоре си, докато аз човъркам тук долу.

Този път Джейн не отговори, така че Ви трябваше да го стори:

— Да. Морфин може.

Докато Манело пълнеше спринцовката, Бъч се завря в лицето му. Дори извадено от строя след поглъщането на лесъра, ченгето пак звучеше смъртоносно опасно, когато заяви:

— Няма нужда да ти казвам да не преебаваш приятеля ми, нали?

Хирургът вдигна очи от шишенцето и спринцовката в ръцете си.

— В момента не мисля за секс, много ти благодаря. Но ако мислех, определено нямаше да е с него. Така че вместо да се притесняваш кого оправям, защо не направиш услуга на всички ни и не си вземеш един душ. Вониш.

Бъч примига. А после се поусмихна.

— Топките ти си ги бива.

— Да — направени са от стомана. И са с размерите на църковни камбани.

Миг по-късно Ви почувства хладно потъркване в сгъвката на лакътя си, последвано от леко убождане, а малко след това тялото му сякаш се превърна в топка памук — леко и въздушно. Ала от време на време болката успяваше да се прокрадне до съзнанието му — надигаше се от стомаха и го блъскаше право в сърцето. Само че тя нямаше нищо общо с това, което Манело правеше с раната му — Ви не бе в състояние да откъсне очи от своята шелан, докато тя лекуваше братята му.

През размазаното стъкло на зрението си, я видя как се оправи с Блей и се зае с Тормент. Не чуваше какво казва, тъй като ушите му не функционираха особено добре, но Блей очевидно беше благодарен, а и на Тор като че ли му олекна от присъствието й. От време на време Манело я питаше нещо, или пък Елена я прекъсваше с някакъв въпрос, а веднъж Тор потръпна и тя спря, за да го успокои.

Това беше животът й, нали? Лекуването, стремежът към съвършенство, всеотдайността към пациентите й. Лекарският й дълг беше нейната същност.

И докато я гледаше такава, Ви нямаше как да не преосмисли случилото се между нея и Пейн. Ако Пейн твърдо бе решила да сложи край на живота си, Джейн несъмнено би се опитала да я разубеди. А когато бе станало очевидно, че не е в състояние да го направи…

Изведнъж, сякаш усетила погледа му върху себе си, Джейн обърна очи към него. Те бяха толкова потъмнели, че цветът им едва се виждаше и за миг тялото й изгуби плътността си, сякаш той й бе отнел волята за живот.

Внезапно лицето на хирурга му препречи погледа.

— Имаш ли нужда от още болкоуспокояващи?

— Какво? — попита Ви, раздвижвайки с усилие удебеления си сух език.

— Простена.

— Не… заради… коляното.

— Не е само коляното ти.

— А… какво?

— Мисля, че тазобедрената става е изместена. Ще трябва напълно да ти сваля панталона.

— Все тая…

Ви отново се загледа в Джейн, почти без да усеща как ножицата сряза двата му крачола догоре. Но съвсем ясно разбра кога хирургът свали дрехите от тялото му. Издаде го рязкото поемане на дъх, което той побърза да прикрие миг по-късно. Реакцията му безсъмнено не се дължеше на предупрежденията, татуирани на Древния език.

— Съжалявам, докторе — промърмори Ви, без сам да е сигурен защо се извинява за касапницата под кръста му.

— Аз… ъъъ… ще те покрия. — Човекът изчезна някъде и се върна с одеяло, което метна върху корема на Ви. — Просто трябва да прегледам ставите ти.

— Добре.

Очите на Ви се върнаха върху Джейн и той усети, че се пита дали ако тя не бе умряла и не се бе върнала от мъртвите като дух, щяха да опитат да имат дете. Съмнително бе дали след стореното му от баща му той би могъл да изкара нещо друго, освен оргазъм. Пък и никога не бе искал деца… и досега не искаше. Ала от нея би излязла невероятна майка. Тя се справяше страхотно с всичко, с което се захванеше.

Дали й липсваше това да е жива? Защо никога не я бе попитал?

Лицето на хирурга, изникнало пред него, прекъсна мислите му.

— Тазобедрената става е изместена. Ще трябва да я наместя, преди да се заема с коляното, тъй като се тревожа за кръвообращението ти.

— Просто ме оправи — простена Ви. — Направи каквото е необходимо.

— Добре. Сложих коляното ти във временна ортеза. — При тези думи човекът погледна към Бъч, който въпреки молбата да си вземе душ, се бе облегнал на стената, само на една-две стъпки от тях. — Нуждая се от помощта ти. Никой друг наоколо не е свободен.

Ченгето веднага се отзова — оттласна се от стената и се приближи.

— Какво искаш да направя?

— Дръж таза му неподвижен. — Човекът се качи върху стоманената маса и приклекна до краката на Ви, за да не си удари главата в лампата. — Ще ни трябва сила за това, няма друг начин. Застани срещу мен и ще ти покажа къде да сложиш ръце.

Бъч го стори начаса — приближи се още малко и протегна ръце надолу.

— Къде?

— Тук. — Ви смътно усети топла тежест от двете страни на бедрата си. — Малко по̀ встрани… точно така. Добре.

Бъч погледна към Ви през рамо.

— Готов ли си?

Глупав въпрос. Все едно да попиташ някого дали е готов за челен удар.

— Нямам търпение — промърмори Ви.

— Съсредоточи се върху мен.

Ви направи точно това… виждаше зелените пръски в лешниковите очи на ченгето, очертанията на чупения му нос, едва наболата брада.

Когато човекът стисна долната част на бедрото му и започна да я повдига, Ви подскочи върху масата, главата му се отметна назад, челюстта му се напрегна.

— Полека — каза ченгето. — Съсредоточи се върху мен.

Как ли пък не. Имаше болка и БОЛКА. А това тук беше БОЛКА.

Вишъс се бореше за въздух, невралните му пътища бяха задръстени от сигнали, тялото му сякаш изригваше, въпреки че кожата си оставаше непокътната.

— Кажи му да диша — нареди някой. Вероятно човекът.

О, да, със сигурност щеше да го направи. Ама друг път.

— Добре, на три ще върнем ставата на мястото й… готов ли си?

Ви нямаше представа на кого говори лекарят, но ако се обръщаше към него, той изобщо не бе в състояние да му отговори. Сърцето му подскачаше лудешки, дробовете му сякаш бяха от камък, мозъкът му бе като Лас Вегас през нощта, а…

— Три!

Вишъс изкрещя.

Единственият по-силен звук бе изпукването, когато ставата му дойде на мястото си. Последното, което видя, преди да напусне хотел „Съзнание“, бе как Джейн обърна панически глава. В очите й имаше див ужас, сякаш най-страшното, което можеше да си представи, бе как той страда…

И тогава Ви разбра, че все още я обича.