Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (33)

30.

Изсвирването беше силно и пронизително и докато то отекваше из фоайето на имението, Куин бе сигурен, че настойчивият звук бе излязъл от устата на Джон Матю. Господ знаеше, че през последните три години му се беше наслушал.

Спря с крак върху първото стъпало на внушителното стълбище, избърса запотеното си лице с направената на топка тениска и се подпря на парапета. Виеше му се свят след тренировката, а краката и задникът му сякаш тежаха толкова, колкото и проклетото имение.

Когато изсвирването се повтори, той си спомни, че някой се опитва да привлече вниманието му. Обърна се и видя Джон Матю, застанал под пищно украсената каса на вратата на трапезарията.

— Какво, по дяволите, си направил със себе си? — попита Джон на езика на знаците, преди да посочи собствената си глава.

„Я виж ти“, помисли си Куин. В миналото въпрос като този би се отнасял за много повече от промяната в прическата му.

— Нарича се подстригване.

— Сигурен ли си? Защото, мен ако питаш, се нарича офъкване.

Куин потърка късата си коса, която сам бе остригал.

— Не е кой знае какво.

— Е, винаги можеш да си сложиш перука. — Сините очи на Джон се присвиха. — И къде са ти железата?

— В шкафа с оръжията.

— Нямам предвид оръжията, а онова, което носеше по лицето си.

Вместо отговор Куин просто поклати глава и понечи да си тръгне — нямаше желание да дрънка за пиърсингите си, които бе махнал. В ума му цареше бъркотия, тялото му беше изтощено и сковано от ежедневното бягане…

Зад гърба му отново се разнесе изсвирване и едва не го накара да запрати една ругатня през рамо. Реши да си спести усилието, за да не губи ненужно време — изпаднеше ли в такова настроение, нищо не можеше да накара Джон да се откаже.

Хвърли поглед назад и изръмжа:

— Какво?

— Трябва да ядеш повече. Независимо дали с нас или сам. Превръщаш се в скелет…

— Добре съм…

— … така че или ще започнеш да се храниш като добро малко момче, или ще накарам да заключат залата за тренировки и няма да ти дам ключа. Ти решаваш. Освен това повиках Лейла. Чака те в стаята ти.

Куин се обърна рязко… което се оказа лоша идея, тъй като фоайето изведнъж се превърна във въртележка. Сграбчи парапета и излая:

— И сам можех да се погрижа за това.

— Но нямаше да го сториш, така че аз го направих вместо теб. Освен ако не претрепя дузина лесъри, това ще е доброто ми дело за тази седмица.

— Ако си решил да се правиш на майка Тереза, по-добре намери някой друг, върху когото да се упражняваш.

— Съжалявам, обаче си избрах теб. И най-добре се поразбързай — не искаш да я караш да те чака, нали? А, и още нещо — докато с Хекс бяхме в кухнята, помолих Фриц да ти приготви нещо за хапване и да го качи в стаята ти. До после.

Джон тръгна към килера, ала гласът на Куин го догони:

— Нямам желание да бъда спасяван, задник такъв. И сам мога да се погрижа за себе си.

В отговор Джон му показа среден пръст над главата си.

— О, за бога! — промърмори Куин.

Така не му се занимаваше с Лейла точно сега. Нямаше нищо против Избраницата, но мисълта да бъде затворен в една стая с някой, който се интересуваше от секс, направо му бе непоносима. Което си беше същинска ирония. Досега чукането бе не каква да е, а определяща част от живота му. Ала през последната седмица? От самата мисъл да бъде с някого му се повдигаше.

Исусе, ако продължеше така, последният, с когото бе правил секс, щеше да е червенокос. Ха-ха-ха! Да си умреш от смях. Очевидно Скрайб Върджин имаше гадно чувство за хумор.

Тътрейки се с усилие по стълбите, той реши да каже на Лейла (възможно най-любезно), че може да върви да си гледа работата…

Замайването, връхлетяло го на втората площадка, го накара да се закове на място.

През последните седем нощи бе свикнал светът да се върти около него, при цялото това бягане и както почти не се хранеше — дори бе започнал да очаква с нетърпение усещането, че се откъсва от тялото си. Беше по-евтино от това да се напие, а и ефектът не отслабваше с времето… поне докато не се нахранеше.

Но сега беше различно. Струваше му се, че някой го е прегазил с булдозер, ала очите му показваха, че все още стои на крака. Същото говореше и фактът, че бедрата му се бяха опрели в парапета…

Без никакво предупреждение едното му коляно се подкоси и той се сгромоляса като книга, политнала от рафта.

Улови се за парапета с една ръка и се надигна, тежко облегнат на него. Вперил сърдит поглед в крака си, той го разтърси няколко пъти и задиша дълбоко, мъчейки се да убеди тялото си да го слуша.

Без особен успех.

Вместо това бавно се свлече и трябваше да се завърти, за да изглежда така, сякаш просто бе приклекнал върху кървавочервения килим. Не можеше да диша… или по-скоро — дишаше, но от това нямаше никаква полза.

„Проклятие… Стегни се… Мамка му!“

— Господарю? — разнесе се глас над него.

Мамка му беше слабо казано!

Докато стискаше очи, Куин си помисли, че отдавна не бе виждал по-недвусмислено доказателство за Закона на Мърфи от появата на Лейла точно в този момент.

— Господарю, мога ли да ви помогна?

От друга страна, това може и да имаше добрата си страна — по-добре тя, отколкото някой от братята.

— Да. Коляното ми се прецака. Контузих го, докато тичах.

Вдигна глава и видя как Избраницата приклекна до него, бялата й роба — в ярък контраст с аления килим и наситеното златисто сияние на украсата във фоайето.

Чувствайки се като истински идиот, докато тя протягаше ръка към него, Куин опита да се изправи на крака… ала без никакъв успех.

— Аз… ъъъ… предупреждавам те, че съм доста тежък.

Прелестната й ръка улови неговата и той с изумление видя, че пръстите му трепереха, докато приемаше помощта й. Доста се учуди и когато тя го издърпа на крака без особено усилие.

— Силна си — отбеляза, когато ръката й се обви около кръста му и го задържа изправен.

— Ще вървим заедно.

— Съжалявам, че съм потен.

— Няма нищо.

И с тези думи те потеглиха. Изкачиха се бавно до втория етаж и поеха по коридора, минавайки покрай цял куп врати (за щастие — затворени). Кабинетът на Рот. Стаята на Тормент. Стаята на Блей (нямаше да поглежда към нея). Тази на Сакстън (нямаше да я изкърти и да изрита братовчед си през прозореца). Спалнята на Джон Матю и Хекс.

— Аз ще отворя — каза Избраницата, когато спряха пред неговата.

Трябваше да се обърнат настрани, за да минат през касата, заради размерите му. После, за негова радост, Лейла затвори вратата и го отведе до леглото. Нямаше нужда никой да научава какво става, а имаше голяма вероятност Избраницата да се хване на измислицата му, че се е контузил.

Идеята бе да остане седнал, но в мига, в който тя го пусна, Куин се пльосна върху дюшека. Плъзна поглед надолу по тялото си, чак до маратонките, и се зачуди защо не вижда колата, която някой бе паркирал отгоре му. И то не някаква малка двуместна кола, ами шибан джип.

— Ъъъ… слушай, можеш ли да бръкнеш в коженото ми яке. Там имам едно протеиново блокче.

В този миг откъм вратата долетя потропване на метал върху порцелан. А после се разнесе мирис на храна.

— Не желаете ли да опитате от телешкото, господарю?

Стомахът му се сви на топка.

— Господи… не…

— Има и ориз.

— Само… едно от блокчетата.

По тихото поскърцване се досети, че тя бута количката с подноса към него и след миг усети много повече от далечен полъх от онова, което Фриц му беше приготвил.

— Престани… престани, мамка му… — Куин се преви одве, разтърсван от напъни да повърне. — Не… и храната…

— Трябва да хапнете — долетя учудващо решителният й отговор. — И аз ще ви нахраня.

— Да не си посмяла…

— Ето. — Вместо месо или ориз, тя му подаваше залче хляб. — Хайде, отворете уста. Нуждаете се от храна. Вашият Джон Матю каза така.

Куин се отпусна върху възглавниците и закри лицето си с ръка. Сърцето му биеше лудешки в гърдите и някъде дълбоко в себе си той осъзнаваше, че ако продължава така, наистина може да се убие. Странно, това май не беше кой знае колко лоша идея. Особено когато в ума му изникна лицето на Блей.

Толкова красив. Толкова невероятно красив. Струваше му се глупаво и някак женствено да го нарича така, но това беше истината. Проклетите устни, те бяха проблемът… така хубави и плътни. И очите! Толкова сини.

Беше целувал тези устни и му беше харесало. Беше виждал тези очи да пламват от страст.

Можеше да е първият на Блей… първият и единствен. А вместо това? Неговият братовчед…

— О, господи…

— Господарю, хапнете!

Останал без капчица енергия, за да се съпротивлява на каквото и да било, той се подчини — сдъвка механично залъка и го преглътна през сухото си гърло. После го направи отново. И отново. За негово учудване, въглехидратите успокоиха земетръсната зона в стомаха му и по-скоро, отколкото бе вярвал, че е възможно, вече търсеше нещо по-питателно. Ала следващото в менюто беше бутилка вода, която Лейла придържаше, докато той отпиваше на малки глътки.

— Може би трябва да направим малка почивка — каза Куин, преди тя да се е опитала да му пробута нова порция хляб.

Докато се завърташе на една страна, усети как костите в краката му изтракаха и си даде сметка, че ръката му почива по различен начин върху гърдите — по тях имаше по-малко мускули. Спортните шорти също му бяха по-широки в кръста.

Беше си причинил всичко това само за седмица. Ако продължаваше така, много скоро изобщо нямаше да прилича на себе си.

Всъщност то вече се бе случило. Както Джон Матю беше забелязал, той не само се беше остригал, но и бе свалил както двата пиърсинга от веждата и устната си, така и близо дузината от ушите си. Отишли си бяха и халките на гърдите му. Все още носеше пиърсинга на езика си, както и онези ниско долу, но всичко, което можеше да се види, си бе отишло.

Беше му дотегнало от него самия заради толкова много неща. Писнало му бе нарочно да се държи като аутсайдер. Омръзнала му бе славата, че спи с който му попадне.

Освен това вече нямаше и грам желание да се бунтува срещу някакви закостенели, назадничави сухари. За бога, не му трябваше психиатър, за да му обясни какво го бе превърнало в това, което е. Семейството му беше самото съвършенство — аристократично и консервативно… и наказанието им за това беше бисексуален син, който спеше с куцо и сакато, имаше цял куп железа по лицето, готик дрехи и слабост към иглите. Но колко от тези неща бяха част от истинската му същност и колко се дължаха на бунта, породен от това, че го смятаха за разнооко извращение?

Кой беше той, по дяволите?

— Да опитаме с още малко? — обади се Лейла.

Точно това беше въпросът.

Когато тя се приближи с багета в ръце, Куин реши да престане с глупостите. Отвори уста като птиче, което родителите му хранят, и я изяде до троха. И още. А след това, сякаш прочела мислите му, Лейла поднесе към устните му сребърна вилица, на която беше набодено парченце телешко.

— Нека опитаме с това, господарю… Но дъвчете бавно.

Как ли пък не. Свирепият глад най-сетне си каза думата и той се нахвърли на месото като хищник и едва не отхапа зъбците на вилицата. Ала Лейла се справи чудесно, подавайки му залък след залък толкова бързо, колкото той ги лапаше.

— Чакай… спри — измърмори Куин изведнъж, уплашен, че ще повърне.

Отново се отпусна по гръб и сложи ръка на гърдите си. Трябваше да си поема въздух на съвсем малки глътки. Задишаше ли дълбоко, щеше да изповръща всичко, което бе изял.

Лицето на Лейла се появи над неговото.

— Господарю… може би трябва да спрем.

Куин я погледна с присвити очи и я видя както трябва за първи път, откакто бе дошла. Господи, биваше си я, с цялата тази светла коса, вдигната високо, разкривайки поразяващо съвършено лице. С ягодовочервените си устни и зелени очи, които грееха на светлината на лампата, тя бе точно това, което расата ценеше, когато ставаше дума за гени — не се виждаше абсолютно никакъв недостатък.

Пресегна се и докосна лекичко кока й. Толкова беше мек. Никакъв лак за коса — сякаш вълните на косата й сами знаеха как да застанат така, че най-добре да подчертаят прекрасното й лице.

— Господарю? — каза тя, като се напрегна.

Куин знаеше какво се крие под робата й — гърдите й бяха великолепни, стомахът й — плосък като дъска… а ханшът и коприненомеката женственост между бедрата й бяха точно от нещата, заради които един гол мъж би легнал и върху натрошено стъкло.

Знаеше го, защото бе виждал всички тези неща с очите си, докосвал бе по-голямата част от тях, и дори бе целувал някои избрани местенца.

Но не я беше обладавал. Нито пък бе отишъл много далеч. Като ерос тя бе обучена за секс, но при липсата на Примейл, който да бъде с Избраниците, тя знаеше само теорията, но нямаше никакъв опит в „практиката“, така да се каже. И за известно време на Куин му бе забавно да й покаже това-онова. Само че му се бе струвало някак нередно.

Е, тя бе изпитала доста неща, които й бяха харесали, но в очите й имаше твърде много, а в неговото сърце — твърде малко, за да стигнат по-далеч.

— Ще вземете ли вената ми, господарю? — прошепна тя дрезгаво.

Куин просто я зяпна.

Алените й устни се разтвориха.

— Господарю… искате ли да ме имате?

Той затвори очи и отново видя лицето на Блей… но не такова, каквото бе сега. Не хладния непознат, когото сам бе създал. А някогашния Блей, чиито сини очи като че ли непрекъснато гледаха към него.

— Господарю, аз съм на ваше разположение. Все още. Винаги.

Когато Куин най-сетне я погледна, тя бе вдигнала ръце към робата си и бе разтворила двете й половини, разкривайки изящната шия, ключицата и прелестното улейче между гърдите си.

— Господарю… искам да ви служа. — Разтваряйки гладката материя още по-широко, тя му предлагаше не само вената, но и тялото си. — Вземете ме…

Куин улови ръцете й, посегнали към сатенения колан около кръста й.

— Спри.

Лейла сведе очи към завивката на леглото и сякаш се вкамени. А после се отскубна от него и рязко оправи робата си.

— Тогава пийте от китката ми. — С разтреперани пръсти тя вдигна ръкава си и му протегна ръка. — Вземете от вената ми онова, от което така очевидно се нуждаете.

Не го поглеждаше. Вероятно не бе в състояние.

И ето я, тя стоеше пред него, затворена в себе си от унижение, което не бе заслужила и което той не бе възнамерявал да й причини… и въпреки това му се предлагаше… макар и не по някакъв жалък начин, а защото бе родена и възпитана да изпълнява роля, която нямаше нищо общо с нейните желания, а единствено с очакванията на обществото… и тя бе твърдо решена да отговори на тези очаквания. Дори ако не я искаха заради самата нея.

Исусе, Куин прекрасно знаеше какво е усещането.

— Лейла…

— Не се извинявайте, господарю. Така ме принизявате.

Куин улови ръката й, защото имаше чувството, че тя се кани да коленичи.

— Виж, вината е моя. Изобщо не трябваше да започвам онова със секса…

— А аз ви казвам да престанете. — Гърбът й бе изправен като дъска, гласът й — режещ. — И ме пуснете, ако обичате.

Куин се намръщи.

— По дяволите… толкова си студена.

— Нима?

— Да. — Той прокара пръсти по ръката й. — Имаш ли нужда да се нахраниш? Лейла? Ехо?

— Бях от Другата страна, в Светилището, така че — не.

Е, това звучеше убедително. Когато беше там, Избраницата съществуваше, без да съществува, нуждата й за кръв — потисната… и очевидно освежена. През последните няколко години Лейла бе задоволявала потребностите на онези братя, които не можеха да пият от жените си. Тя бе предпочитаната Избраница.

И тогава истината го осени.

— Я чакай. Ти изобщо не ходиш на север, така ли?

След като Фюри бе освободил Избраниците от живота им със сурови и ограничаващи правила, повечето от тях бяха напуснали Светилището, в което бяха затворени в продължение на безброй години, и бяха отишли в имението на Фюри в Адирондак, за да научат повече за свободата на живота от тази страна.

— Лейла?

— Не, вече не ходя там.

— Защо?

— Не мога. — Тя махна с ръка, за да сложи край на този разговор, и отново вдигна ръкав. — Господарю, ще вземете ли вената ми?

— Защо не ходиш там?

Очите й най-сетне срещнаха неговите… и Куин видя, че са пълни с неприкрит гняв. Което, колкото и да бе странно, бе истинско облекчение. Смиреното покорство, с което тя приемаше всичко, го караше да се пита колко умна бе всъщност. Но ако се съдеше по изражението й в този момент, под онова, което се виждаше с просто око, бе скрито много и той нямаше предвид само съвършеното й тяло.

— Лейла? Отговори ми. Защо не ходиш там?

— Не мога.

— Кой го казва? — Куин не беше особено близък с Фюри, но все пак го познаваше достатъчно добре, за да може да се обърне към него, ако има проблем. — Кой?

— Никой. И не се тревожете. — Тя махна към китката си. — Пийте, за да си възвърнете силата, от която се нуждаете, а после ще ви оставя на спокойствие.

— Добре, щом искаш да се заяждаме за точната дума — какво те спира да ходиш там?

Върху лицето й лумна раздразнение.

— Не е ваша грижа.

— Аз ще реша кое е моя грижа. — Не обичаше чрез сплашване да кара жените да му се подчиняват, но очевидно джентълменът, дремещ в него, се бе събудил в мекото си легло и бе открил, че е ядосан. — Кажи ми!

Той беше последният на света, от когото би се очаквало да изтръгва откровения със заплахи, ала ето че правеше точно това. Работата бе там, че нямаше намерение да допусне каквото и да било да нарани тази жена.

— Добре. — Тя вдигна ръце, в знак, че се предава. — Ако отида на север, няма да мога да задоволявам потребностите от кръв на всички ви. Ето защо се връщам в Светилището, за да се възстановя и да изчакам да бъда повикана. Когато това стане, идвам от тази страна, давам ви онова, от което се нуждаете, а после отново се прибирам там. Така че — не, не мога да отида в планината.

— Исусе… — Ама че използвачи бяха. Трябвало е да предвидят този проблем… или пък Фюри е трябвало да се досети. Освен ако… — Говори ли с Примейла?

— И за какво по-точно? — сопна се тя. — Кажете ми, господарю, вие бихте ли признали провала си на бойното поле пред своя крал?

— Как, по дяволите, си се провалила? Та ти поддържаш колко… четирима от нас?

— Именно. И служа на всички ви изключително ограничено.

Лейла изведнъж се изправи и отиде до прозореца. Докато тя се взираше навън, на Куин наистина му се прииска да я желае. В този момент би дал всичко, за да изпита към нея онова, което тя изпитваше към него… в края на краищата тя имаше всичко, което семейството му ценеше — същинско въплъщение на достойна за възхищението на обществото жена. И го желаеше.

Ала когато надникнеше в себе си, Куин откриваше другиго в сърцето си. И нищо не можеше да промени това. Никога… както се опасяваше.

— Не знам коя или какво съм всъщност. — Лейла като че ли говореше на себе си.

Е, това важеше и за двамата.

— Няма да го откриеш, ако не напуснеш Светилището.

— Невъзможно, ако служа…

— Ще използваме някоя друга. Съвсем просто е.

Тя си пое рязко дъх, а после каза:

— Но, разбира се. Ще постъпите както желаете.

Куин се загледа в строгата линия на брадичката й.

— Но това ще ти помогне.

Лейла му хвърли гневен поглед през рамо.

— Но не ми помага… защото тогава ще ме оставите без нищо. Изборът е ваш, но аз съм тази, която трябва да понесе последствията.

— Животът си е твой. Можеш да избираш.

— Няма да говорим повече за това. — Тя вдигна ръце. — Прескъпа Скрайб Върджин, вие нямате никаква представа какво е да желаеш неща, които не ти е писано да имаш.

Думите й изтръгнаха горчив смях от Куин.

— Как ли пък не знам! — Веждите на Лейла подскочиха, а той извъртя очи. — С теб имаме повече общо, отколкото предполагаш.

— Вие имате свобода, целият свят е на ваше разположение. Какво повече бихте могли да желаете?

— Вярвай ми.

— Е, аз искам вас, а не мога да ви имам. То не е по мой избор. А като задоволявам вашите потребности и тези на останалите, имам цел, различна от това да оплаквам загубата на погиналата ми мечта.

Куин си пое дълбоко дъх. Не можеше да не изпитва уважение към нея. Това не беше някакъв пристъп на самосъжаление — тя просто излагаше фактите такива, каквито са.

По дяволите, Лейла бе точно онази шелан, каквато открай време искаше. Дори докато чукаше всичко живо на два крака, дълбоко в себе си винаги бе виждал бъдещето си именно с жена като нея. С безупречно потекло и класа… типът жена, която родителите му не само биха одобрили, но дори биха изпитали и мъничко уважение към него, задето бе успял да си намери такава шелан.

Това беше мечтата му. А ето че сега, когато тя се бе сбъднала… когато стоеше в спалнята му и го гледаше в лицето… той искаше нещо съвсем различно.

— Ще ми се да можех да изпитвам нещо по-дълбоко към теб — дрезгаво каза Куин, отвръщайки на истината с истина. — Бих сторил почти всичко, за да изпитвам към теб онова, което би трябвало. Ти си… жената от моите фантазии. Всичко, което винаги съм искал, но никога не съм вярвал, че мога да притежавам.

Очите й се разшириха толкова, че заприличаха на две луни, красиви и сияйни.

— Тогава защо…

Куин потърка лице и се зачуди какви, по дяволите, ги приказва. И върши.

Когато свали ръце от лицето си, те бяха влажни… но той отказваше да мисли какво ги бе намокрило.

— Влюбен съм — пресипнало отговори. — В другиго. Ето защо.