Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (32)

29.

Провесила крака през ръба на леглото, Пейн отново и отново напрягаше мускули, дивейки се на чудото, че умът й е в състояние да накара крайниците й да му се подчинят.

— Ето, облечи си това.

Вдигна поглед и за миг вниманието й бе отвлечено от устата на лечителя й. Не можеше да повярва, че те бяха… че той беше… докато тя…

„Да, халатът беше добра идея“, помисли си.

— Няма да позволя да паднеш — увери я той, докато й помагаше да се облече. — Можеш да заложиш живота си на това.

Пейн му вярваше.

— Благодаря ти.

— Няма защо. — Той й подаде ръка. — Хайде… да го направим.

Само че благодарността, която Пейн изпитваше, бе твърде сложна, за да я остави неизречена.

— За всичко, лечителю. Благодаря ти за всичко.

Той й се усмихна за миг.

— Тук съм, за да ти помогна да се почувстваш по-добре.

— И го правиш.

С тези думи Пейн предпазливо стъпи на крака.

Първото, което забеляза, бе хладината на пода под краката й… а после тежестта й се прехвърли върху тях и всичко се обърка. Мускулите й се свиха в спазъм от напрежението и краката й се подкосиха, като перца, духнати настрани. Ала лечителят беше до нея в мига й на нужда — ръката му се обви около кръста й и я подкрепи.

— Стоя — ахна тя. — Стоя… изправена…

— И още как.

Долната част на тялото й не беше това, което бе някога; бедрата и прасците й трепереха толкова силно, че коленете й се удряха едно в друго. Но тя стоеше.

— А сега ще повървим — заяви Пейн, стискайки зъби, когато по костите й сякаш се пръснаха ледени и изпепеляващи струи.

— Може би не трябва да избързваме…

— Към тоалетната — нареди тя. — Където ще се облекча, без никой да ми помага.

Тази независимост беше жизненоважна. Да си върне това простичко, ала така съществено достойнство — да може да се грижи за нуждите на тялото си — й се струваше като манна небесна, неопровержимо доказателство, че благословиите, също като времето, са нещо относително.

Само че когато опита да пристъпи напред, установи, че не може да повдигне крака си.

— Ти просто премествай тежестта на тялото си — каза лечителят й, докато я завърташе и минаваше зад нея. — Аз ще се погрижа за останалото.

Когато той я прихвана през кръста, Пейн направи каквото й беше казал и почувства как едната му ръка улови бедрото й отзад и повдигна крака й. Без да е нужно да й дава знак, тя разбра кога да се наведе напред и да отпусне внимателно тежестта си. На свой ред лечителят й нагласи коляното й в правилната позиция, ограничавайки свиването на ставата, докато тя изпъваше крака си.

Макар и да имаше чисто механично изражение, чудото не сгряваше сърцето й по-малко само защото ставаше стъпка по стъпка — тя отиваше в тоалетната.

Когато най-сетне стигнаха до целта, лечителят й деликатно я остави сама и тя използва дръжката, монтирана в стената, за да си помага. Усмихваше се през цялото време. Което бе направо нелепо.

След като свърши, се изправи с помощта на дръжката и отвори вратата. Лечителят й беше там и тя посегна към него в същия миг, в който той протегна ръце към нея.

— Обратно в леглото. — Думите му бяха заповед, ни повече, ни по-малко. — Ще те прегледам, а после ще ти намеря чифт патерици.

Пейн кимна и те бавно се върнаха до леглото. Докато се изпъне върху матрака, вече се бе запъхтяла, но бе повече от доволна. Това бе нещо, начало, от което да продължи напред. Вцепенена, вледенена от студ, без никакви изгледи за промяна? Това бе смъртна присъда.

Затворила очи, Пейн запреглъща, дишайки дълбоко, докато лечителят й я преглеждаше.

— Кръвното ти налягане е високо — каза той, слагайки настрани подобното на маншет приспособление, което Пейн познаваше толкова добре. — Но то може и да е заради онова, което… ъъъ… направихме. — Той се прокашля — нещо, което май често правеше. — Нека проверим краката ти. Искам да се отпуснеш и да затвориш очи. Моля те, недей да поглеждаш.

След като Пейн се подчини, той попита:

— Усещаш ли нещо?

Пейн се намръщи, опитвайки се да въведе ред в многобройните усещания на тялото си — мекотата на матрака, хладния ветрец, галещ лицето й, чаршафа, върху който почиваше ръката й.

Нищо. Не усещаше…

Надигна се панически и се взря в краката си… само за да открие, че той не я докосва — ръцете му бяха отпуснати до тялото.

— Излъга ме.

— Не. Просто не приемам нищо за даденост, ето какво правя.

Докато се отпускаше назад и отново затваряше очи, на Пейн й се прииска да изругае, но едновременно с това го разбираше.

— Ами сега?

Под коляното й почиваше нещо. Усещаше го съвсем ясно.

— Ръката ти… е върху крака ми… — Тя повдигна единия си клепач и видя, че е права. — Да, докосваш ме там.

— Някаква разлика от преди?

Пейн се намръщи.

— Малко… по-лесно го усещам.

— Подобрението е добър признак.

Лечителят й я докосна от другата страна. После стигна почти до ханша й. След това се спусна чак до стъпалото й. От вътрешната страна на бедрото… коляното й.

— А сега? — попита за последен път.

В мрака на затворените си очи Пейн се напрегна, за да почувства… нищо.

— Сега… не усещам нищо.

— Добре. Приключихме.

Когато отвори очи и го погледна, усети как по тялото й пробяга ледена тръпка. Какво ли бъдеще ги очакваше, зачуди се тя, след като отминеше този период на възстановяване, по време на който бяха заедно? Физическите й ограничения оправдаваха присъствието му, но всичко това щеше да свърши, когато тя се оправеше.

Дали и тогава щеше да я иска?

Пейн посегна и стисна ръката му.

— Ти си истинска благословия за мен.

— Заради това? — Лечителят й поклати глава. — Ти го направи, бамбина. Тялото ти само̀ се лекува. Няма друго обяснение. — Той се наведе и като приглади назад пуснатата й коса, я целуна целомъдрено по челото. — Сега трябва да поспиш. Изтощена си.

— Няма да си тръгнеш, нали?

— Не. — Лечителят й погледна към стола, с чиято помощ бе достигнал приспособлението на тавана. — Ще бъда ей там.

— Това легло… достатъчно голямо е за двама ни.

Когато той се поколеба, Пейн изпита усещането, че за него нещо се е променило. Току-що се бе отнесъл към нея с такова еротично съвършенство… пък и ароматът му се беше усилил, значи беше възбуден. А ето че сега между тях имаше някаква дистанция.

— Легни до мен. Моля те.

Той приседна на ръба на леглото и започна да милва ръката й, бавно и ритмично… и нежността му я изпълни с тревога.

— Не мисля, че идеята е особено добра — промълви той.

— И защо не?

— Смятам, че ще е по-лесно за всички, ако начинът, по който те лекуваме, си остане между нас.

— О!

— Онзи твой брат ме доведе тук, защото е готов на всичко, за да се оправиш. Но между теория и практика има разлика. Ако влезе тук и ни завари в леглото, само ще си навлечем още един проблем, а бездруго имаме предостатъчно.

— А ако ти кажа, че не ме е грижа какво мисли той?

— Тогава бих те помолил да не бъдеш твърде сурова с него. — Лечителят й сви рамене. — Ще бъда откровен с теб. Не си падам особено по брат ти… но от друга страна, той е бил принуден да те гледа как страдаш.

Пейн си пое дълбоко дъх и си помисли: „О, де да беше само това“.

— Вината е моя.

— Не си молила да бъдеш ранена.

— Не контузията… ужасът на брат ми. Преди ти да дойдеш, поисках от него нещо, което не би трябвало да искам, а после още повече усложних положението, като… — Тя махна с ръка. — Аз съм проклятие за него и жена му. Действително — същинско проклятие.

Липсата й на вяра в благосклонността на съдбата навярно беше разбираема, но онова, за което бе помолила Джейн да й помогне, бе непростимо. Случилото се с лечителя й бе истинско прозрение и невероятна благословия, ала сега единственото, за което бе в състояние да мисли, бяха брат й и неговата шелан… и последиците от себичната й страхливост.

От устните й се откъсна проклятие и тя потрепери.

— Трябва да говоря с брат си.

— Добре. Ще го доведа.

— Моля те.

Лечителят й се изправи и отиде до вратата. Там поспря с ръка върху бравата.

— Трябва да знам нещо.

— Можеш да ме попиташ всичко и ще ти отговоря.

— Какво се случи точно преди да пристигна. Защо брат ти дойде да ме търси.

Нищо от това не беше изречено като въпрос. Което я накара да предположи, че той се досеща.

— То е между него и мен.

Очите на лечителя й се присвиха.

— Какво направи?

Пейн въздъхна и се заигра с одеялото.

— Кажи ми, лечителю, ако ти нямаше никаква надежда някога да се надигнеш от леглото, нито да се сдобиеш с оръжие, какво щеше да сториш?

За миг той стисна здраво очи. А после отвори вратата.

— Още сега ще намеря брат ти.

Останала сама с всичко, за което съжаляваше, Пейн потисна желанието да изругае, да започне да хвърля неща, да се разкрещи срещу стените. В тази нощ на възраждане би трябвало да е на върха на щастието си, ала в държанието на лечителя й се долавяше дистанцираност, брат й беше бесен, а бъдещето я плашеше.

Това обаче не трая дълго.

Въпреки мислите, които препускаха трескаво в главата й, физическото изтощение скоро надви ума й и я повлече в безпаметна черна дупка, която я погълна и телом, и духом. Последната й мисъл преди всичко да потъне в мрак и тишина бе, че се надява да може да поправи стореното.

И да остане завинаги със своя лечител.

 

 

Когато излезе в коридора, Мани се облегна тежко на стената и разтърка лице. Не беше идиот, така че дълбоко в себе си вече се бе досетил какво бе станало — единствено истинско отчаяние би принудило някой като онзи корав вампир да дойде в света на хората, за да го вземе със себе си. Ала Исусе… ами ако не го бяха открили навреме? Ами ако брат й бе почакал или пък…

— По дяволите!

Оттласна се от стената, отиде в склада и си взе чисти дрехи, след което се преоблече, изхвърляйки използваните в кошчето. Първата му спирка беше стаята за прегледи, но Джейн не беше там, така че той продължи по коридора, чак до офиса със стъклената врата.

Никой.

Върна се в коридора и отново чу същото ритмично думкане да долита откъм фитнес залата. Надзърна вътре и видя късо подстриган тип, който направо се разбиваше върху пътеката за бягане. От него се лееше пот, а тялото му беше толкова слабо, че бе направо болезнено да го гледа човек.

Мани се измъкна навън. Никаква причина да му задава въпроси.

— Мен ли търсиш?

Обърна се и видя Джейн.

— Тъкмо навреме… Пейн иска да говори с брат си. Знаеш ли къде е?

— Навън. Бие се. Но ще се върне, преди да се е съмнало. Нещо не е наред ли?

Мани надви изкушението да отвърне „Ти ми кажи“.

— То е между тях двамата. Не знам много повече, освен това, че иска да го види.

Джейн извърна очи.

— Добре, ще му съобщя. Тя как е?

— Вървя.

Джейн рязко обърна глава към него.

— Сама?

— Със съвсем малко помощ. Имаш ли ортези? Патерици? Нещо такова?

— Ела с мен.

Тя го въведе в професионално изглеждащия физкултурен салон и в нещо като склад. Ала тук нямаше волейболни и баскетболни топки или пък въжета, а оръжия. Върху рафтове по стените бяха подредени стотици оръжия — ножове, метателни звезди, мечове, нунджако.

— Страхотни упражнения преподавате тук.

— Това е за тренировъчната програма.

— Грижите се за следващото поколение, а?

— Така беше… поне до нападенията.

Двамата минаха покрай снаряжението и Джейн отвори врата, на която пишеше „Физиотерапия“. Озоваха се в добре обзаведена зала за рехабилитация, където имаше всичко, от което би могъл да се нуждае един професионален спортист, за да се поддържа пъргав, бърз и стегнат.

— Нападения?

— Обществото на лесърите изби десетки семейства — отвърна Джейн. — Онези, които оцеляха, избягаха от Колдуел. Постепенно започнаха да се връщат, но напоследък преживяхме доста лоши времена.

Мани се намръщи.

— Какво, по дяволите, е това Общество на лесърите?

— Не хората са истинската заплаха. — Джейн отвори вратата на един шкаф и започна да оглежда най-различни видове патерици, бастуни и ортези. — Какво търсиш?

— С това ли се бие мъжът ти всяка нощ?

— Да. Е, какво ти трябва?

Мани се взря в профила й и мислено навърза нещата.

— Помолила те е да й помогнеш да се самоубие. Нали?

Джейн затвори очи.

— Мани… не се обиждай, но нямам сили за този разговор.

— Ето какво е било.

— Част от него. Голяма част.

— Сега тя е по-добре — дрезгаво каза Мани. — Ще се оправи.

— Значи е подействало. — За миг по устните на Джейн пробяга усмивка. — Вълшебно докосване и всичко останало.

Мани се прокашля и се сдържа да не зарие килима с върха на обувката си, като четиринайсетгодишен хлапак, заловен да се натиска с гаджето си.

— Аха. Предполагам. Ъъъ… мисля да вземем две ортези, както и чифт патерици… смятам, че ще свършат работа.

Докато той вадеше пособията, Джейн не сваляше очи от него. Толкова, че най-сетне той не издържа и измърмори:

— И преди да си ме попитала — не.

Джейн се засмя тихо.

— Не знаех, че искам да те питам нещо.

— Няма да остана. Ще я изправя на крака, а после ще си отида.

— Всъщност не за това си мислех. — Тя сбърчи вежди. — Но може да се задържиш наоколо. И преди се е случвало. Аз. Бъч. Бет. Пък и мислех, че я харесваш.

— Меко казано — промърмори Мани под носа си.

— Тогава недей да си правиш планове, преди всичко да е приключило.

Той поклати глава.

— Имам кариера, която отива по дяволите… причината за което, между другото, сте вие с вашето ровичкане из мозъка ми. Имам майка, която не си пада особено по мен, но която въпреки това ще се чуди защо не й се обаждам за празниците. Освен това имам кон, който е в тежко състояние. Да не искаш да ми кажеш, че твоето момче и другарчетата му няма да имат нищо против да балансирам между двата свята? Не мисля така. Освен това, какво ще правя? Уверявам те, че да й помагам е удоволствие, но не искам да го превръщам в своя професия, нито пък тя да се събере с такъв като мен.

— И какво не ти е наред? — Джейн скръсти ръце на гърдите си. — Не се засягай, но ти си страхотен тип.

— Добре избегна всичко останало.

— То винаги може да се намести някак.

— Е, добре, да кажем, че е така. Отговори ми на следния въпрос — колко дълго живеят те?

— Моля?

— Вампирите. Колко дълго живеят?

— Зависи.

— За разлика от десетилетия или векове говориш? — Когато Джейн не отвърна, Мани поклати глава. — Точно както предполагах. На мен вероятно ми остават още колко… четирийсет години? Ще започна да се съсухрям след около десетина. И сега всяка сутрин се събуждам с най-различни болежки, имам наченки на артрит и в двете тазобедрени стави. Пейн трябва да се влюби в някой като нея, не човек, който ще стане пациент на гериатрията преди тя да е успяла да мигне. — Той отново поклати глава. — Любовта може да победи всичко, но не и реалността. Тя надделява всеки шибан път.

В смеха на Джейн се прокраднаха остри нотки.

— Не мисля, че мога да споря с това последното.

Мани погледна към ортезите.

— Благодаря ти.

— Няма защо — бавно отвърна Джейн. — И ще предам на Ви каквото ме помоли.

— Добре.

Когато се върна в стаята на Пейн, Мани влезе безшумно и поспря на вратата. Тя бе потънала в сън, а сиянието си бе отишло от кожата й. Дали щеше да се събуди парализирана? Или постигнатият напредък щеше да се задържи?

Явно трябваше да почакат, за да разберат. Мани подпря патериците и ортезите на стената, отиде до коравия стол край леглото и седна, като кръстоса крака, мъчейки се да се настани по-удобно. Не че щеше да спи. Просто искаше да я погледа…

— Легни до мен — наруши тишината гласът й. — Моля те. Нуждая се от топлината ти.

Мани остана на мястото си и изведнъж си даде сметка, че не става въпрос за брат й. Да се държи на разстояние от нея винаги, когато беше възможно, бе нещо като защитен механизъм. Почти сигурно бе, че отново ще бъдат интимни. Беше готов да я задоволява в продължение на часове, ако беше нужно. Но не можеше да си позволи да се изгуби в някаква фантазия, че от това може да излезе нещо сериозно и постоянно.

Два различни свята.

Мястото му просто не беше до нея.

Приведе се напред и я помилва по ръката.

— Шшт… тук съм.

Когато Пейн обърна глава към него, очите й бяха затворени и Мани силно подозираше, че говори насън.

— Не ме оставяй, лечителю.

— Името ми е Мани — прошепна той. — Доктор Мани Манело…