Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (23)

20.

Когато двамата останаха сами, Мани просто не можеше да й се нагледа. Очите му непрестанно обхождаха лицето и шията, и прекрасните й издължени ръце. Исусе, уханието й си бе съвсем същото, то изпълваше ноздрите му и отиваше право в пениса му.

— Знаех си, че си истинска — повтори той.

Господи, сигурно би трябвало да каже нещо друго, ала очевидно това бе всичко, с което разполагаше — облекчението, че не полудява, беше огромно.

Поне докато не си даде сметка за влагата в очите й… както и за бездънното отчаяние в тях. Беше направил всичко по силите си за нея и въпреки това се беше провалил. Напълно.

Не че не се бе досетил за състоянието й. Брат й не беше дошъл в света на хората, защото всичко при тях бе наред, нали така?

— Как си? — попита я, загледан в очите й.

Пациентката му поклати бавно глава.

— Уви… аз…

Когато тя не довърши, Мани улови ръката й и я задържа в своята. Господи, кожата й беше толкова мека.

— Кажи ми.

— Краката ми… не са по-добре.

Мани изруга под носа си. Искаше да я прегледа и да погледне последните й рентгенови снимки… може би дори да уреди посещение в „Свети Франсис“ за нов ядрено-магнитен резонанс. Но колкото и важно да бе това, то можеше да почака. В момента емоционалното й състояние беше твърде крехко и той трябваше да се погрижи преди всичко за това.

— Все още ли нямаш никаква чувствителност? — попита.

Тя поклати глава и една сълза се плъзна от крайчето на окото и се търкулна по бузата й. Мани ненавиждаше факта, че тя плаче, ала господ му беше свидетел, че никога не бе виждал нещо толкова красиво като очите й.

— Аз… винаги ще бъда така. — При тези думи по тялото й пробяга тръпка.

— И какво точно имаш предвид под „така“?

— Тук. В това легло. Прикована към него. — Очите й не просто задържаха неговите, а сякаш ги плениха. — Не мога да понеса това мъчение. Дори само още една нощ.

Говореше абсолютно сериозно и за частица от секундата Мани изпита ужас, който го прониза до дълбините на душата му. От устата на друга жена… пък и мъж… тези думи можеха да са просто емоционален израз на отчаяние. Ала при нея? Те бяха план.

— Имате ли интернет тук? — попита той.

— Интернет?

— Компютър, свързан с мрежата.

— А! Мисля, че има един в голямата стая от другата страна на онази врата.

— Ей сега се връщам. Не мърдай.

Това извика някакво подобие на усмивка върху устните й.

— Къде бих могла да отида, лечителю?

Потискайки желанието си да я целуне, Мани се изправи и побърза да излезе, за да не го направи, въпреки всичко. Лесно откри въпросния компютър и влезе в интернет с помощта на доста привлекателна русокоса сестра, която се представи като Елена. Десет минути по-късно се върна в стаята на Пейн… и се закова на вратата.

Тя оправяше косата си и ръцете й трепереха, докато я приглаждаше и опипваше дългата си плитка, сякаш търсеше някакви недостатъци.

— Не е нужно да го правиш — промълви. — Изглеждаш съвършено.

Вместо отговор, тя се изчерви и видимо се смути… което бе изключително прекрасно.

— Право казано, думите ти ми връзват езика.

Отговорът й моментално накара ума му да поеме в посока, в която не би трябвало. Загледан в нея, той заповяда на мозъка си да престане.

— Пейн, аз съм твоят лекар, нали така?

— Да, лечителю.

— Което означава, че ще ти кажа истината. Ще ти кажа точно какво мисля и ще те оставя да решиш… и искам да ме чуеш добре, става ли? Истината е всичко, което имам — ни повече, ни по-малко.

— Значи нямаш нищо, защото твърде добре знам какво е положението ми.

Мани се огледа наоколо.

— Напускала ли си тази стая, откакто се върна от операцията?

— Не.

— Значи цяла седмица си се взирала в четири голи стени, прикована към това легло, докато други са те хранили, къпали и грижили за телесните ти функции.

— Не се нуждая от напомняне — сухо каза тя. — Любезно ти благодаря…

— Откъде тогава знаеш къде се намираш?

Пациентката се намръщи замислено… и лицето й стана още по-сексапилно.

— Това е нелепо. Аз съм тук. — Тя посочи матрака под себе си. — През цялото време бях тук.

— Именно. — Тя го погледна сърдито и Мани прекоси разстоянието между тях. — Ако нямаш нищо против, бих искал да те взема на ръце и да те отнеса.

Веждите й подскочиха.

— Къде?

— Вън от тази проклета килия.

— Но аз… не мога. Имам…

— Знам. — Разбира се, че щеше да се тревожи за катетъра, и за да й спести ненужно притеснение, той взе една чиста бяла кърпа от масичката до леглото. — Ще внимавам и с него, и с теб.

След като се увери, че оборудването е подсигурено, той отметна чаршафа, който я покриваше, и я взе на ръце. Тежестта й бе приятно осезаема до гърдите му и той си позволи един миг, в който просто я държеше, главата й — върху рамото му, дългите й крака — преметнати през ръката му. Парфюмът й или пък сапунът, или каквото и да бе то, му напомняше на сандалово дърво и още нещо.

А, да — на оргазми.

Онези, които бе изживял, докато я сънуваше.

Страхотно, сега той беше този, който се червеше като домат.

Пейн се прокашля.

— Твърде много ли тежа? Доста съм едра за жена.

— Съвършена си за жена.

— Не и там, откъдето идвам — промълви тя.

— Значи критериите им не струват.

Мани пренесе скъпоценния си товар през вратата в стаята за прегледи. По негово искане мястото беше празно — беше помолил сестрата да ги остави насаме. Не се знаеше как ще се развият нещата.

Все така, без да я пуска, той седна пред компютъра, за да може и Пейн да вижда монитора. Тя обаче като че ли предпочиташе да гледа него… което му беше ужасно приятно, но не му помагаше да се съсредоточи. Нито пък да й обясни защо я бе довел тук.

— Пейн.

— Какво?

Исусе, този неин дрезгав глас! Проклетото нещо бе в състояние да го пререже като нож и да го накара да изпита удоволствие от болката. Да я желае толкова силно и да се въздържа, беше агонизиращо удоволствие, което бе по-прекрасно и от най-добрия секс, който бе правил някога.

Истински оргазъм на предвкусването.

— Трябва да гледаш към монитора — каза Мани, докосвайки я лекичко по бузата.

— Предпочитам да съзерцавам теб.

— Нима? — Гласът му одрезгавя и той разбра, че е време отново да се скастри наум.

Обаче — мамка му!

— Караш ме да изпитвам нещо в цялото си тяло. Дори и в краката.

Е, сексуалното привличане можеше да причини нещо такова. Неговите собствени електрически вериги определено горяха като Манхатън посред нощ.

Само че имаше и по-важна причина задето я беше взел в скута си, като че е Дядо Коледа, а тя — малко дете. Нещо по-важно от малко секс набързо… или пък в продължение на цяла седмица. Или дори, господ да им е на помощ, цяла година. Ставаше въпрос за цял един живот. Нейният живот.

— Какво ще кажеш да погледнеш за мъничко към монитора, а после може да ме съзерцаваш колкото си искаш.

— Добре.

Когато тя не извърна поглед от него, Мани се прокашля.

— Компютърът, бамбина.

— Италианец?

— По майчина линия.

— А по бащина?

Той сви рамене.

— Никога не съм го срещал, така че не мога да ти кажа.

— Родителят ти е неизвестен?

— В общи линии. — Мани сложи показалец под брадичката й и завъртя главата й към компютъра. — Погледни.

Той потупа монитора и разбра, че тя наистина се съсредоточи, когато я видя как се смръщва, а тъмните й вежди се спускат към диамантените й очи.

— Това е един мой приятел… Пол. — Мани дори не се опита да прикрие гордостта в гласа си. — Някога беше и мой пациент. Той е невероятен… и от години е в този инвалиден стол.

 

 

В началото Пейн не беше сигурна какво представлява картината… тя се движеше, това поне беше сигурно. И приличаше на… Я, чакай. Беше човек, седнал в някакво приспособление, което се търкаляше по земята. За да го прави, мъжът използваше яките си ръце, изкривил лице в гримаса, съсредоточен като воин в разгара на битка.

На заден план имаше още трима мъже в подобни механизми, и тримата — приковали погледи в него, сякаш се опитваха да скъсят бързо нарастващото разстояние между тях и водача.

— Това… надпревара ли е? — попита тя.

— Бостънският маратон за инвалидни колички. Пол тъкмо се изкачва по Хартбрейк Хил, който е най-трудната част.

— Пред другите е.

— Само почакай, той едва сега започва. Не просто победи, ами направо ги смаза.

Двамата продължиха да гледат, докато не видяха как мъжът победи с огромна преднина — яките му ръце се движеха като вятъра, гърдите му се издуваха, а тълпата от двете страни на пътя ревеше окуражително. Когато скъса лентата, една поразително красива жена изскочи от зрителите и го прегърна. А в ръцете си човешката жена държеше бебе със същия цвят като очите на мъжа.

Лечителят на Пейн се приведе напред и размърда някакъв мъничък инструмент върху бюрото, за да смени картината на екрана. Движещите се образи изчезнаха… и на тяхно място се появи неподвижния портрет на усмихващ се мъж. Беше много красив и пращеше от здраве, а до него бе застанала същата червенокоса жена и малкото с неговите сини очи.

Мъжът седеше и на тази снимка, само че столът му беше доста по-солиден от онзи, с който се бе състезавал… всъщност страшно приличаше на стола, който Джейн й бе докарала онзи ден. Краката му бяха някак несъразмерни в сравнение с останалата част от тялото му — малки и прибрани под седалката, но човек не го забелязваше… нито това, нито търкалящото се приспособление. Забелязваха се единствено огромната му сила и интелект.

Пейн се пресегна към екрана и докосна лицето на мъжа.

— Колко дълго…? — попита дрезгаво.

— Е парализиран? Десетина години. Бил на обиколка с колело, когато го блъснал пиян шофьор. Направих седем операции на гърба му.

— Все още ли е в… стола?

— Виждаш ли жената до него?

— Да.

— Влюби се в него след злополуката.

Пейн рязко обърна глава и се взря в лицето на своя лечител.

— Той… е създал дете?

— Аха. Може да кара кола… да прави секс, очевидно… и води по-пълноценен живот, отколкото мнозина, чиито крака са съвършено здрави. Той е предприемач и атлет, и страхотен човек, когото се гордея да нарека свой приятел.

Докато говореше, лечителят й отново размърда малкия черен предмет и картините се смениха — същият мъж в различни атлетически състезания, усмихващ се до голям строеж, седнал в стола си пред голяма червена лента, стиснал златна ножица в ръка.

— Пол е кмет на Колдуел. — Лечителят й нежно обърна лицето й към своето. — Чуй ме… и искам да го запомниш добре. Краката ти са част от теб — част, не цялото, и не са всичко, което си ти. Така че, накъдето и да поемем след тази нощ, искам да знаеш, че травмата не те прави по-малко стойностна личност. В инвалидния стол ти си също толкова гордо изправена, колкото и иначе. Височината е просто цифра… и не означава нищо, когато става дума за характера ти или за живота, който водиш.

Беше ужасно сериозен и ако трябваше да бъде откровена със себе си, в този миг Пейн се влюби мъничко в него.

— Може ли да размърдаш това… нещо? — прошепна тя. — За да видя още?

— Ето, ти работи с мишката. — Той улови ръката й и я сложи върху предмета. — Наляво и надясно… нагоре и надолу… Виждаш ли? Мести стрелката върху екрана. Натисни ето тук, когато искаш да видиш нещо.

Отне й няколко опита, преди да се научи… и колкото и да беше нелепо, от това да се движи по екрана и да избира какво иска да разгледа, усети главозамайващ прилив на енергия.

— Мога да го направя! — каза на глас, а после се засрами.

Какво имаше да се хвали с нещо толкова просто.

— Точно там е работата — каза лечителят й в ухото й. — Можеш да направиш всичко.

Думите му я накараха да потрепери. Ала всъщност не бяха само думите му.

Тя отново се съсредоточи върху компютъра. Най-много й харесваха снимките от състезания. Изражението му бе смесица от неимоверно усилие и несломима воля — нещо, което гореше и в нейните гърди. Но пък и онези, на които беше със семейството си, също й харесваха. Те бяха човеци, но връзката между тях изглеждаше толкова силна. Между тях имаше любов, огромна любов.

— Какво ще кажеш? — промълви лечителят й.

— Мисля, че дойде точно навреме. Ето какво ще кажа.

Тя се размърда в крепките му обятия и вдигна поглед към него. Докато седеше в скута му, й се прииска да усети още от него. Да го почувства целия. Ала от кръста надолу имаше единствено смътна топлина… вярно, тя беше за предпочитане пред хладината, която не я напускаше след операцията… но можеше да е толкова по-хубаво.

— Лечителю — прошепна, а очите й се спряха върху устата му.

Клепачите му се притвориха и той сякаш спря да диша.

— Да?

— Може ли… — Тя прокара език по устните си. — Може ли да те целуна?

Той потръпна, сякаш от болка, но мирисът му се усили неимоверно и Пейн разбра, че и той я желае.

— Исусе… Христе — с усилие отвърна той.

— Тялото ти го иска — каза тя, докато заравяше пръсти в меката коса на тила му.

— Точно там е проблемът. — Виждайки обърканото й изражение, Мани отправи горещ поглед към гърдите й. — То иска много повече от една целувка.

Изведнъж в нея настъпи някаква промяна, толкова неуловима, че бе трудно да бъде определена. Ала тя усети нещо различно в тялото и крайниците си. Някакво изтръпване? Само че в този миг беше прекалено погълната от сексуалната енергия между тях двамата, за да се тревожи как точно да го определи.

Обвивайки и другата си ръка около шията му, тя каза:

— Какво друго иска?

От гърдите на лечителя й се откъсна гърлен стон и звукът я изпълни със същото усещане за сила, което изпитваше и когато държеше оръжие. Да го почувства отново? То беше като наркотик.

— Кажи ми, лечителю — заповяда тя. — Какво друго иска тялото ти?

В махагоновите му очи, приковани в нейните, лумна огън.

— Всичко. Иска всеки сантиметър от теб… отвън… и отвътре. Толкова, че не съм сигурен дали си готова за това колко много искам.

— Аз решавам — възрази Пейн, усетила как дълбоко в нея се надига странно, пулсиращо желание. — Аз решавам с какво мога и не мога да се справя, нали?

Усмивката му беше направо опасна. По един прекрасен начин.

— Да, госпожо!

Нисък звук огласи стаята и за своя изненада Пейн установи, че идва от нея. Тя мъркаше.

— Трябва ли да те моля още веднъж, лечителю?

Последва тишина. А след това той бавно поклати глава.

— Не. Ще ти дам точно това, което искаш.