Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (17)

14.

Седнал до Бъч в кадилака, Ви бе една двуметрова, стокилограмова контузия.

Докато с главоломна скорост се носеха обратно към имението, всеки сантиметър от тялото му пулсираше от болка, която образуваше мъгла, успокояваща крясъците вътре в него.

Така че бе получил част от онова, което търсеше.

Проблемът бе, че облекчението започваше да се стопява и това го изпълваше със солидна доза ярост, насочена към добрия самарянин зад волана. Не че Бъч го беше грижа. Той не спираше да набира някакъв номер на мобилния си телефон и да затваря, да набира и да затваря, сякаш пръстите на дясната му ръка страдаха от тикове.

Най-вероятно звънеше на Джейн, а после размисляше в последния момент. Слава богу…

— Да, бих искал да съобщя за открит труп — разнесе се гласът му изведнъж. — Не, няма да ви дам името си. Намира се в контейнер за боклук в една пресечка на Десета улица, на две преки от „Комодор“. Прилича ми на бяла жена, около двайсетинагодишна… Не, няма да ви дам името си… Хей, защо просто не изпратите някого на адреса и не престанете да се тревожите за мен!

Докато Бъч затваряше на оператора, Ви си намести задника в седалката и усети как счупените ребра от дясната му страна изстенаха. Това беше добре. Ако му потрябваше още някой удар, за да разпусне, спокойно можеше да направи няколко коремни преси и отново да се озове на въртележката от болка…

Бъч метна телефона върху таблото и изруга. После още веднъж. След това реши да излее част от гадното си настроение върху Ви.

— Колко далече щеше да им позволиш да стигнат, Ви? Докато те пронижат? Докато те оставят на слънцето? Това щеше ли да ти е достатъчно?

— Не се преструвай, сякаш не знаеш какво е — каза Ви през подути устни.

— Да се преструвам? — Бъч завъртя глава към него; очите му бяха направо свирепи. — Моля?

— Че не знаеш какво е. Виждал съм те на какво си способен… виждал съм… — Той се закашля. — Виждал съм те пиян като кирка, стиснал по една чаша във всяка ръка. Така че не ми се прави на светец.

Бъч отново насочи вниманието си към пътя.

— Ти си едно нещастно копеле.

— Е, и?

Да, дотук бяха с разговорите.

Докато Бъч паркира пред имението, и двамата вече се мръщеха и примигваха, сякаш някой им беше пръснал солидна доза сълзотворен газ във физиономиите. Слънцето все още не се бе показало над хоризонта, но бе достатъчно близо, за да оцвети небето в розов оттенък, на който му трябваха само още няколко мегавата, за да изпържи вампирите.

Не влязоха в голямата къща. Как ли пък не. Последното хранене щеше да започне всеки момент, а като се имаше предвид в какво настроение бяха и двамата, нямаше нужда да дават допълнителни поводи за клюки.

Без да каже нито дума, Ви влезе в Дупката и се насочи право към спалнята си. За нищо на света нямаше да се види с Джейн или сестра си в това състояние. По дяволите, като се имаше предвид как усещаше лицето си, нищо чудно да не можеше да се срещне с тях и след като си вземеше душ.

Отиде в банята и пусна водата, а после се разоръжи, което в случая означаваше, че извади единствения си кинжал от ножницата на кръста и го сложи върху плота. Дрехите му бяха мръсни, покрити с кръв, восък и други гадости, и той ги пусна на пода, без да е сигурен какво ще прави с тях.

След това се пъхна под струята, още преди тя да се бе стоплила. Изсъска, когато студената вода обля лицето и гърдите му. Внезапният шок се прехвърли върху пениса му и го накара да се втвърди… не че имаше каквото и да било намерение да направи нещо по въпроса с ерекцията си. Вместо това затвори очи, докато кръвта (и неговата, и тази на враговете му) се отцеждаше от тялото му и се стичаше в канала.

Човече, след като се измиеше, определено щеше да си облече поло. Лицето му беше здравата прецакано, но навярно би могъл да го отдаде на схватката с врага. Виж, това, че целият беше покрит със синини и рани — надали.

Отметна глава назад и остави водата да се разлива по носа и брадичката, мъчейки се отчаяно да изпадне в същото вцепенено състояние, което беше докарал в колата. Само че болката (неговото любимо лекарство) започваше да отслабва и светът отново идваше на фокус.

Господи, гневът и усещането, че губи контрол, го задушаваха така сигурно, както и ако някой бе сключил ръце около врата му.

Шибаният Бъч, с неговото желание да се прави на добрия самарянин и да си пъха носа, където не му е работата.

Десет минути по-късно излезе изпод душа, грабна една черна кърпа и започна да се търка с нея, докато се връщаше в спалнята. Отвори дрешника, запали черна свещ с помощта на ума си и… видя цял куп тесни потници. И кожени панталони. Ето какво се случва с гардероба ти, когато битките са ти ежедневно занимание и спиш гол.

Не се мяркаше никакво поло.

Е, може би щетите не бяха чак толкова тежки…

Обърна се към огледалото върху вратата на дрешника и се сепна. Изглеждаше така, сякаш беше издран от звяра на Рейдж — дълги, червени резки обвиваха тялото му, покриваха ръцете и пресичаха раменете му. А лицето… лицето му беше същински ужас. Едното му око беше толкова подпухнало, че клепачът изобщо отказваше да му се подчини… долната му устна беше разцепена… челюстта му изглеждаше така, сякаш бе катерица, натъпкала ядки в бузите си.

Страхотно. Приличаше на състезател по кеч.

След като вдигна мръсните дрехи от пода и ги натъпка в дъното на дрешника, подаде подутата си като балон глава в коридора и се заслуша. Отляво се чуваше ESPN. Отдясно — звук от наливане на някаква течност.

Запъти се към стаята на Бъч и Мариса чисто гол. Нямаше причина да крие синините си от Бъч — кучият му син с очите си бе видял какво се бе случило. Когато прекрачи прага, завари Бъч на ръба на леглото. Беше подпрял лакти на коленете си, в ръцете си стискаше чаша „Лагавулин“, а бутилката беше между обувките му.

— Знаеш ли за какво си мисля? — попита ченгето, без да вдига глава.

Ви беше сигурен, че списъкът е километричен.

— Казвай.

— За нощта, в която ти се хвърли от балкона пред очите ми. Нощта, когато помислих, че си мъртъв. — Бъч отпи от чашата си. — Мислех, че сме го оставили зад себе си.

— Ако от това ще ти олекне — аз също.

— Защо не отидеш да се видиш с майка си? Говори с нея за всичко това.

Сякаш все още имаше нещо, което тя можеше да каже.

— Ще я убия, ченге. Не знам как ще го направя… но ще убия кучката заради това. Първо ме оставя на онзи социопат, баща ми, въпреки че е съвсем наясно какво представлява той… та нали вижда всичко със собствените си очи? След това пази в тайна от мен истината за себе си в продължение на триста години, преди изведнъж да се появи на рождения ми ден, защото иска да стана мъжкар за разплод за шибаната й религия. И все пак, някак си щях да го преглътна. Обаче сестра ми, моята близначка? Била я е затворила, ченге. Държала я е против волята й. В продължение на векове. Без изобщо да ми каже, че имам сестра. Това е прекалено. Аз бях дотук. — Ви се загледа в бутилката. — Да ти се намира малко от тази течност в излишък?

Бъч затвори бутилката и му я подхвърли, а когато Ви я улови, каза:

— Да възкресяваш онова, което е мъртво и погребано, не е решението. Нито пък да се оставиш да ти сритат задника по този начин.

— Защо, да не предлагаш ти да го направиш? Защото усещам, че полудявам и трябва да се отърва от това чувство по някакъв начин, Бъч. Сериозно ти казвам. Опасен съм, когато съм такъв… — Ви отпи от бутилката и изруга, когато алкохолът изгори сцепената му устна, сякаш беше налапал някоя цигара наопаки. — И не мога да измисля никакъв начин да го изтръгна от себе си… защото кълна се, че няма да се върна към старите си навици.

— Изобщо ли не си изкушен да го сториш?

Ви се стегна и отново отпи. Изкриви лице и каза:

— Нуждая се от освобождаване, но няма да бъда с друг, освен с Джейн. За нищо на света няма да се върна в общото ни легло, пропит с мириса на някоя курва… то би съсипало всичко, не само за нея, но и за мен. Пък и онова, от което се нуждая сега, е доминант, не покорна… а няма никой, на когото да имам доверие. — С изключение на Бъч навярно, ала това би престъпило твърде много граници. — Така че съм хванат в безизходно положение. В главата ми сякаш има ръмжащ хищник, а аз съм безсилен да го заглуша… и това ме побърква.

Исусе… беше го изрекъл на глас. Абсолютно всичко.

Браво на него.

Наградата му беше ново отпиване от бутилката.

— По дяволите, устната ме боли.

— Не се засягай, обаче се радвам. Заслужаваш си го! — Лешниковите очи на Бъч се повдигнаха и след миг устните му се извиха в усмивка, разкриваща нащърбения му зъб, както и острите вампирски зъби. — Знаеш ли, за около минута наистина бях започнал да те мразя, честно ти казвам. И преди да си попитал, пуловерите с поло яка са на закачалките в другия край. Вземи си и някой анцуг. Краката ти изглеждат така, сякаш са те налагали с някое банджо, а едната ти топка определено е на път да избухне.

— Благодаря, човече. — Ви отиде до мястото, където бяха подредени цял куп закачалки от кедрово дърво. Едно нещо не можеше да му се отрече на Бъч — гардеробът му предлагаше богат избор. — Никога не съм си мислел, че ще съм благодарен, задето си такъв маниак на тема дрехи.

— Мисля, че изразът е „елегантен тип“.

Бостънският акцент на Бъч си пролича съвсем ясно в думите му и Ви се зачуди дали някога бе имало време, когато това специфично произношение не бе отеквало в ушите му.

— Какво ще правиш с Джейн?

Ви остави бутилката на пода, навлече едно кашмирено поло… и с неудоволствие установи, че то едва покрива пъпа му.

— Предостатъчно й се струпа на главата. На никоя шелан не би й било приятно да научи, че мъжът й е излязъл, за да му дръпнат един хубав бой… Не искам и ти да й казваш.

— А как смяташ да й обясниш какво е сполетяло мутрата ти, умнико?

— Подуването ще спадне.

— Не достатъчно бързо… отидеш ли да видиш Пейн в това състояние…

— Тя също няма нужда от тази приятна гледка. Просто ще стоя настрана през следващия ден. Пейн е в стабилно състояние и се оправя… поне така ми каза Джейн, тъй че ще сляза в ковачницата.

Бъч протегна чашата си.

— Ако обичаш.

— Нямаш проблем. — Ви му напълни чашата, на свой ред отпи от шишето и навлече някакъв панталон. След това разпери ръце и се завъртя. — Така по-добре ли е?

— Виждам само глезени и китки… Между другото, с този разголен корем приличаш на шибаната Майли Сайръс… никак не е привлекателно.

— Майната ти. — Ви отпи нова глътка от бутилката и реши, че новият му план е да се нафирка. — Аз ли съм виновен, че ти си такова джудже?

Бъч се изсмя, а после отново стана сериозен.

— Ако още един път направиш подобна простотия…

— Ти сам ми каза да си взема от дрехите ти.

— Нямах това предвид.

Ви подръпна ръкавите на полото… без особен успех.

— Няма да е нужно да се намесваш, ченге. И няма да си намеря смъртта. Не е там въпросът. Знам къде е границата.

Бъч изруга и лицето му помръкна.

— Казваш го и според мен наистина го вярваш. Ала всяка ситуация бързо може да излезе от контрол… особено ситуации като онази по-рано. В един момент може да се носиш по вълната на… каквото и да е онова, от което се нуждаеш… а в следващия тя да се обърне срещу теб.

Ви сви пръстите на ръката си в ръкавицата.

— Не е възможно. Не и с това тук… и сериозно ти казвам, не искам да говориш с момичето ми за станалото, ясно? Обещай ми. Не се намесвай в това.

— Тогава ти ще трябва да говориш с нея.

— Как бих могъл да й кажа… — Гласът му изневери и той се прокашля. — Как, по дяволите, бих могъл да й обясня нещо такова?

— Как би могъл да не го направиш? Тя те обича.

Ви поклати глава. Не можеше да си представи как казва на своята шелан, че е искал да му причинят физическа болка. Това щеше да я убие. А и последното, което искаше, бе тя да го види в тази светлина.

— Виж, сам ще се погрижа. За всичко.

— Точно от това се страхувам, Ви. — Бъч преглътна остатъка от скоча си на един дъх. — Това е… най-големият ни проблем.

 

 

Джейн гледаше как пациентката й спи, когато телефонът в джоба й избръмча. Не беше обаждане, а съобщение от Ви: Вкъщи съм. Отивам в ковачн. да работя. Как е П? А ти?

Въздишката, откъснала се от гърдите й, не беше на облекчение. Беше се прибрал десетина минути преди изгрев-слънце, но не бе дошъл да види нито нея, нито сестра си.

Майната му, помисли си тя, докато се изправяше и излизаше от болничната стая. След като помоли Елена, която беше в стаята за прегледи, да поеме нещата, Джейн пое по коридора, сви вляво към кабинета и излезе през склада. Нямаше нужда да си губи времето с въвеждане на кодове, просто мина през…

И ето го Вишъс в тунела, само на двайсетина крачки… отдалечаваше се от нея, за да навлезе още по-дълбоко под планината.

Флуоресцентните лампи го осветяваха отгоре, отразявайки се в широките плещи и якото тяло. Ако се съдеше по това колко лъскава изглежда, косата му явно беше мокра, слабият дъх на сапуна, който използваше винаги, бе още едно потвърждение, че току-що си бе взел душ.

— Вишъс.

Изрече името му само веднъж, ала то се удари в стените и ехото го подхвана, умножавайки двете срички сякаш до безкрай.

Той спря.

Това бе единственият му отговор.

След като почака да каже нещо, да се обърне… да покаже, че е забелязал присъствието й, Джейн откри нещо ново за своето призрачно състояние — въпреки че не беше жива, дробовете й все още можеха да горят, сякаш се задушава.

— Къде беше тази нощ? — попита, без да очаква отговор.

И не го получи. Само че той беше спрял точно под една от лампите и тя видя как раменете му се напрегнаха.

— Защо не се обръщаш, Вишъс?

Мили боже… какво беше правил в апартамента? Исусе…

Интересно, имаше причина хората да си „изграждат“ съвместен живот. Въпреки че изборите, които правят заедно като мъж и жена, не са тухли, а времето не е мазилка, все пак те строят нещо осезаемо и истинско. И сега, когато нейният хелрен отказваше да се приближи… по дяволите, отказваше дори да й покаже лицето си, Джейн имаше чувството, че онова, което бе смятала за солидна основа, се тресе като при земетресение.

— Какво направи тази нощ? — задавено попита тя.

Сега вече той се завъртя на пета и направи две големи крачки към нея. Ала не за да се приближи. А за да излезе изпод пряката светлина. Но дори така…

— Лицето ти! — ахна Джейн.

— Сбих се с няколко лесъри. — Тя понечи да пристъпи напред, ала той вдигна ръка. — Добре съм. Просто се нуждая да остана сам за известно време.

„Нещо не е наред“, помисли си Джейн. Ненавиждаше въпроса, който изскочи в ума й… толкова много, че отказваше да го изрече на глас. Само че тогава щеше да им остане единствено тишината.

— Как е сестра ми? — попита той отсечено.

— Все още си почива — с мъка процеди Джейн през свито гърло. — Елена е при нея.

— Ти също трябва да си починеш малко.

— Ще го направя.

Как ли пък не! С неща като тези, натежали между тях, сигурно никога вече нямаше да може да заспи.

Ви прокара ръката с ръкавицата през косата си.

— Не знам какво трябва да кажа сега.

— С друга ли беше?

Той изобщо не се поколеба.

— Не.

Джейн го погледна изпитателно… а после бавно изпусна дъха си. Ако имаше нещо, което бе абсолютно сигурно за нейния хелрен, нещо, на което човек винаги можеше да разчита, то бе, че не лъже. При всичките му недостатъци, този не беше сред тях.

— Добре — каза тя. — Знаеш къде да ме намериш. Ще бъда в леглото ни.

Сега тя бе тази, която се обърна и тръгна в обратната посока. Въпреки че разстоянието между тях й късаше сърцето, нямаше да го принуждава да прави нещо, на което не бе способен… и ако имаше нужда да остане сам… така да бъде.

Но не завинаги, това бе сигурно.

Рано или късно Вишъс щеше да говори с нея. Трябваше да го стори, иначе тя… господи, и сама не знаеше какво.

Ала любовта й не можеше да оцелее до безкрай във вакуум. Просто не можеше.