Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (14)

11.

— Ravasz. Sbarduno. Grilletto. Trekker.

Думата „спусък“ се блъскаше в главата на Ви на всички езици, които той говореше. Мозъкът му си правеше тази шега с него, защото иначе сигурно би се взривил. Докато си играеше на „Гугъл Преводач“, краката му кръстосваха апартамента в „Комодор“, отново и отново, сякаш беше хамстер в колелото си, струващо милиони долари.

Черни стени. Черен таван. Черен под. Изглед към нощен Колдуел… не че някога идваше тук заради гледката.

Кухнята, холът, спалнята и обратно.

Отново. И отново.

На светлината на черни свещи.

Беше купил апартамента преди около пет години, докато сградата все още се строеше. В мига, в който скелетът й се бе издигнал край реката, той бе решил, че трябва да притежава половината от най-горната му част. Но не за да си създаде дом или нещо такова. Открай време имаше местенце, различно от това, където спеше. Дори преди Рот да събере Братството в имението на Дариъс, Ви имаше навика да не смесва мястото, където спеше и държеше оръжията си, с… останалите си занимания.

Фактът, че тази нощ и чувствайки се по този начин, бе дошъл именно тук, бе едновременно обясним и нелеп.

През десетилетията и вековете той си бе спечелил не само слава сред расата, но и цял куп мъже и жени, които се нуждаеха от онова, което той имаше да им даде. И в мига, в който се сдоби с това място, бе започнал да ги води в тази черна дупка, за да се отдадат на един крайно специфичен вид секс.

Тук бе проливал кръвта им.

Беше ги карал да крещят.

Беше ги чукал или бе оставял те да го чукат.

Ви спря до работната си маса. Старото дърво беше белязано не само от инструментите на неговия „занаят“, но и от кръвта, оргазмите и восъка. Господи, понякога единственият начин да разбереш колко далеч си стигнал е да се върнеш там, откъдето си тръгнал. Пресегна се с ръката в ръкавицата и улови един от каишите, с които връзваше покорните си, за да ги задържи там, където искаше.

Беше връзвал, поправи се той. В миналото. Откакто имаше Джейн, вече не правеше всички тези неща… не изпитваше желание да ги прави.

Погледна към стената, където беше окачена колекцията му от играчки: камшици, вериги и бодлива тел. Щипки, наустници, ножчета. Бичове. Окови.

Игрите, които играеше — които бе играл — не бяха за онези със слаби сърца, начинаещите или за тези, които просто бяха любопитни. За истинските покорни границата между сексуалното освобождаване и смъртта бе съвсем малка… и двете те довеждаха до края, но от второто нямаше връщане назад. Буквално. А той имаше пълна власт над тях, можеше да ги отведе там, където искаха да стигнат… и дори мъничко по-далеч. Поради което те всички свършваха за него. Бяха свършвали за него… При него, поправи се той.

Мамка му.

Ето защо връзката му с Джейн бе същинско откровение. Откакто тя бе в живота му, Вишъс не бе усещал изгарящата нужда за всичко това. Нито за относителната анонимност, нито за контрола, който упражняваше над своите покорни, нито за болката, която с удоволствие си причиняваше, нито за усещането за власт и пулсиращото освобождаване.

След цялото това време вярваше, че се е преобразил.

Само че бе грешал.

Онзи вътрешен механизъм, който все още бе в него, изведнъж се бе включил.

Разбира се, желанието да извършиш майкоубийство, бе адски стресиращо… когато е неосъществимо.

Ви се приведе напред и прокара пръсти по един кожен камшик, чиито каиши завършваха с топки от неръждаема стомана. Докато каишите се плъзгаха по пръстите на голата му ръка, му се прииска да повърне… защото докато стоеше тук, би дал всичко за късче от някогашната си страст…

Не, чакай малко. Докато се взираше в масата, осъзна, че това не бе съвсем вярно. Защото той не искаше да има покорен, а самият той да бъде такъв. Преди Джейн беше правил секс като доминант, защото само така се бе чувствал достатъчно сигурен, за да успее да довърши акта… и част от него винаги се бе чудила (особено докато, така да се каже, въртеше камшика) защо покорните му желаят онова, което им дава.

Сега като че ли разбираше. Това, което се блъскаше вътре в него, беше толкова отровно и агресивно, че се нуждаеше от вентил за освобождаване на напрежението…

Той се приближи до една от черните свещи, без дори да си даде сметка, че ботушите му прекосяват пода. Допря я до дланта си, още преди да осъзнае, че я е взел в ръка. Копнежът му накара пламъка да се разгори по-силно… а после той наклони запаления връх към гърдите си. Горещият черен восък покапа по ключицата му и се стече под яката на тениската му. Затворил очи, Ви отметна глава назад и си пое дъх със съскане.

Още восък върху голата му кожа. Още болка.

Докато получаваше ерекция, част от него бе напълно готова, ала останалата се чувстваше като истински шизофреник. Ръката с ръкавицата обаче не страдаше от такова раздвоение на личността и моментално откопча кожения панталон и освободи члена му. На светлината на свещта Ви се видя как я приближава до ерекцията си, как я задържа над нея… и как я накланя. Една черна сълза се процеди изпод пламъчето и капна…

— По дяволите…

Когато клепачите му се отпуснаха достатъчно, за да успее да ги повдигне, той погледна надолу и видя вече втвърдилия се восък върху ерекцията си — тънка линия, проследяваща пътя му, докато бе капнал на пода. Този път, когато отново наведе свещта, от гърлото му се откъсна нисък стон… защото знаеше какво предстои.

Нов стон. Още восък. Силна ругатня, последвана от ново изсъскване.

Нямаше нужда да се докосва. Болката беше достатъчна, ритмичното капене върху члена му изпращаше електрически шокове в тялото му. От време на време преместваше свещта нагоре или надолу, за да открие късче чиста плът, и възбудата му подскачаше всеки път, когато восъкът я докоснеше… докато не реши, че встъпителната част е траяла достатъчно дълго.

Сложи свободната ръка под тестисите и повдигна члена си. Восъкът уцели най-точното място и острата агония бе толкова наситена, че той едва не се строполи на пода… ала оргазмът попречи на краката му да омекнат; силата на освобождаването беше такава, че го вкамени от главата до стъпалата, докато свършваше мощно.

Черен восък навсякъде. Семенна течност по ръката и дрехите му.

Точно както в доброто старо време… с изключение на едно — беше толкова празно. Не, чакай малко. Това също беше част от доброто старо време. Разликата между тогава и сега беше, че тогава не знаеше, че съществува и нещо друго. Нещо като Джейн…

От внезапното иззвъняване на телефона му се стори, че са го простреляли в главата. Макар звукът да не беше силен, от него тишината се пръсна на безброй парченца, отразили образа му такъв, какъвто той изобщо не искаше да го вижда: макар и щастливо обвързан, беше тук, в своята стая на перверзиите, и си правеше чекия.

Замахна и метна свещта през стаята. Тя угасна, докато летеше във въздуха… което бе единствената причина шибаното място да не лумне в пламъци.

И това бе преди да види кой го търси.

Неговата Джейн. Без съмнение, с новини от човешката болница. За бога, един достоен мъж би стоял пред операционната, очаквайки сестра му да излезе от упойката и подкрепяйки своята шелан. Вместо това го бяха изгонили, защото не можеше да се контролира, и той бе дошъл тук, за да се усамоти с черния восък и ерекцията си.

Вдигна телефона, докато натъпкваше все още твърдия си член в кожения панталон.

— Да.

Пауза. По време на която трябваше да си напомни, че тя не може да чете мисли и слава богу. Исусе, какво бе направил току-що?

— Добре ли си? — попита тя.

Ни най-малко.

— Аха. Как е Пейн?

Моля те, нека да не е лоша новина.

— Ами… преживя операцията. Вече пътуваме към имението. Тя се справи добре, а Рот я нахрани. Жизнените й показатели са стабилни и изглежда не изпитва дискомфорт, макар че няма как да знаем какъв ще е дългосрочният резултат.

Вишъс затвори очи.

— Поне все още е жива.

А после се възцари продължителна тишина, нарушавана единствено от тихото бръмчене на колата, в която Джейн се возеше.

Най-сетне тя проговори:

— Е, поне преодоляхме първото препятствие. Операцията протече възможно най-гладко… Мани беше брилянтен.

Ви благоразумно пренебрегна последната й забележка.

— Някакви проблеми с персонала в болницата?

— Не. Фюри направи своята магия. Все пак ще е добре известно време да следим регистрите им, в случай че сме пропуснали нещо.

— Аз ще се погрижа.

— Кога ще се прибереш?

Вишъс трябваше да стисне зъби, докато закопчаваше копчетата на панталона си. След около половин час топките му щяха да са толкова сини, сякаш са фенове на Университета на Кентъки, с неговия син герб — един път никога не бе достатъчен за него. Обикновено се нуждаеше от пет-шест пъти, докато получи онова, което му трябваше… а в тази нощ нямаше нищо обикновено.

— В апартамента ли си? — тихичко попита Джейн.

— Аха.

Последва напрегната пауза.

— Сам?

Е, свещта беше неодушевен предмет.

— Аха.

— Всичко е наред, Ви — промълви тя. — Нормално е в главата ти да се въртят подобни мисли.

— Откъде знаеш какво ми се върти в главата?

— Нима би могло да бъде другояче?

Исусе… на това му се казваше достойна жена.

— Обичам те.

— Знам. Аз също. — Пауза. — Искаш ли… да беше с някой друг?

Болката в гласа й почти не се долавяше под спокойния й тон, ала за него чувството бе повече от очевидно.

— Това остана в миналото, Джейн. Вярвай ми.

— Вярвам ти. Напълно. По-скоро би отрязал нормалната си ръка.

„Тогава защо попита?“, помисли си, докато навеждаше глава, стиснал здраво очи. Е, много ясно защо. Твърде добре го познаваше.

— Господи… изобщо не те заслужавам.

— Не е вярно. Ела си у дома. Виж сестра си…

— Права бе, когато ми каза да се махна. Съжалявам, че се държах като задник.

— Позволено ти е. При този стрес…

— Джейн?

— Да?

Опита се да изрече нещо, но не успя и между тях отново се проточи тишина. По дяволите, независимо колко се мъчеше да сглоби някакво изречение, всеки път установяваше, че няма магическа комбинация от срички, която да изрази както трябва онова, което изпитваше. Разбира се, възможно бе проблемът да не е толкова в речника, колкото в онова, което току-що бе направил със себе си. Имаше чувството, че трябва да й признае нещо, ала не можеше да го стори.

— Прибери се у дома. — Гласът на Джейн наруши мълчанието. — Ела да я видиш и ако не съм в клиниката, ме намери.

— Добре.

— Всичко ще бъде наред, Вишъс. Искам да запомниш едно.

— Какво?

— Знам за кого се омъжих. Знам кой си. Няма нищо, което може да ме шокира. А сега затвори телефона и си ела у дома.

Докато й казваше довиждане и натискаше бутона за затваряне, Ви не бе чак толкова сигурен за това с шокирането. Тази вечер бе изненадал дори себе си… и то — съвсем не приятно.

След като прибра телефона, той си сви цигара и започна да търси запалка из джобовете си, преди да се сети, че я беше метнал в кошчето. Завъртя глава и погледна една от проклетите черни свещи. Нямаше друг избор, така че се приближи и се наведе над пламъчето.

Идеята да се върне в имението беше добра. Хубав, правилен план. Твърде жалко, че от него му идваше да закрещи, докато не остане без глас.

След като допушеше цигарата, възнамеряваше да угаси свещите и да си отиде право вкъщи. Наистина.

Само че не успя да го направи.

 

 

Мани сънуваше. Трябва да сънуваше.

Смътно си даваше сметка, че се намира в кабинета си, легнал по очи на кожения диван, където редовно оставаше да преспи. Както обикновено, под главата му вместо възглавница имаше направени на топка хирургически дрехи, освен това беше събул маратонките си. Всичко си беше както обикновено, съвсем в реда на нещата.

Само че после кратката му дрямка изведнъж се промени… и изведнъж той вече не беше сам. Намираше се върху жена…

Дръпна се сепнато и тя вдигна към него очи с цвят на лед, които сега сякаш горяха.

— Как влезе тук? — попита Мани дрезгаво.

— Аз съм в ума ти. — Акцентът й беше чуждоземен и страшно секси. — Вътре в теб.

И в този миг Мани внезапно осъзна, че под тялото му тя бе гола и топла, и… Исусе, дори така объркан, той пак я желаеше. Това бе единственото нещо, което имаше някакъв смисъл.

— Научи ме — гърлено каза тя; устните й се разтвориха, бедрата й се раздвижиха под неговите. — Вземи ме.

Ръката й се пъхна между тях, откри ерекцията му и я погали, изтръгвайки стон от гърдите му.

— Без теб съм празна — каза тя. — Изпълни ме. Сега.

След покана като тази, Мани забрави всичко друго. Трескаво смъкна хирургическите си дрехи, а после…

— О, господи! — простена, когато коравият му член се плъзна по гладката й женственост.

Едно движение и щеше да потъне дълбоко в нея, но той си заповяда да не прониква в сърцевината й. Първо щеше да я целуне и най-вече, щеше да го направи както трябва, защото… никога досега не я бяха целували…

Откъде го знаеше?

Кой го беше грижа, по дяволите!

А и устните й нямаше да бъдат единственото място, което щеше да открие със своите.

Отдръпвайки се лекичко, той плъзна очи по дългата й шия, по ключицата… и още по-надолу… или поне се опита.

Което беше първият признак, че нещо не е наред. Въпреки че виждаше всяка подробност от силното й красиво лице и дългата, сплетена на плитка коса, образът на гърдите й бе някак мъглив и си оставаше такъв: независимо колко присвиваше очи, той не ставаше по-ясен. Не че имаше значение — за него тя бе съвършена, независимо как изглеждаше.

Съвършена… за него.

— Целуни ме — прошепна тя.

Бедрата му потръпнаха при звука на гласа й и ерекцията му докосна най-съкровеното й място, което го накара да простене. Господи, да я усеща притисната така плътно до себе си, когато почти бе проникнал в нея, търсейки онова най-сладостно местенце…

— Лечителю — дрезгаво промълви тя, докато извиваше гръб; езикът й се показа и овлажни долната й устна…

Кучешки зъби.

Белите връхчета на дългите зъби го накараха да замръзне. Онова, което лежеше под него, готово да го приеме в себе си, не беше човешко същество.

Вампир.

Би трябвало да е шокиран и ужасѐн. Ала не беше. Тъкмо обратното, истинската й същност го накара още по-отчаяно да закопнее да проникне в нея… толкова, че го обля пот. Имаше и още нещо… изпълни го с желание да я маркира.

Каквото и да означаваше това.

— Целуни ме, лечителю… и не спирай.

— Няма — простена той. — Никога няма да спра.

Докато навеждаше глава, за да долепи устни до нейните, оргазмът му изригна и я обля цялата…

Мани се сепна от собственото си пъшкане, което бе толкова силно, че би могло да събуди и мъртвите.

Мамка му, беше започнал да еякулира и то как! Бедрата му се притискаха към дивана, докато прекрасните, обвити в мъгла спомени за девствената жена на мечтите му, му даваха усещането, че ръцете й са навсякъде върху кожата му. По дяволите! Въпреки че сънят очевидно бе свършил, оргазмът продължаваше.

Когато всичко свърши, Мани рухна по лице върху дивана, мъчейки се да си поеме въздух, защото бе почти сигурен, че вторият рунд тепърва предстои. Пипалата на съня го възбуждаха и изпълваха с желание да се върне обратно в онзи момент, който никога не бе съществувал и въпреки това му се струваше така реален, както и действителността, в която се намираше сега. Разрови в ума си, подръпвайки нишките на спомена, мъчейки се отново да извика жената…

Главоболието, което стисна слепоочията му, само дето не го нокаутира… ако вече не лежеше, сигурно щеше да се сгромоляса на пода.

— Мамка му…

Болката беше поразяваща, сякаш някой го беше цапардосал по тила с оловна тръба; отне му доста време, преди да събере достатъчно сили, за да се обърне по гръб и да се помъчи да стане.

Първият опит не мина особено добре. Вторият се увенча с успех, само защото подпря ръце от двете си страни, за да се задържи да не падне назад. Докато главата му се люшкаше на раменете като спихнал балон, той се взираше в персийския килим и чакаше да се съвземе достатъчно, за да успее да се изстреля към банята и да се нагълта с болкоуспокояващи.

Беше получавал същите главоболия и преди. Точно преди Джейн да умре…

При мисълта за някогашната му колежка го връхлетя нова вълна на болка, от която на човек направо можеше да му се прииска да си тегли куршума.

Дишайки съвсем повърхностно, Мани си наложи да не мисли за нищо, за абсолютно нищо и само това му помогна да преживее пристъпа. Когато агонията най-сетне започна да утихва, той вдигна глава… много предпазливо, в случай че и най-малката промяна доведеше до нова атака на главоболие.

Старинният часовник зад бюрото му показваше четири часа и шестнайсет минути.

Четири часът сутринта? Какво, по дяволите, беше правил цяла нощ, след като си бе тръгнал от клиниката „Трикаунти“?

Мани върна мислите си назад и си спомни как си тръгва от Куинс, след като Глори бе излязла от упойката. Беше възнамерявал да се прибере у дома, ала очевидно не го беше направил. Нямаше представа колко дълго бе спал в кабинета си. Когато погледна хирургическите си дрехи, видя, че тук-таме има кръв… а върху маратонките, които бе събул по-рано, бяха надянати сини калцуни, с които се влизаше в операционната. Очевидно бе работил над някой пациент…

Нов пристъп на болка избухна в ума му, толкова свиреп, че всеки мускул в тялото му се напрегна, докато се мъчеше да запази контрол. Знаейки, че това е единственият му шанс, той изпразни съзнанието си от абсолютно всякакви мисли и се съсредоточи единствено върху това да диша бавно и равномерно.

Вперил поглед в часовника, Мани гледаше как стрелката се премества върху седемнайсетата минута… после върху осемнайсетата… деветнайсетата…

Двайсет минути по-късно най-сетне успя да се изправи и се завлече в банята. Отвътре тя беше като пещерата на Али Баба, цялата в мрамор, кристал и месинг… все лъскави неща, от каквито тази нощ най-малко се нуждаеше.

Завъртя кранчетата в душкабината, а после отиде до умивалника, за да извади болкоуспокояващите от шкафчето. Пет таблетки наведнъж беше повече от препоръчителната доза, но нали беше лекар, дяволите да го вземат, така че сам си препоръчваше да вземе повече от две.

Топлата вода беше същинска благословия, отмивайки не само останките от невероятното му изпразване, но и напрежението от последните дванайсет часа. Господи… Глори. Страшно се надяваше да е добре. А и онази жена, която беше опе…

Усетил задаващия се пристъп на болка, Мани начаса захвърли като отрова мисълта, която се канеше да се настани в ума му, и се съсредоточи върху усещането от това, как струята на душа пада върху тила му, как се разплисква по раменете и се стича по гърба му.

Пенисът му все още беше твърд. Като скала.

Иронията, че проклетото нещо си оставаше напълно будно, докато „другата му глава“ беше тотално прецакана, изобщо не беше забавна. Последното, за което имаше настроение точно сега, бе още ръчна аеробика, но имаше чувството, че ако не се погрижи, възбудата му щеше да се окаже като скулптура за морава — вечна.

Когато сапунът се хлъзна от месинговата сапунерка и тупна върху стъпалото му като камък, той изруга и заподскача на един крак… а после се наведе, за да го вдигне.

Хлъзгав. Толкова хлъзгав.

След като върна сапуна на мястото му, Мани отпусна ръка, за да хване ерекцията си. Докато прокарваше длан нагоре-надолу, топлата вода и плавното, гладко движение имаха ефект, ала въпреки всичко бяха жалък заместител на това да усеща онази жена…

Остра. Болка. Право в главния мозък.

Господи, беше все едно въоръжени стражи охраняваха всяка мисъл за нея.

Мани изруга и изключи ума си, защото знаеше, че трябва да довърши онова, което бе започнал. Подпря се с една ръка на мраморната стена и отпусна глава, докато продължаваше ритмичните си движения. Открай време имаше огромно либидо, но това беше нещо съвсем различно, някакъв глад, който пробиваше лустрото на възпитанието и стигаше до най-дълбоката му същност. И това му беше непознато.

— Мамка му…

Когато оргазмът го връхлетя, той стисна зъби и го отприщи срещу мокрите стени на душкабината. Освобождаването беше също толкова силно, колкото и онова на дивана, разтърсващо цялото му тяло, докато пенисът му вече не беше единственото нещо, което потръпваше неконтролируемо. Всеки негов мускул сякаш участваше и той трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи. Когато най-сетне се съвзе от подобното на земетресение преживяване, лицето му беше притиснато до стената, а дишането му беше толкова тежко, сякаш току-що бе тичал от единия край на Колдуел до другия.

Или пък до Канада.

Обърна се към струята на душа, изплакна се, излезе изпод водата, взе една кърпа и…

Погледът му се спусна надолу.

— Трябва да се майтапиш!

Ерекцията му бе точно толкова голяма, колкото и първия път. Неустрашима. Гордо щръкнала.

Все тая. Той беше дотук.

В краен случай щеше да скрие проклетото нещо в панталона си. Очевидно методът му на „облекчение“ не действаше, а вече не му бяха останали сили. Кой знае, може би беше хванал грип или нещо такова? Бог бе свидетел, че като работиш в болница, можеш да пипнеш цял куп неща.

Включително и амнезия, както изглеждаше.

Мани уви една кърпа около кръста си и се върна в кабинета… където замръзна на място. Във въздуха витаеше странна миризма… нещо подобно на тъмни подправки? Не беше неговият одеколон, това поне бе сигурно.

Той прекоси персийския килим с боси крака, отвори вратата и надникна навън. Административните офиси бяха тъмни и празни, а и миризмата определено не идваше оттам.

Мани се намръщи и погледна към дивана в кабинета си, като внимаваше да не мисли за онова, което се бе случило там преди малко.

Десет минути по-късно вече си бе облякъл чисти хирургически дрехи и се беше обръснал. Пенисът му, който все още бе в пълна бойна готовност, беше надлежно прибран в панталона му и завързан на място, като животно, каквото си беше. Мани взе куфарчето и костюма, който беше носил на хиподрума, и ето че бе повече от готов да остави и съня, и главоболието, и цялата шибана вечер зад гърба си.

Прекоси офисите на хирургичното отделение и взе асансьора до третия етаж, където се намираха операционните зали. Членове на екипа му си вършеха работата — правеха спешни интервенции, организираха настаняването или транспортирането на пациенти, почистваха и подготвяха залите. Той кимаше на различни хора, но не каза нищо… за тях всичко си беше както обикновено. Което бе истинско облекчение. Почти успя да стигне до паркинга, без да привлича излишно внимание.

Оттеглянето му обаче пропадна, когато стигна до стаите за възстановяване. Беше възнамерявал да мине покрай тях, ала краката му спряха от само себе си, а умът му защрака… и ето че изведнъж усети неудържим импулс да влезе в една от стаите. Подчини се, без да обръща внимание на моментално завърналото се главоболие, и отиде право в помещението в дъното, точно до аварийния изход.

Леглото до стената беше съвършено оправено, чаршафите — опънати и подпъхнати прилежно под дюшека. Върху таблото за бележки не беше написано нищо, не бръмчаха машини, а компютърът не беше включен.

Ала във въздуха все още витаеше мирис на дезинфектант. Както и дъх на парфюм…

Тук бе имало някой. Някой, когото той беше оперирал. Тази вечер. И тя беше…

Агонията беше заслепяваща и Мани трябваше да хване касата на вратата, за да се задържи на крака. Мигрената (или каквото и да беше това) се влоши, принуждавайки го да се превие надве…

И точно тогава я видя.

Залитайки, с разкривено от болка лице, той се добра до масичката край леглото и приклекна. Пъхна ръка отдолу и заопипва пода, докато не намери сгънатата картичка. Знаеше какво представлява още преди да я е погледнал. И по някаква причина, когато я сложи върху дланта си, това едва не разби сърцето му.

Изпъна прегънатото картонче и загледа щампованото си име и титла, както и адреса, телефона и факса на болницата. В празното поле до логото на „Свети Франсис“ със собствения му почерк беше написан мобилният му номер.

Коса. Тъмна коса, вързана на плитка. Пръстите му, развързващи…

— Мамка му!

Протегна ръка, за да се подпре, но въпреки това здравата се удари в линолеума, преди да се претърколи по гръб. Докато стискаше главата си в длани, напрягайки се, за да надвие агонията, си даваше сметка, че очите му са отворени, ала не виждаше нищо.

— Шефе?

Гласът на Голдбърг накара болката в слепоочията му да поутихне мъничко, сякаш умът му се бе вкопчил в звука като в спасително въже, използвайки го, за да се издърпа далеч от акулите. Поне временно.

— Здрасти — простена той.

— Добре ли си?

— Аха.

— Главоболие?

— Ни най-малко.

Голдбърг се изсмя.

— Виж, явно е някакъв вирус. Четири сестри и двама администратори гушнаха пода като теб. Изпратих ги да си вървят у дома и повиках допълнителен персонал.

— Добре си направил.

— И познай какво?

— Няма защо да го казваш. Отивам си, отивам си.

Мани се надигна с усилие и седна, а после, когато беше готов, си вдигна жалкия задник от пода, използвайки страничните решетки на леглото за опора.

— Този уикенд се предполагаше да си почиваш.

— Е, върнах се.

За щастие Голдбърг не го попита за резултатите от конното надбягване. Разбира се, той не знаеше за него. Никой нямаше и понятие какво прави Мани извън болницата, най-вече защото той никога не го бе смятал за достатъчно важно, в сравнение с работата, която вършеха тук. Защо изведнъж целият му живот му се струваше така празен?

— Имаш ли нужда някой да те откара? — попита шефът на „Травматология“.

Господи, как му липсваше Джейн.

— Ъъъ… — Какъв беше въпросът? А, да. — Взех хапче… ще се оправя. Изпратете ми съобщение на пейджъра, ако ви потрябвам. — Докато отиваше към вратата, потупа Голдбърг по рамото. — Ти си шефът до седем сутринта.

Така и не чу отговора на другия лекар.

Което явно беше лайтмотивът на вечерта. Изобщо не забелязваше какво става около него, докато отиваше към асансьора, който щеше да го свали в паркинга — сякаш последният рунд с болката най-сетне беше нокаутирал мозъка му. Когато излезе от асансьора, продължи да слага единия си крак пред другия, докато не стигна до мястото си за паркиране…

Къде, по дяволите, беше колата му?

Огледа се наоколо. Всички шефове на отделения имаха свои места за паркиране, ала ето че поршето му го нямаше. Ключовете също не бяха в джоба му. Единствената добра новина беше, че обзелата го ярост окончателно прогони главоболието… макар това вероятно да беше резултат от хапчетата.

Къде. По. Дяволите. Беше. Проклетата. Му. Кола.

Мамка му, човек не можеше просто да строши прозореца, да запали двигателя и да отпраши. Нуждаеше се от чип картата, която държеше в… Портфейла му също го нямаше.

Страхотно. Точно от каквото се нуждаеше: открадната пачка пари, поршето му — на път към някой гараж, където щеше да бъде разглобено и продадено на части, а той — разправящ се с полицаите.

Офисът на охраната беше на изхода от гаража, така че Мани пое натам, вместо да се обади, защото… ами защото и мобилният му го нямаше, естествено…

Ала после забави крачка. И спря. На половината разстояние до изхода, там, където паркираха пациентите и техните семейства, имаше сиво порше 911 Турбо. Същата година като неговото. Същият стикер на Нюйоркската асоциация за конни надбягвания на задното стъкло. Същият регистрационен номер.

Приближи се до колата бавно, сякаш от долната й страна беше прикрепена бомба. Вратите бяха отключени и той предпазливо отвори онази откъм мястото на шофьора. Портфейлът, ключовете и мобилният му телефон бяха под предната седалка.

— Докторе? Добре ли си?

Добре. Явно тази нощ имаше два лайтмотива — никакви спомени и хора, които му задаваха един и същи въпрос, на който не можеше да отговори откровено.

Вдигна очи и се зачуди какво би могъл да каже на служителя от охраната: „Хей, някой да е предал сивото ми вещество в бюрото за «Изгубени вещи»?“

— Защо си паркирал тук? — попита мъжът със синя униформа.

„Нямам представа.“

— Някой беше заел моето място.

— Мамка му! Трябваше да се обадиш, мой човек. Веднага щяхме да оправим нещата.

— Нямаш грешка. — Това поне не беше лъжа.

— Е, май е най-добре да идеш да си починеш. Не изглеждаш добре.

— Хубав съвет.

— Трябваше да стана лекар. — Пазачът му махна с фенерчето си. — Лека нощ.

— Лека.

Мани седна в появилото се като по чудо порше, запали двигателя и включи на задна. Докато излизаше от гаража, извади пропуска си и с негова помощ мина през изхода без проблем. Когато се озова на авеню „Свети Франсис“, сви рязко и се отправи към центъра. Докато караше към „Комодор“, беше сигурен в едно-единствено нещо.

Беше започнал да губи шибания си ум.