Дж. Р. Уорд
Неукротима любов (12)

9.

Болницата „Свети Франсис“

Колдуел, щата Ню Йорк

Медицинските комплекси бяха като пъзели. С изключение на това, че техните части не си пасваха така добре. Което в нощ като тази не беше чак толкова лошо, помисли си Мани, докато си миеше ръцете.

Част от него още не можеше да се начуди, че всичко бе минало толкова леко. Главорезите, които го бяха докарали дотук заедно с пациентката му, бяха паркирали в един от хилядите тъмни ъгли по покрайнините на „Свети Франсис“, след което Мани лично се бе обадил на шефа на охраната и му бе обяснил, че води ВИП пациент, който се нуждае от пълна дискретност и затова ще бъде вкаран през задния вход. Следващото позвъняване бе до сестринския му екип, а обяснението, което им сервира — същото. Пристига специален пациент. Подгответе операционната в дъното на третия етаж и повикайте техниците, отговарящи за ядрено-магнитния резонанс. Последното обаждане бе за транспорт и за негова изненада, носилката се появи незабавно.

Само петнайсет минути след като приключиха с ядрено-магнитния резонанс, пациентката вече беше в седма операционна зала, където я подготвяха за интервенцията.

— Е, коя е тя?

Въпросът бе изречен от старшата сестра и Мани бе готов за него.

— Олимпийска състезателка по конен спорт. От Европа.

— А, това обяснява нещата. Мърмореше си нещо, но никой от нас не разбра езика. — Сестрата прехвърли някакви документи (които Мани трябваше да се погрижи да свие, когато всичко свършеше). — Защо е цялата тази потайност?

— От кралски произход е.

Което си беше самата истина. Докато идваха насам, Мани нито за миг не бе откъснал очи от царствените й черти. Ама че сантиментален глупак.

Старшата сестра хвърли предпазлив поглед към коридора.

— Това обяснява охраната… господи, ще рече човек, че сме банкови обирджии.

Мани се наведе назад, за да погледне, докато търкаше под ноктите си с твърдата четка. Тримата, които бяха влезли в болницата с него, стояха в коридора, на няколко метра от тях, облечени в черни дрехи, под които имаше доста издутини.

Без съмнение — от пистолети. Или ножове. Може би една-две огнехвъргачки. Един господ знаеше.

Достатъчно, за да излекува човек от представата, че всички, които работят за правителството, са хърбави типове, затънали до уши в бумащина.

— Къде са формулярите за съгласие за операция? — попита сестрата. — В системата няма нищо.

— Всичко е у мен — излъга Мани. — Резултатите от ядрено-магнитния резонанс тук ли са?

— На екрана… но операторът каза, че имало грешки. Иска да го повтори.

— Нека да погледна преди това.

— Сигурен ли сте, че искате да бъдете посочен като отговорен за тази процедура? Тя няма ли застраховка?

— Пациентката трябва да остане анонимна. После ще ми възстановят разходите.

Така поне се надяваше… не че го беше грижа.

Мани изплакна кафеникавия дезинфектиращ разтвор от ръцете си и ги изтръска. След това ги вдигна във въздуха и като отвори вратата с гръб, влезе в операционната зала.

Вътре имаше две сестри, които проверяваха инструментите върху застланите със синя покривка таблички на колелца. Анестезиологът пък бе зает да нагласява машините, които щеше да използва, за да държи пациентката приспана. Въздухът беше хладен, за да забавя кървенето и миришеше на кръвоспиращи вещества; компютърното оборудване бръмчеше тихичко, заедно с осветлението на тавана и операционната лампа.

Мани се насочи право към мониторите… и в мига, в който видя ядрено-магнитния резонанс, сърцето му подскочи в гърдите. Той се взира в дигиталните изображения дълго и изпитателно, докато накрая не бе в състояние да го понесе повече.

Обърна глава към прозорците в горната част на двукрилата врата и спря преценяващ поглед върху суровите лица на тримата мъже, които бяха приковали студени очи в него.

Те не бяха хора.

Погледът му се върна на пациентката му. Нито пък тя.

Отново насочи вниманието си към дигиталните изображения и дори се приведе малко по-близо към мониторите, сякаш това щеше да оправи по магически начин аномалиите, които виждаше.

Човече, а той си беше помислил, че шесткамерното сърце на копелето с козята брадичка е странно!

Чул как двукрилата врата се отваря, Мани затвори очи и си пое дълбоко дъх. След това се обърна и застана лице в лице с другия лекар, който бе влязъл в залата.

Джейн се бе подготвила за операцията, така че единственото, което се виждаше от нея, бяха наситенозелените й очи зад плексигласовата хирургична маска. Мани бе обяснил присъствието й, представяйки я за частния лекар на пациентката, което не беше лъжа. Незначителната подробност, че тя познава всички наоколо, както и че те я познават, и двамата предпочетоха да запазят за себе си.

Очите й се впиха в неговите без помен от извинение и на Мани му се прииска да изкрещи. Само че имаше работа за вършене. Той се съсредоточи, прогони всичко, което не можеше да му е от полза в този момент, и насочи вниманието си към уврежданията на прешлените, планирайки подхода си.

Съвсем ясно виждаше мястото на срастването след фрактурата: гръбнакът й беше красив рисунък от съвършено разположени костни фрагменти и тъмни, уплътняващи дискове… с изключение на шестия и седмия гръдни прешлени. Което обясняваше парализата.

Не можеше да види къде точно гръбначният мозък бе притиснат или изцяло прекъснат и нямаше как да разбере същинските размери на нараняването, докато не я отвореше. Но нещата не изглеждаха добре. Гръбначните компресии бяха пагубни за този деликатен тунел от нерви, необратими увреждания можеха да настъпят за броени минути или часове.

Защо тогава толкова бяха бързали да го намерят, почуди се той и погледна към Джейн.

— На колко седмици е счупването?

— Случи се преди… четири часа — отвърна тя толкова тихо, че никой друг не можеше да я чуе.

Мани се сепна.

— Какво?

— Четири. Часа.

— Значи е имало по-стара травма?

— Не.

— Трябва да поговорим. Насаме. — Докато я придърпваше в един ъгъл, той се обърна към анестезиолога: — Задръж за малко, Макс.

— Няма проблем, доктор Манело.

Приближавайки се съвсем близо до Джейн, Мани изсъска:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Ядрено-магнитният резонанс обяснява всичко.

— Не е на човешко същество, нали?

Джейн просто го гледаше, приковала очи в неговите, без да трепне.

— В какво си се забъркала, Джейн? — шепнешком настоя да узнае той. — И какво, по дяволите, ми причиняваш?

— Искам да ме чуеш много добре, Мани, и да повярваш на всяка моя дума. Ти ще спасиш живота й и по този начин ще спасиш и моя. Това е сестрата на моя съпруг и ако той… — Гласът й изневери за миг. — Ако я изгуби, преди да е имал възможност дори да я опознае… това ще го убие. Моля те, стига си задавал въпроси и дай най-доброто от себе си. Знам, че не е честно и бих сторила всичко, за да го променя… с изключение на това да я загубя.

Внезапно си припомни раздиращите главоболия, които го измъчваха през последната година… всеки път, щом се замислеше за дните преди катастрофата й. Същата дяволска пронизваща болка, която се бе завърнала в мига, в който я видя отново… само за да изчезне и да разкрие пластовете спомени, които бе усещал, но никога не бе успял да изтръгне от съзнанието си.

— Ще направите така, че да не си спомням нищо — изрече на глас. — Както и останалите. Нали?

Мани поклати глава, давайки си сметка, че се бе натъкнал на нещо далеч по-голямо от някакви си шпионски истории. Друг вид? Който съществуваше паралелно с хората?

Само че тя нямаше да му каже истината, нали?

— Върви по дяволите, Джейн. Сериозно.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато тя го улови за ръката.

— Направи това за мен и ще ти бъда задължена.

— Добре. Никога вече не идвай да ме търсиш.

Остави я в ъгъла и отиде до пациентката си, която лежеше по корем.

Наведе се до нея и каза:

— Аз съм… — По някаква причина искаше да използва малкото си име, но заради останалите наоколо, предпочете да запази професионална дистанция: — Доктор Манело. Ще започваме. Обещавам ти, че няма да усетиш нищо.

След един миг тя промълви немощно:

— Благодаря ти, лечителю.

При звука на гласа й Мани затвори очи. Господи, само тези три думички имаха главозамайващ ефект върху него. Но към какво точно изпитваше такова привличане? Какво беше тя?

Образът на кучешките зъби на брат й изплува в съзнанието му… ала той го пропъди. По-късно щеше да има време за това. Изруга тихичко, докосна я по рамото и кимна на анестезиолога.

Време бе да се залавят за работа.

Сестрите вече бяха намазали гърба й с йод-повидон и докато упойката я приспиваше, той опипа гръбнака й с пръсти.

— Някакви алергии? — обърна се към Джейн, макар че вече я беше питал.

— Не.

— Нещо, което трябва да знаем, докато е под упойка?

— Не.

— Добре тогава.

Пресегна се и нагласи микроскопа малко по-близо, но не точно над нея. Първо трябваше да я среже.

— Искате ли музика? — попита сестрата.

— Не. Нищо, което да отвлича вниманието ми в този случай.

Щеше да оперира така, сякаш животът му зависеше от това и то не само заради заплахите на брат й.

Макар да не разбираше защо, да изгуби тази жена… каквото и да беше тя… би било трагедия, каквато не би могъл да изрази с думи.