Майк Лосън
Рискове на играта (66)

Епилог

Моли отметна платнената врата и излезе навън.

Беше прелестна утрин, със свеж и чист въздух. В далечината се виждаше планината — тази невероятна планина. Към обяд температурата щеше да се покачи до четирийсет градуса, щяха да се съберат рояци мухи, щеше да задуха вятър, обаче сутрините тук… Никога не бе преживявала толкова прелестни утрини.

Вече шест месеца беше в Танзания. Понасяше жегата, мухите и праха… и смъртта. Толкова много хора умираха всеки ден, предимно деца. Обаче след шест месеца тя беше… какво? Привикнала? Не, не беше привикнала — с такова нещо не можеш да привикнеш, — но бе в състояние да го приеме. Правеше каквото може и това беше всичко. Беше приела, че някаква висша сила сигурно намира причина за цялото това страдание.

Беше започнала да работи за УНИЦЕФ. Така се бе споразумяла с майка си. Да работи три години за УНИЦЕФ. Повече, отколкото щеше да лежи в затвора за търговия с вътрешна информация. Обаче Моли вече знаеше, че след като изтекат трите години, тя ще остане в организацията. И щеше да я превърне в свой живот.

Дейността на УНИЦЕФ беше съсредоточена върху децата и майките, върху осигуряването на здравни грижи и образование. Друга страна от дейността на УНИЦЕФ беше работата с бедните общности за строителството на мрежа за водоснабдяване и отходна канализация. А тя беше инженер, това й беше работата. Когато не можеше да я свърши, понеже нямаше помпи, тръби и каквото й беше нужно, помагаше в болницата. Имаше дни, през които просто държеше ръчичката на някое умиращо дете.

За пръв път от повече от година се чувстваше добре — по отношение на себе си, на работата си, на всичко. От девет месеца не беше пила и нямаше никога вече да посегне към алкохол. Цветът на лицето й беше идеален, очите й бяха бистри и беше понаддала на тегло. И най-важното, беше си възвърнала душевното спокойствие. Не можеше да повярва, че е била толкова пристрастена към две пластмасови кубчета.

Сега всичко това бе зад гърба й: хазартът, пиенето, лъжите. Всичко остана зад гърба й и всичко предстоеше. Щеше да изпълва със смисъл всеки свой ден.

Отправи се към палатката на столовата за закуска, чудейки се какво ли ще има тази сутрин. Предишния ден беше ориз и някакво растение, което приличаше на домат, но не беше домат. Самолетът с доставките закъсняваше както винаги.

На влизане в столовата видя новия лекар, италианеца, който пристигна преди седмица. Имаше благи очи и сладка дупка между предните зъби като на Омар Шариф, ръцете и раменете му бяха като на човек, който размахва кирка, а не държи скалпел. Предишния ден го бе хванала да я гледа и се изчерви. Имат ли край чудесата?

Напомняше й на Демарко.