Майк Лосън
Рискове на играта (37)

37

На сутринта след завръщането си от Мъртъл Бийч — признателна за благополучното кацане, осъществено от стария Ед предишната нощ — Ема отново разговаря с източника си в нюйоркската полиция, за да провери дали е научил нещо ново за смъртта на Претър. Отговорът бе отрицателен и тя определено остана с впечатлението, че смъртта на непопулярен богаташ без политически връзки не е сред приоритетите на началника. Освен това Ема изтормози и приятеля си във Вътрешна сигурност да провери летищните охранителни камери дали Макграт не е бил на някое от големите нюйоркски летища.

— Знам, че не се е качил на граждански полет с истинското си име — каза Ема, — но може да е използвал фалшива самоличност, така че, ако Администрацията по сигурността на транспорта може да…

— Съжалявам, Ема, обичам те като сестра — отговори приятелят й, — но не мога да отклонявам хора от работата им заради подобна проверка. Освен ако този тип не е от „Ал Кайда“.

Гадост.

Продължаваше да вали. Всъщност се изливаше такъв порой, че Ема се притесняваше дали няма да отмие горния пласт почва, който беше нанесла. Днес явно нямаше да свърши нищо на двора, така че по-добре да отиде да се види с Дъглас Кембъл и да се опита да провери алибито му за нощта, в която бе умрял Претър. Само че, преди да потегли за Чеви Чейс, проведе ленива и дълга закуска с Кристин.

Забавянето едва не струва живота на Кембъл.

 

 

Кейти Кембъл отвори, стиснала в ръка чаша, наглед пълна с портокалов сок. Първата мисъл на Ема, когато я видя, беше: тази жена трябва да използва слънцезащитен крем.

— Дъг го няма — отговори тя, когато Ема помоли да говори със съпруга й.

— Знаете ли къде е? Звъннах в офиса му, но ми казаха, че си е взел почивен ден.

— Коя сте вие?

— Федерален агент — отговори Ема.

Тя имаше — и го съзнаваше — лице и поведение, на които хората бяха склонни да се доверяват. И не желаеха да я предизвикват. Въпреки това извади от джоба си нещо подобно на калъфче за лични документи и го отвори за кратко, колкото Кейти Кембъл да мерне за миг карта с релефен и красив златист печат. Картата удостоверяваше, че Ема е пенсиониран правителствен служител, който ползва специални привилегии в интендантствата по военните бази.

— Престанете да тормозите Дъг — измрънка Кейти Кембъл. — Той няма нищо общо с Моли Махоуни.

— Въпреки това трябва да говоря с него, госпожо Кембъл. Бихте ли ми казали къде е?

— Със скъпия си приятел Ръсти.

— Ръсти Макграт?

— Аха. Днес ще ходят на мач на отбора на Вирджинския университет. Ръсти му се обади снощи да го покани и Дъг си взе почивен ден. Можете ли да повярвате? Колежански бейзбол! На кого му пука?

Може би Кейти не пиеше само портокалов сок. Най-вероятно се наливаше с коктейли.

— Госпожо Кембъл, знаете ли къде е бил съпругът ви този понеделник? Всъщност по-скоро в малките часове във вторник, някъде към един часа?

— Мисля, че е бил тук — вдигна рамене Кейти Кембъл. — В неделя отидох в Ричмънд да се видя със сестра ми и се върнах чак във вторник следобед. Обаче къде другаде може да е бил? Искам да кажа… Дъг не е Ръсти Макграт. Със сигурност не е свалял колежанки в Джорджтаун.

 

 

Ема имаше лошо предчувствие относно поканата, отправена от Макграт към Кембъл в деня след нейното посещение. Може би Макграт просто искаше да прекара приятен следобед с близък приятел от колежа. Или пък целта му бе да се види с Кембъл, за да обсъдят призовките, които бяха получили от адвоката на Моли Махоуни. Може би, но Ема се съмняваше.

Ако Демарко беше прав, Макграт беше убил Претър, а след срещата си с Макграт Ема вече споделяше лошото предчувствие на Демарко. Не можеше да прогони от главата си мисълта, че Макграт ще направи опит да се отърве от последния човек, който би могъл да го уличи в престъпление. И щеше да го направи днес. Кембъл щеше да стане жертва на някаква злополука, преди да напусне Шарлотсвил — да падне по стълбите и да си счупи врата или да загине в катастрофа. Ръсти Макграт определено беше достатъчно силен, за да счупи врата на Дъглас Кембъл, а ако станеше така, вината отчасти щеше да е на Ема, защото беше наляла масло в огъня.

Докато работеше за военното разузнаване, Ема рядко разчиташе на инстинкта на подчинените си и обикновено настояваше за категорични данни в подкрепа на заключенията им. От друга страна, се доверяваше на собствените си инстинкти, и то с основание, както потвърждаваше опитът й. В момента интуицията й направо крещеше: трябваше на всяка цена да отърве Кембъл от Макграт. Проблемът беше, че не познаваше никого в Шарлотсвил, който би могъл да й съдейства. Е, познаваше няколко преподаватели от Вирджинския университет, но те нямаше да свършат работа. Трябваше й ченге.

Позамисли се, после звънна на Демарко.

— Къде си? — попита го.

— В Ню Йорк.

— Какво търсиш там?

— Ами…

— О, няма значение. Как се казваше пенсионираният полицай от Шарлотсвил, с когото разговаря преди време?

— Дейв Тори.

— Имаш ли телефона му?

— Да.

— Дай ми го.

Демарко се засуети с мобилния си, после й продиктува номера.

— Какво става? — попита я.

— В момента нямам време за разговори — отвърна Ема и затвори.

Какво търсеше той в Ню Йорк, по дяволите?

* * *

Ема обясни на Тори какво се случва с Кембъл и Макграт, разказа му и за смъртта на Претър. Завърши с думите:

— Според мен Макграт може да се опита да убие Кембъл. Затова искам да знам дали все още имате връзки в полицейското управление в Шарлотсвил.

— Ами имам доста сериозна връзка с един човек — сина ми. Отговаря за спецекипа.

— Ще успеете ли да го убедите да намери Макграт и Кембъл? Съпругата на Кембъл ми каза, че двамата щели да ходят на бейзболен мач на университетския отбор.

— Да, ако наистина мислите, че така ще предотвратим убийство, сигурно ще успея да убедя момчето ми да помогне. Има достатъчно влияние, така че, ако им каже за Макграт, патрулите ще започнат да го търсят. Но какво да прави, ако ги намери?

— Не знам, по дяволите! Кажете му да ги наблюдава и да се увери, че Макграт го е забелязал. Той няма да направи нищо на Кембъл, ако знае, че е под наблюдение. Обаче нямам снимки на тези хора.

— Няма проблем, той може да вземе техни снимки от управленията на Пътна полиция в Мериленд и Южна Каролина.

— Благодаря. Ще пристигна след няколко часа, може би дори по-бързо, ако не ме спрат за превишена скорост.

— Добре, ще се обадя на сина ми. Звъннете ми, когато наближите града, да се уговорим къде да се срещнем. — Тори замълча и после додаде: — Знаете ли, очертава се нещо къде-къде по-хубаво от това по цял ден да седя на дивана и да гледам телевизия.

 

 

Дейв Тори беше на шейсет и няколко и имаше бели мустаци. Малкото останала му коса също беше бяла. Синът му изглеждаше досущ като него, само че нямаше мустаци. И той оплешивяваше обаче. Хубавото беше, че синът Стив изглеждаше як и силен — поне колкото Ръсти Макграт.

Ема седеше на задната седалка на полицейска патрулка на управлението в Шарлотсвил. Стив Тори шофираше, а баща му беше до него. На Ема не й харесваше да седи отзад, разделена с преграда от двамата Тори и никак не й беше приятно, че няма дръжки от вътрешната страна на задните врати. Не обичаше контролът да й се изплъзва.

— Забелязахме ги, когато си тръгваха от мача — осведоми я Стив Тори, — и ги проследихме до „При О’Грейди“, където се намират и сега. Оставих свой човек в бара да ги наблюдава и да ви кажа, на О’Грейди хич не му харесва униформено ченге да стои на входа. Половината му клиенти са непълнолетни колежанчета с фалшиви документи за самоличност.

— Трябва да откъснем Кембъл от Макграт — каза Ема.

— Е, не знам как точно да го направя — каза Стив Тори.

— От колко време са в бара?

— Около час.

— Значи Кембъл е пиян. И бихте могли…

— Не знам дали е пиян — възрази Стив Тори.

— Слушай дамата — скастри сина си Дейв.

— Полицай Тори — поде Ема, — ще арестувате Кембъл за пиянско поведение на публично място или както там се нарича на правен език. Ако не е пиян, по-късно ще му се извините и ще го пуснете, но мога да се закълна, че двамата цял следобед са се наливали с бира на мача и сега продължават. Кембъл със сигурност е пиян.

— Харесва ми — обади се Дейв. — Този път тия задници не отиват на мач за купата и университетът няма да им изпрати адвокат да ги измъкне от кашата, в която са се забъркали.

 

 

Стив Тори влезе в бара и кимна на ченгето на входа. Барът беше претъпкан със студенти, които заедно с джубокса вдигаха страхотна шумотевица. Само че хлапетата се смълчаха, когато в бара влезе второ ченге.

Кембъл и Макграт седяха сами на маса на десетина метра от вратата. Макграт пиеше бира, а пред Кембъл се мъдреше безцветно питие, което би могло да е водка или джин. Когато Макграт забеляза Ема да влиза зад ченгето, той я погледна и поклати глава. Този път не се усмихваше.

Стив Тори даде знак на другия полицай и двамата се запътиха към масата.

— Господа, бихте ли станали? — каза Дейв Тори.

— Моля? — попита Кембъл, но се изправи и едва не падна. Без съмнение беше пиян.

Макграт не помръдна.

— За какво става дума? — попита той.

— Сър, помолих ви да се изправите. Искам и двамата да ми покажете документ за самоличност. А после искам да се приближите и да облегнете ръце на тази стена, за да проверя дали не носите оръжие.

— Няма да позволя да ме обискирате — заяви Макграт. — Нямате основателна причина.

— Господине, подозирам, че не знаете нищичко за основателната причина — отсече Стив Тори. — Аз обаче знам, че в момента вие оказвате съпротива на законна заповед, издадена от служител на реда. А сега се изправете, дайте ми портфейла си и опрете ръце на стената.

Макграт поседя още мъничко, после се изправи. За разлика от Кембъл нито изглеждаше пиян, нито говореше като пиян. Стив Тори прегледа документите на двамата мъже, а през това време Кембъл се олюляваше и едва смогваше да пази равновесие. Ема имаше чувството, че той всеки момент ще припадне. После й хрумна още нещо: зачуди се дали Макграт не е пробутал нещо в питието му, за да го контролира по-лесно.

Тори обискира първо Кембъл и междувременно Кембъл попита:

— По дяволите, какво става, Ръсти? Защо тези типове се заяждат с нас?

Макграт не отговори.

Когато приключи с Кембъл, Тори обискира Макграт — бавно и по-обстойно. Забеляза издутина в десния заден джоб на джинсите му. Бръкна вътре и измъкна пакетче с фъстъци. Бяха се натрошили, защото Макграт беше седял върху пликчето.

— Натрошили сте фъстъците си — каза Тори и подхвърли пликчето до портфейла на Макграт. Макграт продължаваше да мълчи.

— Добре, господин Кембъл, вие очевидно сте под влиянието на алкохол, затова ви арестувам за непристойно пиянско поведение на публично място.

— Не можете да го направите! Може ли, Ръсти?

— Сложете му белезници — нареди Тори на другия полицай и Кембъл повече не се възпротиви.

Щракнаха му белезниците и го изведоха от бара. Беше десет сантиметра по-висок от полицая, който го водеше.

Докато ченгетата си тръгваха, Ема се приближи до Макграт. Той прибираше портфейла обратно в джоба си. Фъстъците, които Тори беше измъкнал от джоба му, още бяха на масата.

— Къде беше миналия понеделник, Макграт? — попита Ема.

— Цуни ме отзад, кучко — ухили се той.

 

 

Кембъл седеше на задната седалка на патрулката, отпуснал глава върху облегалката. Беше изгубил съзнание.

— Какво да го правя? — попита Стив Тори, на когото вече му се искаше да не се беше поддал на кроежите на баща си и Ема.

— Оставете го в килията, докато се свести, и го освободете — отговори Ема. — Макграт вече няма да предприеме нищо. Всъщност според мен веднага ще се върне в Мъртъл Бийч. Ако дойде в участъка и се опита да ви принуди да освободите Кембъл под негова гаранция, кажете му, че ще задържите Кембъл за през нощта, а после лично ще го изведете от Шарлотсвил. Ще ви помоля и още нещо. Попитайте Кембъл къде е бил миналия понеделник в един през нощта. Съмнявам се, че ще ви каже, но ако се сдобиете с информацията, съобщете ми. Признателна съм ви за помощта, полицай Тори. Сигурна съм, че току-що предотвратихте убийството на един човек.

Всъщност Ема нямаше представа дали констатацията отговаря на истината.