Майк Лосън
Рискове на играта (35)

35

Едно от нещата, които Демарко трябваше да свърши, беше да разбере кой е гангстерът, за когото работи Тед Алън. Нямаше начин този тип да има самостоятелен бизнес. Тед беше твърде млад, за да разчита само на себе си като управител на казино като „Атлантик Палъс“. Демарко можеше да помоли Махоуни да говори с отдела на ФБР за организирана престъпност, но така Бюрото щеше да надуши, че става нещо, а не се знаеше какво ще направят тези търсачи на евтина слава. Затова Демарко реши да се качи на самолета за Ню Йорк и да попита друг гангстер. Така щеше да навести майка си и да пренощува при нея в Куинс. Чувстваше се виновен, че при последното си посещение в града се запи със Сал Анселмо и дори не й се обади.

Демарко познаваше няколко гангстери, а ги познаваше, защото баща му беше един от тях. Джино Демарко беше бияч и понякога — наемен убиец, който бе работил за вече мъртвия гангстер Кармайн Таляферо, чието място бе заел Тони Бенедето.

Тони имаше тесни рамене, малко коремче, голям нос и боядисана смолисточерна коса, която беше в нелеп контраст с неговото набраздено четирийсет и четири годишно лице. Предпочиташе у дома да носи анцузи и днес си беше избрал черен, със златисти вертикални ивици отстрани. Беше обут със спортни обувки за маратонско бягане.

Тони седеше на кухненската маса в къщата си в Куинс и си мереше кръвното, когато Демарко влезе. Изпъна пръст, за да му даде знак да почака, и примигна през бифокалните стъкла на очилата си срещу дигиталния дисплей на бялата кутийка пред себе си. Вдигна глава и се усмихна.

— Сто трийсет и пет на седемдесет и девет. Не е зле. Холестеролът ми е две цяло и десет, а пулсът ми, освен ако някой адски не ме ядоса, обикновено е към седемдесет и пет. — Свали маншета на апарата за кръвно от ръката си. — Обзалагам се, че съм в по-добра форма от теб, хлапе.

Боже, цялата мафия ли се беше променила? Първо онова юпи Тед Алън, а сега и Тони Бенедето, който се държеше като фитнес гуруто Джак Лалан. Преди двайсет години Бенедето щеше да кисне в някой бар, да пуши пури и да пие лошо червено вино. А сега си мереше кръвното.

Бенедето сякаш прочете мислите на Демарко.

— Отказах цигарите преди десет години, ям червено месо само два пъти седмично и пия „Слим Фаст“ на обяд. А оная ми работа… е, от мен да го знаеш, не ми трябва скапаната виагра.

Е, слава богу, поне все още говореше като мафиот.

— Как е майка ти? — попита Бенедето.

— Здрава като бик — отговори Демарко.

— Браво на нея — засмя се Бенедето. — Мисля си, че тая жена ме мрази в червата. Все едно аз съм виновен, че баща ти… сещаш се.

— Дааа — рече Демарко.

Баща му бе умрял, докато работеше за Таляферо — три куршума в гърдите, — но Тони Бенедето нямаше нищо общо с тази история. Поне Демарко така смяташе.

— Веднъж — поде Бенедето, — ти беше десет-единайсетгодишен и играеше бейзбол в училището, спрях да те погледам как батираш. Майка ти ме видя да стоя там и тутакси дотича да ме предупреди, че ако се приближа до теб, ще ми изтръгне сърцето. Сериозно говореше. Боже, адски се засрамих. Сигурно хората, които са я чули, са ме взели за някакъв извратеняк, който малтретира деца.

— Помня — увери го Демарко.

Майка му бе направила всичко възможно да го държи настрана от света на баща му.

— Майките и техните малки — замислено изрече Бенедето. — Няма значение дали са патици, кучета или хора, ако една майка те възприема като заплаха за детето си… по-добре внимавай.

— Да — съгласи се Демарко. И реши да сложи край на темата. — Познаваш ли един тип на име Тед Алън? Управлява казино в Атлантик Сити.

— Може би — сви рамене Бенедето. — Защо питаш?

— Трябва ми информация за него. Искам да знам кой е шефът му. — Демарко видя, че обяснението му е недостатъчно, и добави: — Забъркал се е в нещо, което според мен няма да се хареса на боса му.

— Да не си тръгнал да правиш услуга на боса му, а?

— Не, опитвам се да направя услуга на моя шеф, а за целта трябва да разбера за кого работи Тед.

Бенедето се замисли за момент и сякаш реши, че истината няма да му навреди.

— Работи за Ал Кастиля. Тед беше още хлапе, тъкмо беше завършил гимназия, но успя с нещо да впечатли Ал. Доколкото чувам, Ал навремето имал нещо с майката на Тед. Както и да е, Тед за нула време завърши колеж и започна да работи за Ал, първо във Вегас, после във Филаделфия, а сега в Атлантик Сити. Добър е за фасада, понеже досието му е чисто. Обаче ще ти кажа нещо — може и да изглежда като спретнат студент от Бръшляновата лига, обаче е зло копеленце.

— Сигурен ли си?

— Така съм чувал — сви рамене Бенедето, — все слухове за номерата, които е въртял.

— Разкажи ми за Кастиля. Що за човек е? С какво се занимава напоследък освен с казиното на Алън?

Бенедето впери поглед в него за момент, после каза съвсем тихо:

— Носиш ли микрофон?

— Какво? Не, по дяволите — възкликна Демарко. Изправи се, свали сакото си и се завъртя, така че Бенедето да му огледа гърба. — Искаш ли да се съблека?

— Не, няма нужда, не би направил такава глупост. — Бенедето помълча, преди да заговори отново. — Какъв е Ал? Ами като мен, струва ми се. Направи няколко каубойски простотии преди време, както постъпва човек, когато се опитва да се докопа до върха, но вече е стар. Видя как ФБР прибра почти всички тук, в Ню Йорк, затова се е научил да стои на няколко крачки от онова, което може да го вкара в панделата. Искам да кажа, ако някой във Фили продава дрога и си делят мангизите, Ал може и да получава дял, но няма да го видиш да припарва до сделка с наркотици. Повечето му дела са законни. Има жилищни сгради, пълни с хора, които си плащат наема, дял от циментов завод, няколко ресторанта и транспортна компания, която сигурно превозва неща, които не би трябвало, но той внимава. Има и казиното. Знам, че и от там получава дял — знам го, защото Тед Алън работи за него, — но няма да откриеш името му на нищо, свързано с казиното, нито ще можеш да проследиш някакви пари обратно към него. Затова бих казал, че е бизнесмен — като мен, — което не означава, че няма да ти отреже проклетата тиква, ако му въртиш номера.

— Ами търговия с акции по вътрешна информация? Според теб Кастиля ще се набърка ли в такова нещо?

— Търговия с вътрешна информация? Това е най-тъпото престъпление, което са измислили. Винаги има някой вътрешен човек, който иска да направи пари, защото знае неща, които смотаняците отвън не знаят. Това е бизнес.

— Да, може и така да е — съгласи се Демарко. Нямаше смисъл да подема дискусия с Тони Бенедето за етичната страна на търговията с вътрешна информация. — Обаче би ли се забъркал в подобно нещо Кастиля?

— Надали. Тая сфера е твърде далече от зоната на комфорт на Ал. Търговията с вътрешна информация е престъпление, свързано с Уолстрийт. Е, онези наистина са престъпници. Крадат милиарди, обаче никога не влизат в затвора. Как така проклетият Закон срещу рекета и корумпираните организации не ги засяга?

Уха, дори мафията ненавиждаше мошениците от Уолстрийт. Или може би просто им завиждаха.

— Както и да е, защо разпитваш за Ал и за търговията с вътрешна информация?

— Защото този Тед е съучастник в измама с търговия с вътрешна информация. Погнали са го КЦКФБ, прокуратурата и един адски вбесен политик. Започвам да се съмнявам, че Ал знае какви ги върши Тед.

Демарко беше стигнал до този извод, защото Тед отчаяно се опитваше да си върне половината милион, конфискуван от правителството. Ако Ал Кастиля знаеше какво прави Тед, сигурно просто щеше да отпише загубата в замяна на помощта на Махоуни за строителството на конгресния център.

— Според теб какво ще направи Кастиля — попита Демарко, — ако Тед се забърка в нещо такова без неговото одобрение?

— Не споменах ли, че Ал реже главите на хората? Е, не беше метафора.

Демарко не можеше да повярва, че старият гангстер току-що беше изрекъл думата „метафора“.