Майк Лосън
Рискове на играта (30)

30

Демарко беше на магистралата за Атлантик Сити — прав като черта път, чиято цел беше да намали времето, което хората прекарват зад волана, и така да увеличи времето, което прекарват, харчейки пари в казиното.

Когато разказа на Махоуни как е била взривена колата на Моли, кръвта се смъкна от обикновено червендалестото му лице. Той за пръв път виждаше Джон Махоуни уплашен.

Естествено, първият въпрос на конгресмена гласеше:

— Тя пострадала ли е? — Обаче още преди Демарко да успее да отговори, лицето на Махоуни отново стана червено като хамелеон, попаднал върху китайското знаме, и той изкрещя: — Защо не ми го каза още в мига, в който влезе?

Демарко не си направи труда да обяснява, че се е опитал. Вместо това обясни, че Моли не е била в колата и че преди взрива са я видели да излиза от сградата с някакъв тип с бели каубойски ботуши.

Махоуни се изправи, големите му ръце стиснаха ръба на бюрото и за момент Демарко си помисли, че той ще го прекатури.

— Този тип работи за Тед Алън. Да не искаш да кажеш, че са отвлекли дъщеря ми? — викна Махоуни.

Накрая стигнаха до извода, че Моли не е била отвлечена. Тед Алън не беше толкова глупав, а дори да беше, не би я отвлякъл посред бял ден. Заключиха, че Тед се цели в две посоки: първо, беше поискал да се срещне с Моли, за да й обясни какво ще се случи, ако тя свидетелства против него. Щеше да привика Дени Рийд, както беше постъпил с Махоуни, и да демонстрира, че Дени може да бъде или нейното спасение, или нейната гибел. Втората му цел беше да изпрати на Махоуни послание, при това не много изискано. Посланието гласеше: дъщеря ти можеше и да бъде в колата.

— Ще убия този кучи син — закани се Махоуни.

Демарко никога не беше смятал, че му влиза в задълженията да закриля шефа си. Освен това беше убеден, че Махоуни е последният човек на света, който се нуждае от неговата закрила. В момента обаче случаят сякаш не беше такъв. В състоянието, в което се намираше, Махоуни като нищо можеше да убие Тед Алън. Затова Демарко побърза да предложи:

— Вижте, шефе, Моли е добре. Ще отида до Атлантик Сити и ще я доведа тук. И ще поговоря с Тед.

Последното, което му каза Махоуни, преди да излезе, беше:

— Джо, когато я намериш, доведи я при мен. Искам да поговоря с нея преди майка й.

И така, Демарко потегли към Атлантик Сити да доведе Моли. И да си поговори с Тед Алън. Прелиташе покрай огромните билбордове по магистралата, според които ротативките във всяко казино буквално изливат пари. Наричаха ги „щедри“ — „най-щедрите ротативки на крайбрежието“.

Спря на паркинга на „Атлантик Палъс“ и взе асансьора до етажа на казиното. С отварянето на вратата го връхлетя почти оглушителното дрънчене на ротативките. Приближи се до охраната и осведоми някакъв служител, че иска да се срещне с господин Алън. Мъжът го попита дали има уговорена среща, а Демарко отговори:

— Кажи на господин Алън, че съм от Вашингтон и че ме изпраща един адски ядосан политик.

 

 

Когато Демарко влезе в кабинета на последния етаж, Тед седеше на бюрото си, облечен с черно спортно сако, червеникавокафява риза и сив памучен панталон. Мокасините му с пискюли бяха върху бюрото. Самото олицетворение на спокоен и самоуверен човек, който изобщо не се съмнява, че е стиснал света за топките.

От едната страна на Тед стоеше нисък и набит мъж, облечен с бяло поло и тъмен костюм. Беше обут с бели каубойски ботуши от крокодилска кожа. Освен това под мишницата му имаше кобур с голям черен автоматичен пистолет.

— Къде е Моли? — попита Демарко.

— Ти кой си? — попита Тед.

— Казвам се Демарко. Работя за Джон Махоуни. Мен изпращат да се разправям с хора като теб.

— Хора като мен значи — усмихна се Тед.

— Точно така, Тед.

— Следователно си запознат с проблемите, които имам в момента с Махоуни и дъщеря му.

— Да. Оплел си Моли в пипалата си, после здравата си се спекъл, когато са я арестували и са замразили парите ти.

— Може и така да се каже — отговори Тед. — Махоуни съгласи ли се да сътрудничи?

— Още го обмисля — отговори Демарко.

Тед свали краката си от бюрото и се изправи. Вече не изглеждаше толкова спокоен. Приличаше на човек, който всеки момент ще изпадне в ярост и ще се разфучи.

— Трябва да обясниш на Махоуни — заяви той, — че не се шегувам. Или ще направи каквото искам, или дъщеря му отива в затвора. И това е в най-добрия случай.

— Затова ли взриви колата й и я домъкна тук? За да уплашиш Махоуни?

— Не знам какви ги дрънкаш. Нищо не съм взривявал и не съм я домъкнал тук. Изпратих кола да я вземе. Дори й дадох няколкостотин долара в чипове, за да поиграе. — Тед се разсмя и добави: — Обаче като й знам късмета, надали ще играе дълго. Преди малко обядваше, а когато приключи играта, Гюс — той посочи мъжа с ботушите — ще я откара обратно във Вашингтон.

— Не, тя ще си тръгне с мен — отсече Демарко. — А сега добре ме чуй, Тед. Въртиш номера на един от най-влиятелните политици в страната. Даваш ли си сметка? Той не е някакъв дребен градски съветник. Може да изпрати ФБР подир тъпия ти задник само с едно телефонно обаждане. В момента най-умното, което можеш да направиш, е да забравиш за загубите си и да оставиш Моли да си опита шанса на съдебен процес. В замяна ти обещавам името ти да не бъде замесено.

— Не, ти ме чуй — възрази Тед. — Ще дам на Моли малко въздух и ще опростя дълговете й от хазарт, обаче…

— Моля? — попита Демарко.

— Казах, че ще опростя дълговете й. Предай на Махоуни, че може да счита това за подарък, един вид жест, с който му показвам, че съм разумен човек. Но си искам петстотинте хиляди, които Комисията е замразила, и искам федерално финансиране за конгресния център. Ако не ги получа, кльощавият задник на Моли Махоуни ще се озове в затвора. Или ще стане още по-зле. А сега изхвърли този нещастник от казиното ми, Гюс.

— Да вървим, приятел — рече Гюс и после допусна грешката да хване Демарко за рамото, за да го избута вън от стаята.

Демарко имаше боксов чувал в дома си в Джорджтаун. Обичаше да го удря, когато беше под напрежение, а моментът беше точно такъв. Беше бесен заради стореното от Моли и лъжите, с които бе засипала него и родителите си. Освен това беше бесен, че Тед Алън се опитва да се възползва от положението. На всичко отгоре и зъбът го болеше. Така че, когато Гюс Амато го стисна за рамото, той се завъртя рязко и го фрасна по брадичката по-силно, отколкото някога беше удрял боксовия си чувал.

В честен двубой Гюс най-вероятно щеше да го надвие. Изглеждаше по-силен от Демарко и вероятно беше свикнал да удря хора. Обаче това не беше честен двубой. Демарко го нападна неочаквано и Гюс се строполи на пода. Стовари се по задник с изпънати напред крака. Очите му добиха размазания и изцъклен поглед на човек, който всеки момент ще припадне. След малко тръсна глава като куче с подгизнала козина и крайниците му се размърдаха бавно и координирано, затова Демарко измъкна автоматичния пистолет от кобура му и го цапардоса по слепоочието с тежката цев.

Сега вече Гюс изгуби съзнание.

 

 

Моли Махоуни не обядваше, както твърдеше Тед Алън. Беше на масата за зарове и, изглежда, печелеше. Поставката пред нея беше пълна с чипове — зелени и черни. Зеленият чип беше на стойност двайсет и пет долара, а черният — сто. Лицето й беше зачервено, а очите й блестяха, все едно правеше най-страхотния секс в младия си живот.

На Демарко му идеше да я стисне за гърлото и да я разтърси.

Моли държеше заровете в ръка и се готвеше да хвърли — съдейки по чиповете пред нея, явно беше влязла в дълга серия. Печелеше пари за себе си и за десетината мъже около масата, а ако Демарко я прекъснеше, щяха да го замъкнат навън и да нахранят с него гларусите.

В този момент Моли хвърли желаното — четворка. Мъжете около масата изреваха, а Моли плесна ръка високо във въздуха с мъжа от дясната си страна, после с този отляво. Подхвърли един зелен чип на крупието.

Отново беше неин ред да хвърля. Тя постави петстотин долара, лимита на масата, на паслайна. Разклати заровете, после спря и хвърли чип от сто долара на крупието.

— Бокскарс — каза тя.

Бокскарс е числото дванайсет — по шест точки на всеки зар, а ако Моли улучеше числото при следващото си хвърляне, щеше да прибере три хиляди долара, защото залогът беше трийсет към едно. Само че разполагаше с едно-единствено хвърляне. А причината залогът да бъде трийсет към едно, естествено, беше фактът, че шансовете да улучиш са на практика нулеви. Залогът беше абсолютно безразсъден. Моли хвърли дванайсет и спечели.

Мъжете край масата отново изреваха. Моли беше тяхната кралица.

Тя хвърли отново. Девет, после три, после седем. Серията й приключи. Всичките й нови приятели я поздравиха за доброто постижение, като че ли се дължеше на някакво умение, а не на тъп късмет, после веднага забравиха за нея, когато заровете отидоха в ръцете на следващия.

Демарко се приближи в гръб и прошепна в ухото й:

— Вземай си проклетите чипове и ги осребри. Веднага.

Моли рязко се завъртя. Понечи да каже нещо, но той я изпревари:

— Кълна се в бога, Моли, ако не тръгнеш веднага, ще те извлека за косата.

Отношението на Демарко към Моли се беше променило. Отначало му дожаля за нея, защото Кей Кайзър отказваше изобщо да се усъмни във вината й. А по-късно, като я видя как живее и научи колко е задлъжняла, продължи да я съжалява. Искаше му се да брани тази крехка млада жена, нападната от всички страни. Вече знаеше обаче, че тя е виновна за престъплението, в което я обвиняваше Кайзър, и това не беше най-лошото. У Моли имаше нещо манипулативно и лукаво. Беше достатъчно умна да предложи на Тед Алън схемата с акциите, за да се отърве от него, а после, когато я спипаха, се оказа достатъчно съобразителна да насочи Демарко към Дъглас Кембъл. Единствената й неегоистична постъпка беше опитът й да реши проблемите си с хазарта, без да замесва родителите си, но последствията бяха толкова страховити, че сега баща й беше изправен пред много по-сериозни проблеми, отколкото ако тя още от самото начало се бе обърнала към него за помощ. Демарко вече не изпитваше съжаление към Моли, беше й бесен.

Той я последва до гишето на касата и я наблюдава как получава пари срещу чиповете си. Касиерката й изплати почти седем хиляди долара.

— Никога през живота си не съм имала такава серия — заяви Моли с блеснали очи.

Демарко не каза нищо. Хвана я за ръката и я поведе към един от баровете на казиното — това място беше толкова грамадно, че имаше пет бара. Докато крачеха, победоносно зачервеното лице на Моли започна да пребледнява. Демарко поръча на бармана кафе, чаша бяло вино за Моли и кофичка с лед.

Барманът видимо се обърка.

— Искате ледарка само за една чаша вино?

— Просто ми донесете кофичка с лед.

Барманът се подчини и Демарко поведе Моли към едно сепаре, където можеха да поговорят. Сложи кофичката с лед до себе си и пъхна вътре ръката, с която беше фраснал Гюс Амато.

— Има ли ти нещо на ръката? — попита Моли.

— Знаеш ли кой е Тед Алън?

— Да, собственикът на казиното.

— Не, не е собственикът на казиното. Казиното е мафията, Моли. Тед само работи за тях. — Демарко понечи да й изкрещи още нещо, но си пое дъх и попита: — Как изобщо се стигна дотук, Моли?

Тогава Моли Махоуни се разплака.

 

 

— Започна преди година — заразказва тя на Демарко.

Дошла в Атлантик Сити с някакъв тип, с когото излизала, преподавател по физика в университета „Джордж Уошингтън“. Той я въвел в правилата на крапса и се случило възможно най-лошото — тя спечелила. Почти две хиляди долара. И се запалила.

Онова, което най-много й харесвало в играта на зарове, било, че играчът, който разбира курсовете на залагане, има предимство. Крапсът в очите на мнозина изглежда сложна игра. Толкова много числа по цялата маса, толкова много видове залагания, обаче всъщност е много лесно, след като веднъж проумееш каква е математическата вероятност заровете да покажат седем, а не което и да е друго число.

И докато тя му обясняваше всичко това, Демарко си мислеше, че тъкмо по този начин дори умни хора, хора като Моли Махоуни с диплома за инженер, си навличат неприятности. Шансовете винаги са в полза на казиното. Винаги. Нерядко най-сериозните губещи са способни и образовани хора, които си въобразяват, че са по-умни от онези, които са създали казината. Другата особеност бе, че някои хора се пристрастяват към хазарта като към алкохол или кокаин, а става ли дума за пристрастеност, интелигентността престава да бъде фактор.

След като спечелила първия път, Моли започнала да ходи в Атлантик Сити почти всеки уикенд и след десет месеца спестовната й сметка била изпразнена, а лимитът по кредитните й карти — изчерпан. Не след дълго си намерила по-евтино жилище, а заплатата й — поне онази част, която не пръскала за хазарт — отивала за наема, за сметките и за минимални вноски по кредитните карти. И тя като всички комарджии си мислела, че следващото й посещение в казиното ще е големият удар, когато ще спечели много. Не след дълго стандартът й на живот заприличал по-скоро на този на самотна майка, която кара на социални помощи, отколкото на жена с професия, която печели почти сто хиляди годишно.

Винаги идвала в „Атлантик Палъс“, защото тук спечелила първия път. И защото Тед Алън бил толкова мил човек. Веднъж изгубила десет хиляди долара за по-малко от четири часа, а той й подарил безплатна вечеря, посещение на представление и стая в хотела. След това Тед й казал, че ако иска да поиграе още малко през уикенда, ще й даде аванс, извадил някаква картичка от портфейла си и написал нещо на гърба. „Просто го дай на касиерите в казиното и ще получиш каквото ти е нужно. Но нали разбираш, Моли — добавил той, — това е заем?“ И без да дочака отговора й, се засмял и й поръчал чаша „Дом Периньон“.

— Допреди два месеца дори нямах представа колко пари съм взела назаем — каза Моли. — Един ден отидох на касата с вълшебната картичка и не щеш ли, охраната ме поведе към кабинета на Тед. Знаех, че му дължа много, но когато той ми показа извлечението, че му дължа сто и девет хиляди долара… повърнах там, в кабинета му.

На бас, че на Тед това много му е харесало.

— Те ми казаха…

— Кои те?

— Тед и онзи тип Грег, счетоводителят му. Чух, че Грег загинал в катастрофа. Както и да е, предупредиха ме, че или трябва да им платя до седмица, или ще съобщят на татко и може би на пресата. Тогава ми хрумна идеята за акциите. Знаех, че Дъг Кембъл върши нещо такова — онзи телефонен разговор, за който ти разказах, е истина, — затова реших, че и аз мога, пък и знаех, че когато се разчуе за новите акумулатори за подводниците… Е, беше сигурна работа.

— И тогава си отишла при Тед — подсказа Демарко, — който има бизнес образование, но твърди, че никога не е чувал за търговия с вътрешна информация. И той реагирал повече от великодушно: Разбира се, Моли, ето ти петстотин хиляди долара. Като ще го правиш, спечели малко пари и за нас.

— Да — потвърди Моли, — не очаквах някой да забележи, защото не смятах да купувам много акции. Не съм Марта Стюарт, не съм известна личност. Освен това действах предпазливо. Задвижих всичко онлайн и… О, боже, какво ще правя, Джо?

Явно Моли не знаеше, че КЦКФБ държи „Рестън Тек“ под око заради проблемите в миналото. Ако знаеше, може би нямаше да поеме такъв риск. Или пък щеше да се пробва въпреки всичко. Може би е била толкова отчаяна, че при всяко положение би поела риска.

Демарко обаче не й повярва изцяло за Дъглас Кембъл. Самият той неволно я беше насочил към него, когато я попита дали се сеща за някой, който има достъп до личните й данни и се простира извън чергата си. И тогава тя се сети за Кембъл. Може би наистина беше чула телефонния разговор, както твърдеше, и може би така се беше досетила да се възползва от вътрешната информация. Моли Махоуни, която Демарко мислеше за жертва, беше достатъчно умна, за да го насочи към приемлив алтернативен заподозрян.

— Не знам какво ще правиш — отговори Демарко. — В момента вероятността да влезеш в затвора е петдесет на петдесет. Вероятността да те осъдят би била по-голяма, но адвокатът ти е същинска акула, затова ще насочи нещата по лъжлива следа и ще твърди, че Кембъл и няколко негови приятелчета са се възползвали от вътрешната информация, а не ти. Може и да се получи. Кей Кайзър все още иска да разбере откъде си се сдобила с онзи половин милион, който си инвестирала. Така че, ако се очертава да изгубиш процеса, можеш да й подхвърлиш Тед и дори хората зад Тед — те са по-голяма риба от теб. Има шанс да получиш по-малка присъда. Обаче тогава ще имаш проблем.

— Какъв?

— Ами първо, Моли, не се съмнявам, че и Тед ти го е казал, те имат човек, готов да свидетелства, че ти е дал парите и че Тед няма нищо общо. Обаче това не е най-големият ти проблем.

— А кой?

— Най-големият ти проблем е, че Тед може да заповяда да те убият.

* * *

Демарко откара Моли обратно във Вашингтон. Пътуваха четири часа и пристигнаха към девет вечерта. Махоуни беше казал, че иска да говори с дъщеря си преди майка й, и наистина ги чакаше в кабинета си.

Другите му служители си бяха тръгнали, останал беше само Пери Уолас. Когато Демарко пристигна с Моли, Уолас седеше пред бюрото на Махоуни с висока петнайсет сантиметра купчина листове в скута си и информираше своя шеф по различни политически въпроси. Колелцата на правителствената машина не бяха престанали да се въртят, защото Моли Махоуни бе арестувана.

Махоуни освободи Уолас и се обърна към Моли.

— Сядай тука. След малко ще говорим.

Моли пак се разплака.

Демарко разказа на Махоуни за срещата си с Тед, но пропусна, че е проснал бодигарда му в несвяст.

— Тед ми каза, че ще опрости дълга на Моли.

— Че защо ще го прави? — попита Махоуни.

— Не знам — сви рамене Демарко. — Представи го като жест на добра воля. Но иска да си получи обратно онези петстотин хиляди и финансирането за конгресния център.

— Нещо става — промърмори Махоуни. И понеже не успя да разгадае какво, додаде: — Както и да е, ти тръгвай. Ще говорим утре.

На излизане Демарко го чу да крещи на дъщеря си:

— Как можа да направиш такова нещо? Къде ти беше умът?

И почти му дожаля за Моли.