Майк Лосън
Рискове на играта (27)

27

Моли надникна през шпионката, после затвори очи и се облегна на вратата. Позна мъжа, който стоеше в коридора пред апартамента й. Не знаеше името му, но знаеше, че работи за Тед Алън, и просто й се искаше той да се махне. Главата ужасно я болеше. Миналата вечер беше изпила твърде много бяло вино. Трябваше да престане.

Мъжът отново почука. По-силно. Моли знаеше, че той няма да си тръгне. Отвори му.

— Здрасти, миличка — каза мъжът.

— Здравей — отвърна Моли.

Знаеше, че изглежда ужасно, облечена с овехтял стар халат, невчесана, с подуто лице. Сигурно и миришеше лошо — не помнеше откога не си е вземала душ. Обаче не даваше пет пари. Напоследък нищо не я интересуваше.

— Аз съм Гюс Амато. Помниш ли ме?

Моли кимна.

— Господин Алън ме изпраща, миличка. Иска да поговорите.

— А! — възкликна Моли. — Добре, ще му се обадя.

— Не, миличка. Лично. Иска да поговорите лично. Изпрати ме да те взема.

— Аз… не мога в момента. Имам среща с адвоката си тази сутрин.

— Мисля, че това е една от причините да иска да си поговорите. За да знаеш какво да кажеш на адвоката си. Така че най-добре се облечи, ясно?

— Не може ли да говоря с него по телефона?

— Съжалявам, миличка — поклати глава мъжът.

Изражението на лицето му не се промени — остана си приятелско, малко развеселено, малко отегчено, — но Моли знаеше, че той ще я отведе насила, ако не тръгне с него доброволно.

— Може ли да си взема душ? — попита тя.

— Разбира се, миличка. Иди си вземи душ, а през това време аз ще сваря малко кафе.

 

 

Даниъл Кейн от „Кейн, Конърс и Уайт“ беше доста запазен за своите шейсет години. Прошарената му коса беше късо подстригана, лицето му беше загоряло, а коремът му беше стегнат и твърд. Строгите му сини очи гледаха иззад кръгли очилца с телени рамки. Точно такива очи би желал човек да има адвокатът му — неговият, не на противниковата страна, — а този мъж беше адвокат на Моли Махоуни.

На стената зад бюрото на Кейн имаше негова снимка как кара велосипед в някакъв завой. Беше обут с шорти от спандекс, носеше колоездачна фланелка в яркозелено и червено и едно от онези кепета с вирнати козирки. Демарко допускаше, че колелото е с титанова рамка, по-леко от въздуха и сигурно струваше десет хиляди. На друга снимка Кейн беше обкрачил колелото си, но този път беше с аеродинамична каска и се ръкуваше с друг колоездач. Другият беше Ланс Армстронг.

Хора като Даниъл Кейн винаги потискаха Демарко, който бе завършил право в годината, когато убиха баща му. Не би могъл да избере по-неподходящ момент — малко адвокатски кантори биха желали да наемат син на мафиотски наемен убиец. За щастие — или пък не, — той си намери работа при Махоуни, преди да бъде принуден да си смени името. Обаче при всяка своя среща с хора като Даниъл Кейн той се питаше какво ли би постигнал, ако не беше обременен с наследството на баща си. Може би щеше да има кабинет колкото този на Кейн и името му щеше да е част от названието на престижна адвокатска кантора. Може би. Измъчваше го подозрението, че най-вероятно не е толкова умен и амбициозен като Даниъл Кейн — човек, който кара велосипед заедно с Ланс Армстронг.

В кабинета на Кейн седяха Мери Пат Махоуни, Демарко и още двама адвокати, които работеха за Кейн и чиито имена Демарко вече беше забравил. Целта на срещата беше Кейн да запознае всички заинтересовани с развитието на делото срещу Моли.

— Според вас още колко ще чакаме Моли, госпожо Махоуни? — попита Кейн и погледна скъпия си ръчен часовник, с което й напомни, че му плаща не на час, а на една десета от астрономическия час.

— Извинете, но не знам къде е — отговори Мери Пат. — Звъннах й, преди да дойда тук, но тя не вдигна. — Извади мобилния си телефон от чантата. — Нека да опитам още веднъж.

Демарко не можеше да повярва, че Моли не се явява на срещата с адвокатите си, и се питаше дали и някой друг в стаята си мисли за гаранцията, която Мери Пат внесе, за да измъкне дъщеря си от затвора. Не, Моли не би постъпила така, не би го причинила на майка си. Но защо ще пропусне срещата, да му се не види? Нали щяха да обсъждат нейното бъдеще.

 

 

Гюс отвори задната врата на лимузината, за да влезе Моли, после самият той се настани зад волана, но не запали двигателя.

В този момент мобилният на Моли звънна и Гюс я предупреди:

— Не вдигай! И си изключи телефона. — Нареди й толкова строго, че тя се уплаши и му се подчини.

Гюс все още не палеше колата. Посочи надолу по улицата и попита:

— Миличка, това там твоята кола ли е? Онази синята?

— Моля?

— Субаруто. Твое е, нали?

— Да — отговори Моли.

Дори отдалече виждаше колко мръсно и кално е и се засрами. Беше го купила преди три години и помнеше как се смя сестра й Мици, защото беше комби и приличаше на автомобил на домакиня с деца. На Моли обаче й харесваше. Беше четири по четири и на добри километри, така че можеше да ходи с него на ски, макар да не помнеше кога за последно го е правила. Не помнеше и кога за последно е мила колата, която вече приличаше на обиталище на бездомник.

— Застрахована ли е? — попита Гюс.

— Какво? — учуди се Моли. Объркваше я с всичките тези въпроси за глупавата й кола.

— Интересува ме дали колата ти е застрахована.

— Разбира се, че е застрахована — отговори тя. Обаче истината беше съвсем друга. Не беше направила последната вноска. — Защо питаш…

— Гледай — каза Гюс.

В този момент Моли забеляза един човек, който се приближаваше по улицата. Носеше джинси и спортно горнище с качулка, дръпната ниско, така че да скрива лицето му. Съдейки по походката му — пружинираща и с широко размахани ръце, — явно беше млад и атлетичен.

Спря до колата на Моли, озърна се и после извади някакъв предмет от малката торбичка на анцуга си. Бутилка. Направи нещо с бутилката — като че ли отвъртя капачката — и натъпка някакъв парцал в гърлото на бутилката. После измъкна нещо от задния си джоб и разби стъклото откъм шофьорското място.

— Какви ги върши? — възкликна Моли.

— Гледай — повтори Гюс.

Младежът подпали парцала, хвърли бутилката в колата на Моли и след броени секунди във вътрешността на купето лумнаха пламъци.

Моли изпищя и се метна към дръжката на вратата, но не успя да отвори, защото чу как ключалките щракнаха.

— Успокой се, миличка — обади се Гюс. — Нали каза, че е застрахована? Освен това симпатично момиче на твоята възраст трябва да кара нещо по-лъскаво, нали така?

 

 

— Господин Кейн, мисля, че трябва да започваме. Когато намеря Моли, ще я осведомя. Просто нямам представа къде е тя.

— Ами добре — съгласи се Кейн и отвори папката върху бюрото си. Прегледа документите и заяви: — Всъщност сме в доста добра позиция. — Кейн говореше тихо, но уверено — все пак всекидневно побеждаваше държавните обвинители. — Хубаво е, че парите и акциите са търгувани онлайн. В случай че съдебните ни заседатели никога не са чували за хакери, компютърни измами и кражба на самоличност, разполагаме с няколко експерти, които ще ги осветлят по въпроса. — Кейн се усмихна като акула, която си показва зъбите. — Може дори да им устроим малка демонстрация, например да внесем десет долара в сметката на съдията, за да докажем тезата си.

Кейн очакваше всички да се засмеят, но го сториха само собствените му служители.

— Втората част от защитата на Моли ни осигури господин Демарко. — Кейн кимна любезно към Демарко като проява на уважение. — Благодарение на него знаем, че Комисията по ценни книжа отдавна подозира служител от „Рестън Текнолоджис“ в търговия с вътрешна информация — тоест някой друг освен Моли, — а господин Демарко е открил трима души, които вероятно са замесени. Ще изтъкна, че тези хора са се опасявали, че властите душат около тях, затова са решили да проведат незаконните си операции от името на Моли.

— Можете ли да го докажете? — попита Мери Пат.

— Не, и не се налага — отговори Кейн.

— Как така? — попита Мери Пат.

— Госпожо Махоуни, аз трябва да предизвикам основателно съмнение. Трябва да покажа, че е възможно някой друг освен Моли да е извършил престъплението, за което е обвинена тя. Затова не се налага да доказвам, че тези хора са извършили нещо незаконно. Трябва само да покажа, че е възможно да са го извършили.

Мери Пат изглеждаше скептична, но преди да успее да каже нещо, Кейн продължи:

— Ще изискаме със съдебна заповед всички документи на КЦКФБ, свързани със засегнатите лица от „Рестън Тек“ през последните двайсет години. Ако от Комисията заявят, че предоставянето на тези документи би застрашило евентуални бъдещи разследвания, ще поискаме обвиненията да отпаднат и ще спечелим. В наша полза работи и фактът, че престъплението, в което е обвинена Моли, включва половин милион долара, внесени директно в нейната сметка. Този факт ни помага по два начина. Първо, КЦКФБ не е успяла да докаже кой е внесъл парите. Което е добре, защото е в подкрепа на аргумента ни, че неизвестен извършител, който няма връзка с Моли, е внесъл пари в сметката й, за да я натопи, и е купил акции от нейно име. Другото ни предимство, макар да е твърде злепоставящо за Моли, е, че ще успеем да докажем невъзможността с оглед на настоящото й финансово положение тя да разполага с половин милион долара, които да инвестира.

— Разбира се, че тя няма тези пари — каза Мери Пат. — Моли завърши колеж само преди четири години.

Явно никой не беше казал на Мери Пат за дълговете на дъщеря й по кредитните карти, а Демарко не искаше той да е човекът, който ще й го съобщи.

— Правителството ще заяви, че Моли е имала по-богат партньор — отбеляза Демарко.

Кейн му се усмихна. А усмивката му казваше: остави адвокатската работа на нас, синко.

— Може и да твърдят подобно нещо, но не могат да го докажат — отговори Кейн.

На Демарко никак не му се искаше да го каже пред Мери Пат, обаче се налагаше:

— Фактът, че Моли има дългове, също й дава мотив.

— Моля? — възкликна Мери Пат и рязко се завъртя към Демарко. — Какви ги говориш, Джо? Какви дългове?

— Моли дължи доста сериозна сума по кредитните си карти, госпожо Махоуни — осведоми я Кейн.

— Така ли? — попита Мери Пат.

— Да, но това всъщност не е проблем — увери я Кейн и отхвърли въпроса с едно махване на дясната си ръка. — Е, дължи малко пари. Голяма работа. Ако се свика съдебно жури — тоест, ако случаят изобщо стигне до съда, — ще направя данъчни проверки на всички съдебни заседатели и ще кажа: знам, че поне четирима членове на това жури имат значителни задължения, но не сте престъпници, нали?

Мери Пат кимна, но Демарко усещаше, че тя размишлява над положението с кредитните карти на дъщеря си.

— Значи ще призовем господата Кембъл, Макграт и Претър — продължи Кейн.

— Това ли са тримата мъже, за които споменахте преди малко? — попита Мери Пат.

— Да. Тримата, които може би са използвали вътрешна информация, за да купуват акции от компании, клиенти на „Рестън Тек“. Двама от тях вече са разследвани от КЦКФБ.

— Ако Комисията знае, че е възможно тези мъже да са го направили, тогава защо не…

— Комисията не може да докаже нищо незаконно, госпожо Махоуни, но както вече ви казах, това няма значение. То само показва колко умни са тези хора. Ще изискаме със заповед финансовите им досиета, а тях ще призовем да свидетелстват пред съда. Ще призовем и „Пи Ен Си Файненшъл“, за да докажем, че финансите на Претър и Кембъл са свързани чрез попечителския фонд на госпожа Кембъл. Тоест ще покажем, че Кембъл, който работи за „Рестън Тек“, и господин Претър, един много умен инвеститор, са свързани.

— Можете да ги призовете — отбеляза Демарко, — но трябва да разберете, че не открих нищо, което да ги свързва с Моли. Те просто ми се струват… ами странни.

— Именно! — възкликна Кейн, като че ли Демарко е изтъкнал негов довод. — Ще призовем тези тримата да свидетелстват, ще ги разпитваме за богатството им и за успешните им сделки на борсата и ще изтъкнем, че и Кембъл като Моли е работил в „Рестън Тек“ по времето, когато е забелязана незаконната търговия с вътрешна информация.

— Но ако не можете да докажете, че тези хора са вършили нещо незаконно… — поде Мери Пат.

— Те ни осигуряват правдоподобна алтернатива, госпожо Махоуни — поясни Кейн и нетърпението му пролича мъничко. — Трябва да дам на съдебните заседатели нещо друго, над което да се замислят — друг заподозрян освен Моли, някой, който има осемнайсетметрова яхта като господин Макграт или къща за два милиона като господин Кембъл. Съдебните заседатели не харесват хора с къщи за два милиона, особено ако самите те не притежават такива.

— Разбирам всичко това — каза Мери Пат, — обаче ако тези хора са невинни, бихте могли неоснователно да опетните репутацията им.

Кейн сви рамене и посланието му беше ясно: Моли беше клиентката му, а какво ще се случи на Кембъл и приятелчетата му, не беше негов проблем.

— Добре — потри ръце Кейн в заключение, — ще продължим да работим усърдно. Поискахме време, за да подадем исканията си и да прегледаме материалите, които сме изискали със съдебна заповед. И понеже графикът на съда е много пълен, не очаквам да се насрочи процес поне още шест месеца, ако изобщо стигнем дотам.

— Обаче Моли е временно отстранена от работа — изтъкна Мери Пат.

— Но заплатата й не е спряна — отбеляза Кейн.

— Въпреки това изглежда, сякаш е виновна. Това ще попречи на кариерата й.

— Съжалявам, госпожо Махоуни — каза Кейн, — но не мога да направя нищо във връзка с отстраняването на Моли от работа. Обаче, след като наказателното дело бъде решено в нейна полза, ще може да съдим „Рестън Тек“ или КЦКФБ за причинени щети. На Моли може никога повече да не й се наложи да работи.

— О, не, не искам това — притесни се Мери Пат, — просто ми се ще да приключим с цялата история.

Кейн отново сви леко рамене, което би могло да означава какво ли не.

— Е, винаги можем да обсъдим това по-късно — каза той.

Докато Мери Пат и Демарко си тръгваха от кантората на Кейн, тя каза:

— Трябва да намериш Моли, Джо. Нещо не е както трябва. Тя трябваше да дойде.

— Ще я намеря — обеща й Демарко.

— И тази история с кредитните карти, Джо. Имаш ли представа за какво става дума?

— Знам само, че Моли дължи много пари, но не знам защо.

— Колко?

Демарко се поколеба. Не беше обсъждал положението с кредитните карти на Моли дори с Махоуни.

— Около сто хиляди долара.

— Мили боже!