Майк Лосън
Рискове на играта (18)

18

Махоуни бавно тръгна по крайбрежната алея на Атлантик Сити.

Мина покрай шантавия магазин „Риплис Билийв Ит Ор Нот“ и мястото, където някога беше старият кей, покрай магазинчетата за сувенири, където продаваха фланелки и гумени зарчета, и покрай улични сергии за сладкиши, пържени в огромни тави с мазнина. Чайките, които кълвяха отпадъците, се разбягваха пред него. Подмина някакъв тип, който дърпаше рикша с двойка дебелаци, устремени към бюфета на следващото казино, където им предлагаха да се натъпчат на корем.

Махоуни мразеше Атлантик Сити.

Носеше червено непромокаемо яке и старо спортно горнище на „Пейтриътс“, тъмносин памучен панталон и маратонки. Беше нахлупил ниско бейзболна шапка с емблемата на „Ред Сокс“ и тя частично скриваше лицето му. Така се обличаше, когато Конгресът не заседаваше и той си беше у дома, в Бостън, разхождаше се из Бек Бей и се отбиваше из кварталните заведения за някоя и друга бира.

Харесваше Бек Бей, особено през есента, когато във въздуха се долавяше хладна свежест, дърветата ставаха пъстри, а отборът на Харвард гребеше в река Чарлс.

Бостън му липсваше, особено днес.

Казиното „Атлантик Палъс“ беше по-голямо от пирамидата в Гиза и по-лъскаво от нюйоркски сводник. Докато го прекосяваше, Махоуни оглеждаше играчите, приведени над картите си по масите за блекджек. Когато показваха казина по телевизионните реклами, всички играчи бяха млади и красиви, ухилени до уши, смееха се, все едно си прекарват страхотно. Някои от хората, които виждаше тук, бяха млади, но много повече бяха пенсионерите с прошарени коси, докарани с автобуси от Ню Йорк и Филаделфия, и нито един — бил той стар или млад — не беше особено красив. Още по-малко пък имаха щастлив вид. Седяха с мрачни, напрегнати и безрадостни изражения и се надяваха — молеха се, — че следващата карта, която получат, няма да ги разори. Да, голямо забавление е хазартът, няма що.

Махоуни се представи на охраната и каза, че има среща с Тед Алън. Личеше си, че служителят не вярва човек, облечен като Махоуни, да има среща с шефа на казиното, но учтиво го попита за името.

— Кажете просто, че съм бащата на Моли — каза Махоуни.

Не се учуди, че охраната не го разпозна, и това не се дължеше на половинчатата му дегизировка. От десетилетия беше на политическата сцена, снимаше се с президенти на пресконференции, явяваше се по телевизията, да не говорим, че вече сам не помнеше колко години бе заемал поста председател на Камарата, но съзнаваше, че половината хора в страната не следят политиката достатъчно отблизо, за да го разпознаят. По дяволите, половината граждани на държавата дори не си правеха труда да гласуват.

Пет минути по-късно въведоха Махоуни в превърнат в кабинет пентхаус. През прозорците на изток се виждаше океанът, но не и грозният квартал с евтини жилища под наем на запад. Сигурно се намираше достатъчно високо, за да види Англия при ясно време.

Тед Алън се оказа хубав младеж с рижаворуса коса и изсечени черти. Представи му се като изпълнителен директор на „Индиго Гейминг“. Махоуни трудно можеше да си представи как някой изобщо е направил този нахакан хлапак шеф на каквото и да било.

— Искате ли нещо за пиене, сър? — попита Тед.

— Не — отговори Махоуни. Искаше, направо се нуждаеше от едно питие, обаче нямаше да пие с този тип. — Държа да чуя какво имате да ми казвате за дъщеря ми, и то бързо.

— Добре — каза Тед. Направи кратка пауза и продължи: — Моли ми дължи, тоест дължи на казиното, сто и девет хиляди долара.

Махоуни не продума — Престън Уитман вече му беше съобщил този факт.

— Тя обича да играе на зарове. Не е точно женска игра, но… — Тед направи жест в смисъл „всеки си има вкус“. — Беше ни редовна клиентка около година, добра клиентка, затова, когато един ден дойде при мен и ме помоли да увелича кредита й, а също и предвид на това кой е баща й, аз реших да удовлетворя молбата й. Сега не го преценявам като едно от умните си решения.

Глупости, помисли си Махоуни, не тя беше отишла при тоя фукльо, негова е била идеята. Забелязал е, че губи и че парите й свършват, и е предложил на Ева ябълката. Направил го е тъкмо защото е знаел кой е Махоуни. Подобно на повечето хора Тед Алън смяташе, че Махоуни е богат, а в момента това не отговаряше на истината. Тед явно бе решил, че Махоуни ще плати дълга на дъщеря си, за да избегне скандала, и той вероятно така и щеше да постъпи. Щеше някак да събере парите, ако знаеше за проблема й.

— Сто хиляди са доста пари — отбеляза Тед, — но не са непреодолимо препятствие. За съжаление, Моли доста усложни проблема си.

— Как по-точно? — На Махоуни му идеше да зашлеви този тип.

— Когато ми съобщи, че не може да плати дължимите сто хиляди, аз я уведомих, че ще обсъдя положението с вас, при което тя ми отправи предложение.

— Предложение ли?

— Да. Каза ми, че разполага с информация за определени акции — акции на компания, производител на акумулатори — и че ако й заема още малко пари, ще си върна всичко, което ми дължи.

О, боже!

— Моли е интелигентна и образована жена — продължи Тед — и ми представи нещата много убедително. Носеше схеми, статистически данни, такива неща. — Той хвърли поглед към университетските дипломи на стената, за да покаже на Махоуни, че е човек, способен да оцени едно добре обосновано делово предложение. — Беше много убедителна и аз се впечатлих. Моли смяташе, че цената на акциите ще се покачи с двайсет до трийсет процента. Което е доста. Затова й заех двеста и петдесет хиляди долара, които тя да инвестира и да плати дълга си. Дадох й още двеста и петдесет хиляди, които да инвестира от името на казиното. Двайсет процента от двеста и петдесет хиляди долара не са лоша печалба за един ден работа.

— Искате да кажете, че съзнателно сте подмамили дъщеря ми към незаконна търговия с вътрешна информация.

Тед сви рамене.

— Не съм адвокат, господин Махоуни, не знаех, че дъщеря ви ще върши нещо незаконно.

— Глупости — сряза го Махоуни.

Ако планът на Моли беше проработил, Тед щеше в бъдеще да я използва отново и отново по същия начин. Никога нямаше да я пусне от въдицата.

— Както и да е — каза Тед, — в момента имам проблем. Моят половин милион е замразен от правителството, а си го искам обратно.

— Кофти работа — каза Махоуни.

Вече бе забелязал, че Тед не обелва и дума за опрощаването на дълговете на Моли и възможността да й отпусне нисколихвен заем, за които му беше говорил Престън Уитман.

— Другият ми проблем — продължи Тед, все едно Махоуни не е казал нищо — е вероятността в даден момент Моли да реши да ме обвини за престъплението, за което е арестувана. И точно затова реших, че не е зле с вас да си поговорим. Искам да се уверя, че не само Моли, но и вие разбирате колко сериозни последици може да има подобна постъпка от нейна страна. Първо, проблемът на Моли с хазарта ще стане публично достояние, но това ще е най-дребната й грижа.

— Да не би да заплашвате…

— Разберете, господин Махоуни, тя няма как да докаже, че съм й дал парите. Те бяха преведени на нейната сметка от мой покоен колега, но не могат да бъдат проследени до него, още по-малко до мен. Обаче… Е, струва ми се, че е най-добре да илюстрирам следващия си довод с малка демонстрация.

— Каква демонстрация? — попита Махоуни. Какво възнамеряваше този тип, по дяволите? Да му показва презентация на „Пауър Пойнт“ ли?

Тед натисна едно копче на телефона си и нареди:

— Кажи на Гюс да доведе господин Рийд.

След малко в кабинета на Тед влязоха двама мъже. Единият беше широкоплещест бияч със зле ушит костюм и бели каубойски ботуши. Другият беше петдесетинагодишен и доста мършав, особено редом до другия тип. Слабичкият явно беше уплашен до смърт.

— Това е Дени Рийд — представи го Тед на Махоуни. — Този, дето изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне на килима ми. Гюс, ако Дени повърне, искам да му натриеш носа в килима.

Биячът само пукна балонче с дъвката в устата си. Прозвуча, сякаш някой стреля в стаята.

— А сега ни кажи, Дени, ти ли внесе петстотин хиляди долара в банковата сметка на Моли Махоуни?

Рийд се поколеба за секунда и отговори:

— Да.

Махоуни забеляза, че гласът на Рийд е леко дрезгав, сякаш нещо не е наред с гърлото му. Или пък хриптеше от страх.

— Дени, склонен ли си да признаеш, че си вложил тези пари в сметката й без нейно знание и че след това с тях си купил известен брой акции? — попита Тед.

— Да — потвърди Рийд.

— А склонен ли си да свидетелстваш, че Моли Махоуни няма нищо общо с тази незаконна сделка и че човек, чието име не желаеш да разкриеш, ти е подсказал за акциите?

— Да — отговори Рийд.

— Много добре, Дени — похвали го Тед. — Нека сега те попитам следното: склонен ли си също така да признаеш, че Моли ти е казала за акциите и че двамата сте се наговорили да ги купите?

— Да — отвърна Рийд.

— Прекрасно, Дени. Всеки път отговаряш правилно. Гюс, отведи Дени в стаята му.

След като двамата мъже излязоха от кабинета му, Тед попита:

— Схванахте ли целта на тази демонстрация, господин конгресмен?

Махоуни кимна.

— Да, схванах. Дени ще каже каквото му наредите.

— Точно така. Дени, който между другото има и криминално досие, е склонен да лежи в затвора заради престъплението на дъщеря ви или пък ще свидетелства, че дъщеря ви му е била съучастник. При първия сценарий дъщеря ви ще отърве присъдата, а при втория двамата с Дени ще отидат в затвора, обаче Дени ще получи намалена присъда, защото е издал Моли, която не е случаен човек.

— Какво искате?

— Първо си искам моя половин милион плюс парите, които Моли дължи на казиното. Общо шестстотин хиляди долара. Второ, искам американското правителство да отпусне сто милиона долара за един конкретен строителен проект тук, в Атлантик Сити.

— Строителен проект ли? За какво говорите, по дяволите?

Тед му обясни за новия конгресен център и как изпълняващият длъжността губернатор на Ню Джърси се е заинатил и настоява за допълнително финансиране от федералния бюджет.

— Доколкото разбрах от разговора си с Престън Уитман — отбеляза Тед, — от вас се иска само да добавите финансирането като допълнителна клауза към някой законопроект, което според Престън можете да направите, стига да решите.

Махоуни помълча няколко секунди. Искаше му се да хвърли Тед от прозореца и да гледа как мозъкът му се размазва на крайбрежната алея. Но не го направи. Вместо това се надигна от стола си и каза:

— Трябва ми малко време да помисля.

— Опасявам се, че не мога да ви го дам, сър. Искам отговор веднага.

— Добре тогава, ще дам отговор — каза Махоуни. — Целуни ме отзад.

 

 

Махоуни се нуждаеше от питие, но за нищо на света нямаше да пие при Тед. Той излезе от „Атлантик Палъс“ и се запъти към следващото казино по алеята, което означаваше да повърви около осемстотин метра.

Беше само единайсет часа преди обед и вътре не беше много пълно, но ротативките вече тракаха оглушително и противно. Махоуни намери салон със сцена по средата, където вечер сигурно имаше някакво безплатно представление. Сега сцената беше тъмна. В салона имаше само двама посетители — мъж и жена, седнали на отделни маси, които имаха вид на хора, играли хазарт цяла нощ и изгубили. Бяха вперили поглед в питиетата си, а израженията им подсказваха, че са изгубили повече, отколкото могат да си позволят, и нямат представа какво ще правят. Проклети глупави пристрастени комарджии! А изглежда, дъщеря му беше като тях. Представи си как Моли също е седяла тук, точно като тези двама загубеняци.

Махоуни си поръча бърбън на бармана и се настани на масичка с големината на фризби. Не се тревожеше, че е отказал на Тед — той нямаше да предприеме нищо прибързано. Не, щеше да даде на Махоуни ден-два да премисли нещата и щеше лично да се свърже с него или да изпрати Престън Уитман. Проблемът беше, че Махоуни нямаше никаква представа как да постъпи.

Само че, ако не предприемеше нещо, край с Моли. Или щеше да отиде в затвора за престъпление, което той вече знаеше, че е извършила, или щеше да се наложи той да плати на Тед Алън шестстотин хиляди долара. А ги нямаше. Освен това трябваше да поеме съдебните разходи на Моли, което си беше още сто хиляди. И накрая, като че ли вече си нямаше достатъчно грижи, трябваше да уреди приемането на закон, с който щатът Ню Джърси да получи сто милиона долара. Странно, но стоте милиона бяха най-малкият му проблем.

Сто милиона долара изглеждат много пари, обаче в контекста на федералните разходи са само една капка. Или половин. Смяташе, че ще успее да прикрепи тази сума към някой законопроект, обаче откъде щеше да намери седемстотин хиляди долара…

Тук ставаше нещо друго. Ясно беше, че Тед е пуснал в действие някаква схема, от която очаква да направи много пари, ако този конгресен център бъде построен, а шестстотинте хиляди долара щяха да му бъдат нещо като джобни за операция с мащабите на „Атлантик Палъс“. Казиното можеше да изгуби тази сума само за една нощ, ако на някой тъпак на масите му провърви. Да, Тед би трябвало просто да опрости на Махоуни парите в замяна на неговото влияние. Тогава защо не го направи? Тед Алън можеше да се окаже просто алчен негодник, но Махоуни се съмняваше. Не, тук ставаше нещо друго, нещо, което пропускаше.

Едно обаче не пропусна: Тед разполагаше със солидни връзки. Или поне така си мислеше. Образован, богат, с дипломи на стената. Тед не казваше „мамка му това“, „мамка му онова“ във всяко изречение и не говореше на диалект, обаче нямаше никакво съмнение, че е мафиот. Отначало Махоуни бе решил, че Тед е просто мошеник, който се стреми да припечели нещо набързо, обаче когато онзи бияч Гюс домъкна в стаята клетника Дени Рийд… Е, тогава Тед се издаде. Очевидно беше заплашил Дени, че ако не обещае да отиде в затвора вместо Моли, ще се озове на дъното на Атлантическия океан.

Така че Махоуни имаше три проблема: трябваше да намери отнякъде една бала пари; трябваше да измъкне дъщеря си от престъпление, което вече нямаше съмнение, че е извършила; и трябваше да отклони сто милиона пари на данъкоплатците към някакъв строителен проект, от който щеше да спечели организираната престъпност. Това беше.

Не, не, един момент. Проблемите му не бяха три, а четири.

Четвъртият беше, че Тед може да убие дъщеря му, ако реши, че тя ще свидетелства срещу него.