Майк Лосън
Рискове на играта (16)

16

Когато Алис влезе в ресторанта, Демарко така се изуми, че зяпна.

Алис беше ниска, с едър бюст и почти на петдесет. Когато Демарко я видя за последен път, косата й беше боядисана в платиненорусо и тя тежеше към седемдесет и пет килограма. Жената, която сега вървеше към масата, имаше коса с цвят на мед, която идеално опасваше тясното й лице, и тежеше вероятно към петдесет и пет килограма. Имаше и още някаква промяна в лицето — челюстта й беше някак по-категорично очертана.

— Боже! Изглеждаш чудесно — каза Демарко, след като тя седна.

— Така се отразява разводът — отговори Алис, видимо доволна от реакцията му. — След двайсет и две години най-накрая се разведох с негодника, направих си лифтинг, записах се на фитнес и в група за отслабване. Освен това си имам гадже, един сладък дребен никарагуанец, който живее на моята улица. Мисля, че иска да се ожени за мен, за да получи гражданство, но пет пари не давам. В леглото е същински тигър.

Демарко се намръщи на последните й думи. Не искаше да чува за сексуалния живот на Алис.

— Ами ти, Демарко? Ожени ли се?

— Не.

— Имаш ли приятелка?

— В момента не. Излизах с една жена, която работеше за ЦРУ, обаче я прехвърлиха в Афганистан. Всъщност сама помоли да я прехвърлят там.

— Защо? Изневеряваше ли й?

— Не, тя просто… Не, не й изневерявах.

Алис поклати глава.

— Колко сериозни приятелки си имал, откакто те познавам, след развода?

Наложи се Демарко да се позамисли.

— Три — отговори той.

— Три… и още си сам. Какво ти става?

— Нищо не ми става.

— Е, нещо не е наред. Трябва ти съпруга, Демарко. Ти си мъж, който се нуждае от… От напътствия.

— Не се нуждая. Няма значение. Донесе ли каквото те помолих?

Освен че му даваше нежелани съвети за личния живот, Алис работеше в телефонна компания. Беше я срещнал по време на една от първите задачи, които изпълняваше за Махоуни, но откакто се запозна с Нийл чрез Ема, рядко му се налагаше да търси помощта й. А тя му помагаше, защото той й плащаше, разбира се, а и защото го харесваше по един вбесяващ начин, като по-голяма сестра.

— Да — отвърна Алис.

Демарко искаше да узнае дали Кембъл се е обаждал на някого след неговото посещение миналата вечер, а Алис можеше да му даде информацията благодарение на работата и контактите си. Демарко смяташе, че ако Кембъл наистина е вътрешният човек в „Рестън“, би трябвало да има партньор, както бе изтъкнала Ема — партньор, който прави инвестициите въз основа на информацията, осигурена му от Кембъл, и после покрива следите. Демарко се надяваше, че след като излъга Кембъл относно Моли Махоуни, той ще се паникьоса и ще се обади на партньора си, ако изобщо имаше партньор и вършеше нещо незаконно. Демарко предизвика Кембъл единствено защото той явно живееше доста по-разточително от възможностите си и заради телефонния разговор, който Моли беше чула преди две години и който можеше да се окаже напълно невинен. Но го предизвика и по една допълнителна причина — просто не се сещаше какво друго да предприеме.

— Снощи в седем и трийсет и пет Кембъл се е обадил в магазин за алкохол във Вашингтон, който прави доставки по домовете — съобщи му Алис.

— Мамка му! — изруга Демарко. Дотук с гениалния му план.

— В седем и петдесет и две се е обадил на мобилен телефон, принадлежащ на човек на име Ръсел Макграт. Макграт живее в Мъртъл Бийч, Южна Каролина.

— И на никой друг? Само на Макграт и на магазина за алкохол?

— Не. Нито снощи, нито тази сутрин от домашния си телефон.

— Благодаря ти, Алис. Какво да ти поръчам за закуска?

— Много ми се ядат няколко палачинки с боровинки, полети обилно с кленов сироп, обаче съм си купила ново бельо за нисичкия си латино любовник, затова ще пия едно кафе и ще изям половин грейпфрут. А докато хапваме, искам да ти разкажа за една моя приятелка. Има две деца, обаче…

— О, страхотно.

— Не, изслушай ме. Децата са близначки, в гимназията са и догодина заминават да учат в колеж. На практика са големи и все едно вече са напуснали къщата.

— Колеж ли? А тя на колко години е?

— Родила е много млада. Доста по-млада е от теб. Искаш ли да ти покажа снимка?

— Не, няма нужда.

Алис не му обърна внимание и извади мобилния си.

— Снимах я онзи ден, докато бяхме във фитнес залата.

Тя подаде телефона на Демарко.

— Охо! — възкликна той, когато видя снимката.

— Да, точно това очаквах да кажеш! Предупредих я, че може да й звъннеш.

— Какво си й казала за мен?

— Че си свестен, но просто се нуждаеш от напътствия.

 

 

След като закуси с Алис — и взе телефона на приятелката й, макар да не беше решил дали ще й се обади — Демарко отиде в кабинета си. Време беше да провери Ръсел Макграт.

Фостър, заместник-началникът на градската полиция във Вашингтон, беше казал на Демарко, че когато арестували Дъглас Кембъл преди двайсет и четири години, с него прибрали и Ръсел Макграт. Макграт бил съотборник на Кембъл в университетския футболен отбор. Затова Демарко пусна в Гугъл името на Макграт — вече беше станал голям специалист по интернет търсачките — и научи, че Макграт бил привлечен като лайнбекър от нюйоркските „Джетс“, играл около година, но футболната му кариера приключила една прекрасна неделя, когато бил блъснат от огромен нападател, който съсипал дясното му коляно.

Защо след заплахите на Демарко обаче Дъглас Кембъл ще звъни на старо приятелче от футболния отбор? Демарко съзнаваше, че сигурно е предубеден, но му беше трудно да си представи, че бивш футболен играч е мозъкът зад измама с търговия въз основа на вътрешна информация. Обикновено футболистите не са такива умници и със сигурност не завършваха икономика или бизнес. Но пък може и да беше предубеден само защото ставаше дума за типове, чиито вратове бяха по-дебели от тези на обикновените хора.

Погледна към жълтите листове в ъгъла на бюрото си, където си беше нахвърлял информацията за ареста на Кембъл и Макграт отпреди две десетилетия, и видя името на служителя, който ги беше арестувал.

Отне му почти час да издири пенсионирания полицейски инспектор от Шарлотсвил Дейв Тори.

 

 

Демарко се представи на Тори като адвокат — което си беше вярно — и му каза, че работи с КЦКФБ по случай, свързан с търговия на вътрешна информация, което също си беше донякъде вярно.

— Съзнавам, че вероятността е съвсем малка, инспекторе, но вие сте арестували защитника от футболния отбор на Вирджинския университет Дъглас Кембъл и друг играч на име Ръсел Макграт преди повече от двайсет години и се питам дали не си спомняте случая.

— Помня го, и още как — изненадващо възкликна Тори. — Такива гадости ми се изсипаха на главата, след като арестувах тия глупаци, че никога няма да го забравя.

— Разкажете ми.

— Някакво хлапе, Джими Суит, паднало или било хвърлено от прозореца на спалното помещение и умряло, а Кембъл и Макграт лъжеха за случилото се.

После Тори обясни. През онази година отборът щял да се бори за купата „Сайтръс“, а Джими Суит бил в резервите на „Кавълиърс“. Тори бил на нощно дежурство, когато някой съобщил на деветстотин и единайсет за момче, паднало от прозореца на спалните на четвъртия етаж, и изпратили него.

— Когато пристигнах, Суит лежеше на тротоара, мозъкът му се беше разлетял навсякъде, а тъпаците от охраната на колежа бяха задържали в стаичката си тия три хлапета.

— Какво искате да кажете? — попита Демарко.

— Как какво, наемниците на колежа бяха оставили и трите хлапета в една стая сами за половин час, така че са разполагали с предостатъчно време да се наговорят. Разбирате ли?

— Да — отговори Демарко, — обаче споменахте три момчета. Според моята информация сте арестували само двама.

— Така е, арестувах само Макграт и Кембъл. — Преди Демарко да успее да попита защо, Тори продължи: — Както и да е, след като направих оглед на тялото, се качих в спалното помещение, откъдето беше паднал Суит. Беше стара сграда — събориха я преди десетина години, — с големи прозорци на панти, а прозорецът в онази спалня беше съвсем скапан. Суит беше едро момче, над метър и деветдесет и пет, повече от сто килограма, така че си представих как се е препънал и е полетял през този стар прозорец, обаче не можех да си обясня положението на тялото. Ако се беше спънал, тялото би трябвало да е точно под прозореца. А не беше. Беше на тротоара, на около метър и половина по-нататък. Искам да кажа, че му е трябвал някакъв… подтик, за да изхвърчи през прозореца и да се приземи където беше паднал, следователно или се беше затичал към прозореца и се беше хвърлил, или е бил блъснат и дори хвърлен през прозореца.

— Смятате, че тези хлапета са го убили?

— Не, никога не съм си помислял, че са го убили. Поне не умишлено. Онази вечер Макграт и Кембъл бяха пияни, много пияни, а когато по време на аутопсията лекарят изследва кръвта на Суит, се оказа, че е напълно трезвен. Според мен е станало следното: футболистите — до един едри момчета — са се сборичкали, на шега, и някой от двамата, Кембъл или Макграт, случайно е бутнал Суит през прозореца. Обаче и двамата отричаха. Твърдяха, че той се спънал в някакви книги на пода и паднал.

Е, усещах, че ме лъжат, но не беше само това. Как се държаха само. Беше им мъчно, че Суит е умрял, но за нищо на света нямаше да се признаят за виновни и да се забъркат в неприятности със закона. И понеже през онази година отборът най-сетне щеше да играе за купата, хлапетата си въобразяваха, че са хванали Господ за шлифера. Смятаха, че каквото и да са направили, университетът ще ги защити — и се оказа, че имат право.

Въпросът е, че като не ми казаха истината, аз се вбесих и ги арестувах. Щракнах им белезниците и ги обвиних в пиянство и нарушаване на обществения ред, колкото да ги стресна, обвиних ги във възпрепятстване на разследване за убийство и ги натиках в ареста. Обвинението във възпрепятстване издишаше, обаче те бяха млади, глупави и пияни, а аз реших, че съм ги уплашил достатъчно, за да бъдат откровени с мен. Исках само да разбера истината.

— Е, бяха ли откровени?

— Не. Университетът, който е може би най-големият работодател в Шарлотсвил, прати адвокат да притисне шефа ми някакви си двайсет минути след като ги арестувах. Адвокатът ясно ми даде да разбера, че ако прецакам шансовете на Ръсти Макграт да играе за купата, с шефа ми можем да започнем да си търсим нова работа. Кембъл беше играч на средно ниво, може би дори под средното, но Ръсти Макграт беше голяма работа. Всички знаеха, че ще става професионалист, затова треньорът на „Кавълиърс“ искаше хлапакът да излезе от ареста още същата нощ и да бъде готов за тренировката на следващия ден. Адвокатът заяви, че случилото се със Суит е само трагичен инцидент и че не съм имал никакво право да се държа като някакъв щурмовак. Шефът ми дръпна едно конско и аз ги пуснах още преди да разбера какво се е случило всъщност. И още съм бесен.

— Защо не арестувахте третия младеж?

— Защото беше напълно превъртял. Не спираше да реве, да се тресе и да повръща, а аз изобщо не разбирах какви ги дрънка. Изглежда, беше в шок и дори помолих един от парамедиците в линейката да му даде някакво успокоително. Искам да кажа, че хлапето дотолкова не беше на себе си, че дори не се опитах да го разпитвам, а се съсредоточих върху Макграт и Кембъл. Мислех да се върна по-късно и да поговоря с него, след като се успокои, обаче шефът ме предупреди, че ако направя нещо, което да застраши шансовете на отбора за този мач, ще раздавам глоби за паркиране до пенсия.

— И третото момче ли беше футболист?

— Не, той беше просто някакъв дребен смотаняк и това е другата причина да не му обърна особено внимание. Не беше достатъчно едър, че да хвърли Джими от прозореца. Ако беше в отбора, сигурно щях да запомня името, а в момента ми се губи. Обаче Джими падна от неговата спалня и това също ме изненада. Това хлапе — как му беше името, мамка му — не беше от онези, с които ще се размотават футболисти.

— Тогава какво са търсели в стаята му?

— Според Макграт… то само той говореше през цялото време… било най-обикновено колежанско събиране. Нали разбирате, всички се напиват, обикалят по стаите, закачат се помежду си и някак се озовали при… Претър! Така се казваше! Ричард Претър!

 

 

Подобният на кутийка кабинет на Демарко — без прозорци, с лоша вентилация и климатик, който не работеше от години — беше място, в което той прекарваше възможно най-малко време. Преди няколко години земетресение беше разтърсило Вашингтон — 5,9 по скалата на Рихтер — и беше повредило монумента на Джордж Вашингтон, а Демарко през цялото време беше стоял в кабинета си. През онзи ден беше сигурен, че ще умре. Знаеше, че Статуята на свободата на купола на Капитолия, която тежеше шест хиляди и осемстотин килограма, ще пропадне през изрисувания таван на Ротондата, после ще се продъни през още два етажа и ще се стовари право върху главата му.

След земетресението той не можеше да прекара повече от няколко часа в клаустрофобичното си работно пространство, без да излезе за глътка чист въздух. Всъщност се чудеше дали не е развил лека форма на посттравматичен стрес, но се въздържаше да сподели страховете си с някого, за да не го помислят за лигльо. Сега излезе навън, застана срещу Конгресната библиотека и взе да се закача с един стар служител от охраната на име Лиъри. Демарко се ужасяваше от мисълта, че Лиъри и събратята му са последната отбранителна линия между него и терористите.

Кой знае защо, с Лиъри се заговориха за „Редскинс“. Имаха разногласия по много въпроси, но за едно бяха единодушни: Били Килмър вероятно беше най-добрият куотърбек, който е имал отборът. Килмър имаше къси крака и коремче — всъщност приличаше малко на Лиъри — и изобщо не можеше да тича или да хвърля, но… човече, този тип печелеше мачове.

Демарко се върна в кабинета си — неохотно като къртица, която се прибира в дупката си — и пусна в търсачката името на Ричард Претър. Започваше да си мисли, че в търсенето по интернет прилича на Били Килмър — бавен, но ефективен.

Ричард Претър живееше в Манхатън.

Ричард Претър беше финансов консултант.

Демарко не знаеше с какво точно се занимава един финансов консултант, но най-сетне бе намерил човек, свързан с Дъглас Кембъл, който вероятно знаеше как да използва вътрешна информация, за да спечели много пари. Което събуди у него желание да възкликне нещо глупаво като „опалянка“.

И го направи.

 

 

Демарко отдели още един час да събира информация за Претър, опитвайки се да го свърже с помощта на интернет вълшебството пряко с „Рестън Тек“ или със случаите на търговия въз основа на вътрешна информация. Интернет не свърши работа. Той се нуждаеше от Нийл. Реши да сложи точка за деня и да отиде някъде, където има слънце и въздух, хора и алкохол, а може би, когато стигнеше там, щеше да звънне на хубавата приятелка на Алис. И тогава в главата му изникна коментарът на Кей Кайзър за Моли Махоуни.

На въпроса му какъв мотив би могла да има Моли да извърши престъпление, Кайзър бе отговорила: Трябва да опознаете клиентката си по-добре, Демарко. Какво имаше предвид тя?

После се замисли за начина на живот на Моли.

И си каза: О, мамка му!

Демарко се обади в кабинета на Махоуни, получи номера на социалната осигуровка на Моли, после звънна на компанията, осъществила проверката на кредитния рейтинг на Дъглас Кембъл. Помоли ги да направят същото и с младата Моли Махоуни.

Трийсет минути по-късно научи, че Моли е затънала в дългове до шия. Имаше четири кредитни карти и всяка беше с изчерпан лимит, а тя просто плащаше минималните вноски по задълженията си. Често закъсняваше с наема си, с режийните, със сметката си за телефона. Демарко най-сетне проумя и защо тя живее в такава дупка: само това можеше да си позволи. Мотивът на Моли Махоуни да извърши престъпление не беше алчност, а нужда. Ако много скоро не получеше отнякъде солидна сума в брой, щеше да се наложи да живее в колата си.

Но за какво беше харчила парите? Трябваха му извлеченията от кредитните й карти или просто трябваше да направи най-простото нещо и да я попита какво става, по дяволите.

Той набра номера и попадна на гласовата й поща.

— Моли, обажда се Джо Демарко. Обади ми се веднага щом получиш това съобщение. — Той замълча и добави: — Моли, трябваше да кажеш на някого.