Джилиан Флин
Мрак (6)

Пати Дей

2 януари 1985 г.

Мивката беше осеяна с петна от пурпурна мътилка от боята за коса на Бен. Значи по някое време през нощта той се бе затворил в банята, беше седнал на спуснатата седалка на тоалетната и бе прочел указанията върху картонената кутия с боя за коса, която тя намери в кошчето. На кутията имаше снимка на жена със светлорозови устни и смолисточерна коса, подстригана на каре. Дали я беше откраднал? Не можеше да си представи Бен, който все ходеше с наведена глава, да оставя комплект за боядисване на коса пред касата. Сигурно го беше откраднал. Посред нощ синът й съвсем сам беше отмервал, смесвал и разлепвал. Беше седял с намазана с химикали рижа коса и беше чакал.

Цялата представа неописуемо я натъжи. В пълна с жени къща нейното момче си беше боядисало косата сам-само нощем. Явно беше глупаво да очаква да я помоли за помощ, но й се струваше самотно той да стори това без помощник. По-голямата сестра на Пати, Даян, беше пробила ушите на Пати в същата тази баня преди двайсет години. Пати нагря една безопасна игла с евтина запалка, а Даян разряза картоф и притисна влажната студена повърхност към ухото й. Замразиха мекичкото на ухото й с кубче лед, Даян нареди: „Стой мирно, не мърдаааай“, и забоде иглата в подобната на гума плът на Пати. Защо им беше картофът? За прицелване или нещо такова. Пати се уплаши след първото ухо и се свлече до ваната с все още щръкнала от ухото игла. Даян, сериозна и неотстъпчива с огромната си вълнена нощница, се приближи към нея с втора нагорещена игла.

— Ще свърши след секунди, не може да пробиеш само едното, Пи.

Дейната Даян. Не бива да си зарязваш работата — нито заради времето, нито от мързел, нито заради болно ухо, топенето на снега или уплашената си по-малка сестра.

Пати завъртя златните си малки обеци. Лявата не беше точно в средата — сама си беше виновна, че мръдна в последния момент. И все пак ето ги, двете следи от младежка жар, а и Пати го направи заедно със сестра си точно както си сложи червило за пръв път или дамски превръзки с големината на памперси някъде през 1965 година. Някои неща не бива да правиш сам.

Сипа препарат в мивката и се зае да търка, а водата стана мастиленозелена. Даян сигурно скоро щеше да дойде. Винаги се отбиваше към средата на седмицата, ако е „в колата си“ — кажеше ли така, петдесетина километровото пътуване до фермата изглеждаше като най-обикновена дневна задача. Даян щеше да обърне най-новата драма с Бен на шега. Когато Пати се тревожеше за училището, учителите и фермата, за Бен, за брака си, за децата, за фермата (след 1980 година неизменно се тревожеше за фермата), копнееше за присъствието на Даян като за силно питие. Даян сядаше на шезлонга в гаража й, изпушваше няколко цигари, обявяваше Пати за глупачка и й нареждаше да се развесели. Тревогите те намират лесно, дори без да ги каниш. За Даян тревогите бяха едва ли не материални същества, порести твари с куки вместо пръсти, които трябваше да бъдат унищожавани незабавно. Даян не се тревожеше, това оставяше на не толкова сърцатите жени.

Обаче на Пати не можеше да й олекне. През последната година Бен беше толкова дистанциран, беше се превърнал в странно и напрегнато дете, което се затваряше в стаята си, куфееше на музика, от която стените се тресяха, а изпод вратата му изхвърчаха избълвани с крясък думи. Плашещи думи. Отначало тя не си правеше труда да слуша, защото самата музика беше толкова грозна, толкова неистова, но един ден се прибра от града по-рано, а Бен си мислеше, че е сам вкъщи, затова Пати застана пред вратата му и го чу да реве:

Няма ме вече,

изчезнал съм,

дяволът облада душата ми,

сега съм син на Сатаната.

Записът прескочи и отново се разнесе дрезгавият напев: „Няма ме вече, изчезнал съм, дяволът облада душата ми, сега съм син на Сатаната“.

И отново. И после пак. Пати разбра, че Бен се е привел над грамофона, вдига игличката и пуска думите отново и отново като молитва.

Искаше й се Даян да е тук. Веднага. Даян се настаняваше на канапето като дружелюбна мецана, облечена с някоя от трите си стари фланелени ризи, сега вече дъвчеше никотинови дъвки и разказваше за онзи път, когато Пати се прибрала по минижуп и техните зяпнали, все едно тя е изгубена кауза.

— А ти не беше, нали така? Беше просто дете. Той също е дете. — После Даян щракваше с пръсти, като че ли беше толкова просто.

Момичетата висяха пред вратата на банята — щяха да са там и да я чакат, когато излезе. От търкането и мърморенето на Пати бяха разбрали, че нещо пак не е наред, и се опитваха да решат дали положението изисква сълзи или укори. Когато Пати плачеше, най-малко две от момичетата се разстройваха, а ако някой беше сгазил лука, обвиненията се понасяха из къщата като вихър. Жените Дей бяха самото въплъщение на психологията на тълпата. ЛА живееха във ферма с доста остри вили.

Тя изплакна ръце, напукани, зачервени и корави, и се погледна в огледалото, за да се увери, че очите й не са зачервени. Беше на трийсет и две, но изглеждаше с десет години по-възрастна. Челото й беше набърчено като детско ветрило, а от ъгълчетата на очите й се разперваха тънки бръчици. Косата й беше къса, с тънки бели нишки, а тялото й бе непривлекателно кльощаво, отвсякъде стърчаха остри връхчета, все едно е погълнала цяла полица с инструменти: чукове, топчета нафталин и няколко стари бутилки. Нямаше вид на човек, когото да ти се прииска да прегърнеш, и всъщност децата й рядко се гушваха в нея. Мишел обичаше да й реше косата (нетърпеливо и агресивно, както обичаше да прави повечето неща), а Деби се накланяше към нея, когато и двете бяха прави (нехайно и разсеяно, както обикновено правеше). Клетата Либи изобщо избягваше да я докосва, освен ако не беше сериозно пострадала, и това също беше логично. Тялото на Пати беше толкова изхабено, че на двайсет и няколко зърната на гърдите й вече бяха станали много грапави и тя започна да храни Либи от шише почти веднага.

В тясната баня нямаше шкафче за лекарства (какво щеше да прави, когато момичетата станат гимназистки — една баня за четири жени — а и как ще се оправя Бен? Представи си го за миг в някаква мотелска стая, сам-самичък насред разхвърляни по момчешки хавлиени кърпи и вкиснато мляко), затова тя държеше малък набор тоалетни принадлежности подредени върху мивката. Бен ги беше избутал в един ъгъл — аерозолен дезодорант и лак за коса, малка кутийка с бебешка пудра, която не помнеше кога е купила. Сега и те бяха опръскани със същите морави петна, с които беше изцапана и мивката. Пати ги избърса, като че ли са порцеланови фигурки. Не беше готова за ново посещение на магазина. Беше ходила в Салина преди месец в позитивно и ведро настроение, за да купи някаква разкрасяваща козметика: почистващ лосион, крем за лице, червило. Беше сгънала двайсет долара в джоба си само за пътуването. Същинско разточителство. Обаче й се зави свят дори само от разнообразието на кремове за лице — хидратиращи, против бръчки, слънцезащитни. Можеш да купиш овлажнител, но после трябва да вземеш и подходящ почистващ лосион и нещо, наречено тонер, а още преди да стигнеш до нощния крем, вече си профукал петдесет долара. Тръгна си от магазина с празни ръце, чувствайки се глупаво, смирена.

— Имаш четири деца — никой не очаква от теб да изглеждаш като краставичка — гласеше реакцията на Даян.

Обаче на нея й се искаше да изглежда свежа като краставичка от време на време. Преди месеци Ранър се върна — просто се изръси неочаквано със загоряло лице, сини очи и разкази за рибарски лодки в Аляска и пистата за състезания във Флорида. Застана на прага й дългурест и с мръсни дънки, и нито дума за това, че от три години нямаха от него ни вест, ни кост, нито бяха получавали някакви пари. Попита дали може да поостане при тях, докато се установи — естествено, нямаше пукната пара, но подаде на Деби половин топла кока-кола, която пиеше, все едно е прелестен дар. Обеща да поправи каквото трябва във фермата, а нещата помежду им да си останат платонични, ако тя така иска. Тогава беше лято и Пати го пусна да спи на дивана, където момичетата го връхлитаха сутрин, докато лежеше проснат и усмърдян, със скъсани боксерки, от които топките му се подаваха наполовина.

Той очарова момичетата — наричаше ги Кукличке, Ангелско лице — и дори Бен го наблюдаваше внимателно, връхлиташе в разговорите и ги напускаше като акула. Не може да се каже, че Ранър завладя Бен, обаче се постара да се шегува с него, да се държи приятелски. Включваше го като мъж и това беше добре, казваше неща като „Това е мъжка работа“ и му намигаше. След третата седмица Ранър се появи със старо разтегателно канапе в пикапа си, което беше намерил някъде, и предложи да се настани в гаража. Всичко изглеждаше наред. Помагаше й със съдовете и й отваряше вратите. Нарочно оставяше Пати да го усети, че зяпа задника й, а после се преструваше на смутен. Една нощ си размениха цигарена целувка, докато тя му подаваше чисти чаршафи, и той тутакси й налетя — пъхна ръце под ризата й, притисна я към стената, дръпна назад косата й. Тя го отблъсна, каза му, че не е готова, опита да се усмихне. Той се намуси и поклати глава, огледа я от глава до пети със стиснати устни. Докато се събличаше да си ляга, тя усети мириса на никотин там, където я беше награбил под гърдите.

Той остана още един месец, мяташе й похотливи погледи, започваше да върши нещо и го зарязваше наполовина. Когато една сутрин на закуска тя го помоли да си върви, Ранър я нарече кучка, замери я с чаша и по тавана останаха петна от сок. След като той си тръгна, Пати установи, че й е откраднал шейсет долара и кутийка за бижута, в която нямаше нищо, както той скоро щеше да установи. Ранър се премести в порутена хижа на около километър и половина от фермата — от комина непрекъснато се виеше пушек, единственото отопление. Понякога тя чуваше пушечна стрелба в далечината, куршуми, които се изстрелваха право във въздуха.

Това щеше да е последният й романс с мъжа, който беше баща на децата й. Вече беше време за действителността. Пати пъхна сухата си и непокорна коса зад ушите и отвори вратата. Мишел седеше на пода точно пред нея и се преструваше, че оглежда пода. Изгледа Пати иззад градуираните в сивкаво стъкла на очилата си.

— Бен загазил ли е? — попита. — Защо го е направил? Това с косата?

— Проблеми на растежа, струва ми се — отговори Пати точно докато Мишел си поемаше дълбоко въздух — тя винаги си поемаше въздух, преди да каже нещо, изреченията й бяха напрегнати, бързи поредици от думи, които не спираха да се сипят, докато отново не се наложеше да си поеме дъх. Чуха по алеята да приближава кола. Алеята беше дълга, когато човек поемеше по нея, пристигаше след цяла минута. Пати някак разбра, че не е сестра й, макар че момичетата вече крещяха „Даян! Даян!“ и хукнаха към прозореца да погледнат. Чуха се кратки тъжни въздишки, когато в крайна сметка стана ясно, че не е Даян. Пати някак бе разбрала, че е Лен, банкерът, който обслужваше заема й. Дори шофирането му звучеше някак собственически. Лен Стипцата. Бореше се с него още от 1981 година. Тогава Ранър вече ги беше напуснал, след като оповести, че този живот не е за него, и се озърна наоколо, като че ли това място е негово, а не на нейните родители, на баба й и на дядо й.

Единственото, което направи той, бе да се ожени за нея и да съсипе всичко. Горкият разочарован Ранър, с толкова възвишени мечти през седемдесетте, когато хората наистина вярваха, че могат да забогатеят от фермерство. („Ха! — изсумтя тя на глас в кухнята само при мисълта за това. — Представете си!“) Двамата с Ранър поеха фермата от родителите й през седемдесет и четвърта година. Беше голяма работа — по-голяма дори от брака и от раждането на първото й дете. Нито едно от двете събития не зарадва нейните кротки и мълчаливи родители — Ранър още тогава вещаеше проблеми, но слава на бога, те не продумаха и дума срещу него. Когато седемнайсетгодишна Пати им съобщи, че е бременна и че двамата ще се женят, те казаха само: „О!“ И толкова. Това казваше всичко.

Пати имаше една размазана снимка от деня, в който двамата поеха фермата: родителите й, сковани и горди, се усмихваха стеснително на камерата, а тя и Ранър се хилеха победоносно, с буйни коси, невероятно млади, с чаши шампанско в ръка. Родителите й за пръв път пиеха шампанско, но отидоха в града и купиха бутилка специално за повода. Вдигнаха тост с бурканчета за желе.

Всичко бързо се обърка и Пати не можеше да вини единствено Ранър. Навремето всички смятаха, че цената на земята ще продължи да расте устремно — нима ще спрат дотук! — така че защо да не купуваме още, и то непрекъснато! Садете колове за огради — това беше призивът. Бъдете агресивни, бъдете дръзки. Ранър с неговите грандиозни мечти и нулеви познания я бе завел в банката — беше с вратовръзка с цвят на сорбе от лайм, дебела като юрган — и с нерешително мънкане беше успял да вземе заем. В крайна сметка им дадоха два пъти повече от онова, което поискаха. Може би не трябваше да взимат парите, но банкерът ги увери да не се притесняват — било време на бум.

„Те просто раздават пари!“ изрева Ранър и изведнъж се сдобиха с нов трактор и сеялка с шест улея, като и четири им стигаха. След година имаха лъскав червен трактор „Краус Доминейтър“ и нов комбайн „Джон Диър“. Върн Евъли с неговите вдъхващи уважение петстотин акра малко по-надолу се стараеше да изтъква всяко ново нещо, което забележеше в имота им, с неизменно извиване на веждата. Ранър купи още земя и рибарска лодка, а когато Пати го попита: „Сигурен ли си, сигурен ли си?“, той се начумери и изръмжа колко наранен се чувства, че тя му няма доверие. После всичко изведнъж отиде по дяволите като на шега. Картър и руското зърнено ембарго (бори се с комунистите, забрави за фермерите), скочилите на осемнайсет процента лихви, пълзящата нагоре цена на горивото, която после направо хвръкна, фалиралите банки, държави, за които почти не си чувал — Аржентина например — изведнъж се появяват като конкуренти на пазара. Конкуренти на Пати от малкото градче Кинаки в Канзас. След няколко лоши години Ранър си тръгна. Той така и не преглътна Картър — не спираше да говори за Картър. Както си седеше с бира в ръка и гледаше лошите новини по телевизията, Ранър виждаше да проблясват онези огромни заешки зъби, очите му се оцъкляха и той толкова се озлобяваше, като че ли познаваше този тип.

Ранър обвиняваше Картър, а всички останали в скапаното градче обвиняваха нея. Върн Евъли си развързваше езика всеки път, щом я види, цъкаше отвратително. Фермерите, които не се провалят, никога не изпитват състрадание, гледат те, все едно си играл гол на снега, а после си понечил да си избършеш в тях сополивия нос. Миналото лято на някакъв фермер близо до Арк Сити му се развалил самосвалът. Изсипал отгоре му хиляда и осемстотин килограма жито. И този висок метър и осемдесет мъж се задушил, преди да успеят да го измъкнат, все едно да се задушиш с пясък. Всички в Кинаки се опечалиха, потресени от този смахнат инцидент, докато не разбраха, че фермата на мъжа е на път да фалира. И най-неочаквано стана това: ами да е внимавал повече. Държаха лекции как човек трябва да поддържа оборудването, да се грижи за безопасността. Бързо-бързо се обърнаха срещу него, срещу клетия мъртъв мъж с дробове, пълни със собствената му реколта.

Дрън, и ето ти го Лен, точно както се беше опасявала — подаваше вълнената си шапка на Мишел, обемното си палто на Деби, старателно изтупваше снега от чисто новите си мокасини. Пати си помисли, че Бен не би харесал обувките му. Бен часове наред разтъпкваше новите си маратонки и разхождаше момичетата, стъпили върху обувките му, когато още беше близък с тях. Либи изгледа злобно Лен от канапето и отново се обърна към телевизора. Либи обичаше Даян, а този тип не беше Даян, беше я измамил, влизайки през вратата, откъдето би трябвало да влезе Даян.

Лен никога не поздравяваше като хората, изричаше нещо като тиролски напев и Пати всеки път се сепваше — звучеше толкова налудничаво. И този път той изстреля поздрава си, докато тя вървеше по коридора, та й се наложи да се шмугне в банята и да изругае, а после отново да си лепне усмивка на лицето. Лен винаги я прегръщаше, което със сигурност не правеше с другите фермери, които ползваха услугите му. Затова тя се остави да я обгърнат разперените му ръце и той я прегърна малко по-дългичко, отколкото беше уместно, обхванал лактите й с ръце. Чу го да издава бърз шум като от всмукване, все едно я души. Целият вонеше на салам и на ментови бонбони. В даден момент наистина щеше да й посегне и да я принуди да вземе истинско решение, а играта беше толкова жалка, че й се доплакваше. Ловецът и жертвата, обаче като в лош научнопопулярен филм — той беше трикрак койот завързак, а тя — изморено куцо зайче. Не беше величествена гледка.

— Как е моята фермерка? — попита Лен. Негласно се бяха договорили да възприемат като шега факта, че тя управлява фермата самостоятелно. В този момент май наистина беше.

— Ами караме някак — отговори тя. Деби и Мишел се оттеглиха в стаята си. Либи изсумтя от канапето. Няколко седмици след предишното посещение на Лен се наложи да проведат търг в къщата — семейство Дей надничаха от прозорците, докато съседите им купуваха от евтино по-евтино оборудването, от което Пати се нуждаеше, за да върти фермата. Мишел и Деби адски се засрамиха, като видяха, че техни съученички, дъщерите на семейство Бойлър, са дошли заедно с родителите си, все едно са на пикник, и обикалят фермата. „Защо не може да излезем?“, хленчеха те и се извиваха гневно и умолително, докато наблюдаваха как момичетата Бойлър се люлеят на тяхната люлка от автомобилна гума. Да им бяха продали и нея! Пати непрекъснато им повтаряше: „Тези хора навън не са ни приятели“. Хора, които преди им изпращаха коледни картички, сега плъзгаха ръка по нейните редосеялки и разрохватели, по извитите и усукани очертания, и неохотно предлагаха два пъти по-малко от реалната стойност. Върн Евъли взе сеялката, срещу която бълваше огън и жупел преди време, и дори принуди водещия на търга да свали първоначално обявената цена. Безмилостно. Седмица по-късно Пати срещна Върн в бакалницата. Тилът му порозовя, когато се извърна от нея. Тя го последва и изцъка назидателно в ухото му точно както правеше той.

— Много хубаво мирише тук — отбеляза Лен едва ли не възмутено. — Изглежда някой добре си е хапнал на закуска.

— Палачинки.

Тя кимна. „Моля те, не ме карай да те питам защо си тук. Моля те, поне веднъж сам кажи защо идваш.“

— Нещо против да седна? — попита той и сковано се намести на канапето до Либи. — Тази коя е? — попита той, измервайки я с поглед. Лен беше виждал момичетата й поне десетина пъти, но изобщо не ги разпознаваше и не помнеше имената им. Веднъж нарече Мишел „Сюзън“.

— Това е Либи.

— Косата й е рижа като на майка й.

„Да, така е.“ Пати не успя да изрече думите любезно на глас. Ставаше й все по-зле, колкото повече отлагаше Лен, а неловкостта й постепенно прерасна в ужас. Гърбът на пуловера й вече беше мокър.

— Рижото е ирландско. Ирландци ли сте?

— Германци. Моминското име на майка ми беше Краузе.

— А, интересно. Защото Краузе означава „къдрав“, а не „риж“. Всъщност вие нямате къдрави коси. Чупливи може би. И аз съм германец.

И преди бяха водили този разговор и той винаги приключваше или така, или Лен отбелязваше: колко интересно, че се е казвала Краузе като компанията, производител на селскостопанска техника, и колко жалко, че не са роднини, нали? И двата варианта я изправяха на нокти.

— Е, нещо не е наред ли? — предаде се Пати най-накрая.

Лен изглеждаше разочарован, че тя прави разговора смислен. Намръщи се, като че ли я намираше за груба.

— Е, след като питаш, да. Опасявам се, че нещо никак не е наред. Исках да дойда лично да ти съобщя. Може ли да поговорим някъде на четири очи? — кимна той към Либи ококорено. — Да отидем в спалнята или някъде другаде?

Лен имаше коремче. Беше се окръглило под колана му като в началните месеци на бременност. Пати не искаше да ходи с него в спалнята.

— Либи, отиди да видиш какво правят сестрите ти. Трябва да поговоря с господин Вернер.

Либи въздъхна и бавно се изсули от канапето: първо стъпалата, после крачетата, дупето и гръбчето, като че ли беше от лепило. Тупна на пода, търкулна се няколко пъти, пролази и накрая стъпи на крака и се затътри по коридора.

Пати и Лен се спогледаха, после той издаде долната си устна и кимна.

— Ще обявят ипотеката за просрочена.

Коремът на Пати се сви. Нямаше да седне пред този човек. Нямаше да се разплаче.

— Ние какво можем да направим?

— Боя се, че нииииие нямаме много възможности. Удържах ги цели шест месеца и наистина рискувах работата си, фермерке — усмихна й се той, стиснал ръце върху коленете си. Идеше й да го издере. Матракът в съседната стая изскърца — Деби скачаше върху пружините, любимото й забавление беше да скача от едно легло на друго в стаята на момичетата. — Пати, единственото решение са парите. Веднага. Ако искаш да запазиш фермата. Вземи назаем, моли се, кради. Не е моментът да си горда. Е, искаш ли си фермата? — Пружините на матрака заскърцаха още по-силно. Коремът на Пати се обърна. Усмивката не слизаше от устните на Лени.