Джилиан Флин
Мрак (25)

Либи Дей

Сега

Небето беше неестествено пурпурно, когато излязох от бара на Лиджъруд, и заподскачах по черните пътища към сметището. Чудех се какво говори за мен фактът, че баща ми живее на сметище за токсични отпадъци, а аз досега нито съм знаела, нито ми е пукало. Отрова за скакалци. Трици, месала и арсеник, за да се сложи край на нашествието от скакалци през трийсетте години, а когато отровата вече не им трябвала, просто я заровили, чувал върху чувала, като в общ гроб. А после започнали да се разболяват хора.

Искаше ми се да не съм сама. Лайл да мърда неспокойно на предната седалка, издокаран с някое от тесните си сака. Трябваше да му звънна. Толкова бързах да пристигна тук, че не бях казала на никого къде съм и не бях използвала кредитна карта, откакто заредих в Канзас Сити. Ако нещо се объркаше, дни наред никой нямаше да разбере, че ме няма. Само онези типове в бара можеха да се досетят къде съм, а те не ми се сториха примерни граждани.

„Това е нелепо“, изрекох на глас, за да съм сигурна. Потръпнах, когато си помислих за причината да потърся Ранър: много хора бяха убедени, че той е убил семейство Дей. Аз обаче още не можех да го смеля въпреки липсата на алиби. Честно казано, не си представях Ранър с брадва. Представях си го как вбесен грабва пушката — вдига, прицелва се, стреля — обаче брадвата не ми се връзваше. Твърде голямо усилие. Освен това на следващата сутрин го бяха намерили у дома, заспал и още пиян. Да, Ранър би се напил, след като убие семейството ми. Обаче не би имал дисциплината да остане в града. Щеше да офейка и така да покаже вината си на всички.

Сметището беше оградено с евтина метална ограда, в която бяха изрязани назъбени дупки. Навсякъде беше обрасло с високи до кръста плевели като прерийни треви, а в далечината проблясваха малки огньове. Подкарах покрай оградата, а плевелите и чакълът тракаха под шасито ми все по-настойчиво, докато не спрях. Затворих тихо вратата на колата, без да откъсвам поглед от далечните пламъци. След десетина минути пеша щях да стигна до лагера. С лекота се промуших през една дупка отдясно в оградата и поех, а в краката ми се удряше класица. Небето вече бързо притъмняваше и на хоризонта беше останала само тънка ивица розово. Усетих, че без никаква причина си тананикам „Анкъл Джонс Банд“ на „Грейтфуд Дод“.

В далечината растяха хилави дървета, но първите няколкостотин метра бяха обрасли само с буйни плевели. Отново си спомних детството, приятния допир на тревите до ушите, китките и вътрешната страна на прасците, сякаш растенията се опитват да те успокоят. След няколко крачки върхът на ботуша ми хлътна в женски ребра — усетих как ребрата се раздалечиха, когато коженият връх се мушна между тях. Лежеше свита на земята насред локва урина, увила ръце около шише с алкохол без етикет. Беше полулегнала, пияна, а косата и едната страна на лицето й бяха кални. Изсъска ми нещо с повехнало лице и красиви зъби.

— Махни се от мен, махни се от мен!

— Какво става, мамка му? — провикнах се на свой ред и се дръпнах от нея с няколко бързи стъпки, вдигнала ръце във въздуха, сякаш се боях да я докосна. Продължих да крача решително, преструвайки се, че нищо не се е случило, с надеждата жената отново да се унесе, обаче тя продължи да крещи подпре ми между две отливания от бутилката: махнисеотменмахнисеотменмахнисеотмен, а писъците й се превърнаха в мелодия, която на свой ред се превърна в плач.

Виковете на жената привлякоха интереса на трима мъже, чиито лица изникнаха иззад разкривените дървета, към които крачех. Двамата ме изгледаха злобно, войнствено, а най-младият, кльощав мъж на около четирийсет години, се втурна към мен на пълна скорост, стиснал в ръка пръчка, която беше запалил на огъня. Отстъпих две крачки назад и се скрих.

— Кой е? Кой е? — провикна се мъжът. Слабият пламък на факлата му изтъня още повече при един порив на вятъра и съвсем угасна, когато той се доближи до мен. Мъжът измина последните няколко стъпки тичешком, после застана пред мен, загледан вяло към въглените и дима, а приливът му на мъжество се сведе до обикновено цупене, когато пламъкът угасна. — Какво искаш, не бива да си тук, не ти е позволено, не може. — Мъжът се пулеше и беше целият изпоцапан, а косата му искреше жълта като шапка, като че ли беше единственото нещо, за което той полагаше грижи. — Не може — повтори той по-скоро към дърветата, отколкото към мен. В този момент ми се прииска да си бях донесла колта и се запитах кога ще престана да съм такава глупачка.

— Търся един човек, който се казва Ранър Дей. — Не знаех дали баща ми си е направил труда да използва псевдоним, но дори да беше, щеше да го е забравил на третата или на осмата бира. И се оказах права.

— Ранър ли? Ти какво общо имаш с него? Да не е откраднал нещо от теб? Какво е взел? На мен ми отмъкна часовника и не ми го връща. — Мъжът наведе глава като дете и зачовърка едно разхлабено копче долу на ризата си.

Съвсем близо до пътеката, на около двайсетина метра забелязах раздвижване. Беше някаква разгонена двойка, бъркотия от крака, коса и лица, разкривени от гняв или от неприязън. Джинсите и на двамата бяха свлечени на глезените, а розовият задник на мъжа се мяташе като механичен чук. Мъжът с жълтата коса ги изгледа, изкикоти се и подметна нещо като „купон“ под мустак.

— Не съм ядосана на Ранър — отговорих и отклоних вниманието му от двойката. — Той ми е роднина.

— Ранъърррр! — изведнъж кресна мъжът през другото си рамо. И отново ме погледна. — Ранър живее в онази най-далечната къща, в края на лагера. Имаш ли храна?

Закрачих, без да му отговарям, а зад мен двойката стигна до шумна кулминация. Огньовете станаха по-ярки и по-нагъсто, когато стигнах до главната пътека — обгорено парче земя, осеяно с палатки, провиснали като съсипани от буря чадъри. В средата на лагера гореше голям огън, а една жена с голяма челюст и отплеснат поглед поддържаше пламъците, без да обръща внимание на консервите с фасул и супа, които почерняваха от топлината, а съдържанието им преливаше. Двама по-млади с покрити със струпеи ръце я наблюдаваха, наполовина показали се от палатката си. Върху главата на жената имаше детска зимна шапка, изпод която се показваше бледото й грозно белезникаво лице. Точно до тях седяха двама старци с оплетени в косите им глухарчета и лакомо нагъваха от консерва с пръсти, а от гъстата яхния във въздуха се вдигаше нара.

— Хайде, Бевърли! — подвикна мъжът със струпеите към жената, която подклаждаше огъня. — Според мен е готово, мамка му.

Когато навлязох в лагера, всички притихнаха. Бяха чули някой да крещи името на Ранър. Старецът ми посочи с мръсен пръст далеч на запад — „ей там е“ — аз се отдалечих от топлината на огъня и поех сред хладните бодливи храсти. Стана по-хълмисто, като сред океански вълни, високи само метър, метър и половина, една след друга, и след около девет такива вълни го зърнах: постоянно мъждукаме като изгрев.

Носейки се нагоре-надолу по земните вълни, стигнах до горната част на последния хребет и открих източника на светлина. Оказа се, че домът на Ранър е промишлена цистерна, която приличаше на наземен басейн. От нея струеше светлина и за броени секунди се притесних дали не е радиоактивна. Арсенът за скакалци светеше ли?

Докато вървях към цистерната, чувах силното ехо от движенията на Ранър — сякаш бръмбар пълзи по стоманен барабан. Шептеше си нещо с поучителния тон на детска учителка — „ами трябваше да помислиш за това по-рано, умнико“ — и цистерната излъчваше говора към небето, което вече беше станало виолетово като траурна рокля. „Дааа, май този път наистина го направи, Ранър, човече“, казваше той. Цистерната беше висока около три метра и имаше стълба от едната страна. Започнах да се катеря по нея и да викам баща си по име.

— Ранър, Либи е, дъщеря ти! — изкрещях и ръцете ме засърбяха от ръждата по стълбата. Отвътре се разнесоха гъргорещи звуци. Изкачих още няколко пречки и надникнах в цистерната. Ранър се беше навел от кръста и повръщаше на пода на цистерната, и изведнъж изригна някаква пурпурна топчеста маса, както спортист би изплюл тютюн. След това се излегна на мръсна плажна кърпа, завъртя настрани бейзболното си кепе, и кимна, все едно някъде някой е свършил добра работа. Край него като свещи светеха половин дузина фенерчета и озаряваха тъмното му лице с груби черги и купчина боклуци: тостери без копчета, калаена тенджера, купчина часовници и златни верижки и един малък хладилник, който не беше включен никъде. Той лежеше по гръб, отпуснат като човек, който се пече на слънце, преметнал крак върху крак, с бира по устните и разкривен картонен пакет с дванайсет кутийки отстрани. Отново извиках името му и той ме фокусира, а после вирна нос към мен като злобна хрътка, щом ме видя. Беше един от моите жестове.

— Какво искаш? — остро попита и пръстите му стиснаха по-здраво бирената кутийка. — Казах на всички, тази вечер никаква търговия.

— Ранър, аз съм Либи, дъщеря ти.

Сега вече той се надигна на лакти и завъртя шапката си назад. Изтри с длан дантелата от засъхнала слюнка по брадичката си. Успя отчасти.

— Либи? — ухили се той. — Малката Либи! Ами слез долу, миличка! Ела да кажеш здрасти на стареца си. — Той с мъка се изправи в средата на цистерната и фенерчетата му придадоха шантаво сияние. Поколебах се на стълбата, която се прехвърляше през ръба на цистерната и после свършваше. — Хайде, Либи, това е новият дом на татко ти — вдигна той ръце към мен. Спускането в цистерната не беше опасно, но не беше и фасулска работа.

— Хайде де! Божичко, дошла си чак дотук да ме видиш, а сега те хвана шубето — изграчи Ранър. При тези думи преметнах крак през ръба на цистерната и седнах отгоре като уплашен плувец. След още едно възклицание от страна на Ранър започнах несръчно да се спускам. Той винаги с лекота наричаше децата си пъзльовци, страхливци. Всъщност го познавах само едно лято, но беше ужасно лято. Присмехът му винаги ми въздействаше и в крайна сметка провисвах от клона на някое дърво, скачах от купата сено, хвърлях се в реката, макар да знаех, че не мога да плувам. След това никога не се чувствах победоносно, само се ядосвах. Сега, докато се спусках в ръждясалата цистерна, ръцете ми се разтрепериха, краката ми омекнаха, а Ранър се приближи, хвана ме за кръста, свали ме от стената и ме завъртя на малки шеметни кръгове. Късите ми крака се разпериха настрани, все едно отново станах на седем години, и аз започнах да се опитвам да стъпя на земята, което само накара Ранър да ме стисне още по-силно, подпъхнал ръце под гърдите ми, а аз се мятах като парцалена кукла.

— Престани, Ранър, пусни ме долу. — Съборихме две фенерчета, които се търкулнаха и лъчите им заподскачаха навсякъде. Като фенерчетата, които ме преследваха онази нощ.

— Кажи зеле! — кискаше се Ранър.

— Пусни ме долу. — Той ме завъртя още по-силно. Гърдите ми се притискаха до шията, мишниците ме боляха от силната му хватка.

— Кажи зеле!

— Зеле! — креснах и вбесено затворих очи.

Ранър ме пусна. Все едно бях изхвърчала от люлка. Изведнъж полетях в безтегловност във въздуха и се зареях напред. Приземих се на крака и направих три големи крачки, преди да се блъсна отстрани в цистерната. Разнесе се силен метален тътен. Потрих рамото си.

— Човече, моите деца все са най-големите бебета! — задъхано възкликна Ранър с ръце на коленете. Наведе се назад и вратът му силно изпука. — Подай ми една бира, миличка.

Ранър си беше такъв открай време — шантав, после не, и очакваше от теб да се преструваш, че каквато и простотия да ти е сервирал, тя просто не се е случвала. Застанах със скръстени ръце и изобщо не понечих да му подам бира.

— По дяволите, Либи, какви са сега тези женски фасони! Подай бира на стареца си де!

— Знаеш ли защо съм тук, Ранър? — попитах.

— Неее. — Той се приближи и сам си взе бира, а мен изгледа с извити вежди, от които цялото му чело се набърчи. Мислех, че ще е по-шокиран да ме види, обаче онази част от мозъка на Ранър, която бе способна да се изненадва, отдавна вече се беше мариновала. Дните му минаваха толкова безцелно и протяжно, че в тях можеше да се случи всичко, защо не и посещение на дъщеря му след цели пет години?

— Откога не съм виждал малкото си момиченце? Получи ли онзи пепелник фламинго, който ти изпратих? — Получих въпросния пепелник преди повече от двайсет години, когато бях десетгодишна непушачка.

— Помниш ли писмото, което написа, Ранър? — попитах. — За Бен! Че не той… е извършителят.

— Бен ли? Че защо да пиша на този тъпак? Този запъртък. Не съм го възпитал аз, а майка му. Роди се смахнат и си остана смахнат. Ако беше животно, щеше да е изтърсакът в котилото и щяхме да го убием.

— Помниш ли писмото, което написа на мен? Само преди няколко дни? Пишеш, че умираш и искаш да ми разкажеш истината за случилото се през онази нощ.

— Понякога се чудя дали изобщо е мое дете. Винаги съм се чувствал като загубеняк край него. Сигурно хората са се присмивали зад гърба ми. Понеже той изобщо не прилича на мен. Сто процента мамино момченце с. Мамино момченце.

— В писмото — помниш ли писмото, Ранър, само преди няколко дни — пишеш, че знаеш, че не го е извършил Бен. Знаеш ли изобщо, че Пеги, гаджето ти, оттегля алибито ти? Старото ти гадже Пеги?

Ранър отпи голяма глътка от бирата си и се намръщи. Пъхна единия си палец в гайката на панталона си и се изхили сърдито.

— Дааа, написах ти писмо. Забрави го. Дааа, умирам, имам сколи… как се казва, когато черният ти дроб се скапе?

— Цироза?

— Да, това. И нещо не е наред с белия ми дроб. Щял съм да умра до година. Знаех си, че трябва да се оженя за жена със здравна осигуровка. Пеги имаше, все ходеше да й чистят зъбите, да й изписват рецепти. — Каза го, все едно е вечеряла с хайвер, „рецепти“.

— Винаги трябва да имаш здравна осигуровка, Либи. Много е важно. Иначе не ставаш за нищо. — Той огледа опаката страна на дланите си и примигна. — Та, значи, написах ти писмо. Някои неща трябва да бъдат загърбени. Много гадости се случиха след убийствата, Либи. Много си мислех за това, много се измъчвах. Онзи ден беше адски противен. Прокълнат ден. Прокълнатите Дей — додаде той и посочи към гърдите си. — Ама толкова много обвинения се сипеха, всеки можеха да натикат в затвора. Не можех да говоря открито, както ми се искаше. Трябваше да съм по-благоразумен.

Каза го, все едно е най-обикновено делово решение, после тихо се оригна. Представих си как грабвам калаената тенджера и му размазвам лицето с нея.

— Е, вече можеш да говориш. Какво се случи, Ранър? Разкажи ми какво се случи. Бен е в затвора вече от десетилетия, така че ако знаеш нещо, кажи го сега.

— Моля? Та аз да отида в затвора? — възмутено изръмжа той, седна на плажната си кърпа и си издуха носа с едното ъгълче. — Брат ти не е невинна душа. Брат ти се занимаваше с вещерство, с дяволски гадости. Ако се навърташ край дявола, рано или късно ще зага… трябваше да се досетя, когато го видях с онзи скапаняк Трей Типано, този тъп… тъпак.

Трей Типано — това име все се появяваше, обаче не водеше доникъде.

— Какво е направил Трей Типано?

Ранър се ухили и един счупен зъб надвисна над долната му устна.

— Човече, хората не знаят какви гадости се случиха през онази нощ. Направо да си умреш от смях.

— Изобщо не е смешно. Майка ми е мъртва, а брат ми е в затвора. Децата ти са мъртви, Ранър.

Той наклони глава при тези мои думи и впери поглед в луната, крива като гаечен ключ.

— Ти не си мъртва.

— Мишел и Деби са мъртви. Пати е мъртва.

— А ти не, не си ли се питала защо? — изплю той желирана кървава храчка. — Странно е някак си.

— Какво общо има Трей Типано? — повторих.

— Ще получа ли парична награда, ако проговоря?

— Ами да, разбира се.

— Не съм невинен, не съвсем, обаче и брат ти не е, и Трей не е.

— Какво си направил, Ранър?

— Кой получи всички пари? Не съм аз.

— Какви пари, ние нямахме пари.

— Майка ти имаше пари. Онази проклета кучка на кучките, майка ти, имаше пари, повярвай ми.

Вече се беше изправил и ме гледаше гневно, разширените му зеници закриваха ирисите и сините му очи изглеждаха като слънчеви изригвания. Отново наведе глава назад припряно като зверче и тръгна към мен. Протегна длани напред, сякаш за да ми покаже, че няма да ме нарани, но на мен ми се стори обратното — че ще го направи.

— Къде отидоха всичките пари, Либи? От застраховката живот на Пати? Ето ти друга загадка, над която да се замислиш. Защото със сигурност не са у мен.

— Никой няма пари, Ранър. Отидоха за защитата на Бен.

Ранър вече се беше навел над мен и се опитваше да ме уплаши, както правеше, когато бях малка. Беше дребен мъж, обаче въпреки това беше с петнайсетина сантиметра по-висок от мен, и дишаше силно насреща ми, а дъхът му бе топъл и миришеше на бира от метална кутийка.

— Какво се случи, Ранър?

— Майка ти винаги криеше някакви пари, никога не ми помагаше, а аз години наред се бъхтих в оная ферма и не получих нито пени. Е, пиленцата се прибраха в курника, Либи. Майка ти сама си е виновна, проклета да е. Ако ми беше дала онези пари…

— Искал си й пари онзи ден, така ли?

— Цял живот дължа пари на разни хора — отговори той. — Цял живот не мога да изплувам, все съм затънал в дългове. Ти имаш ли пари, Либи? Имаш, разбира се, нали написа онази книга? Значи и ти си невинна, а? Дай ми малко пари, Либи. Дай на стареца си малко пари. Ще си купя черен дроб на пазара за органи, после ще свидетелствам и ще кажа каквото поискаш. Каквото иска бебчето ми. — Той ме бодна с два пръста по средата на гърдите, и аз се помъчих бавно да отстъпя назад.

— Ако си замесен в случилото се през онази нощ, това ще се разкрие, Ранър.

— Е, навремето нищо не откриха, защо да открият сега? Да не си въобразяваш, че ченгетата, адвокатите, всички, замесени в онова дело, всички, които се прочуха с него… — изпъна той към мен пръст и долната му челюст щръкна навън — да не мислиш, че ще кажат: опа, станала е грешка, хайде, Бени, момчето ми, отивай да се радваш на живота си. Неее. Каквото и да се е случило, той ще остане в затвора до края на живота си.

— Не и ако кажеш истината.

— Ти си точно като майка си, знаеш ли, същата… мръсница. Никога не се пускаш по течението, все правиш нещата по трудния начин. Ако ми беше помогнала само веднъж за всичките тези години, ама тя беше такава кучка… Не казвам, че заслужаваше да умре… — засмя се той малко измъчено — … обаче тя беше корава жена. И отгледа насилник на деца. Извратеняк. Това момче така и не стана истински мъж. О, и кажи на Пеги да го духа!

При тези думи се обърнах да си ходя, обаче си дадох сметка, че не мога да се покатеря без помощта на Ранър. Отново се обърнах към него.

— Малкото бебче Бен. Наистина ли мислиш, че е извършил убийствата сам-самичък? Бен?

— Е, кой беше там, Ранър? Какво се опитваш да кажеш?

— Казвам, че Трей си искаше парите. Той беше букмейкър и си искаше парите.

— От теб ли?

— Сега няма да раздавам квалификации, обаче той беше букмейкър. И през онази нощ бяха с Бен. Как според теб са влезли в онази скапана къща?

— Ако смяташ, че се е случило това, ако мислиш, че Трей Типано е убил семейството ни, трябва да свидетелстваш — прекъснах го. — Ако това е истината.

— Боже, ти нищичко не разбираш — сграбчи ме той за ръката. — Очакваш, искаш да получиш всичко безплатно, като огромен подарък, а аз си залагам кожата… Казах ти да донесеш пари. Казах ти.

Отскубнах се от ръцете му, грабнах малкия хладилник и го помъкнах към стълбата, тракането беше достатъчно силно, за да заглуши Ранър. Покатерих се отгоре, обаче въпреки това имаше няколко сантиметра между пръстите ми и пречката на стълбите.

— Дай ми моите петдесет долара и ще ти помогна да се качиш — каза Ранър и ме изгледа мързеливо. Протегнах се да хвана пречката, надигнах се на пръсти, а после усетих как хладилникът се накланя под краката ми, полетях светкавично надолу и си ударих челюстта, захапах си езика, а очите ми се напълниха със сълзи от болка. Ранър се засмя:

— Боже, ама че каша — отбеляза той, загледан надолу към мен. — Страх ли те е от мен, момиченце!

Стрелнах се зад хладилника, без да го изпускам от поглед, озъртайки се на какво да стъпя, за да се покатеря.

— Не убивам момиченца — каза той необяснимо защо. — Не убивам момиченца. — После погледът му се проясни. — Ей, намериха ли Деидре?

Знаех името, знаех какво има предвид той.

— Диондра?

— Да, Диондра!

— Какво знаеш за Диондра?

— Все се питам дали са я убили през онази нощ. Така и не я видях повече.

— Приятелката на Бен ли? — попитах.

— Да, точно тя май. За последно я видях с Бен и с Трей и се надявам просто да е избягала. Понякога ми е приятно да си мисля, че съм дядо.

— Какви ги дрънкаш?

— Тя беше бременна от Бен. Или поне така ми каза той. Много се похвали, все едно е голямо постижение. Онази вечер я видях за последно, повече не се появи. Притесних се, че е мъртва. Нали това правят сатанистите — убиват бременни жени и бебетата им? Тя определено изчезна.

— И ти не каза нищо на полицията?

— Ами какво ми влиза в работата?