Джилиан Флин
Мрак (24)

Бен Дей

2 януари 1985 г.

20:38 ч.

Потеглиха към града, започна да прехвърча сняг, а Бен си спомни, че колелото му е останало пред склада и вероятно вече са го задигнали.

— Ей! — провикна се той към предната седалка. Трей и Диондра си говореха, но той не ги чуваше заради музиката, която гърмеше по радиото като дране на ламарина: уииии-уииии-уиии. — Може ли да се отбием през склада съвсем за малко, да си взема колелото?

Трей и Диондра се спогледаха.

— Не — ухили се Диондра, после и двамата се засмяха. Бен се облегна за секунда, след това отново се приведе напред.

— Сериозно ви казвам, трябва ми.

— Забрави, пич. Няма го — каза Трей. — Не можеш да оставяш такива боклуци пред склада.

Поеха по Булард авеню, главната улица на града, където както обикновено не се случваше нищо. Закусвалнята за хамбургери приличаше на яркожълта диорама на няколко яки момчета с мацките им, впити един в друг. Магазините бяха тъмни и дори барът като че ли не беше отворен — само в единствения триъгълен прозорец отпред се виждаше съвсем бледа светлина. Самата врата беше боядисана в тъмносиньо и през нея не се виждаше нищо.

Паркираха отпред, докато Диондра си допиваше бирата, а Трей я грабна от ръката й и пресуши кутийката — бебето няма да има нищо против. На тротоара някакъв възрастен мъж с лице, същинска мрежа от бръчки, и с нос и уста като глинени ги изгледа намръщено и влезе в бара.

— Да тръгваме — подкани ги Трей и тръгна да излиза от пикапа. После забеляза, че Бен се колебае и още седи отзад с ръце върху коленете, затова пъхна глава отново вътре и се ухили с деловата си усмивка: — Не се притеснявай пич, с мен си. Много пъти съм пил там. Пък и то е, все едно отиваш да видиш баща си в службата.

Диондра опипа твърдите си къдрици — нейният вариант на това да прокараш пръсти през косата си — после двамата последваха Трей вътре. Диондра беше с нацупени устни и с онзи неин секси сънлив поглед, все едно я събуждаш тъкмо когато те е сънувала. Редом до нея Бен както обикновено се чувстваше върлинест и прегърбен и буквално тътрузеше крака.

В бара беше толкова задимено, че Бен се задави още с влизането, а Диондра вече беше запалила цигара, небрежно отпусната до него, като че така изглеждаше по-голяма. Някакъв нервен тип с коса на неравни участъци като птица, която си сменя перата, тутакси отърча при Трей с наведена глава, прошепна му нещо в ухото, Трей кимна и засмука устните си към зъбите със сериозен и притеснен вид. Бен си помисли, че този тип може би е управителят и се опитва да ги изгони, защото Диондра може и да изглеждаше по-възрастна заради многото грим, обаче Бен със сигурност не изглеждаше по-голям. Трей само потупа типа по гърба и каза нещо от сорта на: „Не ме карай да го гоня, човече“, а онзи нервният се ухили широко, засмя се и каза: „Не, не, не се притеснявай за това, изобщо не се притеснявай“, на което Трей отговори: „Неделя“, подмина го и се запъти към бара, където поръча три бири и един шот ликьор „Садърн Камфърт“ и го изгълта на екс.

Барманът също беше възрастен мъж с прошарена коса. Смешна работа, колко си приличаха тези типове, все едно животът е толкова труден, че заличава чертите им, премахва всичко отличително. Барманът изгледа многозначително Бен и Диондра — „да си знаете, ясни сте ми“, такъв поглед — но въпреки това им даде бирите. Бен се извърна с гръб към бара, за да пие своята, защото усещаше погледа на Трей върху себе си — търсеше за какво да му се подиграе.

— Виждам го, виждам Ранър — оповести Диондра и преди Бен да смогне да я попита как така го нарича по име с такава лекота, Трей се провикна:

— Ей, Ранър, я ела насам!

И Ранър доби същия неспокоен невестулчи вид като първия тип.

Приближи се на големи крачки, пъхнал ръце в джобовете, ококорил пожълтелите си очи.

— Просто нямам, човече, нямам. Опитах се да посъбера нещо преди малко, обаче просто… Щях да дойда да те потърся, сам дойдох в бара, а дотогава мога да ти дам последната трева…

— Поздрави Диондра — каза Трей.

Ранър се сепна, после се усмихна:

— А, здрасти, Диондра, еееей, сигурно съм пиян да не те позная! — Престори се, че жуми с едното око, за да я огледа по-добре, и леко се подрусна на върховете на пръстите на краката си. — Ей, ама наистина съм направо кривоглед от пиячка, понеже съм адски притеснен за това положение.

— Ранър, я виж кой седи до Диондра.

Бен едва-едва извърна лице към него, опитваше се да измисли какво друго да каже, освен „Здрасти, татко“, обаче не можеше, затова просто си седеше и чакаше да се случат неизбежните гадости.

Ранър се взря в сумрака на бара, но не позна Бен.

— Здрасти… — поздрави неопределено, после попита Трей: — Братовчед ли ти е? Не виждам добре нощно време, трябват ми контактни лещи, обаче…

— О, боже! — възкликна Трей и се наклони назад, уж се смее, обаче изглеждаше бесен. — Погледни по-добре, задник.

Бен не беше сигурен дали от него се очаква да се покаже по-добре, като момиче, което се надява на целувка. Остана да седи сковано, вперил поглед в тъмната си коса в едно старо огледало на далечната стена, докато Ранър се приближаваше към него с протегната ръка, сякаш в някоя приказка, като че ли Ранър беше трол, а Бен — страховито съкровище. Продължи да се приближава, спъна се в стъпалото на Бен, а когато го погледна в очите, изквича:

— Аууу! — и се напрегна още повече. — Ама косата ти не е червена.

— Помниш ли сина си? Това е синът ти, нали, Ранър?

— Да, синът ми е! Здрасти, Бен. Ама не съм виновен, косата ти не е червена. Дори не знаех, че познаваш Трей.

Бен сви рамене и проследи с очи в огледалото как отражението на Ранър се отдалечава от него. Зачуди се колко ли пари дължеше Ранър на Трей, защо самият Бен се чувстваше като жертва, за която искат откуп — не че Ранър щеше да се загрижи, ако наистина беше така. Запита се също доколко случайно е това посещение. Изглеждаше като спонтанно хрумване, но Бен допускаше, че така или иначе, тази вечер в крайна сметка щяха да се озоват тук.

— Не разбирам, Ранър — продължи Трей малко по-силно от кънтрито, което звучеше. — Твърдиш, че нямаш пари, Бен твърди, че си без пари, обаче само преди няколко седмици имаше огромни запаси от трева.

— Не беше хубава трева. — Той завъртя рамото си към Трей и изключи Бен от разговора, стрелна го с поглед и се опита да избута Трей към средата на помещението, като се приближава все повече и повече към него. Трей обаче не помръдна и накрая каза:

— Дръпни се от мен, човече. — И Ранър се върна назад.

— Да, не беше хубава, прав си — продължи Трей. — Обаче я продаваше на такива цени, все едно е.

— Знаеш, че на теб никога не съм ти взимал пари.

— Да, защото ми дължиш, задник. Но съм сигурен, че си вземал по двайсет долара на пликче, така че къде са парите, да не си ги дал на жена си да ти ги пази?

— Бившата! Бивша жена — провикна се Ранър. И после: — Опитах се да измъкна мангизи от нея, ама не дава. Знам, че там има пари, криеше пари още докато бяхме женени, увити на рулца, стотачки, от продажбата на зърното, и ги пъхаше на всякакви странни места. Веднъж намерих двеста долара в стъпалото на чорапогащника й. Може би трябва пак да се върна в къщата. — Погледна към Бен, който слушаше, но се преструваше, че закача Диондра, като въртеше косата й на пръста си, а тя реагираше само отчасти. — Може ли да обсъдим положението ей там, на четири очи? — посочи Ранър към един ъгъл, където трима едри мъжаги играеха билярд. Най-високият, блед и светлокос мъж с татуировка на морски пехотинец, облегна щеката си на масата и изпъчи гърди към тях.

— Добре — съгласи се Трей.

— Можете да говорите пред мен — обади се Бен, преструвайки се, че му е все тая.

— Синът ти трябва да получи пари от теб точно както и аз трябва да получа — обясни Трей. — На него сигурно му трябват още повече.

Както се беше свил под черните лампи на очите на Трей, Ранър се извърна и отново се запъти към Бен. Изправи се пред него в пълен ръст. Бен се беше източил от лятото насам и сега беше малко по-висок от баща си, някъде към един и шейсет.

— Дължиш ли на Трей пари? Майка ти каза, че си загазил. Дължиш ли на Трей? — изстреля той с жълтия си дъх — на бира, на тютюн и може би на салата с риба тон и горчица. Коремът на Бен запротестира шумно.

— Не! Не! — Даваше си сметка, че гласът му звучи нервно, уплашено. — На никого не дължа пари.

— Тогава защо трябва да ти давам пари, за които се утрепвам от бачкане, а? — попита ядосано Ранър. — Това с помощите не го разбирам: издръжка на бившата и на децата и държавата постоянно ми бърка в джоба. Едва смогвам да се издържам и не знам защо хората очакват да се хващам на три допълнителни работи, за да давам пари на жена си, която си има собствена ферма! И собствена къща във фермата. И четири деца, които да й помагат. Мамка му, аз като малък не съм искал от баща си да ме издържа и да ми дава пари за маратонки, за колеж и за официални ризи…

— За храна — каза Бен, забол очи в скъсаните си ботуши с петна от сандвичи с кайма по тях.

— Моля? Какво каза? — Ранър се залепи за лицето му, сините му ириси плуваха в пожълтелите очни ябълки като риби по повърхността на мръсно езеро.

— Нищо — изломоти Бен.

— Трябват ти пари за боя за коса, а? Искаш нари за фризьорски салон?

— Иска пари за момичето си… — поде Трей, обаче Диондра светкавично му даде знак да спре, като замаха с ръка, сякаш режеше гърлото си с брадва.

— Е, не съм длъжен да купувам разни работи за гаджето му — заяви Ранър. — Ти ли си му гадже, Диондра? Колко малък е светът. Ама това не е моя работа.

Мъжете край масата за билярд бяха престанали да играят и наблюдаваха сцената ухилени, после белокосият се приближи и положи категорично длан върху рамото на Трей.

— Проблем ли има, Трей? Ранър е тук, той ще се оправи. Дай му още двайсет и четири часа, става ли? Аз гарантирам. Ясно? — Мъжът имаше леко приведена стойка като рапър, сякаш гравитацията го привличаше към земята за двата крака, обаче ръцете му бяха мускулести, жилести и притискаха раменете на Трей.

Ранър се ухили, размърда веждите си срещу Бен в знак на това, че и двамата следва да са доволни.

— Не се тревожи, приятел, всичко е наред — каза той на Бен. — Вече всичко е наред.

Трей стегна рамото си под ръката на мъжа и сякаш понечи да я отблъсне, но после само зарея поглед напред.

— Добре, двайсет и четири часа, Уайти. Ти гарантираш.

— Оценявам го, индианец — отговори мъжът. Намигна, изцъка весело с уста, все едно викаше кон, и се върна при приятелите си, а откъм групата се разнесе смях точно преди да издрънчат топките.

— Гаден смотаняк — извърна се Трей към Ранър. — Утре вечер тук. Или бог да ми е на помощ, Ранър, ще те заболи.

Ухилената муцуна на Ранър като маска за Вси светии се прибра, той кимна два пъти и докато се обръщаше към бара, подметна остро:

— Добре, но после не ми се мяркай.

— Човече, търпение нямам.

На тръгване Бен очакваше Ранър да му каже нещо — извинявай, ще се видим, нещо. Обаче баща му вече увещаваше бармана да му даде едно безплатно — на него или пък на Уайти, който се беше застъпил за него — и съвсем беше забравил за сина си. Трей и Диондра изхвърчаха през вратата, докато Бен седеше с ръце в предните джобове на панталона си и гледаше отражението си в огледалото — изглеждаше толкова различно. И продължи да се гледа в огледалото, докато се извръщаше към Ранър.

— Ей, татко — повика го той и Ранър се обърна, ядосан, че Бен е още тук. Точно тази досада събуждаше желанието на сина му да принуди баща си да го уважава. Преди долавяше тих дружелюбен звън — онази дума, „приятелче“ — и искаше това да се върне. Представи си само като бърза светкавица как двамата с баща му седят на бара и изпиват няколко бири заедно. Само толкова искаше от него — само да обърнат по някоя бира заедно от време на време. — Исках само да ти кажа нещо. Може пък да се зарадваш, знам ли… — ухили се Бен, просто не се сдържа.

Ранър само си седеше със сънлив поглед, безизразен.

— Ами… Диондра е бременна. Ние… аз и Диондра ще имаме бебе. — После по лицето му за пръв път плъзна широка усмивка, за пръв път му стана наистина хубаво, когато го изрече гласно. Щеше да става баща. Баща, на когото щеше да разчита едно малко същество, което щеше да го мисли за голямата работа.

Ранър наклони глава на една страна, вдигна небрежно бирата си и каза:

— Дано да е твое. Аз се съмнявам. — После обърна гръб на Бен.

* * *

Навън Трей изрита калника на пикапа и изкрещя със стиснати устни:

— Казвам ти, дано този дъртак пукне скоро, понеже ми дойде до гуша да се защитават един друг — според теб е въпрос на чест, е, не е, просто бели дъртаци се мъчат да се задържат на крака още малко, преди да започнат да се насират в гащите и да имат нужда от табелки с имената си, та да знаят кои са. Скапаният Уайти! — Изпъна пръст към Бен сред снега, който се сипеше навсякъде, по ризата на Бен и се топеше на тила му. — А твоят старец е пълен нещастник, ако си въобразява, че вярвам на тези глупости. Дано не си привързан към него, защото ми иде да го пусна в канала като лайно.

— Да тръгваме, Трей — подкани го Диондра и отвори вратата, за да влезе той на задната седалка. — Баща ми си идва другата седмица, така че бездруго ще съм мъртва.

На Бен му идеше да се цапардоса. Единственото, което не биваше да казва, а той го изтърси точно пред Ранър. Толкова се вбеси, че когато седна на задната седалка, започна да я налага сляпо с юмруци и от устата му се разхвърча плюнка: мамкамумамкаму, риташе седалката, блъскаше кокалчетата на пръстите си в покрива на колата, удряше главата си в стъклото на прозореца отново и отново, докато челото му отново се разкървави, а Диондра се развика: „Миличък, миличък, какво?“.

— Кълна се в бога, кълна се в бога, мамка му, Диондра!

Унищожение.

Не можеше да каже на Диондра, че ги е издал.

— Някой трябва да умре, по дяволите — процеди ядно Бен. Стисна главата си с ръце и усети как Трей и Диондра тихичко се съветват, преди най-накрая Трей да каже:

— Баща ти е скапан тъпак, пич. — Даде на заден и излезе на улицата, свистейки с гуми, а Бен се удари в стъклото. Ръката на Диондра се прокрадна назад и погали косата на Бен, докато той се понадигна, но едва-едва. Лицето на Диондра изглеждаше зелено на светлината на уличните лампи и Бен изведнъж си представи как ще изглежда то след двайсет години — отпуснато и пъпчиво точно както тя описваше майка си, с груба и сбръчкана кожа, но с електрическото сияние от солариума.

— Има нещо в жабката — каза Трей, а Диондра я отвори и започна да рови вътре. Извади една голяма лула, пълна с листа, тревата се разхвърча навсякъде, Трей се провикна: „Полека де“, после тя я запали, дръпна си и я подаде на Трей. Бен протегна ръка — вече му беше прилошало, целият трепереше от глад, виеше му се свят от прелитащите улични лампи — но не искаше да го прескачат. Трей обаче не му даде лулата.

— Не знам дали го искаш, приятел. Това си е нещо наше, с Диондра. Яка дрога. Сериозно, Диондра, може да е тази вечер, трябва да усещам силата в мен, а отдавна не ми се е случвало. Може да се наложи да се случи.

Диондра продължаваше да се взира право напред, в сипещия се сняг.

— На Бен може също да му трябва — настоя Трей.

— Добре, да го направим тогава. Завий наляво тук — каза Диондра.

А когато Бен попита какво става, те и двамата само се усмихнаха.