Джилиан Флин
Мрак (23)

Либи Дей

Сега

В крайна сметка Криси спа на дивана ми. Изпратих я до вратата и разбрах, че не е в състояние да шофира. Стъпалата й се плъзгаха в обувките, по бузите й имаше мрежа от размазана спирала за очи. Олюлявайки се на верандата ми, тя внезапно се извърна назад и попита как е майка и, дали знам къде е тя и как да я намери, и тогава аз я дръпнах вътре, направих й сандвич със сирене, настаних я на канапето и я загърнах с одеяло. Докато се унасяше, тя внимателно остави на пода последната четвъртинка от сандвича и от джоба й изпаднаха три от моите шишенца с лосион. Когато тя заспа, ги напъхах обратно в джоба й.

Когато се събудих, вече си беше заминала, одеялото беше сгънато и върху него имаше бележка, надраскана на гърба на един плик: „Благодаря. Съжалявам“.

Значи Лу Кейтс не беше убил близките ми, ако можеше да се вярва на Криси. Вярвах й. Поне за това.

Реших да отида да посетя Ранър, пренебрегнах двете съобщения от Лайл и липсата на съобщения от Даян. Потеглих да се срещна с Ранър, да получа някои отговори. Не мислех, че е свързан с убийствата, каквото и да разправяше гаджето му, но се питах дали не знае нещо покрай дълговете си, пиянските си изпълнения и мизерните си приятели. Дали знае или е подочул нещо, дали пък дълговете му не са предизвикали страховито отмъщение. Може би отново щях да повярвам на Бен, което адски ми се искаше. Вече знаех защо не бях ходила да го посетя. Беше твърде изкусително, твърде лесно да се престоря, че не забелязвам стените на затвора, и просто да видя брат си, да чуя характерната каденца на гласа му, онова снижаване в края на всяко изречение, като че ли това ще е последното, което ще излезе от устата му. Още като го зърнах, си спомних разни неща, хубави неща и дори не толкова хубави. Почувствах се у дома. Като едно време, когато всички още бяха живи. Боже, много исках това.

На излизане от града спрях в един супермаркет и си купих карта и солени бисквити с вкус на сирене, които се оказаха диетични, като ги опитах. Въпреки това ги изядох, поела на юг, а от тях в колата се разнесе оранжев прашец. Трябваше да спра да хапна нещо на път за Оклахома. Въздухът край шосето беше натежал от силни ухания на места: пържени картофки, риба от заведенията за бързо хранене, пържено пиле. Аз обаче изпитвах неестествена паника, без никаква причина се притеснявах, че ще изпусна Ранър, ако спра, затова изядох крекерите и една сипкава ябълка, която намерих в ъгъла на кухненския си плот.

Какво търсеше онази бележка в кутията с нещата на Мишел — мръснишката бележка, която не беше адресирана до Бен? Ако Мишел беше научила, че Бен има гадже, тя щеше да го изнудва, още повече ако брат им се е мъчел да го запази в тайна. Бен мразеше Мишел. Мен ме търпеше, на Деби не обръщаше внимание, обаче Мишел мразеше силно. Помня как веднъж я издърпа от стаята си за ръката, цялото й тяло беше почти извърнато настрани и тя пристъпваше на пръсти до него, за да не се налага да я влачи. Изхвърли я навън и тя падна до стената, а Бен я предупреди, че ако отново влезе в стаята му, ще я убие. Винаги когато говореше с нея, й се зъбеше. Крещеше й, задето все му се пречка в краката — Мишел денонощно се навърташе край стаята му и подслушваше. Тя винаги знаеше тайните на всички, никога не водеше случайни разговори. Припомних си го още по-ясно, след като открих странните й бележки. Ако нямаш пари, клюките не са лошо средство. Дори в собственото ти семейство.

— Бен много си говори сам — оповести Мишел на закуска една сутрин, а той се пресегна от другата страна на масата, събори чинията в скута й и сграбчи яката на ризата й. — Остави ме на мира! — изпищя тя. Мама се намеси и го успокои, изпрати го в стаята му, а на нас ни дръпна обичайната лекция. По-късно намерихме парченца яйца, които бяха изхвърчали към пластмасовия полилей над масата, който изглеждаше като от някоя пицария.

Но какво означаваше това? Бен не би избил всички в семейството си, защото малката му сестра е открила, че той си има гадже.

Минах покрай едно поле с неподвижни крави и се замислих за детството си, за всички онези слухове за зверства с добитък, за хората, които твърдяха, че това са сатанински жертвоприношения. Дяволът дебнеше край нашия канзаски град — злина, която изглеждаше естествена и материална като склон на хълм. Църквата ни не се пълнеше с кой знае колко хора, обаче пасторът несъмнено внушаваше същата идея: дяволът, с кози очи и окървавен, може да завладее сърцето ти също толкова лесно, колкото Исус, ако не внимаваш. Във всеки град, в който съм живяла, винаги имаше „дяволски деца“ и „дяволски къщи“, точно както винаги имаше клоун убиец, който обикаля с бял микробус. Всички са чували за някакъв стар празен склад в края на града с мръсен дюшек на пода, окървавен след извършено жертвоприношение. Всеки има приятел или братовчед, който уж е видял ритуала, обаче е твърде уплашен, за да даде подробности.

От три минути бях в Оклахома и ми оставаха още три часа път, когато започнах да усещам силен мирис — сладникав, но и на гнило. Пареше ми на очите и те се пълнеха със сълзи. В гърдите ми затрептя нелеп страх, че моите мисли за дявола са призовали звяра. А после в далечината бурното небе доби цвят на натъртено и аз го видях. Завод за хартия.

Пуснах радиото да търси — станция 1, станция 2, станция 3 — какофония от неприятни шумове, реклами за автомобили и още статичен шум, затова го изключих.

Непосредствено до една табела с рисунка на каубой — „Добре дошъл в Лиджъруд, партньоре!“ — поех по отбивката към града, който се оказа разорено туристическо селище. Навремето се беше дегизирал като място, свързано с Дивия запад — главната улица беше цялата с матови стъкла, имитации на каубойски барове и магазини. Едно от магазинчетата се казваше „Старо фото“ — място, където цели семейства можеха да си направят снимки в сепия, издокарани със заселнически одежди. На витрината висеше репродукция с големината на плакат: бащата държеше ласо и се стараеше да изглежда заплашително под твърде широка за главата му шапка; момиченцето с басмена рокличка и боне беше твърде малко, за да схваща шегата; майката, облечена като курва, се усмихваше неловко, сключила ръце върху бедрата си, където камизолата й беше скъсана. До снимката висеше табела „Продава се“. Същата табела висеше и на вратата на сладкарница „Дафнис“, такава видях и на „Невероятната игрална зала на Бъфало Бил“, и на витрината на магазинче с невероятното име „Запасите на Уайът Ърп“. Навсякъде беше прашно. Дори лупингът на вече неработещата водна пързалка в далечината беше задръстен от прахоляк.

Пансионът за мъже на Бърт Нолан се намираше само на три пресечки от центъра на градчето и беше ниска четвъртита сграда с малък преден двор, обрасъл с класица. Като малка казвахме на класицата лисича опашка и още тогава харесвах този плевел — изкласило и тънко стебло с мъхеста косица на върха. Растяха навсякъде из фермата, имаше цели поляни. С Мишел и Деби откъсвахме горната част и се гъделичкахме под китките. Мама ни беше научила на разговорните названия на всичко: агнешко ухо, петльов гребен, все неща, които изглеждаха точно като това, на което бяха кръстени. Агнешкото ухо е меко като ушенцето на агне. Петльовият гребен прилича на червен гребен на петел. Слязох от колата и плъзнах длан по меките коси на класицата. Може пък да си засадя цяла градина с плевели. Има един, дето прилича на перките на вятърна мелница. И друг, който е като дантела — бял и къдрав. Вещерската трева ще е подходяща за мен. И малко дяволски нокът.

Вратата на пансиона на Бърт Нолан беше метална и боядисана в тъмносиво като подводница. Заприлича ми на вратите в затвора на Бен. Натиснах звънеца и зачаках. От отсрещната страна на улицата две момчета заинтригувано обикаляха с колелата си на бавни широки кръгове. Отново натиснах звънеца и потропах по металната врата, но ударите ми не отекнаха вътре. Зачудих се дали да не попитам момчетата има ли някого в пансиона, колкото да наруша тишината. Те тъкмо се приближиха до мен — „Какво търсите тук, госпожо?“ — когато вратата се отвори и на прага се появи дребно човече с бели маратонки, изгладени джинси и карирана риза. Размърда клечката за зъби в устата си, без да ме поглежда, разлиствайки списание за котки.

— Още не е отворено… — обаче замълча, като ме видя. — О, извинявай, скъпа. Това е мъжки хостел, трябва да си мъж и да си навършила осемнайсет.

— Търся баща си — казах проточено. — Ранър Дей. Вие ли сте управителят?

— Да! Управител, счетоводител, свещеник, чистач — отвори вратата той. — Бивш алкохолик. Бивш комарджия. Бивш хаймана. Бърт Нолан. Това място е мое. Влизай, миличка, как ти беше името?

Отвори вратата и аз се озовах в стая, пълна с койки, от чийто под се носеше силен мирис на белина. Дребничкият Бърт ме поведе покрай редиците легла, всяко още с вдлъбнатина от нощта, към канцелария голяма колкото за него, колкото за мен, с едно малко бюрце, кантонерка и два сгъваеми стола, на които седнахме. Флуоресцентната светлина не щадеше лицето му, което се оказа осеяно с тъмни дълбоки пори.

— Между другото, не съм някаква откачалка — размаха той към списанието за котки. — Просто имам котка, а досега не съм имал. Засега не ми харесва особено. Би трябвало да се отрази добре на духа в хостела, ама засега само пикае по леглата.

— Аз имам котка — споделих и изненадах сама себе си с внезапния прилив на нежност към Бък. — Ако пишкат извън тоалетната си, обикновено са ядосани на нещо.

— Така ли?

— Да, иначе са много лесни за гледане.

— Хм — възкликна Бърт Нолан. — Хм. Значи търсиш баща си? Да, помня, че говорихме. Дей. Той е като повечето мъже тук — доволен е, че има кой да се погрижи за него след щуротиите, които е сътворил у дома. Обикновено е свързано с пари. Или с липсата на пари. Никакви пари, твърде много алкохол. Не изважда на показ най-доброто у човека. Ранър. Хм.

— Писа ми, че пак е тук.

— Искаш да го прибереш у дома и да се грижиш за него ли? — попита Бърт. Очите му бяха черни и искряха, като че ли беше казал някоя шега.

— За това не съм сигурна. Искам само да го видя.

— Ами добре. Въпросът беше подвеждащ — хората, които твърдят, че искат да открият някого от моите гости, за да се погрижат за него, никога не го правят. — Нолан помириса върховете на пръстите си. — Вече не пуша, обаче понякога проклетите ми пръсти пак миришат на тютюн.

— Той тук ли е?

— Не е. Пак изчезна. Тук не допускам пияници. Съвсем наскоро получи трети удар.

— Каза ли къде отива?

— О, миличка, не раздавам адреси. Просто не го правя. Установих, че това е най-добрият начин да се справям с всякакви запитвания. Обаче ти ми се струваш свястна жена, затова знаеш ли какво…

— Бъъъърт! — разнесе се вой някъде отвън.

— А, не обръщай внимание, някой от хората ми се опитва да се прибере по-рано. И на това се научаваш: никога не пускай никого по-рано, никога. И никога не пускай някого късно.

Беше изгубил нишката на мисълта си и ме гледаше очаквателно.

— Какво щяхте да ми кажете? — подсетих го.

— Моля?

— Как ще ми помогнете да намеря баща си?

— А, да. Може да оставиш писмо за него при мен.

— Господин Нолан, вече съм го нравила. Затова съм тук. Наистина трябва да го намеря, на всяка цена. — Усетих, че съм заела позата на Ранър — с длани върху масата, готова да скокна, ако се ядосам.

Нолан взе една пластмасова фигурка на стар оплешивяващ мъж, разперил отчаяно ръце, но не можах да прочета думите в основата. Бърт, изглежда, черпеше утеха от нея. Изпусна рязка въздишка между едва раздалечените си устни.

— Е, миличка, ето какво ще ти кажа, той може и да не е тук, обаче знам, че още е в Лиджъруд. Един от моите хора го видял снощи пред „Кунис“. Спотайва се някъде, но е тук. Просто се подготви да се разочароваш.

— От какво да се разочаровам?

— От какво ли не.

* * *

Когато Бърт Нолан стана да ме изведе от канцеларията си, той застана с гръб към мен и аз тутакси грабнах статуетката му. Обаче се накарах да я върна обратно и вместо нея задигнах един молив и пликче с пържени царевички. Напредък. Сложих ги до себе си в колата, докато карах към най-близкия бар. „Кунис“.

„Кунис“ не се беше поддал на темата за Дивия запад. Заведението се гордееше със статута си на съвременна дупка. Три сбръчкани лица ме изгледаха, когато отворих вратата. Включително барманът. Поръчах си бира, мъжът ме сряза, че трябва да види шофьорската ми книжка, вдигна я към светлината, после я смъкна надолу до корема си и изсумтя, като не можа да докаже, че е фалшива. Отпих и седнах, дадох им време да свикнат с присъствието ми. После заговорих. Щом чуха името на Ранър, присъстващите се оживиха.

— Негодникът ми открадна три каси бира — каза барманът. — Отишъл отзад посред бял ден и просто ги свалил от пикапа. А колко пъти съм му давал да пие безплатно.

Мъжът на средна възраст през два стола ме стисна твърде силно за ръката и каза:

— Проклетият ти баща ми дължи двеста долара. И си искам обратно косачката. Кажи му, че го търся.

— Знам къде можеш да го намериш — осведоми ме възрастен мъж с брада като на Хемингуей и тяло на момче.

— Къде? — попитаха всички в един глас.

— На бас, че живее с останалите клошари на открито до сметището за промишлени отпадъци. Само да ги видите — добави той по-скоро към бармана, отколкото към мен, — като в бедняшките квартали от времето на Депресията е: огньове на открито и бараки.

— Защо някой ще живее на сметището? — сряза го барманът.

— Защото там със сигурност няма да отиде никой от властта.

Всички се засмяха гневно.

— Безопасно ли е да се ходи там? — попитах. Представях си варели с токсични отпадъци и отровнозелена мътилка.

— Разбира се, ако не пиеш водата и не си скакалец.

Извих вежди.

— Всичко е напоено с арсеник. Това е старо сметище за отрова за скакалци.

— И смотаняци — додаде барманът.