Джилиан Флин
Мрак (19)

Либи Дей

Сега

Поръчаха ми да намеря Ранър, обаче трескавите ми и амбициозни действия от предишната седмица се бяха стоварили на пода до леглото ми като мръсна нощница. Не можех да се изправя дори когато чувах как децата сънливо минават покрай къщата ми. Представях си ги как жвакат с големите си гумени ботуши, как оставят обли следи в мартенската кал, но въпреки това не можех да помръдна.

Събудих се след неприятен сън, от онези, за които обикновено си повтаряш, че не означават нищо, защото са сън, само сън. Започваше във фермата, обаче не беше точно ферма, понеже беше светло, твърде светло и твърде подредено, за да е ферма, а беше и в далечината; на фона на оранжевия хоризонт Ранър препускаше към фермата и надаваше възгласи като каубой от Дивия запад. Когато се приближи — надолу по склона и през вратата — видях, че галопът му всъщност е паянтово подрусване, защото конят му имаше колела. Горната му половина беше от плът, а долната беше метална, издължена като болнична носилка. Конят изцвили срещу мен уплашено, а мускулестият му врат сякаш щеше да се откъсне от метала долу. Ранър се метна напред и съществото се отскубна, а едното му колело се счупи — дразнеща каручка, не животно. Спря близо до един пън, забели очи, но продължи да се мъчи да се отскубне.

— Не се тревожи — ухили се Ранър към коня. — Платил съм го.

— Лоша сделка — отбелязах.

Челюстта му се стегна и той се изтъпанчи близо до мен.

— Майка ти няма нищо против — процеди той.

„Точно така! — помислих си. — Майка ми е жива.“ Тази мисъл ми се стори осезаема и сигурна като камъче в джоба ми. Майка ми беше жива, а аз години наред бях имала глупостта да си мисля другояче.

— Най-добре първо си оправи ръката — каза Ранър и посочи към отрязания ми пръст. — Виж какво съм ти донесъл. Дано да ти харесат повече от коня. — Вдигна някаква плюшена торбичка като от „Скрабъл“ и я разклати.

— О, конят много ми хареса — казах и прогоних злонамереността си. Конят беше откъснал задницата си от метала и от него на земята се стичаше червено като плът масло.

Ранър изсипа осем-девет пръста от чантата си. Всеки път, когато хващах някой, който прилича на моя, установявах, че е просто розов пръст, пръст на мъж с неподходяща големина и цвят.

Ранър стисна устни срещу мен.

— Просто вземи някой, а? Не е бог знае какво.

Избрах си един, който смътно приличаше на моя отрязан, и Ранър ми го приши към ръката, разкъсаният кон виеше зад нас с женски писък — смъртно уплашен и гневен. Ранър запрати една лопата към него, конят се разпадна на две и се строполи треперещ на земята, неспособен да помръдне.

— Ето — облиза устни Ранър. — Като нов е.

Между двата ми момичешки пръста се мъдреше заоблен палец от крак, прикачен с мързеливи дебели шевове, изневиделица изникна и гаджето на баща ми Пеги и каза:

— Скъпа, майка ти не е тук, нали помниш? Ние я убихме.

Ранър се плесна по главата като човек, забравил да донесе мляко у дома, и каза:

— Точно така. Точно така. Убих всички момичета, освен Либи.

Тримата стояхме и примигвахме един срещу друг и въздухът стана противен. Ранър отново яхна коня и взе лопатата, която се беше превърнала в брадва.

Аз се събудих рязко — едната ми ръка притискаше нощната лампа към пода. Едва се зазоряваше, когато се извърнах и погледнах към катурнатата на една страна светната лампа, и се запитах дали крушката няма да протри целия килим. Вече беше сутрин, а аз още не можех да помръдна.

Обаче в стаята на Бен светеше. Първата ми реална мисъл: през онази нощ в стаята на Бен светеше и някой говореше. Искаше ми се да престана да мисля за това, обаче все там се връщах. Защо някакъв маниак убиец ще ходи в стаята на Бен, ще затваря вратата, ще светва лампата и ще си говори с него?

В стаята на Бен светеше. Оставете всичко друго — отмъстителния Лу Кейтс, затъналия в дългове Ранър, неколцина палячовци, които искат да натрият носа на Ранър, като избият семейството му. Забравете кресливия глас, който бях чула и който — добре де, предполагам — може и да не беше на Бен. Обаче той не си беше у дома, когато си легнахме, а когато се събудих, лампата светеше. Помня, че изпитах облекчение, защото Бен си беше у дома, в стаята му светеше, защото двамата с мама нямаше да се карат повече поне днес, защото зад вратата той говореше, може би по новия си телефон, или си говореше сам, обаче лампата светеше.

И коя беше Диондра?

Приготвих се да стана от леглото, отметнах завивките — влажни и посивели от тялото ми. Откога ли не ги бях сменяла? После се запитах колко често човек трябва да сменя завивките си. Има неща, които просто не научаваш. Сменях чаршафите след секс, най-сетне, но и това бях научила от телевизията преди няколко години: Глен Клоуз в някакъв трилър току-що беше правила секс и сменяше чаршафите, а останалото не помнех, защото си мислех само: „А, явно хората сменят чаршафите, след като правят секс“. Имаше логика, но не се бях замисляла по въпроса. Бях отгледана дива и сигурно до края щях да си остана такава.

Станах от леглото, най-накрая върнах обратно нощната лампа върху шкафчето си, отидох в хола и се прокраднах до телефонния секретар, за да не се издам, че ме интересува дали имам съобщение. Може би дори съм си подсвирквала, а краката са ме теглили напред — нищо необичайно, просто отивам на разходка. Нищичко от Даян. Вече четири дни, а нищичко от Даян.

Е, няма проблем, имах и други близки.

* * *

Този път, когато влязох, Бен ме чакаше — появи се пред погледа ми, преди да съм готова. Седеше скован на мястото си зад стъклото и погледът му се рееше — манекен с гащеризон. Искаше ми се да му кажа да не се държи така с мен, защото направо ме побиват тръпки, обаче нищо не казах, понеже защо да ме побиват тръпки, освен ако още не съм напълно убедена, че той е невинен.

А явно не бях.

Седнах на все още влажния от друг човек стол, а на това място топлината на пластмасата ми се стори противно интимна. Размърдах задника си напред-назад, за да завладея стола, стараейки се да не изглеждам отвратена, но когато вдигнах телефона, слушалката още беше потна от предишния посетител, а изражението ми накара Бен да се намръщи.

— Добре ли си? — попита той и аз кимнах. Да, разбира се, съвсем добре съм.

— Е, върна се значи — каза той. Лицето му застина в усмивка. Предпазлива, какъвто си беше Бен открай време. На семейното тържество в последния учебен ден той изглеждаше точно по същия начин, като дете, което непрекъснато живее в библиотеката и все очаква да му изшъткат.

— Върнах се.

Лицето му беше мило, не беше хубаво, но беше мило, лице на добър човек. Хвана ме, че го преценявам, и очите му се стрелнаха към ръцете. Вече бяха станали големи, по-големи от дребното му тяло, ръце на пианист, макар че никога не беше свирил на пиано. Бяха целите в белези, нищо впечатляващо, тъмнорозови конфети от порязвания и пробождания. Проследи погледа ми, вдигна едната си ръка и посочи с пръст дълбока рана:

— Нараних се, докато играх поло.

Засмях се, защото виждах, че вече съжалява за шегата.

— Не, всъщност знаеш ли какво е това? — попита Бен. — Това е онзи бик, Жълт 5, помниш ли копелето?

Фермата ни беше малка, но въпреки това никога не давахме имена на добичетата — не беше добра идея, дори като дете не ми се искаше да се привържа към някой Боси, Ханк или Сладката Бал, защото щяха да бъдат заклани, когато пораснат достатъчно. Шестнайсет месеца, това звучеше в главата ми. Станеха ли на година, започваш да ги обикаляш на пръсти, мяташ им коси отвратени погледи и се чувстваш неловко, като гост в дома ти, който е пръднал. Затова предпочитахме всяка година, когато се отелят, да свързваме кравите с телетата: Зелен 1, Червен 3, Син 2, които се изхлузват от телата им върху пръстения под на обора и веднага започват да ритат и да се опитват да стъпят здраво на крака. Хората си мислят, че кравите са покорни и глупави, обаче телетата? Те са предпазливи като котета, игриви са и по тази причина не ми беше позволено да влизам при тях, а само да ги гледам между летвите. Спомням си обаче как Бен, обут с гумени ботуши, се промъкваше бавно и целеустремено като астронавт, а когато успееше, все едно се опитваше да улови риба. Помня Жълт 5, поне името, прочутото теле, което не позволи да бъде кастрирано — горките Бен и мама, ден след ден се опитваха да го хванат, за да му клъцнат топките, и всеки ден сядаха да вечерят неуспели, защото Жълт 5 ги беше надхитрил. Първата вечер се шегувахме, всеки говореше на пържолата си, все едно е Жълт 5: „Ще има да съжаляваш, Жълт 5“. Втората вечер случилото се, се превърна в извор на раздразнен смях, на петата вечер всички се усмихвахме мрачно и мълчахме, все едно напомняхме на мама и на Бен, че не ги бива достатъчно — че са слаби, дребни, бавни, неумели.

Никога нямаше да се сетя за Жълт 5, ако Бен не ми беше напомнил. Исках да му кажа да направи списък на неща, които трябва да си спомня, които да изтръгна от мозъка си сама.

— Какво стана? То ухапа ли те?

— Не, не беше толкова драматично, бутна ме в оградата точно когато си мислех, че съм го хванал. Просто ме избута с хълбок настрани и аз паднах и си набодох опакото на дланта на един пирон. Беше на ограда, която мама ме бе помолила да поправя сигурно пет пъти. Така че, нали разбираш, грешката е моя.

Опитах се да измисля какво да кажа — нещо умно, съчувствено, все още не разбирах какви реакции иска Бен — но той ме прекъсна:

— Не, зарежи това, Жълт 5 беше виновен. — Бърза усмивка премина през устните му, после раменете му отново увиснаха. — Помня, че Деби превърза раната, сложи лепенка, а отгоре един от стикерите си, онези лъскавите със сърчица и разни други неща.

— Тя обичаше стикери — казах.

— Лепеше ги навсякъде, няма спор.

Поех си дъх и се зачудих дали да не минем на по-безопасна тема, за времето или нещо такова.

— Ей, Бен, може ли да те попитам нещо?

Очите му станаха бдителни, целият се напрегна и пред мен отново седеше престъпникът, човекът отсреща, който беше свикнал да му задават въпрос след въпрос и да му правят фасони, когато той попита нещо. Разбирах колко е унизително — да откажеш да отговориш на въпрос. Не, благодаря, не ми се говори за това, а най-лошата ответна реакция е, че някой те мисли за груб.

— Сещаш ли се за онази нощ?

Той се ококори. Разбира се, че знаеше за онази нощ.

— Може би съм объркана какво точно се случи…

Той се наклони към мен със сковани ръце, приведен над слушалката, сякаш прави спешно обаждане посред нощ.

— Обаче едно нещо помня толкова ясно, сякаш животът ми зависи от него… в стаята ти светеше. Видях под вратата. И някой говореше. В твоята стая.

Замълчах с надеждата Бен да ме спаси. Той ме остави да се нося няколко секунди в свободно падане, както когато се подхлъзнеш на леда и имаш време само да си помислиш: „О, ще падна!“.

— Това е нещо ново — каза той.

— Кое?

— Нов въпрос. Не мислех, че ще има нови въпроси. Поздравления.

Забелязах, че и двамата седим в една и съща поза, едната ни длан е на ръба на масата, сякаш ей сега ще се изправим, след като сме хапнали каквото е останало от преди. Позата на Ранър, помня я от последния път, когато го видях: аз бях на двайсет и пет — двайсет и шест, той искаше пари, отначало молеше много мило и ласкателно — „дали ще можеш да помогнеш на стария си баща, скъпа Либи?“ — а аз му отказах директно, като рязък удар с бухалка по топката, шокиращо, унизително. „Ама защо не?“ остро попита той и раменете му изведнъж се изпънаха, ръцете му се вдигнаха, дланите се появиха върху масата ми, а аз си помислих: „Защо изобщо му позволих да седне?“ и вече пресмятах колко време ще ми е нужно, за да го накарам да се изправи.

— Онази нощ излязох тайно — отговори Бен. — Прибрах се у дома и с мама пак се скарахме.

— За Криси Кейтс ли?

Той се вторачи в мен при тези думи и ги остави да се плъзнат по него.

— За Криси Кейтс. Обаче тя ми повярва и беше изцяло на моя страна: дори когато ти е бясна, е на твоя страна и ти го знаеш. С мозъка на костите си го усещаш. Тя ми повярва. Но беше ядосана и уплашена. Дълго ме беше чакала, не знам колко, може би шестнайсет часа без никаква вест — дори не знаех какво се случва, тогава нямаше мобилни телефони, можеше цял ден да не говориш с някого, не е като днес. Доколкото чувам.

— Така е, но…

— Да, просто се скарахме, не помня точно дали беше заради Криси Кейтс, или само оттам се тръгна, но ми се иска да можех да си спомня. Както и да е, тя ме наказа, изпрати ме в стаята ми, аз отидох, обаче след един час ми писна, излязох от къщата, но оставих радиото да работи и лампата светната, та ако погледне към стаята ми, да си помисли, че съм там. Нали знаеш как спеше тя, надали щеше да отиде чак до стаята ми, за да ме провери. Заспи ли веднъж, спеше като пън.

От устата на Бен прозвуча като невероятно дълго пътешествие — онези трийсетина стъпки, обаче беше вярно, заспеше ли мама веднъж, с топ не можеше да я вдигнеш. Не помръдваше. Помня, че бдях тревожно над тялото й, убедена, че е умряла, взирах се, докато очите ми се насълзят, опитвах се да я накарам да диша, дори да простене. Побутвах я, а тя отново се отпускаше в предишната поза. Всички можехме да разкажем как понякога сме я засичали в банята нощем — завиваш зад ъгъла и я заварваш да пишка в тоалетната, вдигнала нощницата над краката си и гледа през теб, все едно си от стъкло. „Просто не съм сигурна за просото — казваше, или пък — семената поникнаха ли вече?“ А после те подминава и се връща в спалнята си.

— Каза ли това на полицията?

— О, Либи, я стига, стига. Не искам да става така.

— Каза ли им?

— Не, не им казах. Какво щеше да се промени? Те вече знаеха, че сме се карали. Да им кажа, че сме се скарали два пъти? Нямаше смисъл. Бях там около час и нищо друго не се случи. Няма връзка. Никаква.

Вторачихме се един в друг.

— Коя е Диондра? — попитах. Видях как той се опита да застине още по-неподвижно. Усещах го как мисли. Историята с тайното измъкване навън може и да беше вярна, а може и да не беше, обаче усещах, че сега ще ме излъже. Името на Диондра предизвика отзвук у него, представих си как костите му вибрират. Бен наклони глава надясно съвсем мъничко, сякаш ми казваше „Странно, че питаш“, и се овладя.

— Диондра ли? — Увърташе, опитваше се да разбере колко точно знам. Отвърнах с каменно лице. — Ами Диондра беше едно момиче от училище. Откъде ти хрумна да питаш за нея?

— Намерих едно писмо, което ти е писала. Май не е била просто „момиче от училище“.

— Хм. Ами беше луда глава, това го помня. Все пишеше такива бележки, нали разбираш, искаше хората да я мислят за луда глава.

— Мислех, че нямаш гадже.

— Нямах. Боже, Либи, как от една бележка стигна чак до гадже?

— Не каква да е бележка. — Напрегнах се с ясното съзнание, че предстои да бъда разочарована.

— Ами не знам какво да ти кажа. Иска ми се да можех да кажа, че ми е гадже. Тя изобщо не беше от моята категория. Дори не помня да съм получавал бележка от нея. Сигурна ли си, че пише моето име? И как изобщо е попаднала у теб?

— Няма значение — казах и дръпнах слушалката от ухото си, за да разбере, че си тръгвам.

— Чакай, Либи, чакай.

— Не, ако ще ме мотаеш като някакъв… престъпник, не виждам смисъл.

— Либи, почакай, по дяволите. Съжалявам, че не мога да ти дам отговора, който сигурно искаш.

— Искам само истината.

— И аз искам да ти кажа истината, обаче ти, изглежда, очакваш… някаква история. Боже, след толкова години идва малката ми сестра и аз си казвам: „Е, може би най-сетне нещо хубаво. Едно-едничко хубаво нещо. Тя със сигурност не ми помогна през проклетите двайсет и четири години, обаче аз съм го преодолял до такава степен, че когато я виждам за пръв път, съм просто щастлив“. Кисна тук, в тази кошара, и чакам да те видя толкова неспокоен, все едно ще ходя на среща, после те виждам и си казвам, боже, може би това поне ще бъде наред. Може би е възможно в живота ми все пак да се върне поне един човек от семейството ми и да не бъда толкова ужасно самотен, защото… знам, че си говорила с Магда, разбрах всичко за това, така че, да, посещават ме някакви хора, които са загрижени за мен, обаче те не са ти, те не ме познават, освен като човека, който… Мислех си, адски е хубаво, че мога да поговоря с малката си сестричка, която ме познава, познава семейството ни, знае, че бяхме съвсем нормални, знае как се шегувахме с проклетите крави. Това е, само за едно те моля сега, за ето такава дреболия. И толкова ми се иска да можех да ти кажа нещо, от което няма да ме… намразиш отново. — Той сведе очи, загледан в отражението на торса си в стъклото. — Обаче не мога.