Джилиан Флин
Мрак (18)

Пати Дей

2 януари 1985 г.

15:10 ч.

Пати се метна на шофьорското място в колата на Даян, вперила поглед в ключовете, които висяха от стартера: махай се оттук, махай се веднага. Даян успя да се вмъкне на другата предна седалка тъкмо когато Пати палеше двигателя. Гумите наистина изсвириха, докато тя потегляше на скорост от къщата на семейство Мюлер, а задницата на колата се завъртя зад гърба им. Всички боклуци в багажника на Даян — бейзболни топки, градински инструменти и куклите на момичетата — се търкулнаха и се удариха един в друг като пътници от обърната блъсната кола. Колата заподскача по покрития с чакъл път насред облак от прах, поднесе към дърветата отляво, после се отклони към канавка отдясно. Най-накрая силната ръка на Даян внимателно стисна волана.

— Спокойно.

Пати продължи да кара, докато не излязоха извън имота на семейство Мюлер, направи широк завой наляво, спря отстрани на пътя и се разрида, стиснала волана, а главата й клюмна в средата и неволно натисна клаксона.

— Какво става, по дяволите! — кресна тя. Беше детински писък през сълзи, влажен, вбесен и озадачен.

— Някакви странни неща — потупа я Даян по гърба. — Хайде да те приберем у дома.

— Не искам да се прибирам. Трябва да намеря сина си.

Като каза „сина“, тя отново се разплака невъздържано: задавени ридания и мисли я пронизваха като игли. Той щеше да се нуждае от адвокат, а нямаха пари за адвокат. Щяха да му назначат някой отегчен провинциалист. И щеше да загуби. Бен щеше да влезе в затвора. Какво ще каже на момичетата? За колко време изчезва човек в такива случаи? Пет години? Десет? Представи си голям затворнически паркинг, вратите се отварят и нейният Бен колебливо излиза на двайсет и пет години, уплашен от откритото пространство, присвил очи на светлината. Приближава се към нея, тя го чака с отворени обятия, и я заплюва, задето не го е спасила. „Как живееш с вината, че не си успяла да спасиш сина си?“ Можеше ли да му каже да бяга, да стане беглец? Колко пари можеше да му даде? През декември, скована от изтощение, беше продала четирийсет и петкалибровия армейски пистолет на баща си на Линда Бойлър. Представяше си как Дейв Бойлър, когото никога не бе харесвала, отваря пакета с пистолета сутринта на Коледа, пистолет, който той не заслужаваше. Затова в момента Пати имаше най-малко триста долара, скрити в къщата. Дължеше ги на други хора до последното пени и смяташе по-късно днес да направи обиколката си на първо число, обаче сега това нямаше да стане. Пък и триста щяха да стигнат на Бен само за месец.

— Бен ще се прибере у дома, щом изпусне парата — опита се да я убеди Даян. — Колко далеч може да отиде с колело през януари?

— Ами ако те го пипнат преди това?

— Скъпа, не го гони мафията. Нали чу, синовете на Мюлер дори не бяха чували за… обвиненията. Говореха за други глупави слухове. Трябва да поговорим с Бен, за да изясним случая, а той вече може и да се е прибрал.

— Кое семейство го обвинява, че е извършил такова нещо?

— Никой не казва.

— Обаче ти можеш да разбереш. Не може просто да дрънкат такива неща и да очакват ние да си траем и да търпим, нали? Ти можеш да разбереш. Имаме право да знаем кой твърди подобни работи. Бен има правото да се изправи лице в лице с обвинителя си. Аз имам това право.

— Добре, да се върнем в къщата, да проверим как са момичетата и да позвъним тук-там. Сега ще ми дадеш ли да карам?

* * *

Вкъщи ги посрещна оглушителна врява. Мишел се опитваше да изпържи нарязан на ивички салам в тигана и крещеше на Деби да се махне. По едната ръка и по бузата на Либи имаше розови следи от изгорено там, където я беше опръскала мазнината, и тя беше седнала на пода и ревеше със зейнала уста точно както Пати беше плакала преди малко в колата: сякаш нямаше никаква надежда, а дори да имаше, тя не беше готова да приеме предизвикателството.

Пати и Даян се задействаха като навити на пружина, като един от онези германски часовници с елегантно облечени мъже и жени, които се показват и скриват, танцувайки. Даян се озова в кухнята с три големи крачки и дръпна Мишел от печката, стисна я за ръката, замъкна я като парцалена кукла в хола и я настани на дивана, след като я плесна силно по дупето. Пати пресече пътя им, грабна Либи, която обгърна с крачета и ръчички майка си като маймунка и продължи да плаче в шията й.

Пати се обърна към Мишел, която лееше тихи едри сълзи.

— Предупредих те: на печката може само да претопляш супа. Ами ако запалиш цялата къща?

Мишел гледаше занемарената кухня и дневна, сякаш се чудеше каква пък толкова ще бъде загубата.

— Бяхме гладни — изломоти тя. — Нямаше те цяла вечност.

— И това означава, че трябва да си направите сандвич с пържен салам, което майка ви изрично ви е забранила да правите? — сряза я Даян, приключи с пърженето и ядосано сложи месото в чиния. — В момента трябва просто да бъдете много послушни.

— Тя винаги иска да сме много послушни — измрънка Деби. Беше заровила нос в една розова плюшена панда, която Бен бе спечелил преди много години по време на окръжния панаир в Клауд. Беше улучил няколко бутилки от мляко точно когато се оформяха младежките му мускули. Момичетата го хвалеха, все едно е спечелил почетен орден. Семейство Дей никога нищо не печелеха. Винаги го повтаряха удивено, когато им провървеше дори мъничко в нещо: „Ние никога нищо не печелим!“. Това беше семейният девиз.

— Толкова ли е трудно да бъдете добри деца? — Даян потупа лекичко Деби под брадичката и Деби сведе поглед още по-ниско, когато започна да се усмихва.

— Май не.

Даян заяви, че ще започне да звъни по телефона, грабна апарата от кухнята и го издърпа надолу по коридора, докъдето стигаше. Докато се отдалечаваше, каза на Пати да нахрани децата, за бога — и думите й засегнаха сестра й, като че ли беше толкова немарлива, че забравя да им дава да ядат. Да, правеше доматена супа от кетчуп и им даваше мляко на прах. Препичаше стар хляб, намазваше го с горчица и наричаше това сандвич, да. В най-лошите дни. Обаче никога не забравяше. Децата получаваха безплатен обяд в училище, така че поне там винаги хапваха нещо. Но още докато тази мисъл минаваше през главата й, тя се почувства по-зле. Защото Пати беше учила в същото училище като дете, но не се бе налагало да получава безплатен обяд и дори сега коремът й се свиваше, щом си спомнеше децата на безплатен обяд и собствената си покровителствена усмивка към тях, докато подаваха захабените си карти и потните жени от столовата се провикваха: „Безплатен обяд!“ А момчето до нея, къдрокосо и самоуверено, прошепваше нелепо: „Няма безплатен обяд“. И на нея й домъчняваше за децата, но не така, че да й се прииска да помогне, а само я изпълваше нежелание да ги гледа повече.

Либи продължаваше да ридае в ръцете й и шията на Пати беше потна от топлия дъх на момиченцето. След като два пъти помоли дъщеря си да я погледне, тя най-накрая примигна и извърна лице към лицето на майка си.

— Изгорррих се — каза и отново се разплака.

— Миличка, миличка, само няколко мехурчета. Няма да останат белези, ако за това се притесняваш. Само няколко розови мехурчета — другата седмица ще си забравила.

— Ще се случи нещо лошо!

Либи винаги се притесняваше. Роди се притеснена и такава си остана. Все сънуваше кошмари, все се тормозеше. Пати забременя с нея изненадващо и нито тя, нита Ранър се зарадваха. Дори не си направиха труда да организират празненство — на семействата им до такава степен им бе дошло до гуша от това двамата да се размножават, че през цялата бременност Пати се срамува. Либи сигурно се беше мариновала девет месеца във вкисналите се от тревога околоплодни води, беше попила всички тревоги. Направо невероятно беше как я научиха да ходи в гърне — тя пищеше, когато виждаше какво излиза от нея, и хукваше гола и обезумяла. Когато я оставяше на училище, все едно я зарязваше — огромните насълзени очи на дъщеря й и притиснатото към стъклото лице, докато някоя учителка от детската градина я усмиряваше. Миналото лято бе отказала да се храни цяла седмица, стана бледа и налудничава, а накрая, най-после, (най-после) показа на Пати няколко брадавички, които се бяха появили на коляното й. Със сведен поглед и бавни изречения, които Пати изтръгва от нея цял час, Либи обясни, че е смятала брадавичките за нещо като отровен бръшлян, че в крайна сметка ще покрият цялото й тяло (хлипане!) и вече никой няма да вижда лицето й. А когато Пати попита защо, защо, за бога, не е споделила тревогите си по-рано, момиченцето само я изгледа, все едно е луда.

Либи предричаше бедствие при всяка възможност. Пати го знаеше, но въпреки това от думите стисваше здраво зъби. Нещо лошо вече се беше случило. Обаче щеше да става още по-зле.

Тя поседя с Либи на канапето, галейки косата й, потупвайки гръбчето й. Деби и Мишел се навъртаха наблизо, подаваха кърпички на Либи и се суетяха край нея така, както би трябвало да го направят още преди един час. Деби се опита да изиграе сценка, уж че пандата говори на Либи и я убеждава, че всичко ще се нареди, обаче Либи я избута и извърна глава. Мишел попита дали може да направи супа за всички. Ядяха супа цяла зима, Пати държеше огромни тенджери със супа във фризера в гаража. Обикновено им свършваше към края на февруари, февруари беше най-трудният месец.

Мишел тъкмо слагаше голямо замразено парче телешко и зеленчуци в тенджерата и разбиваше леда, преструвайки се, че не забелязва чинията със салама, когато Даян се върна с изопнато в гримаса лице. Запали цигара — „повярвай ми, имам нужда“ — и седна на канапето, а тежестта й изстреля Пати и Либи нагоре като на клатушка. Тя изпрати децата в кухнята и те се подчиниха — тревогата ги беше направила покорни.

— Така. Всичко тръгва от семейство Кейтс — живеят някъде по средата между нашата ферма и Салина и изпращат детето си да учи в Кинаки, защото училището в тяхното предградие още не е готово. Началото на историята е, когато Бен започнал доброволно да помага на момиченцето им след училище. Ти знаеше ли, че помага доброволно?

Пати поклати глава.

— Доброволно ли!

Даян издаде устните си напред: и на нея не й се връзваше.

— Е, по някаква причина е помагал на доброволни начала на децата от началното училище и родителите на момиченцето твърдят, че между Бен и детето е ставало нещо нередно. Същото твърдят и родителите на други деца. Семейство Хинкъл, Пъч и Кейхил.

— Моля?

— Все едно са се наговорили и всички са се оплакали в училището. Доколкото разбрах, полицията вече се е намесила, така че можеш да очакваш някой полицай да намине днес и да поговори с теб и с Бен. Дотам се е стигнало. Не всички в училището знаят — добре, че е коледната ваканция — обаче според мен след днес вече няма да е така. Училището сигурно ще говори с родителите на всяко дете, на което Бен е помагал след часовете. Така че става дума за десетина семейства.

— Какво да правя? — наведе глава Пати между коленете си. Усети в корема й да се надига смях, толкова налудничаво беше. „Сигурно получавам нервен срив — помисли си тя. — Сигурно ако получа нервен срив, вече няма да се налага да говоря с никого“. Сигурна бяла стая, водят Пати като дете на закуска, на обяд и на вечеря, насочват я хора, които шепнат тихичко, а тя тътрузи крака като смъртник.

— Сигурно всички са се събрали у Кейтс и обсъждат случая — каза Даян. — Имам адреса.

Пати просто седеше с втренчен поглед.

— Мисля, че трябва да отидем там — каза Даян.

— Къде да отидем? Нали каза, че ще идва някой?

— Телефонът звъни на пожар — съобщи Мишел, която се оказа в кухнята, а не би трябвало да чуе тези неща.

Пати и Даян се извърнаха към телефона и зачакаха да престане да звъни.

— Ами защо не вдигна, Мишел, както сме те помолили? — попита Даян.

Мишел сви рамене:

— Забравих дали трябва или не.

— Може би трябва да изчакаме тук — отбеляза Пати.

— Пати, тези семейства са се събрали и говорят… мамка му, обсъждат сина ти. Никой не знае дали има някакво зрънце истина в цялата история, не искаш ли да го защитиш? Не искаш ли да чуеш какво говорят, да ги принудиш да ти го кажат в лицето?

Не, не искаше. Искаше просто слуховете да престанат, всичко да стане тихо и кротко и историята да се забрави. Не искаше да слуша какво говорят за Бен хората от града — Маги Хинкъл й беше съученичка от гимназията, за бога! И се опасяваше, че ще рухне пред всички онези вбесени лица отпред. Щеше да се разплаче и да моли за прошка. Бездруго тя вече искаше единствено прошка, а дори не бяха направили нищо нередно.

— Нека да облека нещо по-свястно.

* * *

Намери някакъв пуловер, който не е скъсан под мишниците, и чифт панталони в цвят каки. Прокара гребен през косата си и замени златните си топчета с обеци, които имитираха перли, и със същото колие. Наистина не си личеше, че са фалшиви, дори бяха тежки.

Докато двете с Даян вървяха към входната врата — след допълнителни предупреждения да не включват печката, молби да изключат телевизора и в даден момент да си изпълнят домашните задължения — Либи отново ревна и хукна към тях, размахвайки ръчички. Мишел скръсти ръце пред изцапаната си фланелка и тропна с крак.

— Не мога да се оправям с нея, когато е такава — каза тя, имитирайки идеално Пати. — Идва ми в повече. Наистина ми е в повече.

Пати пое въздух, зачуди се дали да не опита да обясни на Мишел, после се поколеба дали напрано да не я заплаши, обаче Либи ревна още по-силно, зави като животно искамдадойдасвасискамдадойдасвас и Мишел изви вежда. Пати си представи как полицай идва в къщата в нейно отсъствие и заварва на пода да лежи дете с изгорено лице, което реве безутешно. Не трябваше ли да вземат със себе си и трите момичета? Все пак някой трябваше да остане да вдига телефона, затова може би е по-добре да остави Мишел и Деби тук, отколкото да…

— Либи, отиди да си обуеш ботушите — нареди Даян. — Мишел, ти отговаряш. Вдигаш телефона, не отваряш вратата. Ако е Бен, той ще си има ключ, ако е някой друг, не се притеснявай. Мишел?

— Какво става?

— Мишел, сериозно ти говоря. Мишел?

— Добре.

— Хубаво — каза Даян и това буквално беше последната дума.

Пати стърчеше безполезна в коридора и наблюдаваше как Либи си обува ботушите и слага две ръкавички, корави от мръсотия. Тя стисна едната вълнена ръчичка и я поведе към колата. Може би не беше зле да напомнят на хората, че Бен има малки сестри, които го обичат.

Либи не говореше много — Мишел и Деби като че ли изопачаваха всичките й думи. Затова тя правеше твърдения: обичам попита. Мразя спагети. Мразя те. И тя като майка си не умееше да се преструва. Веднага всичко изваждаше на показ. Когато беше сърдита или тъжна, просто не говореше много. А сега, завързана с колана отзад, поела с тях на път, тя седеше мълчаливо, извърнала осеяното си с розови мехурчета лице към прозореца, допряла пръст до стъклото, и следеше върховете на дърветата навън.

Даян и Либи също не говореха, не бяха пуснали и радиото. Пати се помъчи да си представи посещението (Посещение ли? Нима можеш да наречеш нещо толкова противно посещение?), но се виждаше само как крещи: „Оставете сина ми на мира!“. Двете с Маги Хинкъл не бяха приятелки, но винаги се разменяха по няколко думи в магазина, а семейство Пъч познаваше от църквата. Не бяха нелюбезни хора, не биха се държали зле с нея. А що се отнася до родителите на първото момиче, Криси Кейтс, тях Пати изобщо не ги познаваше. Представяше си семейство Кейтс като руси и спретнати хора, облечени в тон, с безупречно чиста къща, ухаеща на цветни потури. Зачуди се дали господин Кейтс ще забележи фалшивите перли.

Даян слезе от шосето и навлезе в квартала, мина покрай голямата синя табела, която гордо оповестяваше модели на бъдещите постройки в Елкуд Парк. Засега имаше само улици с дървени скелети, всеки от които представляваше силует на къща, всеки ти позволяваше да видиш силуета на съседната и на по-следващата. Някакво момиче на петнайсетина години седеше и пушеше на втория етаж на една от недовършените къщи и изглеждаше като Уандър Уман в невидимия си самолет, както си седеше насред очертанията на някаква спалня. Щом угаси цигарата си, пепелта се разлетя надолу към трапезарията.

Недовършените къщи ужасяваха Пати. Бяха разпознаваеми, обаче съвсем чужди, всекидневен свят, който изведнъж се оказва, че не можеш да си спомниш дори с цената на живота си.

— Красота, а? — отбеляза Даян и посочи с пръст квартала.

След още два завоя пристигнаха — уличка със спретнати къщи, истински къщи, пред една, от които имаше няколко коли.

— Май има парти — изсумтя Даян. Свали прозореца си и плю навън.

В колата беше тихо за няколко секунди, ако не броим гърлените звуци на Даян.

— Солидарност — отбеляза тя. — Не се тревожи, най-лошото, което могат да направят, е да се разкрещят.

— Може би трябва да останеш тук с Либи — каза Пати. — Не искам да крещят пред нея.

— Неее — възрази Даян. — Никой няма да остава в колата. Ще се справим. Нали, Либи? Ти си кораво момиче, нали? — извърна се Даян назад към Либи, шушляковото й палто прошумоли, а после тя пак се обърна към Пати. — Добре ще е те да я видят, да разберат, че той има малка сестра, която го обича. — Пати се почувства по-уверена, когато се замисли за същото.

Даян излезе от колата, после заобиколи от другата страна, отвори широко вратата на Либи и я измъкна навън. Трите тръгнаха по пътеката, а на Пати тутакси й прилоша. Язвата й беше кротувала известно време, обаче сега стомахът й гореше. Наложи се да престане да стиска зъби и да отпусне челюстите си. Застанаха на прага, Пати и Даян отпред, а Либи точно зад майка си, извърната назад. Пати си представи, че отзад минава някой непознат и си мисли, че са приятели, които отиват на празненството. На вратата още се мъдреше коледен венец. Пати си каза: „Прекарали са хубава и щастлива Коледа, а сега се страхуват и са уплашени, и не спират да си мислят: ама ние тъкмо прекарахме толкова хубава Коледа“. Къщата беше като извадена от каталог, на алеята имаше две беемвета — явно това не бяха хора, свикнали да им се случват лоши неща.

— Не искам да го правя, не мисля, че трябва да го правим — избъбри тя.

Даян натисна звънеца и я изгледа точно като баща им: със спокойния и категоричен поглед, с който той измерваше ревлите. После каза точно това, което баща им казваше, когато ги поглеждаше така: „Няма какво друго, трябва просто да се направи“.

Госпожа Кейтс отвори вратата — руса и с прерийно лице. Очите й бяха зачервени от плач, тя още стискаше в ръката си кърпичка.

— Здравейте, мога ли да ви помогна?

— Аз… Вие ли сте… майката на Криси Кейтс? — попита Пати и се разплака.

— Аз съм — отговори жената, опипвайки перлите си и местейки поглед от Пати към Даян, после към Либи.

— О, вашето момиченце… и него ли е наранил?

— Не — каза Пати. — Аз съм майката на Бен. Аз съм майката на Бен Дей. — Тя изтри сълзите с опакото на ръката си, после с ръкава на пуловера си.

— О, боже, о, боже, Луууу, ела тук. Побързай. — Гласът на госпожа Кейтс прозвуча пронизително и треперливо като самолет, който се снижава. Няколко непознати за Пати лица надникнаха от дневната. От кухнята се зададе мъж с поднос безалкохолни напитки. В коридора се показа момиченце, красиво русо дете с дънки на цветчета.

— Кой е? — изчурулика момиченцето.

— Извикай баща си. — Госпожа Кейтс се премести и запречи вратата, почти ги избута от входа. — Лууу! — провикна се тя към къщата. Зад нея се появи мъж, едър, поне метър деветдесет и пет, як, с вирната брадичка, както се държат хората, свикнали да получават каквото искат.

— Това е тя, майката на Бен Дей — каза жената с отвращение, от което Пати усети как утробата й се свива.

— По-добре влезте — каза мъжът, а когато Пати и Даян се спогледаха, ги сряза: — Влизайте де! — като че ли бяха непокорни домашни любимци.

Те влязоха в къщата, в разположения по-ниско хол, и попаднаха на сцена като от детски рожден ден. Четири момиченца си играеха. По ръцете и лицата им имаше звезди от фолио — стикери, с каквито учителите отбелязват хубавите оценки. Няколко деца седяха с родителите си и ядяха торта — момиченцата изглеждаха лакоми, а родителите явно бяха в паника, макар да се стремяха да изглеждат храбри. Криси Кейтс се беше разположила насред пода и си играеше с кукли заедно с някакъв едър и тъмнокос младеж, който седеше пред нея с кръстосани крака и се опитваше да спечели благоразположението й. Бяха онези груби и грозни кукли, които Пати беше виждала във „филми на седмицата“ — с Мередит Бакстър Бърни или Пати Дюк Остин в ролята на решителни майки или адвокатки. На такива кукли децата показват как са били насилвани. Криси беше съблякла дрехите и на двете кукли и поставяше мъжката кукла върху женската. Започна да я тласка нагоре-надолу и да нарежда безсмислици. Чернокосо момиче я наблюдаваше от скута на майка си и смучеше глазурата под ноктите си. Изглеждаше твърде голяма да седи в скута на майка си.

— Ето така — каза в заключение Криси ядосана или отегчена и избута куклите настрани. Младежът — терапевт, социален работник ли просто някой, който носеше вълнен пуловер и риза под него, някой, който беше учил в колеж — отново вдигна куклата и се опита да привлече вниманието на Криси.

— Криси, хайде да… — поде той, като внимателно вдигна мъжката кукла от коляното си и пенисът й провисна към пода.

— Коя е тази? — попита Криси и посочи Пати.

Пати прекоси стаята, без да обръща внимание на родителите, които наскачаха от местата си и се разтрепериха като дръпната струна.

— Криси? — попита Пати и клекна на пода. — Казвам се Пати. Аз съм майката на Бен Дей.

Очите на Криси се разшириха, устните й потръпнаха и тя се дръпна от Пати. Последва кратко мълчание, после като на забавен каданс двете с Пати впериха поглед една в друга. После Криси отметна глава назад и изпищя:

— Не я искам тук! — Гласът й отекна от високото кръгло прозорче. — Не я искам тук! Ти каза! Ти каза, че няма да трябва!

Хвърли се на пода и започна да се скубе. Кестенявото момиче се спусна да й помага, обгърна Криси с ръце и се разкрещя:

— Не се чувствам в безопасност!

Пати се изправи, завъртя се в стаята, видя родителите с уплашени и отвратени лица, видя Даян, която зад нея побутваше Либи към вратата.

— Чували сме за вас — каза майката на Криси Кейтс с изопнато красиво и бледо лице. Посочи към Маги Хинкъл, някогашната съученичка на Пати, която се изчерви. — Имате четири деца — продължи жената с напрегнат глас и влажни очи. — Не можете да си позволите да се грижите дори за едно. Баща им е пияница. Живеете на социални помощи. Оставяте момичетата си сами с този… чакал. Допускате сина ви да насилва момичета. Мили боже, вие сте позволили на сина си да направи това! Един бог знае какво се случва там!

В този момент дъщерята на семейство Пъч се изправи и запищя, а покрай ярките звезди на бузите й се затъркаляха сълзи. Тя се присъедини към групата по средата, където младият мъж мърмореше успокоително и се стараеше да ги гледа в очите.

— Не ги искам тук! — отново изкрещя Криси.

— Къде е Бен, Пати? — попита Маги Хинкъл, а широколиката й дъщеря седеше до нея с безизразно лице. — Полицията трябва да разпита Бен. Надявам се, че не го криеш.

— Аз ли? Опитвам се да го намеря. Опитвам се да изясня всичко. Моля те. Моля те, помогни ми, моля те, прости ми, моля те, престани да пищиш.

Дъщерята на Маги Хинкъл мълчеше, после дръпна ръкава на майка си:

— Мамо, искам да си тръгваме.

Другите момичета продължаваха да вият, гледайки се едно друго. Пати се изправи, погледна към Криси и терапевта, все още прегърнал голата кукла, която би трябвало да бъде Бен. Стомахът й се сви и изпълни гърлото й с киселина.

— Мисля, че трябва да си вървите — остро каза госпожа Кейтс, вдигна дъщеря си, все едно е пеленаче, и крачетата на момиченцето провиснаха до пода, а госпожа Кейтс се залюля от тежестта му.

Младият терапевт се изправи и застана между Пати и госпожа Кейтс. За малко да положи ръка върху рамото на Пати, но после я премести върху госпожа Кейтс. Даян я викаше от вратата, викаше Пати по име, обаче Пати не можеше да помръдне. Чакаше ги да я нападнат от всички страни, да й издерат очите.

— Съжалявам, съжалявам — провикна се тя към стаята, замаяна и обезумяла. — Това е грешка и аз съжалявам.

В този момент Лу Кейтс се озова пред нея, стисна я за ръката, все едно преди малко не я беше поканил да влезе, и я съпроводи до вратата, сподирян от воя на четирите момичета. Майките и бащите се пръснаха навсякъде, родители, които се грижат за децата си, и Пати се почувства глупаво. Не просто глупаво, не смутено. Непростимо глупаво. Чуваше как родителите нареждат нежно на дъщерите си: „Добро момиче, всичко е наред, тя си тръгва, в безопасност си, всичко ще се оправи, тихо, тихо“.

Точно преди Лу Кейтс да я изхвърли от стаята, Пати се извърна и видя Криси Кейтс в прегръдките на майка си, а русата й коса беше паднала върху едното око. Момичето я изгледа и заяви простичко:

— Бен ще отиде в ада.