Джилиан Флин
Мрак (10)

Пати Дей

2 януари 1985 г.

11:31 ч.

Тя се оттегли в банята, след като Лен излезе, а угодническата му усмивка продължаваше да й въздейства противно, предлагаше й помощ, която тя знаеше, че не иска. Момичетата се изсипаха от спалнята си веднага щом чуха вратата да се затваря, и след кратко съвещание пред вратата на банята решиха да я оставят на мира и да се върнат пред телевизора.

Пати притискаше мазния си корем, потта й беше станала студена. Фермата на родителите й вече я нямаше. Усети виновното свиване на корема, защото открай време си беше добро момиче и постоянно се страхуваше да не разочарова родителите си — моля те, господи, не допускай те да разберат! Бяха й поверили това място, а тя не се беше справила. Представи си ги горе, на небето, баща й е прегърнал майка й, докато двамата я гледат и клатят глави: „Как изобщо ти хрумна такова нещо?“. Любимата забележка на майка й.

Щеше да се наложи да се преместят в друг град. В Кинаки нямаше апартаменти, а щеше да се наложи да се натъпчат в апартамент, докато тя си намери работа в някой офис, ако изобщо успее. Открай време изпитваше съжаление към хората, които живеят в апартаменти и са принудени да слушат препирните и крясъците на съседите си. Краката й омекнаха и Пати изведнъж се озова на пода. Нямаше сили да напусне фермата, никога. Изразходва ги всичките през последните няколко години. Понякога сутрин не можеше дори да стане от леглото, физически не бе в състояние да измъкне крака изпод завивката и момичетата трябваше да я издърпват, да я бутат с пети, затова, докато им даде да закусят и ги приготви за училище, тя вече копнееше да умре. От бърза смърт, от инфаркт някоя нощ или от внезапно пътно произшествие. Майка на четири деца, прегазена от автобус. А децата, осиновени от Даян, която няма да им позволява по цял ден да се излежават по пижами, ще ги води на лекар, когато са болни, и няма да ги оставя на мира, докато не изпълнят домашните се задължения. Пати беше дребничка жена, нерешителна и слаба, бързо се въодушевяваше и още по-бързо се обезсърчаваше. Даян трябваше да наследи фермата. Обаче тя не искаше, осемнайсетгодишна замина и описа весела кръгова траектория, в края на която стана рецепционистка в лекарски кабинет в Шийбъртън, само на петдесетина километра от дома, но все пак на разстояние.

Родителите им приеха стоически заминаването на Даян, като че открай време е било част от плана. Пати помнеше как, докато учеха в гимназията, всички отидоха да я гледат като мажоретка през една дъждовна октомврийска вечер. Пътуваха с колата три часа навътре в Канзас, почти в Колорадо, освен това ръмеше упорито през целия мач. Когато мачът приключи (Кинаки изгуби), на игрището бяха останали двамата й родители с прошарени коси и сестра й, три плътни силуета, увити в груби вълнени палта, които се втурнаха към нея усмихнати и толкова горди и признателни, все едно Даян бе излекувала някого от рак, присвили очи зад трите си чифта мокри от дъжда очила.

Ед и Ан Дей вече бяха покойници, бяха починали рано, но не неочаквано, Даян беше управител на същия онзи лекарски кабинет и живееше в къща на колела в спретнат паркинг за каравани с цветя отстрани.

— Животът ми е достатъчно хубав — казваше тя. — Не си представям да поискам нещо различно.

Такава си беше Даян. Способна. Помнеше дребните лакомства, които са харесали на момичетата, никога не забравяше всяка година да им купи фланелките с лозунга на Кинаки: „Кинаки! Сърцето на Америка!“ Тъкмо Даян съчини пред момичетата, че името означава Малка вълшебница на индиански, а те толкова се възторгнаха, че Пати така и не им каза, че то означава скала, гарван или нещо подобно.

* * *

Клаксонът на колата на Даян нахлу в мислите й с обичайното си празнично ту-ту-ту.

— Даян! — изписка Деби и Пати чу как трите момичета хукнаха към предната врата, представи си опашлетата им и долнищата на пижамките, а после си представи, че те продължават да тичат право към колата, Даян заминава с тях и Пати остава сама в къщата, където ще накара всичко да притихне.

Надигна се от пода и изтри лице с плесенясала кърпа. Лицето й винаги беше червено, очите й винаги бяха розови, така че не личеше да е плакала — единственото предимство на това да изглеждаш като одран плъх. Когато отвори вратата, сестра й разопаковаше три хартиени плика с консервирана храна и беше изпратила момичетата да донесат останалото от колата й. Пати вече свързваше миризмата на кафявите хартиени пликове с Даян — от толкова отдавна им носеше храна сестра й. Идеалният пример за проваления живот на Пати: живееше във ферма, но никога нямаше достатъчно храна.

— Взех им и една книжка със стикери — каза Даян и я тупна върху масата.

— О, глезиш ги, Ди.

— Е, взела съм им само една, така ще трябва да си я разменят. Така става, нали? — засмя се тя и се зае да прави кафе. — Нещо против?

— Не, разбира се, трябваше аз да се сетя. — Пати се приближи до бюфета, за да намери чашата на Даян — тя обичаше една тежка чаша, голяма колкото главата й, която беше на баща им. Пати чу очакваното съскане, завъртя се и удари веднъж проклетата кафеварка — винаги ставаше така след третата доза кафе.

Момичетата се върнаха вътре, сложиха торбите върху кухненската маса и след известно подканяне от страна на Даян започнаха да изваждат покупките.

— Къде е Бен? — попита Даян.

— Ммммм — гласеше отговорът на Пати, която сложи три лъжички захар в чашата на Даян. Махна на децата, които бяха забавили темпото на подреждане на консервите и надничаха към тях с различна стенен на престорено нехайство.

— Той е загазил — злорадо избухна Мишел. — Пак.

— Кажи й за неговата… знаеш какво — подкани Деби сестра си.

Даян се извърна към Пати намръщено, все едно очакваше разказ за злополука с гениталиите на Бен или за осакатяване.

— Момичета, леля Даян ви е донесла книжка за стикери…

— Вървете да си поиграете в стаята си, докато аз поговоря с майка ви. — Даян винаги говореше по-рязко на момичетата от Пати, държеше се като уж сърдития Ед Дей, който ги хокаше и мърмореше с толкова преувеличена умора, че те още като деца знаеха, че по-скоро ги дразни. Пати добави умолителен поглед към Мишел.

— О, книжка със стикери! — оповести Мишел със смътно преувеличен ентусиазъм. Тя винаги с удоволствие участваше в заговорите на възрастните. А след като Мишел се преструваше, че иска нещо, Либи веднага започваше да скърца със зъби и да иска да граби с ръчички. Либи беше родена по Коледа, така че никога не получаваше колкото трябва подаръци. Пати криеше отстрани един допълнителен подарък — и хоп, честит рожден ден, Либи! — обаче всички знаеха истината, Либи беше ограбена. Либи рядко не се чувстваше ограбена.

Пати знаеше тези неща за момичетата си, но все забравяше. Какво и ставаше, защо тези дребни особености на характера на децата й все я изненадваха?

— Да отидем ли в гаража? — попита Даян и потупа цигарите в джоба на ризата си.

— О! — отговори само Пати.

До трийсетата си година Даян най-малко два пъти годишно отказваше цигарите и после пак започваше да пуши. Вече беше на трийсет и седем (и изглеждаше много по-зле от Пати, кожата на лицето й беше на ромбчета като змийска), а Пати отдавна беше разбрала, че най-добрата подкрепа е да си мълчи и да я накара да седи в гаража. Точно както правеше майка им с баща им. Разбира се, той почина от рак на белия дроб скоро след като навърши петдесет.

Пати последва сестра си и си пое дълбоко въздух, защото й предстоеше да каже на Даян, че е изгубила фермата. Очакваше да види дали тя ще се разкрещи за безразсъдното пилеене на пари на Ранър и за това, че Пати му позволява да харчи безразсъдно, или ще реагира само с онова кимване.

— Е, какво става с… знаеш какво на Бен? — попита Даян, настани се на скърцащия градински стол — две от трите му ленти бяха скъсани и провиснали към пода. Запали цигара и веднага замаха с ръка, за да прогони дима далеч от Пати.

— О, не е това, не е нищо откачено. Откачено е донякъде, но… боядисал си е косата черна. Какво означава това?

Изчака Даян да започне да бръщолеви, но тя просто седеше и мълчеше.

— Как се справя Бен, Пати? Най-общо, как ти се струва?

— О, ами не знам. На настроения е.

— Открай време си е такъв. Още като бебе беше същинско коте. Както се гушка, в следващия момент те гледа така, все едно представа си няма кой си.

Вярно беше, на две годинки Бен беше смайващо създание. Настояваше директно да получи проява на обич, стисваше я за ръката или за гърдата, но щом се наситеше, което ставаше бързо, съвсем се отпускаше и се преструваше на умрял, докато не го оставиш на мира. Беше го водила на лекар, а Бен седя като истукан и със стиснати устни, момче стоик с поло блузка и с тревожна способност да се затваря в себе си. Дори лекарят се поуплаши, предложи му евтина близалка и й каза да го доведе отново след шест месеца, ако състоянието му е същото.

— Е, не е престъпление да си на настроения — отбеляза Пати. — И Ранър беше такъв.

— Ранър е задник, не е същото. А Бен открай време си е такъв затворен.

— Е, на петнайсет е — поде Пати, но замълча. Забеляза буркан със стари пирони на полицата, който сигурно не беше местен от там още от времето на баща й. На етикета пишеше „пирони“ с издължения изправен почерк на Ед Дей върху парче хартиено тиксо.

Гаражът имаше мазен бетонен под, който беше по-студен и от въздуха. В единия ъгъл водата в стара четирилитрова бутилка се бе заледила и беше пръснала пластмасовите й ръбове. Цигареният дим на Даян сгъстяваше парата от устите им. Въпреки това Пати се чувстваше странно спокойна тук, сред тези стари инструменти, които си представяше в ръцете на баща си: гребла с извити зъбци, брадви с всякаква големина, полици с буркани, пълни с болтове, гайки и шайби. Дори стар метален хладилен шкаф с осеяно с ръжда дъно, където баща им си изстудяваше бирата, докато слушаше мачове по радиото.

Притесняваше я лаконичността на Даян, защото обикновено тя винаги даваше мнение, дори когато нямаше такова. Още повече се притесняваше, че Даян почти не помръдва, че не е намерила с какво да се занимава, нещо, което да изправя или да подрежда, защото тя обичаше да върши нещо, не само да седи и да говори.

— Пати, трябва да ти кажа нещо, което чух. Отначало инстинктът ми подсказваше да не ти казвам, защото, естествено, не е вярно. Обаче ти си майка, трябва да знаеш, и… по дяволите, не знам, просто трябва да знаеш.

— Добре.

— Бен играл ли си е с момичетата по начин, който би могъл да озадачи човек?

Пати само я гледаше.

— По начин, който някои хора може да изтълкуват превратно… в сексуален смисъл?

Пати едва не се задави.

— Бен мрази момичетата! — Учуди се на облекчението, което я заля. — Гледа да има колкото може по-малко вземане-даване с тях.

Даян запали още една цигара и кимна напрегнато с глава.

— Ами добре, ясно. Обаче има и още нещо. Моя приятелка ми каза за слух, че в училището е подадено оплакване срещу Бен, защото няколко по-малки момичета, може би на възрастта на Мишел, разказвали, че са го целували и че той ги е докосвал или нещо такова. Може би дори по-зле. Това, което чух, е по-лошо.

— Бен? Нали разбираш, че това е напълно откачено? — Пати се изправи, не знаеше какво да прави с краката и с ръцете си. Обърна се надясно, после много бързо наляво, като разсеяно куче, и отново седна. Една платнена лента на стола й се скъса.

— Знам, че е налудничаво. Или е някакво недоразумение.

Най-неподходящата дума, която Даян можеше да използва. Веднага щом я изрече, Пати осъзна, че тъкмо от това се е страхувала. От тази вероятност — недоразумение — която може да превърне целия случай в нещо по-съществено. Потупване по главата може да се окаже погалване по гърба, което може да се окаже целувка по устните, което може да се окаже покривът, който се срутва върху главите им.

— Недоразумение ли? Бен не би допуснал недоразумение с целувка. Или с докосване. Не и с малко момиченце. Той не е перверзник. Странно момче е, но не е болен. Не е луд. — Пати цял живот се кълнеше, че Бен не е странен, че е дете като всяко друго. Проблясъкът я връхлетя внезапно, бурно, все едно вятърът духва косата в лицето ти, както шофираш.

— Ще им кажеш ли, че той не би направил такова нещо? — попита тя и в очите й внезапно бликнаха сълзи и бузите й се намокриха.

— Мога да кажа на всички в Кинаки, на всички в щата Канзас, че той не би го направил, но това едва ли ще е краят. Не знам. Не знам. Просто го чух вчера следобед, но ми се струва, че историята… се разраства. За малко да дойда веднага тук. После цяла нощ се убеждавах, че не е нищо сериозно. А когато се събудих днес сутринта, осъзнах, че всъщност е.

Пати познаваше чувството, нещо като проточил се сън, както когато се събуждаше паникьосана в два през нощта и се опитваше да се убеди, че всичко с фермата е наред, че тази година ще се оправят, а после й ставаше още по-зле, когато будилникът я събудеше няколко часа по-късно виновна и измамена. Удивително е как може да прекараш часове посред нощ и да се преструваш, че нещата са наред, обаче след трийсет секунди на дневна светлина да проумееш, че изобщо не е така.

— Значи пристигна тук с покупките и с книжката за стикери, а през цялото време си искала да ми разкажеш това за Бен?

— Както ти казах… — Даян сви рамене съчувствено и разпери пръсти, освен двата, с които държеше цигарата.

— Е, и сега какво? Знаеш ли имената на момичетата? Някой ще ми се обади ли да говори с мен или с Бен? Трябва да намеря Бен.

— Къде е той?

— Не знам. Скарахме се. За косата му. Излезе с колелото.

— Каква е тази работа с косата му?

— Не знам, Даян! Какво значение има сега, за бога?

Разбира се, Пати съзнаваше, че има значение. Сега всичко щеше да бъде пресявано и гледано под лупа в търсене на подтекст.

— Е, според мен не е толкова спешно — тихо каза Даян. — Не мисля, че трябва веднага да го приберем у дома, освен ако ти не го искаш тук веднага.

— Искам веднага да се прибере.

— Добре, тогава да започнем да звъним. Дай ми списък на приятелите му и се заемам да ги прозвъня.

— Вече дори не познавам приятелите му — каза Пати. — Днес сутринта говореше с някого, обаче не ми каза с кого.

— Да опитаме с копчето за повторно набиране.

Сестра й изсумтя, стъпка пакета от цигарите с ботуша си, вдигна Пати от стола и я заведе вътре. Даян нареди на момичетата да останат в стаята си, когато видя вратата на стаята им да се открехва, запъти се към телефона и решително натисна кончето с пръст като наденичка. От слушалката се разнесоха мелодичните звуци на набрания номер — бибийпбийпбибийп — и още преди края Даян затвори.

— Моят номер.

— О, да, звъннах след закуска да проверя кога ще дойдеш.

Двете сестри седнаха на масата и Даян наля по още една чаша кафе. Снегът осветяваше кухнята ослепително като прожектор.

— Трябва да приберем Бен у дома — каза Пати.