Джилиан Флин
Мрак (35)

Либи Дей

Сега

Момичето Дей беше стройно, почти високо, и когато влезе в стаята, ми показа лице, което на практика беше моето. Имаше и нашата рижа коса, боядисана в кестеняво, но корените се подаваха точно като моите преди дни. Ръстът сигурно бе наследила от Диондра, но лицето й беше на семейство Дей — като моето, като на Бен, като на мама. Тя ме зяпна, после поклати глава.

— Извинявай, това беше странно — изчерви се. Кожата й беше осеяна с нашите лунички. — Не знам. Искам да кажа, сигурно е логично да си приличаме, но… Ау!

Погледна майка си, после отново мен, ръцете ми, своите ръце, липсващия ми пръст.

— Аз съм Кристъл. Твоята племенница.

Почувствах, че трябва да я прегърна, а и ми се искаше. Здрависахме се.

Момичето пристъпи нерешително към нас, сплитайки ръцете си, и все още ме гледаше отстрани по начина, по който гледаш себе си във витрина, покрай която минаваш, опитвайки се да надникнеш, без никой да забележи.

— Скъпа, казах ти, че ще се случи, ако е писано — каза Диондра. — Ето я и нея. Ела, седни.

Момичето се отпусна мързеливо в скута на майка си, в извивката на ръката й, и положи буза на рамото й. Диондра си играеше с кичур червена или кестенява коса. Кристъл ме погледна от тази позиция. Защитена.

— Не мога да повярвам, че най-накрая се срещаме — каза тя. — Никога не трябваше да те срещам. Аз съм тайна, нали знаеш. — Погледна към майка си. — Дете на една тайна любов, нали така?

— Точно така — отвърна Диондра.

Значи знаеше коя е, кои са семейство Дей, че баща й е Бен Дей. Бях поразена, че Диондра се е доверила на дъщеря си да запази тайната, да не ме търси. Питах се от колко време знае Кристъл, дали беше минавала покрай къщата ми, само да ме зърне, само да ме зърне. Чудех се защо Диондра беше казала на дъщеря си подобна ужасна истина, когато в действителност нямаше нужда да го прави.

Диондра сигурно бе уловила мислите ми:

— Всичко е наред — каза тя. — Кристъл знае цялата история. Споделяме си всичко. Ние сме най-добри приятелки.

Дъщеря й кимна:

— Дори имам малък албум със снимки на всички ви. Е, само такива, които съм изрязала от списания и други подобни. Нещо като фалшив семеен албум. Винаги съм искала да се запозная с теб. Да те наричам ли леля Либи? Странно ли е? Прекалено странно е.

Не можех да измисля какво да кажа. Просто почувствах облекчение. Семейство Дей не бяха изчезнали напълно. Всъщност процъфтяваха с това красиво високо момиче, което приличаше на мен, но си имаше всички пръсти и мозъкът му не беше пълен с кошмари. Исках да й задам много любопитни въпроси: има ли лошо зрение като Мишел? Алергична ли е към ягоди като мама? Има ли сладка кръв като Деби, която комарите изяждаха жива, прекарва ли летата, вмирисана на антисептичен крем? Темпераментна ли е като мен, или е сдържана като Бен? Манипулативна и невинна ли е като Ранър? Каква е, каква е, исках да ми каже по какво прилича на Дей и да ми припомни какви бяхме.

— Прочетох и книгата ти — добави Кристъл. — „Нов ден за Дей“. Наистина е добра. Исках да кажа на някого, че те познавам, защото, нали разбираш, гордеех се.

Гласът й звучеше като флейта, сякаш ей сега ще се засмее.

— О, благодаря.

— Добре ли си, Либи? — попита Диондра.

— Ами предполагам, предполагам, просто не разбирам защо пазите тайната толкова дълго. Защо Бен все още се кълне, че не те познава? Искам да кажа, предполагам, че дори не е виждал дъщеря си.

Кристъл поклати глава.

— Обаче много бих искала да го видя. Той е моят герой. Защитава мама и мен през всичките тези години.

— Наистина трябва да запазиш тази наша тайна, Либи — настоя Диондра. — Надяваме се да го направиш. Не мога да рискувам да си помислят, че аз съм съучастник или нещо такова. Не мога да рискувам. Заради Кристъл.

— Не мисля, че има нужда от това…

— Моля те? — каза Кристъл. — Тонът й беше скромен, но настоятелен. — Моля те. Наистина не мога да понеса мисълта, че могат да дойдат и да ми отнемат мама. Тя наистина е най-добрият ми приятел.

И двете го казаха. Почти не повярвах, но видях, че момичето всеки момент ще се разплаче. Значи наистина беше уплашена от представата, която Диондра беше създала: отмъстителните лоши полицаи, които може да нахълтат и да отведат мама. Обзалагам се, че Диондра беше най-добрият й приятел. През всичките тези години са живели в пашкул за двама. Тайна. „Трябва да остана тайна заради мама“.

— Значи избяга и никога не каза на семейството си?

— Тръгнах си веднага щом започна да ми личи — каза Диондра. — Родителите ми бяха маниаци. Радвах се, че се отървах от тях. Това беше нашата тайна — на бебето, моя и на Бен.

Тайна в къщата на семейство Дей, колко необичайно. Мишел най-накрая изпусна някоя клюка.

— Усмихваш се — каза Кристъл с тънка усмивка на устните, подобна на моята.

— Ха, просто си помислих колко щеше да й хареса на сестра ми Мишел да се докопа до такава клюка. Тя обичаше драмата.

Изглеждаха, сякаш съм ги зашлевила.

— Не исках да омаловажавам нещата, съжалявам — казах аз.

— О, не, не. Не се притеснявай — каза Диондра. Взирахме се една в друга, пръстите, ръцете и краката ни мърдаха. Диондра наруши тишината: — Либи, искаш ли да останеш за вечеря?

* * *

Тя ме нахрани със солено печено, което се опитах да преглъщам, и вино розе от кутия, която, изглежда, нямаше дъно. Не пийвахме, а направо пиехме. Обичам такива жени. Говорехме си за глупави неща, истории за брат ми, а Кристъл задаваше въпроси, на които се срамувах, че не мога да отговоря: Бен класическа музика ли харесвал или рок? Четял ли много? Имал ли диабет, защото тя имала проблеми с кръвната захар? А баба Пати, тя каква била?

— Искам да ги познавам като, нали се сещаш, хора. Не като жертви — каза тя с почтителността на двайсет и няколко годишна.

Извиних се и отидох до тоалетната, имах нужда да се отдалеча за малко от спомените, от момичето, от Диондра. Осъзнах, че няма с кого да разговарям вече, че съм стигнала до края и сега трябваше да се въртя в кръг и отново да мисля за Ранър. Банята беше толкова отвратителна, колкото и останалата част от къщата, мухлясала, с течаща тоалетна, а на пода около кошчето бяха разпилени парчета тоалетна хартия, изцапани с червило. За първи път бях сама в тази къща и не можех да устоя на изкушението да си потърся сувенир. Стъклена червена ваза се мъдреше на гърба на казанчето на тоалетната, но не бях взела със себе си дамската си чанта. Трябваше ми нещо малко. Отворих шкафчето и открих няколко предписани по рецепта шишенца с хапчета с етикетчета „Поли Палм“. Приспивателни, болкоуспокояващи и противоалергични. Изпих няколко болкоуспокояващи, после си взех малко розово червило и един термометър. Голям късмет, тъй като никога не бих се сетила да си купя, но винаги съм искала термометър. Когато ми се долежи, е добре да знам дали съм болна, или просто ме е хванал мързел.

Когато се върнах на масата, Кристъл седеше с един крак качен на стола и брадичка, облегната на коляното.

— Имам още въпроси — каза тя, напевният й глас се издигаше и снишаваше.

— Вероятно няма да мога да ти отговоря — опитах да я парирам. — Бях много малка, когато се случи. Бях забравила много неща за семейството си, докато не започнах да говоря с Бен.

— Нямаш ли албуми със снимки? — попита Кристъл.

— Имам. Не ги бях отваряла известно време. Бях ги прибрала.

— Прекалено болезнено е — отбеляза Кристъл приглушено.

— Наскоро започнах отново да разглеждам кутиите — албуми, годишници и много други стари боклуци.

— Какви например? — попита Диондра, мачкайки грах с вилицата си като отегчен тийнейджър.

— Ами всъщност половината бяха неща на Мишел — отвърнах доволна, че мога наистина да отговоря на някой въпрос.

— Играчки ли? — попита Кристъл, докато си играеше с ръба на полата си.

— Не, по-скоро бележки и други подобни. Дневници. Мишел записваше всичко. Ако видеше учител да прави нещо странно, записваше го в дневника си, ако мислеше, че мама си има любимци, записваше и това, ако се скараше с най-добрата си приятелка заради момче, което и двете харесваха…

— … Тод Делхънт — измърмори Кристъл, кимайки. Тя мързеливо глътна още малко вино.

— … и той влизаше в дневника — продължих аз, без да обръщам внимание. След това чух. Тод Делхънт ли каза тя? Нямаше никога да се сетя сама за това име, онази голяма кавга, в която Мишел се забърка заради малкия Тод Делхънт. Случи се точно на Коледа, точно преди убийствата. Спомням си, че цялата коледна сутрин тя драскаше в дневника си. Но Тод Делхънт, как…?

— Познаваше ли Мишел? — попитах Диондра, докато мозъкът ми все още работеше.

— Не много — отвърна тя. — Всъщност никак даже. — Когато добави това, ми заприлича на Бен, който се преструваше, че не познава Диондра.

— Сега е мой ред да отида до тоалетната — каза Кристъл и отпи последна глътка от виното.

— Значи — започнах аз, но замълчах. Нямаше начин Кристъл да знае, че Мишел си е падала по Тод Делхънт, освен ако… Освен ако не беше прочела дневника на Мишел. Този, който получи сутринта на Коледа, за да започне през 1985 година. Предполагах, че нито един от дневниците не липсва, защото 1984 година беше непокътната, но дори не се бях замисляла за 1985-а. Новият дневник на Мишел, мислите й само от девет дни — това цитираше Кристъл. Тя беше чела дневника на мъртвата ми…

Зърнах проблясване на метал от дясната си страна точно когато Кристъл стовари стара ютия в слепоочието ми с разтегната в замръзнал писък уста.