Джилиан Флин
Мрак (30)

Пати Дей

3 януари 1985 г.

00:01 ч.

Скапаният Кинаки. Този град наистина нямаше да й липсва, особено през зимата, когато пътищата се изравяха и прешлените ти се преподреждаха, докато шофираш. Когато Пати се прибра у дома, момичетата спяха дълбоко. Деби и Мишел, проснати на пода както винаги, Деби положила глава върху някакво плюшено животно, а Мишел засмукала писалката си на пода и пъхнала дневника си под мишница — явно й беше удобно въпреки подгънатото под тялото краче. Либи си беше в леглото, сгушена на малко кълбо, вдигнала юмручета към брадичката и проскърцвайки със зъби. Пати се поколеба дали да не завие момичетата както трябва, но не искаше да ги буди. Вместо това им изпрати въздушна целувка и затвори вратата, а когато я блъсна мирисът на урина, установи, че в крайна сметка е забравила да смени чаршафите.

Торбата с дрехи беше изгоряла докрай, на дъното на камината бяха останали само мънички парчета. Един памучен квадрат с пурпурна звезда се мъдреше предизвикателно в пепелта. Пати пъхна още една цепеница за всеки случай и хвърли парчето точно под пламъците. После се обади на Даян и я помоли да дойде много рано сутринта, на зазоряване, за да отидат пак да потърсят Бен.

— Мога да дойда и сега, ако имаш нужда от компания.

— Не, отивам да си лягам — отговори Пати. — Благодаря ти за плика. За парите.

— Вече звъня да търся адвокати, така че утре ще имам списък. Не се тревожи, Бен ще се прибере. Сигурно е изпаднал в паника. Останал е да преспи у някого. Ще се появи.

— Много го обичам, Даян… — простена Пати, но се овладя. — Лека нощ.

— Утре ще донеса овесени ядки. Днес забравих.

Овесени ядки. Прозвуча толкова нормално, че й подейства като юмрук в корема.

Пати се запъти към стаята си. Искаше й се да седне да помисли, дълбоко. Подтикът беше много силен, но тя го пребори. Все едно овладя кихавица. Накрая си наля два пръста бърбън и облече дебелите си дрехи за сън. Край с мисленето. Време беше да опита да си почине.

Струваше й се, че ще се разплаче — от облекчение — но не го стори. Легна в леглото, погледна към напукания таван и си помисли: „Вече не се налага да се притеснявам, че покривът е хлътнал“. Не се налагаше да поглежда към скъсаната мрежа на прозореца до леглото си и година след година да се кани да я оправи. Нямаше повече да се тревожи сутрин, когато стане и понечи да свари кафе, а се окаже, че проклетата кафеварка най-сетне съвсем се е скапала. Нямаше да се налага да се тревожи за цените на продукцията, за режийните, за лихвените проценти или за кредитната карта, която Ранър е извадил на нейно име и чийто лимит толкова е надхвърлил, че Пати никога няма да успее да възстанови сумата. Повече никога нямаше да види семейство Кейтс, е, поне за дълго време. Нямаше да се налага да се притеснява за Ранър и за паунското му перчене, за процеса или за модерния зализан адвокат с дебела златна верижка, който ще дърдори успокоително, а всъщност ще я осъжда. Нямаше да се налага да стои будна нощем и да се чуди какво ли споделя адвокатът със съпругата си, как лъже в пухения си креват и разказва за „майката Дей“ и за мръсното й котило. Нямаше да се притеснява, че Бен ще отиде в затвора. Нямаше да се тревожи, че няма да успее да се погрижи за него. Или за другите си деца. Нещата щяха да се променят.

За пръв път от десет години тя не се притесняваше, затова и не се разплака. Някъде след един часа Либи отвори вратата със замах и без да се събужда, се покатери при нея в леглото, Пати се обърна, целуна я за лека нощ, каза „обичам те“ и беше щастлива, че може да го каже на глас на някое от децата си, но Либи спеше толкова дълбоко, че надали я чу.