Джилиан Флин
Мрак (21)

Либи Дей

Сега

В прогимназията психолозите се опитаха да насочат лошотията ми към нещо конструктивно, затова започнах да режа някакви неща с ножица. Тежки и евтини платове, които Даян купуваше с топове. Разрязвах ги целите със стари метални ножици: мразятемразятемразяте. Тихото порене на материята, която разрязвах, и онзи съвършен последен миг, когато палецът те боли и раменете те болят от привеждането напред, ти режеш, режеш, режеш… и освобождаваш, а платът вече се полюшва на две парчета в ръцете ти като дръпната на две страни завеса. И после какво? Точно така се чувствах и сега, все едно бях рязала нещо и бях стигнала до края, където отново си бях аз, в малката си къща, без работа, без семейство, държах двете парчета плат и не знаех какво да правя сега.

Бен лъжеше. Не ми се искаше да е истина, обаче беше безспорно. Защо ще лъже за такава глупост като гаджето си от гимназията? Мислите ми се гонеха като птици, попаднали в капана на някой таван. Може би той казваше истината и бележката от Диондра наистина не беше за него, а просто част от случайния поток подобни неща, неизбежен за пълна с ученици къща. Мишел можеше да го е извадила от боклука, след като някое по-голямо момче го е хвърлило — боклук, полезен за дребнавото й изнудване.

Или пък Бен е познавал Диондра, обичал е Диондра и се опитваше да го пази в тайна, защото Диондра е мъртва.

Може би я беше убил същата нощ, след като бе избил семейството ни, като част от сатанинските му жертвоприношения, и я беше заровил някъде в обширната фермерска равнина на Канзас. Някъде дълбоко в съзнанието ми стоеше образът на онзи Бен, който ме плашеше: представях си огън на открито, алкохол, който се клати в някакво шише, Диондра от училищния годишник със спираловидни къдрици, които се люшкат, докато тя се смее със затворени очи или пее с оранжево от пламъците лице, а Бен стои зад нея и внимателно вдига лопатата, вперил поглед в темето й…

Къде бяха другите хлапета от култа, другите почитатели на Сатаната? Ако е имало кръг от бледи и тъмнооки тийнейджъри, които са подмамили Бен на своя страна, къде бяха те? Вече бях прочела всяко късче информация от процеса. Полицията не беше открила никого, свързан със сатанински ритуали заедно с Бен. Всички чорлави наркоманчета, поклонници на дявола от Кинаки, отново си бяха станали розовобузестите провинциални фермерчета от дните непосредствено след ареста на Бен. Колко удобно за тях. Двама „редовни наркомани“ на двайсет и няколко години бяха свидетелствали, че Бен се появил в някакъв склад, където се събирали такива като тях, в деня на убийството. Твърдяха, че се разврещял като демон, когато някой засвирил коледна песен. Кълняха се, че според собствените му думи се канел да извърши жертвоприношение. Тръгнал си с някой си Трей Типано, който уж колел добитък и почитал Сатаната. Типано беше дал показания, че познава Бен съвсем смътно. Имаше алиби за времето на убийствата: баща му Грег Типано свидетелствал, че Трей си бил вкъщи заедно с него в Уамиго, на около стотина километра оттам.

Така че Бен може и да беше полудял от самота. Или пък беше невинен. Отново чух блъскането на птиците на тавана. Дум, тряс, прас. Сигурно от часове седях на канапето и се питах какво да правя, чувствах се напълно безпомощна, когато чух тежките стъпки на пощаджията да се качват по стълбите ми. Мама винаги ни караше да печем коледни курабийки за пощаджията. Обаче моят тук се сменяше през няколко седмици. Никакви сладки.

Имаше три плика с предложения за кредитни карти, сметка на някой си Мат, който живееше на улица, каквато близо до мен нямаше, и един плик, който приличаше на мръсно бельо, толкова мек и набръчкан беше. Използван. Името и адресът на друг човек бяха зачертани с маркер и на тясното местенце долу беше написано моето име и адрес. Госпожа Либи Дей.

Беше от Ранър.

Качих се горе да прочета писмото, приседнах в крайчеца на леглото си. После, както правя винаги, когато съм напрегната, се сгуших на тясно, в конкретния случай между леглото и тоалетката, седнала на пода и с гръб към стената. Отворих мръсния плик и извадих мръсен лист женска хартия за писма е бордюр от рози. Върху листа се точеше почеркът на баща ми: ситен, френетичен, изострен, все едно по листа пълзяха стотина паяка.

Скъпа Либи,

Е, Либи, оказваме се в странно положение след толкова много години, няма спор. Поне аз. Никога не съм си представял, че ще съм толкова стар, изморен и сам. Имам рак. Казват, че ми остават още няколко месеца. Нямам против, бездруго живях по-дълго, отколкото ми се полагаше. Развълнувах се, че си ме търсила. Виж, знам, че никога не сме били близки. Бях много млад, когато ти се роди, и не бях най-добрият баща, обаче се стараех да те издържам и да се сближа с теб, когото можех. Майка ти ме затрудняваше. Аз бях незрял, а тя още повече. После убийствата много ме измъчиха. Та така. Искам да го знаеш — и моля те, не ми чети лекции, че е трябвало да го направя много по-рано. Знам, че е трябвало. Обаче аз съм комарджия и алкохолик, освен това трудно се боря с демоните си. Знам кой е истинският убиец от онази нощ и знам, че не е Бен. Ще кажа истината, преди да умра. Ако можеш да ми изпратиш малко пари, ще се радвам да те посетя и да ти кажа повече. Петстотин долара ще стигнат.

Очаквам с нетърпение да ми се обадиш.

Ранър Дей, татко

Донеран Роуд 12

Пансион за мъже на Бърт Нолан

Лингъруб, Оклахома

П. П. Питай някой за пощенския код, не го знам.

Сграбчих тънкото гърло на нощната си лампа и я запратих към другия край на стаята, а тя прелетя около метър, преди кабелът да я спре и да я събори на пода. Метнах се към нея, изключих и от контакта и отново я хвърлих. Удари се в стената, абажурът отскочи и се търкулна пиянски на пода, а строшената крушка щръкна отгоре като счупен зъб.

— Майната ти! — изкрещях. Беше насочено колкото към мен, толкова и към баща ми. Дори на тази възраст да очаквам от Ранър да постъпи както трябва беше такава проява на глупост от моя страна, че направо се вбесих. Писмото беше просто дълга поднесена за просия ръка, протегнала се от километри и прицелена в мен като в мишена. Платя ли тези петстотин долара, повече никога нямаше да видя Ранър, докато не ми потрябваше отново помощ или отговори, а тогава той щеше отново да ме изработи. Мен, собствената си дъщеря.

Щях да отида в Оклахома. Ритнах два пъти стената, прозорците се раздрънчаха и тъкмо се канех да я изритам още веднъж, някой звънна на вратата долу. Механично погледнах навън, но от втория етаж виждах само върха на чинара и прашното небе. Замръзнах на място и зачаках посетителя да си тръгне, обаче отново се звънна, пет поредни пъти, защото благодарение на гневния ми изблик човекът на верандата беше разбрал, че съм си у дома.

Бях облечена, както се обличаше мама през зимата: с широк безформен пуловер, с евтин провиснал клин и с дебели бодливи чорапи. Извърнах се към дрешника за миг и тъкмо реших, че не давам пет пари, когато отново се звънна.

Вратата ми няма прозорче, така че не можех да видя кой е. Сложих веригата, открехнах и видях нечий тил, сплъстена светлокестенява коса, после Криси Кейтс се обърна с лице към мен.

— Онези възрастни жени са доста груби — каза тя и им махна театрално, както бях направила аз миналата седмица: широк жест в смисъл на „майната ви“. — Така де, някой да им е казвал, че не е учтиво да зяпат?

Продължих да я гледам през открехнатата врата и самата аз се чувствах като старица.

— Взех адреса ти от… когато беше в клуба — каза тя и се наведе на нивото на очите ми. — Всъщност още не мога да ти върна парите. Обаче се надявах да поговорим. Не мога да повярвам, че не те познах онази нощ. Твърде много пия — призна тя смутено, както човек си признава за някоя алергия. — Не е лесно да те намери човек. А не съм пила. Обаче открай време не се ориентирам добре. Като съм на кръстовище и трябва да избирам наляво или надясно, все избирам погрешната посока. Май трябва да се доверя на инстинкта си и после да направя точно обратното. Ама не знам защо е така.

Тя продължи да говори, да ниже изречение след изречение, без да моли да я пусна вътре, и вероятно затова реших да я поканя.

Влезе почтително със сключени ръце като възпитано момиче, помъчи се да намери нещо в скапаната ми къща, за което да ми направи комплимент, и погледът й се спря на кашона с лосионите до телевизора.

— О, и аз страхотно си падам по лосиони — в момента ползвам един, който мирише на праскова и наистина адски ми харесва, обаче опитвала ли си крема за виме? Едно време мажели с него млечните крави. По вимето. Много е гладък, купува се от аптеката.

Поклатих леко глава и й предложих кафе, макар да знаех, че имам съвсем малко нескафе.

— Ммм, малко ми е неудобно, ама нямаш ли нищо за пиене? Много дълго карах.

И двете се престорихме, че е заради дългия път, като че ли може да ти се допие алкохол от двучасово шофиране. Отидох в кухнята с надеждата да намеря кутийка „Спрайт“ в дъното на хладилника.

— Имам джин, обаче нямам разредител — провикнах се.

— Няма нищо — отговори тя. — Ще го пием чист.

Нямах и лед — не мога да се накарам да напълня формичките — затова налях в две чаши джин със стайна температура, а когато се върнах, тя се навърташе край кашона ми с лосионите. Можех да се обзаложа, че е пъхнала в джобовете си няколко шишенца. Носеше черен костюм с панталон и бледорозово поло, много се беше постарала за стриптийзьорка. Да задържи лосиона тогава.

Подадох й чашата и забелязах, че си е лакирала ноктите в същия цвят като полото, и тогава видях, че тя пък забеля за липсващия ми пръст.

— Това от…? — поде тя и за пръв път замълча смутено. Кимнах.

— Е? — подканих я възможно най-любезно. Криси си пое въздух и се настани на канапето с деликатни движения като на дама, поканена на чай. Седнах до нея, усуках крака, после отново ги раздалечих.

— Дори не знам как да го кажа — поде тя и гаврътна малко джин.

— Просто го кажи.

— Ами когато разбрах коя си… Имам предвид, когато дойде у дома онзи ден…

— Не съм идвала в дома ти — обърках се. — Дори не знам къде живееш.

— Не, не, навремето. В деня, когато беше убито семейството ти — ти и майка ти дойдохте у дома.

— Ммм — присвих очи, опитвайки се да си спомня. Онзи ден всъщност не беше нищо особено — знаех, че Бен е пострадал, обаче не знаех защо, нито колко е сериозно. Мама предпазваше всички ни от растящата паника. Онзи ден. Помня, че заедно с мама и Даян тръгнахме да търсим Бен. Той беше загазил, затова отидохме да го търсим, аз седях сама на задната седалка, нашироко и доволна от себе си. Помня, че лицето ми изгоря от салама, който пържеше Мишел. Помня, че ходехме в пълни с хора къщи, на някакво парти по случай рожден ден, на който мама мислеше, че ще открие Бен. Или нещо такова. Помня, че ядох поничка. Обаче не намерихме Бен.

— Няма значение — прекъсна ме Криси. — Просто… случиха се толкова много неща, че бях забравила. За теб. Може ли още? — протегна ми тя чашата си рязко, като че ли е празна от много време. — Напълних я догоре, за да не спира да разказва.

Тя отпи и потрепери.

— Искаш ли да отидем някъде? — попита.

— Не, не, кажи ми какво става.

— Излъгах те — изломоти тя.

— За кое?

— Бен никога не ме е насилвал.

— И аз така мисля — отговорих, стараейки се да не прозвуча грубо.

— И със сигурност не е насилвал другите момичета.

— Не, всички са се отказали от историите си, освен теб.

Тя се размърда на канапето, завъртя очи надясно и аз разбрах, че си припомня дома си, живота си от онова време.

— Другото е вярно — продължи тя. — Бях красиво момиче, имахме пари, учех сее добре и ходех на балет… Все си мисля, че ако не бях изтърсила тази глупава лъжа… Онази проклета лъжа, ако изобщо не я бях изговаряла, целият ми живот щеше да бъде съвсем различен. Щях да съм нечия съпруга и да си имам собствено балетно студио или нещо такова. — Тя плъзна пръст по корема си, където знаех, че има белег от цезарово сечение.

— Имаш деца, нали? — попитах.

— Нещо такова — отговори и отмести поглед. Не продължих да разпитвам.

— Какво стана? Как започна всичко? — попитах. Не разбирах колко съществена е лъжата на Криси, какво ни е причинила през онзи ден. Обаче ми се струваше огромна, значима… предизвикваща отзвук, да цитирам Лайл. Ако през онзи ден полицията е искала да разговаря с Бен заради казаното от Криси, значи имаше значение. Така би трябвало.

— Е, бях влюбена. Много. Мисля, че и Бен ме харесваше. Мотаехме се заедно — и ти го казвам напълно сериозно — което сигурно не беше редно. Той също беше дете, но беше достатъчно голям да… не ме насърчава. Един ден се целунахме и това промени всичко…

— Ти си го целунала.

— Целунахме се.

— Как точно?

— Неуместно, като възрастни. Така, както категорично не бих желала дъщеря ми в пети клас да се целува с тийнейджър.

Не й вярвах.

— Продължавай — подканих я.

— След около седмица отидох на гости с преспиване по време на коледната ваканция и разказах на момичетата, че имам гадже от гимназията. Много бях горда. Измислях си какво сме правили — сексуални неща. Една от тях казала на майка си, която пък звънна на моята майка. Още помня онова обаждане. Помня как майка ми говореше по телефона, а аз чаках да дойде и да ми се разкрещи. Винаги беше ядосана за нещо. А когато дойде при мен, майка ми се държа благо: „миличка, скъпа моя“… и ме държеше за ръката, нали ме разбираш — „Можеш да ми имаш доверие, заедно ще се справим“ — и ме разпитваше дали Бен ме е докосвал на неприлични места.

— И ти какво каза?

— Ами започнах от целувката и щях да спра дотам. Да й кажа само истината. А тя се отдръпна, все едно искаше да каже: „Добре, това е дреболия. Не е проблем“. Помня, че ме попита: „Това ли е? Само това ли се случи?“. Прозвуча едва ли не разочаровано и изведнъж, помня, че вече се беше изправила, аз изстрелях: „Той ме пипаше там. Караше ме да правя разни неща“. И тя се върна.

— И после какво?

— Историята се разрасна. Мама каза на татко, когато той се прибра, и той започна: „О, мъничката ми, горкото ми малко момиченце“, обадиха се в училището да изпрати детски психолог. Помня, че беше някакъв колежанин, на когото просто не можех да кажа истината. Той просто беше решил да вярва, че съм насилвана.

Погледнах я смръщено.

— Сериозно говоря. Помня, че се канех да му призная истината и да го накарам да убеди нашите, обаче… той ме попита дали Бен ме е карал да правя разни неща, сексуални неща, аз отговорих, че не е, а той… сякаш се за инати. „Струваш ми се умно и смело момиче, разчитам да ми разкажеш какво се случи. А, нищо ли? Боже, мислех, че си по-смела. Наистина се надявах да си по-смела и да ми помогнеш. Може би дори да си спомниш дали Бен те е докосвал там и ти е говорил еди-какви си неща? Помниш ли да сте играли на някаква игра, можеш ли да ми кажеш дали поне си спомняш това? А. така е добре. Знаех си, че можеш да го направиш, какво умно и добро момиче!“. Не знам, когато си дете на тази възраст и група възрастни ти внушават нещо или те насърчават, ти просто… започна да ми се струва реално. Че Бен ме е насилил — защо иначе всички тези възрасти ще ме карат да твърдя, че го е направил? А родителите ми повтаряха строго: „Всичко е наред, просто кажи истината. Всичко е наред, кажи истината“. И така изричаш лъжа, която те приемат за истина.

Спомних си моя психолог, след убийствата. Доктор Брунър, който винаги се обличаше в синьо — любимия ми цвят — по време на сеансите ни и който ме черпеше, когато му казвах каквото иска да чуе. „Разкажи ми как си видяла Бен с онази пушка да застрелва майка ти. Знам, че ти е трудно, Либи, но ако го изречеш, ако го изречеш гласно, ще помогнеш на майка си и на сестрите си и собствената ти рана ще започне да зараства. Не го трупай в себе си, Либи, не потискай истината. Можеш да ни помогнеш Бен да бъде наказан за онова, което е причинил на семейството ти“. И аз се държах като смело момиченце и казвах, че съм видяла как Бен кълца сестра ми и как убива майка ми. А после той ми даваше фъстъчено масло с кайсиево желе, любимото ми, доктор Брунър винаги ме черпеше с това. Сигурно искрено вярваше, че помага.

— Опитвали са се да те предразположат, смятали са, че колкото повече ти вярват, толкова по-лесно ще ти бъде — отговорих. — Искали са да ти помогнат и ти си се опитвала да помогнеш на тях.

Доктор Брунър ми даде значка с формата на звезда, на която пишеше „Суперумна Суперзвезда“, след като съсипах Бен с показанията си.

— Дааа! — каза Криси и се ококори. — Терапевтът ми помогна да визуализирам цялата сцена. Разиграхме я с кукли. А когато започна да говори с други момичета, които никога не бяха целували Бен, разбираш ли, само за няколко дни създадохме цял въображаем свят, в който Бен стана поклонник на Сатаната, който убива зайци и ни кара да им ядем вътрешностите, докато ни насилва. Чиста лудост. Обаче… беше забавно. Знам, че е ужасно, обаче ние, момичетата, се събирахме, една нощ отново бяхме на гости на някого с преспиване, седяхме в спалнята в кръг, насъсквахме се една друга, съчинявахме си истории, все по-големи и по-сочни и… някога играла ли си на дъска за духове?

— Като малка.

— Добре! Нали знаеш, на всички им се иска да е истина, затова някой побутва стрелката мъничко и ти прекрасно знаеш, че някой я побутва, обаче част от теб си мисли, че може би всичко е реално, може би наистина има призрак, затова никой нищо не казва, просто всички сякаш са се наговорили да вярват.

— Но ти така и не си казала истината.

— Казах я на родителите си. Онзи ден, когато вие дойдохте, бяха повикали полиция, всички момичета бяха у дома — дадоха ни торта! Какво ще кажеш, не е ли откачено? Нашите дори обещаха да ми купят куче, за да ми стане по-добре. После полицаите си тръгнаха, момичетата и психологът също си тръгнаха, а аз се качих в стаята си и се разплаках — едва тогава проумях. Едва тогава се замислих.

— Но ти каза, че баща ти е тръгнал да търси Бен.

— Неее, това си го измислих — отговори тя и после отново погледна към отсрещната страна на стаята. — Кога му казах ли? Баща ми ме разтърси толкова силно, че главата ми щеше да се откачи. След убийствата всички момичета изпаднаха в паника и казаха истината. Всички имахме чувството, че наистина сме призовали дявола. Съчинили бяхме неприятна история за Бен и част от нея се беше оказала истина.

— Но семейството ти е получило огромно обезщетение от училището.

— Не беше чак толкова голямо. — Тя погледна дъното на чашата си.

— Обаче, след като си признала истината пред родителите си, те са продължили да държат на своето.

— Баща ми беше бизнесмен. Смяташе, че можем да получим някаква компенсация.

— Но баща ти е знаел със сигурност през онзи ден, че Бен не те е насилил.

— Дааа, знаеше — отговори тя и отново отбранително и уплашено кимна с глава към мен. Бък се приближи и се отърка в крачола й, а тя изглеждаше спокойна, плъзна нокти през козината му. — През онази година се преместихме. Баща ми каза, че мястото е опетнено. Обаче парите всъщност не ни помогнаха. Помня, че той ми купи куче, но всеки път, когато се опитвах да говоря за кучето, татко само вдигаше ръка, като ли му идва в повече. А майка ми така и не ми прости. Прибирах се вкъщи и й разказвах нещо за училище, а тя казваше само: „Така ли?“ Като че ли лъжех каквото и да й кажех. А после просто престана да ми говори, поглеждаше ме, когато се приберях от училище, после отиваше в кухнята да отвори бутилка вино и постоянно си наливаше в чашата, обикаляше къщата и не ми продумваше. Само клатеше глава. Помня как веднъж й казах, че ми се иска да не я бях натъжила толкова, а тя каза само: „Е, натъжи ме“. — Криси вече плачеше и ритмично галеше котката. — Това е. В края на годината майка ми си тръгна. Един ден се прибрах от училище, а тя беше опразнила стаята си. — После Криси наведе глава към скута си — детински и театрален жест, а косата й се спусна напред. Знаех, че от мен се очаква да я погаля, да я утеша, но вместо това аз просто чаках и накрая тя вдигна поглед към мен.

— Никой никога не ми прощава нищо — простена тя с трепереща брадичка. Искаше ми се да й кажа, че аз й прощавам, но не беше вярно. Вместо това само си налях още едно.