Дъглас Кенеди
Моментът (7)

Пет

Една от многото интригуващи страни на Фицсимънс-Рос беше неговата способност да съществува изцяло в настоящето. Завиждах му за тази дарба — и за начина, по който оставяше нещата бързо да отминат, като никога не се закотвяше върху минали недоволства или преживени неправди. Да, може да се оплакваше от неблагоприятен отзив или от някой от многото дъблински „завистници“ (негова любима дума), които го мразели заради „жалкия успех, който съм постигнал досега“. Но рядко недоволстваше срещу житейските неправди като цяло или своето място в света в частност. По време на дружеския обяд за разведряване на отношенията ни в „Кафе Истанбул“ нито веднъж не спомена неприятния инцидент от предишната нощ, изживяното страдание или как е успял да намери нов грамофон днес още преди пладне. Напротив, държа се иронично, остроумно, активно. Фактът, че бяхме на обществено място може би задейства някакъв механизъм за налагане на автоцензура, който го възпираше да бълва неспирни потоци от цинизми, каквито бележеха обичайния му разговорен стил. Докато унищожавахме литър от наливното червено, което предлагаха в „Кафе Истанбул“, зададох въпрос, който ме глождеше последните няколко дни:

— От колко време се друсаш?

Въпросът ми не смути Фицсимънс-Рос ни най-малко. Той си запали нов голоаз и отговори с усмивка:

— От четири години.

— Не ти ли пречи на работата?

— Явно не. Всъщност бих казал, че зависимостта от хероина подпомогна и насърчи развитието на кариерата ми.

— В смисъл: творчески?

— Не точно. Но нека те питам като човек, който очевидно никога не е пробвал хероин, експериментирал ли си някога с халюциногени?

— Веднъж в колежа пробвах ЛСД.

— И?

— Ами освен че бях надрусан има-няма двайсет и три часа, да, беше доста магическо, пъстроцветно.

— Хероинът е всичко друго, но не и това. Неговото действие е да те прати в най-спокойното, най-чудесното пространство вътре в теб и да те предразполага да не чувстваш нищо… което, предвид какъв ужас представлява по-голямата част от живота, не е никак лошо. Нямам намерение да звуча като дилър, който иска да си пробута стоката, но това е най-невероятният и блажен начин да се надрусаш.

— Само дето има също толкова невероятни пристрастяващи свойства.

— Ех, ех, Томи бой, ставаш за проповедник.

— Явно затова не ставам за наркоман.

— Направи си услуга и никога не посягай към иглата. Прекалено си подреден, за да ставаш за наркоман.

— Ти не си ли подреден?

— На повърхностно ниво съм, абсолютно. Но имам и способност да се отдавам на развратната си страна, защото съм си изработил начин да бъда „анално-задържащ тип“. Което сигурно ме прави уникален сред наркоманите…

— Може би трябва да изнасяш вдъхновяващи лекции как се става толкова добре организиран наркоман.

— Може би ти ще ги пишеш вместо мен. Но не умееш да бъдеш необуздан, нали? Сигурен съм, че сегиз-тогиз пафкаш тревица и се напиваш. Но дълбоко в себе си просто не се кефиш да излизаш от релси. Жалко, че не си евреин. Притежаваш типично чифутското чувство за отговорност.

— Защото съм чифут.

Фицсимънс-Рос ме погледна така, сякаш току-що беше стъпил в празна асансьорна шахта.

— Шегуваш се, нали? — попита.

— В юдаизма еврейството се наследява по майчина линия и понеже моята майка беше еврейка, това ме прави чифут.

Постарах се да произнеса последната дума така, че да стане недвусмислено ясно колко отвратително ми звучи. Да гледам смущението на Фицсимънс-Рос беше удоволствие.

— Просто така се казва — посегна към цигарите си той.

— Думата е грозна. И може да си помисля, че си антисемит.

— Искаш извинение, нали?

— Че защо трябва чифут като мен да очаква извинение от изискан джентълмен като теб?

— Ще изтрия тази дума от речника си моментално. Но трябва да питам нещо: съжаляваш ли, че си обрязан?

Поклатих глава и не успях да сдържа усмивката си. Фицсимънс-Рос поне беше винаги забавен.

— Не мисля да отговарям на този въпрос — казах.

— Но моята неделикатност не те освобождава от черпенето.

— Имаш предвид, че чифут, естествено, би се опитал да ти натрапи сметката?

— Едно на нула за теб.

Лазанята ни пристигна. Вкусът беше превъзходен. Фицсимънс-Рос дори изглеждаше впечатлен.

— Бива си я. Нямам идея защо досега все избягвах това място.

— Може би вече имаш достатъчно турци в живота си.

— Ох, ама си…

— Още не си ми обяснил как успяваш да работиш на хероин?

— „Как ме обсеби дяволската дрога?“ Трябва да пишеш булевардни романчета, Томи бой. „Изповедта на един надрусан педал!“

— Веднага си присвоявам заглавието.

— Пробвах хероин малко след като се преместих тук. Първо само го пушех, но после едно рокерче Мартин, с когото бях навремето, ме открехна на иглата. Когато за пръв път усетих да ме залива вълна̀… хм, има си адски основателна причина човек да се пристрастява толкова лесно. И през 1980-а започнах да се боцкам. Благодарен съм на татко, който, въпреки че беше изпуснал нещата от контрол и беше член на разорената земеделска общност, продължаваше да ме учи, че „трябва да се пази приличие“. Може да пропилееш богатството на семейството си, да погубиш всичко, което обичаш, но никога, за нищо на света не се появявай пред хората с неизгладен панталон и захабени обувки. Във всеки случай благодарение на татко бях доста взискателен по отношение на наркоманската хигиена. Никога не бих използвал чужда игла. Което, както се оказа, ми спаси живота и вкара горкия Мартин в гроба. Говоря за наркоманската „чума“, разбира се. Тя ми отне поне двайсетина приятели тук и къде ли не. От друга страна, бях не по-малко твърд — играта на думи е умишлена — в употребата на кондома. Така че, татко, Vielen Dank. Превърна ме в твое копие и това ми спаси живота.

— Кога си отиде баща ти?

— Преди три години. Цироза.

— Бяхте ли близки?

— Много, въпреки че той така и не можа да приеме моите сексуални предпочитания. Но чест му прави, че наистина ме ценеше като художник. През последната си година — беше само на петдесет и осем, когато напусна тоя свят — действително се опита, така да се каже, да се извини за всичките абсурдни лекции, за обидните думи, за тоталния разпад и неудовлетворение, тъй характерни за живота му. По онова време майка ми, типична англофилка и същинска студена кучка, отдавна го беше напуснала. С оскъдните останали пари баща ми обитаваше портиерската пристройка в имението на един от своите стари приятели в Раундстоун. Когато лекарите казали, че му остават най-много три месеца, ми писа в Берлин и ме попита дали ще „се прибера у дома“ за малко, за да „го изпратя в последния му път“. Което, разбира се, направих. За късмет мой приятел художник в Дъблин имаше свой човек в северната част на града и редовно ме снабдяваше с хероин. Не че допуснах умиращият ми баща да узнае за гадната ми привичка. И все пак, ако беше разбрал, мисля, че щеше по-скоро да се натъжи, отколкото да се вбеси. По душа татко беше много добър човек, който просто искаше да обича и да бъде обичан. Но така и не му се случи. Точно както не се случва на повечето от нас. — Смачка цигарата и запали друга.

— Никога ли не си се влюбвал? — попитах.

— Само десетина пъти. А ти?

Помълчах да обмисля отговора си. И това ме разтревожи.

— Мълчанието ти е по-красноречиво от всякакви думи — каза Фицсимънс-Рос.

— Имаше една жена, която беше много влюбена в мен.

— Но какво, била е твърде чудесна за такъв като теб?

— Аха.

— Значи и ти си имал майка, която е смятала наличието ти за най-печалната грешка в живота си… тоест, втората грешка след решението да се омъжи за баща ти. И хоп, ето те тук, в Берлин, все още бягаш от жената, която е разкрила, че искаш…

— Въпросната „жена“ се остави на цигарите да я убият преди седем години.

— А ти продължаваш да бягаш. От мен да го знаеш: това никога не приключва. Човек се бори цял живот. Не съм виждал майка си от петнайсет години. Напусна баща ми, за да се омъжи за някакъв полковник от запаса на име Блимпиш и да живее в едно от гадните котсуолдски села на име Чипъндейл он Туид, където била според пумите й „сред хора от нейното ниво“, един вид ние, ирландците, не можем да й стъпим на малкия пръст. Работата беше там, че баща ми се чувстваше зависим от нея. Тя запълваше нуждата му от майка, защото, доколкото понаучих за баба ми по бащина линия, старата е била същата студена жена и критикарка, както и моята майка. Та явно жената, която те е обичала…

Прекъснах го със съвсем друг въпрос:

— Мислил ли си някога да оптимизираш разходите си, като евентуално се отървеш от хероина?

— Крайно е любопитно да наблюдавам колко пъргаво се опитваш да смениш темата, щом разговорът стигне до нещо болезнено или мъчително. Не, нямам намерение да се освобождавам от пословичната „маймуна на гърба ми“^[1]. Така го наричате вие, янките, нали? Благодарение на дрогата продължавам да работя, тя прави реалността поносима.

— Защото и ти се съпротивляваш на любовта?

Дълбоко иронична усмивка от негова страна.

— Имаш изключителен талант да се изплъзваш, мосю. Може би това е ключов момент в живота на писателя — способността да се изплъзва. Като стана дума, моля да ме извиниш, но имам среща у нас с Мехмет след по-малко от половин час. Което значи, че ако не искаш да ни чуеш в действие…

— Ще се поразходя.

— Така и предположих. Знам ги прекрасно тия като тебе. Широко скроени творчески натури без предразсъдъци, които дори имат някой и друг обратен приятел. Обаче вътрешно са отвратени от подобни неща.

— Явно четенето на мисли е поредният от разнородните ти таланти?

— Абсолютно. Е, какви планове имаш за следобеда?

Бръкнах в джоба си за кесията с тютюн и цигарени хартийки и открих, че американският ми паспорт е при принадлежностите за пушене. Погледнах си часовника. Беше едва дванайсет и половина.

— Може би ще отскоча до чужбина — отговорих.

— Имаш предвид… оттатък?

— На пет минути път е.

— Но ако някога си стъпвал там…

— Не съм.

— Тогава върви, хвърли един поглед. Помни ми думата обаче, ще си се прибрал обратно преди шест вечерта и ще си убеден, че втори път не ти трябва.

— Толкова ли е зле?

— Предполагам, че ако беше член на дъблинския или лондонския щаб на Работническата революционна партия, Народният рай оттатък щеше да ти се стори нещо наистина великолепно… особено при положение че си притежател на западен паспорт, който ти позволява да напуснеш кораба когато си пожелаеш. Но за затворените там… нали ти казвам, иди и виж. Възможно е да имам проблем с монотонно сивите гледки, поради което не успявам да прозра добродетелите, скрити зад безмилостното еднообразие. Или просто не съм толкова проницателен, колкото си ти.

— Оценявам иронията ти.

— Но между другото, ако срещнеш някой другар от братска социалистическа Куба или Ангола, който продава хероин със сносно качество…

— Веселяк.

— И други са ми го казвали. Сериозно, върни се благополучно. И ще ме извиниш… — стана и си тръгна.

Дали сега беше моментът за първо надзъртане от „другата страна“? Може би не, след като вече бях пропилял сутринта, а небето беше натежало от сняг, който щеше да се изсипе всеки момент.

Все пак хванах метрото до „Кохщрасе“. Щеше да ми е много по-удобно да пресека границата през близкия контролно-пропускателен пункт на „Хайнрих Хайне Щрасе“. Но воден както винаги от идеята за бъдещата си книга, знаех, че е най-удачно да започна с важен символ на Студената война и да мина границата през „Чекпойнт Чарли“. Щом мотрисата забави скорост преди станция „Кохщрасе“, ме заля вълна от опасения — основани не на друго, а на страха от тоталитарното, който беше насаден у мен още от дните, когато руските ракетни снаряди бяха насочени към нас от Куба, и по-късно в гимназията, когато четяхме Солженицин, и даже след това в колежа, когато филмите на Анджей Вайда ни запознаха със сталинизма в полското общество. Но най-вече чувах гласа на баща ми в разгара на протестите срещу Виетнамската война:

Тези пацифисти идея си нямат колко им е лесно тук; как, ако бяха в Москва и дръзнеха да се съберат на улицата, за да протестират срещу каквото и да било, щяха да свършат до един в сибирските трудови лагери. Там не си поплюват. Знаят как да затворят устата на хората.

Макар по онова време да чувствах, че коментарите на татко не са нищо повече от безсмислени баналности, някаква част от тях заседна в представите ми. Беше нещо като онова гостуване у една от лелите на майка ми в къщата й недалече от Осининг, когато бях на осем. Мястото беше като в картина на Грант Уд и не стига, че ми се скапа настроението от тази „Американска готика“^[2] и от това, че леля Естер приличаше на ходеща мумия, ами за капак на всичко татко ми каза, че ако отворя вратата на тавана, ме очаква гадна изненада. Може би родителската логика на това предупреждение беше да ме стресне, за да не ровичкам из вещите на леля. Или татко просто е искал да ме предпази от нещо. Каквато и да е била причината, аз наистина започнах да си въобразявам какви ли не ужасии зад тази врата. Оттогава у мен се загнезди страх от влизане на забранени места.

Още от пръв поглед „Чекпойнт Чарли“ ми се видя като нещо „забранено“. Щом излязох от метрото, пред мен изникна онзи толкова често сниман надпис: „Напускате американския сектор“, който всъщност казваше: О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете^[3]. Непосредствено вдясно от него се виждаше малка постройка, в която се помещаваше музей с витрина откъм улицата — музей на „Чекпойнт Чарли“, посветен на всички застреляни или арестувани в опит да минат в западната част на Берлин. Погледнах си часовника. Беше малко след един на обяд. Запътих се към американския охранителен пост, като пътьом извадих зеления си американски паспорт. В будката седеше униформен служител. Той забеляза, че вече съм извадил паспорта си, за да му го подам.

— Добър ден, господине — поздрави. — Кажете?

— Трябва ли да се регистрирам при вас, преди да мина оттатък?

— Няма нужда, господине. Ако се случи някой проблем от другата страна, да знаете, че там имаме посолство. Но вие отивате само за днес, нали?

Кимнах.

— В такъв случай, освен ако не планирате срещи с дисиденти или не искате да раздавате библии по улицата…

— Не съм по тази част.

— Тогава не би трябвало да имате проблеми. И тъй като ще трябва да се върнете до полунощ…

— Вие някога били ли сте там?

— На нас, които носим тази униформа, ни е забранено, господине. Желая ви приятен ден в Източен Берлин.

Придвижих се към самия граничен пункт, който представляваше голям портал. Заемаше цялата ширина на улицата, отляво и отдясно опираше в Стената. Всички открити пространства бяха опасани с бодлива тел. От другата страна на портала стояха двама униформени от Народната полиция на ГДР. Щом се приближих, ми кимнаха и отвориха.

— Паспорт — каза на немски единият.

Показах им американския си паспорт.

— Отива там — продължи на развален английски същият служител и ми посочи една будка пред нас.

— Ich danke Ihnen — благодарих му и тръгнах натам, а зад мен вратата се затвори с глухо кънтене.

Застанах пред караулката. До нея дежуреха няколко тежковъоръжени граничари. Зад плексигласа имаше друг униформен полицай. Взе ми паспорта и попита дали говоря немски. Когато му отговорих на немски, кимна и ме уведоми, че ще получа еднодневна виза, която ще изтече в полунощ.

— Трябва да напуснете Германската демократична република преди полунощ през този граничен пункт. Нямате право другаде да минете границата. Освен това сте длъжен да обмените 30 западни марки за 30 източногермански марки.

Знаех, че този обменен курс е абсурдно напомпан — източногерманската марка струваше най-много 20 пфенига в западногерманска валута, ще рече, курсът беше пет към едно. Но бях чел в няколко пътеводителя и статии за преминаването в Източен Берлин, че по този начин режимът в ГДР печели твърда валута. Това беше един от многото неподлежащи на преговори задължителни условия за получаване на виза за ГДР, също както и клаузата „трябва да напуснете страната преди полунощ“. Да останеш в ГДР за по-дълго време беше изключително трудно, тъй като правителството предпочиташе да дава това право на хора, дошли с официална визита или в група, съставена от туристи с правилни леви възгледи. Писател като мен нямаше шанс да получи виза за самостоятелно пътуване, поне така ме информира представител на Източногерманското посолство във Вашингтон, с когото си разменихме писма, преди да пристигна тук, понеже си мислех, че може да включа цяла глава за приключенията си в другата Германия. Консулът се изрази съвсем ясно, че ще ми дадат удължена виза само ако бъда официално поканен от Съюза на писателите на ГДР. Но тъй като единствената ми книга за момента (той очевидно си беше направил труда да разбере какво съм писал) не демонстрираше онзи тип социалистически добродетели, които биха ми спечелили благоразположението на членовете на тамошния писателски съюз, щях да си изгубя времето в напразни опити за кандидатстване.

След като служителят на Народната полиция прибра моите 30 западни марки (забелязах, че не ги нарече западногермански), отвори голяма книга и в раздела, отбелязан с „Н“, посвети няколко минути на внимателна проверка дали името и номерът на паспорта ми не са регистрирани там. Докато го гледах, ми мина през ума, че консулът на ГДР във Вашингтон може да е изпратил данните ми в Източен Берлин и да е информирал властите, че съм писател, който си завира носа навсякъде и възнамерява да посети ГДР с цел да я охули.

Но служителят явно не намери такава черна отметка срещу мен, защото затвори „Книгата на нежеланите“ и натисна печата за влизане в страната върху тампона с мастило. Щом печатът се стовари на чисто нова страница в моя паспорт, за пореден път изпитах ужаса, който цялата тази бюрокрация събуждаше у мен. После онзи ми бутни документа обратно и с отривисто кимване ми даде да разбера, че сме приключили.

Един от въоръжените униформени до будката ме потупа по рамото и ме насочи към някаква преграда като онези, дето ги слагат на паркингите. До тази самотна бариера стоеше друга групичка въоръжени източногермански полицаи, а зад тях тръгваше една от централните градски артерии: „Фридрихщрасе“. Докато крачех към това последно препятствие, което ме делеше от Източен Берлин, си мислех, че относително слабо охраняваната източна граница е недвусмислен индикатор, че властите биха окачествили като луд всеки евентуален кандидат да извърши престъплението „опит да избяга от републиката“ именно тук, през най-емблематичния граничен пункт в града. Последна проверка на паспорта ми. Още едно напомняне от поредния граничар, вторачен в личния ми документ, че трябва да се върна обратно през този пропускателен пункт и „само и единствено през този пропускателен пункт“ до полунощ. Кимване, бариерата се вдигна и аз стъпих в Германската демократична република. На влизане неволно се почудих през какво ли изпитание за преданост към държавата минава униформен от Народната полиция, за да бъде назначен да работи тук; какво емоционално изнудване се упражнява върху всички граничари, назначени на толкова деликатна граница; дали ги предупреждават недвусмислено, че семействата им ще бъдат жестоко наказани, ако някой някога дръзне да избяга от ГДР; каква ли безмълвна съпричастност — или пък липсата на такава — съществува между специалните кадри на този граничен пункт. И най-интересното, какви ли безмълвни мисли минават през главите на тези хора, докато гледат как западняците свободно идват и си отиват през тази най-спорна от всички идеологически граници? Служителите на границата бяха в по-голяма степен затворници дори от своите съграждани, на които помагаха да останат в плен. Защото всеки работен ден те се озоваваха само на няколко стъпки от свят, в който пътуването не е ограничено и свободата на личността до голяма степен е възможна. Или тези хора вярваха убедено и без капка съмнение, че Западът е бездушна машина за пари, затворила своите граждани и безкраен цикъл от консуматорски желания и нищета?

И все пак насред цялата ожесточена борба, подкрепена от два мощни военно-индустриални комплекса и под вездесъщата заплаха на взаимно гарантирано унищожение, съществуваше нещо, наречено всекидневен живот. Например ето този възпълен петдесетинагодишен мъж в безформен анорак, който пресичаше пред мен, докато напусках граничния пункт. Носеше кафяво дипломатическо куфарче и найлонова торбичка с две бири в нея. На главата си беше нахлупил шапка от кафява изкуствена козина. Беше се запътил към неприветлива жилищна сграда на пресечка на „Фридрихщрасе“. Какво ли работи този човек, помислих си. Очевидно е бил много ранна смяна, щом се прибира вкъщи с бира в един и шестнайсет следобед. Дали живее сам в маломерен апартамент? Дали е категоризиран като гражданин с безукорно досие, който няма никаква опасност да избяга, че да му се позволи да живее толкова близо до Стената? Щом се прибере, дали си убива времето с гледане на телевизия, четене, или евентуално по-късно ще отиде да се потренира в някой спортен център наблизо? Има ли хоби, което да му ангажира времето? Ако в живота му има жена, заедно ли живеят? Или може би работят заедно в предприятие за бутилиране, където и двамата са на смяна всеки ден от четири сутринта до обяд и понеже тя е омъжена за ченге, се налага да се срещат тайно в неговия апартамент за няколко часа два пъти седмично. Ами онази приведена жена в евтино сиво палто, която вървеше зад мъжа? Главата й беше увита с овехтял памучен шал, с два пръста на лявата си ръка държеше цигара, а със свободните пръсти крепеше китка оклюмали нарциси. Дали не е жената на ченгето, която върви на дискретно разстояние зад своя любовник на път към дома му, където ще осъществят своята трескава тайна среща?

Или просто правех моментна въображаема импровизация върху първото си впечатление от уличния живот в Източен Берлин?

Щом мъжът изчезна зад ъгъла, последван от жената с шала, вниманието ми беше привлечено от ниска монолитна сграда непосредствено вдясно от мен. Надписът над входа й гласеше: Bulgarische Handelsbank. Българска търговска банка. Сградата с две витрини беше от деветнайсети век и плачеше за ремонт и пребоядисване. Стъклата бяха набраздени от мръсотия. От вътрешната им страна бяха залепени жълтеникави снимки на щастливи селяни в житата, които бодро осигуряваха зърнодобива. Над тези снимки в духа на социалистическия реализъм от около 1957 година имаше ръчно изписани лозунги, които гласяха нещо от сорта: „Ще преизпълним петилетката!… Заедно ще изградим социалистическото бъдеще!“.

Заваля сняг, затова реших, че е най-разумно да продължа напред. В миналото „Фридрихщрасе“ е била една от главните артерии и търговска територия в Берлин. Но улицата, към която гледах днес, беше затворена, пуста. От време на време по пътното платно пропълзяваше някой трабант. Тук-там се виждаха загърнати в грозни палта граждани, които вървяха приведени срещу снега. Имаше магазин за конфекция, забележителен с оскъдното количество изложени на витрината дрехи с остарели безформени кройки. Ужасно ми заприлича на магазините, които някои благотворителни организации отваряха с цел набиране на средства от продажба на употребявани стоки — бях виждал такива и Долен Ийст Сайд в Манхатън. Само дето този тук беше единственият по-голям търговски обект на улицата. Всъщност цялата „Фридрихщрасе“ изглеждаше тотално занемарена и никаква. В известен смисъл градовете си личат по фасадите на сградите в тях. Това е един вид архитектурно аранжирана витрина, директно, макар и чисто външно внушение за духа на дадено място. Париж е мрачно-елегантен. Манхатън напомня постоянно за амбицията си да се разраства нависоко. Обаче това са само наблюдения от пръв поглед. Повърхностна представа. Градска стенография. Но нали в дъното на всяко клише е заложена фундаментална истина, така че първоначалните визуални впечатления говорят предостатъчно за мястото, което посещаваш за пръв път. Най-поразителното за мен на „Фридрихщрасе“, особено когато завих наляво по „Унтер ден Линден“, беше мисълта, че това град, поробен от комуналната естетика, която внушава: всичко трябва да е еднообразно, бездушно, безцветно. Размазано сиво.

„Унтер ден Линден“. Големият представителен булевард на Берлин, който извежда до Бранденбургската врата, Райхстага и гористите паркове на Тиргартен. Още щом стъпих на просторния му тротоар, поех на запад. Как познах посоката? Ами булевардът беше грубо прерязан от Стената, над която стърчеше Бранденбургската врата. Скелетът на Райхстага, отдавна изоставен от Федералната Република, решила да започне своето следвоенно възстановяване в тихите административни околности на Бон, също се мержелееше в далечината. Застанал насред „Унтер ден Линден“, се взирах дълго и напрегнато в тази гледка. Оттук Стената доминираше над абсолютно всичко. От малките улички в моя край на Кройцберг човек някак си можеше да се заблуди, че Стената е просто задънена улица, запречване, най-големият на света знак „Влизането забранено“. Но така изглеждаше само откъм западната страна на границата. Докато тук, на изток, откъм този най-известен берлински булевард Стената изглеждаше отвратително. С издигането й в дъното на „Унтер ден Линден“ източногерманските власти заявяваха пред своите граждани и пред света: Ние доброволно се самоизолирахме и това за нас е паметно събитие. Радваме се да изложим на показ тази крайна мярка. Радваме се да ви напомним, че това е забранена територия.

Винаги съм се отнасял недоверчиво към стандартната антикомунистическа реторика, с която си служеха Рейгън и неговите приближени. Също както винаги съм недолюбвал лозунга „Америка: обичай я или я напусни“ на така нареченото „морално мнозинство“ — хората, готови да слушат празните родолюбиви приказки, които бълваше всеки амбициозен консервативен самохвалко от ужасния Джо Маккарти нататък. Но като стоях тук и гледах тази Стена… не че изживях внезапен духовен прелом и не че щях да гласувам за преизбиране на Рейгън през ноември същата година. Може би сърцевината на проблема трябваше да се търси в моя личен страх от ограничения, от опасността да съм затворен в живот, който не искам. Ето с това ме порази Стената — видях в нея символ на затвор и ограничение. Стената ми каза: Ние ще те ограничим. Ще изискваме преданост към доктрина, към обществени правила, към които нямаш право да се отнасяш другояче, освен да им се подчиняваш. Ако решиш да си играеш на дисидент; ако хукнеш да гониш мечтата си да минеш отвъд наложените от нас граници; ако дръзнеш да публикуваш (или дори да изречеш на глас) мисли, които противоречат на нашите идеи, ние ще сме безмилостни.

Може би Стената беше просто това: празно платно, върху което се отразяват собствените ти страхове и вътрешни противоречия. Без съмнение на този свят имаше и такива, които бяха приели, че Стената съществува, за да възпрепятства проникването на долнопробното капиталистическо/империалистическо влияние. Вероятно имаха нужда да вярват в това, та наложените ограничения да изглеждат по-поносими. Вероятно едни се примиряваха и приемаха, че светът си е такъв. Може би някои просто не ги беше грижа за свободата на движение, за свободата на изразяване. Или бяха убедени, че нямат алтернатива. Обаче за външен човек, за западняк подобна гледна точка представляваше крайна самозаблуда. Но нима не гледаме често живота си през замъглен обектив, скриващ всички болезнени истини, които предпочитаме да заобиколим? Дори когато си казваме, че нашата гледна точка е правилната, ние не отчитаме факта, че това е просто нашият си начин да гледаме на живота си и на света около нас. Всичко е субективно, включително и как избираш да гледаш на Берлинската стена.

Вървях по „Унтер ден Линден“ до тази преграда. Тук нямаше постове, нямаше наблюдателни кули. От това, което бях прочел, знаех, че макар самото прескачане на стената да не беше трудно (тя беше висока само около четири метра), веднъж прехвърлил се от другата страна, евентуалният беглец би попаднал в ивица ничия земя, опасана с телени мрежи и охранявана от граничарски кучета. Едва ли някой е успявал да мине през тази зона на смъртта, тъй като надзорът беше непробиваем, а бодливата тел — твърде нагъсто. Освен това тук важеше познатото правило да се стреля на месо, спазвано от всички източногермански граничари, които бяха готови да гръмнат всеки, отказал да спре по тяхна заповед. Да продължиш да бягаш, след като си бил засечен в тази зона, означаваше да се втурнеш в обятията на смъртта. Макар стандартната присъда за престъплението, квалифицирано като „опит за бягство от републиката“, да беше три години затвор — последвани от загуба на право за работа и конфискация на имуществото (с други думи, още по-ограничен и суров живот) — повечето кандидат-бегълци в крайна сметка избираха затвора пред смъртта. През последните години броят на опитите за бягство рязко беше спаднал, понеже властите бяха станали изключително старателни и бяха затворили безмилостно всички възможни пролуки. Беше адски странно да си ограничен от тази масивна Стена, да осъзнаваш, че си заобиколен отвсякъде, че по никакъв начин не е възможно да се вдигнеш и да заминеш примерно за една година в Париж, за да напишеш онзи свой епичен стихотворен роман, откога се каниш! Наистина беше адски странно да си прикован на място от бариера, оградила цялата ти държава.

Докато аз пък бях израсъл с абсурдната представа, че светът е моето място за игри: че стига да не вкарвам сам себе си в клопка, съм свободен да го изследвам колкото си искам. Ето това му е особеното на живота на Запад. Мнозина от нас, все хора с прилично образование и прилични социални и икономически възможности, избират да се закотвят в живот, който не желаят, мрънкат как са поробени от ипотеки, вноски, деца. Докато ето тук… в Източен Берлин „в клопка“ има съвсем друго значение.

Направих завой и прекарах следващите няколко часа в оглед на пътя от „Унтер ден Линден“ до „Александерплац“. Малко след „Комише Опер“ влязох в голяма, не особено добре заредена книжарница, наречена на името на Карл Маркс. Предлагаха се само пожълтели политически томове и източногермански автори като Хайнер Мюлер и Криста Волф. Все пак имаше и малък раздел с чужда литература в превод на немски — пак официални източногермански издания на творби, явно минали през ситната цедка на цензурата и попаднали тук поради критичния поглед на авторите към буржоазнокапиталистическите системи, в които са били писани: всичко на Дикенс, „Мадам Бовари“ на Флобер, „Американска трагедия“ на Теодор Драйзър, „Алената буква“ на Хоторн, „Друга страна“ на Джеймс Болдуин, „Американска мечта“ на Норман Мейлър, „Невидим“ на Ралф Елисън.

На касата в книжарницата седеше симпатична млада жена. Беше горе-долу на моята възраст, към двайсет и пет годишна, с дълга черна коса, грижливо сплетена и пристегната на главата й в голям кок. Беше стройна, облечена с обикновен черен пуловер, кафява пола от рипсено кадифе над коляното и черен чорапогащник. Макар и с гъвкаво тяло, веднага забелязах налетите й гърди, приятната извивка на бедрата, имаше безупречна кожа, малките бабешки очилца, кацнали на върха на носа, й придаваха изкусителен вид на четящ човек, очите й гледаха сериозно. Посегна към пакет цигари, вероятно местни. Марката им беше f6, а дизайнът изглеждаше като от Втората световна война. Щом извади цигара, забелязах, че са без филтър и не добре натъпкани.

— Искате ли „Марлборо“? — попитах неочаквано.

Тя вдигна поглед към мен, изненадана от въпроса, изненадана от моя немски. Видях как моментално ме измери с поглед. Преди да мина границата, се отбих в магазинчето на ъгъла до „Кафе Истанбул“ и купих три пакета „Марлборо“ с идеята, че може да са ми от полза „оттатък“. Видях как жената регистрира коженото ми яке, черните боти с дебели подметки, дебелия шал на шията и веднага ме прецени като Ausländer — чужденец. После очите й зашариха из магазина, за да провери има ли хора наблизо. Не, нямаше, затова тя кимна и прошепна:

— Защо ми предлагате цигара?

— Защото искам да ви предложа цигара.

Приближих се и й подадох пакета. Отново последва нервен поглед към рафтовете и дори навън, за да види дали някой не наднича през витрината. Хоризонтът пак се оказа чист. Тя посегна и извади една цигара, после взе кибрит, близна с пламъчето своята марлборо, а после и тази, която аз бях захапал. Дръпна бавно и дълбоко, изпълни дробовете си с дим, а на устните й цъфна едва забележима усмивчица. После издуха дима и каза:

— Чакайте: въобразили сте си, че начинът да завържете разговор с жена в Източен Берлин, е да влезете в ролята на американски войник от 1945-а и да раздавате американски цигари. Та преди да дойдете тази сутрин…

— Как разбрахте кога съм пристигнал?

— Защото всички вие пристигате рано сутрин и изчезвате във вълшебния дванайсети час. Такава е системата. Освен ако, разбира се, не сте дошли официално по работа. Но в този случай нямаше да сте тук в очакване да си вдигна краката от благодарност, че сте ме почерпили американска цигара.

— Защо си мислите, че имам някакъв скрит мотив?

— Вие сте мъж. Това винаги означава скрит мотив. И сте американец, което значи: експлоататорски инструмент на западния империализъм.

Изрече последната част на изречението с такава възхитителна ирония, че останах още по-поразен. Тя не пропусна да го отбележи.

— Ах, вижте си само шокираното лице, когато говорите с комунистка с чувство за хумор.

— Наистина ли сте комунистка?

— Аз живея тук. И съм такава, каквато системата ми казва да бъда. Защото така се уреждам в хубава книжарница като тази, в столицата, с чудесно апартаментче в Мите, което, сигурна съм, ще искате да видите.

— Това предложение ли е?

— Не, просто допълнителен коментар по въпроса за скритите мотиви — нали така ги нарекохте? — които бълбукат в американския ви мозък.

— Откъде сте сигурна, че съм американец?

— О, моля ви. Но немският ви е доста добър, което е изненада.

— Името ми е Томас.

— А моето име няма значение. Защото шефът ми, хер Креплин, ще се върне от обяд след по-малко от петнайсет минути. И ако ме види да говоря с вас…

— Разбирам. Някакъв шанс да ви видя по-късно?

— Къде ще се срещнем? В кафене в моя квартал, където всички ще видят, че съм с американец? Или може би в моя апартамент? Искате, нали?…

— Да, разбира се, бих искал.

Моята прямота я накара да млъкне и да помисли. Отново бърз поглед през дебелото стъкло на витрината към улицата навън.

— Може би и аз бих искала, макар да се съмнявам, че приятелят ми ще го одобри. Не че е толкова достоен за вярност. Всъщност проблемът с всичко, което се случва извън този лежерен разговор в книжарницата, е следният: когато до „властите“ достигне мълва, че съм била видяна с чужденец, американец, в бар, или съм имала дързостта да го поканя в апартамента си — а повярвайте, все някой ще ни види, все някой ще докладва — ще последва сбогом на хубавата ми работа в една от най-прекрасните книжарници в Берлин. Само защото съм била съблазнена с едно боро. — Поредно дълбоко дръпване. — Но цигарата си я бива.

— Задръжте пакета — казах и го сложих в ръката й.

Тя веднага захлупи китката ми със своята.

— Трябва да тръгвате — рече. — Тръгвайте веднага. Защото, ако хер Креплин ме завари с вас…

— Добре. Но моля ви, кажете ми името си.

— Ангела.

— Приятно ми е да се запознаем, Ангела.

— И на мен ми е приятно, Томас. И няма да казвам „доскоро“, защото…

— Жалко.

— Не е. — Тонът й внезапно стана рязък. — Това е реалността. И… Auf Wiedersehen.

И аз казах довиждане и излязох. Когато погледнах назад, видях Ангела бързо да скрива марлборото в чантата си, а на лицето й беше изписана тревога. По тротоара срещу мен вървеше петдесетинагодишен мъж с дипломатическо куфарче, облечен със сиво яке от изкуствена кожа. Носеше очила с дебели лупи. Докато приближаваше, ме огледа подозрително. Щом се разминахме, се обърнах и видях, че се е запътил към книжарница „Карл Маркс“. Дали не беше хер Креплин? Ако да, то Ангела с право ме бе прогонила толкова бързо. Човекът отдалече приличаше на функционер, на доносник.

И как, по дяволите, успя да стигнеш до този извод от един-единствен поглед на улицата? Защото Ангела ти подсказа, че шефът й не би погледнал благосклонно, ако я завари на приказка с американец. И следователно…

Всички правим такива светкавични обобщения, нали? Особено когато човек е на тръни поради напрегнатата реалполитика на разделението между Изтока и Запада. И да, докато крачех по улиците на Източен Берлин, наистина се усещах ободряващо напрегнат. Дължеше се на това, че се намирах на забранено място, обладано от подмолна, но осезаема параноя, внушавана от полицейската държава. Източен Берлин: таласъмът на всички кошмари, свързани със Студената война.

Вървях на север покрай някога богато украсения комплекс от сгради на Хумболтовия университет. Приближих се до главния вход с мисълта, че може би ще е интересно да се поразходя вътре, евентуално да завържа разговор със студенти, да усетя полъха на живота в университет от Източния блок, а защо не и да изпия по бира с някой нов познат. Но при портала видях униформен охранител да проверява документите за самоличност на влизащите. Погледна ме. По вида му веднага ми стана ясно, че ме е маркирал като западняк и се чуди защо вървя към входа на източногерманския университет. Усмихнах се с надеждата да изглеждам като тотално заблуден турист, попаднал не където трябва. Направих обратен завой и се върнах на „Унтер ден Линден“.

Намирах се в район, който очевидно не е бил сринат при бомбардировките на съюзниците, разрушили Берлин. Западната част на града обаче е била опустошена безвъзвратно. Шепата исторически сгради, оцелели на запад — елегантните жилищни здания около „Савиниплац“, тук-там хотел в стил fin de siècle — ми приличаха на единствени оцелели след самолетна катастрофа, погубила живота на всички останали. Унищожението е било повсеместно, земята напълно опожарена. Може би това беше един от най-странните парадокси в разделения след войната град. На западните сили се пада най-тежко пострадалата част от града и с изграждането на новата Федерална република те създават смесица от модернистични стилове, в която се усеща нещо разгулно, предизвикателно. Въпреки че Източният сектор също беше пострадал от тежки бомбардировки, много от неговите квартали бяха останали почти непокътнати, а големите представителни сгради нагоре към „Александерплац“ също бяха оцелели в доста прилично състояние. Проблемът беше, че Изтокът не можеше да си позволи финансирането, необходимо за възстановяване на първоначалното им великолепие, а преобладаващата комунистическа естетика беше архитектурен брутализъм и железобетон.

Така че след западналото величие на Хумболтовия университет, Държавната опера и удивителната гледка на Берлинската катедрала — това внушително достижение на църковната архитектура, чийто обгорен черен купол свидетелстваше за конкретен момент от мрачната историческа действителност — Германската демократична република беше построила може би най-грозната обществена сграда, на каквато ми се случи да попадна. Четвъртита бетонна кутия, разположена на площ от няколко акра, ръбеста и недодялана, пепелявосива на цвят, с груба мазилка. Подчертано сталинистка сграда, най-удивителното до момента свидетелство за начина, по който йерархията на тази държава възприемаше света. Това беше Дворецът на републиката: техният парламент и седалище на Социалистическата работническа партия, която винаги печелеше всички нагласени парламентарни избори с деветдесет процента вот. От естетическа гледна точка Народният дворец беше аналог на визуалното варварство, каквото представляваше Стената. Той уведомяваше минувачите: в Народната република не съществува вяра в спасителната сила на красотата. За нас е валиден само непоколебимият мироглед, според който животът е суров, груб и жесток.

По-нататък по „Унтер ден Линден“ се стигаше до една от най-великите географски територии на германската литература от двайсети век: „Александерплац“. Именно тук Алфред Дьоблин ситуира своя прочут роман от 1929 година „Берлин — Александерплац“. Романът не само рисува панорамен портрет на утайката на обществото във физическия център на Берлин. Той си остава и една от най-значимите творби от времето на Ваймарската република: германската златна епоха между двете световни войни, когато страната изживява истинска творческа революция и отново се утвърждава като велик художествен новатор на своето време. От творчеството, което се ражда по време на Ваймарската република — от съвместната работа на Брехт и Вайл през Валтер Гропиус и школата „Баухаус“ за архитектурен модернизъм, през епичните образователни романи на Томас Ман и до визионерските ранни филми на Фриц Ланг — става ясно, че Германия (и по-точно нейната столица Берлин) е била на гребена на вълната и що се отнася до преформулиране на глобалния артистичен пейзаж, влиянието й е недостижимо. Раждането на нацизма през 1920-те години стъпква с безмилостен ботуш този мимолетен кратък интервал на необуздана творческа свобода и безгрижни нрави. На снимки бях виждал, че през последната война „Александерплац“ е бил почти изцяло разрушен. А също така знаех, че източногерманците са избрали да построят култов символ — телевизионна кула със застрашителни размери — точно в центъра на бомбардираното място. Но не бях подготвен да видя как са превърнали целия район в многоетажно гето. Бетонни каньони. Мрачни сгради. Празни търговски центрове. Никакъв цвят. Никаква зеленина. Никаква идея за превръщането на този градски пейзаж в обитаемо, приемливо място.

Влязох в закусвалня срещу трамвайната спирка на „Александерплац“. Подът беше застлан с балатум, светеха луминесцентни лампи. Миришеше на мазнина и загоряло зеле. Седнах на една от масите. Зад бара стоеше жена — едър ханш, пълно лице и навита на ролки коса.

— Ja? — попита бездушно тя.

— Кафе, ако обичате — поръчах.

Докато чаках да пристигне, си извадих бележника и започнах да нахвърлям всичко, което ми се беше случило в часовете, откакто прекосих „Чекпойнт Чарли“. Запалих си боро.

— Може ли и на мен една? — чух глас от ъгъла на кафенето.

Погледнах и видях човек горе-долу на моята възраст. Лицето му беше с бакърен цвят, черната му коса — ниско подстригана, носеше протрито кафяво кожено яке и толкова избелели дънки, че представляваха смесица от син деним и бели нишки. На масата пред него имаше пакет от онези f6 и чаша кафе.

— Заповядайте — подхвърлих му пакета.

Той го улови, извади цигара, веднага я запали.

— В Луанда можем да си купуваме „Марлборо“ — обясни.

Немският му беше сносен, макар и с тежък акцент (също като моя).

— Анголец ли сте? — попитах аз.

— Да. Вие знаете за Луанда? Да не сте ходили там?

— Още не. Но обичам да изучавам карти. А какво правите тук, в Източен Берлин?

— Седи в заведението и притеснява хората както винаги. — Това беше гласът на жената от бара, която идваше с кафето ми. — Все му повтарям, че не ми трябват такива като него тука, ама той непрекъснато идва.

— Не ме притеснява — уверих я. — Какво по-точно имате предвид под „такива като него“.

Жената ме изгледа свирепо, тикна кафето пред мен така, че част от него се разля в чинийката.

— Трийсет пфенига.

— Цигара? — предложих й пакета „Марлборо“.

Тя моментално си взе цигара и сърдито се изнесе към кухнята зад плота.

— Мрази ме — каза онзи.

— Явно мрази всички.

— Прав сте — кимна. — Може ли да?… — посочи стола до мен.

— Разбира се.

Тогава направих грешката да отпия от кафето. Имаше цвят на светлокафява урина. Вкусът съответстваше на цвета.

— Вие сте американец? — попита събеседникът ми.

— Точно така.

— Само за един ден ли сте тук?

— Нещо такова.

— В Западен Берлин сигурно е екстра.

— Не сте ли ходили?

— Не е разрешено.

— Но след като не сте източногерманец…

— Това влиза в условията за получаване на стипендия. Не ми е позволено да напускам страната, освен за да се прибера в Луанда. И тъй като обучението ми продължава три години…

— Какво учите?

— Инженерна химия.

— Добро ли е обучението тук?

— Преподавателите са на ниво. Останалите студенти… Нямам приятели, само други двама анголци. Преди да дойда тук, ми бяха казали, че Германската демократична република обича африканците от „братските социалистически страни“. „Жените ще ви се хвърлят на врата.“ Истината е, че вляза ли някъде, всички започват да се държат, сякаш не съществувам. Искам да се върна в Луанда, но баща ми твърди, че ако се откажа сега, положението му в партията там ще бъде подкопано.

Той изрече всичко това с тих глас, а жената, която се беше върнала от кухнята, ни гледаше гневно иззад плота и надаваше ухо да чуе какво говори момчето. Защо беше избрал мен да ми довери тази информация беше очевидно. Като човек, който седи до теб в самолета и ти повярва най-тъмните си тайни, а ти осъзнаваш, че: 1) изпитва изгаряща нужда да изговори всичко, което постоянно го гложди, и 2) знае, че не си му никакъв и по никакъв начин не би могъл да се намесиш в живота му.

— Дали може?… — посочи пакета той.

— Почерпете се. Направо ги задръжте.

Той ме погледна изненадан.

— Наистина?

— Разбира се.

Жената зад бара се намръщи още повече.

— Тя ще докладва за случилото се. Живея отсреща. Обикновено идвам тук да пия кафе, въпреки че кафето е помия. Но наблизо няма друго. Сега обаче тя ще ме издаде, че съм говорил с чужденец, знам го. Може би, ако извадя късмет, ще ме депортират. — Той стана, взе пакета цигари. — Благодаря за марлборото.

И изчезна.

Щом излезе, аз се върнах към бележките си, като оставих ужасното кафе да изстине и от време на време хвърлях поглед към жената зад бара. Седеше на столче до хладилника, пушеше и тъпо се взираше в пожълтелите и плесенясали панели на тавана. Очите й бяха натежали, лицето й изразяваше равнодушно униние; германците имат дума за това: Weltschmerz. Мирова скръб. Как ми се искаше да разбера какво я мъчи. Затова попитах:

— Лош ден?

Макар че ясно ме чу, тя не отлепи поглед от панелите на тавана. Не отговори, само сви рамене. Събрах си нещата и с едно auf Wiedersehen се запътих към вратата.

— Може ли още една цигара? — попита жената.

Доближих се и сложих третия пакет „Марлборо“ в ръката й.

— Вземете го.

— Не е необходимо — отвърна тя и ми го върна. — Само една цигара. Толкова.

Отворих пакета. Тя издърпа една цигара и изрази благодарността си с леко кимване. После закрепи цигарата зад ухото си и пак зяпна панелите над главата си. Разговорът беше приключил. Беше време да си вървя.

Прекарах остатъка от следобеда в разходки из два района: Мите и Пренцлауер Берг. Прилични квартали с интересно архитектурно наследство. Съюзническите бомбардировки бяха пощадили доста и тук. Макар че близо четирите десетилетия гражданско безразлични към поддържането им бяха оставили повечето от тях в олющено и занемарено състояние, жилищните кооперации и къщите тук бяха построени по човешките мащаби от деветнайсети век. За разлика от безличните сталинистки здания, толкова характерни за „Александерплац“ и неговите околности, тук имаше усещане за нормален живот, не толкова раболепен към държавата. Вярно, всичко се нуждаеше от пребоядисване. Вярно, оскъдицата на стоки в няколкото квартални магазина, покрай които минах, беше поразителна. Но на „Колвицплац“ в сърцето на Пренцлауер Берг имаше малък парк и игрална площадка, на която майки люлееха децата си на люлки, седяха на пейки, пушеха и клюкарстваха. Какво като дрехите им пасваха на сивотата в градския пейзаж или съоръженията на площадката бяха в най-добрия случай грозновати. И какво като на калкана на една сграда имаше изписан гигантски призив за изпълнение на петилетния план и изобразяваше в духа на социалистическия реализъм портрет на дългогодишния държавен глава Ерих Хонекер; човек, комуто дебелите черни очила, рехавата побеляла коса и мрачното изражение придаваха вид на безмилостен данъчен инспектор.

Не, тук важни бяха децата, които тичаха насам-натам, и майките, които разговаряха помежду си. Това ми напомни, че колкото и безрадостно да изглеждаше външно Източен Берлин, животът в крайна сметка бе намерил начин да си проправи път и тук. Трябваше да се готви ядене, да се оправят легла, да се водят децата на училище, да се хващат автобуси и трамваи за работа, да се изпълняват задачи… после прибирането у дома, вечерята, книгата или телевизията, а може би дори някое развлечение навън (филм, пиеса, концерт), с което да разнообразят ежедневието, а накрая в леглото — и може би удоволствията (или за някои тормозът) на секса, последван от сън — за едни дълбок, за други неспокоен, кой както е свикнал. Върволицата от подобни дни с техните спорадични отклонения от обичайните действия до голяма степен очертава за повечето от нас рамките на съзнателното ни съществуване. Щастливата двойка, несполучливият брак, вълнуващата професия, идиотската служба, интимността, която превъзхожда всичко друго в живота ни, интимността, която е рутинна или несъществуваща… всички тези удоволствия и дилеми, целият спектър от човешки изживявания съществува във всеки обществен пейзаж, независимо дали е ограден от стена.

Щом започна да свечерява, открих опушено ресторантче срещу „Колвицплац“, което, също както закусвалнята по-рано, беше с балатум и луминесцентно осветление. Миришеше на готвено зеле. Изпих две чашки полска водка (много приятна). Поръчах си шницел, който беше с обилна панировка и доста безвкусен. Хапнах го с две бутилки местна радебергер бира. Много пивка и заедно с двете водки предизвиква приятно раздвижване на кръвта. За напитките и лошата храна платих общо марка и петдесет. Погледнах си часовника. Вече беше осем часът. Върнах се до „Пренцлауер Але“ и хванах трамвай до „Александерплац“, после се прекачих на метрото, което спираше на „Щатмите“. Ако градът не беше разделен, станцията след тази щеше да е „Кохщрасе“. Но източноберлинското метро свършваше на „Щатмите“. Оттам нямаше къде да отида, освен да изляза обратно на улицата, през която бях влязъл в ГДР — „Фридрихщрасе“. Обърнах се на запад и видях портала на „Чекпойнт Чарли“ току пред мен. Искаше ми се да разгледам още нещо. Обаче в този час Източен Берлин изглеждаше на затваряне, със спуснати кепенци. Знаех, че скоро пак ще се върна и ще отида на опера или на представление в „Берлинер Ансамбъл“, или ще си намеря някой бар, където свирят джаз, и ще пробвам да пробия недостъпността на града още мъничко по-навътре. Но в обилния сняг, който бе започнал да вали, и като нямаше къде да отида от тази страна на Стената, продължих да газя на запад към пропускателния пункт. Докато стигнах там, вече бях премръзнал. Бях единственият кандидат за минаване. От караулката до бариерата излезе граничар, който вдигна ръка и ми даде знак да вляза в митническата зона. Дори в тази снежна фъртуна забелязах тримата тежковъоръжени войници, застанали отвън на студа, които внимателно ме наблюдаваха, докато влизах в митническата кабина.

Подадох паспорта си на униформения служител вътре.

— Носите ли някаква контрабандна стока? — попита той.

Наистина ли изглеждам толкова луд? — ми идеше да го попитам. Но се въздържах и само поклатих глава.

— Не, господине.

— Нищо ли не си купихте?

Че нима има нещо за купуване?

— Не, господине.

Той ме погледна изпитателно, за да долови евентуално нервност или неспокойствие. На мен просто ми беше студено. После притисна печата в тампона с мастило и го удари в паспорта ми. Подаде ми документа и каза:

— Auf Wiedersehen.

Кимнах. С паспорта в ръка минах покрай последните две места за проверка, преди да се добера до големия портал, който извеждаше в американския сектор. Там видях трима граничари на смяна: един, за да направи финално потвърждение на изходната ми виза и да отвори портала; другите двама — (вероятно) за да следят своя колега, докато ме пуска навън.

Така ли гарантираха да няма бягства през границата на служители, които я охраняваха? Дали всички, така или иначе, не се следяха помежду си, за да се гарантира по този начин, че ще останат вътре?

Граничарят сякаш беше прочел мислите ми. Подаде ми паспорта и каза с монотонен строг глас:

— Вървете. — Отвори вратата и ми махна да продължа напред.

Върнах се в Запада. Когато стигнах до входа на метрото, се обърнах, за да погледна „Чекпойнт Чарли“. Но той беше изчезнал — снегът пречиства всичко, заличава винаги онова, което предпочитаме да не виждаме.