Дъглас Кенеди
Моментът (6)

Четири

— Аз съм доста придирчив наркоман — каза ми Фицсимънс-Рос.

Направих му чая и той мълчаливо го изпи. После му дадох седемстотинте марки. Той бръкна в джоба си и извади метален предмет, който сложи на масата, плъзна го към мен.

— Ето ключ. Нанеси се, когато решиш.

— Мислех утре да си донеса багажа, а да се нанеса в петък.

— Както те устройва. Не се безпокой за това нещо. Владея положението. Държа го под пълен контрол.

Нищо не казах. Но наистина забелязах как в момента той много упорито се старае да е с бистър ум, макар че си беше засилил, предполагам, значително количество хероин. Това, както установих по-късно, беше чудноватата пъклена двойственост на Аластър Фицсимънс-Рос. Нямаше значение дали съм влязъл неочаквано, докато се инжектира. Нямаше значение дали ме е нарекъл гадняр, или е направил някой не съвсем завоалиран антисемитски коментар (към каквито беше склонен). Нямаше значение дали се е събудил до някой кюрдски бараба, забърсан от тоалетните на Централна гара. При всички положения той държеше да се спазва приличие. Държеше винаги да вижда себе си във възможно най-добрата светлина, макар че това също го установих по-късно — твърдата му черупка на цапнат в устата пич не беше никак трудно да се пробие.

Но всичко това щях да науча по-късно. За момента усещах онази странна, неудържима тръпка, която те обзема при забъркване в потенциално опасна ситуация. Писателите, както някой беше отбелязал, винаги продават някого. Още от първите пет минути, прекарани в компанията на Аластър, знаех, че съм попаднал на златна жила. Уводните глави бяха налице и можех само да се надявам, че сцената с надрусването е прелюдия към множество моменти на падение, на които ще стана свидетел в дома на Фицсимънс-Рос.

Затова на следващата сутрин предизвестих пансиона „Вайсе“ за напускането си. После отидох в KaDeWe — големия универсален магазин на „Курфюрстендам“ — и купих два комплекта бели чаршафи, хавлиени кърпи — също бели, настолна лампа, сервиз чинии и прибори за хранене, метален чайник и кафеварка. Натоварих всичко в такси и дадох адреса на „Марианенщрасе“, после замъкнах нещата нагоре по стълбите, изкачих трите етажа до ателието. От Фицсимънс-Рос нямаше и помен. Разтоварих торбите и си оправих леглото. След това отидох да обядвам в най-близкото до „Марианенщрасе“ 5 заведение, наречено „Кафе Истанбул“.

Въртеше го дребен турчин, който пушеше цигара от цигара, кашляше с постоянна раздираща кашлица и се казваше Омар (около месец след като бях започнал да използвам заведението му за свой външен кабинет, най-после ми се представи). Мястото си беше чистопробна дупка. Най-обикновен поцинкован бар. Маси и столове от евтини изкуствени материали. Зад бара — бутилки евтин алкохол. По стените се виждаха пожълтели плакати с живописни фотоси на Синята джамия, Босфора, двореца „Топкапъ“ и други истанбулски забележителности. Касетофонът до касата неизменно каканижеше тихо погребални песни на туркиня, оплакваща съдбата си (така поне си представях), след като е била изоставена от мургав женкар. Но мястото веднага ми допадна, най-вече защото вътре беше винаги тихо и спокойно — като изключим едва чутото мънкане на музиката и потайните разговори на посетителите, все мъже на средна възраст, които обикновено се събираха на някоя маса по̀ встрани и изглеждаха все едно кроят коварни планове за свалянето на враг. Друга основателна причина да го харесам беше, че Омар бързо ме прие за свой редовен клиент. Дори след като му казах името си, явно пренебрегна тази част от информацията и продължи да ме нарича Schriftsteller. Писател. Освен това започна да намалява музиката, щом се появя, очевидно му беше приятно да прекарвам моите два часа всеки следобед на масата в ъгъла, където пишех в бележника си и поверявах на хартията всичко случило се през последните двайсет и четири часа. Стараех се да описвам подробностите, докато още ми се въртят в главата.

С времето започнах да прекарвам в „Кафе Истанбул“ все повече време. Поради тогавашната ми възраст не се налагаше да се занимавам с такива прозаични неща като диети, да мисля за напълняване или вредата, която нанасях на сърдечно-съдовата си система с цигарите — явно съществен компонент в процеса на писане. „Кафе Истанбул“ имаше евтино и богато меню. Основните ястия, които предлагаше интернационалната му кухня (спагети болонезе и карбонара, агнешки кебап, лозови сарми, виенски шницел, кюфтета, различни пици и дори най-гръцката от всички гозби — мусака), имаха две съществени предимства: първо, винаги ставаха за ядене (в най-лошия случай), особено прокарани с две пшенични бири, а после и с турско кафе, и второ, на едно ядене никога не оставях повече от 6 марки. Тъй като по онова време мразех да готвя — дори днес, самостоятелен мъж на средна възраст, предпочитам да не хабя прекалено много време в приготвяне на нещо за ядене (може би просто не успях да се влюбя в така наречената поезия на храната) — „Кафе Истанбул“ беше идеалното спасение за мен.

През онзи първи ранен следобед, щом си избрах маса в ъгъла (по-късно щеше да стане „моята“ маса) и си поръчах порция паста, огледах ограничената територия на кафенето: кашлящия дребен съдържател зад бара; възрастния мъж с безизразно лице, който седеше на маса до прозореца, пушеше и зяпаше с празен поглед към улицата; потния хипопотам с бирен корем колкото топка за боулинг, който в момента обръщаше чашки ракия и плувнал в сълзи, пееше скръбна ария на непроницаемия барман. Изпуших три цигари и бързичко надрасках как съм открил Фицсимънс-Рос с игла в ръката, после описах обстановката в „Кафе Истанбул“, която виждах в момента, като си задавах въпроса колко ли от пребиваващите в Берлин са бежанци — ако не от тоталитарни режими или разорени страни, то от живот, от който искаха да избягат, или от неща, които ги оковаваха някъде другаде, или даже, защо не, от самите себе си. За да живее човек в Берлин, трябваше да положи усилия. Озовеш ли се веднъж тук, се оказваш географски затворен. Въпреки че пребиваването в Западния сектор ти даваше правото да пътуваш, това означаваше да хванеш влак, който минава, без да спира, през Германската демократична република. Единствената друга възможност беше самолет на Запад. Това, струва ми се, беше вътрешно присъщото противоречие на живота тук. Западен Берлин беше като остров на индивидуалната и политическа свобода насред пейзаж от диктатури. Градът позволяваше на хората тук известна степен на лична свобода и гъвкав морал. Позволяваше да изградиш какъвто искаш вариант на живота, стига да останеш в пределите на града. В буквалния смисъл „в пределите“. Защото човек се оказваше затворен от геополитическите реалности в бариера, която не можеше да бъде прескочена. В този смисъл се чувстваше едновременно свободен и пленник.

Отскочих до малкия супермаркет „Шпар“, който се намираше близо до станцията на метрото „Котбусер Тор“, и купих някои основни продукти: овесени ядки, мляко, портокалов сок, кафе и захар, малко колбаси, два ръжени хляба и горчица, две бутилки полска водка (евтина) и шест пшенични бири (дори записах покупките в бележника си — дотолкова бях обсебен да регистрирам всеки детайл).

По-късно същата нощ, след като се добрах до леглото за първото си спане в апартамента и заспах, бях събуден по интересен начин. От долния етаж гърмеше яка музика, еуфорична като цигански оркестър. Беше толкова силна, толкова преднамерено оглушителна, че не можех да не си кажа (веднъж отърсил се от среднощната сънливост): пробва ме, иска да ми покаже кой е шефът тук. Седнах на леглото и разтърках очи, докато обмислях какво да предприема. Взех халата и го облякох върху фланелката и долнището на пижамата, после си поех дълбоко дъх, за да се успокоя, и заслизах по стълбите.

Фицсимънс-Рос стоеше в дневната по фланелка и дънки, оплескани с боя, с боси ходила, оплескани с боя, от устата му стърчеше цигара. Ръката му нанасяше светкавично бързи трескави мазки лазурносиньо върху празно платно. Все едно гледах как пред мен се сътворява сияйно гръцко небе, бях хипнотизиран от майсторската му техника, от самоуверената вещина, с която боравеше с четката, от очевидната му съсредоточеност. От една страна, вътрешно фучах от бяс, защото бях събуден от оглушителна музика и ми идеше да се правя на избухлив наемател, готов да се нахвърли върху не по-малко избухливия си хазаин. Но от друга страна, писателят у мен, който познаваше миговете на творчески устрем, способни да го откъснат от външния свят, знаеше, че да прекъсне работния му порив сега, като вдигне игличката от плочата, би било направо кощунство. Затова се оттеглих в стаята си, и то дотолкова безшумно, че той изобщо не усети присъствието ми. Щом се качих, постъпих както винаги когато сънят ми се изплъзваше: работих. Отворих си бележника, седнах на твърдия виенски стол пред бюрото, свалих капачето на писалката и започнах да пиша. Погледнах си часовника. Два и петнайсет. Оркестровата музика (дали не беше Барток) свърши и последваха парчета на Коул Портър в изпълнение на Ела Фицджералд, а после Джон Колтрейн с A Love Supreme — онова дълго и мрачно пътуване в духовните мъглявини. Каквото и да чувствах относно този среднощен грохот, признавам, че музикалният вкус на Фицсимънс-Рос бе на високо ниво.

Музиката спря внезапно в четири сутринта. Последва продължителна тишина, през което време аз оставих писалката, свих си поредна цигара, захапах я, взех наполовина пълната бутилка вино и две чаши и слязох долу. Но когато стигнах до дневната на Фицсимънс-Рос, той имаше съвсем друг ангажимент — седеше на дивана с пристегнат бицепс, а в издутата му вена беше забита игла. Тъкмо натискаше буталото, когато се появих пред очите му.

— Какво искаш, бахго? — изграчи с дрезгавия глас от отвъдното. — Не виждаш ли, че съм зает?

Качих се обратно, допуших цигарата, изпих чаша вино и се стоварих в леглото.

Когато се събудих в единайсет предобед, дочух откъм долния етаж издайническо сумтене и стонове. Трябваше ми известно време, докато в главата ми се проясни и осъзная, че това са звуци, издавани от двама мъже, които правят секс. Беше отрезвяващо преживяване, никога не ми се беше случвало подобно нещо. Издържах около минута на този изразителен музикален фон, след което посегнах да включа радиото, въртях копчето, докато попаднах на рок станция. Пуснах „Клаш“ на макс и станах да си направя кафе, изпуших две цигари на гладно и си мислех: днес е денят, в който ще се обадя в радио „Свободна Европа“, а утре ще мина границата, за да пообиколя из Източен Берлин.

След като приключих със закуската и измих чиниите, спрях радиото и с облекчение установих, че представлението долу е свършило. Грабнах якето и шала си, взех си бележника, писалката и тютюна и се осмелих да сляза.

Щом се озовах в дневната на Аластър, понечих да се насоча право към вратата. Но ме спря глас:

— Може ли да си такъв недодялан дебил и да не кажеш добро утро.

Обърнах се и видях Фицсимънс-Рос да седи до дългата си кухненска маса. Сърбаше кафе и пушеше голоаз в компанията на слаб смугъл мъж на вид под трийсет години. Непознатият беше късо подстриган, с обичка на лявото ухо и златна брачна халка на левия показалец. Носеше олющено светлокафяво кожено яке, обточено с бяла козина — от онзи тип якета, които винаги съм си представял, че носят дребните престъпници. Естествено, исках да знам всичко за него — все пак тъкмо беше споделил мъжко легло, а същевременно на пръста му се мъдреше символ, който информираше света: аз съм женен мъж. Възприех го като поредния елемент от постоянно разрастващото се повествование за пребиваването ми в Берлин и веднага се почудих какъв ли точно ангажимент или уговорка има този човек с моя хазаин.

— Добро утро — поздравих.

— Гаднярът благоволи да се обади — заяви Фицсимънс-Рос, а после, като превключи на впечатляващо свободен немски, се обърна към своя компаньон: — Американец е, наемател ми е, но всъщност не е чак толкова отвратителен.

Немската дума за отвратителен е abstossend. Фицсимънс-Рос я изплю с такава наслада, че приятелят му едва не подскочи, щом тя стигна до слуха му.

— Това е Мехмет — продължи на немски хазаинът ми. — Кажи здрасти на Томас.

Скорострелно morgen от Мехмет, след което той стана и каза:

— Трябва да тръгвам.

— Наистина? Толкова скоро? — попита Фицсимънс-Рос.

— Знаеш, че съм на работа от един.

— Значи до вдругиден.

Мехмет само кимна. После, без изобщо да ме погледне, си взе якето и бързо се изнесе. Когато вратата се затвори зад него, Фицсимънс-Рос попита:

— Чай? В чайника има за още една чаша.

Приех предложението и седнах на освободения от Мехмет стол.

— Май изненада горкото момче — каза той. — Както може би си забелязал…

— … е женен.

— Леле, леле, колко сме наблюдателни.

— Брачната халка си е брачна халка.

— Горките турчета, семействата, общо взето, разчертават живота им още от раждането. Жената на Мехмет му е втора братовчедка, дебеланка. Мехмет ми е разказвал, че от петнайсетгодишен установил предпочитанията си към момчета, но представи си да беше признал на баща си. При положение че работи при стареца в химическото чистене малко след „Хайнрих Хайне Щрасе“…

— Близо ли съм до истината, ако предположа, че не си срещнал Мехмет там?

— Боже, Томи бой, дедуктивните ти разсъждения са направо впечатляващи. Не, с Мехмет се запознахме при доста по-романтични обстоятелства… в тоалетната на метростанцията на Зоологическата градина. Тя е известно място за случайни запознанства между тези от нас, които практикуват „любовта, която не смее да изрече своето име“^[1].

— Явно си наясно с вашия Оскар Уайлд.

— Аз съм ирландец, протестант и педераст. Разбира се, че си го знам моя шибан Оскар Уайлд. Събудихме ли те сутринта? С Мехмет?

— Ами да.

— И какво, беше ли ужасен и шокиран?

— Забравяш, че съм от Ню Йорк.

— А, да, американец, обръгнал в светските дела, колкото и противоречиво да звучи този израз. Ами най-добре ще е да свикнеш с присъствието на Мехмет тук, защото се виждаме три пъти седмично. Обикновено преди обед. Остава точно деветдесет минути. Не идва по друго време, защото това може да предизвика подозрение у неговото всезнаещо фашистко ислямско семейство. Както и да е, уговорката идеално ме устройва. Двамата с Мехмет получаваме един от друг точно каквото ни е нужно в стриктно очертани граници. Тоест, няма врява, няма проблеми, нищо обвързващо.

— Като стана дума за врява, трябва да поговорим за музиката…

— Каква музика?

— Музиката, която пусна снощи.

— Имаш нещо против моя вкус?

— Имам против да ме будиш в два през нощта.

— Ами опасявам се, че работя най-добре между полунощ и четири сутринта. И не мога да рисувам, без да гърми музика. Така че…

— Когато преди го обсъждахме, ти ми гарантира, че ако се преместя да живея тук, няма да има силна музика.

Фицсимънс-Рос посегна към цигарите си и запали.

— Излъгах — каза след някое време.

— Очевидно. Там е работата, че не мога да спя, ако надуваш така музиката.

— Тогава промени навиците си за сън. Нощем вампирясвай като мен.

— Този отговор не ме устройва.

— Очакваш да ме е грижа ли?

— Искам си седемстотинте марки обратно.

— Похарчих ги до шушка. Имах дългове, нали разбираш. И сега…

— Сега трябва да спазиш своята част от уговорката.

— Не трябва да правя абсолютно нищо, Томи бой.

— Напротив, трябва.

— Да не би да ме дадеш под съд, американецо? „Адвокатът ми ще ти се обади“ и прочее, така ли?

Произнесе репликата за адвоката в някакъв писклив вариант на американски акцент, на който определен тип британци винаги превключват, щом поискат да ни сложат на място нас, колонизираните. В този момент усетих как започвам да се ядосвам, но гневът у мен никога не е видим. Вместо това притихвам напълно и започвам да подготвям отмъщение.

— Според уговорката ни — казах почти шепнешком — няма да се пуска силна музика, докато съм тук. Държа да я спазиш.

Обърнах се и излязох от апартамента.

Навън трябваше да се преборя с порива да забия юмрук в някой прозорец. Фицсимънс-Рос беше прав: издъних се, като връчих толкова пари накуп на наркоман. От друга страна, вероятно до голяма степен подсъзнателно съм бил наясно, че си търся белята, като плащам тази сума авансово, но го направих, за да видя как ще се развият нещата. Сега трябваше да намеря начин да си извоювам своето — тишина през нощта — като все пак не преча на Фицсимънс-Рос да си върши работата. Та следобед, докато дълго се скитах из елитните улици около двореца „Шарлотенбург“, видях магазин за озвучителна техника и купих качествени слушалки и десетметров удължител за тях. Когато поисках толкова дълъг кабел, продавачът ме погледна изпитателно.

— Стаята е голяма.

По-късно следобед се отбих в „Кафе Истанбул“ и попитах Омар дали може да използвам телефона… и всъщност дали може да давам номера на заведението, за да получавам съобщения тук (понеже усещах, че е най-добре да не карам хората да се свързват с мен в квартирата ми заради риска да попаднат на Фицсимънс-Рос).

— Склонен ли си да платиш скромна сума за услугата? — поинтересува се Омар.

— Колко?

— Колкото взимам на другите петима-шестима, за които записвам съобщения: пет марки на седмица. Ще останеш доволен от качеството, обещавам ти. В таксата са включени и пет градски разговора дневно.

— Значи се споразумяхме. Може ли да направя едно от тези пет телефонни обаждания веднага?

Омар ми махна да ида до бара, където изпод дълбините зад себе си извади тежък черен бакелитов телефон. Изрових бележника, в който си бях преписал името и телефонния номер на Джеръм Уелман, директора на радио „Свободна Европа“ в Берлин. Набрах телефонната централа на радиото, откъдето ме свързаха със секретарката на господин Уелман, която не беше по празните приказки.

— Знае ли хер Уелман за какво се отнася? — попита веднага.

— Обаждам се по препоръка на Хънтли Кранли.

Това, че й отговорих на нейния език, като при това намесих името на много важна клечка в радио „Свободна Европа“ във Вашингтон, май я накара да се позамисли.

— Всеки може да спомене името на хер Кранли. Тук при нас през цялото време идват хора, които търсят работа, и винаги повтарят едно и също: че са разговаряли с влиятелен човек във Вашингтон, докато всъщност…

— Господин Кранли ме уведоми, че лично ще пише на господин Уелман за мен.

— Тогава ще прегледам всички телекси, които хер Уелман е получавал наскоро от главната дирекция. Ако казвате истината…

— Да не допускате, че е възможно да ви лъжа?

— По причини, които със сигурност биха ви били пределно ясни, ако ги бяхте обмислили внимателно и разумно, се налага да сме много предпазливи при проучването на всеки потенциален служител, дори на всеки, който просто желае да си уговори среща с хер Уелман. Би трябвало да разбирате, че предвид естеството на работата ни трябва да сме постоянно нащрек… особено в този град.

— Разбрано — казах, после добавих, че получавам съобщения на следния номер (издиктувах шестте цифри, отпечатани върху пластмасовата пластинка на телефона).

— И какво е това място, където записват съобщения за вас… ако изобщо решим да ви оставим съобщение?

— Заведение в Кройцберг, наречено „Кафе Истанбул“. — Още докато го изричах, си дадох сметка, че самото име и местоположение на заведението вероятно звучат като за шпионски център, свързан със Студената война.

— Защо сте уредили да ви оставят съобщения там?

— Защото е до пряката, на която живея… и нямам телефон.

— Ако не получите вест от нас в следващите четирийсет и осем маса, значи хер Уелман е решил да не се свързва с вас. Приятен ден.

Толкова за възможностите в тази насока. Не можеше да се каже, че събеседничката ми е приела за свое кредо, за смисъл на съществуването си живота в услуга на другите. Бях сигурен, че, стига да може, би блокирала всички възможности за работа в радио „Свободна Европа“, като по този начин би отрязала достъп до цяла вселена от повествователни варианти за моята книга. Естествено, аз неизбежно щях да попадна в други светове, докато бях в Берлин. Но толкова жадувах за шанса да работя сред бойците на Студената война, които си играеха на пропаганда в полза на Запада.

— Не мина добре — подхвърли Омар, щом му върнах телефонния апарат.

— Ще ми кажеш, ако се обадят, нали? — помолих аз и му подадох първите пет марки за телефонната си централа в „Кафе Истанбул“.

— Плащаш за услуга — получаваш услуга.

Бих добавил: и сделката си е сделка. Поне аз така гледах на нещата… а именно на уговорката, която имах с Фицсимънс-Рос, когато наех горния етаж в жилището му. Та щом се прибрах същата вечер в апартамента и установих, че той още е навън, оставих слушалките и десетметровия удължител до уредбата му заедно със следната бележка:

Купих ти тези слушалки. Според мен кабелът е достатъчно дълъг, за да можеш да се движиш из цялото ателие без проблеми. Продавачът ме увери, че звукът е с много високо качество. Приятно слушане…

Томас.

После се качих в моето жилище и понеже реших да си легна рано, се пъхнах под завивките към единайсет. Музиката гръмна точно след полунощ. Само че тази вечер не беше Барток или Джон Колтрейн, нито пък нещо в този възвишен дух. Не, тази вечер беше най-шумният хеви метъл, който можех да си представя — от онзи вид свръхзвуков писък, който беше слуховият еквивалент на сблъсък между пет коли, при това несъмнено подбран с цел да ме уведоми, че Фицсимънс-Рос не приема компромиса със слушалките.

Станах, взех си халата и слязох при него. Той вече беше изцяло погълнат от работата си, стоеше пред платното с гръб към мястото, където се намираше хайфи уредбата. Затова не ме видя, като се доближих до грамофона и вдигнах иглата от плочата. Внезапната тишина го накара да се завърти точно когато изтръгнах кабелите от грамофона и се запътих към прозореца. Щом натиснах дръжката, той изкрещя:

— Какво си мислиш, че правиш, бахго?

— Имаме уговорка.

— Няма да посмееш…

— Ще спазиш ли твоята част от уговорката?

— Не се поддавам на изнудване.

— А аз няма да преговарям с тиранин. Или се придържаш към това, което се уговорихме, или ми връщаш седемстотинте кинта, или грамофонът ти полита…

— Наистина ли си мислиш, че можеш да ми казваш какво да правя, бахго скапаняка?

— Нека е твоето тогава.

И пуснах грамофона през прозореца.

Внезапно лицето на Фицсимънс-Рос посърна. Изглеждаше наистина смаян от случилото се. Свлече се на пода пред полузавършеното си платно и се вторачи пред себе си, без да казва нищо. Приличаше на загубилото се момченце^[2]. Почувствах се странно виновен, че съм се държал толкова грубо и съм му причинил очевиден стрес, макар също така да знаех, че ако не бях действал незабавно, музиката щеше да дъни с все така оглушителна сила през цялата нощ.

Завлякох се горе, като го оставих седнал там на пода. Изпих няколко чаши червено вино и изпуших две цигари. Направих няколко крачки до вратата, за да се опитам да позная дали Фицсимънс-Рос не се прокрадва нагоре по стълбите с чук в ръка. Добре де, малко параноично от моя страна… Но този тип беше наркоман, чиито емоции се изстрелваха в произволна посока като пинбол, така че, казах си, от него може да се очаква всичко. И точно там и тогава реших да се изнеса утре следобед.

Накрая в два през нощта се завлякох до леглото и моментално заспах. Когато се събудих, беше почти пладне. През щорите се процеждаше позабравено зимно слънце. След обичайните първи объркани моменти на осъзнаване започнах да сглобявам мислен списък от действия.

Трябва да отидеш в „Кафе Истанбул“ до един час, да се обадиш в пансиона „Вайсе“ и да договориш дългосрочна цена, после да звъннеш в радио „Свободна Европа“ и да уведомиш фрау Очарование, че телефонният номер за връзка с теб е променен, после да се върнеш тук и да си събереш багажа, да оставиш на Фицсимънс-Рос прощална бележка, в която да пише, че се надяваш седемстотинте марки да са достатъчни да си купи по-хубав грамофон (същевременно и да успокоиш съвестта си).

След дежурната закуска ръжен хляб със сирене, последвана от две силни кафета еспресо и първата цигара за новия ден, взех връхната си дреха и тръгнах надолу по стълбите. На път за входната врата зърнах Фицсимънс-Рос. Той вече беше застанал пред статива и работеше, четката му танцуваше по платното, докато напластяваше слой след слой върху лазурносин правоъгълник. Беше със слушалките, които му бях купил. Кабелът беше опънат през цялата стая чак до ъгъла с техниката, където сега имаше друг грамофон.

Докато клатех глава от изумление, Фицсимънс-Рос се обърна и ме видя. Дръпна слушалките и произнесе една-единствена дума:

— Гадняр.

После ме удостои с едва забележима усмивка.

— Да те черпя обяд в „Кафе Истанбул“? — предложих.

Явно известно време обмисляше.

— Така като гледам, нямам кой знае колко по-добри опции.

Май засега нямаше да се изнасям.