Червило. Това беше първото, което ми подаде, щом ме посрещна. Представи се като фрау Лудвиг и каза, че ще се грижи за мен по време на престоя ми там. После фрау Йохум и хер Улман, които ме взеха от мястото за размяна, ми пожелаха лека нощ и казаха, че ще минат да ме видят на другия ден следобед.

Нямах представа къде се намирам. Бях предадена на фрау Йохум и хер Улман насред някакъв мост — по-късно научих, че е Глиникер Брюке, който минава над река Хафел между Потсдам и Берлин и който, както по-късно ми каза хер Улман, е известен като Моста на шпионите, защото там често се разменят агенти, заловени от „другата страна“. Фрау Йохум се представи като служител във Федералното разузнаване. Улман — слаб, висок, облечен в строг костюм, с очила с телени рамки и вид на американец — се представи на добър немски. Каза, че е от Американската мисия в Западен Берлин… но аз знаех, че щом в колата е заедно с агент от западногерманското разузнаване, явно е от ЦРУ. Изненадах се, когато ми каза, че много се радва да ме види и че бил следил моя случай от седмици. Освен това каза, че съм човек, какъвто отдавна искали да измъкнат. Наблегнах на това, че не съм дисидент, не се занимавам с политика. Казаха, че знаят — и че имаме много да си говорим, но първо трябва хубаво да се наспя.

Макар че продължавах да се старая да изглеждам объркана, както ми беше наредено, цялата история бездруго си беше достатъчно объркваща. Блясъкът на фаровете, облещени срещу мен на моста. Дали това се правеше, за да е сигурно, че агентите от източногерманска страна няма да видят лицата на западните си противници, които ме очакваха? Това, че фрау Йохум беше много елегантно облечена. Коженият салон на най-луксозната кола, в която някога се бях качвала (естествено, беше мерцедес). Тихото мъркане на двигателя, щом потеглихме. Спокойните тихи гласове, с които разговаряха с мен фрау Йохум и хер Улман, явно за да се отпусна. Но после ги попитах за Юрген и видях как си размениха погледи, почувстваха се неудобно, искаха да си кажат нещо с очи. Точно тогава се досетих. Когато настоях да ми кажат какво се е случило със съпруга ми, обясниха, че предпочитат да говорим за това, след като се наспя. Мъртъв е, казах си. А копелетата оттатък границата, в оня затвор, дето ме държаха, не ми казаха нито дума. Нищичко.

Настоях още веднъж пред фрау Йохум. И тя призна, че Юрген се е обесил в килията си. Реагирах по странен начин. Вярно, бях шокирана. Но понеже тя се поколеба, преди да ми каже, вече бях подготвена за най-лошото. И макар в стомаха ми нещо да се сви болезнено, не изпитах острата болка, каквато би трябвало да причини новината за смъртта на съпруг. Навярно защото, макар на хартия да ми беше съпруг, фактически с него живеех под един покрив и почти нищо повече. Но ми се стори, че фрау Йохум и хер Улман знаят всичко това от досието ми. Също както бяха наясно, че именно идиотското му поведение ме вкара в затвора преди няколко седмици… или поне си мислех, че са няколко седмици. Държаха ме в такава дезориентация, че не можех по никакъв начин да преценя колко време съм била зад решетките. Винаги когато питах полковник Стенхамер от Щази, който ме разпитваше всеки ден, за да разбера дали съпругът ми говори безумни неща за мен, той ми отговаряше да не задавам въпроси, след което настояваше да му кажа дали крия нещо. „Ако си честна с нас, пътят ти към Йоханес ще е по-лесен.“

Но понеже нямах какво да призная…

Това продължи седмици. Крушката в килията ми светеше по двайсет и четири часа на денонощие, пускаха ме да се раздвижа с физически упражнения в бетонно каре, оградено с бодлива тел, извеждаха ме и за петте часа разпити всяка сутрин. С други думи, съсипваха ме бързо. Единственото, за което можех да мисля ден и нощ, беше, че са ми отнели Йоханес и ми казваха — понеже вече бях квалифицирана като предател на държавата — че никога няма да позволят вредното ми влияние да зарази „това дете на Народната република“.

Няма да го видиш никога вече, ако не им сътрудничиш, повтарях си много пъти. Повтарях си също и че Юрген с неговата самовлюбеност, детинско поведение, безотговорност към жена му и най-вече към детето ни докара тази катастрофа, поради която ми отнеха Йоханес…

Е, когато фрау Йохум ми каза за смъртта му, единственото, което си помислих (след първоначалния шок) беше: сега поне няма да живееш с болката и последиците от идиотското си поведение.

Мерцедесът беше със затъмнени стъкла, поради което изобилното неоново осветление на града — никога не бях виждала толкова светлини — изглеждаше така, сякаш го гледам през тъмна призма.

Стигнахме до някакъв двор. Портал. Униформени хора. Ярки светлини. Навсякъде охрана. Колата спря пред нещо като неголяма къща в двора. Отпред стоеше жена. Оказа се фрау Лудвиг. Към четирийсетте. Мила. Сърдечна по особен професионален начин.

— Ти сигурно си Петра — посрещна ме тя, щом бях пропусната да мина напред, след което фрау Йохум каза, че ще продължим разговора си на следващия ден, и ми пожела лека нощ.

Изведнъж изпитах умора и страх — почти като умората и страха, които бях чувствала през седмиците, докато бях зад решетките, докато ми се повтаряше, че трябва да сътруднича на Щази, защото иначе ще ме оставят да гния в онзи ад с години без никаква надежда да видя сина си.

В крайна сметка направих всичко, което поискаха от мен. Включително да подпиша проклетите им документи, които им позволяваха да…

Всичко се договори като „сделка“. Сделка, която ме принуждаваше да върша някакви неща за тях.

„Много сериозни, важни неща — каза полковник Стенхамер. — Работа, която ще бъде толкова полезна за нашата Демократична република, че не виждам причина да не бъдеш удостоена с честта да я вършиш.“

И ми съобщи какво предлага. Беше предложение, което, цитирам, „ти дава възможност да се надяваш“.

Как бих могла да кажа не, след като бях наясно, че отказът е равносилен на отрязване на всякаква надежда?

Така че казах „да“ — и то с такава бързина, че Стенхамер настоя да ме върнат в килията за четирийсет и осем часа, за да преценя най-отговорно дали съм готова да се справя със задачата. Четирийсет и осем часа в килията без връзка с външния свят. С мисълта, че едничкият ми шанс за избавление е да направя точно каквото се иска от мен.

Затова се унизих докрай пред него, умолявах го да не ме заключва отново, обещах му пълно и безрезервно сътрудничество, цялата си преданост и вярност. Използвах една по-особена дума за вярност — Lehenstreue. Стенхамер се усмихна като я чу.

— Средновековна дума, фрау Дусман — усмихна се той. — Но със силни семантични конотации. Рицарите се кълнат във вярност на страната си. И макар средновековният феодализъм да е в пълно противоречие с демократичните принципи на нашата република, оценявам високо и приемам — като човек, който се е врекъл да защитава републиката от нейните капиталистически врагове — метафоричния ореол на думата Lehenstreue в твоя отговор на нашето предложение. Също както разбирам, че щом в крайна сметка приемаш дълга си към страната, която ти е дала толкова много, искаш възможно най-скоро да започнеш да вършиш работата, като знаеш, че колкото по-бързо се развият нещата, толкова по-близо ще си до…

Не довърши изречението, защото знаеше, че по-добре да остави „възнаграждението“ да просветне в съзнанието ми. Тя беше стръвта и нямах друг избор, освен да я захапя.

Може би това беше най-изнервящото около тези първи часове на Запад. Любезното отношение на фрау Йохум и хер Улман. Очевидната им почтеност. Начинът, по който проявяваха дълбоката си загриженост към мен. И през цялото време се чувствах като слаб провинциален актьор, принуден да играе ролята на Фауст в „Дойче Театър“ в Западен Берлин, и да се чудя безкрайно дали приемат моето изпълнение.

Фрау Лудвиг също беше възможно най-дружелюбна и по свой деликатен начин проявяваше дълбоко съчувствие. Апартаментът, където бях въведена, изглеждаше толкова елегантен, с толкова красиви мебели, излъчваше такава сигурност и закрила, че не можех да не се развълнувам от изключителното внимание, с което ме обгрижваха. После фрау Лудвиг ми каза, че отива да ми приготви ваната и че има малък подарък за мен — и ми подаде много елегантно лъскаво червило. Очите ми веднага плувнаха в сълзи. Защото си спомних нещо, което бях прочела в книга за Втората световна война, написана от английски автор: книга, която бе попаднала за кратко в полезрението ми в държавното издателство, където работех като преводач. Книгата бе успяла да стигне до обсъждане, както научих по-късно, само защото авторът й имаше безукорна биография на социалист. Но в крайна сметка отиде в купа отхвърлени текстове, чиято съдба бе да бъдат изгорени, защото така постъпвахме с чуждестранните книги извън братските социалистически народи, които знаехме, че не можем да издадем, а не биваше да попаднат в неподходящи ръце. Мярнах въпросното заглавие най-отгоре в един от контейнерите. Книгата ми се стори интересна и от гледна точка на ГДР по-различен поглед към събитията. Така че рискувах и я пъхнах в дамската си чанта, занесох я у дома и я скрих в дупка в кухненския шкаф в стаята ми. Случи се само месец преди да се преместя при Юрген. Късно нощем, когато не можех да заспя, изваждах книгата и научавах, че всичко, което ни бяха втълпявали — че нацистите са дошли откъм западната част на Германия — беше измислица. Идвали са от всички краища на Das Vaterland. Макар да знаехме някои неща за концентрационните лагери, подробностите за ужасите там не се огласяваха. Този историк описваше нещата образно, но достоверно и стегнато. Не се опитваше да разкрасява чудовищните деяния, извършвани там. Просто оставяше фактите да говорят. Също така правеше и паралели с много по-слабо документираните ужаси на сталинските лагери, за които, разбира се, само бяхме дочували.

Странно, как сред всички разкази за деца, които са насилствено откъснати от родителите си, и всички гнусни експерименти — изливане на бетон в утробите на жени, обгазявания, изтръгване на зъбите заради златните пломби — дребен детайл внезапно хвърля светлина върху всичко. И това беше нещо споменато от този оксфордски историк: когато британските части превзели концентрационния лагер в Белзен, раздали червила на всяка от оцелелите лагернички. Жените се разтопили от този жест: в материален аспект нищожен, но и психологически — колосален, мъничко лукс, зачитане женствеността на жени, които в най-добрия случай били въшлясали и само кожа и кости.

Та когато фрау Лудвиг ми подаде червилото, се развълнувах толкова, че се наложи да помоля за извинение и да отида в банята. Щом затворих вратата, ревнах. Плачех, защото не можех да понеса да съм далече от Йоханес; защото болката от раздялата ни беше безмерна. Плачех и заради елементарната човечност на жеста, който фрау Лудвиг току-що бе направила за мен, и за това, което той означаваше.

Ала плачът ми беше и защото бях принудена да предам всички в този нов свят. Бях осъзнала жестоката истина на фона на този мил жест…

Не мога да се примиря със себе си.

Но трябва да се примиря. Това е единственият път назад.

* * *

Другите мога да излъжа. Себе си — не. Юрген лъжеше себе си непрекъснато. Внушаваше си, че е велик драматург. Велик радикален мислител. Велик провокатор. А всъщност беше — поне доколкото виждах аз, когато го сварех да се поглежда тайничко в огледалото — мъж, пропилял рано сполетелия го успех. Вместо да вземе мерки и да съхрани онази възхитителна искрица, озарила неговата изключителна пиеса, той се поддаде на гласовете, които му казваха, че е гений, а същевременно му нашепваха, че няма да развие дарбата, която бе проблеснала за миг.

Но коя съм аз — жена без никакви творчески заложби, незначителен преводач, комуто дори не е дадена привилегията да приложи уменията си за превод на някой смислен роман — че да очерням човек, създал значима пиеса (преди да си навлече проблеми с властите), поставена навсякъде в нашата странна малка държава?

Така че, да, гледам на себе си относително трезво. Но и знам, че това е само половината истина; че до голяма степен човешкият живот изисква да умееш да променяш истината, за да направиш възможно примирението със себе си.

Така че непрекъснато се опитвам да оправдая действията си. И другата, по-грубата част от моята същност ме държи за врата, тика ме пред огледалото и казва: престани със самоизмамата, с преструвките, с лъжите. Погледни се — и не се прави на възвишена.

Гласът е на майка ми. Тя винаги ми е говорила остро. Хваленето, каза ми веднъж, е надценявана тенденция. То създава нарцисизъм и самовлюбеност. Докато самокритиката, непрекъснатото търсене на грешката у себе си те приземява, прави те истински, принципен.

Бих могла да добавя само една дума: безрадостен.

Аз безрадостна ли съм? Мисля си за цялата радост, която изживях с Йоханес — как той изпълваше със смисъл всеки ден и присъствието му в живота ми балансираше всичко останало. Както казах веднъж на полковник Стенхамер: „Йоханес е едничкият смисъл на съществуването ми“.

На което той отвърна: „В такъв случай съм убеден, че ще направиш всичко възможно да убедиш държавата, че заслужаваш да бъде върнат на твоите грижи и внимание“.

Разбира се, казах, че ще направя всичко каквото бъде поискано от мен.

Другите мога да излъжа. Не и себе си.

И така, трябва да призная една истина, свързана с хронологията на събитията. Пиша това четири седмици след първата нощ, когато бях предадена на фрау Йохум и хер Улман. Преди тази вечер не бях сядала с лист и химикалка и не се бях опитвала да си събера мислите, за да осъзная всичко, което ми се случи, всичко, което трябваше да крия. Ден-два след като бях прехвърлена на Запад, фрау Лудвиг ме попита дали искам „материали за писане“. Вероятно е разбирала — предвид всичко, което бях преживяла — необходимостта ми да запиша мислите си, да изложа своята версия за случилото се и покрай това да осмисля чувствата си към всичко… дори да си изкарам гнева, да излея болката от загубата на сина си, да уталожа яростта, която изпитвах към Стенхамер, задето допреди размяната не ми спомена нито дума за самоубийството на Юрген — ако наистина е било самоубийство. Но той е знаел, че да ми го каже, преди да тръгна, би означавало да ме разстрои и дори може би да ме разколебае за приемането на предложената ми фаустовска сделка. Освен това е бил наясно, че щом стане размяната, ще попитам западните му колеги — или те самите ще ми кажат — за съдбата на съпруга ми. Това несъмнено щеше да ме съсипе, дори при положение че чувствата ми към Юрген бяха — нека така да го кажа — смесени. Стенхамер е разчитал тази покруса да ме накара да се почувствам още по-изолирана, да се страхувам още повече от факта, че ако не сътруднича…

И така, истината. Или поне моята версия на истината.

Пиша това в една стая, която ми намериха в Кройцберг. Досега записвах само някои тривиални мисли в друг бележник, който оставих затворен на бюрото в моята стаичка.

Пъхнах три косъма между страниците на затворения бележник и всеки ден, когато излизах за по няколко часа, се прибирах с нагласата, че ще заваря хората на фрау Йохум и хер Улман да тършуват в нещата ми и да четат записките ми.

Но бележникът ми си остана затворен и недокоснат, трите косъма не помръднаха от местата си.

След като се убедих, че стаята ми не се претърсва, огледах внимателно мазето и открих неизползвана вентилационна шахта в най-мрачния ъгъл на пещероподобното помещение.

Опипах шахтата отвътре и открих тесен перваз малко над отвора, където можех удобно да скрия няколко тетрадки.

Подир това отидох и си купих втора тетрадка от същия вид като тази, която бях оставила на бюрото си като примамка. През нощта започнах да пиша дневника, който пиша и в момента, като се опитах да изразя на хартия всичко, което ми се беше случило, откакто бях прехвърлена на Запад. На всеки няколко дни след онази първа нощ изваждах дневника от тайното скривалище и записвах всичко, което не можех да споделя с никого.

Внимавам много: щом приключа с писането, незабавно връщам дневника в скривалището в мазето, като слизам долу след полунощ, когато наоколо няма хора. И продължавам да пиша в другия мним дневник примамка, като споделям впечатленията си от Западен Берлин, колко съм самотна и (да) колко ми липсва синът ми. След като започна работа, си мисля да нося демонстративно тетрадката със себе си и да продължа да я оставям на бюрото си у дома, в случай че някой от агентите на ЮСИА, който има за задача да държи под око всички в радио „Свободна Европа“, реши, че си струва да ме проучи. В такъв случай ще прочетат милите ми коментари за колегите, преводите и (единственото истинско и сърдечно нещо в този дневник) за копнежа по сина, който ми беше отнет.

Но до ден днешен нито веднъж не съм била помолена от охраната на радио „Свободна Европа“ да покажа съдържанието на чантата си (където нося този фалшив дневник). А косъмчетата, които продължавам да държа между страниците, остават непокътнати винаги когато тетрадката е у дома. Което ме кара да вярвам, че никой не души около жилището ми, докато съм извън него.

А колкото до „истинския“ дневник, в който пиша това изречение сега и който държа скрит в мазето…

Въпреки че го крия толкова внимателно — и никога не го оставям в стаята си за повече време, отколкото е нужно, за да пиша в него — съзнавам, че поемам огромен риск, като оставям писмено свидетелство за лъжата, в която съм принудена да живея. Но да пиша това означава, че то не съществува само в главата ми; означава, че съм намерила място, където да се разтоваря от онова, което ми се случва, от измамата и мошеничеството, които съпровождат целия ми сегашен живот. Ако не беше разтухата на този дневник, нямаше да издържа. Не търся опрощение… но трябва да се изповядам.

Пиша в този дневник не повече от веднъж на няколко дни. Винаги късно вечерта — вадя тетрадката от мазето, след като се уверя, че в коридора няма никой, пъхам тетрадката под ризата или пуловера си и се връщам в стаята си, а веднага щом приключа с писането, я прибирам в тайника във вентилационната шахта. Не припарвам там през деня, колкото и да ми се иска да запиша нещо.

Кройцберг. Толкова тъжно място. Но много държах да живея тук, защото по време на един от многобройните ни дневни „разговори“ с фрау Йохум, след като настоятелно я бях попитала за информация, разбрах, че Йоханес е даден на семейство служители на Щази, които живеят във Фридрихсхайн. Тогава поисках карта на Западен Берлин и видях, че най-близо до Фридрихсхайн се пада Кройцберг — Стената разсича двата квартала като хирург, чиято ръка е трепнала, докато е правел разреза, оставяйки следа като назъбен лунен сърп.

— Искам да живея тук — посочих Кройцберг.

— От психологическа гледна точка дали идеята е добра? — попита ме фрау Йохум. — Ще си съвсем близо до мястото, където живее Йоханес.

— Това е целта. Искам да бъда близо до сина си.

— Лично аз не смятам, че е много разумно.

— Лично аз смятам, че е изключително важно за мен.

Видях как фрау Йохум се замисли, преди да отвърне:

— Добре, след време, когато си готова за самостоятелност… да, ще ти помогнем да си намериш апартамент в Кройцберг.

„Апартаментът“ всъщност беше тази стая. Следващата седмица фрау Лудвиг ме придружи, за да обиколим и да потърсим жилище. Каза, че иска да ми помогне да се ориентирам в града, но според мен просто се чувстваха длъжни да ме наглеждат, да се уверят, че съм в стабилно състояние, способна да бъда оставена сама. Неволно се чудех дали не са имали намерение да ме държат под постоянно наблюдение през първите седмици.

Поради тази причина не приех предложението на фрау Лудвиг да ми купи тетрадка, в която да си водя дневник през седмиците, докато ме разпитваха. Притеснявах се, че може да прочетат написаното, когато съм навън. В крайна сметка все пак са разузнавачи — а аз бях предупреждавана неведнъж, преди да бъда разменена, че ще са сърдечни и приветливи, но и ще се питат дали съм „чиста“.

— Това, че твоята история е толкова ужасна — каза ми Стенхамер, — това, че можеш да им разкажеш за несправедливото си задържане и как сме ти отнели детето…

— Но вие наистина ме задържахте несправедливо — възразих. — И ми отнехте детето…

— Тогава защо вчера подписа споразумение, в което предлагаш доброволно детето си за осиновяване?

Побеснях.

— Защото ме накарахте — изкрещях. — Казахте ми, че ако не се съглася Йоханес да бъде осиновен, ще заведете дело срещу мен с обвинение, че съм некадърна майка, и ще се погрижите да ми бъде забранен всякакъв контакт с него.

— Така поне — продължи той, — след като докажеш отново, че си ценна за републиката, след като реабилитираш името си, връщането на Йоханес на твоите грижи ще стане сравнително лесно. Ако всичко върви добре, той ще е при теб след осемнайсет месеца. Но зависи колко работа ще ни вършиш, след като те разменим. Разбери, ще трябва да лъжеш хора, които ще се държат мило с теб, които ще се отнасят с теб като с героиня, несправедливо малтретирана от „тоталитарния режим“ — така наричат те нашия строй на всеобщото равенство, където никое дете не гладува, където всеки може да разчита на здравни грижи, където съществуват високи стандарти за образование, където творците са ценени и подкрепяни, където заслугите, а не парите, определят…

Докато рецитираше всички тези баналности, си помислих: всичко, което изброяваш — преодоляната бедност, безплатните болници, превъзходните безплатни училища — съществува във всяка скандинавска държава. Но за разлика от нашата малка република там позволяват на гражданите си да пътуват свободно и не вкарват някого в затвора, задето е дръзнал да изкаже гласно мнение срещу държавата. Нито отнемат децата на гражданка, чието единствено престъпление е, че някогашният й съпруг е откачил на публично място.

Но казах само:

— Ще направя каквото искате. И ще ви повярвам, че ако изпълня ролята си, ще ми върнете сина.

Почти твърдо знаех, че това е много малко вероятно; че сега Йоханес е настанен при двойка, която вероятно работи за Щази: те сигурно са били бездетни и едва ли ще се разделят с него току-така. Освен това знаех, че на Стенхамер не може да се вярва: той е изкусен манипулатор, който знае, че държи всички карти. Тази беше най-сложната част от уравнението — да осъзная, че това за него е игра на надмощие, и то силна с факта, че той държеше надеждите ми. Благоприятно развитие на нещата, ако сътруднича. Какво друго ми оставаше освен тази надежда?

Няма да описвам с подробности трите седмици ежедневни „разговори“ с фрау Йохум и хер Улман, само ще кажа, че техният вид разпит беше много любезен и цивилизован. И тук имах фаустовска сделка — уютно пребиваване на Запад, което включваше настаняване в луксозен апартамент, купуване на оригинални дънки „Ливайс“, дрехи и гримове, намиране на постоянно жилище и прилична работа, осигуряване на достатъчно средства, за да мога да живея, докато започна да печеля. Това, което искаха в замяна, беше информация. Разпитваха ме за всичко — от техниките на разпит на Стенхамер до цигарите, колко „Марлборо“ на ден пуши. Интересът им към детайла беше невероятен. Интересуваха се от цвета на стените в затвора, където бях задържана, вида на балатума по подовете, височината в метри на карето, където ме извеждаха да се раздвижвам, видовете записваща техника, използвана при разпитите ми, дори: „Имаше ли конкретна марка кафе, която си правеше Стенхамер?“.

Информацията, казваха, е знание. Обаче след три седмици мъчително разнищване на подробностите ми идеше да изкрещя: информацията е досада! Но не можех. Имах нужда тези хора да бъдат на моя страна. Колкото и уморителни и педантични да бяха, двамата се държаха ужасно почтено, любезно и толкова внимаваха да не прекрачват определени лични граници.

От друга страна, за тях бях източник на информация. Аз бях техният вход към затворен свят — човек, който е бил хвърлен в онзи водовъртеж и сега може да им даде сведения от първа ръка за видяното и изживяното.

Как ми идеше да се изповядам пред фрау Йохум и да й призная. Как ми идеше да си кажа всичко и да се оставя на тяхната милост. Но се страхувах, че моментално ще ме обявят за „дефектна стока“ и ще ме върнат — тогава ме чакаше затворът (Стенхамер ме заплаши с това, ако бъда върната от „врага“) и край на всяка надежда Йоханес да ми бъде върнат. А той ми обеща…

В някои моменти ми се иска да умра. Искам просто да изляза от тази стая и да тръгна към метрото, да се хвърля под идващия влак. Оправдавам това решение, като си казвам, че това би било краят на всяка болка; че това е единственият начин да прекратя агонията. Защото така се чувствам всеки миг. Агонията да съм принудена да живея този двойствен живот. Агонията да знам, че съм сама на този свят. И най-вече мъчителната агония да изгубя сина си — и да го държат пред очите ми като награда, която ще получа, ако им осигуря каквото искат.

Йоханес е, който ме спира да скоча от перона. Казвам си, че докато има и най-малка вероятност да ми бъде върнат, трябва някак да се крепя.

Не мога да се откажа от надеждата. Защото тя е единственото, което имам. Нямам нищо друго в този живот освен сина си. Нищо.

* * *

Тази стая. Не исках да се местя тук. Исках да остана в разкошния мек свят в територията на разузнавателните служби, където някой всяка сутрин ми оправя леглото и сменя хавлиените кърпи, грижи се за прането, готви вкусно (дори само зеленчуците бяха истински деликатес — никога досега не бях имала достъп до толкова свежи хранителни продукти) и пълни купата с плодове всеки ден. Ябълки, праскови, банани, ягоди — всичко това беше екзотика оттатък Стената, но тук явно беше в изобилие. Продължавах да се чудя дали като бях настанена в специална сграда, нямам и привилегирован достъп до специални деликатеси като висшите партийни апаратчици у нас, които според слуховете се снабдявали от специални магазини с дефицитни стоки като пресни плодове и цигари „Марлборо“. Каква удивителна система. „Диктатура на пролетариата“, както го е казал Ленин, в която хората, упражняващи диктатурата в името на социалното равенство, настояват всички да приемат материалните лишения и крайните ограничения на личните свободи, докато те самите се държат като феодална управляваща класа и си доставят привилегии, отказани на всички онези, които са държани поробени и зад решетките. Нищо чудно, че Юрген се побърка. Всъщност той мислеше, че творческият му блясък може да се превърне в защита срещу неумолимостта на системата. Тези хора мразеха творците — дори онези сред творците, които бяха склонни да обслужват орално републиката. Защото знаеха, че бунтовническата искрица в сърцата им никога няма да угасне. Така или иначе, кой вярва на писателя? Писателят не само „се възползва от живота и от хората около себе си“ (цитат на Юрген), ами и често изразява гласно неща, които всички си мислим, но никой не иска да огласява.

Този низ от мисли започна с коментар за плодовете и как съм убедена, че сладките, зрели, потресаващо червени ягоди, които ядях всяка сутрин, са ми предоставяни само защото съм „гост“ със специален статут и от мен се очаква да осигуря информация. Но един следобед фрау Лудвиг предложи да се поразходим наоколо. Установих, че се намираме леко встрани от града, недалече от затвора „Шпандау“. Но районът беше жилищен и зелен, със спретнати къщи и добре поддържани блокове. Фрау Лудвиг каза, че тук живеят предимно работници — но по магазините си имаше най-удивителни стоки. Само като прочета това изречение отново и разбирам колко наивно, колко „по комунистически провинциално“ звуча. Но истината е, че гледах с опулени очи едрите глави броколи, доматите, големи колкото юмрук, двайсетте вида шоколад, подредени до касата. Такъв избор, такова изобилие, наличен асортимент дори в най-обикновена квартална бакалия. Щеше ми се да изпитам въодушевление от всички възможности, които ме очакваха. Но единственото, което можех да мисля, беше: дори от тази страна не съм свободна. Защото, ако искам да видя Йоханес отново, те ще ме държат на свое подчинение.

Но, боже, апартаментът на територията на разузнавателните служби — той беше толкова луксозен, толкова успокояващ. И толкова защитен от света — точно това харесвах най-много в него. Там все още бях в безопасност. Изляза ли извън обезопасените му стени, щях да попадна в свят, за който знаех, че ще ме затисне съвсем скоро. Защото един ден щеше да последва обаждане от тяхната „връзка“ в Западен Берлин и тогава…

Така че наистина говорех за страха си от света извън техния. Но това не беше влизане в роля. Беше истински ужас от всичко, което ме очаква. Фрау Лудвиг и фрау Йохум заедно положиха усилия да ме успокоят, че е съвсем нормално да се чувствам така — казваха го поради опита си с политическите затворници, които бяха приютявали тук и на които бяха помагали да се интегрират в западното общество. Фрау Йохум каза:

— Често съм срещала хора, които като теб са били освобождавани от много тежко в психическо отношение пленничество — и след това просто не могат да се справят с чувството за избор, със самата свобода, която предлага животът тук. Да знаеш, човек може да разговаря с някого и да се изкаже критично за канцлера Кол — това няма да му коства кариерата. Освен ако случайно не работи за партията на канцлера Кол.

— Просто бъди търпелива — посъветва ме фрау Лудвиг. — Свиква се трудно, знам. Но с времето…

Можех да остана в апартамента повече от месец. Колкото и мъчителни да бяха разговорите, оказвах пълно съдействие. Защото знаех, че докато съм им полезна, ще ми позволят да съм тук. Към края на третата седмица хер Улман ме информира, че тъй като на Изток съм работила като преводач, ми е намерил вакантно място в радио „Свободна Европа“.

— Така ще можеш да останеш в контакт с родината си, като правиш нещо положително за сънародниците си. Освен това ще можеш да се срещнеш с много хора с подобна на твоята съдба в Западен Берлин.

Това трябваше да ме зарадва ли? Да попадна сред други отчаяни души от Източния блок с цялата им натрупана тъга и мъка, с всичките им психически травми. Работата е там — и го обясних толкова пъти на проклетия Стенхамер — че никога не съм искала да бъда дисидент. Не таях особено тежко недоволство от държавата. Не копнеех за живот на Запад. Не бях участвала в политическа дейност, която да поставя под съмнение лоялността ми към Германската демократична република. Да, исках по-хубав апартамент. Да, копнеех някой ден да видя Париж. Но приемах ограниченията и обичах общността, която си бяхме създали в Пренцлауер Берг. Щом се появи Йоханес, за мен нямаше значение, че баща му почти не го забелязваше. Нямаше значение, че баща му излизаше от релсите. Единственото, което имаше значение, беше този нов живот, това дете, което, ако бях по някакъв начин религиозна, бих нарекла Божи дар. Защото неговото присъствие промени живота ми из основи. Никога не съм усещала постното ни материално съществуване. Еднообразието в работата не ми пречеше. Нито все по-осезаемото оттегляне на Юрген от живота ни — до степен, че престанахме да спим в едно легло и изобщо не ме интересуваше дали тича по курви и го няма дни наред — нали синът ми беше с мен. Той правеше всичко мрачно и безрадостно в живота ми да не е от значение. Той ми даваше Existenzberechtigung — смисъла на съществуването. Смисъла да живея.

Без него нямам нищо. Аз съм нищо.

* * *

Преместих се тук миналата седмица. По-точно преди пет дни. Фрау Лудвиг ме придружи, докато търсех жилище. Всъщност ми каза, че е намерила приятен Einzimmerwohnung — маломерна гарсониера, или, както ги наричат във Франция, chambre de bonne — в избрания от мен район. Дори избързала и платила депозит, като настояла хазаинът да пребоядиса стените и да смени плочките в банята. Когато отидохме, останах впечатлена от това, че миришеше на ново. Бели стени. Кафяво дюшеме. Семпло единично легло с дървени табли. Бюро от тъмно дърво в същия тон и виенски стол с огъната облегалка. Малка кухненска маса с два стола. Компактна тясна кухничка с хладилник, фурна, котлон. Душ в единия ъгъл на стаичката от петнайсет квадрата. Прозорец с обикновена, но нова бяла щора, който гледаше към доста занемарена уличка — поне не към магистралата, където трафикът бумтеше денонощно. След разкоша на апартамента това бе завръщане към реалността. И все пак тази реалност беше по-удобна, добре оборудвана и просторна (въпреки малките си размери), отколкото всички места, където бях живяла дотогава.

Нещо повече, два дни преди да се преместя тук, фрау Лудвиг ме заведе на пазар. Вече бях снабдена с няколко чифта дънки и бельо, както и тъмносиньо милитерско яке с двуредно закопчаване. Сега ме заведе в невероятния универсален магазин на „Кудам“, наречен KaDeWe, за който, разбира се, бяхме чували в ГДР, но той надмина очакванията ми. Никога не бях виждала толкова зареден, изобилстващ от стоки магазин. А изборът, изборът беше изумителен. Отидохме да купим обикновени бели чаршафи. Но фрау Лудвиг подметна, че сигурно няма да ми е приятно да ги гладя непрекъснато, затова предложи да купим два комплекта от друг вид, които се рекламираха като „лесна грижа“. Освен това ми каза, че има завивки, подходящи за „всички сезони“. И настоя да ми вземе малък комплект тенджери и тигани, които, каза, нямат нужда от кой знае колко миене, защото били с някакво „незалепващо покритие“.

Купихме още комплект кухненски ножове, френска преса за | кафе и (това беше електроуредът, който винаги съм мечтала да притежавам) тостер. Дори ме заведе в отдела за черна техника и ми купи радио и касетофонче с две колонки. Чувствах се като дете, глезено от богата леля, и двете си прекарахме чудесно, като същевременно изпитвахме известна вина, аз — защото щеше да ми се наложи да предам човек, проявил такова великодушие към мен… и всъщност вече го бях направила. Защото нямах смелостта да им призная, че…

Стига. Знаеш защо трябва да изпълняваш волята им. Знаеш, че това е единственият ти път към Йоханес. Стига си ровила в душата си. Колкото по-скоро им дадеш каквото искат, толкова по-скоро ще свърши този кошмар наяве.

* * *

Днес напуснах стаята си за пръв път от три дни. След като се преместих тук в понеделник, отидох до кварталния магазин — малък супермаркет — и си купих достатъчно храна, за да изкарам няколко дни. Разкриха ми сметка в местния клон на „Шпаркасе“ и вкараха в нея две хиляди марки. Толкова много пари. Достатъчно, за да живея, докато получа първата си месечна заплата от работа, която не искам да започвам. Хер Улман ми каза, че директорът на радио „Свободна Европа“ хер Уелман ще очаква да му се обадя тази седмица. Но аз реших, че петък също е „тази седмица“. След като се настаних в понеделник и намерих всичко, което фрау Лудвиг беше купила за мен от KaDeWe, пренесено и натрупано на леглото и кухненската маса, излязох да пазарувам. Купих си разни неща за ядене и се прибрах. После прекарах остатъка от първия ден и нощ в подреждане на жилището. След като наместих всичко, пак излязох, понеже бях видяла наблизо антикварна книжарница със стари плочи и книги. Купих албум на Волф Бирман. „Шосещрасе“ 131. Юрген го имаше. Беше ценна придобивка, понеже албумът беше забранен — а Бирман лишен от гражданство по време на негово турне на Запад през 1976. Великата ирония на този акт на държавата беше, че самият Бирман е роден на Запад и емигрира в ГДР, защото е социалист идеалист. А после, когато става твърде критичен, страната, която избира за своя втора родина, го прогонва. Като син, отхвърлен от баща, за чиято любов винаги е копнял.

Купих си и „Сърджънт Пепър“, след като нададох сподавен вик на въодушевление, понеже при нас този албум беше почти ненамираем. Юдит го имаше и го бяхме слушали заедно няколко пъти, докато пиехме водка, пушехме и се опитвахме да си представим как ли изглежда Лондон, разсъждавайки на глас дали някога ще видим света отвъд запечатаните граници, в които живеем.

Прибрах се в стаята си и пуснах Бирман и „Бийтълс“ много пъти един след друг. На няколко пъти се разплаквах. Саркастичните стихове на Бирман ме върнаха към Пренцлауер Берг и двайсетина приятели, наблъскани в малък апартамент. Няколко запалени свещи. Калпаво румънско вино и евтина водка. Записи на Бирман. Всички говорят един през друг. Истинско усещане за одухотвореност, живот. Аз все още се чувствам неловко сред толкова много утвърдени писатели и творци. Надниквам в нишата на всеки двайсет минути, за да видя дали Йоханес не плаче от толкова музика, приказки и смях. Юдит идва с мен, поглежда към спящия ми син и започва да хлипа, било й късно да има деца и аз съм единствената истинска приятелка, на която може да разчита.

Юдит.

Когато фрау Йохум ми разкри, че Юдит е донасяла за мен в Щази месеци наред, може би години… не, не изпитах омраза. Само отчаяние, шок, а после някаква унищожителна тъга. На кого да вярвам? Кой не е в лапите им? Кой не би предал и най-близкия си приятел пред тези мерзавци, за да може някак да оцелее?

Но тя все ми повтаряше колко високо цени нашето приятелство. Ние сме сестри, винаги ще се грижим една за друга. И аз й вярвах и й споделях всичко. Сега излиза, че тя им е издавала всяко нещо, което й казвах. Всичко е било записано и използвано срещу мен — дори да не си спомням да съм говорила откровено бунтарски пред нея. Но Стенхамер можеше да цитира неща, които уж били излезли от моята уста — макар да бяха просто беззъби иронични подмятания за живота в малката ни република, всички с подчертано язвителен берлински хумор. Неща, каквито всеки от нас е говорил по време на дългите алкохолни вечери в нечий апартамент край „Колвицплац“. Когато чух да ми ги цитира по време на ежедневните разпити, осъзнах, че някой от нашата група е бил очите и ушите на Щази в малкия ни бохемски кръг. Но Стенхамер не е вчерашен. Не спомена пред мен нищо, което да е безусловно конкретно, обвързващо лично, с което да ми подскаже, че Юдит е била информаторката им. Така че, когато фрау Йохум ми каза, не можах да повярвам. И още не го вярвам. Дори сега, когато в крайна сметка го пиша, ударът не става по-лек. Самотна съм. Затова нямам сили да изляза навън. Хората по улицата още повече засилват усещането ми за пълно отчуждение. Нямам семейство. Нямам приятели. Живея в лъжа с надеждата да поправя нещо чудовищно. Стаята — тя е чиста, топла, по-приятна от всичките дупки, където съм живяла, нищо че е мъничка. Повечето време си представям детска люлка до леглото ми, виждам как синът ми спи в нея. Безпокоя се, че хората, на които е даден, няма да му осигурят любовта, от която се нуждае. Че ще бъдат резервирани и студени с него. Той обича да го гушкаш. Не можех да се наситя да го прегръщам, да го докосвам.

А сега…

Сега… Продължавам да се надявам, че като пиша за това, ще го разбера. Ще го приема. Но кошмарът става все по-непоносим. Всяка сутрин се събуждам след неспокойния си сън и десетина-петнайсет секунди не чувствам нищо, нямам сетива за отделните компоненти на живота ми. Светът не изглежда чак толкова ужасен. Но после си давам сметка — отнеха ми сина — и разбирам, че това е скръб безкрай. Тъга, която никога няма да отмине.

* * *

Най-накрая днес събрах смелост и излязох. Снежен ден. Сняг — великото временно пречистване. Светът притихва, покръстен в бяло. Дори Кройцберг — грозният Кройцберг — под снега изглежда като с приказен ореол. Дори турците с тъжни очи, които виждам навсякъде — тяхната несрета и носталгия са като гравирани на лицата им — ми изглеждат не чак толкова отчаяни на фона на падащия Schnee.

Отидох до телефонната кабина на ъгъла на моята улица и набрах номера на радио „Свободна Европа“, който хер Улман ми беше дал. Когато ми отговориха от централата, помолих да ме свържат с кабинета на хер Уелман. Оттам се чу делови женски глас. Жената се представи като фрау Орф и каза, че е секретарката на хер Уелман.

Когато на свой ред казах името си, тя рече:

— Очаквахме да се обадите по-рано.

— Казаха ми да ви се обадя тази седмица.

— И вие решихте да го оставите за три следобед в петък? Не е особено професионално, ще ме прощавате.

— Все още не съм си стъпила на краката — оправдах се доста нескопосано.

— Единайсет, понеделник — обяви онази. — Освен ако графикът ви е толкова претоварен, че не можете да намерите време да се срещнете с бъдещия си работодател.

— Единайсет в понеделник е добре.

— Елате навреме, фрау Дусман. Всъщност елате по-рано.

* * *

След телефонния разговор си купих пак някои неща за ядене и се прибрах. Изведнъж си помислих: още не съм се чула с него. Онзи, който щял да ми се обади. Техният човек. За миг се отдадох на мечти. Няма да ми се обади. Може би са го хванали от полицията или са решили да не ме „използват“… и съм свободна.

Но ако не ме „използват“, никога вече няма да видя сина си.

* * *

Такава съм страхливка. Още два дни заключена вътре. И безсънна нощ в неделя срещу понеделник от притеснение как ще мине срещата. Безсънието е убийствено.

Сигурно изпуших двайсет цигари още преди изгрева. И причината да не мога да заспя? Притеснение, че няма да ме одобрят за работата и ще разочаровам господарите си, които…

Ами просто ще кажат, че не съм спазила своята част от уговорката.

И те на свой ред няма да спазят тяхната.

Но ако ме одобрят, бях сигурна, че техният човек ще ми се обади.

Причинно-следствена връзка. Ще останат много доволни, не се съмнявам, че работя в пропагандния отдел на врага. След като взех душ, дълго се взирах в огледалото и не харесах това, което видях: дълбоки сенки под очите. Пепелява кожа. Бръчки по челото. За последните ужасни месеци бях остаряла с няколко години. Изглеждам изтерзана, изцедена. Вече никой мъж няма да ме погледне. Защото излъчвам такава тъга. Жена, която мъкне огромно бреме.

Намазах се с количества грим, за да прикрия безсънието, щетите. Изпих пет чаши кафе и изпуших съответния брой цигари. После си обух ботушите, облякох новото кожено яке (не можех да се нарадвам на мекотата и качеството на кожата) и взех метрото до Вединг.

Радио „Свободна Европа“. Безлична промишлена сграда със сериозна охрана. Трябваше да представя чисто новите си документи на униформения служител на портала, после да изчакам да ми бъде позволено да мина. След като ме пуснаха вътре, фрау Орф — строга, надменна — дойде да ме вземе от рецепцията.

— Е, все пак благоволихте да дойдете да ни видите — рече тя.

— Имах някои затруднения.

— Хората като вас все имат затруднения.

Не казах нищо, макар да усетих как ме обзема ярост. Хората като вас. Да, аз съм източногерманка. Да, ние сме опаки хора. Да, нашата страна е репресивна трагедия. Така че, разбира се, покажи ми презрението си, щом така издигаш на висота собствения си живот. Защото животът на всички ни в голямото вселенско устройство е толкова незначителен, толкова мимолетен. Кой ще знае каквото и да било за нас след сто години? Че детето ми беше отнето; че секретарката в някакво радио, което излъчва западни предавания в Източна Европа, се е държала грубо с нищо и никаква преводачка; че отвътре се разкъсвам от мъка; че нашите лични драми не означават нищо извън момента, когато осъзнаваме и проиграваме незначителните си съдбици.

Но когато загубата те е погълнала, как да се дистанцираш от преходността на всичко? Как да погледнеш на нещата отгоре, когато всеки миг без Йоханес е агония? И как да обясня всичко това на безцеремонната и надменна фрау Орф — която като всеки дребен чиновник упражняваше мъничката си власт? Казах само: „Благодаря ви за разбирането“, като знаех, че това ще я обърка, понеже тя беше всичко друго, но не и отзивчива. Както и очаквах, усмихна ми се гузно и каза, че ще провери дали „хер директорът“ е свободен да ме приеме.

Остави ме да чакам дълъг половин час, преди да бъда въведена в кабинета на хер Уелман. Американец. Суховат несимпатичен мъж. Интелектуалец, превърнат в администратор. Но почтен и коректен. Сигурно е усетил колко съм нервна, защото тутакси се опита да ме предразположи. Каза, че е информиран за „личните ми обстоятелства“ и „сигурно е ужасно трудно“. За пореден път усетих отчаян пристъп на вина, идеше ми да закрещя: „Престани да се държиш така мило, по дяволите. Не подозираш с кого си имаш работа“.

После той отвори папка, в която се съдържаше автобиографията ми — фрау Лудвиг ми помогна да я напиша един следобед — заедно с други важни документи. Зададе ми редица въпроси относно работата ми в държавното издателство, в което бях се трудила, и изглеждаше зантригуван какви англоезични книги се публикуват „там“. По някое време мина на английски и остана доволен, че успешно разговарях с него петнайсетина минути на родния му език. Подаде ми лист с текст на английски за берлински антикварен търговец с интерес към пруското изкуство и ме помоли да го преведа на момента. Направих го, в началото гласът ми беше доста неуверен. Все пак успях да се овладея и изкарах този устен изпит, без да се запъна никъде.

— Впечатляващо — отбеляза хер Уелман. — Хареса ми, че немският, който използвахте, беше разговорен, не твърде официален.

— Благодаря ви, хер директор.

После ми подаде друг текст, два листа, нещо свързано с изнесена наскоро реч на президента Рейгън за Иран, и ми каза да изляза при фрау Орф, която щяла да ми осигури пишеща машина.

— Приемете, че този превод е спешен — завърши. — Така че се върнете при мен възможно най-бързо.

Щом се появих на вратата на кабинета му, фрау Орф незабавно ми посочи бюро с електрическа пишеща машина. IBM. Въртяща се глава с всички букви. Никога преди не бях използвала толкова сложна техника, затова в първия момент малко се сепнах. Но знаех, че трябва да мина теста, затова започнах да пиша бързо, като преведох всичко за по-малко от половин час. После прочетох още веднъж написаното, нанесох няколко корекции с молив и преписах наново текста за около десет минути. Извадих листовете от машината и се насочих към вратата на кабинета на хер Уелман. Фрау Орф ме спря с подвикване.

— Няма да влизаш в кабинета на хер директора, преди да му се обадя.

— Извинете.

Фрау Орф придърпа телефона, натисна един бутон и каза нещо кратко на хер директора. После се обърна към мен и кимна, в смисъл че имам позволение да вляза.

— Бързо се справихте — посрещна ме хер Уелман.

Взе листовете, които му подадох, прегледа ги и ме похвали както за „гладкия превод“, така и за чистия екземпляр. Когато му обясних, че съм преписала първата чернова, за да прочете превода без корекциите, той се усмихна и рече:

— Е, май нямам друг избор, освен да те взема.

Обясни ми, че ще съм на седмична заплата от 500 марки — повече пари, отколкото бих могла да мечтая. С данъчните удръжки и стандартните дължими социални осигуровки щях да получавам около 375 марки всяка седмица.

— Приемливо ли е? — попита ме.

— Повече от приемливо.

Остатъкът от сутринта прекарах в попълване на документи и бях изпратена в една стая, където да ме снимат за пропуск. Освен това бях разпитана от човек на име Щюдер, който очевидно беше шеф на сигурността, понеже ми зададе редица въпроси за контактите ми с други източногерманци тук, на Запад.

— Не познавам никого — беше искреният ми отговор.

Той ме информира строго и ясно, че има строги правила относно всички документи на територията и работа не се взема у дома.

— Нищо, което се върши тук, не се класифицира като строго секретно. Но понеже излъчваме предимно в ГДР… нека го кажем така, техните хора искат да знаят предварително съдържанието на предаванията поради обясними причини. Така че е възможно да се случва от време на време чантата ти да бъде претърсвана от охраната, когато напускаш сградата. Трябва да подпишеш документ за поверителност, в който декларираш, че няма да разгласяваш работата си тук с никого извън ведомството и няма да изнасяш документи извън сградата, нито по какъвто и да било начин ще компрометираш работата ни тук. Възражения относно подписването на този документ?

— Никакви — казах аз, като се надявах да не е доловил тревожността, която изпитвах.

Подписах документа. Изчаках, докато пропускът ми бъде ламиниран. Показаха ми работното място в централното помещение. Запознаха ме с неколцина колеги, включително поляк на име Павел, който е единият от продуцентите тук. Не изглежда зле, но флиртува доста агресивно. Демонстративно огледа бюста и краката ми и с нагла усмивка ме попита имам ли гадже.

— Имах съпруг, но умря — отрязах го с тон, който да му покаже ясно, че не възнамерявам да го раздавам кокетка.

Но отговорът ми явно го насърчи и той продължи:

— Що за глупак, да вземе да умре.

Идеше ми да му се нахвърля, да го шамаросам. От усмивката му разбрах, че точно тази реакция е очаквал от мен. Моментално го определих като провокатор със склонност към жестокост и осъзнах, че това едва ли ще е последната ни среща от подобен характер.

За щастие ме извикаха в кабинета на хер Уелман. Хер директорът се нуждаел от спешен превод на текст за писател, чието име не бях чувала: Синклер Луис. Документът беше дълъг — дванайсет страници — и хер директорът попита дали ще успея да го преведа за два часа, тъй като другата щатна преводачка си взела почивен ден заради хронична мигрена, а актьорът, който щял да прочете текста, щял да се появи в три. И понеже вече било един…

Разбира се, че казах да. Работата ангажираше мислите ми. Помагаше ми да блокирам всички противоречиви чувства, които ме глождеха. Работата ме съсредоточаваше.

Когато се връщах към работното си място, се разминах с Павел. Не вдигнах глава.

— Не си мисли, че можеш да ме пренебрегваш — каза той. — Няма да го допусна.

* * *

Работа. Току-що свърших първите седем дни работа. Тъй като една от преводачките, Магдалена Кьониг, на няколко пъти имаше мигренозни пристъпи, почти всичко за превеждане се стоварваше на моето бюро. Половината пишещи за радиото — всички на свободна практика — са англофони. Така че натовареността е постоянна и както е редно за радиостанция, винаги спешна. Всички тук са под напрежение. Служителите би трябвало да са двойно повече — както продължава да ми обяснява Павел — но финансирането не позволява въпреки яростния антикомунизъм на Рейгън.

— Рейгън с поддръжниците си говори за Империята на злото — отбеляза Павел един ден, когато се изтърси на работното ми място, за да досажда, — но същевременно реже бюджетите, няма доверие на радиото, не плаща за нищо в битката срещу „червените дяволи“, само за балистични оръжия. Не ти трябва контакт с главата. Просто насочи ядрена бойна глава в колективните ташаци на Съветския съюз.

Павел. Умен е и си го знае. Но иначе в най-добрия случай е досадник. Всеки ден се опитва да ме въвлече в разговор. Приказките му винаги включват сексуален подтекст. Гледа ме мазно, докато се опитва да изтръгне от мен подробности за живота ми. Отказвам да споделям с него каквото и да било. Също както не говоря много-много и с останалите колеги. Онзи ден излязох да хапна с една сътрудничка, Моника Ходж. Американска писателка, наближава петдесетте, живее тук, пише и има предаване за книги два пъти месечно. Превеждам всичките й текстове. Една сутрин се срещнахме, за да обсъдим някои проблеми, които имах с неин очерк за Филип Дик — исках да споделя с нея, че голяма част от терминологията около научната фантастика, която тя използва, е трудна за превеждане на немски. Работихме два часа, после тя предложи да обядваме наблизо в едно кафене. Изслушах всичко за детството й в Манхатън, за родителите, които не я обичали, и за двамата й ужасни съпрузи — единият се оказал хомосексуалист. И как дошла в Берлин след края на последната си сериозна връзка. И как вече не вярва, че може да срещне подходящия мъж. И как на нейната възраст вече никой няма да я вземе на работа, затова виси в радио „Свободна Европа“, което „не е точно «Би Би Си Уърлд Сървис». И не позволявай Павел да те покани на питие…“. „Защото аз го направих и на другата сутрин се събудих до него, а той ми обясни, че нямал навика да спи с жени, които са толкова по-възрастни от него, но решил да ме съжали.“

По време на този обяд с Моника определено научих доста — и за щастие тя не ме разпитва много за моя живот, така че не се наложи да увъртам. Но все пак реших, че ако отново предложи обяд или питие, ще си намеря извинение. Това правило го прилагам и към всички останали. Ще бъда съвестна и отзивчива колежка. Винаги ще съм мила, любезна, точна, делова. Извън работата няма да допускам никакво сближаване. Нито ще говоря за живота си, за обстоятелствата, довели ме в Западен Берлин, за ужасната сянка, която ме преследва нощ и ден. И няма да позволявам да бъда въвлечена в приятелства или социални дейности извън работно време, защото това също може да ме направи уязвима в интерес на други хора.

Не искам никой да се интересува от мен.

* * *

Близо до дома ми има детска площадка. Открих я едва онзи ден, когато пробвах нов път към къщи. Беше ведър и нетипично за сезона приятен зимен ден — и площадката беше пълна с майки на моята възраст и децата им. Щом видях тази картинка, побягнах оттам, сълзите се лееха по лицето ми, в гърлото ми заседна вой. Когато стигнах у дома, плаках повече от половин час.

Това никога няма да отмине. Колкото и да се опитвам да се примиря, то отказва да ме остави на мира. И не мога да потъна в траур, защото синът ми е жив и здрав… и само на десет минути пеша от входа ми… ако я нямаше Стената.

* * *

Работя. Прибирам се. Готвя нещо. Изпивам една-две бири. Пуша цигари. Слушам музика. Чета. Спя лошо. Отивам на работа. Този модел се повтаря. Ден след ден. Намерих антикварна книжарница до спирката на метрото при „Хайнрих Хайне Щрасе“, където има много добър англоезичен раздел. Реших да чета американски автори, чиито произведения са били обсъждани в текстове, които превеждам за радиото. Синклер Луис. Теодор Драйзър. Джон дос Пасос. Джеймс Джоунс. Дж. Д. Селинджър. Джон Ъпдайк. Кърт Вонегът. Писатели, които не съм подозирала, че съществуват. Рубриката, която води Моника два пъти месечно, е изцяло за американска литература. За мен това беше като университетски курс и възможност за бягство. Изключително симпатичният хер Бауер, който държи тази голяма книжарница недалече от дома ми, успява да ми намери почти всеки роман или сборник с разкази, които съм му поръчала, и то на английски.

— Или си се влюбила в американец, или възнамеряваш някой ден да заминеш да живееш в Америка — каза ми той веднъж.

— Де тоя късмет.

Тези книги крепяха живота ми в първите седмици в Кройцберг.

От време на време излизам вечер да гледам някой филм или да поседя сама в бар, където се свири джаз на живо, пия водка и отблъсквам всеки мъж, който се пробва да завърже разговор с мен. Но общо взето, извън работата съм си у дома, слушам музика и чета и все се чудя кога ще се обади, кога всичко ще се промени.

Случи се през четвъртата ми седмица в радио „Свободна Европа“. Тъкмо бях излязла от офиса и се насочвах към спирката на метрото, когато дебел мъж в зелен анорак с мъхеста качулка се блъсна в мен. В същия момент пъхна картичка в ръката ми и продължи. Веднага я скрих в джоба си и я погледнах едва когато се прибрах у дома:

Среща с мен утре в 18 ч. хотел „Клаусман“. Стая 12. Лондонер Щрасе.

Зяпах картичката дълго време, наясно какво ще се случи, ако не отида.

Нямах избор. Трябваше да се срещна с този човек в хотелската стая. И трябваше да направя каквото поиска от мен.

* * *

„Лондонер Щрасе“ представлява мизерна улица в периферията на града, недалече от летище „Тегел“. Умърлушени жилищни блокове. Мръсни улици, по които боклукът се валя несъбран с дни. Тук-там заведение за бързо хранене. Графити. Слабо осветление. Вали мокър сняг. На рецепцията на хотел „Клаусман“ спи мъж. Лицето му е сипаничаво. Хърка, дробовете му свистят. Фоайето на хотела с боядисано в ярко кафяво, подът е застлан с мръсен килим, целият в петна. Евтин хотел. Много евтин.

Заобиколих рецепциониста и се качих по стълбите, озовах се в тесен коридор, осветен с луминесцентни лампи. Стая 12 беше в дъното на коридора. Почуках слабо с празната надежда да не последва отговор. Но отвътре се чу плътен глас:

— Ja?

— Дусман е — отвърнах.

Вратата се отвори и го видях. Дебелака, който предния ден се беше блъснал в мен при метрото. Беше нисък, може би към метър шейсет и пет, с огромен търбух и брадясало лице, видимо мазно.

Беше в неопределим отрязък на средната възраст — с прошарената коса и кафеникавите зъби изглеждаше над петдесетте. Когато влязох, в устата му димеше цигара. Беше полугол, само по мръсна бяла тениска и пожълтели слипове.

— Затвори вратата — нареди.

— В неудобен момент ли… — започнах.

— Затвори проклетата врата — нареди пак с равен, но застрашителен глас.

Затворих. Стаята беше малка и опърпана като целия хотел. Продънено двойно легло, гола крушка, висяща от тавана, разлепени тапети на цветя, воня на плесен, примесена с мирис на цигарен дим и мъжка пот.

— Проследи ли те някой? — попита той.

— Не забелязах.

— За в бъдеще забелязвай.

— Съжалявам.

— Съблечи се.

— Моля?

— Съблечи се.

Веднага си помислих: бягай.

Той сякаш прочете мислите ми и каза:

— Ако си тръгнеш сега, забрави да видиш някога малкото си сладко синче. Ще направя анонимно обаждане на тукашните от разузнаването, дето те разпитваха, и ще им кажа, че си двоен агент. Ако мислиш, че не говоря сериозно… — Той взе от надраното метално нощно шкафче до кревата хартиен плик и изсипа съдържанието му на леглото.

Ахнах, щом видях десетина снимки на Йоханес. Правени наскоро. На всички той беше в ръцете на двама души. Руси, млади и усмихнати. Мъжът беше в униформа на офицер от Щази. Веднага посегнах към снимките, но онзи ми хвана ръката и я изви зад гърба ми с такава сила, че нададох вик, който той заглуши, като ме дръпна грубо към себе си и залепи свободната си длан върху устата ми.

— Никога не прави нищо без мое разрешение. Никога. Разбра ли?

После изви ръката ми толкова високо назад, че за малко да я изтръгне от рамото. Закимах учестено. Пусна ме и същевременно ме блъсна на кревата върху снимките. Аз отскочих инстинктивно, за да не ги смачкам.

— Сега се съблечи — повтори.

Поколебах се, исках да се махна.

— Веднага.

Несръчно свалих якето, пуловера, полата, чорапогащника, бельото. Прикрих гърдите си с длани.

— На леглото — нареди той.

Посегнах първо да разчистя снимките.

— Дадох ли ти позволение да го правиш?

Разхлипах се.

— Веднага престани да ревеш — изсъска той.

Положих усилие да преглътна риданията си.

— Може ли да взема снимките, господине?

— Учиш се. Да, може.

Взех ги, за момент погледнах една, на която Йоханес гушкаше мече.

— Дадох ли ти позволение да гледаш снимките? — изкрещя онзи.

— Извинете, извинете — побързах да отвърна и оставих всички снимки на нощното шкафче.

— Сега на леглото.

Щом легнах, леглото провисна и заскърца. Свих се в ембрионална поза, в този миг единственото ми желание беше да умра.

— По гръб — изкрещя.

Направих каквото ми нареди.

Приближи се, разтвори краката ми с двете си ръце. Дръпна надолу слипа си и облиза длан, после обхвана еректиралия си член. Бях толкова суха и тъй отчаяно напрегната, че сякаш директно разпори вътрешностите ми. Лежах неподвижна, докато той влизаше и излизаше. За щастие — определението не е точно, но за друго не се сещам — не се опита да ме целуне. И свърши бързо. След около минута блъскане се изпразни в мен със стон, който прозвуча по-скоро като изхрачване. Членът му омекна за секунди. Мъжът стана почти веднага, вдигна си гащите и ми нареди да се облека, после каза:

— Ще се виждаме два пъти седмично — и двата пъти ще те чукам. Ако не желаеш, кажи ми отсега и ще предам в Източен Берлин, че искаш Йоханес да бъде осиновен за постоянно.

— Не искам.

— Тогава ще правиш точно каквото ти кажа. Ако се държиш като изряден агент, началниците в родината ще получат приличен доклад от мен за теб и това ще се отрази благоприятно на случая ти. Разбира се, ако не изпълняваш заповедите…

А заповедите включват да те чукам.

— Ще изпълнявам заповедите — отговорих с мисълта: нямам друг избор.

— Тогава се обличай.

Докато се обличах, мъжът посегна към пакета си „Кемъл“ и запали цигара. После сякаш си помисли нещо и метна пакета на леглото:

— Вземи си.

— Благодаря.

— Пиеш ли хапчета? — попита.

Поклатих глава.

— Забременееш ли, сама се оправяй.

— Утре трябва да ми дойде.

— Значи другата седмица започваш хапчета. Ясно?

Кимнах.

След като се облякох, той отвори гардероба и извади евтин куфар. Наведе се и го отвори. Бръкна, измъкна чантичка с цип.

— За теб е — подаде ми я. — Хайде, отвори я.

За пореден път се подчиних. Вътре имаше мъничък фотоапарат — толкова миниатюрен, че се побираше в шепата ми.

— Това е професионалното ти устройство. В чантата има и двайсет и четири микрофилма. Задачата ти е проста. Снимаш оригинала и превода на всичко, което ти се дава. Намираш начин никой да не види фотоапарата — и ми носиш филмите два пъти седмично. Освен това намираш начин да идваш тук, без никой да те забележи.

— Защо мислите, че някой ме е проследил?

— Ти си нова тук. Винаги държат под око новите политически емигранти. Как мислиш, защо мина месец, преди да се свържа с теб. Защото изчаквах да дойде моментът, когато бдителността им отслабва и не те следят навсякъде. Но трябва да си държим очите на четири. Така че намери път, по който няма да те следят.

— Откъде да знам дали тази вечер не са ме проследили?

— Имаме си източници и според тях си чиста. Но така или иначе, няма да се срещаме все тук. Ще се свързвам с теб по много прост начин. Недалече от квартирата ти в Кройцберг има един бар „Der Schlüssel“ — „Ключът“. Боклучарник, където се събират пройдохи, предимно наркоманчета. Нощем е опасно, но през деня става. Ще ти е дежурната кръчма. Искам да се отбиваш там поне пет пъти седмично за по бира, кафе. И всеки път ще посещаваш тоалетната. В единствената кабинка в дамската тоалетна ще забележиш отлепена плочка вдясно от тоалетната чиния. Ще ти оставям бележка под тази плочка и там ще пише времето и мястото на следващата ни среща. Винаги ще бъде два дни предварително. Трябва да запомняш наизуст подробностите, след което да пускаш бележката в тоалетната. Никога не закъснявай за среща. И ми носи филмите. Два пъти седмично ще очаквам от теб нов филм.

После ми показа набързо как се зарежда лентата, как се снимат документи и как да крия фотоапарата в дрехите си.

— Най-добре я закрепвай на чатала на дънките си, когато отиваш на работа. В радио „Свободна Европа“ няма металотърсачи, но се случва охраната да предприема неочаквани претърсвания на чанти и бюра. Затова носи фотоапарата у себе си не повече от два-три пъти седмично и тогава преснимай документите, върху които работиш. В радиото обикновено — с изключение на новините — подготвят материалите седмица предварително, затова е важно лентите от теб да пристигат навреме. Запомни, ако пропуснеш някоя от срещите ни два пъти седмично, ако пропуснеш да снимаш всички преводи, върху които си работила, това ще бъде докладвано. А не искаш да се случва, нали?

— Не искам, господине.

— Наистина схващаш бързо. Може пък от теб да стане истински агент — което, повярвай ми, е най-прекият път към сина ти.

— Готова съм на всичко, господине. На абсолютно всичко — кимнах.

— Между другото, казвам се Хахен. Хелмут Хахен. Не е истинското ми име, но така ме наричат от години. Кому е притрябвало минало, ja? Минавай през тоалетната в бара на всеки два дни — и ще получаваш инструкции къде ще се виждаме. А сега изчезвай.

* * *

Щом излязох на улицата, се превих одве и започнах да повръщам. Сигурно съм продължила така поне пет минути, свлякох се на колене на кишавия тротоар, едновременно хлипах и повръщах, чувствах се неописуемо осквернена. Някакъв мъж — възрастен, кльощав, но с много живи очи — се приближи и ме попита дали ми е нужна помощ. Любезността му само ме накара да заридая още по-силно. Вместо да ме засипе с добронамерени клишета — не е краят на свети, нали? — той направи нещо изключително човечно и ужасно силно. Просто сложи длан на рамото ми и остана така, докато съумях да се овладея. Щом се изправих, докосна лицето ми с облечената си в ръкавица ръка. В очите му трептеше загриженост и (усетих го) разбирането на човек, познал най-страшни ужаси в живота; от устата му се отрони една-едничка дума:

— Смелост.

Прибрах се. Съблякох всичко, което имах по себе си. Взех толкова горещ душ, че почти се ощавих. Загърнах се в хавлия. Гледах се дълго от упор в огледалото, опитвайки се да прозра дали жената, която ме гледа отсреща — с нейните червени изтощени очи, с изражението на дълбок ужас и страх, излъчващо се от лицето й — може да ми предложи някакъв изход от този кошмар, който знаех, че с времето ще става все по-ужасен.

Обади се на фрау Йохум, обади се на хер Улман. Моли за милост… и никога повече няма да видиш Йоханес.

А ако правиш всичко, което Хахен иска от теб… ако си разтваряш краката за него два пъти седмично…

Ще трябва да ми върнат Йоханес. Ще ми дължат това. Ще трябва да играят честно.

Най-тежки са лъжите, които изричаме пред самите себе си.

Но когато нямаш друг избор, когато решението, което вземаш, води до страдание, какво ти остава, освен да се вкопчиш в лъжата, която така чудодейно се превръща в развръзката, на която си посветила дните си?

Никога през живота си не съм изпитвала религиозни тежнения. Но тази вечер, когато на връщане към къщи минах покрай една католическа църква, изпитах неотложна необходимост да вляза вътре и да намеря свещеник, да се изповядам пред него и да помоля за някакво божествено напътствие.

Сбъдват ли се молитвите, отче? — щях да го попитам след това. Несъмнено той щеше да ми отговори, че стават чудеса, че ръката на Всевишния помага по неведоми пътища.

Но знаех, че свещеникът в Кройцберг — добре школуван като цялото население тук, в тази реалполитика от стени, караули, въоръжени снайперисти и тайна полиция — ще си помисли: тя е срещу Щази. А срещу Щази… дори Всевишният няма шанс.

* * *

Снощи отидох в „Ключът“. Дупка. Поръчах си водка и бира. Пресуших и двете. Огледах другите клиенти. Обичайната квартална смесица от рокери, пънкари и дроги. Наблюдавах ги крадешком в продължение на половин час, докато се уверя, че никой не проявява интерес към мен, че нямам опашка. Този страх ме тресе дни наред, непрекъснато проверявам дали някой не ме следи. Днес следобед например в радиото взех английския текст на един очерк, който превеждам, в тоалетната със себе си. Седнала на тоалетната чиния с ръкописа в скута, снимах една по една седемте страници на текста. Авторът разказваше за вечер, прекарана в пиене с двама американски войници, които при нощни дежурства редовно минавали до западната страна на стената. Останах изумена, че хер Уелман е пуснал този текст — това беше улика за несвършена работата, тъй като никой от ГДР не биваше да минава оттатък Стената. Освен това се разказваше с подчертано подигравателен тон за пиянските маратони из баровете, когато войниците не са на служба. Както започнах да установявам, радио „Свободна Европа“ обичаше да демонстрира способността си да говори свободно за някои американски черти и дори да позволява на авторите си да критикуват открито президента. Хер Уелман усещаше, че това показва свобода на словото тук, на Запад, и това беше най-добрата пропаганда в действие.

Аз преснимах текста на тази „пропаганда“ вътре в тоалетната, където имаше две кабинки, като треперех от страх да не би някой да влезе в съседната и да чуе шума от разлистване на страниците и евентуално тихото щракване на фотоапарата. Естествено, в деня преди да започна да преснимам документите, през обедната почивка отидох в тоалетната — по това време повечето колеги излизаха — за да огледам внимателно за скрити камери. Не намерих. Освен това проследих дали се случва на влизане или излизане от дамската тоалетна да претърсват чанти. От наблюденията ми през изминалите седмици с изключение на внезапни проверки на охраната при излизане от сградата не можеше да се каже, че вътре всичко се следи зорко. След като се уверих във всичко това, в първия ден, в който носех миниатюрния фотоапарат, обух ботуши, купени предния ден, като специално избрах половин номер по-големи, за да има достатъчно място да скрия фотоапарата. Идеята на Хахен да я прикрепя в чатала на панталона ми се видя глупава и опасна, защото при всяко носене в службата между краката ми щеше да се появява издайническа подутина. А като си я сложих в ботуша, можех да вървя така цял ден. Осеем това нито веднъж не видях да карат някого да си събуе обувките.

Вкарването на документите в тоалетните не беше проблем. Отидох натам с папка под мишница, като си бях наумила, че ако някой ме попита, ще отговоря, че възнамерявам да редактирам текста, докато използвам тоалетната.

Но никой не ме попита. Успях да преснимам всичките седем страници текст за около пет минути, после прибрах фотоапарата в ботуша си, пуснах водата, излязох, измих си ръцете и се върнах на бюрото, благодарна, че в офиса не са инсталирали детектор за звук, който да улови бясното биене на сърцето ми, докато си сядах на мястото, скована от страх и параноя, но и обзета от някакво вътрешно задоволство, като момиченце, на което току-що му се е разминало наказанието за извършена пакост.

Щом ми свърши работното време, се изстрелях през изхода, притаила дъх от ужас да не би охраната да реши внезапно да извърши първата проверка на обувки в радиото. Стигнах с метрото до Кройцберг и „Ключът“. Изпих си водката и бирата. Уверих се, че никой от пропадналите типове в заведението няма явен вид на агент — макар че не беше изключено да вербуват наркомани и да ги пускат да ме следят срещу кинти за дрога. Отидох до тоалетната. Вонеше на запушени канали и дезинфектант. Самата тоалетна беше пълен отврат. Но намерих мърдащата плочка веднага. Отдолу имаше листче. Прочетох го: „Хотел «Либерман», «Олденбургале» 33, сряда, 19 ч.“. Повторих адреса наум няколко пъти, после скъсах хартията и хвърлих парчетата в тоалетната, пуснах водата и излязох навън, където вече беше натрупал сняг.

Тази нощ — както и целия следващ ден — бях в пълен ужас. Хахен, това гнусно джудже. Непоносимо отвратителен. Долавях отровния му дъх, парливата воня на потта му и още усещах как малкото му еректирало чуканче прониква в мен като механично бутало. Пак си повтарях, че е непоносимо, че трябва да намеря някакъв начин да кажа на Стенхамер как агентът му изисква от мен сексуални услуги. Дали не трябваше да се спася, преди да е започнал да иска повече? Ами ако вдигне броя на срещите на три седмично? Или дори четири?

Обаче се явих на срещата според инструкциите. Да, оказа се поредният мизерен хотел в друга забита уличка. Да, той пак се беше съблякъл по подобна мърлява тениска и гащи. Да, нареди ми да се съблека. Да, яхна ме. Да, пак му отне няколко ужасни минути, докато се изпразни в мен. После се дръпна и ми закрещя мръсотии, като видя, че членът му е изцапан с менструална кръв. Отидох в тоалетната, за да си сложа тампон, и намокрих салфетка с вода. На излизане му я подадох.

Той изгрухтя нещо в отговор и хлътна в тоалетната със салфетката в ръка, изпика се шумно на отворена врата.

— Носиш ли филма? — извика от вътре.

— Разбира се.

Когато излезе, му подадох двете миниатюрни ленти.

— За какво са документите?

Разказах му. Видимо се оживи, като разбра, че става въпрос за американски войници, охраняващи Стената, и как се оливат след нощно дежурство.

— Добра работа — рече. — Но ще си запазя оценката и няма да им казвам, че си се справила добре, докато не видя качеството на филмчето.

След това ме разпита най-подробно как точно съм снимала документите. Някой в радиото видял ли ме е, събудила ли съм нечии подозрения, да съм забелязала някой да се мотае безцелно по улицата ми или да ме следва някъде? Остана видимо доволен от отговорите ми.

— Заслужаваш малка награда.

Бръкна в плик на нощното шкафче и извади малка снимка на Йоханес. Как седи на пода и си играе с дървени кубчета. Изглеждаше месец-два по-голям, на лицето му грееше същата чаровна загадъчна усмивка, която караше сърцето ми да ликува винаги щом я видех. Все имах чувството, че я е наследил от мен — приятелите ми казваха, че никога не се усмихвам открито. Странно как синът ми вече прави същото, сякаш той също усеща, че не може да има доверие на света. Естествено, това е твърде смело тълкуване на усмивката на бебчето ми. Но не можех да престана да се питам дали това, че са го откъснали от майка му и най-неочаквано са го връчили на непознати, по някакъв начин не го е объркало; макар да беше твърде малък, за да съзнава огромното сътресение в живота си, дали все пак не усеща…

Докато гледах снимката, усетих как гърлото ми се стяга и отвътре напира стон. Успях да го преглътна, защото не исках да доставям на това копеле удоволствието да ме гледа как плача. Но с крайчеца на окото си виждах как ме изучава, как се подсмихва самодоволно — защото знаеше, че докато съществува вероятност да си върна Йоханес, може да прави с мен каквото си поиска.

— Може ли да задържа снимката? — попитах.

— Не е позволено. Ако някой я види…

— Никой няма да я види. Няма да я изнасям от къщи.

— Но може да ти се прииска да я носиш със себе си навсякъде.

— Умея да се сдържам.

— Не съм убеден. А те знаят, че си депортирана на Запад без никакви снимки на сина ти — защото, повярвай ми, са направили подробна инвентаризация на вещите ти. Ако някой от колегите ти види тази снимка случайно, може да сподели с друг, който да каже на трети и така информацията да стигне до тях и да се повдигне въпросът как си се сдобила с тези снимки и с кого поддържаш контакти…

— Не бих допуснала това да се случи. Никой не влиза в стаята ми. Затова, моля ви, просто ми позволете да задържа едничка снимка на сина ми. Можете да ми имате доверие.

— Все още не си доказала, че може да ти се има доверие — той дръпна снимката от ръката ми. — Можеш да виждаш тези снимки всеки път, когато се срещаме — каза. — Това ще ти е наградата, задето изпълняваш необходимото. Сега изчезвай.

* * *

Вчера отидох в една държавна болница в Кройцберг и казах на лекарката, че искам да вземам противозачатъчни. Тя ми зададе редици директни въпроси, включително: „Планирате ли да имате деца?“.

На което отвърнах равнодушно: „Не“.

Тя само сви рамене и ми каза, че един ден може да си променя мнението.

Десет минути по-късно бях навън с рецепта в ръка. Отидох в аптеката и купих лекарствата. Аптекарят ме предупреди да не разчитам на стопроцентова „превенция“, преди да е изтекла една седмица от първия прием на хапчето.

— Така че предложете на приятеля си междувременно да слага презерватив.

Купих тубичка спермициден крем.

На другия ден, преди да се явя на срещата с Хахен, се отбих в тоалетната на метростанцията при Зоологическата градина, извадих спермицидния крем от чантата си, смъкнах си дънките и бельото, вкарах си тубичката и изстисках почти една трета от нея. Когато десет минути по-късно той започна да ме чука, не обърна внимание на леко изкуствения химически аромат на крема. Използвах крема и преди следващите три посещения, докато изчакам хапчето да се задейства. Мисълта, че има вероятност да забременея от този човек, надминаваше всеки кошмар.

* * *

Минаха седмици, откакто не съм писала тук. На повърхността животът си тече равен и безоблачен. Ходя на работа. Превеждам каквото ми възложат. Винаги спазвам сроковете. Винаги съм точна. Страня от колегите. Два пъти седмично нося в ботуша си фотоапарата в службата. Зимата започна да преваля и си купих по-леки ботуши, пак с половин номер по-големи, за да крия в тях фотоапарата в дните, когато трябва да снимам документи. Разнообразих метода на изнасянето им в тоалетната, тъй като намерих складово помещение на долния етаж, където се съхраняват канцеларски принадлежности. Никой не ходи там по обед, а светлината е по-добра, отколкото в тоалетните. (Хахен ми каза за изисквания на хората му качеството на снимките да се подобри.) Като оставя вратата отворена, докато правя снимките, никой не може да ме изненада, защото складът е в дъното на дълъг коридор на сутеренния етаж. Коридорът е препречен с метална решетка — това е единственият подход — и дори човек да се опита да я отвори много предпазливо, тя скърца. Подът е бетонен, така че и да си с гуменки, стъпките отекват. Огледах помещението най-подробно, за да се уверя, че няма тайно видеонаблюдение или PTZ камери. Не намерих нищо. Така че това се превърна в идеално място по време на обедната почивка да си върша работата за Хахен.

Продължаваме да се срещаме два пъти седмично в различни подобия на същата мизерна хотелска стая. Нещата протичат неизменно по една и съща схема. Пристигам. Събличам се. Чука ме за трите минути, които му отнема, докато свърши. Пушим. Давам му лентата. Тръгвам си.

Все още не мога да свикна с този позор. Хахен ми се вижда все така отвратителен и долен. Но приех, че двете срещи седмично са задължение, което трябва да бъде изпълнявано. Той не говори нищо за себе си. Не знам нищо за личния му живот — дали има жена, приятелка, бивша, деца, откъде е, къде е расъл, дали родителите му са били отзивчиви към него, или са го карали да се чувства все сам, дали има апартамент в града, или се мести скришом от един жалък хотел в друг. Той също не задава въпроси за мен. Но напоследък се случи да ме разпитва подробно за живота в радио „Свободна Европа“ — искаше да знае всичко, което можех да му кажа за колегите си.

Особен интерес прояви към Павел най-вече защото онзи продължаваше да ме преследва, често се заяждаше за преводите ми, винаги успяваше да надникне в деколтето ми, не се уморяваше да ме кани на питие, вечеря, редуваше ласкателства и ухажване с обиди и не ми даваше миг покой.

— Искам да докладвам за него на хер Уелман — казах една вечер на Хахен.

— Остави го — отговори той. — Колкото по-неприятен е, толкова по-добре.

— Защо?

— Защото колегите ти в службата ще забележат колко гадно се държи с теб и как стоически се справяш с всичките му набези. Това е плюс за теб.

А някой може ли да забележи как стоически се справям два пъти седмично да си вдигам краката за теб?

* * *

Времето. Едва се влачи. Водя толкова ограничено съществуване. Преводите са частично интересни, често рутинни. Неколцина от авторите имат нюх и талант. Неколцина са влюбени в собствената си интелигентност. Повечето са пълни бездарници. Но Моника ми каза, че Уелман е човек, който предпочита дисциплинираните и беззъбите пред ярките и талантливите. Истински функционер, макар и такъв, който на моменти проявява доброта, пита ме как се справям, изразява надежда, че „ще намеря пътя си в този нов свят и миналото ще бъде някак по-поносимо“ (първи и единствен път, когато показа, че знае нещо за личния ми живот), заедно с успокоението: „Разбира се, споменавам го само пред теб и никога не бих го обсъждал с другиго“.

От своя страна Павел неумолимо и непреклонно се опитваше да изтръгне някаква лична информация от мен, веднъж ме предизвика пред още четирима колеги, с които бяхме излезли да обядваме в квартална пицария, като поиска да обясня що за „ангелски дела“ към извършила, че да ме изгонят от ГДР, нарече ме „потаен Солженицин, сигурно съм писала посредствена поезия за човешките права и буржоазното превъзходство на вулвата си“. Тогава му плиснах бирата си в лицето. Той само се изсмя.

След това Моника се опита да му докара уволнение, каза ми, че се е спречкала с Уелман по този повод, като е обяснила, че е възмутена от факта, че директорът допуска подобно сексистко, долно, отвратително създание в екипа, човек, който си позволява да се гаври със своя колежка по толкова долен, унизителен начин.

Уелман казал, че изцяло ми съчувства, обясни ми по-късно Моника, лично щял да смъмри Павел, да настоява да ми напише извинително писмо и да обещае, че това повече няма да се повтори. Но добавил, че Павел по никой начин не може да бъде уволнен.

„С вързани ръце съм“, били точните му думи.

Тогава Моника додаде с многозначителна усмивка: „Всички знаем какво означава това“.

Значи и той е агент. От техните. И като такъв — недосегаем.

Когато докладвах случая на Хахен няколко дни по-късно, той се въодушеви много (а е човек, който, макар да е много отмъстителен, никога не проявява ентусиазъм за каквото и да било) и поиска да чуе дословно разговора между Моника и Уелман. А когато два дни по-късно пристигна писмото на Павел, изключително официално и един вид пълно с разкаяние, го преснимах и дадох копието на Хахен.

Да, винаги се опитвах да му се подмажа; да му покажа, че съм част от екипа и искам да доставя удоволствие на него и началниците му. Дори започнах по някакъв начин да отвръщам на движенията му, докато ме чукаше, с надеждата, че и той на свой ред ще прояви добро отношение към мен.

Но седмиците прерастваха в месеци, през които той от време на време ми даваше за пет минути някоя снимка на Йоханес, и аз започнах да осъзнавам онова, което знаех от самото начало, но продължавах да убеждавам себе си в противното: той би могъл и ще разтяга нещата до безкрай. Само веднъж дръзнах да попитам кога евентуално ще свърши всичко това и кога ще може да бъда пак със сина си, а той просто заби поглед в ноктите си и рече:

— Не зависи от мен. Би трябвало вече да си наясно, че не бива да подлагаш на изпитание търпението ми с подобни нелепости. Ти предаде родината си и сега се опитваш да докажеш, че заслужаваш тя да те приеме обратно и евентуално да ти повери отново отговорността за твоя син. Предвид мащаба на предателството, което извърши, самият факт, че ти е предложена възможност да се реабилитираш, говори твърде много за хуманността на нашата система. Но не си мисли нито за миг, че след някакви си броени месеци ще получиш опрощение и ключовете от замъка ще ти бъдат връчени. По никой начин.

След тази остра критика изпаднах в паника, в мислите ми започна да се формира идеята за самоубийство. Не че Хахен ми каза нещо, което не знаех от самото начало. Истината беше… че нямаше как да обърна хода на съдбата, нямаше надежда, нито изкупление или път към изхода от този лабиринт, в който се бях озовала.

Една сутрин след третата поредна безсънна нощ мислите ми за пореден път започнаха да кръжат около самоубийството, само че този път разсъждавах по въпроса с хладна логика. Хапчета или прорязване на вените под душа? Или може би трябва да се кача на Стената и да се оставя да ме застрелят, докато се опитвам да се върна и ГДР? (Не, това би осигурило един вид пропагандна победа на копелетата: „Ето колко нещастна беше на Запад, след като й бе отнето гражданството на ГДР, че беше готова на отчаяни стъпки, за да се опита да се прибере в родината, която бе предала“.)

Сериозно ли исках да посегна на живота си? Абсолютно. Смесица от отчаяние, униние, смазващо безсъние и примирение с факта, че всичко е загубено, невъзвратимо, мъртво.

Това искам и аз, си казах, да съм мъртва.

В набелязания ден най-напред отидох до „Кохщрасе“ и разпитах за отворения за посещения покрив на многоетажната сграда на издателската империя на Аксел Шпрингер.

Жената на рецепцията на приземния етаж се пошегува, че ако ме е страх от височини, не бива да се качвам, защото „парапетите са ниски и от гледката ти се завива свят“. Единственото, което ме възпря да си купя билет за кулата, да взема асансьора право до последния етаж и да скоча, преди да имам време да размисля, беше желанието да напиша подробно обяснение на Йоханес, което някак да стигне до него, когато порасне. В това писмо щях да му кажа…

Всичко.

Като си погледнах часовника, разбрах, с немската си точност, че ще закъснея за работа, затова забързах към метрото, като през целия път до Вединг си мислех: „Дали ще намеря някого, на когото мога да разчитам, че ако получи запечатан плик след смъртта ми, ще изпълни точно инструкциите, които ще оставя, и ще предаде писмото на Йоханес, когато той навърши осемнайсет?“.

По-точно дали Моника — единственото подобие на приятел, което имах тук — би направила това за мен?

Закъснях само пет минути и на бюрото ме чакаше ръкопис с бележка от хер Уелман, която гласеше „спешно“. Беше превод на текст, който имаше за цел да разясни Рейгъновата програма, наречена „Междузвездни войни“; Уелман искаше превода за единайсет. Налях си кафе от общата кана. Запалих цигара. Заредих лист хартия на пишещата машина. Залових се за работа и приключих сухата, сурова апология на абсурдната стратегическа система малко преди крайния срок. Прочетох превода си и влязох в приемната на хер Уелман.

— О, добре, направила си го — посрещна ме фрау Орф, като видя листата в ръката ми. — Веднага ще влезеш.

Звънна му и ми посочи вратата. Почуках и влязох. С влизането забелязах на стола срещу бюрото на Уелман мъж на около двайсет и пет. Щом влязох, непознатият стана прав. Хареса ми.

Висок, с гъста кестенява коса и четвъртита челюст.

Елегантен, слаб, интересен. Литератор, но и — усетих го веднага — човек, натрупал някакъв житейски опит. А и красив. Много красив… някак без да го осъзнава. Но това, което ме спечели моментално, бяха очите му. Имаше остър поглед, наблюдателни очи, които обаче излъчваха безизходност. Очи на човек, който живее сред хората, но е сам. Очи на човек, който търси любов и тепърва може би ще я намери.

Та когато ме видя… И видях, че ме е видял. И усетих, че е видял начина, по който го видях аз. В този миг… не може да е било за повече от няколко секунди, но ми се видя толкова по-дълго заради начина, по който се погледнахме… в този миг паднах жертва на нещо, което може да бъде описано с една дума: треска. Нещо, което никога преди не ме беше сполетявало. Нещо, което ми се видя загадъчно и удивително, а същевременно и абсолютно смущаващо.

Хер Уелман ни представи един на друг.

Томас Несбит. Казва се Томас Несбит.

И веднага се влюбих в него.

Към следващата част или към съдържанието

Дъглас Кенеди Моментът (20)

Метаданни

Данни

Моментът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта част

Първа тетрадка

Дъглас Кенеди
Моментът (20)