Дъглас Кенеди
Моментът (15)

Седем

През следващия час Петра говори, без да спира — цялата й история се изля на мощна, ужасяваща вълна.

— Първо трябва да ти разкажа за мен и Юрген. Да, той ми беше съпруг. Да, живяхме заедно пет години. Бях съвсем млада, когато се запознахме. Преди това имах две години връзка с мъж на име Курт, двайсет години по-възрастен от мен, работеше в Националното радио, в отдела за класическа музика. Курт беше много кротък, много културен и много женен. Тъкмо бях завършила университета и бях спечелила място за преводач в държавното издателство. Живеех в малка стаичка в Мите. Беше не повече от девет квадратни метра. Прозорче. Ниша с котлон, мивка и съвсем мъничък хладилник. Банята беше колкото тесен килер. Никаква естествена светлина. Единично легло. Маса и стол. Имах радио и малко книги — толкова. Но това ми беше първото самостоятелно жилище. Чрез един човек си уредих няколко боички и четки — не се намираха лесно — и си нарисувах стенопис в стил „Алиса в страната на чудесата“ от едната страна. Но въпреки цветното петно мястото беше мрачно, тъжно, приличаше на килия; единственото, което му вдъхваше малко живот, бяха посещенията на Курт три пъти седмично от шест до осем. Курт беше безкрайно интелигентен: пианист от класата на концертиращите изпълнители, който би трябвало да постигне много, но животът му някак все не потръгваше. Учил в Московската консерватория, но там го определили като „средно талантлив“ и непригоден за голямата сцена. Затова в ГДР си намерил работа в държавното радио и само от дъжд на вятър изнасял рецитали и концерти в малки провинциални зали. Запознал се с властна жена на име Хилдегард. Имаха три деца. Живееха в тристайно жилище недалече от Панков. Курт се чувстваше в капан. Запознаха ни един ден, когато го бяха поканили в издателството, за да даде експертното си мнение за музиковедска книга от канадски учен. На чаша чай в кафене на „Унтер ден Линден“ Курт ми разказа, че е повикан, за да резюмира, че „интерпретативните анализи в книгата са идеологически неприемливи“. Спомням си как се засмях, сарказмът в думите му ме изуми. Бях само на двайсет и две и дори нямах гадже. И така…

Продължи две години. Както винаги в такива връзки, за третата страна — за мен — беше половинчато. Курт в крайна сметка беше твърде меланхоличен и завинаги прикован в кофтия си брак. Както става с мнозина. Хората смятат, че няма измъкване, дори животът им да е ад. Самата аз търсех начин да се отърва от ужасния си живот в гарсониерката и от тъжната връзка с този много умен, но много тъжен човек.

Та се запознах с Юрген на изложба в нечий апартамент в Пренцлауер Берг. Не беше най-красивият мъж на света. Набит, брадат, вечно гладен, а как пушеше. По три пакета на ден. Но по онова време го лансираха като млад драматург в ГДР. Бях чела статия за него в „Нойес Дойчланд“, а в едно от литературните списания — за прекрасната му първа пиеса Die Wahl, която, както сочеше заглавието, разказваше за човешкия избор. Действието се развиваше в завод за муниции след експлозия, убила няколко работници. Оказва се, че директорът от грижи за изпълнение на плана не спазил изискванията за безопасност.

Макар да не се отправяха директни обвинения, беше ясно, че Юрген има предвид държавната бюрокрация и трескавото изпълнение на петилетките. Пиесата беше превъзходно изследване на характерите, а и показваше как всеки се опитва да прехвърли отговорността за действия, довели до смъртта на десетимата работници. В това се състоеше тънкостта й. Тематиката беше пролетарска, но и се правеше дълбок анализ на индивидуалния пред колективния избор. Тази пиеса за известно време спечели на Юрген огромна популярност.

Естествено, бях я гледала на премиерата в Берлин. Предвид вниманието, което той получаваше, и факта, че можеше да има всяка жена, която пожелае, бях доста изненадана, че прояви интерес към мен.

За мое учудване точно така стана. Освен другото имаше сравнително голям апартамент като за Берлин — шейсет квадратни метра — в Пренцлауер Берг. Естествено, не умееше да го поддържа и мястото беше доста занемарено. Но след кутийката, в която живеех, апартаментът на Юрген на „Яблонски Щрасе“ ми се видя като вила. А и всичките му артистични приятели живееха наблизо. Изведнъж се оказах включена в тази общност. Приятелите му бяха създали едва ли не държава в държавата. Да, знаехме, че често ни следят. Да, от време на време се чудехме кой измежду нас информира Щази за живота ни, защото със сигурност във всяка една група имаше поне по двама-трима информатори. Това си беше нещо обичайно.

Както и да е, обичах новия си живот в Пренцлауер Берг, обичах да съм част от тази артистична група. Имаше само един проблем. Така и не се научих да обичам истински Юрген. Нито, честно казано, той ме обичаше. Отначало бях на голяма почит. Преместих се при него. Спяхме в едно легло. Правехме секс в нощите, когато не беше пиян. Иначе бяхме просто двама души, споделили съвместен живот, който беше странно приземен, но не и безсмислен. Ако бохемският ни живот в Пренцлауер Берг имаше някаква отличителна черта, тя беше, че човек никога не скучаеше.

Но после изведнъж забременях. Оказа се, че диафрагмата, която използвах, имала фабричен дефект, без изобщо да разбера.

„Сигурно е произведена в Хале“ — беше единственият коментар на Юрген по въпроса.

След тази дебелашка шега сви рамене и рече: „Ако искаш да си го родиш, добре, но ти изцяло си поемаш отговорността“.

В ГДР абортите се използваха като един вид контрол на раждаемостта. Не беше никакъв проблем да намериш къде да го направиш. Обмислих положението за не повече от пет минути. Бях бременна. В живота ми имаше толкова малко хубави неща. Колкото и тъжна и наранена да се почувствах от реакцията на Юрген — „да си го родиш“ — исках детето.

„Ще го задържа“, казах.

„Твоя си работа“, отвърна той.

Както се оказа, наистина го мислеше. През следващите девет месеца се държеше, сякаш бременността беше някакво странично събитие в живота ни. Когато сутрин ми се повръщаше, когато трябваше да отида на изследване за жълтеница, когато коремът ми беше станал толкова огромен, че ми беше адски трудно да се катеря по стълбите, натоварена с покупки, когато водите ми изтекоха и трябваше бързо да стигна до болницата, когато се появиха усложнения при раждането и синът ни трябваше да прекара първите пет дни от живота си на апаратно дишане и имаше опасност да не оцелее… при всичките тези драми и тревоги, съпътстващи раждането на нашия син, Юрген никакъв го нямаше. В смисъл: физически присъстваше в апартамента. И ядеше гозбите, които очакваше да му готвя, носеше дрехите, които очакваше да пера и гладя за него. Да, една неделя, когато бях в третия месец, отидохме в общината на „Унтер ден Линден“ и в присъствието на всичките ни приятели от Пренцлауер Берг бяхме официално обявени за съпрузи. Защо беше нужно да правим този панаир, след като не се обичахме? Аз настоявах, защото това ми гарантираше, че ще остана в апартамента, който споделяхме, а и ми осигуряваше някои предимства, свързани с майчинството — ако бях самотна майка, нямаше да ги имам. Да, на церемонията се усмихвах. След това една прекрасна скулпторка на име Юдит — живееше съвсем наблизо и правеше изумителни абстрактни неща, които така и не успяваха да й спечелят име в официалните среди — организира в апартамента си празненство в наша чест. Продължих да се правя на щастлива дори когато Юрген така се напи, че се срути на дивана и захърка.

Спомням си, че се наложи двама мъже от компанията — и двамата бяха романисти, които вече никой не публикуваше — да го пренесат вкъщи. Вървях след тях, докато буквално влачеха Юрген — беше започнал доста да напълнява — той хълцаше и пееше глупави песни, а по някое време закрещя: „Прекалено съм млад, за да бъда осъден на бащинство!“.

Двамата се притесниха от пиянските му брътвежи и ми зашепнаха: „Не го слушай. Просто се държи идиотски“. Но аз знаех, че думите му са самата истина. Когато най-сетне го замъкнаха у дома, той се просна в кревата, а аз се свих в счупения фотьойл и ревах неспирно близо час. Защо леех сълзи? Защото си давах сметка, че съм сама на този свят, в този нелеп брак, в тази нелепа страна, която държеше гражданите си в затвор и под постоянно наблюдение, защото тя самата беше наясно, че не е държава, а пародия. Дори родителите ми не си направиха труда да дойдат на сватбата ми — татко имаше предаване, което не можело да бъде отложено, а мама щеше да прекара уикенда (знаех го) с любовника си в малката му вила, докато жена му и децата бяха в профсъюзна почивна станция някъде по Черноморието. Дума не казах, просто приех безразличието им. Също както бях приела безразличието на Юрген. Също както бях приела, че съм си заслужила жалкия ограничен животец. Притесняваше ме само едно: каквото и да направя, всичко ще е против личното ми щастие, против всякакъв шанс за мен. Да, вярно, в ГДР нямаше кой знае какви възможности. Но познавах хора, имах приятели с щастливи бракове, щастливи връзки. А аз какво избрах? Безразличие, апатия, отчуждение — всичко само заради някакви си шейсет квадратни метра в Пренцлауер Берг.

Юдит стана моята спасителка. Тя ми помагаше през цялата бременност. Даваше ми рамо, на което да поплача. Дори на два пъти вдигна скандал на Юрген и го принуди всяка седмица да пазарува и да дойде да ме прибере от болницата след едно изследване. Ала нощта, в която Йоханес се появи на бял свят, съпругът ми беше в Дрезден на премиера на своя пиеса. Юдит дойде с мен в болницата.

Раждането тръгна с усложнения и ме натъпкаха с упойка, от която бях като замаяна, дори не си спомням кога точно се появи синът ми. Когато по някое време отново осъзнах света около себе си, изпаднах в паника, защото не видях до себе си бебе. Една от сестрите дойде и ме уведоми, че по време на раждането пъпната връв се е увила около шията на сина ми. Тогава за пръв път разбрах пола на бебето и че е на командно дишане. Настоях да го видя. Беше посред нощ и Юдит вече си беше тръгнала. Закараха ме до апарата, който изглеждаше като изваден от филм за откачени изобретения, някъде в центъра омотано мъничкото човеченце, в гърлото и ноздрите му вкарани тръби, машината поддържаше живота на момченцето ми. Когато настояха да се върна в отделението и да поспя, отказах. Дежурната сестра беше отвратително настойчива и ми заповяда да се махам. Казах, че не мърдам оттам, а тя заплаши, че ще ме докладва за неприлично поведение. И тогава започнах да й крещя, че ако ще да докара проклетниците от Щази, пак няма да оставя бебето си самичко.

За мой късмет се появи един млад доктор, казваше се Мюл, който влезе точно в мига, в който сестрата заплаши, че ще потърси службата за сигурност. Веднага я привика в съседната стая. Щом двамата влязоха там, чух тя да му обяснява с гневен глас, че макар той да е „по-високо в йерархията“, това отделение е нейно вече двайсет години и няма да позволи в него да се разпорежда някакъв си младок. Докторът обаче се оказа по-костелив орех. Каза й, че е абсолютно неприемливо да се държи по този начин — никога няма да го забравя — „със смела млада жена, дарила Германската демократична република с нов син“. В този момент осъзнах, че въпросният доктор владее изтънко идеологическия нападателен език, който стряска хората, та човекът постига своето. Защото в следващия момент той уведоми сестрата, че се е държала ретроградно и ще я докладва в профсъюза за „авторитарно поведение“. Онази тутакси омекна. Докторът се върна в отделението и ми каза, че ще ми бъде донесено легло, за да спя до сина си, и че според него малкият ще се оправи.

Е, Йоханес — така го кръстих — наистина се оправи. След пет дни си бяхме у дома. Бог да благослови Юдит. Самата тя нямаше деца. Но беше успяла да ми намери кошче, което взела от някаква съседка, както и стара количка. Докато съм била в болницата, събрала група приятели художници, те заедно боядисали стените и нарисували звездици и лунички в малката ниша, която щеше да служи за стая на Йоханес.

Когато се прибрах със сина ни, от Юрген все така нямаше и помен. Появи се три дни по-късно, небръснат, мръсен, овонян на други жени — имаше вид на човек, който е пил неспирно цяла седмица. Освен това явно не беше спал от доста време — поради което беше станал твърде чувствителен. Щом видя сина си — и го взе в обятията си за първи път — избухна в плач и не можа да се успокои близо половин час. Реших да не казвам и да не правя нищо, стига да се държи с Йоханес както трябва. И какво последва, когато най-накрая се успокои? Подаде ми бебето и ме целуна по челото, каза ми, че се е държал жестоко и че ще се промени. После се прибра в спалнята, разхвърля по пода вмирисаните си на пот и алкохол и намацани с червило дрехи, добра се до леглото и спа като заклан дванайсет часа.

Събуди се към пет сутринта, аз бях будна с Йоханес — мъчеха го колики — от три часа. Юрген настоя да си легна, след като току-що бях нахранила малкия. Каза, че щял да се грижи за него до сутринта. Спах цели пет часа без прекъсване — рекорд след раждането на бебето — и когато се събудих, заварих Юрген заспал на дивана със сгушения в ръцете му Йоханес. При тази сцена между баща и син и спокойствието, което излъчваше Йоханес в прегръдката на баща си, неволно се обнадеждих, че Юрген се е осъзнал, че бащинството ще го направи по-отговорен, че ще намерим начин да бъдем семейство. Може би също така съм се надявала, че сълзите, които пророни при първата среща със сина си, са били израз на някакъв вид любов, която е изпитвал към мен, но не е намирал начин да изрази. Това е най-опасната заблуда за връзка, която издъно не върви — вярата, че някой ще започне да те обича и че ти ще започнеш да обичаш този човек. Подобно мислене е катастрофално, защото си позволяваш да пробудиш надежда, за която дълбоко в себе си знаеш, че е илюзия.

Но тази надежда бе жива в мен. За около четири седмици Юрген започна да показва знаци, че най-сетне иска да бъде баща и съпруг. Дори намали пиенето и се опита да свали някой килограм — с други думи, взе да се грижи за себе си. За известно време като че ли му доставяше удоволствие да извежда сина си с количката, да се държи все едно сме семейство и дори от време на време да се любим. Не бих казала, че сексът с Юрген някога е бил особено приятен за мен. Той беше бърз, не разбираше нежността и чувствеността. Дори когато не пиеше, вонеше на алкохол. Но всичко това ми беше ясно още от първата нощ, която прекарах с него. И все пак реших да бъда с него. Защо толкова често отказваме да вярваме на интуицията си и се вкарваме в ситуации, за които знаем, че са погрешни, невъзможни?

Но когато в живота ти има новородено дете, дете, което обожаваш както никога никого друг, дете, което е най-хубавото нещо, което ти се е случвало и без което животът ти е безсмислен, си готов да се примириш с всички недостатъци на баща му. Поне така го чувствах. Както чувствах през тези четири седмици на добронамереност помежду ни, че сме обърнали нова страница, че започваме да ставаме семейство.

Но изведнъж един филм по сценарий на Юрген, поръчан от държавната киностудия DEFA, беше спрян две седмици преди да започнат снимките.

Сценарият беше гениален и абсолютно пагубен — разказваше се за социалистически писател, арестуван през последните месеци на нацисткия период и пребит толкова жестоко от есесовците, че изпада в кома и се събужда седем години по-късно в нова държава, наречена ГДР. И установява, че социалистическият рай, за който е мечтал, е сбъркан.

Спомням си, че за пръв път прочетох сценария малко преди Йоханес да се роди и казах на Юрген, че не си представям да бъде одобрен. Но това се случи в един момент през 1981, когато в режима сякаш се усети някакъв полъх на либерализиране и писателите и режисьорите биваха насърчавани да бъдат малко по-критични към живота ни в нашата „хуманна“ система. Затова Юрген беше спокоен, че филмът ще се снима. Режисьорът и актьорите бяха избрани, местата за снимките също, докато в Министерството на пропагандата не получили сценария и директорът на DEFA не бил привикан и официално мъмрен, задето изобщо му е хрумнало, че подобна „злостна антиизточногерманска пропаганда“ може да види екран. Министърът предаде случая на Щази. Юрген внезапно изчезна за шест дни. Обезумях от ужас, помислих, че е катастрофирал или е в поредния пиянски запой. Една сутрин, рано призори, се появи ненадейно, каза, че го държали изолиран от външния свят на някакво място, което според него било „Хохеншьонхаузен“, прословутия затвор на Щази. Но не можел да определи точното местоположение. Както ми разказа, тикнали го в микробус, в който имало преградена с решетки килия, разкарвали го насам-натам няколко часа, за да изгуби ориентация. И двамата знаехме за тази стратегия на Щази за объркване на арестанти. Юрген ми каза, че го държали заключен в този микробус с часове и май след полунощ пристигнали в някакъв затвор. Извън това не можа да ми каже много за случилото се през следващите няколко дни, освен че го разпитвали по два пъти на ден — винаги по светло, както е редно за „хуманна“ полицейска държава — после го връщали обратно в единичната килия, не му позволявали да чете, не му дали ни листове, ни химикалка, нито пък имало какво друго да прави. Когато го попитах какво са искали от него при разпитите, той се дръпна и отказа да говори. Всички знаеха, че единственият начин Щази да те пусне толкова бързо, е да натопиш някого. Когато Юрген ми каза да не споменавам пред никого, че е бил задържан от Щази, разбрах как съжалява, че е казал дори на мен. Знаех, че е бил принуден да спомене имена, ако ще и да е нямало какво да каже. Беше толкова разпален и параноичен да не се чуе нито дума за задържането му, че се наложи да му обещая на няколко пъти да си мълча. Разбира се, спазих обещанието си.

След това се случиха две неща. Първо, през следващата година Юрген установи, че от лансиран млад драматург се е превърнал в автор, чиито пиеси никой не иска да поставя. Свърза се с няколко театъра, които след успеха на Die Wahl му бяха обещали поръчки. Никой не желаеше контакти с него. Същото беше с телевизионните продуценти, с радиотеатъра, така че бе лишен от професионалната си самоличност, свързана с писането, което поддържаше крехкия му баланс. В началото изживяваше всичко сам, не говореше с никого. После, след като поредният театър му отказа, той пак изчезна, нямаше го две седмици, накрая се появи отново подпухнал, чорлав, в същия неугледен вид като преди. Когато го попитах къде е бил, той отговори: „Навсякъде“. И ми разказа как в продължение на четиринайсет дни просто обикалял страната, понякога преспивал на пода у някой приятел или нощувал в евтини хотели, или във влакове, случвало се да не знае къде е, понякога му идвало да се хвърли под влака. Но после, каза, получил просветление, както си седял на перон във Франкфурт на Одер току до полската граница. Щял да напише свой епически „Пръстен на нибелунга“ за историята на ГДР. Творческият състав щял да наброява сто души, а представлението да се играе в продължение на пет нощи за по около четири часа на вечер. Близо цял час ми описва с най-големи подробности как всяка част на произведението ще се свързва с другите. Гореше в трескав огън и говореше с такава страст, с такава пламенна отдаденост, че ми се стори като изпаднал в транс. При всеки удобен случай през следващата седмица продължаваше да ми говори за своя шедьовър, този източногермански епос, който се оформяше в главата му. Монологът му ставаше все по-бомбастичен и високопарен, та наистина започнах да се притеснявам, че е загубил здравия си разум.

Някъде по това време празнувахме първия рожден ден на Йоханес. Аз работех вече от девет месеца, оставях Йоханес в детска ясла в Пренцлауер Берг и го вземах след работа, защото Юрген пишеше всяка нощ от десет до зазоряване, през което време изпиваше по бутилка водка — водката в ГДР беше евтина. Беше напълнял още повече и рядко излизаше от апартамента. Щом се събудеше в три следобед, започваше да яде. Колкото повече потъваше в пиесите си, толкова повече се откъсваше от реалността — до степен на тотална незаинтересованост от семейството. Намерих му походно легло, втъкнах го в кътчето, наречено от него „кабинет“. Докато той се отдалечаваше все повече от жена си и сина си, аз, общо взето, издигах стена между нас и него. Оставях му храна. Перях му дрехите. Веднъж седмично се опитвах да поразчистя кътчето, в което работеше, и да му сменя чаршафите. През останалото време бях с Йоханес. Бог да поживи сина ми. Неговото присъствие в моя живот ме спаси от полудяване онази година. Йоханес беше кротко бебе, на моменти сякаш се вглъбяваше в себе си. Но гушнех ли го, винаги се усмихваше и ми гукаше. Като изключим първите пристъпи на колики, беше чудесно човече. Тъй като баща му беше окупирал нишата, която преди това беше служила за детска стая, с радост го взех при мен в спалнята: много често го слагах да легне до мен и му говорех, и го разсмивах, и му помагах да си играе с няколкото плюшени играчки, които имахме, всички направени за мен от прекрасната Юдит — която непрекъснато се грижеше за нас, винаги беше готова да го гледа за една вечер, ако исках да отида на театър или кино, винаги ми беше невероятна подкрепа във връзка с все по-странното поведение на Юрген.

Аз съзнавах, че съпругът ми играе някаква местна версия на мита за Сизиф и че цялото това идиотско начинание — „най-великата немска драма от Гьотевия «Фауст» насам“, обяви той една вечер, когато беше сравнително трезвен, което беше още по-изнервящо — в най-добрия случай е обречено. Всички от компанията ни в Пренцлауер Берг започнаха да странят от Юрген — защото беше очевидно, че не желае да възприеме, че е в черния списък. Освен ако не си направеше публична самокритика и да заугодничи пред партията, с кариерата му на автор щеше да е свършено. Бях убедена, че лично за себе си осъзнава ясно ситуацията. Но като повечето от нас заживя в този свой сценарий („Ще напиша шедьовър… всеки театър в страната ще го постави… Ще ме обявят за гений, ще спечеля Ленинска награда за литература и ще бъда реабилитиран, ще си върна любовта на хората“), той му позволяваше да не мисли за тежкото положение, в което бе изпаднал, и да продължи да функционира в ежедневието. Юрген наистина прекара една година в здраво бачкане. Изобщо не го виждах. Почти не си говорехме. Но работеше с невиждано усърдие. Всяка пиеса надхвърляше двеста и петдесет ръкописни страници, а той не пропускаше вечер, без да седне на бюрото си.

Приключи четвъртата част на епоса в три сутринта. Беше преди около осемнайсет месеца. Когато написа последното изречение, закрещя с пълно гърло. Знам го, защото спях с Йоханес в съседната стая, когато превъртя. Събуди ни, крясъците му нараснаха в истеричен рев. Юрген виеше и повтаряше, че сме спасени, че гениалната творба ще промени живота ни, че ще живеем в някоя от онези вилни къщи, дето ги дават на важните писатели, при езерото Гросер Мюгелзе близо до града. „Ще бъда първият източногерманец, удостоен с Нобелова награда за литература! — обяви той една вечер, когато бяхме поканили няколко приятели на вечеря. — Ще се хвалите, че ме познавате.“

Това, което предчувствах, че ще се случи, се случи. Юрген започна да губи почва под краката си. В продължение на три месеца следваха отказ след отказ. Не само това — някои от театрите, където предлагаше цикъла от пиеси, се чувстваха длъжни да уведомят Щази за тази „разпиляна, но дълбоко антисоциална бълвоч“, както се изразил полицаят, разпитвал Юрген. Този път Юрген беше „поканен“ да отиде в участъка за разговор. Предупредили го да престане да дава пиесата дори за четене. „По-добре си намерете друга професия“, казало му ченгето.

Юрген се прибра и изпи до дъно бутилка водка. Грабна ръкописа на пиесата и с трамвая и метрото отиде до „Берлинер Ансамбъл“ — театъра, създаден от самия Брехт. Същата вечер имало премиера на нова пиеса от Хайнер Мюлер и в театъра се събирали високопоставени другари, включително министърът на културата и неколцина посланици от „братски социалистически страни“. Съседите ни Сузане и Хорст — и двамата актьори в „Ансамбъла“, които обаче не участвали във въпросната постановка — били там. Хорст разказа, че Юрген се появил с дървено сандъче и се качил на него пред „Берлинер Ансамбъл“, оттам започнал да крещи с пълно гърло: „Аз съм велик немски писател! Написах шедьовър! Цензуриран съм от Щази!“. Хорст отишъл при него и го помолил да прекрати този акт на персонално и професионално самоубийство, Юрген му викнал да мълчи, казал, че ще стои качен на този сандък и ще чете пиесата си на глас, докато ръководството на „Берлинер Ансамбъл“ я приеме за поставяне. Междувременно се появил солиден автомобил, ескортиран от две полицейски коли, и пред театъра слязъл министърът на културата. В този момент Юрген си разкопчал дюкяна и се изпикал на стената на сградата, крещейки: „Аз съм велик немски писател и пикая на театъра, създаден от Брехт!“. След което се обърнал и опръскал министъра с пикня. Тогава полицаите му се нахвърлили и започнали да го бият, докато изпаднал в несвяст направо на улицата — поне така твърди Хорст.

Всичко това ми го разказаха двамата със Сузане, дойдоха у дома разстроени, казаха да взема колата им — те бяха сред малцината привилегировани притежатели на трабант — и незабавно да изчезвам от града заедно с Йоханес. Имаха вила на Балтийско море, казаха да си събирам нещата и да се махам, защото преди изгрев-слънце Щази ще е в дома ми. Така ставаше винаги когато някой предприемеше дързък акт срещу държавата — съпругът или партньорът на същия неизменно биваха прибирани. Но дори да избягах на север във вилата им в Мекленбург-Предна Померания, беше само въпрос на време да ме открият. Настоявах, че е по-добре да остана и да отговарям на въпросите на Щази, да обясня, че бракът ми с Юрген е провал и че според мен този човек се нуждае от психическа и медицинска помощ.

Освен това бях наясно, че ако взема колата на Хорст и Сузане и се скрия в тяхната вила, ще им докарам неприятности. Нищо де, до онзи момент бях водила напълно безукорен живот. Нямах политическа или дисидентска дейност. Нито съмнително поведение. Не бях проявявала желание „да напусна Републиката“. Винаги съм била добросъвестна гражданка. Властите със сигурност щяха да го вземат предвид.

Разбира се, бях ужасена от поведението на Юрген. Ужасена и депресирана. Но знаех, че натам върви, а и отчасти ми се щеше да бях достатъчно силна и да потърся нашия местен лекар още преди време, когато беше ясно, че го чака тотален срив. Същевременно се боях да го предам и да бъда тази, която го е тикнала в ръцете на властите. Сега обаче съжалявах, че не съм взела мерки по-рано, понеже съзнавах каква съдба го очаква — в най-добрия случай в някоя от кошмарните психиатрични клиники, в които затваряха „крайните“ политически дисиденти.

Както и да е, от Щази не се появиха същата нощ, което ми се видя добър знак. На следващата сутрин подир още няколко часа сън на пресекулки станах и нахраних Йоханес, облякох го, изкъпах се и се приготвих за работа. Пред жилището нямаше немаркирани автомобили, не ме очакваха костюмирани мъже. Щом стигнахме в яслата, фрау Шмит ме поздрави с обичайните любезности, които си разменяхме всяка сутрин. Обърнах се и тръгнах към трамвая на „Пренцлауер Але“. Тогава до мен внезапно спря сив микробус, изскърца спирачка. От вътре слязоха двама мъже в костюми. Поискаха да видят документите ми. Попитах за какво става въпрос. „Престъпления срещу републиката“, каза ми единият. Другият додаде: „И знаем точния характер на вашата измяна, фрау Дусман“. Това беше преди изобщо да съм им показала документите си, и ме побиха ледени тръпки. В следващия миг двамата ме блъснаха в микробуса. Спомням си съвсем ясно вътрешността му. Беше много ниско — нямаше и метър височина — и беше преградено на две клетки. Запротестирах, казах, че не съм направила нищо нередно, че никога не съм правила нищо нередно, че съм добросъвестен гражданин. Тогава единият от мъжете ме заплю. „След всичко, което си направила, смееш да се наречеш добросъвестен гражданин.“ Блъсна ме в клетката толкова грубо, че при падането си навехнах глезена. Изпищях от болка, но той ми тресна решетката и заключи катинара с думите: „Сега ще видиш какво става с предателите на републиката“.

Още бях с часовника на китката си — през следващите дванайсет часа микробусът бе в постоянно движение. Спирахме само на няколко пъти за по десетина-петнайсет минути. През повечето време пътувахме. Отзад нямаше осветление, поради което напълно загубих ориентация. В малката заключена килийка нямаше тоалетна; храна, естествено, не си направиха труда да ми предложат, нито вода; през всичките тези часове ме караха към…

Ето това беше големият въпрос. Накъде ме караха? От разказа на Юрген знаех, че най-вероятно ще се озова в някой затвор посред нощ. Но къде точно? Дали все още бях в Берлин? Или някъде в Саксония, където знаех, че има женски затвор? И кой ще вземе сина ми вечерта? Всъщност това ме ужасяваше най-много. Мисълта, че ще стане пет часът и няма кой да вземе Йоханес. Спомням си, на няколко пъти крещях, че трябва да говоря с някого, че трябва да се обадят на някой съсед, на Сузане или на Юдит, и да им кажат да вземат Йоханес от яслата. Писъците ми заглъхваха в тишина. Пищях още някое време, молех ги да спрат микробуса, за да звънна по телефона. Дори диктувах номера на Юдит, писъците ми нарастваха в безумна истерия при осъзнаването на факта, че ужасно съм загазила.

Накрая вече не можех да се сдържам и използвах кофата, оставена в ъгъла, за тоалетна. В същия момент микробусът хлътна в дупка и цялата се опиках. Тогава вече се разплаках. Защото знаех, че след като се държат по този начин сега, кой знае какво ме чака, когато пристигнем в затвора.

Мисълта ми препускаше трескаво, опитвах се да предугадя какви ли ужасии ме очакват. Но при все това ми мъждукаше откачената и абсурдна надежда, че най-сетне ще престанат да ме разкарват насам-натам, ще ме стоварят пред дома ми, ще кажат, че съм си научила урока да не се омъжвам за когото не трябва, и ще ме пуснат горе да си гушна детето. Ето колко разстроена съм била — да си въобразя, че ще ме оставят на мира. Някъде четох, че осъдени на смърт затворници минават през същите етапи на заблудата. Дори докато ги водят към помещението за екзекуции, те продължават да вярват, че няма да се случи. Изпитах същото, когато микробусът най-сетне спря и чух как се плъзга тежката врата зад мен. Отвориха и вътре нахлу жълта светлина. След единайсет часа в тъмното дори луминесцентните лампи ми се сториха убийствено ярки. Вонях на пикня и на пот, бях толкова обезводнена, толкова уплашена и толкова отчаяно исках да видя Йоханес, че още щом ме изкараха от микробуса, започнах да крещя неистово. Двете жени от охраната — лицата им твърди като бетон — тутакси ме хванаха от двете страни, едната изви ръката ми зад гърба, а другата ме зашлеви с всичка сила през лицето и ми нареди да млъкна. Което сторих незабавно.

Отведоха ме към нещо като приемна, където ми взеха всички ценности — часовника, венчалната халка. Връчиха ми бозава затворническа униформа и някакво бельо и ми казаха, че отсега нататък нямам име, а номер, и ако съдействам на властите, престоят ми там може да не е чак толкова дълъг. После ме пратиха под душа. Двете охранителки ме наблюдаваха, докато се събличах и заставах под хладката вода. Изведнъж отново закрещях, виках името на Йоханес, молех ги да ми позволят да видя сина си. Едната ми нареди да млъкна, защото щяло да се наложи да ме шамароса пак. Приключих с душа. Облякох грубото бельо, кораво като шкурка, и затворническата униформа. Отведоха ме в килия, сигурно беше най-много два квадратни метра. Крушката на тавана светеше непрекъснато. Имаше дюшек върху бетонна основа, одеяло, възглавница. Мивка и тоалетна. Казаха ми да спя. Но не можех да заспя. Цяла нощ обикалях тясната килия. Нямаше с какво да се разсея от мислите си. А мислех само за Йоханес… и кой се грижи за него в момента, и кога ще го видя отново, и защо… господи, защо?… защо съм тук? Опитвах да се успокоя, като си казвах: „Сигурна съм, че след като ме разпитат всичко ще се изясни и ще ме пуснат да се прибера при сина си още утре“. Повтарях си: „Ще бъдат справедливи… ще бъдат такива, каквито винаги са ни втълпявали, че са — по телевизията и от страниците на «Нойес Дойчланд»: човечни“.

Но на другата сутрин — след като не бях мигнала цяла нощ и за закуска ми дадоха баято хлебче и чаша блудкав чай — ме поведоха по лабиринт от коридори към друго крило на затвора. По коридорите висяха връвчици. Жената, която ме съпровождаше, дърпаше връвчицата и чакаше някой в съседния отсек да отвърне, като на свой ред я дръпне, та да прозвънне малката камбанка в края на връвта. Бяха ми нужни няколко дни, докато разбера защо използват тази примитивна система за сигнализация, за да ме отведат за всекидневния ми разпит. Така уведомяваха останалите пазачи, че водят затворник по коридорите, за да не се срещнем с друг затворник. Това беше основна характеристика на затвора. Бидейки там, нямаш абсолютно никаква представа кой друг е вътре. Всички бяхме в пълна изолация. Човек нямаше как да знае дали е бил в прословутия „Хохеншьонхаузен“ — берлинския затвор на Щази — или в някой от другите им обекти.

Разпитваше ме полковник Стенхамер. Наближаваше четирийсетте. Нисък, но добре сложен. И очевидно доста суетен, косата му винаги беше пригладена назад, лицето му бе гладко избръснато, ноктите му — безукорно поддържани, униформата изрядно изгладена, а ботушите му бяха излъскани до блясък, така че от оскъдните слънчеви лъчи, проникващи през зарешетения прозорец, блестяха ослепително. Пушеше западни цигари „Марлборо“, които държеше в златна табакера, очевидно семейна реликва. Когато за пръв път ме въведоха в „кабинета“ му, както той наричаше стаята за разпит, седеше зад бюро, а на мен ми беше казано да се настаня на стола на около два метра от него, нагласен така, че като седнеш на него, все да си на ръба на седалката. Полковник Стенхамер информира жената от охраната, че може да ни остави насаме. След като вратата се затвори зад нея, полковник Стенхамер отвори доста дебела папка и ми зададе основните въпроси: къде съм родена, родители, образование, къде съм живяла, всяко място, където съм работила, дори всеки мъж, с когото съм имала връзка. Прекъснах го веднъж и му казах, че нямам представа къде се намирам и че се притеснявам ужасно за сина си Йоханес, особено след като съпругът ми Юрген…

„Наистина ли мислиш, че нашата хуманна система ще остави без грижа малко дете? — попита той със студен, леко изнервен тон. — Въпреки че майката е с подозрения за шпионаж и измяна…“

„Моля? — извиках аз. — Никога не съм…“

„Тишина!“ — заповяда ми той с остър като скалпел смъртоносен глас.

След това ме уведоми, че ако продължавам да го прекъсвам, ще бъде принуден да ме прати обратно в килията. И ще прекарам най-малко пет дни без никаква връзка със света и без движение за наказание, че съм отказала да сътруднича и съм се държала антисоциално.

Сведох глава и захлипах, успях само да прошепна: „Извинете, господине — докато се опитвах да овладея сълзите, които вече бяха рукнали от очите ми. — Просто толкова ми липсва синът ми и не разбирам…“

„Ето пак ме прекъсна, така че нямам избор, освен да…“

„Моля ви, моля ви, моля ви“, захлипах аз.

„Ще кротуваш ли? Ще съдействаш ли изцяло?“

Закимах усърдно.

Стенхамер не каза нищо. Седеше си и цели две минути не пророни нито дума. Усетих как подлудявам отново — подлудявах, защото бях ужасно изплашена. Но си казах, че нямам друг избор, освен да запазя здрав разум — и да посрещна безпощадния поглед на Стенхамер. И тогава той направи нещо неочаквано. Усмихна ми се и каза: „Сигурно искаш кафе и цигара. Всъщност сигурно няма да откажеш нито едното, нито другото“.

Не знаех как другояче да отвърна на тази любезност, затова казах: „Би било чудесно, благодаря“.

Той стана, отвори шкаф, в който имаше западняшка кафемашина. Изглеждаше много лъскава.

„Как си пиеш кафето?“, попита.

Казах му, че с мляко и лъжичка захар.

Той ми наля, капна мляко, добави лъжичка захар и ми го поднесе. После ми предложи цигара и прошепна заговорнически: „Няма да казваш на никого, че пуша американски цигари, нали?“.

„Не, господине — рекох аз. — Много съм ви благодарна за…“

Той вдигна ръка: „Не ми е нужна благодарността ти, фрау Дусман. Как е кафето?“.

Отпих. Ароматът беше божествен. А и вкусът. В ГДР такова кафе не можеше да се купи. Същински божествен нектар. Цигарата също. Бях пушила западни цигари няколко пъти. Бяха такава рядкост в ГДР, особено в моите среди, където никой нямаше връзки в корекомите или на по-високите партийни нива. Разбира се, донякъде знаех, че Стенхамер се прави на „доброто ченге“. Но тъй като отчаяно копнеех да се измъкна от този кошмар, да се прибера у дома при сина си, съзнавах също така, че този офицер от Щази е единствената ми надежда за избавление. Кафето и цигарата имаха за цел да се почувствам по-добре в ужасния момент. Макар да му бях пленница, в момента изпитах признателност към него. Затова казах: „Кафето е чудесно. Цигарата също“. „Значи най-после добро начало“, каза той и пусна магнетофона за запис. Веднага забелязах, че на стената вляво от стола, на който ми бе наредено да седна, има микрофон, насочен към мен. „Сега искам да ми разкажеш историята на брака си. Всички подробности. Всички. Дори болезнените.“

През следващия час му разказах онова, което усещах, че иска да чуе. Защото осъзнах, че ако не говоря честно и прямо, с мен е свършено. Така или иначе, човекът, който най-вече бе предал Юрген, беше самият той. Дадох ясно да се разбере, че никога не съм се забърквала с никакви политически движения и че Юрген беше криза в развитие.

„Що за брак е бил вашият по-точно?“, попита Стенхамер.

„Грешка, но с велик подарък — прекрасния ми син.“

„И кога точно започна да работиш като американска шпионка?“ Тонът му бе абсолютно спокоен, диалогичен, безконфликтен. Неволно трепнах и трябваше бързо да преглътна поредния вой, надигнал се в гърлото ми.

„Господине, никога не съм срещала американец, камо ли да съм имала контакт с техните служби. Водя скромен живот. Аз съм добросъвестна гражданка. Никога не съм…“

„… членувала в Социалистическата работническа партия например… за разлика от повечето «добросъвестни граждани» — прекъсна ме той. — И макар че родителите ти са били членове на партията според колегите ми в Хале, личният им живот е бил дискредитиран. Ще се съгласиш ли, че като говорим за «добросъвестни граждани», родителите ти не са били най-добросъвестните?“

Спомням си, че дръпнах дълбоко от цигарата и ми се прииска земята да се отвори и да ме погълне. Копелето искаше от мен да предам родителите си, като ги обявя за неморални. Но съзнавах, че ако му се противопоставя, ще си навлека по-сериозни проблеми.

Затова отговорих: „Мисля, че биха могли да имат по-положително отношение към достиженията на ГДР.“

„Не вярвам, че го мислиш.“

„Обичам родителите си, господине.“

„Въпреки че двамата са си изневерявали по време на брака… майка ти има дълга връзка с…“

Той запрелиства досието ми, докато намери документа. После прочете на глас името на директора на училището, където работеше майка.

„Ти знаеше ли за тази връзка?“, попита. Поклатих глава. Той започна да рови за друг документ. „Сега вече ми е ясно, че лъжеш, защото един от нашите хора в Хале е следял как въпросният господин и майка ти се срещат след училище. От съображения, касаещи държавната сигурност, които не смятам да излагам тук, срещата им е била фотографирана — извади черно-бяла снимка на майка и директора, вкопчени в страстна прегръдка. — Човекът е снимал и момиче на гимназиална възраст, което ги наблюдава иззад една кола.“

Извади втора снимка и ето ме там, девойка, която изглежда шокирана и тъжна да види майка си в прегръдките на човек, който не е баща й.

Двете снимки ме изпълниха с безумен ужас… защото осъзнах: „Те наистина знаят всичко“. И защото Стенхамер ме беше матирал изкусно. Вече можеше да обяви, че не бива да ми се има доверие.

„След като току-що отрече нещо, за което имаме доказателство, как да ти повярвам за другите неща, които ми казваш?“

Сведох глава. Усетих как очите ми за пореден път се изпълват със сълзи.

„Просто се опитвах да защитя майка си, господине. Вероятно го разбирате.“

„Напротив, не, не го разбирам. Тук те разследваме във връзка с обвинения за измяна срещу републиката, която те е отгледала и образовала, която се е грижила за теб доста по-добре от двамата ти всъщност буржоазни родители, които не изпитват капка благодарност към хуманното общество, което им е дало възможност да преуспеят, а те са си изневерявали, изневерявали са и на верността си към родината. И ето каква дъщеря са създали: жена със същите буржоазни наклонности, която признава, че се е обвързала с предразположен към самоунищожение нарцистичен писател, защото човекът има голям апартамент.

Докато мъжът ти е пишел своите антиизточногермански врели-некипели, ти си знаела злостното съдържание на неговия «Пръстен на нибелунга» — нали така го е нарекъл? — но не си казала нищо. Добросъвестният гражданин би споделил с профсъюзния ръководител или би ни се обадил по телефона, за да съобщи за тези долни изменнически писания. Но ти запази мълчание. Позволи му да продължава налудничавото си начинание.“

„Господине, този човек живееше в свой собствен свят. Той се беше откъснал от мен и от всичко наоколо.“

„Не е вярно. Всеки ден е ходел в бар на «Пренцлауер Але» и е пиел с трима приятели. Разполагаме с имената им.“

„Но ако питате някой от компанията ни в Пренцлауер Берг…“

„А, да, «компанията» ви. «Творците» от «Колвицплац». Шайка разхайтени непродуктивни дилетанти, които паразитират на гърба на държавата и постоянно се оплакват колко им е несправедлив животът. «Компанията» ви. — Посегна към златната табакера и извади нова цигара. Не ми предложи. — Нека те попитам нещо. По-рано спомена, че съпругът ти се откъснал от света, политиканствал и ръсел глупости, но реално нямал нищо общо със силите, които дават мило и драго да унищожат републиката ни. Освен това твърдеше, че прокламациите му пред «Берлинер Ансамбъл» били несвързани бръщолевения на безумец. Но ти знаеше ли, че този «безумец» ни информира, че е американски шпионин?“

„Разбира се, че не. И предвид крехкото му душевно състояние за мен е очевидно, че и това са също бръщолевеници.“

„Не помня да съм те питал за твоята интерпретация на ситуацията.“

„Извинете“, сведох глава.

„Там е работата, че външно съпругът ти може да е изглеждал като откачалка, но ние със сигурност знаем, че се е свързал с човек от Информационната агенция на САЩ в Американското посолство в Берлин — агенция, която е връзка с ЦРУ. И са имали две или три срещи в предполагаема тайна квартира във Фридрихсхайн.“

Чувството ми на ужас се задълбочи още по-тревожно. Вдигнах ръка, за да помоля да кажа нещо. Стенхамер кимна.

„Просто не виждам що за информация би могъл да даде Юрген на американците, при положение че той почти не излизаше от Пренцлауер Берг и…“

„Това всъщност е без значение. Важното е, че съпругът ти се е свързал с агенти на чужда сила, враждебна на Германската демократична република. Бил е засечен и фотографиран да се среща с тези «господа» тук, в града. Това го превръща в чуждестранен шпионин, извършил предателство срещу републиката.“

Помълча след последното изречение, посегна за цигарата си, дръпна дълбоко, докато в помещението властваше драматична тишина. Накрая отсече: „Но не вярвам, че тази информация е новина за теб. Напротив, сигурен съм, че симулираш шок и страх, за да укриеш другата важна «истина» — истина, която съпругът ти е признал при разпита вчера.“

„Каква истина, господине?“

„Че ти също си американска шпионка.“

Усетих как ме побиват тръпки на ужас.

„Това е категорична лъжа, господине. Безпочвена, ужасяваща лъжа.“

„Да не би да ме обвиняваш, че лъжа?“, попита той, а гласът му остана коварно спокоен.

„Разбира се, че не, господине. Обвинявам съпруга си в лъжа.“

„Естествено, ще го обвиниш. И сега ще ми кажеш, че думите му са били измислица на умопомрачен, откъснат от действителността, само че ние разполагаме с фотографски доказателства, че се е срещал с американски агенти.“

„Но това не означава, че аз…“

„… по някакъв начин си била свързана с подобни деяния?“

„Разполагате ли с доказателства, че съм била? Снимки, на които се вижда, че съм се срещала с американски агенти?“

„Не ти ли казах да не ме прекъсваш и да не се държиш все едно ти задаваш въпросите тук? Нямаш право да питаш. Като човек, обвинен в предателско поведение…“

„Не знам за какво говорите“, проплаках.

„Разпитът приключи“, каза той и натисна бутон на близкия телефонен апарат.

„Какво става със сина ми? Трябва да видя Йоханес. Трябва.“

„Както вече споменах, за Йоханес ще се погрижи държавата. Той ще остане под опеката на държавата, докато ти ни разкриеш всичко за отношенията си с американците.“

„Нямам никакви отношения с американците. Дори не съм срещала американец.“

„Мъжът ти твърди друго.“

„Мъжът ми е ненормален.“

„Мъжът ти е американски шпионин. Ти също.“

„Аз не съм американски шпионин“, изкрещях.

На вратата се почука. Стенхамер каза: „Влезте“. На прага се появи същата жена от охраната на затвора със същото каменно лице.

„Приключих с тази затворничка — рече полковникът. — Сега следва да бъде надлежно фотографирана.“

„Моля ви, господине — проплаках. — Моля ви… синът ми е единственото, което имам в този живот.“

Той махна с ръка и даде знак на жената да ме отведе.

„Трябва да го видя, господине. Не мога да живея без…“

„Когато ми дадеш отговорите, които очаквам, ще можем да го обсъдим допълнително. Дотогава…“

„Но аз не съм направила нищо нередно!“

Стенхамер завъртя стола си на другата страна и ми обърна гръб. Започнах да крещя: „Трябва да ми повярвате!“. Но онази ме хвана грубо за ръката и ме изведе. Аз вече ревях истерично. Щом излязохме в коридора и вратата на стаята се затвори зад нас, тя ме зашлеви силно през лицето.

„Престани да се самосъжаляваш, истеричка такава — заби пръстите си в ръката ми. — Само да съм чула още гък от устата ти, ще си имаш големи неприятности.“

Продължи да ме стиска, докато ме отвеждаше по коридора, като поспираше само да дръпне връвчицата и да даде знак на другите пазачи, че наближаваме. Изкачихме някакво стълбище и се озовах в стая, в която нямаше нищо освен високо столче и зад него сива завеса. Отпред имаше старовремски фотоапарат на стойка. Дойде униформен служител и ми нареди да седна. После застана зад фотоапарата и ми каза да гледам напред, излая грубо да се изпъна и да гледам право към него. После дръпна връвчицата. В същия момент усетих в тила да ме блъсва топла вълна. Беше толкова странно топла, че се размърдах. Онзи ми изкрещя да стоя мирно, после ме накара да се завъртя в профил. Щом дръпна, топлата вълна ме блъсна за втори път, този път странично, откъм тази половина на тялото ми, обърната към завесата. Униформеният ми заповяда да се завъртя на другата страна, за да снима и другия ми профил. И за трети път ме обля топла вълна.

Когато се върнах в килията си десет минути по-късно, повдигнах горнището на униформата и различих червени ивици от двете страни на корема си. Изпънах шия и успях да видя подобни отзад на гърба — или поне докъдето успях да надзърна. Какво ми направиха по време на снимките? Това притеснение бе потиснато от по-голям страх — че Юрген ме е натопил за своя съучастничка. Не можех да разбера дали това е било проява на злонамереност от негова страна, или просто поредният пример за психичното му разстройство. Знаех само, че Щази ще използва сина ни като инструмент за постигане на споразумение и че няма да го видя, ако не им кажа каквото искат. А Стенхамер искаше имената на всички предполагаеми американски агенти, с които според Юрген сме били сътрудничили. Обаче аз наистина никога не бях установявала връзки с никакви американски агенти, така че как можех да им кажа имена или подробности, които ги интересуваха? Същевременно веднага си дадох сметка, че дори да съчиня цял измислен сценарий за тайни срещи с агенти от ЦРУ, щяха щателно да проверяват всяка моя дума. И несъмнено щяха да използват моята „измяна“ като начин да ме разделят с Йоханес. Стенхамер разбра, че съм схванала този сценарий, че съм наясно: каквото и да направя, измъкване няма, дори да им осигуря всичко, което искаха, то би било лъжа, защото аз никога не бях работила за ЦРУ. Почти съм сигурна, че беше проверил и знаеше, че нямам никакво шпионско минало. Но Юрген ме беше наклепал. Според логиката на Щази си виновен дори да си невинен. Те бяха приели, че съжителството с душевно неуравновесен човек, който се изпика пред министъра на културата — и евентуално се е опитал да установи контакт с американците — е достатъчна причина да ми съсипят живота.

Също така много бързо разбрах, че Стенхамер е решен да ме пречупи и да ме превърне в глина в ръцете си. Откъде го знаех ли? Защото след първия разпит ме държаха заключена цели три дни без никакъв контакт с външния свят, като се изключи появяването от време на време на служител, който ми носеше поднос с нещо за ядене. Да, беше ми позволен по час физически упражнения на ден, но това означаваше да ме изкарат от килията и да ме заключат в бетонно каре с размери пет на пет метра. Стените бяха високи поне три метра и завършваха с бодлива тел. През този един час можех да правя каквито искам упражнения. Никога преди не се бях занимавала със спорт. Но сега се втурвах да тичам напред-назад като откачена, съзнателно се опитвах да се докарам до изтощение, да спринтирам колкото може по-бързо в ограниченото пространство, та — представях си във фантазиите си — да мина през стените и да излетя на свобода. Тези блянове бяха просто аспект от психическата криза, която изживявах. Освен че ме държаха заключена по двайсет и три часа на ден, ми отказваха всякакъв досег до външния свят. Никакво радио, никакви книги, нищо за писане. Нищо освен мислите ми. Разработвах си стратегии, за да държа мисълта си будна. Превъртах в главата си филми сцена по сцена. Опитвах се мислено да класифицирам всяка дума на английски, която бях научила до момента. Но мислите ми бяха непрестанно подчинени само на сина ми. Не можеш да си представиш какво е да изгубиш връзката си с дете, което е центърът на твоя свят. Тази дълбока, интуитивна, физическа необходимост да го гушнеш, да вдишаш свежия, неувреден от живота мирис, който сякаш извираше от всички пори на тялото на Йоханес, невъзможността да чуеш гукането му, да го сложиш в леглото до себе си, когато се разплаче нощем. За мен това бе най-непоносимото наказание. Когато три дни по-късно най-сетне ме отведоха за втория разпит, бях толкова зле психически, толкова трескава от липсата на сън и неистовата клаустрофобия, толкова отчаяна да направя нужното, за да се освободя и да видя сина си, че седнах, приех предложената ми от полковника качествена цигара и прекрасното кафе и го помолих да пусне записващото устройство, защото искам да направя самопризнание. Той го включи и аз заразказвах увлекателна история как мъж на име Шмит се е приближил до мен в книжарница на „Унтер ден Линден“ и ми е казал, че е готов да ми плаща по петдесет долара на седмица в твърда валута, ако му донасям информация за…

Историята звучеше нелепо. Още щом отворих уста, осъзнах колко неправдоподобно звучи. Пет минути по-късно Стенхамер каза спокойно: „Стига“, и изключи магнетофона. После се обърна към мен с усмивка и попита: „Наистина искаш да видиш сина си, нали?“.

„Повече от всичко на света.“

„Тогава трябва да ми кажеш истината.“

„Но вие знаете истината, господине.“

„Нима?“

„Да, така мисля. Истината е, че никога не съм установявала контакт с американец.“

„Тогава обратно в килията.“

„Трябва да ми повярвате“, казах тревожно.

„Все това повтаряш. Изобщо не трябва да ти вярвам. И изобщо не ти вярвам.“

Още три дни в килията, двайсет и три часа на ден заключена без нищо за четене, без какъвто и да било външен източник за ангажиране на вниманието. Започнах да мисля за самоубийство, бях чела някъде, че ако намокриш чаршаф, няма да се скъса, когато направиш от него примка. Може би Щази си имаха методи да проникват в съзнанието, защото на сутринта, след като си го помислих, в килията ми дойде жена от охраната и взе чаршафа, застлан на леглото. Когато Стенхамер ме видя три дни по-късно, се усмихна и ми предложи цигара и чаша кафе. Беше възвърнал амплоато си на „доброто ченге“. Както винаги цигарата и кафето бяха чудесни и леко повдигнаха духа ми.

„Сигурен съм, че се чудиш как да се измъкнеш оттук“, каза той.

„Въпросът, който ме занимава истински, е за състоянието на сина ми.“

„Не се тревожи, вече ти казах. За него се грижи прекрасно семейство.“

„Кои са те?“

„Това е поверителна информация. Но ги познавам и те уверявам, че Йоханес получава цялата любов и грижи, от които се нуждае.“

Усетих как ме пронизва ледена тръпка.

Но ги познавам.

Това можеше да означава само едно. Че Йоханес е настанен в семейство от Щази. Което на свой ред ми говореше, че още по-трудно биха ми го върнали. А Стенхамер — копелето продължаваше да ми се усмихва със съчувствие — знаеше, че тази кратка информация, поднесена с такъв двусмислен език, е нож в сърцето ми. Когато наведох глава и се разплаках, той беше самата загриженост.

„Нещо нередно ли казах?“, попита.

„Няма да го видя никога повече, нали?“

„Не съм казал подобно нещо.“

„Но е вярно, нали? Осиновен е от семейство от Щази, нали?“

„Съветвам те да говориш по-тихо и да престанеш да отправяш такива крайни обвинения.“

„Дори да изтръгнете каквото искате от мен, което е невъзможно, защото никога не съм била във връзка с агенти от САЩ, пак няма да ми позволите достъп до Йоханес“.

„Сега вече си измисляш.“

„Глупости! — изкрещях. — Съпругът ми е изменник и вие решихте, без никакви доказателства, че и аз съм такава. Е, как може вашата толкова «хуманна» система да позволи невръстно дете в тази изключително «демократична» република — която заключва гражданите си по съшити с бели конци обвинения и за наказание им отнема децата — да бъде отгледано от жена, която, макар да е абсолютно невинна за всичко, в което е обвинена, е идеологически опетнена поради връзката си с мъж, изгубил разсъдъка си и…“

„Достатъчно!“, кресна ядно Стенхамер.

„Защото не ви изнася да чуете истината — продължих да вия аз. — Как, по дяволите, спите нощем, като знаете, че сте отказали на невинна майка да види единственото си дете, което за нея означава повече…“

Стенхамер изгаси цигарата, натисна копчето на бюрото си и прекъсна обезумялата ми реч със силен шамар. Лицето му беше станало толкова бясно и застрашително, че веднага закрих с ръце главата си и започнах да крещя и да го моля да не ме удря.

„Млъквай“, изфуча той.

Млъкнах, едва потиснах писъка, заседнал в гърлото ми. Стенхамер, явно смутен от случилото се, взе да обикаля из кабинета, по дишането му разбрах, че се опитва да се овладее и да потисне обзелата го ярост. Миг по-късно грабна табакерата си, извади марлборо и запали, дръпна дълбоко, преди да заговори пак — този път гласът му бе възвърнал обичайната си студенина.

„Прекрачихте граница, от която връщане назад няма, фрау Дусман. Да, права сте, предвид явната ви психическа нестабилност и продажно поведение, както и порочния ви нрав, няма никакъв шанс тази толкова демократична и толкова хуманна република да позволи едно от децата й да бъде отгледано от подобен компрометиран, безнравствен индивид. Да, няма да видите Йоханес никога повече. След като не желаете да ми кажете истината за сътрудничеството си с капиталистическите агенти, разпореждам да останете заключена за постоянно с изключение на единия ви час упражнения на ден и ежеседмичния ви душ, докато не се почувствате готова да ми разкажете всичко, което ме интересува, за вашия така наречен «бохемски кръг» в Пренцлауер Берг. Докато не уведомите някой от охраната, че желаете да ми предоставите информация по тези въпроси…“

„Няма начин да стане, защото никой от тях не е подривен елемент и освен това не предавам приятелите си.“

„В такъв случай просто ще изгниете тук.“

Натисна бутона на бюрото си. След секунди на прага застана жената от охраната и ме издърпа грубо от стола.

„Защо просто не ме изведете навън и не ме застреляте? — изсъсках. — Спестете на републиката разходите по задържането ми тук.“

„Това би било прекалено леко измъкване за вас“, рече той.

Тогава за последно видях полковника. Бях отведена обратно в килията. Така започнаха трите най-дълги седмици в моя живот. Стенхамер изпълни заплахата си. Така и не ме върнаха в неговия „кабинет“. Държаха ме под ключ двайсет и три часа на ден. Продължаваха да ме лишават от всичко, което би могло да ми даде възможност да избягам от мислите си. Бях под постоянно наблюдение срещу самоубийство, като лампата в килията ми светеше денонощно и плъзгащото се прозорче на масивната стоманена врата се открехваше на всеки половин час, за да може пазачът да провери дали не съм се наранила по някакъв начин.

След няколко дни изпаднах в нещо като кататония, в която изгубих желание да разсъждавам или да играя онази умствена гимнастика, дето поддържаше ума ми жив. Пропаднах в някакво безпокойство, което ме принуждаваше да лежа неподвижна на голия матрак часове наред. Ядях малко. Нямах апетит за нищо. Когато ме водеха в двора за упражнения, просто сядах отпусната край някоя стена — и сутрешният дежурен (беше млад, не толкова груб и жесток като колежките си) неизменно ми пъхаше в ръката малък пакет от шест цигари и кутийка кибрит и ме оставяше да пуша. Но нямах желание да тренирам или дори да вървя напред-назад из бетонната клетка. Просто седях там, изпушвах колкото успея цигари за този един час навън, гледах небето през бодливата тел горе и продължавах да си повтарям, че все някак ще намеря начин да си върна Йоханес. Как бих могла да се самоубия, като знам, че синът ми е някъде извън тези стени, и се надявам на някакъв вид благоразположение и човечност, които да надделеят и той да ми бъде върнат?

Седмиците се нижеха. Кататонията се задълбочаваше. Стигна се дотам, че трябваше буквално да ме измъкват насила и да ме влачат до двора за раздвижване. Не ме интересуваше. Бях доволна да гасна бавно, тъй като вече нищо нямаше значение. Бях осъдена да живея този не-живот в този ад завинаги.

Късно една вечер — поне си мислех, че е вечер, защото през мъничката цепка, която ми служеше за прозорец, не виждах друго освен тъмнина — вратата на килията се отвори и на прага застанаха двама мъже с костюми, придружени от две жени от охраната.

„Фрау Дусман — рече единият. — Ще трябва да станете.“

Поклатих бавно глава и изрекох само: „Не“.

Един от костюмарите кимна и към мен се приближи едната от жените. Но когато се опита да ме издърпа от койката в типичния си груб стил, онзи й изкрещя да бъде „по-внимателна“.

В следващия момент ме водеха надолу по коридора към душовете. Мъжете в костюми ме чакаха отвън, докато жените ми помагаха да се съблека, подадоха ми калъп сапун и западен шампоан. Бях толкова слаба, че ми беше трудно дори да прокарвам шампоана през косата си. Но криво-ляво успях да се изкъпя. Жените ми донесоха дрехите, с които бях облечена, когато ме хванаха. Свежо изпрани и изгладени, но сега, предвид многото килограми, които бях изгубила, твърде големи за мен. Полата ми беше толкова широка, че една от жените изчезна с колана и след няколко минути се върна с пробити три нови дупки. Докато се обличах, в главата ми се въртеше една мисъл: какво става? Дали не очакват посещение от министъра на правосъдието и поради това се опитват да ми придадат що-годе приличен вид? Попитах едната от охраната какво става. Тя поклати глава и отвърна — любезно, трябва да отбележа — да побързам. После ме поведоха по пусти коридори и накрая изкачихме стълбите до малка трапезария. Наредено ми беше да седна на една от масите. Чувах тракане на тенджери и тигани наблизо. После се отвори врата и се появи жена в бяла готварска престилка с чиния в ръка — в чинията имаше омлет и черен хляб. Яйцата бяха истински на вкус — в ГДР често се случваше да ползваме яйца на прах — а хлябът беше пресен. Донесе и кана прилично кафе, а едната от охраната сложи до мен пакет с шест цигари и каза, че може да пуша.

Храната беше първото солидно ядене, което бях получавала от седмици, и въпросът „какво означава това?“ не ми даваше мира. След като погълнах омлета и хляба и запалих цигара, вратата се отвори и на прага се показа един от костюмираните мъже.

„Време е“, рече.

„За кое е време?“

„Ще видиш.“

Едната от охранителките ме потупа по рамото, за да ми подскаже, че трябва да стана. Пет минути по късно се озовах в гараж, вкараха ме в същия микробус, с който бях докарана.

Заключиха ме в същата вътрешна клетка. Задната врата се затвори, чух жуженето на механизма, докато — предположих — вратата на гаража се отвори. Микробусът мина леко назад. После скоростите прещракаха и потеглихме напред.

Сигурно карахме около час. Микробусът спря. Чух друго превозно средство да приближава към нас. Микробусът остана така близо час. Отвън се чуваха различни гласове, но духаше силен вятър и не можах да разбера нито дума от разменените реплики. После внезапно щракна ключалка и чух как задната врата се отваря, и фаровете на колата, насочени към микробуса, осветиха вътрешността му. Единият от мъжете се качи и се приведе, за да мине петте крачки до клетката, в която ме държаха.

Отключи и каза само: „Пристигнахме“, след което ме изведе.

Щом слязох от микробуса, ме лъхна студен въздух. Валеше сняг. Установих, че се намираме насред мост. До светналите фарове на обърната към нас кола стояха няколко мъже и жени, имаше и цивилни, и униформени. Един от костюмираните ме хвана за ръката и ме поведе към чакащите. Една от жените пристъпи напред и онзи буквално ме предаде в ръцете й. Бях толкова заслепена от фаровете, снега, объркана от всичко, което ми се случваше, че не можах да различа лицето й, не знаех как изглежда. Направих няколко предпазливи крачки. Чувствах се ужасно слаба. Жената бързо ме прегърна и рече: „Петра Дусман, казвам се Марта Йохум от Федералната разузнавателна служба. Добре дошла в Западна Германия“.

„Не разбирам“, рекох.

„Да те приберем от студа“, продължи тя.

Поведе ме към огромна лимузина. До вратата стоеше полицай. Докато отваряше, ме докосна по рамото и каза: „Добре дошла“.

Настаних се на задната седалка с фрау Йохум. На волана беше друг полицай. До него се качи мъж с елегантен костюм. Обърна се. Беше на около трийсет и много симпатичен. Усмихна ми се.

„Това е хер Улман. Той е от Американската мисия в Западен Берлин.“

„Много се радвам да ви видя, фрау Дусман — каза мъжът на перфектен немски. — Следим вашия случай от седмици.“

„Така ли?“, попитах.

„Знам, че е много объркващо — каза фрау Йохум. — Всичко ще ти се изясни утре, след като се наспиш добре и хапнеш прилична закуска.“

„Но защо съм тук? Та аз съм никой.“

„Не говори така за себе си — каза Улман. — Ти си точно човекът, за чието измъкване положихме усилия.“

„Но аз не съм нито дисидент, нито политическа фигура. Никога през живота си не съм се занимавала с политика.“

„Всичко това ни е известно, Петра“, каза фрау Йохум.

„Също така знаем колко безскрупулни са онези копелета по отношение на сина ти — каза Улман. — Извини ме за грубия език, но след като се запознах със случая… да ти отнемат детето по такъв начин… просто не е за вярване.“

„Не просто ми отказаха възможност да го видя, но и го дадоха на друго семейство. А откаченият ми съпруг казал на Щази, че сме американски шпиони.“

„Трябва да поговорим за съпруга ти“, каза Улман.

„Но може да почака до утре сутринта“, бързо се намеси фрау Йохум.

„Да не би да се е случило нещо с Юрген?“, попитах.

„Имаме много да си говорим, Петра — отговори фрау Йохум. — И понеже е три сутринта…“

„Ако с Юрген се е случило нещо, искам да го чуя сега.“

„Намерили сме ти много уютно жилище — направи се, че не чува фрау Йохум. — Прекрасен, съвременно мебелиран апартамент, който ще бъде твой в следващия месец, докато се адаптираш…“

„Кажете ми какво се е случило със съпруга ми — настоях. — Искам да разбера още сега, моля ви.“

Улман и фрау Йохум се спогледаха нервно. После Улман кимна мрачно. Фрау Йохум ме хвана за ръката.

„Съпругът ти се обеси в килията си преди няколко дни.“

Новината не ме изненада. Напротив, стори ми се логична. Юрген, меко казано, беше лабилен, не би могъл да издържи ужасите на изолацията и липсата на контакт със света в затвора на Щази. Но макар да не бях съсипана от мъка, все пак изпитах дълбоко отчаяние, понеже съзнавах, че сега, когато баща му е мъртъв, а майка му прокудена от ГДР, Йоханес ще остане под опеката на държавата и ще бъде отгледан от семейството, в което е настанен.

„Смъртта на Юрген ли е причината да напусна ГДР?“, попитах.

„Юрген никога не е работил за нас — отговори Улман, — макар да се беше свързал с няколко души, с които сътрудничим в Източен Берлин. Ако трябва да съм искрен, не смятахме, че е психически надежден, за да го използваме като източник на информация. Но сме наясно за клеветата му срещу теб…“

„Откъде сте наясно?“

„Имаме източници на информация в Щази. Всъщност Щази знаеха, че не си във връзка с нас. Но там искаха да те използват срещу Юрген. Също както знаем, че искаха да използват сина ти срещу теб.“

Хрумна ми идиотска мисъл: възможно ли е полковник Стенхамер да е техният информатор в Щази? Дали той не е разпитвал и двама ни с Юрген и не е докладвал някак по таен начин на Улман? Макар да не бях обичала Юрген — нито той мен — това, че беше мъртъв… че по толкова самотен и ужасен начин бе сложил край на кошмара, в който бе въвлякъл всички ни… Боже, бях му толкова ядосана, че съсипа живота ни, и толкова тъжна при мисълта, че вече го няма. Този безумно талантлив, шумен, гениален, прекалено сложен, самоунищожителен, луд и нещастен човек… който освен другото бе и баща на детето ми. На детето, което ми беше отнето. На детето, което щеше да порасне като син на други родители. На детето, на което ще бъде казано, че фалшивите му майка и баща са истинските му родители, и което никога няма да разбере за съществуването ми. На сина, който беше изгубен за мен завинаги.

Сведох глава, понеже очите ми се напълниха със сълзи. Усещах как ръката на фрау Йохум ме стиска по-здраво.

„Знам колко трудно е било всичко. Точно затова исках да изчакам до сутринта…“

„Измъкнахте мен — казах. — А сега, моля ви, измъкнете и сина ми.“

Видях как Улман и фрау Йохум се споглеждат за пореден път.

„Ще говорим подробно утре, Петра“, повтори фрау Йохум.

„С други думи, безнадеждно е“, казах.

„Ще пробваме всичко — погледна ме Улман. — В това можеш да бъдеш сигурна.“

„Никога няма да си го върна, нали?“

Още един поглед между Улман и Йохум.

„Ще направим всичко възможно, Петра — увери ме Улман. — Но има някои обективни обстоятелства. Основното е, че тези хора не играят по същите правила като нас.“

Отведоха ме в апартамент в най-далечния западен край на града. Фрау Йохум беше права. Жилището, в което влязох, на фона на всичко, което бях виждала досега през живота си, беше най-луксозното, което можех да си представя. Там ме посрещна жена на име фрау Лудвиг. Караше четирийсетте и ми каза, че ще се грижи за мен през следващите няколко седмици. Фрау Йохум ме представи и ми обясни, че след медицинския преглед, който ще трябва да мина на другата сутрин, двамата с хер Улман ще се върнат в апартамента в късния следобед и ще говорим надълго и нашироко.

След като Марта си тръгна, фрау Лудвиг ми каза през следващите няколко седмици да я търся за всичко и предположи, че в момента вероятно това, от което се нуждая най-много, е душ и да се наспя хубаво. В дневната имаше канапе, удобен фотьойл и телевизор — всичко много модерно, според представите ми точно като в луксозен хотел. Имаше спалня с огромно легло, застлано с най-прекрасния чаршаф и най-меката завивка на света. Предложи да ми напълни ваната — и аз прекарах почти час в топлата вода, ароматизирана със соли за вана. Чакаше ме чиста пижама. След като я облякох, фрау Лудвиг настоя да ми вземе мерки, за да поръча нови дрехи, тъй като тези, с които разполагах, не само бяха прекалено големи, ами и бяха единствените, които имах. Пожела ми лека нощ и аз се пъхнах в огромното легло, но повече от час не можах да заспя. Целият този лукс. Все още бях толкова травмирана от последните няколко седмици изолация и глад за сетивата, че ми беше трудно да се справя с променените обстоятелства. От друга страна, изпитвах силна тъга, примесена с особено чувство за вина заради смъртта на Юрген, към което се прибавяше и задълбочаващият се ужас от осъзнаването, че никога повече няма да видя Йоханес. Гледах тавана и се опитвах да проумея как така изведнъж се оказах извън затвора и как никога няма да се освободя от копнежа по изгубения си син… да, всичко беше толкова объркано, причиняваше ми такава болка.

В крайна сметка все пак съм заспала. Когато се събудих на другата сутрин, минаваше обяд и фрау Лудвиг ми поднесе два чифта дънки, истински „Ливайс“, плюс рипсена пола и много красиво тъмносиньо милитерско яке с двуредно закопчаване, както и цял куп бельо. Спомням си всичко това не само защото бях впечатлена от качеството на дрехите и щедростта на благодетелите ми, а и защото за пореден път не можех да разбера на какво дължа това сърдечно и човешко отношение.

След закуската прекосих разкошен просторен двор, красив и заснежен, към медицинския център, където много оперативен, но мил доктор ми направи всякакви изследвания. Обясни ми, че вече избледняващите червени ивици по тялото ми — които получих по време на онази мнима „фотосесия“ — всъщност са от радиация и че не съм първият му пациент от затвор на Щази с такива изгаряния.

„Но защо им е да ме излагат на радиация?“

Той се поколеба за миг, после отговори: „Нашата теория е, че използват радиацията като начин да маркират някои дисиденти, за да ги проследят за в бъдеще“.

„Или да ги увредят смъртоносно.“

„И това е вярно — съгласи се докторът. — Но зависи от степента на радиация, с която са те облъчили.“

„След като е оставила видими следи…“

„Да, това е сериозен повод за притеснение. Но трайните последствия за организма ти, ако има такива, ще се проявят след много години. А шансът да избегнеш здравословни проблеми е голям.“

„Както и шансът да се разболея от това, което са ми причинили.“

„Да, възможно е. Но физическите белези — червените ивици — ще изчезнат до няколко седмици.“

Същия следобед хер Улман и фрау Йохум дойдоха да ме разпитат. Научих причината, поради която е трябвало да ме измъкнат от ГДР, и как са ме разменили за двама източногермански шпиони, лежали месеци в затвор в Западна Германия. Улман и Йохум проявиха жив интерес към онзи, който ме бе разпитвал в затвора — полковник Стенхамер. Бил ме набелязал за размяна, понеже властите в ГДР знаели, че съм фактически невинна, така че нямало какво да споделя с агентите „оттатък“.

„Истината е, че ни е нужна подробна информация за Стенхамер — обясни ми фрау Йохум, — защото той бил основната фигура при разпитите на редица дисиденти, а ти си първата от неговите «обекти», която успяваме да измъкнем. Така че в следващите няколко дни, ако нямаш нищо против…“

„Разбира се“, побързах да отговоря, наясно, че трябва да се отблагодаря по някакъв начин, а също и че единствената надежда да си върна Йоханес беше чрез фрау Йохум и хер Улман.

„Има и нещо друго, което искаме да знаеш — продължи Улман. — За което искаме да поговорим. Във вашата компания в Пренцлауер Берг има информатор на Щази. Тя навреди сериозно на теб и на Юрген, защото информираше Щази за всичките ви разговори. Понеже си вярвала на тази жена и си споделяла всичко с нея…“

Щом разбрах, че става дума за жена, изтръпнах. После ме обзе недоверие. Не, не може да е тя. Не, не може тя да ми е причинила това.

„Приятелката ти Юдит Флайшман от доста време е информатор на Щази. Доколкото разбрахме от източника си при тях, тя е докладвала всичко, което си споделяла с нея.“

Имах чувството, че съм паднала в асансьорна шахта и летя устремно надолу. Фрау Йохум разбра как се чувствам и стисна рамото ми с думите: „Сигурно се чувстваш предадена. Но не забравяй, че колкото повече информация ни дадеш за нещата, които тя ти е казала, толкова повече ценни сведения за размяна ще имаме, когато се опитваме да договорим освобождаването на Йоханес“.

„Сега той е у семейство от Щази, нали?“, попитах.

Гледах как фрау Йохум и хер Улман си разменят поредния изпълнен с неудобство поглед.

„Имаме основания да смятаме, че да“, призна Улман.

„Знаете ли името на това семейство?“

„Ако се опиташ да се свържеш с тях, Петра — предупреди ме фрау Йохум, — ще обезсмислиш всичките ни опити да…“

„Просто искам да знам името на семейството, където живее синът ми.“

„Клаус. Хер Щефан и фрау Ефи Клаус.“

„Къде живеят?“

„Не разполагаме с точния адрес“, обади се Улман.

„Кажете ми района.“

„Фридрихсхайн.“

„А «приятелката» ми Юдит? Тя получила ли е нещо за предателството на най-близката си приятелка от «патриотични» подбуди?“

Поредното споглеждане на Улман и Йохум.

След малко фрау Йохум отговори:

„Нашият човек там казва, че приятелката ти е изпаднала в криза, след като е разбрала, че ти си арестувана, а Йоханес е даден на друго семейство. Сигурна съм, че сега я презираш, но Щази са знаели за извънбрачната й връзка с жена от няколко години насам и са я заплашвали да разкрият всичко пред съпруга й, да му кажат, че е лесбийка, ако не сътрудничи. Научихме това, защото, откакто е в тази криза, тя е в клиника.“

Виеше ми се свят. Юрген мъртъв. Юдит в една от психиатричните клиники, от които малцина са се връщали невредими. И информацията, че най-близката ми приятелка е била принудена да доносничи за мен. Но над всичко беше фактът, че Йоханес е настанен у семейство от Щази. Дали двойка, работеща за Щази — очевидно бездетна — би върнала бебето на истинската му майка, при положение че тази жена е била прогонена от тяхната „демократична хуманна“ република? Никога. Разбрах го мигновено.

Фрау Йохум видя, че съм наясно, и се опита да ме успокои: „Може да отнеме доста време, Петра, но имаш думата ми, че ще преместим планини, за да ти върнем Йоханес“.

„Не е нужно да «местите планини» — прошепнах, — а само Стената.“

Посветих следващите няколко седмици на разговори с тях двамата, отговарях на всичките им въпроси. Приех предложението им да ми помогнат да си намеря малък апартамент и работа в радио „Свободна Европа“. Когато ми предложиха три хиляди западни марки, за да си купя мебели и дрехи, не отказах. Фрау Лудвиг ми стана като по-голяма сестра, придружаваше ме по магазините, за да си търся дрехи, развеждаше ме из Западен Берлин, докато се ориентирам, грижеше се да се храня добре, повдигаше духа ми и непрекъснато следеше дали се справям.

Моята реакция беше да превърна целия този шок, огромната мъка и болка в безмълвна решителност да изживявам всеки нов ден.

Когато дойде моментът да си намеря малък апартамент някъде, фрау Лудвиг се притесни, като й казах, че държа да е в Кройцберг, току до Стената — тя знаеше защо избирам това местоположение.

„Дали е добра идея да живееш толкова близо до Йоханес?“, попита.

„Имам нужда да бъда близо.“

„Но като знаеш, че не можеш да бъдеш с него, не държиш ли раната отворена?“

„Нима наистина мислиш, че тя някога ще заздравее?“

„Ако ти отговоря като майка… не, не мисля, че ще заздравее. Но като човек, който го е грижа за теб… с времето ще трябва да намериш начин да живееш с това.“

„Изключено е.“

Година по-късно раната е болезнена като в началото. Любовта ми към теб, Томас, любовта, с която ти ме дари, любовта, която изпитваме един към друг, разбира се, промени живота ми. Започнах да преоткривам щастието. Но преди теб единственото ми истинско щастие беше Йоханес. Колкото и да си самовнушавам, да се опитвам да приема, че е изгубен за мен, че никога няма да си го върна, че за мен все едно е мъртъв, не намирам начин да се примиря с тази действителност. Случилото се е навсякъде около мен. И така ще бъде завинаги. Затова съм принудена да ти кажа заради теб самия: най-добре да се откажеш от всичко това, от мен. Защото, докато синът ми живее от другата страна на този ужас, отглеждан от други хора, а не от близките си, от хора, наградени със сина ми за мръсните си деяния, извършени в името на тамошния режим, все пак ще бъда толкова съсипана, толкова тъжна, че животът с мен би бил невъзможен.

Затова, Томас, моля те, просто се откажи. Спаси се. Спаси се от мен.