Дъглас Кенеди
Моментът (9)

Едно

Досегашният ми живот току-що се промени.

Това изречение написах по-късно същата вечер в бележника си, докато се лигавех с една бира на кухненската маса, а химикалката хвърчеше по листа. На другата сутрин се събудих и го прочетох, а първата ми реакция беше: за бога! Разменихте просто един поглед, нищо повече.

Не спирах да си го повтарям, докато чаках кафето да се процеди през филтъра, а същевременно друг настоятелен глас в главата ми питаше: тогава защо продължаваш да превърташ в ума си тази първа среща кадър по кадър? Защо не можеш просто да изтриеш образа й от съзнанието си?

Щом Петра излезе от кабинета, Уелман превключи изцяло на служебен тон — което мигом ме накара да си помисля, че или не е забелязал случилото се между мен и нея, или предпочита да не го обсъжда, или пък всичко си беше само в моята глава и страдам от хиперактивно романтично въображение. Директорът вдигна телефона и извика Павел Андрейевски при нас. Докато го чакахме, ме осведоми, че преди да дойда, се наложило да ми направи още една проверка.

— Не съм длъжен да ти го казвам, но за такива неща предпочитам да бъда възможно най-открит. Без съмнение знаеш, че всеки от работещите при нас — дори на свободна практика — първо минава проверка от силните на деня в местния клон на „братството“. Ако се случи да попаднеш на човек, който се представя за свързан с ЮСИА^[1], Информационната агенция на САЩ, да знаеш, че си имаш работа и с шпионин. Това защо ти го казвам? Ами защото няма причина да работиш за нас и да не го знаеш.

На вратата се почука. Фрау Орф подаде глава и ни осведоми, че хер Андрейевски чака отвън. Уелман й нареди да го покани да влезе. Павел Андрейевски се появи на прага. Извънредно висок и слаб мъж с гъста черна коса и тъмни правоъгълни очила; беше с черни дънки и черно поло. В едната ръка държеше запалена цигара, забелязах как веднага ме огледа от глава до пети с иронично безразличие.

— Викали сте ме, хер директор? — попита той с едва доловима язвителна нотка в обръщението „хер директор“ (за разлика от Петра, която използваше титлата с уважение).

— Запознай се с Томас Несбит. Ще ти дам книгата му за Египет. Доста си го бива. Дошъл е в Берлин да пише друга… за какво точно, Томас?

— Най-общо — за Берлин.

— Искаш да кажеш, че не знаеш точно за какво ще е книгата? — попита ме Павел.

— Тези неща никога не ги знам, докато не прекарам нужното време на мястото.

— „Да прекараш време“ — повтори думите ми Павел. — Звучи като за присъда зад решетките.

— Ти така ли гледаш на Берлин?

— Просто повтарям твоите думи.

— Аз пък мисля, че не си ме разбрал правилно.

— Колко книги си написал?

— Само една.

— Значи си новобранец.

— Моля?

— Една издадена книга не те прави истински писател.

— Винаги ли се правиш на агент-провокатор, като се запознаваш с някого?

— Абсолютно — усмихна се той.

Хер Уелман се намеси:

— Е, възлагам ти да продуцираш предаването с първия очерк на Томас за нас, очаквам професионално и колегиално отношение. А сега искам да разведеш Томас из радиото и да го ориентираш в обстановката.

— Както заповядате, хер директор.

— Някой ден ще зарежеш тази язвителност, Павел, и от това светът само ще спечели. Вече обясних на Томас, че трябва да ни напише очерк за първия си ден в Източен Берлин.

— Да го кръстим ли „Моята среща с комунистите“? — попита Павел.

— Гениално заглавие — обадих се. — Какво въображение само.

— Явно краставите магарета се надушват… — заключи Уелман.

— Във Вединг — уточни Павел.

— Хайде сега изчезвайте и ме оставете на мира. Томас, добре дошъл на борда. Не оставяй Павел да те удави.

— Никога не би ми хрумнало — рече Павел. — Добре, новобранец. Ела да те ориентирам.

На излизане от кабинета фрау Орф ме спря с папка в ръка.

— Договорът ви, хер Несбит.

Канех се да я попитам откъде знае какво сме се разбрали с хер Уелман вътре, но Павел ме изпревари:

— Пак ли си подслушвала разговорите на хер директора, фрау Щази?

Фрау Орф отвърна достойно на този коментар, като сви рамене и се подсмихна:

— Ти си най-големият оксиморон: поляк комедиант.

— А ти си жена без чувство за хумор.

Взех папката от фрау Орф, погледнах набързо раздела за хонорара, крайния срок и клаузата, че радио „Свободна Европа“ ще притежава правото за първо излъчване на този „радио очерк“, след което подписах.

— Прекалено си доверчив просто така да подпишеш нещо, дадено ти от тази жена.

— Хер Несбит, съжалявам, че са ви прикрепили към „джентълмена“ в който няма нищо джентълменско.

— Още не можеш да ме прежалиш, а? — попита със сух глас Павел.

Фрау Орф поклати глава и сякаш едва се сдържа да не се засмее.

— Дайте да уточним, хер Андрейевски. Никога не съм спала с вас.

— Сигурна ли си?

— Хубав ден, хер Несбит — пое папката от ръцете ми тя.

Още щом излязохме, Павел се обърна към мен:

— Дори при разпит от Щази ще отрича, че е спала с мен.

— Звучи като нещо, което всячески се опитва да забрави.

— Омъжена е за сериозен фашист, затова не може да си позволи да каже и дума.

— Какво точно значи „сериозен фашист“?

— Християндемократ в ръководството на компанията за кухненски електроуреди „Крупс“, който поразително прилича на Один.

— Явно си имал възможност добре да го огледаш.

— Миналата година дойде на коледното парти. Много се изкушавах да го заговоря и да му кажа, че жена му страшно я бива в леглото. Ама директори като него… винаги имат отбор наемни убийци, тъй че…

По-късно установих, че подобен вид закачки са типични за Павел. Говореше много тихо, съсредоточено. Дори когато мразеше целия свят, както нерядко се случваше, запазваше неестествено, зловещо външно спокойствие. По-късно установих и друго: също както немалко от другите служители на радио „Свободна Европа“, той беше обсебен от идеята, че срещу него има конспирация и е възможно да бъде обект на атентат.

— Тази обаче трябва на всяка цена да я избягваш — прошепна, като влизахме в голямото общо работно помещение, което се намираше до студиото.

Кимна бързо към доста едра и пухкава дама някъде малко над четирийсетте с гарвановочерна коса, крещящо червило и златни пръстени на всеки пръст. Тя носеше нещо подобно на кафтан и държеше цигара в златисто пластмасово цигаре. Все едно я бяхме заварили на някой арабски пазар. Видя ни да се приближаваме и дари Павел с дълбок гърлен смях.

— Здравей, любовнико — посрещна ни тя (на немски, със силен акцент).

— Сорая, за мен е удоволствие.

— Нали знаеш, никак не те бива да лъжеш.

— Запознай се с един от новите ни сътрудници, хер Несбит.

— Приятел ли ти е?

— Защо?

— Ако ти е приятел, не искам да имам нищо общо с него.

— Познавам Павел само от две минути — вметнах аз.

— На твое място от този момент нататък бих започнала да го отбягвам.

— Малко ще му е трудно, хер директорът ме назначи за негов продуцент.

— Моите съболезнования — обърна се към мен тя.

Продължихме нататък, казах му:

— Още една твоя почитателка. Не ми казвай, че и с нея си спал.

— Това вече би било престъпление срещу добрия вкус. Надали ще се изненадаш, ако ти кажа, че е туркиня, а мъжът й е дребен български подлизурко, който преди е работил за тайните служби.

— А сега?…

— Сега върти бизнес, отдава под наем преносими тоалетни за строителни площадки. Сигурен съм, че е само прикритие.

— За кое?

Павел сви многозначително рамене, явно имаше предвид безброй конспиративни варианти.

— Сорая е редактор за Близкия изток. Говори арабски, немски, турски, а злите езици твърдят, че миналата година е била любовница на етиопски дипломат…

Изведнъж се засмях, започвах да долавям вариации на определена тема в остроумниченето на Павел. Всички тук не че бяха търсили работа именно в радиостанция. А по-скоро представляваха съмнителни елементи с — ако не друго — доста неясни събития в живота см, минали или настоящи.

— Как е Робърт днес? — попита Павел и се приближи до закръглен веселяк с голяма брада в стил Йоханес Брамс и внушително бирено шкембе.

Облечен бе в стил, който германците наричат lander^[2]: носеше зелено туидено сако с кожена яка и тежък зелен панталон пак от туид, с които приличаше на кръстоска между вестфалски свиневъд и баварски елф.

— Робърт е добре — отвърна той, като тъпчеше тютюн в лулата си с увлечение, с каквото си представях експертите птицевъди да преглеждат пилетата, за да определят пола им. — А моят полски приятел? Той добре ли е?

— Твоят полски приятел е sehr gut — отвърна Павел с безпогрешна имитация на акцента на Робърт. Самият Робърт май не го забеляза или, ако го осъзнаваше, явно бе склонен да го приеме с тъжно пренебрежение. — Освен това полският ти приятел има нов колега, с когото би искал да те запознае.

Представихме се един на друг, след което Роберт Мутер извади клечка кибрит от кафявата кожена жилетка, която носеше под сакото, драсна я в ръба на дрехата си, запали натъпканата си лула и запафка доволно.

— Истински американец?

— Стопроцентов — отвърнах.

— Тук само един е такъв, хер директорът — ако не броим нашите „приятели“ от ЮСИА.

— Те не са ни приятели — обади се Павел. — Те са тайните ни господари.

— Сигурен ли си, че твоят приятел не е от тях? — усмихна се широко Роберт.

— Пише книги — отвърна Павел.

— И Бухарин е писал.

— Докато Сталин не го очистил.

— Само задето бил противник на колективизацията в селското стопанство — додаде Павел.

— В онези дни са разстрелвали всеки, който се е осмелявал да изкаже несъгласие с нещо колективно, дори колективно враснали нокти, каквито случаи имало доста, особено из района на Урал.

— Ти противник ли си на селскостопанската колективизация, младежо? — попита ме Роберт.

— Не и ако заради това биха ме разстреляли — рекох.

— Умен младеж — отвърна той, като използва немския англицизъм ein Bursche. — Добре дошъл в малкия ни клуб.

— Не се подвеждай от вида на този селски идиот — каза Павел веднага щом се отдалечихме достатъчно. — Той е редакторът за всички новини от Западна Германия, което ще рече, че двамата с хер директора са последната инстанция, когато трябва да се решава как и какви новини за ФРГ да се излъчват на нашите любознателни слушатели в онзи затвор оттатък. С такава работа — а да отбележа, че той е католик тип Франц Йозеф Щраус^[3] и е от известния с репресивния си Gemütlichkeit, което ще рече уют, град Гармиш-Партенкирхен — е ясно, че е ангажиран с Bundesnachrichtendienst; не че новобранец като теб ще ги знае тези неща.

— Федералната тайна полиция?

— Впечатлен съм. Сетих се — дошъл си в Берлин да събираш материал за онзи ненадминат вид следвоенно литературно развлечение, наречен шпионски роман.

— Не съм романист и освен това съм на мнение, че твоят сънародник поляк господин Конрад едва ли ще приеме такова обобщаващо презрително отношение към шпионската литература, тъй като той е написал „Тайният агент“ през…

— Хиляда деветстотин и седма. Сега пък аз забелязвам у теб известна склонност към дидактизъм.

Стигнахме до следващото бюро. Там седеше млада жена с щръкнала на бодли коса и напудрено лице. Слушаше магнетофон с неестествено големи слушалки, чийто кабел сякаш се носеше по добре смазаните с гел върхове на косата й. Пушеше цигара, а на бюрото й имаше три отворени бутилки кока-кола. Павел я заговори на полски. Отначало тя вдигна поглед със самодоволна усмивка, но после нарочно затвори очи и започна да си припява — на развален английски — каквото слушаше. Отне ми известно време, докато разпозная песента: Is She Really Going Out with Him на Джо Джаксън. Павел направи втори опит да я заговори. Усмивката й се разтегли още повече, тя стисна по-силно очи, решена да продължи да го игнорира. Той я потупа леко по рамото. Тя свали слушалките преднамерено бавно, после с пресилено изразителен жест насочи надолу пръст и натисна копчето, за да спре въртенето на ролките. Последва размяна на бързи като артилерийски огън реплики между двамата, при което младата жена гледаше Павел развеселено, с поглед, какъвто човек би отправил към окаян нещастник.

Павел кимна към мен и мина на немски:

— Да те запозная с моята сънародничка Малгожата.

— Което ще рече Маргарет на твоя език — отвърна тя на много добър английски.

— Тук обаче говорим немски — рече Павел auf Deutsch. — А ти как разбра, че хер Несбит е англофон?

— Има толкова американски вид. В готиния смисъл.

— Чуваш ли, Томас? Няма и трийсет секунди, откакто се познавате, и моята Злота баба вече флиртува с теб.

Малгожата веднага му изстреля нещо на полски, в гласа й се усети нещо рязко.

— За какво става дума? — попитах.

— Нарече ме негова Злота баба — отвърна Малгожата.

— Какво е „Злота баба“?

— Златна жена.

— Това е мило обръщение — обясни Павел на немски.

— Не, дразнещо е. Сега обаче смятам да постъпя като интелигентен човек и да не ти обръщам внимание, а да попитам американския ти приятел…

— Не сме приятели — прекъснах я аз.

— Значи започваш все повече да ми харесваш. Аз тук програмирам рокендрола. Избирам упадъчната музика, която пускаме оттатък Стената. А ти какво правиш?

— Драскам.

— Сигурна съм, че драскаш интересни неща. Надявам се да се видим пак.

После слушалките захлупиха ушите й. Тя се завъртя на стола си и обърна гръб на Павел.

— Май наистина имаш подход към жените — рекох, докато се отдалечавахме от бюрото на Малгожата.

— Така е, тя беше поредното ми завоевание.

— Чакай да те питам. Има ли тук жена, с която не си спал?

— С нея — кимна той към една, която тъкмо прекосяваше помещението на път за студиото.

Петра. Тя едва ли беше чула Павел, но точно когато той каза „нея“, погледна към нас. Стори ми се, че малко се сепна, като ме видя. После пак по устните й сякаш пробяга усмивка, преди да успее да я скрие и да ми кимне безизразно. Отново ме прониза необяснима тръпка. Макар визуалният контакт между нас да бе продължил не повече от няколко секунди, установих, че не мога да спра да я гледам дори след като се обърна и тръгна към студиото с куп листове в ръка. Този път забелязах стройните й крака, грациозното поклащане на ханша, начина, по който отмяташе коса, докато вървеше. Внезапно точно пред вратата тя се извърна бързо, пак ме погледна и кимна. Поглед, който означаваше всичко и нищо. Нищо, понеже беше само поглед. Всичко, понеже се бе обърнала и умишлено ме бе погледнала за втори път. Осъзнах, че й се усмихвам широко. Веднага се смутих дали не съм направил грешен ход с тази усмивка — дали не бях разкрил картите си прекалено рано, или пък престъпил невидима граница, чието съществуване тепърва щях да установявам. Независимо защо се бе обърнала точно в този момент, това ме развълнува. Още тогава разбрах, че в идните дни това ще продължи да ме човърка. Зарежи, зарежи още сега, казваше ми разумната част от мозъка ми. Въобразяваш си, това е само музикална фантазия на романтична тема — при това с човек, с когото не си разменил и десет думи. Градиш фикция от някакъв поглед през стаята.

Междувременно Павел, изглежда, не беше забелязал краткия поглед между мен и Петра. Продължаваше да говори. А това, което казваше, ме заинтригува.

— Тя е недосегаема — рече и махна с ръка към студиото, където в момента Петра разговаряше със седнал зад микрофон мъж.

— Аха — отвърнах, залепил поглед в звукоизолираното стъкло в далечния край на помещението.

Петра май се смееше с този не съвсем неприятен трийсетинагодишен на вид мъж и докосваше рамото му, докато разказваше нещо очевидно забавно. Този й е гадже, изсъска вътрешният ми гадостомер. Край на романтичния ти блян.

Павел не спираше да говори.

— Не само това, ами и никой нищичко не знае за нея, освен че е от Изтока и е депортирана от ГДР заради някакво политическо провинение — което тук се брои за много добро поведение. Веднъж чух да казват, че оттатък има съпруг, и той „политически“, още бил в затвора. Само че с изключение на хер директора и онези добронамерени човеколюбци, шпионите от ЮСИА, никой не знае истината за Петра Дусман.

— Излиза ли с някого? — попитах възможно най-небрежно.

— Нямам представа. Ама ако мислиш да я поканиш, не си губи времето. Тя е най-затвореният човек тук. Неизменно точна, професионалистка, винаги готова да отговори смислено и интелигентно на въпрос, свързан с преводаческата й работа. Оттам нататък — нищо. Никога не общува с нас, останалите. Преди време на коледното парти се вясна за час, размени няколко думи с този-онзи и си тръгна. Доколкото знам, живее в Кройцберг.

Това вече беше важно, но реших да не споделям с Павел удоволствието си от откритието, че с Петра живеем в един и същ квартал. Само поглеждах пак към звукозаписното студио. Тя приключи разговора с човека на микрофона и тръгна към вратата, на излизане само му махна набързо за довиждане. Ако между тях имаше нещо, щеше да го целуне или — колкото и да се старае да държи личния си живот извън общественото полезрение — щеше поне да му хвърли някак по-особен поглед.

Господи, колко съм жалък. Опитвам се да преценявам особени погледи от десет метра разстояние. Освен това съвсем необосновано приемам, че размяната на няколко думи между колеги носи скрит смисъл. Какво, за бога, те вкара в тази налудничава задънена улица?

Вратата на студиото се отвори. Петра излезе с наведена глава, без да гледа дори приблизително в моята посока, после свърна наляво и излезе от офиса. Единственото, което усещах, беше хаос от мисли, повечето гравитиращи около копнеж, какъвто никога досега не беше ме обземал. Макар да си повтарях, че всичко е просто глупаво моментно увлечение, отказвах да приема толкова просто обяснение. Случваше се нещо друго. Нещо значимо и непознато. Намирах се в непозната среда, на територия, тотално различна от всяко място, което бях познавал или прекосявал досега… а бяха минали едва няколко минути от срещата с нея.

И защо не ме погледна на излизане от студиото?

— Разбира се, веднъж я поканих на среща — продължи Павел. — Не прояви дори капка интерес. Всички — дори Голямата Сорая — понякога флиртуват, пък било и само заради самия флирт. Не и нашата оси, сиреч източногерманка. Тя е като непревземаема крепост. Едно време в Полша все се шегувахме, че ако има нещо по-лошо от съветски комунистически активист, то е германски комунистически активист.

— Все пак, щом е била насилствено депортирана от ГДР, явно не е била чак толкова активна комунистка като за източногерманка.

— Може би… но мозъкът й е промит от системата. Това си присъства в нея.

— Едва ли чак толкова „присъства“, щом е станала дисидент.

— При дисидентите се случва така, че отначало вярват истински в системата, после до такава степен се разочароват, че избират противоположния път. Малко като при отлъчените от Църквата духовници. Накрая се оказват най-големите еретици и чукат колкото се може повече жени.

— И с теб ли така се случи?

— Ааа, подобно на повечето американци, и ти си представяш, че всеки, избягал от Варшавския договор, е Иван Денисович. Или че сме толкова потискани, та едва ли не мечтаем да избягаме на Запад.

— Ти си го направил.

— Само че поради много по-тривиални причини. Бях приет да уча филмово изкуство в Хамбург и получих разрешение от властите да отида.

— Просто ей така?

— Разбира се, че не беше просто така. Винаги искат нещо. Точно сега обаче не ми се говори за това. Може по-късно, когато се поопознаем. По-добре ми разкажи каква ти е идеята за очерка.

Вече бяхме стигнали до бюрото на Павел. В единия ъгъл на работното му място имаше голям плакат с надпис „Солидарност“ и снимки на Павел с тъмни очила и кожено яке, застанал до по-възрастен, петдесет и няколко годишен мъж, също с кожено яке и четвъртити тъмни очила.

— Знаеш ли кой е това? — попита.

— Някой сънародник?

— Имаш проблясъци значи. Чувал ли си за Анджей Вайда?

— Най-великият ви съвременен филмов режисьор.

— Поназнайваш значи това-онова. Вайда ми беше като кръстник и дори използва някои връзки, за да ми издейства стипендията за Filmschule в Хамбург. Специалност режисура и прочее. Всичко по реда си.

— И как се озова тук?

— Искаш да кажеш защо правя предавания за американски пропагандатори, вместо да режисирам филми?

— Не бих се изразил чак толкова грубо.

— Ами може би аз точно това си мисля всеки ден. Правенето на филми иска бачкане, приятелю. Здраво бачкане и големи пари, а също и умение да убеждаваш, да угодничиш, да се продаваш и да играеш всички игрички, които за мен са анатема. Аз съм мързелив. Мързелът ми отърва. Поради което съм в радио „Свободна Европа“ и бълвам предавания, та хората в Лайпциг, в Дрезден и в другия Франкфурт — източния, на Одер — да не се чувстват изолирани от светлия слънчев малък свят, който уж си имаме тук, както и от светлия ни слънчев дребен животец. Достатъчно казах вече, подмами ме да се отклоня от конкретната тема на разговора ни, а именно: твоя очерк. Тъй като ми е възложено да ти бъда продуцент, трябва да знам в какви параметри планираш да работиш. Така че… — сключи пръсти зад главата си и се облегна на стола — един вид, целият съм в слух.

Аз се прокашлях, поех си дълбоко въздух и най-общо казано, повторих речта, която бях поднесъл на Джеръм Уелман. Говорех, а Павел седеше безучастно, с абсолютно безизразно лице. Когато млъкнах, сви рамене, прокара пръсти през гъстата си коса и накрая рече:

— Значи минаваш „големия вододел“ и откриваш, че храната е лоша, дрехите не струват, а улиците са сиви. Plus ça change, както казват в духовната родина на буржоазните леви, което ще рече: „Колкото повече се променя, толкова по̀ същото си остава“. Въпросът е, млади американски приятелю, дали имаш да кажеш за Източен Берлин нещо, което да не е вече казано. Какво ще речеш на своите слушатели в Народния рай, че да ги накараш да си помислят: ето най-сетне един Auslander — чужденец, който не ни залива с клишета. Ела, да речем, след четири дни, дай нещо оригинално и може да го пусна в ефир. Но ако ми сервираш нещо банално като това, което току-що разказа…

Неговите думи ми подействаха като шамар в лицето. Въпреки ентусиазма на хер директора по повод на моите идеи Павел Андрейевски щеше да играе ролята на пътен полицай, който ще възпрепятства напредъка ми тук. И което беше още по-показателно — даваше ми да разбера, че в нашите новосъздадени отношения властта бе в неговите ръце.

Щеше ми се да отговоря нещо от сорта на: „Според хер директора идеята е чудесна“. Само че знаех какъв би бил отговорът: „Не хер директорът е продуцентът на тези предавания, а аз. И според мен идеята ти е изтъркана“. В подобни моменти — когато се изправях пред могъщ противник — често си спомнях за баща ми, който имаше навика да праща хората по дяволите винаги когато го ядосат с нещо. Резултатът бе кариера от поредица фал стартове и бързи прелитания без какъвто и да е постоянен успех. Ето защо в моменти като този — когато лесно можех да информирам Павел, че съм реализиран автор, че шефът му вече ми е дал зелена светлина и че явно цялата тази работа е просто тест от негова страна, за да види дали може да ме препъне — знаех, че най-добрата тактика е да не кажа друго освен:

— Какъв обем ти трябва и кога?

— Десет страници с двойна разредка след четири дни и нито ден по-късно — отсече той.

После извърна глава и взе тесте листове, с което даде да се разбере, че разговорът е приключил. Станах.

— Значи ще се видим след четири дни.

Павел едва ми кимна. Оттеглих се, като оглеждах набързо офиса в надеждата да зърна Петра. Тя обаче никаква не се виждаше. Вдигнах ципа на якето си и тръгнах към изхода, върнах пропуска, получен на влизане, и си прибрах паспорта от охраната. После излязох на улицата. След няма и час си бях у дома в Кройцберг. Горе в апартамента отворих бележника си и се залових за работа.

Петра бе обсебила мислите ми. Не спирах усилията да се вразумя, внушавах си, че трябва да съм реалист. Помисли какво ти разказа за нея Павел. Тя е непристъпна, тя е снежна кралица, тя е много затворена. Защо изобщо би се интересувала от теб? Дори да ти се е усмихнала, вероятно е било от любезност или от притеснение заради неприкрития ти интерес. В грешка си, пич. Тя е просто една от многото жени, на които погледът ти се е спирал и си усещал прилив на адреналин, и си се питал: дали пък не е Тя?

Само че тук лъжа. Никога преди не бях изпитвал тази странна, потресаваща убеденост, която предизвика Петра у мен от пръв поглед. Колкото и да се опитвах да си внуша обратното, по-силен зов заглушаваше язвителния глас, който ме поучаваше да бъда предпазлив. И ми казваше: всичките ти мисли и чувства в момента са истински. Наистина е Тя.

Но как бе възможно да съм толкова сигурен, след като дори не я знаех коя е и каква е? Как бе възможно да родя такава категорична мисъл, без да имам някакво потвърждение извън чисто интуитивното усещане? Какво говореше за вродената ми дарба да се справям с тези неща фактът, че нямах ни най-малка представа дали тя би се навила да изпие дори чаша кафе с мен, камо ли да си играе на Тристан и Изолда в Кройцберг?

След като приключих със записването на разпилените си мисли по този въпрос, затворих бележника с категорично движение, сложих капачката на автоматичната си писалка и избутах и двете настрани — с ясното съзнание, че когато на сутринта прочета написаното, буквално ще се сгърча при мисълта за откровената наивност на копнежите си.

Станах, бръкнах в хладилника и извадих още една бутилка „Пауланер“ — предпочитаната от мен в онзи момент марка бира на цена само 75 пфенига бутилката, което беше съвсем по джоба ми. Свих три цигари, за да имам готови. После отидох при лавицата, на която държах принадлежностите си за писане, и свалих червената пишеща машина „Оливети“. Погледнах си часовника. Дванайсет и трийсет и пет. Колкото по-скоро предадях проклетия очерк на проклетия Павел, толкова по-скоро можеше да ми се отвори възможност пак да се видя с Петра. И макар че ми идваше да й се обадя още на другата сутрин и да я попитам дали би искала някоя вечер да излезем, инстинктивно усещах, че преценката на Павел за нея не е далече от истината — ако проявя интерес прекалено скоро, вратата наистина може да се затръшне в лицето ми. Трябваше да опитам да отиграя нещата хладнокръвно, а и да се подготвя за вероятността тази моя малка фантазия да се окаже именно това и нищо повече: фантазия без бъдеще извън съзнанието ми.

Така или иначе, имах очерк за писане и в случай че го одобряха, можех да си докарвам редовен доход, докато съм в Берлин. Колкото по-малко харчех от аванса си сега, толкова по-малко странична работа щеше да ми се наложи да вземам, когато най-сетне седнех да пиша книгата.

Свалих яркочервения капак на машината и вдигнах V-образната подпирачка за листовете, после пъхнах лист на валяка, седнах с изпънат гръб на стола и наместих машината право пред себе си. Запалих цигара и задържах дима дълбоко в дробовете си, чудейки се откъде, по дяволите, да го подхвана. Съгласно версията, която бях обрисувал в кабинета на Джеръм Уелман, трябваше да започна с преживяното при минаването през „Чекпойнт Чарли“ и как изведнъж светът се бе преобразил от яркоцветен в еднообразно сив. Но критичният блицкриг на Павел усмърти идеята ми още в зародиш. Както седях и се борех с върховното предизвикателство — първото изречение — превъртах наум коментарите на Павел. С безкрайно неудоволствие трябваше да призная, че всъщност съм съгласен с него. За какво ми е да информирам източногерманците за нещата, които си знаят? Защо да редя обичайните клишета за сивотата на живота под сянката на Маркс и Енгелс? Какъв е смисълът да предъвквам познатите от шпионските романи изтъркани фрази за Стената и живота под наблюдение? Номерът — според Павел — беше да намеря начин да кажа очевадното, без да е очевадно; да възприема подход, който избягва обичайните баналности… макар че, мамка му, аз така или иначе не бях възнамерявал да съм банален или блудкав. Само че един от триковете на работата с редактор или продуцент е още от самото начало да прецениш какво не искат да четат или какво им бърка в мозъка и ги дразни. За Павел дразнещото беше западняк да обяснява колко е сиво в Източна Европа, тъй че това щях да го спомена само между другото, съвсем приглушено. Вместо да разказвам за срещата си със симпатичната продавачка в книжарницата на „Унтер ден Линден“ или за печалния анголец в ужасната закусвалня недалече от „Александерплац“, щях да пиша за…

Пръстите ми внезапно затракаха първото изречение.

Защо снегът смълчава света? Защо снегът пречиства всичко и ни пренася отвъд екзистенциалната безнадеждност, белязала толкова голяма част от живота ни като възрастни, назад чак някъде в детството? В онова вълшебно царство, където, както пише Една Сейнт Винсънт Милей, никой не умира… и никой не издига стени.

Спрях и се зачудих дали това за екзистенциалната безнадеждност ще мине пред Павел, после обаче си казах, че на този етап още не би трябвало да се тревожа дали една или друга фраза няма да подразни човека, който сега стоеше на пътя ми към установяване на трайни взаимоотношения с радио „Свободна Европа“. Когато си разколебан, когато се тревожиш какво ще си кажат другите за работата ти, решението е едно — напиши всичко на хартия, пък после го мъдри.

Тъй че си допуших цигарата и запалих нова. Изпуснах още една поета надълбоко глътка дим и заудрях настървено по клавишите. Следващите три часа не спрях да пиша, почти не вдигах глава от страниците, освен за да вкарам поредния лист хартия в машината и от време на време да надигна оставената наблизо бира.

Накрая написах финалната дума, издърпах листа с решително движение, пуснах последния лист на купчината отпред и запалих цигара, леко замаян и развълнуван. Погледнах си часовника. Почти три сутринта. Събрах осемте листа, затворих капака на машината и я върнах на мястото й на лавицата, като подпъхнах материала под нея. Взех си якето и тръгнах надолу. Тъкмо завивах към външната врата, когато гласът на Фицсимънс-Рос ме спря:

— На това му викам продуктивност.

— Добър вечер — отвърнах.

— По-скоро добрутро, бахго. Нервичките ми скъса с това трак-трак-трак.

— Е, значи сега знаеш на мен какво ми е, като надуваш Арчи Шеп. Както и да е, защо не използваш слушалките?

— Защото не мога да слушам музика, ако не мога да рисувам. А тази вечер абсолютно не можех да рисувам.

— Поради каква причина?

— Просто не можах, бахго, затова. Теб някой вади ли ти душата с шибани въпроси, като си в творческа криза?

— Нямам творчески кризи.

— Естествено. Понеже си американски Übermensch, свръхчовек, който никога не греши, не изпитва и капка съмнение, вярва си за всичко безрезервно и…

— Защо не си затвориш плювалника и не дойдеш с мен да ударим по едно питие? — прекъснах го невъзмутимо, в рязък контраст с неговия гневен глас.

Това го накара да млъкне и да се позамисли.

— Гаднярски се държа, а? — попита.

— Нещо такова.

Когато се изнесохме навън, беше почти четири. Суха нощ — без сняг и с ясно небе, доколкото такова понятие изобщо съществува в Берлин. Температурата беше доста под нулата, аз обаче все още се чувствах тъй опиянен, в плен на чистата радост от почти цели три часа писане, през които не ми се бе налагало да откъсвам вниманието си от страницата, че още нямах усещане за климатични изцепки от сорта на минус десет градуса по Целзий. Вместо това цитирах Брехт, по-точно музикалната интерпретация на неговия текст от съгражданина му берлинчанин Курт Вайл^[4]:

— Oh, show me the way to the next whiskey bar…

Изхилване на Фицсимънс-Рос, който — за моя най-голяма изненада и удоволствие — припя нататък:

— Oh, don’t ask why, oh, don’t ask why. For if we don’t find the next whiskey bar, I tell you we must die. I tell you, I tell you, I tell you we must die…

Тук пак се включих аз:

— Oh, Moon of Alabama, we must now say goodbye. We’ve lost our dear old mama, and must have whiskey, oh, you know why.

Фицсимънс-Рос изведнъж размаха ръце като футболен съдия, който обявява края на мача:

— Ето това е! „Луната над Алабама“.

— В смисъл?

— Барът, към който съм те повлякъл.

— Има бар на име „Луната над Алабама“?

— Естествено, бахго. Все пак сме в Берлин.

Въпросният бар се намираше на известно разстояние с такси. Мярнахме едно на улицата няма и трийсет секунди, след като бяхме решили да се насочим към въпросния вертеп недалече от летище „Темпелхоф“.

— „Темпелхоф“ — последната воля и завещание на Алберт Шпеер — обявих, когато Фицсимънс-Рос спомена с цел географско маркиране близостта на „Луната над Алабама“ до величествения образец на архитектурното изкуство, дело на главния градски архитект на Хитлер.

Вече си бях направил кратка екскурзия до „Темпелхоф“ — защото нямаше нито една проклета книга за Берлин, която да не превъзнася неговата невероятна естетика, дето среща Третия райх с ар деко, а също и да не изтъква факта, че това е забележителен архитектурен артефакт от ера, която всички, независимо от коя страна на Стената се намират, биха предпочели да забравят.

— Всички нацисти вътрешно са били хомосексуалисти — заяви Фицсимънс-Рос. — Това е било най-потайното хомосексуално политическо движение в човешката история и точно затова са заклеймявали педитата — наред с евреите и циганите — като врагове на държавата. Защото от Хитлер и нататък не са могли да се примирят със своята хомо природа. Направо да се чудиш как Хю Тревър-Роупър и всинцата елитни спецове по нацизма са пропуснали да доразвият тезата, че целият ужас на Втората световна война произтича от това, че Хитлер и приятелчетата му са били с обратна резба. Виж само двата извратени документални шедьовъра на придворната му режисьорка Лени Рифенщад. „Триумфът на волята“ и „Олимпия“ са две от най-великите произведения на хомоеротизма, които някога са били заснети…

Горния монолог Фицсимънс-Рос водеше на висок глас, като почти крещеше и декламираше — имаше вид на човек, който е на декседрин (което за Фицсимънс-Рос не изглеждаше невероятно). Трябва да призная, че ми беше много забавно и същевременно бях благодарен, че се пеняви на английски, а не auf Deutsch, понеже таксиджията беше от онези якички берлинчани, наближаващи трийсетака, които едва ли биха приели особено благосклонно развиваната от моя спътник теория.

— Е, хайде стига си седял със самодоволна усмивка като Буда — рече ми Фицсимънс-Рос, — ами кажи, ако мислиш, че говоря глупости.

— Всъщност смятам, че трябва да изнесеш цикъл лекции по темата. И започни тук, в Западна Германия, където без съмнение с тази историческа интерпретация ще си спечелиш много последователи.

— Да, добре, подигравай ми се…

— Как бих могъл да се подигравам на нещо толкова забавно, Алистър?

За пръв път се обръщах към него с малкото му име. Той го отбеляза с вдигане на веждата и безмълвно кимане.

Спряхме пред някаква врата на пуста улица. Над вратата със светеща флуоресцентна боя бяха изписани думите Der Mond über Alabama, шрифтът беше като на графитите. Улицата изглеждаше доста зле. Никакви магазини, никакви жилищни сгради, никакви коли… само няколко здания с вид на складове, окъпани в призрачна лунна светлина. Онова, което ме стъписа още щом слязох от таксито навън в ледената берлинска нощ, бе силният вой, който идеше отвътре. Какофония, която далече надхвърляше разбирането за силен звук, за високи децибели.

— Мислех да ти кажа и забравих — обади се Фицсимънс-Рос, — че мястото е малко аут.

Гмурнахме се вътре. Блъсна ни оглушителен шум. Озовахме се в тъмен коридор, осветен от лилави луминесцентни тръби, а един рокер — бръсната глава, напомпани мускули и сериозно количество татуировки — който играеше ролята на фейс контрол на вратата, ни помогна да олекнем с по десет марки. Почти се изненадах, че не ни претърси за оръжие. Скоро след това установих, че Der Mond über Alabama не е нито рокерско свърталище, нито гей бар, нито хеви метъл клуб, нито нищо, поддаващо се на толкова проста категоризация. Беше по-скоро амалгама от всичко изброено, при това умишлено безмерно, диво и абсурдно прекалено. Озовахме се в зала горе-долу с размерите на баскетболно игрище и таван не по-висок от три метра. Подобно на много други подземни вертепи беше боядисана в катраненочерно, а единственото осветление бяха още лилави луминесцентни тръби. По дължината на едната стена се виждаше бар. В далечния край имаше тясна сцена, на която се намираха петима чернокожи музиканти — тромпетист, саксофонист, пианист, басист и барабанист във възрастов диапазон между двайсет и пет-шест (саксофонистът) до седемдесет и една-две (пианистът); всички те произвеждаха вой и бесни звуци, характерни обикновено за фрий джаза. Поне половината публика — а беше толкова претъпкано, че всяко движение криеше рискове — се бе струпала близо до сцената и изглеждаше като в кататонично състояние, предизвикано от петимата музиканти и разюзданата им звукова вакханалия. Всички останали практикуваха свои начини за бягство от реалността, себеугаждане или хедонизъм. Барът явно предлагаше само водка и бира и някои от посетителите, доста наквасени, не се отлепяха от него. Над цялото помещение се стелеше нисък, сладникав, ароматен облак от трева и хашиш, примесен с дори още по-гъста мъгла цигарен дим. Почти всички без изключение държаха цигара в ръка — по-точно с изключение на онези, които се боцкаха в някой ъгъл на халето, и други, които изчезваха по двойки зад една черна завеса. Огледах се за Фицсимънс-Рос, убеден, че няма да пропусне да се присъедини към събратята си наркомани. Видях го обаче облегнат на бара с цигара и водка в ръка; беше увлечен в разговор с нисък, но пък много мускулест скинхед. Забеляза погледа ми, обаче не реагира, а си продължи разговора с господина, който носеше железен кръст на висулката на ухото.

Обърнах се да поогледам наоколо. Музиката дънеше в тъпанчетата ми, от дима ми сълзяха очите. Мразя тълпите, та едва се сдържах да не избягам. Мястото имаше всички предпоставки да отприщи някоя от онези обществени катастрофи, при които се подпалва перде, следва масова паника и в резултат неколкостотин души са изпотъпкани до смърт. Това ми подсказваше моето свръхразумно аз, нещото в мен, което винаги ми напомня да се огледам в двете посоки, преди да пресека. Другото ми аз, което си падаше по крайностите, зяпаше наоколо и се дивеше. Какъв изумителен упадък. Какъв откачен колективен хедонизъм, още повече че тук всичко бе явно. Тези, които се боцкаха, го правеха открито. Пристрастените към коката — и пушещи, и смъркащи — се бяха събрали в съседния ъгъл на залата. Заклетите пиячи висяха на бара, пълни кирки. Джойнтове, лули с хашиш и бонгове се предаваха свободно от ръка на ръка. До мен стигна една лула, дръпнах здраво два пъти и веднага усетих главата си разсечена на две. Или сякаш бях стъпил в халюциногенния еквивалент на празна асансьорна шахта.

— Кефи ли те тая гнъс?

Гласът принадлежеше на двайсет и една-две годишно миньонче. Беше с ненормално дълга коса, която се спускаше чак до кръста й и беше старателно сплетена. Лицето й беше също толкова старателно гримирано: лявата половина бяла като на персонаж в кабуки театър, дясната — готически черна. Устните й бяха с лилав оттенък, но може и се дължеше на луминесцентните лампи и на двете дръпвания, които тъкмо бях осъществил и от тях се чувствах извън тази зала, извън това безумно претъпкано място, а плюс това усилваха музиката още повече.

— Ами… интересно е.

— Дръпни пак.

Подаде ми лулата. Поех още едно облаче дим. Този път обаче директно го изкашлях, а наркотичният ефект ме лиши от периферно зрение и всички звуци се превърнаха в упорито думкане.

— Какво има в лулата? — попитах.

— Скънк.

— Моля?

— Скънк. Ела с мен.

Хвана ме за ръката.

— Къде?

— Отзад.

Оставих се да ме преведе през тълпата, докато всички околни шумове вече се сливаха в сюрреално еднозвучие. Няколко минути си проправяхме път през навалицата и накрая стигнахме черната завеса. Водачката ми ме замъкна отзад. Там — върху редица матраци имаше най-различни двойки, всички голи (поне от кръста надолу) и всички на различен етап от нещо, което викториански порнограф би нарекъл сношение. Може да беше просто ефект от скънка. Може да беше заради крайно необичайната гледка. Може да беше фактът, че отчасти — дори под въздействието на изкривяващи съзнанието вещества — се дърпах от най-откачените ексцесии. Може би просто съм човек, който не обича да прави секс с непознати на публично място — при това с още двайсет и четири изпаднали в екстаз голи двойки (не че съм ги броил). А може би просто имаше и нещо леко отблъскващо в тази млада жена с шантавото двуцветно лице. Дали не беше член на някакво сдружение на кандидат-вещици? И друго: въпреки размътения мозък ми се въртеше една мисъл. Петра. Как бих могъл да се просна на мръсния матрак с тази доста странна персона, щом сърцето ми беше другаде?

— Scheisse — рече онази. — Няма свободен матрак.

Огледах се със замъглен поглед. Права беше. „Защото нямаше за тях място в странноприемницата.“

— Друг път — каза тя и се оттегли.

Това поне ме улеснява, рекох си. Следващата ми мисъл беше: наистина трябва да се махна оттук.

Не помня много от фактите, последвали решението ми да си тръгна, освен че точно когато се обръщах, за да изляза, чух женски глас с отчетлив американски акцент:

— В Де Мойн няма да повярват, като им кажа.

Огледах помещението, за да намеря лицето, свързано с гласа, но видях само притъмнено огромно желе от голи човешки форми. Без отличителни белези, без индивидуални характеристики. Само и единствено фантасмагория на съвкуплението. В това повече не желаех да участвам. Може също да беше от скънка, защото започвах да усещам силни пристъпи на параноя. Ето защо се втурнах да си проправям път през тълпата, минах през безкрайния черен коридор и буквално се прекатурих на улицата, при което бях сигурен, че тайни полицаи — агенти на Щази, които по незнаен начин бяха прочели мислите ми за Източен Берлин — ще ме набутат в багажника на някоя кола и ще прелетят през „Чекпойнт Чарли“, след което месеци наред ще ме държат затворен и накрая ще ме използват за размяна срещу свой оперативен агент, хванат от ЦРУ. После, когато най-сетне ме разменят, в управлението ще се чудят дали мозъкът ми не е промит и вече не работя под прикритие за Щази… Ох, мамка му, този скънк беше прекалено силен, а тук отвън фаровете на колите — прекалено ярки, макар че нийде пукнат фар не се виждаше, и…

Изведнъж сякаш от нищото се пръкна такси. Хвърлих се вътре, успях да изпелтеча някак адреса — шофьорът, турчин, ми се счу малко нещо поизнервен, докато се наложи три пъти да ме кара да го повтарям — свих се на кълбо на задната седалка и заревах като идиот. Всички мъки и теглила на живота се изляха, потекоха неудържимо…

Най-сетне шибаният ми вход. Хвърлих пари на шофьора, допълзях вътре, качих се горе, при леглото съблякох всичко от себе си и се проснах, разтреперан като истински малоумник; успях незнайно как да стана и да се пъхна под завивката, да изгася нощната лампа, стиснал възглавницата като удавник, понеже изведнъж се бях озовал в адово влакче на ужасите. Усетих как леглото и цялата стая се завъртат бясно и ме запращат надолу по черен склон към огромно дърво, а летящата възглавница (не питайте) в последния момент успя да избегне тази фатална безизходица, да ме понесе нагоре, а после да ме захвърли право към земята, докато в гърлото ми се надигаше бълвоч, и изведнъж пак бях скочил и залитнах към банята, и тъкмо стигнах вратата, когато внезапно започнах да изстрелвам повръщано навсякъде и не спираше, и не спираше да ми се повдига, и повръщах във всевъзможни посоки, след което излязох и се заклатушках към кухнята, пуснах водата в мивката и бухнах лице под твърдата струя, без да спирам да се проклинам и да се чувствам безкрайно натровен и неспасяем, после пак се дотътрих до спалнята, хвърлих се по лице на леглото и после…

Утро. Или поне през прозореца към леглото струеше светлина. Отворих едно око. Груба грешка, понеже дори самият опит да изплувам обратно на планетата Земя бе съпроводен от смазваща мигрена. Докоснах с език устните си и усетих гадния вкус на засъхнала повръщня. Опитах да помръдна, но усетих онзи обезсилващ студ и треска, който се получава след обилно потене през нощта, а чаршафите бяха подгизнали и също воняха на повръщано.

Ставането ми коства известни усилия — от чувството ми за равновесие буквално нищо не бе останало. Всяка крачка бе ново усещане за дезориентация. Стигнах банята и за малко пак да се изповръщам при вида на остатъците от извършеното през нощта. Навсякъде бълвоч. Има в живота моменти, в които искаш само и единствено да се свиеш на пода, да притиснеш с длани очите си и да прогониш с усилие на волята последствията от собствената си тъпота. Само че възпитаната от баща ми казармена дисциплина — това, че вечно настояваше да си оправям леглото у дома с идеално опънати като в болница чаршафи, обувките ми да са вечно лъснати и да почиствам след себе си — ме накара да се дотътря в кухнята, да завра глава в мивката (това не го ли правих и снощи?) и да оставя арктическата берлинска вода да ме върне в що-годе някакво съзнание. После извадих от високия кухненски шкаф парцала с дългата дръжка, кофа, няколко кърпи, гумени ръкавици и опаковка от германския еквивалент на „Мистър Пропър“, която бях купил още с нанасянето.

В следващия един час избърсах мръсотията, която бях сътворил, дезинфектирах цялата баня, проверих да не съм оставил никакви визуални или обонятелни следи от глупостта си. Работата вървеше бавно и тежко и току си казвах: сега вече знаеш защо наричат дрогата „dope“^[5]. Събитията от изминалата нощ започнаха да се подреждат в главата ми. Имаш късмет, че ти се размина само с повсеместно повръщане и убийствен махмурлук. С вече лъснала от чистота и ухаеща на лимонов дезинфектант баня, изпънато и застлано с чисти чаршафи легло, подложено на леденостуден душ тяло, неколкократно измити зъби, погълнати (и невърнати) две чаши кафе… след цялото това налагане на ред над личния ми хаос посветих следващия час да опиша всички гадни подробности от миналата нощ. Едва покрай това упражнение — при което бях напълно безмилостен — се сетих, че все още не съм си направил труда да проверя кое време е.

Хвърлих поглед на часовника си и видях, че е два и половина следобед. Господи, пропилял бях голяма част от деня. Мигом започнах да нахвърлям идеи какво да направя, за да наваксам. Да допиша записките. Да занеса мръсните чаршафи в близката обществена пералня. Много късен обяд в „Кафе Истанбул“. После обратно вкъщи и редактиране на очерка — ама пък си казах, че предвид настоящото състояние на мозъка ми най-добре ще е само да го прочета, а утрешния ден да посветя на докарването му до представителен вид.

Дисциплина, дисциплина. Единствената противоотрова срещу склонността на живота да се разпилява. Само че колкото повече напредвах в бележника с разказа си за тази откачена, загубена нощ, точкова повече съзнавах, че съм зверски доволен, задето съм се сблъскал с такъв налудничав упадък. Както и не можех да престана да се чудя какво в крайна сметка търсеха всичките ония хора там? На дадено ниво това бе просто надрусване, изчукване, задружен запой, както и най-общо отхвърляне на стандартните принципи на функциониране на обществото. Смисълът на Der Mond über Alabama беше в колективното неподчинение — и в приемането на онзи вид сибаритски неща, които навсякъде извън него биха те вкарали в затвора. Почти бях сигурен, че мнозинството от останалите присъстващи имаха същия буржоазен произход като мен. Ето защо сега не можех да се начудя дали за мен привлекателността на място като Der Mond über Alabama не произтичаше от същите причини, поради които всички останали там също бяха избрали Западен Берлин за временно или постоянно убежище. Тук не се налагаше да срещаш точните хора на точните партита. Тук не се налагаше да търсиш мястото си в света. Тук можеше да спиш с когото си поискаш и никой нямаше да ти търси сметка. Тук никой не ти обръщаше внимание, както никой никому не обръщаше внимание в Берлин. Бяхме отделни и изолирани и усещах, че тук човек оставаше само ако това отговаряше на темперамента му.

С тази мисъл приключих с дневника за деня. Докато слагах капачката на автоматичната си писалка, забелязах, че общото ми физическо състояние се бе подобрило от катастрофално на просто ужасно. Събрах торбата омазани чаршафи и дрехи за обществената пералня. Облякох си якето и излязох от апартамента. И още след първите няколко стъпала надолу чух два вида шум, които ме сепнаха: монотонно чегъртане на запецнала върху грамофонна плоча игла и по-тревожните звуци от нечии болезнени стенания. Стоновете бяха толкова тихи, толкова гърлени, все едно някой се давеше или нещо такова. Например в собствената си кръв.

Точно това се случваше — Аластър се бе свлякъл на пода, от устата му се стичаше кръв, дишането му бе неравномерно, накъсано. Студиото му като че бе преживяло катаклизъм. Навсякъде имаше разпръскана боя, строшени на две четки, работната му маса беше преобърната, стъклото на единия прозорец бе строшено и… това вече беше ужасяващо… трите големи платна, над които работеше, бяха нарязани на парчета явно с нож.

— Аластър, Аластър — изпъшках и си запроправях път към него през руините.

Но локвата кръв го обгръщаше отвсякъде и бе трудно дори да се приближа. Мигом хукнах надолу по стълбището, изскочих на улицата, влетях в магазина на ъгъла и изревах на шашнатия мъж зад тезгяха:

— Polizei! Polizei! Sie müssen sofort die Polizei rufen.^[6]

Човекът изпълни нареждането ми — и щом ме информира, че според диспечера линейката ще дойде след три минути, се втурнах с препъване обратно нагоре, уверих се, че Аластър все още диша, после нахлух в спалнята му, отворих чекмеджето на нощното шкафче, където знаех, че си държи такъмите за хероина, изтичах в кухнята, намерих найлонов плик, върнах се в спалнята и прибрах всичко — иглите, спринцовките и турникетите, една обгорена лъжичка и три малки пакетчета бял прах. После изхвърлих плика през прозореца в задния двор. Точно в този момент някой задумка по вратата. Парамедиците и ченгетата бяха пристигнали.

Последва дивашки координирана лудница: парамедиците се втурнаха да стабилизират Аластър и да спрат кървенето, ченгетата веднага решиха, че понеже съм се обадил да съобщя за престъплението, трябва аз да съм извършителят. Ревяха срещу мен с безброй въпроси, поискаха да видят документите ми, да разберат каква е връзката ми с този човек. Обясних, че съм спал горе, попитаха как съм могъл да проспя такова нападение. Тези дали някога са пушили скънк? Опитах се да обясня, че спя дълбоко. Не, никакви проблеми и спорове съм нямал с Фицсимънс-Рос, нямам предишни прояви на насилие, не съм престъпвал закона, не съм…

— За бога — изревах им накрая, — той ми е приятел. Заварих го тук преди десет минути, втурнах се с вой в магазина долу. Попитайте продавача в шибания магазин…

— Я по-кротко — изрева ми едното ченге.

— Ами спрете да ме обвинявате…

— Искате да ви арестуваме ли?

Полицаят ме хвана за ризата и ме разтърси. Другият — по-старшият — го хвана за ръката и го спря, след което направо му заповяда:

— Слез долу, провери версията му в магазина. Аз ще остана тук с нашия „приятел“. Как се казва съквартирантът ви?

— Фицсимънс-Рос. Аластър Фицсимънс-Рос.

— Чу ли това? — попита колегата си той. — Питай онзи в магазина дали познава Фицсимънс-Рос.

Още щом онзи се изстреля надолу, другият ми зададе много въпроси за Фицсимънс-Рос: националност, професия, начин на живот. Обрисувах сравнително добродетелен портрет, като обясних, че е известен художник, тих, кротък, а приятелството ни не е чак такова, че да знаем всичко един за друг.

— Но все пак фактът, че живеете тук…

Обясних, че сме активни в различно време на денонощието и всеки си има свой живот. Докато разпитът течеше, други двама полицаи тършуваха из апартамента, вадеха чекмеджета, сваляха книги от лавиците, след което тръгнаха нагоре към моето леговище, очевидно с намерението и там всичко да претърсят. Слава богу, че бях успял да се отърва от всички доказателства за наркотичната му зависимост — но продължавах да съм нащрек, да не би да се окаже, че Аластър е скрил другаде още принадлежности (или още по-зле — направо дрога).

По някое време един от парамедиците извика към ченгето, че „пациентът е стабилизиран“ и ще го пренесат.

— Ще се оправи ли?

— Загубил е много кръв, но успяхме да спрем кървенето. Няколко минути по-късно да го бяхте намерили, вече щеше да е мъртъв.

При тези негови думи погледнах полицая. Той само сви рамене и продължи да ме бомбардира с въпроси: „Какво работите?“, „Легално ли работите?“, „Как ще ми докажете, че пишете книги?“.

Междувременно парамедиците преместиха Аластър на носилка с надвиснала над главата му система и залепени за надупчените му вени маркучи. Избутаха го към входа, а колелата оставиха кървави следи по пода.

— Последно — рече парамедикът на ченгетата. — Вижте тук. — Повдигна чаршафа от Аластър и посочи белезите в свивката на лакътя му. — Наркоман — обясни.

— Знаехте ли за това? — попита ме ченгето с тон, от който ставаше ясно, че е бесен.

— Абсолютно не.

— Не ви вярвам.

— Истината ви казвам.

Ченгето извика на колегата си да претърси мястото по-внимателно, защото сега вече проверяват за наркотици от клас А^[7]. После се обърна към мен:

— Покажете ми ръцете си.

Подчиних се. Той ги огледа внимателно, явно разочарован, че са чисти.

— Обаче не вярвам да не сте знаели, че той…

Прекъсна го обаче колегата му, който пристигна с човека от магазина на ъгъла. Посочи ме и го попита:

— Този ли е нахлул в магазина и ви е накарал да се обадите в полицията?

Магазинерът ме познаваше, защото се отбивах при него поне веднъж на ден да купя нещо. Беше турчин, на петдесет и пет-шест години, винаги потиснат и със сведен поглед, но сега с ококорени очи при вида на разбитото студио и кръвта навсякъде.

— Да, този — кимна той към мен. — Редовен клиент ми е.

— Него ли видяхте да се връща с хер Фицсимънс-Рос снощи?

— Не, не беше той.

— Сигурен ли сте?

— Познавам другия, той също е редовен клиент. Този обаче не беше с него. Всъщност никога не съм ги виждал заедно.

— Кой тогава беше с Фицсимънс-Рос?

— Той така ли се казва? — попита продавачът.

— Казвате, че ви е редовен клиент, а не му знаете името?

— На повечето клиенти не знам имената.

— Опишете човека с Фицсимънс-Рос.

— Дребен, с бръсната глава и татуировка на бузата.

— Каква татуировка?

— Някаква птица май. Тъмно беше.

— За пръв път ли го виждате с Фицсимънс-Рос?

— Мисля, че да. Когато съм го виждал в ранно утро, той почти винаги е с мъж.

Полицаят ме погледна.

— Значи Фицсимънс-Рос често нощем е водил мъже? — попита.

— Както вече ви казах, бяхме в добри отношения, но почти не съм контактувал с него.

Старшият поклати глава, недоволен от отговора ми, същевременно потупваше с палец по американския ми паспорт.

— Вземи подробни показания от магазинера — рече на колегата си. — Междувременно, хер Несбит, ще видим какво ще изскочи от претърсването.

Измина един много нервен час, докато двамата полицаи, на които бе възложено, обръщаха мястото с главата надолу. Междувременно старшият взе пълни показания от мен. Един от другите слезе, понесъл единствения екземпляр на египетската книга, който си бях донесъл, и показа на следователя снимката ми отвътре на обложката. Последният прочете и кратката ми биография под нея, та дори отвори на първа глава и прегледа набързо началната страница.

— Значи сте този, за когото се представяте — рече накрая. — Би трябвало да сте доста наблюдателен, щом така си изкарвате хляба… ако така си изкарвате прехраната. Обаче се мъчите да ме убедите как сте нямали представа, че хер Фицсимънс-Рос е наркоман и обикновено води някакви мъже в апартамента си.

— Както виждате, господине, аз живея в самостоятелно жилище горе. Излизам и се връщам по различно време от хер Фицсимънс-Рос, с него много рядко се засичаме. Истината ви казвам, господине, не мога да твърдя, че знам много за него, освен че е много талантлив художник, с когото сме пили веднъж-два пъти бира, откакто се нанесох преди няколко седмици.

Полицаят си записа всичко това, но очевидно продължаваше да е скептичен. Когато колегите му най-сетне приключиха с претърсването и информираха шефа си, че мястото е чисто, ясно пролича колко е разочарован.

Потупа пак паспорта ми, като обмисляше следващия си ход. Накрая рече:

— Ако хер Фицсимънс-Рос дойде на себе си, ще вземем показания и от него, разбира се. Ако всичко се потвърди, няма да бъдете заподозрян по случая и ще ви върнем паспорта…

— Ама нали магазинерът ви каза в прав текст, че не съм бил с Фицсимънс-Рос…

— Паспортът ще ви трябва ли веднага? Планирате ли скоро да пътувате някъде?

— Не, поне идните една-две седмици — не.

— Е, да се надяваме, че дотогава всичко ще се изясни.

После бръкна в джоба си и извади дебел кочан разписки. Отвори го, написа ми официална бележка за паспорта и ме информира, че той ще се намира в Polizeiwache в Кройцберг. А в случай че се налочи да ми се обадят?…

Обясних, че в апартамента няма телефон, но може да ми оставят съобщения в „Кафе Истанбул“.

— А, да, на хората на изкуството телефони не им трябват — отбеляза сухо той. — Знаем къде да ви намерим, ако ни потрябвате, хер Несбит.

— Можете ли да ми кажете в коя болница закараха хер Фицсимънс-Рос?

— Не и преди да сме го разпитали. Хубав ден, господине.

Тръгна си, колегите го последваха.

Непосредствено след като той си замина, установих, че ми се вие свят.

Докато мозъкът ми правеше салта — реакция на всичкия адреналин, нахлул в кръвта ми от мига, в който намерих Фицсимънс-Рос на пода в студиото — ми хрумна друго: къде е очеркът, който написах за радио „Свободна Европа“, и защо, по дяволите, не го изкопирах в магазина на ъгъла? (А, да, и между другото, благословен да е собственикът, задето изчисти името ми.) Причината страхът за очерка веднага да обсеби мислите ми бе проста: ако са го скъсали, конфискували или унищожили по време на претърсването, ще ми отнеме цял ден да го напиша отново. Дори по-зле, полицията можеше да се свърже с радио „Свободна Европа“ и да ги информира, че кандидат-дописникът им е заподозрян в тежко престъпление срещу своя съсед, гей и наркозависим. Тръгнеше ли приказка в студиото, Петра едва ли щеше да си направи труда да ми каже повече от две думи — „Не, благодаря“ — когато най-сетне събера смелост да я поканя да излезем. Тъй че секунди след оттеглянето на ченгетата изкатерих стълбището и се насочих директно към лавицата с пишещата машина. Преместили я бяха на бюрото — капакът бе свален, няколко клавиша натиснати — очевидно в опит да се уверят, че не съм скатал пакетче с някакво психотропно вещество под тях. Статията бях сложил под машината на лавицата и макар първоначално сърцето ми да спря, с бърз поглед към пода установих, че осемте листа бяха разхвърлени из стаята. Събрах ги, подредих ги по ред на номерата и ги сложих прилежно на бюрото. После се уверих, че всичките ми бележници са си на мястото. Те също се бяха озовали на дъсчения под, а няколко бяха отваряни и разлиствани. Тук обаче си нямах работа с „полиция на мисълта“, която да се интересува как възприемам живота в Берлин. Хората търсеха само наркотици.

Следващите два часа посветих на усилията да възвърна предишния вид на стаята. Всичките ми дрехи бяха извадени от скрина или свалени от закачалките в гардероба. Всички кухненски прибори и уреди и всички почистващи препарати под мивката бяха разбутани. Дори кафеварката и електрическата кана бяха отворени и инспектирани. Поне ми бяха спестили идиотския номер от гръцките ресторанти със строшените чинии, а ги бяха наредили на пода до мивката. И пак отне известно време да подредя всичко, да оправя шкафчето с лекарствата в банята, понеже бяха изстискали цялата ми паста за зъби, строшили и изсипали на пода съвсем безобидна опаковка пудра за тяло, изпразнили цял флакон пяна за бръснене и излели шампоана и всичко останало, в което бих могъл да скрия някаква забранена стока.

Само като си помисля, че тъкмо бях изчистил банята от повръщаното. Все пак нищо важно не бе повредено или изчезнало (даже бяха оставили батериите досами радиокасетофона). А и най-вече не ме бе сполетяла съдбата на горкия Аластър. Слязох пак долу и видях, че навсякъде стените бяха опръскани с кръв и боя, работната маса и столовете също бяха омазани с тази смес от съсирена кръв и синтетични багрила.

Отидох в спалнята. Изглежда, нападението бе започнало тук, тъй като чаршафите бяха станали червени, а ченгетата бяха допълнили хаоса, разхвърляйки навсякъде дрехите му. Взех да обмислям какво трябва да се направи, но се сепнах от превъртане на ключа на входната врата. Втурнах се в антрето — грабнах стол евентуално за защита — и се озовах лице в лице с Мехмет. Той огледи полесражението, а после и мен (и това, че държа стол) с тревога.

— Извинявай, извинявай — рекох аз и пуснах стола. — Случи се нещо ужасно.

— Къде е Аластър?

— В болница. Снощи е имало опит за грабеж. Намушкан е няколко пъти. Аз си бях горе и съм спал, като се е случило — толкова бях пиян снощи, че всичко съм проспал.

— Жив ли е?

— Почти. Когато го намерих… с други думи, ако не бях го намерил, до половин час е щял да умре. Така казаха онези с линейката.

— А който го е направил? Хванаха ли го?

— Не. Но доколкото разбирам, се е промъкнал през отворен прозорец, докато Аластър е спял. Сбили са се. И…

Мехмет бавно заклати глава. Извърна се и каза почти шепнешком:

— Няма нужда да ме лъжеш. Знам, че не е бил крадец. Знам как живее Аластър.

Погледнах го право в очите и видях на лицето му израз, характерен за съпругите, чиито мъже редовно им изневеряват, особено ако са се примирили с факта, че съпругът кръшка и ще продължи в същия дух през целия им съвместен живот. Така де, кой съм аз да преценявам каква точно е връзката им или дали между тях има нещо повече от прекарвани заедно три следобеда седмично. Едно беше ясно — Мехмет бе потресен до дъното на душата си от гледката на това разрушение и от факта, че не мога да му кажа повече за състоянието на любовника му.

— Защо не са ти казали коя е болницата? — попита той.

— Защото медиците го откараха веднага, а ченгетата през цялото време ме разпитваха.

— Как ще го намериш?

— Ще започна да звъня. Като разбера, може заедно да отидем да го видим.

— Не, аз не мога.

— Разбирам — казах.

— Не, не разбираш. Никой не разбира. Ако се разчуе — за нашето „приятелство“ — с живота ми е свършено. Край с мен. Мъртъв съм.

Замълчахме. Мехмет бръкна във вътрешния си джоб и извади пакет цигари. Захапа една и ми хвърли пакета. Извадих цигара и му го върнах, затършувах из джобовете си за зипото, запалих и му я подадох. Когато ми я върна, рекох:

— Едно нещо можем да направим за Аластър — да пребоядисаме студиото и да почистим някак кръвта по пода и мебелите.

Идеята веднага бе възприета от Мехмет.

— Знаеш ли, това го работя почасово. Въртя семейното ателие за химическо чистене, но отделно се занимавам с бояджийство. Разбира се, не мога да докарам хората си да помагат…

— Мен ме бива с четката.

— Утре можеш ли да станеш рано?

— След снощи мисля днес да се тропосам в леглото още към девет.

— Добре, аз ще дойда утре в осем и ще донеса всичко необходимо.

— Ще съм на крак и готов.

— Благодаря ти.

— Няма нужда да ми благодариш.

— Напротив, има. Защото знам, че мога да ти имам доверие. Защото му мислиш доброто. И защото Аластър ми каза, че те харесва… а той много малко хора харесва.

Преди да си тръгне, Мехмет огледа спалнята и ме осведоми, че в идните дни ще поръча нов матрак. Освен това събра всичките опръскани с кръв дрехи на Аластър и ги набута в найлонов плик с думите, че ще занесе всичко в ателието. След което изчезна в мрака.

Внезапно ме заля умора — нищо чудно при безумните събития от последните дванайсет часа. Погледнах си часовника. Седем. Цял ден не бях ял, но не чувствах глад, не изпитвах нужда от храна, писне или каквото и да е друго, от нищо освен сън. Качих се горе, взех си продължителен горещ душ, после се стоварих в леглото и навих будилника за четири сутринта.

Спах толкова дълбоко, толкова непробудно, че когато се събудих от звъна на будилника преди зазоряване, изживях няколко прекрасни мига на дезориентация, в които можех единствено да си мисля: Господи, чувствам се като прероден. После събитията от предишния ден изскочиха на преден план и взе да ме човърка мисълта, че Аластър може и да не е изкарал нощта. Случилото се с него бе толкова чудовищно, толкова нечестно — а впрочем сега вече наистина го смятах за свой приятел. Ужасно ми се щеше да се обадя в полицията и да изискам да ми кажат как е, дали е прескочил трапа и ако да, кога ще може да го видя. Но понеже беше почти посред нощ, а обаждане в полицията можеше само да ги накара да помислят, че съм откачен или с гузна съвест (така де, ако изобщо успеех да намеря работещ телефон на някой ветровия ъгъл, тъй като всички улични телефони в Кройцберг бяха неизменно развалени или за пореден път разбити, а „Кафе Истанбул“ отваряше чак в шест) — решението бе само едно: да работя. Така че си направих кафе и хапнах малко черен хляб със сирене, после с подострен молив подхванах очерка — атакувах излишните описания и зле представените наблюдения, изгладих стилистичните пропуски и подобрих цялостното му звучене. Докато изчета и оправя всичко, мина шест. Направих си пак кафе, взех машината, врътнах лист на валяка, запалих сутрешната си цигара и започнах да тракам. Отне ми почти два часа да препиша осемте редактирани страници — включително с времето за нанасяне на коректор при всяка печатна грешка и чакане да изсъхне. Тъкмо бях приключил, чух вратата да се отключва. Мехмет беше дошъл.

— Можеш ли да ми помогнеш да пренесем няколко неща от микробуса?

Няколкото неща включваха четири кофи бяла боя, ванички, мечета и четки, голяма шлайфмашина за пода и малка ръчна за мебелите, десетина чувала за строителни отпадъци и две стълби.

— Божичко, как успя да подготвиш всичко от вчера следобед? — попитах.

— Мой братовчед има бояджийски магазин наблизо.

Направих кафе за двама ни, а през това време Мехмет ми разказа, че според него ще е най-добре да започнем със стените. Преди това обаче трябваше да се почисти разнебитеното студио. Оставих го за момент, за да си облека най-захабените тениска и дънки, които имах, а като се върнах, го заварих вече да прибира счупените четки и преобърнати бои от работната маса на Аластър в единия чувал. Включих се — само за половин час разчистихме повечето боклуци. Дойде ред на срязаните платна и Мехмет настоя да ги изхвърли, защото Аластър няма да иска да ги вижда, ще му е непоносимо. Накрая обаче успях да го убедя да ги приберем в ъгъла, за да попитам първо Аластър.

— Нека той реши дали ги иска — рекох.

Мехмет помисли и се съгласи.

— Няма ли новини? — попита едва чуто.

Поклатих глава. Той се умълча, залови се да отваря едната кофа боя и наля в две ванички. Следващите три часа почти не си говорихме. Само го попитах дали да си пуснем музика, докато работим.

Той отвърна, че няма проблем, тъй че извъртях четирите плочи от колекцията на Аластър със записи на „Добре темперирано пиано“ на Бах в изпълнение на Глен Гулд.

В десет часа си взех десетминутна почивка и прескочих до „Кафе Истанбул“, за да се обадя на Павел в радио „Свободна Европа“. Вдигна на петото позвъняване.

— На какво дължа честта? — попита сухо той, като чу гласа ми.

— Очеркът е готов.

— Брех, брех, какъв си натегач.

Да, защото не мога да си избия Петра Дусман от главата.

— Каза, че го искаш бързо. Затова…

— Можеш ли да го донесеш днес следобед?

— Няма проблем.

— Да речем, в три. — И ми затвори.

После помолих за телефонния указател и се обадих на всяка от шестте болници на територията на Западен Берлин. Всички рецепционисти заявяваха, че не биха могли да ми кажат дали са приели лице на име Аластър Фицсимънс-Рос. Трябвало да отида на място с документ за самоличност, за да ме уведомят дали имат пациент с това име. „Такъв е редът — ми обясняваха, щом изроптаех, че искам само да ми кажат дали е в болницата, или не. — Не зависи от нас да променим реда.“

Върнах се в апартамента и казах на Мехмет за обаждането в болниците, как не съм постигнал никакъв успех и нямам информация за Аластър.

Той сви рамене и продължихме да боядисваме до обяд — после ми съобщи, че трябва да върви на работа, но ще дойде пак утре в осем да продължим.

— За три-четири дни трябва да приключим.

— Ако науча нещо от полицията дотогава?…

— Ще трябва да почака до сутринта. Никой не бива да разбира за присъствието ми тук. Никой.

— Разчитай на мен.

След като Мехмет си тръгна, аз се върнах горе и се изкъпах, навлякох дънки и черно поло. Прочетох за последен път текста, като си мислех: Сигурно изобщо няма да го хареса и това ще е краят. Петра ще разбере, че материалът не е ставал за нищо — и тогава защо ще иска да излиза с кандидат-дописник, комуто са отхвърлили очерка?

А след няколко часа, като излязох от метростанцията на Вединг и тръгнах да пресичам улицата, видях отсреща да върви именно Петра. Беше с протрито кожено яке, закопчано догоре заради студа, къса черна пола и черен чорапогащник. Рядък лъч на зимното слънце мина по кестенявата вълна̀ на косата й и тя сякаш грейна.

Жената не ме видя. Вървеше с приведена глава и изражение, което подсказваше, че изживява нещо драматично; някаква тежка мисъл я тревожеше. Исках да я извикам по име. Инстинктивно разбрах, че не бива, защото в момента цялото й внимание явно бе съсредоточено върху нещо важно за нея. Стигнахме до входа на радиото почти едновременно, тя ме забеляза и веднага ме дари със стеснителна колеблива усмивка.

— А, ти ли си? — рече. — Какво те води насам?

— Нося текста си на Павел.

— Бързо работиш.

— Крайните срокове помагат на човек да се съсредоточи.

— Радвам се да те видя — рече тя и тръгна пред мен.

— Виж, имам два билета за Филхармонията утре вечер. Дворжак, дирижира Кубелик, който е все пак чех и разбира от Дворжак…

— Съжалявам, заета съм. Но благодаря.

Сви зад следващия ъгъл и изчезна.

Обзе ме чувството за неуспех, за горчиво разочарование. Ето. Тя ми казваше ясно и откровено: не ме интересуваш. Или: в живота ми има друг. Или просто: не, благодаря.

Колкото и да се опитвах да намеря оправдание за казаното: може утре наистина да е заета, може тъкмо сега да бърза за работна среща и затова да е толкова рязка с теб — не можех да се примиря с факта, че бях отблъснат.

— Изглеждаш посърнал.

Вдигнах поглед, Павел влизаше във фоайето усмихнат. Когато го опознах по-добре, разбрах, че малкото случаи, в които изобщо се усмихваше, бяха при вида на чуждо нещастие.

— Временна Weltschmerz — отвърнах.

— Моят опит сочи, че никога не е временна. Ела с мен.

Сторих го, тръгнах с него към бюрото му, като държах главата си наведена, за да не взема да попадна пак на Петра. Стигнахме леговището му и той ми посочи да седна на стола.

— Е… къде е текстът? — попита.

Подадох го. За мое изумление той веднага го зачете. Ето това не ми се беше случвало. Стараех се да не го зяпам, но току се улавях как го поглеждам крадешком и се опитвам да отгатна реакцията му. Само че лицето му беше на стар комарджия. Нищо не издаваше. Най-после след десет безкрайни минути той хвърли листовете на бюрото си и рече:

— Става, можеш да пишеш. И то добре. Имам обаче няколко препоръки…

Отне му точно три минути да нахвърля промените, които искаше. Повечето касаеха забележките ми относно източногерманското общество — които според него бяха малко „обобщаващи“ и трябвало да са по-изкусни. Искаше и да съкратя „описанията в стил Джон льо Каре“ при минаването ми през „Чекпойнт Чарли“.

— Прекалено често съм ги чувал — обясни. — Иначе е добре. Можеш ли да нанесеш поправките до утре сутрин?

— Да.

— Дай текста на охраната преди девет сутринта, после ще ти се обадя, когато ни трябваш за записа. Ще го дам и да се превежда.

— Добре. Ще съм готов преди девет.

Всъщност бях готов още преди седем на другата сутрин. След като бях го пренаписал още с връщането у дома — и си бях легнал рано — в шест и половина вече бях в метрото.

Оставих екземпляра при охраната на главния вход и скочих в подземния влак обратно към Кройцберг, в осем вече се бях качил на стълбата и покривах кървави петна с първа ръка бяла боя.

Както и преди, Мехмет работеше срещу мен и парираше всички мои опити за разговор.

Така че, като се изключат двете почивки за кафе и цигара и общите приказки за напредъка на ремонта („Утре може да започнем да шлайфаме и лакираме мебелите“), почти не разговаряхме. По обяд, както и предишния ден, той си тръгна. След душ и преобличане в дванайсет и половина вече бях в „Кафе Истанбул“.

— Имам съобщение за теб — каза ми още с влизането Омар. — Обаждане отпреди двайсетина минути от фройлайн Дусман.

— Сериозно?

— Сериозно, разбира се. Лично го записах. Каза да й се обадиш.

Подаде ми телефона и тефтер, в който бе записал името и номера. Вдигна веднага. Тя беше. Дала ми беше директния си номер.

— Значи ти предадоха съобщението. Павел ми каза, че само така мога да те намеря.

— Скоро ще трябва да си прокарам телефон.

— Но тогава ще бъдеш намираем. И ще се лишиш от цялата романтика на секретарските услуги в турско кафене.

Тонът й ме изненада. Беше лек и шеговит. За пореден път си помислих: прекрасна е.

— Павел ми даде и текста ти за превод. Имам няколко въпроса. Разполагаш ли с няколко минути в момента?

— Излез да пиеш кафе с мен.

— Въпросите ми не са чак толкова много.

— Излез на кафе с мен, Петра.

Последва дълго мълчание. Просто кафе, щеше ми се да й кажа. Но не беше съвсем истина. Продължителната тишина ми подсказа, че и тя го знае… знаеше, моментът е изключително важен. Или поне се опитвах да си внуша, че и тя го съзнава.

Не наруших мълчанието, не смеех да насилвам нещата, чаках отговора й. Трябва да бяха минали поне трийсет секунди, преди отново да заговори.

— Добре — отвърна почти шепнешком. — Да се видим на кафе.