Дъглас Кенеди
Моментът (8)

Шест

Когато влязох в апартамента, Фицсимънс-Рос работеше. Енергично полагаше с четката синя основа върху празното платно. От уредбата се чуваше някакъв фрий джаз, който беше колкото неблагозвучен, толкова и дивашки жизнен. Както беше омазан с аквамарин, в този момент Фицсимънс-Рос ми заприлича на номад от някое туарегско племе. Но като го гледах как се привежда и полюшва в ритъма на този радикално оголен джаз, докато междувременно борави с четката с такава лекота, с такава изкусна вещина, установих, че съм удивен от способността му да се вглъбява изцяло в това, което прави: удоволствието, освобождаването, успокоението, което те очаква, когато изгубиш себе си в платното и реално овладееш създаването на творбата. Това е голямата утеха, която се крие във всяко изкуство: по време на творческия акт имаш власт над нещата. Щом картината ти попадне в ръцете на галериста — или ръкописът ти замине при редактора — вече не ги притежаваш, нямаш власт над тяхната съдба. Но докато твориш, всичко е изцяло твое. Притежаваш го. В творческия процес има момент на осъществяване, на какъвто бях свидетел в момента. Странно ключе прещраква в мозъка ти. Не те интересува, не преценяваш, не мислиш какво ще стане после. Просто действаш. Работата те е завладяла. И си дотолкова вглъбен, така си погълнат от нейната траектория, че едва ли не си обсебен от силата, която в момента те тласка напред.

Като гледах как Фицсимънс-Рос атакува платното, единственото, което си мислех, беше: това е. Моментът. Възможно най-необузданият вид романтика. Чиста и безумна любов.

Промъкнах се тихо нагоре по стълбите, защото не исках да смущавам работния му устрем. Влязох в жилището си и намерих на масата бележка, която гласеше:

Днес следобед минах през „Кафе Истанбул“ и Негово Високоблагородие Омар ме уведоми, че секретарката на някой си хер Уелман те била търсила. Заръчала да й звъннеш.

Под тези думи разчетох името „Аластър“.

Музиката долу гърмеше. Въпреки че бях страшно уморен след дългия ден, знаех, че да помоля Фицсимънс-Рос да я спре, би означавало да убия момента. Затова си отворих бутилка вино и бележника и прекарах останалата част от вечерта над записките си. Музиката спря внезапно в четири сутринта. Още буден, аз се запрепъвах към долния етаж.

Фицсимънс-Рос седеше до кухненската маса, на която имаше бутилка водка и чаша. Изглеждаше изнемощял, зашеметен и така омазан с боя, сякаш беше стоял на прицел пред четката на Джаксън Полък. Тъкмо палеше голоаз и си доливаше чашата. Загледах се към платното, върху което беше работил. Резките линии на неговите квадрати и правоъгълници, тъй характерни за предишните му платна, неочаквано се бяха размили по границите. Ефектът беше внезапно хипнотичен, сякаш ясно очертаният му геометричен свят бе станал не толкова отчетлив, още по-експанзивен. Синята основа вече не беше нанесена в онези ярки лазурни или сапфирени нюанси, които отпращаха директно към спомена за Санторини в нажежен до бяло летен предобед. Тук синьото беше по-тъмно, по-неспокойно, в по-студени полутонове. Синьо, което отразява мирогледно по-скоро Берлин, отколкото Гърция — но все пак, освен ако не исках да ме залее с порой обиди, не бих посмял да изкажа гласно подобно наблюдение пред Фицсимънс-Рос. Така или иначе, разговора започна той, вдигнал очи от водката — погледът му, макар и натежал заради късния час и отпускането след творческия маратон, още пазеше онзи особен съсредоточен пламък; сияние, което притъмняваше единствено след инжектиране на дозата два пъти дневно.

— Не те видях да влизаш — подхвърли ми той.

— Беше зает.

— Не ми каза да спра музиката.

— Не исках да те прекъсвам. Изглеждаше погълнат от рисуването.

— Значи си ме шпионирал.

— Хубаво е… това платно.

— Не е „платно“, а картина, бахго.

— Както и да е, харесва ми.

Фицсимънс-Рос сви рамене. После взе нещо от рафта зад себе си.

— Тъкмо зачетох тая щуротия.

Хвърли предмета към мен. Беше книгата ми за Египет.

— Откъде я взе?

— Купих си я.

— Сериозно?

— Какво толкова се чудиш, бахго. На „Кантщрасе“, недалече от „Кафе Париж“, има англоезична книжарница. И ето ти го Томас Несбит в Египет.

— Поласкан съм.

— Това не означава, че ми харесва.

— А не ли?

— Всъщност ми се вижда доста зряла като за първа книга — и това не е похвала с половин уста. Талантлив си. Първокласен наблюдател…

— Усещам, че се задава някакво „но“.

— Това „но“ не е критика. По-скоро е наблюдение.

— А именно?…

— Животът още не те е блъскал достатъчно. Сигурно вярваш, че си преживял много. Нещастните родители, някоя и друга връзки, свършила в девета глуха, и то предимно защото не си способен да се посветиш…

— Не съм казвал подобно нещо.

— Няма и нужда, Томи бой. То ти е написано на челото. Моля те, обичай ме… моля те, не ме притискай.

— Не е честно — казах аз, но си мислех: как ме е преценил толкова точно, по дяволите.

— Може и да не е, но е съвсем вярно. Сполучливо попадение. И защо съм толкова убеден ли? Защото и аз съм скроен по същия начин, чадо мое. Трябва да се оставиш да те наранят, Томи бой. Това ще те отрезви и ще ти помогне да преодолееш желанието да се правиш на много умен, след което ще можеш да отплаваш към по-мрачни селения. Но не ми се хващай на думите. На мен са ми нужни две дози хероин дневно за честна игра.

— Никога ли не си се влюбвал?

— Много пъти.

— Имам предвид — истински.

Той направи знак към бутилката с водка и празния стол до кухненската маса. Отидох да си взема чаша от бюфета и седнах. Аластър ми наля и бутна пакета „Голоаз“ към мен.

— Истински? — повтори, като имитираше подигравателно акцента ми. — Дали съм бил влюбен истински?

— Именно.

Той пресуши чашата и си наля нова водка.

— Фактите. Мислех, че съм срещнал човека, с когото искам да споделя живота си. Галерист от Лондон. Не този, в чиято галерия излагам. Никога не смесвам двата свята. Не, Фредерик имаше галерия на съвсем друго място и не участваше в деловите ми отношения. Освен това беше двайсет и шест години по-възрастен от мен. Възпитаник на „Хароу“ и Оксбридж, много елегантен, много аристократичен. Всичко, което ненавиждам и тайно уважавам у проклетите британци. Тъй като беше потомък на доста известен род, пазеше своята хомосексуалност в тайна. Ожени се за една нещастница, глупава аристократка, която, разбира се, беше блондинка и се казваше Аманда. Одраха му кожата в съда, когато тя разкри неговата „малка мръсна тайна“. По това време вече бях с него. Когато се запознахме, се разкъсваше между желанието да живее живота, който иска, и необходимостта да живее живота, който си е внушил, че е длъжен. „Трябва да спазваме благоприличие, стари друже“ и всякакви подобни тъпотии като в пиесите на Терънс Ратиган.

Но в живота му се появих аз и той в моя. И всичко беше толкова ужасно точно. Абсолютно на всяко ниво. Бях срещнал половинката си, така да се каже, и той своята. Няколко седмици по-късно — изненада! Той реши да напусне семейния си дом и да заживее с мен. Имах ателие в Хакни — отвратително място, но евтино. Но Фредерик си беше Фредерик и намери апартамент в Мейфеър. Малък, но прекрасен. Заедно си създадохме дом. Виждаха ни заедно на публични места, и то съвсем като двойка. Това беше преди седем години, когато всичко ставаше много по-скришно. Фредерик наистина плати скъпо — и финансово, и в обществен план — за връзката си с мен, която не си правеше труда да крие. „Защо трябва да крия факта, че за първи път през живота си съм щастлив?“, каза ми в деня преди да умре. И това от човек, който беше ужасно сдържан в емоциите си дори с мен в началото.

— Как умря? — попитах.

— Много просто. От инфаркт на бюрото си в галерията. Разговарял по телефона и… бум. Сърцето му просто отказало. Цял живот цигари, червено месо и тая сложна ситуация, с която се бореше. В крайна сметка сърцето му не издържа. Беше само на петдесет и три, изкарахме заедно съвсем кратко, осем месеца. Осем върховни месеца. Бога ми, Фредерик беше обидчив. А моя милост… вече знаеш, че не съм най-уравновесеният и лесен човек на земята. Но… как да се изразя? През тези месеци заедно всяка сутрин се будех с мисълта: аз съм с Фредерик и животът е жестоко прекрасен. Това беше първият и последният път, когато възприемах живота по такъв абсурдно позитивен начин. Смъртта на Фредерик сложи край на всичко. Сложи край завинаги.

— Не бъди толкова сигурен.

— О, сигурен съм, напълно сигурен. Знам прекрасно истината по въпроса, а тя е, че вече съм изживял своя така наречен миг под слънцето и сега…

— Може това да не е била последната любов в живота ти.

— Пак ми се правиш на Полиана^[1]. Тази част от живота ми наистина е мъртва и погребана. Всичко е приключено. И съм доволен, че имам уговорка като тази с Мехмет — три пъти седмично, никакви ангажименти, никакво обвързване.

— А същевременно картините ти стават все по-мрачни.

— Вероятно защото съм се примирил с положението си като цяло. Имам работата си. Имам любовник, който не означава почти нищо за мен извън чисто практическата част. Продавам точно толкова картини всяка година, колкото е нужно, за да плащам за пороците си. И благодарение на наема, който получих от теб сега, съм туширал нравоученията и заплахите на подлия хазаин. Така че като живот моят е доста приемлив… за наркоман. — Той смачка фаса си. — И щом стана дума… май закъсняваш да си легнеш, младежо. Както ти е известно, имам нужда от „лекарството“ си, за да заспя. И понеже ми се струва, че каквато си кокона, ти се гади от игли…

— Не казвай нищо повече — отвърнах и се качих горе.

Спах до обяд и се събудих от издайническите звуци на Фицсимънс-Рос и Мехмет, които правеха любов. Надух радиото, за да заглуша техния музикален фон. След като си направих закуска и взех душ, изчаках, докато чуя вратата долу да се захлопва, което означаваше, че Мехмет си е тръгнал. Едва тогава посмях да изляза. Както винаги след среща с Мехмет Фицсимънс-Рос смесваше бои, опъваше платна или скицираше — наричаше го „подготвителна работа, която не ангажира мозъка“.

Когато се появих с намерение да отида до „Кафе Истанбул“ с телефона, Аластър ме погледна необичайно предпазливо и сякаш с известно смущение побърза да каже:

— Снощи май нещо се бях разприказвал… — вдигна поглед от палитрата, на която смесваше цветове.

— Така ли? Не съм забелязал.

— Да говориш за себе си… е толкова досадно. Толкова американско.

— И толкова ирландско. Излизам, да ти взема ли нещо?

— Два пакета „Голоаз“ и еднолитрова „Столичная“. (Това беше съветската марка водка, която той винаги пиеше.) Има трийсет марки в якето ми, закачено е до вратата.

Износеното кожено яке висеше на стара виенска закачалка. Бръкнах в джоба му и намерих парите заедно с пакетче бял прах, стегнато опаковано в малка найлонова торбичка.

— Май си забравил нещо тук — вдигнах пакетчето, което очевидно беше хероин.

— О, бахго! — Той пусна шпатулата и дойде при мен. — Мислех, че съм го загубил. — Подаде шепа и аз пуснах пакетчето в нея.

— Е, намери се — казах.

— Да не проверя най-логичното място. Леле, адски съм зле.

Потеглих. Щом влязох в „Кафе Истанбул“, си поръчах кафе и попитах Омар може ли да ползвам телефона. Той го сложи на плота. По-рано бях преписал номера на радио „Свободна Европа“ в бележника си, затова сега го погледнах и набрах офиса на Джеръм Уелман. Отговори ми същата делова жена. Представих се, последва властен отговор.

— Хер Уелман ще ви приеме утре в единайсет предобед. Имате ли нашия адрес?

— Добре, в единайсет съм свободен — казах, — не, нямам адреса ви.

— Така, запишете го, както се досещате, ни няма в телефонния указател. Ще трябва да носите документ за самоличност. Няма да ви пуснат иначе. Не закъснявайте, понеже хер Уелман има много сгъстен график утре.

На следващата сутрин пристигнах пред радио „Свободна Европа“ цели десет минути преди срещата. Носех единственото що-годе прилично сако, което си бях взел — от кафяво рипсено кадифе с кафяви велурени кръпки на лактите — черна вълнена риза и тъмносини дънки, които тази сутрин си бях направил труда да изгладя за първи път. Съзнавах, че изглеждам като излязъл от Гринич Вилидж някъде около 1955 година, оставаше само от джоба ми да се подава смачкани на мекица от четене стихосбирка на Една Сейнт Винсънт Милей.

Сградата на радио „Свободна Европа“ се намираше в неприветлива индустриална зона на града с подчертано ироничното име Вединг^[2]. Близо до станцията на метрото, откъдето се появих, фармацевтичният гигант „Байер“ имаше масивна административна сграда от 1930-те години. Тя се извисяваше над пейзаж с мръсни жилищни сгради и промишлени постройки. „Шосещрасе“ — някогашен граничен пункт, сега затворен — се мержелееше отпред, както и Стената, която очертаваше близкия хоризонт на изток. Радио „Свободна Европа“ се намираше на две преки по-нататък от „Кохщрасе“, недалече от Ботаническата градина. Помещаваше се в скромна необозначена тухлена сграда. Място, което в миналото спокойно може да е било завод за фина механика. Отвън по нищо не личеше, че това е западноберлинският клон на известната радиостанция. Но за всеки минувач беше ясно, че институцията, която се намира вътре, обръща сериозно внимание на сигурността. Сградата беше опасана с висока телена мрежа като тези около училищните игрища в Ню Йорк. Горе мрежата завършваше с бодлива тел. В единия край на ограждението имаше залостена двукрила врата. Пред входа откъм улицата беше монтирана охранителна камера. Щом се приближих и натиснах звънеца вдясно до вратата, от будката непосредствено след портала излезе мускулест мъж в синя униформа на охранител.

— Ja? — погледна ме изпитателно той.

Бях си приготвил паспорта и обясних, че имам среща с хер Уелман. Той взе документа и каза: „Чакайте“. После влезе в помещението си, като ме остави навън да подскачам от крак на крак. Ръцете ми в ръкавици бяха дълбоко пъхнати в джобовете на якето в опит да се опазя от лютия минусов студ. След десетина минути човекът се появи и отвори вратата с думите:

— Вървите право напред до вратата с надпис „Приемна“. Фрау Орф ще е там, за да ви посрещне.

— Коя е фрау Орф?

— Секретарката на хер Уелман.

О, страхотно. Онази.

— Може ли паспорта, ако обичате?

— Ще си го вземете на излизане. — Той посочи към приемната.

Бях очаквал да се озова лице в лице със суха кокалеста жена с вид на пазач в затвор или майка игуменка. Но фрау Орф беше истинска красавица, малко над четирийсетгодишна: висока, стройна, с дълга чуплива кестенява коса и иронична усмивка на лицето, достойно за френска киноактриса. Беше елегантно облечена с черна кожена пола и червена копринена риза. Моментално забелязах брачната халка на левия безименен пръст. Тя не пропусна да забележи, че съм забелязал. Точно както регистрира и че съм слисан от красотата й — оттам и ироничната усмивка, когато протегна хладната си ръка и каза с ултра сух тон:

— Хер Несбит. Приятно ми е.

Тя ме изведе от приемната, която много приличаше на лекарска чакалня, и ме преведе през открито помещение с няколко десетки бюра, отделени с подвижни прегради. Залата беше към триста квадрати метра, но ние вървяхме прекалено бързо (с усилие отклоних погледа си от полюшващите се бедра на фрау Орф, която крачеше пред мен) и не успях да огледам натъпканите като сардели обитатели на бюрата. В дъното на помещението имаше две студиа със стени от звукоизолиращо стъкло, през които хората в непосредствена близост можеха да виждат кой е пред микрофона в дадения момент. Между двете студиа имаше стена с врата. Надписът от външната страна гласеше: „Джеръм Уелман, директор“.

Фрау Орф отвори вратата. Озовахме се в преддверие, чиито стени бяха украсени със серия ценни за историята плакати на радио „Свободна Европа“, които датираха от петдесетте години насам. Безукорно подреденото бюро на фрау Орф се намираше в непосредствена близост до втора врата, по която тя почука два пъти с кокалчетата на пръстите си, и влезе, щом отвътре се чу глас:

— Kommen Sie doch herein.

Тя влезе, но се забави вътре само миг.

— Директорът ще ви приеме веднага — рече.

Оказа се, че съм избрал подходящо облекло за срещата — Джеръм Уелман също носеше сако от рипсено кадифе (тъмнозелено) с велурени кръпки на ръкавите и тъмнокафяво поло. Беше малко над петдесетгодишен, с длъгнесто изпито лице и добре оформена брада. Кабинетът му беше целият опасан от рафтове с книги и рамкирани фотографии, на които директорът беше сниман с важни политици (Форд, Картър, Хелмут Шмит) и ключови културни дейци (Айн Ранд, Метислав Ростропович, Кърт Вонегът, Ленард Бърнстейн), явно отбивали се при него при свои пътувания до Берлин. Видя ми се любопитно, че Уелман е подредил заедно снимки на американци с леви убеждения като Вонегът и Бърнстейн и на кралицата на рационалната философия, защитаваща правото на свободна воля — Айн Ранд. Това беше заявка пред всички посетители в този кабинет, че домакинът не е изразител на ортодоксалния американски консерватизъм. Самият Уелман имаше вид на човек, който би бил съвсем на място, ако изнасяше лекции върху Кант в Колумбийския университет, което също подсказваше, че не е типичен боец от Студената война.

— Както със сигурност знаете — започна той, след като ме покани да седна на стола срещу бюрото му, — радио „Свободна Европа“ има клонове във Виена, Хамбург, Триест, Мюнхен. Там има специални подразделения, които излъчват предавания примерно на полски, български или чешки език. Но тук, предвид уникалното ни разположение в този град, предаванията са насочени изцяло към нашите слушатели в Германската демократична република. Което налага съществения въпрос: Wie fliessend ist ihr Deutsch?

Доколко свободно говорите немски?

В следващия половин час Джеръм Уелман проучи из основи въпроса, като ми говореше само auf Deutsch. Успях да остана в крачка с него. Разпита ме за годините ми в колежа, за книгата ми за Египет, за живота ми в Кройцберг (подходих доста избирателно с подробностите около съжителството с Фицсимънс-Рос) и най-вече за първите ми впечатления от еднодневната обиколка, която бях предприел из Източен Берлин. Тук разказвачът у мен се развихри. Разправих сладкодумно за жената в книжарницата и за анголския инженер, но най-вече за потресаващото впечатление, което ми бе направила Стената, гледана от другата страна на границата. Накрая Уелман вдигна ръка.

— Добре, убеди ме. След основните вечерни новини в девет имаме рубрика, онасловена простичко и красноречиво „Записки от чужбина“. В нея даваме възможност на журналист или писател да коментира напълно свободно свое пътуване или текущо събитие. Излъчваме го и на немски, и на английски. Разполагаме с няколко преводачи, които ще работят с теб, щом предадеш текста, използваме няколко местни актьори, които четат немската версия. Оригинала ще записваш лично. Първата ти задача е да напишеш нещо в духа на това, което ми разказа току-що — наречи го „Първото ми минаване през границата“ или каквото ти хрумне. Никога не казвам на писателите как да си вършат работата и до голяма степен имаш картбланш да се изразяваш както намериш за добре, особено след като възгледите ти за ситуацията в Източен Берлин съвпадат с нашите. Нека да звучи остроумно и не забравяй, че тук говорим открито и ясно пред своите слушатели. Вместо да заемаме манихейска позиция и да приемаме нещата за бели и черни, предпочитаме да ги виждаме в по-сложните нюанси на сивото. Разбира се, това ни навлича всякакви проблеми с онези бесни патриоти у дома, които смятат, че трябва да пускаме „Боже, благослови Америка“ на всеки пет минути. Но те не схващат, че се превръщаме в много по-силно пропагандно оръжие, когато не защитаваме чак толкова отявлено живота на Запад и показваме, че сме критични и към самите себе си.

Така или иначе, ако първото ти предаване се получи, ще обсъдим и други бъдещи планове. Само искам да те предупредя, че бюджетът ни не е особено голям. Плащаме по тарифите на държавна радиостанция. Мога да ти предложа двеста долара за текста, като в това влиза и хонорарът ти за записа. Ако не е достатъчно, опасявам се…

По актуалния обменен курс двеста американски долара се равняваха на около петстотин и шейсет германски марки. Това покриваше месечния наем и голяма част от джобните ми за месеца.

— Съвсем достатъчно е — отвърнах.

— Отлично. Можеш ли да предадеш текста следващата седмица по същото време? Ще се консултирам и с продуцента, който ще те поеме — Павел Андрейевски. Той е поляк, това личи от името му, но както и на всеки, който работи тук, немският му е отличен. В момента Павел записва предаване, ще се освободи след пет минути. Ако двамата се спогодите — а да те предупредя, той си пада малко чешит, макар че е един от най-добрите ми продуценти, ако съумееш да се сработиш с него… в програмите ни има много прозорци, които се нуждаят от запълване. Може да се каже, че текучеството на сътрудниците ни е доста голямо. Така че постарай се да направиш добро впечатление на Андрейевски…

Телефонът на бюрото на Уелман иззвъня. Той вдигна, каза: „Ja?“, после додаде: „Schicken Sie herein“. Да заповяда.

В същия миг вратата се отвори и в кабинета влезе млада жена. На около трийсет. Средна на ръст. Къса кестенява коса, подстригана на каре. Дънкова пола, черен чорапогащник и черна фланелка с дълъг ръкав. Възслаба, в едната си ръка държеше запалена цигара, а в другата — някакви листове. Почти веднага забелязах, че ноктите й — също като моите — са изгризани. Освен това ми направи впечатление, че на дясното коляно има малка бримка, а високите й до средата на прасеца ботуши се нуждаеха от лъскане. Но причината да забележа всичките тези подробности за толкова кратко време беше необходимостта да намеря начин да отместя поглед от лицето й. Кожата й беше чиста, добре поддържана. Това, което най-много ме порази в кафявите й очи — освен че тъмните полумесеци под тях говореха за безсъние — беше излъчваната потребност, тъга и ясно изразена мекота. Усетих, че това е жена, познала болката, която обаче държи да се представи пред света с достойно лице. Красноречивият факт, че не намираше причина да се тревожи за маловажни подробности като скъсан чорапогащник — или че можеше да покаже уязвимост, като държи изгризаните си нокти нелакирани — ме привлече моментално. Може би защото ми се стори ужасно красива. Но не онзи общоприет вид красота, характерна за манекенка или миловидна актриса. По-скоро красота, която излъчваше интелект, уязвимост, силно чувство за собственото аз, дълбоко чувство за самота.

А нейната реакция, когато ме видя? Усетих погледа й към мен. Разбрах, че е изпитала същия кратък разтърсващ миг на изненада, когато се погледнахме за първи път. Веднага след това побърза да се обърне към Уелман:

— Herr Direktor, hier ist die Übersetzung die Sie wollen.

Ето превода, който искахте.

— Благодаря ти, Петра — отвърна той, като взе листовете. — Искам да се запознаеш с един човек. Американски писател — и то добър.

Изправих се.

— Томас, да ти представя една от нашите преводачки. Петра Дусман.

Тя се обърна към мен. Пое протегнатата ми ръка. За кратък миг очите ни пак се срещнаха. Не ме погледна с възторг или романтичен копнеж. Но тъкмо в този момент, когато ръката й беше в моята и бяхме лице в лице… с една дума, знаех. Точно както усещах, че знае и тя.

Тя изтегли ръката си и пак се обърна към Уелман.

— Wenn Sie Fragen zu der Übersetzung haben, Herr Direktor…

Ако имате някакви въпроси по превода…

— Едва ли ще имам — отвърна той. — А ти вероятно съвсем скоро ще работиш с Томас.

Не долових ли незабележима усмивка на лицето й, когато той го каза? Дори така да е било, тя бързо я прикри и просто отвърна на господин директора с кимване.

— Нямам търпение — казах аз.

— Ja — отвърна тя.

И без да поглежда назад към мен, си тръгна.

Докато вратата се затваряше след нея, единственото, за което можех да мисля, беше: досегашният ми живот току-що се промени.