Дъглас Кенеди
Моментът (5)

Три

Никога не подценявай това, че случайността движи ужасно голяма част от човешкото съществуване. Никога не подценявай това, че присъствието ти на определено място в конкретен момент променя цялата траектория на събитията за теб. Никога не подценявай това, че всички сме заложници на хаотичните ритми на живота.

Ето например:

Излизам от Филхармонията с мисълта, че направо се прибирам към пансиона. Но после решавам да си намеря бар някъде в Кройцберг. Щом се подавам от подлеза, за малко да се върна обратно заради навяващия сняг. Но пресичам улицата и влизам в някаква дупка. Неприятна размяна на реплики с художник ме довежда до разговор с жена, която има безопасна игла в носа. Прекарвам нощта с жената. Когато на следващия ден се събуждаме, тя ме зарязва. Озовавам се на улицата. Разглеждам близкия контролно-пропускателен пункт. После се отбивам в първото кафене по пътя си. Още с влизането на стената отсреща ме посреща обява на английски:

ТЪРСИ СЕ СЪКВАРТИРАНТ

Художник с допълнителна спалня в ателието си търси наемател. Наемът е поносим. Помещенията също. Да ми се обаждат само пропаднали типове.

На обявата беше оставено име — Аластър Фицсимънс-Рос. Имаше и телефонен номер. Преписах и двете. Фицсимънс-Рос. Сигурни е британец. При това явно доста превзет — с това обяснение за пропадналите типове. После изпих няколко чаши гъсто турско кафе, кашаво от утайката, изядох парче баклава и поисках да ползвам телефона. Човекът зад бара — гузен поглед, мазен мустак, пожълтели зъби, забити в цигара — ми поиска двайсет пфенига за услугата. Погледнах си часовника. Дванайсет и четирийсет и девет. Набрах номера. Звънна четиринайсет пъти. Тъкмо се канех да затварям, когато се обади глас. От слисания тон веднага си направих извода, че джентълменът също като мен май е окъснял предната вечер.

— Бахго! Навик ли ви е да звъните на хората в ранни зори?

В гласа се усещаше тютюнева школовка и шикозен акцент. Бих казал, като на говорител от Би Би Си, но не с толкова отчетливо разслояване на гласните.

— Почти един на обяд е — възразих. — Всъщност Аластър Фицсимънс-Рос ли е на телефона?

— Кой се обажда?

— Казвам се Томас Несбит.

— И си американец, бахго.

— Невероятна проницателност…

— И като повечето американски селяни си вдигаш гъза в пет сутринта с идиотските си крави и хич нямаш срама да звъниш на някого в толкова нечовешки ранен час.

— Случайно съм от Манхатън, така че не разбирам много-много от крави. И тъй като самият аз също се събудих по обяд…

— Има ли конкретна причина да ми звъниш?

— Исках да питам за квартирата. Но е ясно, че не започваме особено добре, така че…

— Чакай, чакай…

Последва свиреп пристъп на кашлица; същата като моята, ако се случи да прекаля с цигарите предната нощ.

— Да си го начукам… — успя да избълва той, щом кашлицата стихна.

— Добре ли сте?

— Ако ми присадят нов бял дроб, ще съм пушка. За квартирата да питаш, така ли?

— Аха.

— Имаш ли си име?

— Вече ви го казах.

— Да, вярно, вярно. Ама е толкова нечовешки рано, мамка му…

— Може да ви звънна по-късно.

— „Марианенщрасе“ номер пет. Името е на звънеца. Трети етаж. Дай ми един час, пич.

И приключи разговора.

 

 

Прекарах следващия час в скитане из Кройцберг. Това, което видях, ми хареса. Жилищни сгради от деветнайсети век в различни стадии на занемареност, но внушителни в своята бюргерска масивност. Навсякъде графити, повечето посветени на злоупотребата на турското правителство с човешките права (записах си в бележника избрани примери от тези импровизирани лозунги и по-късно си ги преведох) или разпространяващи обичайните — оказа се — немски анархистки призиви за изкормване на буржоазната капиталистическа държава. В Кройцберг нямаше абсолютно нищо буржоазно.

Успях да открия две-три сбутани кръчмички, но те приличаха на немски вариант на битническите свърталища из Гринич Вилидж от юношеските ми години. Баровете, които мярнах, бяха или от типа на метълската бърлога, в която попаднах предната вечер, или тук-там някоя старовремска бирария или турско сборище. В последните лъщяха луминесцентни лампи и вътре висяха хлътнали очи и каскети, пушеха ожесточено, пиеха ракия с кафе за разредител, разговаряха заговорнически или гледаха в нищото с отсъстващия поглед на самотниците, изгнаниците, прокудените. По улиците беше пълно с такива като тях. Както и със забрадени туркини (много рядко имаше по някоя съвсем забулена), които се движеха скупчени, бутаха деца в колички и не спираха да бърборят. Имаше в изобилие и пънкари като Сабине, скинари — едни с щръкнали коси, други с обръснати черепи, с татуировки по скулите. Наркоманите си личаха отдалече: бледи, измършавели като скелети, с нездрав вид и унил празен поглед в очакване на следващата доза. На всяка крачка виждах дюнерджийници, непретенциозни пицарии, магазини за военни шинели, рокерски якета и кубинки. Изисканите, богатите, контетата не бяха за Кройцберг. Тук беше евтино. Просташко. Пъстро и разнородно. Истински бохемски квартал, а не псевдоартистичен район, станал моден сред юпитата с кинти, където единствените хора на изкуството са художници и писатели с пълен портфейл.

Кратката разузнавателна обиколка по-скоро ми показа, че това е средище на аутсайдери, където човек може да намери някакъв вид пристан в толкова неуверения и нерегламентиран свят. Докато се разхождах из тесните му дълги улици, си мислех: това е едно от тия места, дето ти предлагат евтин подслон и никой не пита откъде идваш. Установяваш се някъде и оцеляваш с минимални средства. Обръщаш гръб на амбициите си и просто живееш. Беше своеобразна градска tabula rasa, на която сам пишеш правилата; твой си modus vivendi за изживяване на конкретен период от живота ти.

Сградата на „Марианенщрасе“ 5 беше доста интригуваща. Два пъти по-голяма от всички други жилищни кооперации на улицата. И приличаше на място, което местната комисия по архитектура и градоустройство е обявила за негодно за живеене. Прозорците на партера бяха заковани. Входната врата имаше вид на редовно отваряна с шутове. Графитите по стените бяха наблъскани толкова нагъсто, че в крайна сметка нищо не можеше да се разчете. Току до сградата имаше бакалийка — ein Lebensmittelgeschäft — която направо крещеше за проверка от службите за здравен контрол: изложените плодове и зеленчуци тънеха в гнилоч. Зад щанда стоеше дребен турчин на средна възраст (или поне аз реших, че е турчин), който правеше сандвич на клиент, без да сваля цигарата от устата си.

По-надолу, покрай малък парк в края на улицата, се издигаше Стената. От мястото, на което се намирах, различих горните етажи на високи соцблокове на някакви двеста-триста метра оттатък границата. Това също правеше впечатление в Кройцберг. На изток кварталът опираше изцяло в Стената. Накъдето и да се обърнеш, виждаш Стената.

Натиснах звънеца с надпис „Фицсимънс-Рос“. Никакъв отговор. Пробвах втори път и изчаках трийсет секунди. После трети път. Едва тогава се чу тихо жужене, което подсказа, че ми е даден достъп през входната врата. Влязох във фоайето на партера. Беше просторно и студено като пещера. Щом пристъпих вътре и вратата зад мен се затвори, видях как дъхът ми се издига на струйка пред лицето.

Най-напред забелязах стените. Бяха на зидария, без мазилка и боя, нащърбени, шуплести и на вид неособено надеждни. При стълбището се виждаха няколко разбити пощенски кутии. Плочите на пода бяха в същия архитектурен стил, ще рече, пълна разруха. На тавана светеше една-единствена луминесцентна тръба.

Тръгнах нагоре по стълбите. На първия етаж имаше само една врата с нескопосано надраскан знак на долар върху нея, зачертан на кръст, а отдолу се четеше надпис: Kapitalismus ist Scheisse! Вратата на втория етаж беше опасана с бодлива тел, в която имаше само малка пролука, колкото да се стигне до ключалката и бравата. Собственикът или изпращаше на външния свят съобщение „Не влизай“, или беше мазохист, който харесва риска да се одере зверски на всяко влизане в апартамента си. Каквато и да беше истината, изпитах облекчение, че не е входната врата за жилището на Фицсимънс-Рос.

То се намираше на следващия етаж. Общо взето, вратата беше в същия стил като другите, но артистично боядисана в бяло, като тук-там личеше старата кафява боя. Отвътре се чуваше гръмка барокова музика (май някой Бранденбургски концерт). Заблъсках здраво по вратата. Тя се отвори. Пъхнах глава и надуших специфичния химически мирис на боя. Стаята беше просторна. Също като входната врата, стените бяха боядисани в бяло — щедрите бели мазки на четката се виждаха с просто око. Към четирите стени бяха насочени грамадни промишлени прожектори. На две от тях имаше гигантски платна, които представляваха мрачни вариации на тема цвят — наситен ултрамарин, преливащ в небесносиньо, кобалтово синьо, тъмносиньо. В дъното на помещението, на повече от десет метра от мен, видях дълга маса, отрупана с бои и парцали с бои по тях, както и няколко платна в различна степен на завършеност. Но това, което ме порази най-силно в тази огромна стая, пригодена за ателие — освен очевидния талант, за който свидетелстваха картините по стените — беше подредеността. Вярно, жилището беше спартанско, с гол неизциклен под, тясната като в самолет кухничка разполагаше само с най-необходимото. Единствените мебели бяха поцинкована масичка за кафе, два обикновени виенски стола с огънати облегалки и продънен диван, заметнат с бял ленен плат. Не беше никак топло — помещението беше толкова голямо, че явно беше убийствено да се плаща за отопление. Колкото и аскетично да ми се стори обаче, го харесах от пръв поглед. Художникът, който живееше тук, явно гледаше отговорно на работата си и не беше затънал в бохемска немарливост и мръсотия.

— Самопокани се значи.

Гласът — онзи същият, като на говорител по Би Би Си, само че този път извисен в гръмогласен лай, за да надвика гръмовните акорди на Бах — идваше от стълба в единия ъгъл. Обърнах се и се озовах лице в лице с мъж на около трийсет и пет, дълъг, върлинест, с нездрав цвят на кожата, хлътнали скули, ужасни зъби и електриковосини очи, които си подхождаха с ултрамарина в картините. Носеше избелели дънки, дебело черно поло, което не можеше да скрие по никакъв начин очевидно мършавото му тяло, и скъпи на вид кожени боти с връзки, целите опръскани с боя. Но това, което правеше най-силно впечатление, бяха хипнотичните му очи. Излъчваха студенината на полярни ледове и бяха подчертани от дълбоки тъмни полумесеци. Загатваха за човек, който е едновременно дързък и уязвим, и затвърдиха първоначалното ми впечатление, че хъшлашкият му език е само поза. В крайна сметка арогантността обикновено прикрива несигурност.

— Самопокани се — повтори той, надвиквайки Бах.

— Вратата беше отворена…

— И ти просто реши да се разположиш като у дома си.

— Не е като да си правя кафе в кухнята ти.

— Това намек ли е? В смисъл: намекваш да те черпя нещо?

— Не бих отказал. И ако е възможно да намалиш музиката…

— Нещо против Бах?

— Ни най-малко. Но намирам, че да се надвикваме на фона на Бранденбургските концерти…

Крайчецът на устата на Аластър Фицсимънс-Рос леко се изви.

— Образован американец. Каква изненада.

— За разлика от надменен британец, което не е чак такава изненада — не му се дадох аз.

Той помисли над думите ми за момент, после прекоси ателието до грамофона и вдигна игличката от плочата.

— Не съм британец. Ирландец съм.

— Не говориш като типичен ирландец.

— Останали сме шепа хора като мен, дето говорим така.

— Май им викаха западни британци?

— Май си наясно с ирландския жаргон.

— Има американци, които четат и пътуват.

— Вярно ли е това, дето се събирате веднъж годишно в някой ресторант и си разказвате истории?

— Вярно е, само че не в ресторант, ами в закусвалня. Не спомена ли нещо за кафе?

— Колко съм невъзпитан. Само дето пия единствено чай. Чай, водка и червено вино.

— Чай става.

— Но иначе пиеш, нали?

— Пия, да.

Той отиде до кухнята и взе очукан и ръждясал чайник.

— Камък ми падна. Онзи ден на вратата ми се изтърсиха едни твои сънародници. Същински ухилени зомбита с адски грозни сини костюми и табелки с имената им на реверите.

— Мормони?

— Аха. Предложих им по чаша чай, а те ме погледнаха така, сякаш съм поискал да спя с някоя от сестрите им.

— Забранен им е кофеинът в какъвто и да е вид, чай, кафе, кока-кола. Пиячката и цигарите също са табу.

— Ясно, сега разбирам защо така пребледняха, като си запалих. Ти нямаш нищо против, нали?

— Имаш предвид цигарите?

— Да бе, да, забравих, че на вас, американците, ви се причуват други работи.

— Дай да оставим тая работа с „вас, американците“, а?

Казах го без яд или раздразнение — по-скоро с нещо като усмивка, в която се надявах да прозира иронията.

— Адски си прям, мистър Ню Йорк. И трябва да призная, че ти забравих името.

Припомних му го. Той каза:

— Дай да видим. Като сериозен пич сигурно предпочиташ да ти викат Томас, а не Том или, не дай боже, Томи.

— Томас е окей.

— Значи ще ти викам Томи. Не, по-добре Томи бой, ей така, напук. Е, Томи бой, пушиш ли?

— Не съм мормон… и да, свивам си цигари.

— Същий Джон Уейн.

— Наистина ръсиш адски много глупости за очевидно талантлив човек като теб.

Последната част от моето наблюдение привлече вниманието му. Вдигна от огъня вече кипналата вода, изплакна с вряла вода голям кафяв порцеланов чайник, посегна да вземе тъмнозелена тенекиена кутия, отвори я, гребна от нея три препълнени лъжици чай и ги изсипа в чайника, а накрая попита:

— Какво те кара да мислиш, че имам изобщо някакъв талант?

— Двете платна на стените.

— Искаш ли да купиш едното?

— След като съм тук, за да търся стая, едва ли мога да си позволя цената ти.

— Откъде знаеш, че взимам скъпо?

— Просто усещане.

Той наля врялата вода в порцелановия чайник, покри го и си погледна часовника.

— Трябват му четири минути, за да се запари както трябва… освен ако не си от онези нещастници, които обичат чаят им да е с цвят на рядка пикоч.

— Тъмна пикоч идеално ме урежда.

Той ми подхвърли полуразпаднал се пакет „Голоаз“:

— Ето, изпуши една истинска.

Хванах пакета, взех си цигара, запалих, дръпнах бавно и силно и усетих онзи метално-ауспухов вкус, който винаги съпровожда пушенето на „Голоаз“.

— Та колко, мислиш, върви такава картина? — попита ме Фицсимънс-Рос.

— Пазарът на изкуство е нещо, от което не разбирам… особено европейския.

— Ако бяхме в галерия „Къркланд“ в Белгрейвия, където обикновено излагам, щеше да платиш малко под три хиляди лири за привилегията да закачиш Фицсимънс-Рос на някоя от стените в дома си.

— Сериозни кинти.

— Донякъде сериозни. Не съм от класата на Франсис Бейкън или Люсиен Фройд. Но пък Дейвид Силвестър веднъж ме сравни с Ротко. Знаеш ли го Силвестър?

— Май не.

— Може би най-влиятелният изкуствовед във Великобритания след Втората световна.

— Браво на теб! Човекът е прав. За тези две картини определено може да се каже, че са в цветен спектър тип „Ротко рисува гръцки остров“.

— Не е някакво постижение.

— Не те ли кефи да те сравняват с Ротко?

— Не и при положение че категорично не споделям виждането му.

— А именно?

— Геометрична меланхолия. Шибани врати навсякъде в шибаните му погребални картини. Всичките му кървави землисти тонове, затъмнени в израз на печално самосъжаление.

— Всъщност имах предвид начина, по който използваш правоъгълните форми и цвета.

— И те ме правят еднакъв с Марк Götterdämmerung^[1] Ротко, чиито картини крещят „искам да си прережа вените“?

— За пръв път срещам художник, който да не му се възхищава.

— Значи посегнах на девствената ти любов към Ротко. Честито. Дефлорирах те.

— Как се очаква да реагирам на идиотския ти коментар — да се хиля кротичко или да се обидя? В смисъл, не ми е приятно да ти го кажа, но картините ти разкриват истински талант. Докато остроумието ти от своя страна е пълна скръб.

Фицсимънс-Рос замълча за момент, за да загаси своя голоаз и да налее чай.

После отвори малкия хладилник, в който имаше няколко бутилки вино, няколко бутилки бира, открита камера за замразяване, от която се подаваше бутилка руска водка (или поне предположих, че е водка, тъй като имаше надписи на кирилица по етикета, залепен около гладкото стъклено дъно), и бутилка мляко. Домакинът посегна към млякото, извади тапата и изля такова голямо количество от бялата течност в чашата ми, че чаят изведнъж придоби отявлено скучен нюанс на кафяво — цвета на улична локва.

— Не гледай с такъв ужас — каза той. — Чай се пие точно така. Захар?

Приех препълнена лъжица. Фицсимънс-Рос посочи един от виенските столове. Седнах. Той запали голоаз и попита:

— Така, да видим сега. Ти пишеш. И си тук, за да напишеш Великия американски роман или някакви подобни глупости.

— Да, пиша. Но не романи.

— О, бахго, не ми казвай, че си поет. Изкарах една година в колежа „Тринити“ в Дъблин и съм се нагледал на бездарници. До един воняха, имаха развалени зъби, висяха в пъбове като „Макдейд“, завиждаха на цял свят, повтаряха си един на друг колко са талантливи, плюеха редакторите на жалките парцали, в които публикуваха, че са дръзнали да предложат някоя и друга промяна в шедьоврите им, и накараха всеки, достатъчно близо до тях, за да ги чуе, никога повече да не посегне към стихотворение.

— Не че имаш сериозно мнение по въпроса.

— Добре че го отбеляза.

— Както и да е, не съм поет, „бахго“.

Разказах му накратко какво правя, споменах издадената си вече книга, както и тази, която подготвях.

— Може ли да видя книгата ти? — попита.

— Да, може. Иначе от Дъблин ли си?

— Почти. От Уиклоу съм. Бил ли си?

— Веднъж. Пауърскорт. Глендалок. Раундуд.

— Раундуд е моята енория.

— И е много красиво.

— Раундуд Хаус беше семейната ни къща. Класическо англо-ирландско имение. Но баща ми загуби всичко.

— Как се случи?

— По обичайната ирландска схема. Пиене и дългове.

— Интересно ми се вижда. Разкажи ми.

— За да си го запишеш и един ден да го използваш срещу мен?

— Ами да, писател съм, има такъв риск. Но наистина ли подобно нещо те тревожи?

— Не бих казал. От друга страна, кой ще прочете това, което пишеш?

— От последната ми книга се продадоха четири хиляди бройки, така че имаш право…

Той ме изгледа внимателно.

— Не мога да те изнервя, а?

— Но със сигурност ще продължаваш да опитваш. Един бърз въпрос, преди да съм видял стаята. Състои се от една дума: тишина? Въпреки че одобрявам музикалния ти вкус, непрекъснато ли дъниш така?

— Случва се често, да.

— Значи няма смисъл да обсъждаме въпроса за стаята — не мога да живея на място, където се слуша силно музика.

— Май сме чувствителен творец, а?

— Когато пиша, имам нужда от тишина — това е.

— Аз пък имам нужда от кинтите, които ще ми плащаш за наеми, така че вероятно ще можем да постигнем споразумение. Особено след като поначало рисувам на тихо.

— Тогава защо каза, че надуваш музиката?

— Защото исках да се държа като гадняр… какъвто съм почти винаги.

— Е, ако ти стана наемател, обещаваш ли, че когато пиша или спя…

— Ще е тихо.

Предвид досегашната му тръпка да ме засича и провокира с язвителни закачки се изненадах да чуя от него толкова обнадеждаващо обещание. Въпреки всичките му приказки за тузарската лондонска галерия парите очевидно бяха проблем, а споменаването на непрокопсаника татко също подсказваше, че човекът има притеснения дали ще успее да запази покрива над главата си.

— И за колко на месец даваш стаята? — попитах.

— Първо я виж и тогава ще говорим. — Остави чашата и додаде: — Готов ли си да те разведа?

Станахме.

— Тук, долу, е моя територия. Ателието, кухнята, дневната. Спя ей там… — посочи врата в далечния край на ателието.

Беше отворена, мярнах обикновена спалня в безупречен ред, чаршафите опънати, ослепително бели.

— Живял си в Гърция, нали? — попитах.

— Толкова ли е очевидно?

— Абсолютно. Тези бели стени. Небето и лазурните сини цветове в платната ти. Какво правиш тук, по дяволите, тук всичко е толкова студено, толкова сиво… и Стената е на някакви си метри.

— Правя същото като теб. Бягам. Живея на евтино и шарено място. О, в Санторини беше повече от приемливо за живеене. Прекарах адски яка година там. Но липсваше тръпката. Беше като изобилието от мъже, с които преспах там — толкова красиво, толкова пусто.

Ето че в разговора си проправи път нов факт, макар вече да се досещах.

— Всичките ти любовници ли са като гръцки острови? — попитах.

Безмилостният смях на Фицсимънс-Рос, последван от бронхиална кашлица.

— В сънищата ми. Но вече знаеш твърде много. Нека се качим горе да ти покажа къде ще живееш.

— Кое те кара да мислиш, че ще се нанеса?

— Не можеш да устоиш на цялата тази заплетеност. И освен това не си някой мизерник наркоман, а това, което ти предлагам, е почтена поквара.

— Почтена поквара — превъртях думите в устата си. — Това може да ти го открадна.

Зад кухнята имаше малка вита стълба нагоре към нещо като полуетаж, който включваше три помещения: просторна дневна с мъничка кухня, спалня, баня. Кухненският кът включваше минимума: малък хладилник, котлон, фурна, мивка. Самостоятелната баня беше също толкова миниатюрна, но все пак с душ. В единия край на спалничката имаше обикновено двойно легло и дървен гардероб. Но дневната беше завидно голяма — около четирийсет квадратни метра. Имаше канапе, застлано с кремаво ленено покривало. Обикновена маса, която би вършила прекрасна работа като бюро. Най-приятно впечатление ми направи това, че боята от всички мебели беше свалена и те бяха лакирани в естествения си цвят. Съчетанието с белите стени придаваше аскетична чистота. Видях мястото като идеално неутрално убежище и от безредието, което дебнеше навън по улиците, и от бърлогата на Фицсимънс-Рос на долния етаж.

Но това му беше интригуващото на моя евентуален съквартирант. Отначало би впечатлил и най-равнодушния наблюдател с тази своя разпуснатост и уста като преляла отходна яма. Но от беглия поглед към мястото, където той работеше и живееше — и към жилището, което имах възможност да нарека свое (и което домакинът беше обзавел като огледало на своето жилище на долния етаж) — можех да заключа, че е изключително претенциозен човек. Това ме наведе на въпроса дали и той като мен не намира дълбоко успокоение в опаковката на нещата с ясното съзнание, че поддържането на ред в домакинството позволява да се развихриш вакханално в много други отношения. Но пък, като се замисля, по онова време едва ли съм проявил подобна проницателност. Просто виждах във Фицсимънс-Рос истински ирландски Ишъруд, който умееше да демонстрира добър вкус с минимални средства.

— Много е приятно — казах. — Дано мога да си го позволя.

— Къде си отседнал в момента?

Разказах му за пансиона „Вайсе“ и колко добре се чувствам там.

— Ами остани си на „Савиниплац“ и пиши книги за съседите си, едрите банкери. Или за галериста, дето прави пет милиона марки годишен оборот. Тук, в Кройцберг, ще се нагледаш на изпражнения на наркомани по улиците и на грубияни турци, дето пребиват жените си. Освен това ще ме хващаш в крачка с момчета на повикване и депресирани финландци, които съм забърсал от „Черният кът“.

— А, познато ми е това заведение. Снощи попаднах там.

— И си тръгна с компания?

— Как позна?

— Ами „Черният кът“ е място, където всеки в Кройцберг ходи, за да си набави трева и да си хване когото завари в бара, стига да не изглежда съвсем изперкал. Това му е особеното на тоя вертеп. Всички знаем, че е токсичен. Но всички ходят там по абсолютно едни и същи причини. Ако ти трябва хаш, единственият, на когото може да се има доверие, е Орхан — нисък и дебел турчин. Прилича на най-голямото от седемте джуджета. Обаче стоката, която доставя, е един път. — Запали нова цигара. После попита: — Е, наемаш ли жилището?

— Колко искаш за него? Нямам много пари.

— Искаш да кажеш, че не си израсъл на „Парк авеню“ и сте нямали чернокожа прислужница на име Бюла?

— Израсъл съм в двустаен апартамент в скапан край на Второ авеню.

— Аха, ясно, искаме да се докажем.

— Точно като теб. Още не си ми казал как баща ти профука семейните пари.

— Може да не искам.

— Е, колко искаш на месец?

— Хиляда марки.

— Това е много повече от апартамента ми в Ню Йорк…

— Но фактически получаваш самостоятелно жилище.

— В неособено почтен берлински квартал, където може да се намери гарсониера за триста. Толкова съм готов да платя и за тук. В това влиза и отоплението.

— Забрави.

— Тогава… беше ми приятно да се запознаем.

Обърнах се и тръгнах към стълбите.

— Петстотин.

— Триста и петдесет. Последно.

— Четиристотин двайсет и пет.

— Не става. Но благодаря за чая, беше много забавно.

— Истински нюйоркски гадняр, а?

— Тоест?…

— Стиснат си…

Дали искаше да каже „като евреин“, ми хрумна, но реших да не казвам нищо по въпроса. Само добавих:

— Знаеш ли какво, съквартиранте… тонът ти наистина не ме кефи.

— Триста и петдесет тогава — каза той и в гласа му пак усетих нотката на отчаяние.

Протегнах ръка. Той я стисна.

— Разбрахме ли се? — попитах.

— Май да. Още нещо… бих искал и едномесечен депозит просто за всеки случай…

— Ти ли си собственикът?

Той изкашля всичкия дим от дробовете си.

— Аз да съм собственик на нещо? — възкликна, наблягайки на всяка дума. — Що за екстравагантна идея. Имам изключително неприятен хазаин — турчин, истински мафиотски бос със златни ланци, раболепна свита и много черен мерцедес, с който обикаля улиците на Кройцберг. Не може да ме трае. Чувствата ни са взаимни. Но държа това място от три години и в крайна сметка се нави да го освежа срещу по-нисък наем. Сега, след като тук стана значително по-прилично от бунището, което наех първоначално… онзи, естествено, вдигна наема на четиристотин месечно.

— И ти изникна нуждата от съквартирант.

— Уви, да. Нищо лично, но от мисълта, че ще живееш на горния етаж, направо ме втриса. Не че си кофти пич. Просто наистина не искам компания.

Фицсимънс-Рос очевидно изпитваше неистова нужда да демонстрира чувство за превъзходство при всяка възможност. Още от началото ми стана ясно, че отношенията ми с този господин няма да са никак леки. Но както и със самия Кройцберг, усещах, че безпокойството и нуждата му да си съперничи с мен във всичко може да се окажат стимулиращи.

— Ясно, значи искаш да си сам — заключих. — Ами както искаш, ако щеш си играй на Грета Гарбо, мамка му.

Този път наистина слязох по стълбите.

— Добре, добре — викна той след мен. — Затварям си проклетата уста.

— Ще се върна до няколко часа с кинтите — отвърнах.

— Може ли да ми платиш депозита и месеца напред?

— Сигурно. Тук ли си в шест?

— Ако ще се връщаш с пари, със сигурност.

Появих се в шест и петнайсет, след като се бях върнал до пансиона „Вайсе“, за да взема няколко пътнически чека от куфара си и да ги осребря в близката банка. Отбих се за малко в едно кафене, за да запиша цялата история около първата среща с бъдещия ми съквартирант, после хванах метрото до Кройцберг. Преди да си тръгна, Фицсимънс-Рос ми беше дал кода за входната врата. Затова този път не позвъних долу. Когато стигнах до вратата на апартамента, от уредбата дънеше Майлс Дейвис от неговия кул период (Someday My Prince Will Come). Дотук с уверенията му, че няма да има силна музика.

Ударих веднъж по вратата. Отвори се. Влязох.

— Ехо? — подвикнах.

Никакъв отговор. Направих няколко крачки в дневната. Никой. После обърнах глава към спалнята. Вратата беше широко отворена и гледката, която съзрях, ме накара рязко да си поема въздух. Защото там на спалнята лежеше Фицсимънс-Рос. Беше гол до кръста, с пристегнат на левия бицепс гумен турникет. От изпъкналата вена в сгъвката на ръката му стърчеше игла. Гласът му сякаш идеше от отвъдното, но беше запазил странно убедителната си яснота.

— Носиш ли парите за наема?

Защо не се обърнах и не си тръгнах още тогава?

Защото знаех, че трябва да видя как ще се развият нещата. И защото вече си мислех: всичко това е материал.

— Да — отвърнах. — Нося ги.

— Остави ги на кухненската маса. И ако нямаш против да сложиш чайника… бих изпил чаша чай.

— Става — казах аз.

Фицсимънс-Рос ме погледна с очи, които — макар и стъклени от дозата — още светеха с арктически син пламък.

— Не забравяй: чаят трябва да се запарва четири минути, не по-малко — добави той.

— Хубаво. — Извърнах глава от човека с иглата във вената и си казах: Добре съм дошъл в новия си дом.