Дъглас Кенеди
Моментът (4)

Две

Кройцберг.

Жената в самолета паднала от въжена стълба в източноберлинския квартал Фридрихсхайн, а после пропълзяла трийсетте метра разстояние до Кройцберг. Където била намерена, сгърчена от болка насред улицата, от любезен турчин. Броени часове след този незначителен инцидент зоната, която тъкмо била прекосила, се превърна в най-спорната граница на планетата.

От Фридрихсхайн до Кройцберг. Няколко крачки разстояние.

Докато не издигат стена. С което изминаването на тези няколко крачки става невъзможно.

Сутринта на третия ден след пристигането в Берлин хванах метрото до „Морицплац“ и неволно се загледах към граничния пункт на „Хайнрих Хайне Щрасе“. Хайнрих Хайне. Бях го чел в колежа. Един от светците покровители на немския романтизъм, на чието име сега беше кръстен един от централните гранични пунктове между Изтока и Запада. Без съмнение властите в ГДР са се хванали за антибуржоазната поезия на Хайне като доказателство за безукорното му досие на застъпник на лозунга „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“. На Запад със сигурност имаше хора, за които Хайне беше просто една от онези вятърничави литературни фигури на деветнайсети век, чието творчество до голяма степен е откъснато от реалността на всекидневието и затова следва да бъде отхвърлено като връх на буржоазния нарцисизъм. Независимо от интерпретациите, докато стоях пред контролно-пропускателния пункт „Хайнрих Хайне“, си мислех само: „Каквото е било за него приживе, такова е и сто двайсет и осем години след смъртта му. Защото той си остава автор, хвърлил мост над противоречията в германското съзнание, и като такъв заслужава да принадлежи и на двете половини на тази разделена днес страна“.

Но когато три дни по-рано пристигнах в Берлин, се оказах доста далече от „Хайнрих Хайне Щрасе“ — отседнах временно в пансион оттатък булевард „Курфюрстендам“, или накратко „Кудам“, на елегантен площад, наречен „Савиниплац“. Въпросният пансион се препоръчваше в пътеводителя „Из Берлин с ограничен бюджет“, който си бях купил в Ню Йорк. Нощувка със закуска в спретнатото хотелче струваше четирийсет марки на вечер, което през 1984 година правеше около дванайсет долара — за седмица беше окей, но не ставаше за трайно установяване на писател, получил скромен аванс и принуден да се вмести в ограничен бюджет. С изгледа си към потъналия в зеленина „Савиниплац“ пансионът „Вайсе“ ми осигури меко кацане в Берлин. Стаята ми беше истинско бижу и предлагаше масивно единично легло, семпла мебелировка в скандинавски стил, безупречно чиста самостоятелна баня, щедро отопление, обширно бюро, където разположих пишещата си машина, и звукоизолирани прозорци. След тринайсет часа път от Ню Йорк през Франкфурт се чувствах леко зашеметен, но госпожата на рецепцията, която се оказа самата фрау Вайсе, моментално спечели симпатиите ми, като ме пусна в стаята цели три часа преди времето за настаняване.

— Избрахме ви стая с прекрасна гледка — увери ме тя. — И понеже ви очаквахме, още от сутринта пуснахме отоплението. Тези дни в Берлин е ужасно студено. Ако обичате, изобщо не си правете експерименти да излизате, рискувате да измръзнете. Няма да е никак приятно едва-що пристигнали да ви откарам в болницата по спешност.

Разбира се, че излязох — около три часа по-късно, когато вятърът и снежната вихрушка бяха поутихнали. Успях да се добера до будката за вестници при гара Савиниплац, откъдето си взех „Интернешънъл Хералд Трибюн“, пакет тютюн „Дръм“ и хартия за цигари, а също и половинка бренди „Асбах-Урбранд“ (винаги ми е било приятно да си купувам алкохол от будка за вестници). После се мушнах в едно заведение, където предлагаха паста. Изядох купа спагети карбонара, преглътнати с чаша тръпчиво червено вино. Прочетох си вестника и изпуших няколко цигари с две еспресо. Огледах гостите на заведението. Бяха две категории. Едните носеха делови костюми. Явно работеха в офисите на близкия булевард „Курфюрстендам“. Като съдех по емблематичните за градските артсреди аксесоари като кожени якета, черни поло блузи, очила а ла Бертолт Брехт и цигари „Житан“, ресторантчето явно се посещаваше също така от по-заможни представители на творческите съсловия. Не се съмнявах, че последните са от типа хора, които говорят на добре познатия във всички културни среди на всеки голям град по света смесен жаргон.

След обяда издържах двайсет минути на открито, преди студът да ме подгони обратно към стаята ми: разходих се из квартала покрай елегантни, тънещи в занемара бюргерски сгради от деветнайсети век и скъпи, добре заредени с местни деликатеси магазини, модни бутици, превъзходни книжарници и островчета на класическата музика. В резултат на тази бърза обиколка из скованите от студ богаташки улици установих, че съм се озовал в един от най-приятните квартали на Западен Берлин. В комбинация със спокойствието и уюта на пансиона „Вайсе“…

Е, знаех прекрасно, че скоро ще трябва да се изнеса оттук. Исках да напиша книга, която да улови ритмите на този експанзивен град. Но нима можех денем да вършея из свят на бурни страсти, а нощем да се прибирам в дом, стоплен от уюта на спокоен и подреден живот? Трябваше да се гмурна в някоя по-размирна част на града.

Най-вероятната причина да се замислям толкова сериозно по въпроса за местоживеенето си, при положение че не бях наясно дори с най-елементарната география на града, беше свързана с книгата, която четях. Тъй като снежната виелица и студът ми пречеха да излизам, прекарах голяма част от първите дни в Берлин в стаята си, слушах джаз по някаква местна радиостанция и четях с увлечение „Размисли за Криста Т.“ от Криста Волф. Останах истински впечатлен от това, че макар авторката да бе известна и утвърдена в ГДР писателка, романът й в никакъв случай не беше казионен. В него се разказваше историята на една обикновена почтена жена, която води обикновен почтен живот в Източна Германия, но като цяло текстът внушаваше кротко отчаяние. В този смисъл беше роман, който оставя много неща недоизказани. С напредването на страниците читателят започваше да усеща подтекста на повествованието: в тази книга се говореше колко потискащо е да бъдеш еднакъв в общество, което налага безапелационно покорство. Основната тема беше подчиняването на индивида. Но начинът, по който романът заявяваше своята тема, без изобщо да заявява тема, едновременно ме очароваше и разстройваше. Защото ме караше да си задавам въпроси. Дали изобщо някога ще го проумея това място? Дали не съм попаднал в град, където нищо не е такова, каквото изглежда; където прегражденията, изолацията, геополитическата шизофрения стигат толкова надълбоко и са толкова многопластови, че няма да съм в състояние да проникна под многобройните му слоеве, да повдигна булото, което го скрива.

Първите два дни на закрито в Берлин не ми осигуриха кой знае колко материал. На третата вечер реших, че ще пренебрегна съвета на фрау Вайсе да не си подавам носа на скованата от студ улица. И така, на четвъртата вечер събрах достатъчно смелост и изминах пеша трите километра от „Савиниплац“ до Берлинската филхармония. Снегът, който засипваше града през последните седемдесет и два часа, най-после беше спрял, но вятърът си оставаше полярен. След като минах през ярко осветения „Курфюрстендам“ с неговите бляскави универсални магазини и модерни офис сгради, с атмосферата му на търговско оживление, започнах да съжалявам за решението да изляза на свирепия студ, особено при положение че се бях насочил към Филхармонията, без да имам билет. Всички билети за концерта бяха разпродадени отдавна. Дори фрау Вайсе, която, изглежда, имаше познати навсякъде, не можа да пусне нужните връзки, за да ми намери.

— Когато дирижира Караян, билетите винаги са проблем. Но ако отидеш по-рано, може да намериш на „търси се“.

Отне ми почти час да се добера до Филхармонията. Преди това се озовах на „Потсдамер Плац“, който имаше вид на изоставена ничия земя, и изживях първия си сблъсък лице в лице със Стената. Имах чувството, че като я докосвам с облечената си в ръкавица ръка, я правя още по-непоклатима, още по-непревземаема, още по-отблъскващо грозна. В далечината, откъм западната страна се виждаха ярките светлини на умопомрачителна офис сграда, дръзко изпъчила снага и готова да реализира печалби. Там се намираше издателската империя на Аксел Шпрингер. Погледът ми се спря на един от високите етажи, където явно се помещаваше зала на новинарските екипи, и единственото, което ми дойде на ум, беше как хората от другата страна на Стената наблюдават работата на журналисти от чужда държава, която те, източногерманците, нямат право да посещават. Същевременно западногерманските журналисти на свой ред имаха прекрасна видимост към ничията земя, която отделяше Стената от улиците на Източен Берлин. Дали виждаха огражденията от бодлива тел, граничарските кучета, въоръжените часови, на които беше заповядано да стрелят на месо, ако понечилият да избяга гражданин не се предаде? Или този поглед от високо вече им бе станал безинтересен? Дали това противоречие беше заложено във фундамента на позорната Стена? За човек като мен, изправил се пред нея за пръв път, гледката на тази внушителна твърда реалност беше смайваща. Наред с това като рожба на Студената война не можех да не си помисля: та това е Берлинската стена! Но ако човек живее и работи тук, дали не започва да я възприема като част от пейзажа, най-обикновен житейски факт?

Студът ме подгони напред. Приведен срещу вятъра, извървях десетте минути до Филхармонията. Пристигнах само няколко минути преди началото на концерта и веднага ми провървя: на стълбите отпред стоеше жена, вдигнала излишен билет. Мястото беше страхотно и струваше 130 западногермански марки, доста над бюджета ми. Но понякога не е лошо човек да си позволи екстравагантност — например за да се възползва от възможността да чуе Деветата симфония на Густав Малер в изпълнение на Берлинската филхармония под диригентството на Херберт фон Караян. Така че загърбих бюджетните грижи, взех билета и се втурнах вътре.

Когато се добрах до мястото си, тъкмо гасяха осветлението в залата. Сцената вече беше окъпана в жълто сияние, оркестърът и публиката бяха притихнали в очакване. Насред сцената се издигаше подиумът с нещо като изгънат стоманен парапет. Отстрани се отвори врата и се появи Херберт фон Караян. По онова време беше на седемдесет и шест. Макар да беше леко прегърбен, с лице като гранит и коса по-бяла и твърда от замръзнал сняг, веднага си пролича едно: откритото непокорство на този човек пред съсипията на старостта. Въпреки че гръбнакът го предаваше, той продължаваше да върви като човек, който цял живот без страх е гледал света право в очите и все още е твърдо решен да запази гордата си осанка на патриций. Вървеше към мястото си пред оркестъра бавно, но величествено. Прие сърдечно оглушителните аплодисменти на препълнената зала, после стисна ръката на първата цигулка и поздрави оркестъра на Берлинската филхармония с тържествено сериозно кимване. Щом застана на мястото си на подиума с изопнат като струна гръб и изправени рамене, физическото усилие, съпътствало излизането на сцената, се смени с царствена осанка. Караян вдигна глава, с което показа на оркестъра, и на публиката, че е готов. Залата притихна и диригентът задържа тишината цели трийсет секунди, за да ни помогне да се отърсим от страничния бял шум и да потънем в необятния покой на залата. После вдигна палката си и с почти незабележим жест даде началото.

Един от контрабасите засвири ниско пицикато, съпроводено от тремоло на валдхорна, след което изплува тема, която беше толкова тъжна, така изпълнена с печал, че се усещаше почти като меланхоличен спомен за отминали неща. Но нали тази Малерова Девета симфония, последната, която композиторът успява да завърши преди шокиращо преждевременната си смърт на петдесет и една години, в голяма степен представляваше разгърнато предчувствие за надвисналата смърт.

През следващите деветдесет минути Малер ни предложи един вид екзистенциална равносметка какво е да си живял: всички стремежи, всички страсти, пораженията, обратите на съдбата, любовта, която е идвала и си е отивала. Но преди всичко внушаваше идеята за стремителното отлитане на времето, колко сме безпомощни пред неговия неумолим ход и в края на всяко отделно повествование — как изтляваме в смъртта.

През цялото време, докато слушах симфонията, не можех да откъсна очи от Караян. Колкото и изкривен да беше гръбнакът му, щом маестрото застана на мястото си, щом се вглъби в необятната музикална архитектура на симфонията, присъствието му стана хипнотично. Последните звуци заглъхнаха, той задържа тишината цяла минута — ръцете му вдигнати, главата наведена, величествен финален момент, стихнало за истинска вечност туптене на сърцето — за да я остави да обгърне всичко.

Когато после свали ръцете си с тържествено и преднамерено бавно движение, тишината в залата остана да трепти — сякаш всички се бяха смълчали, смаяни от чутото току-що. После като по сигнал избухнаха неудържими аплодисменти.

След като търпеливо изчака нестихващите овации все пак да се уталожат, Караян изведе музикантите от сцената. После публиката тихо заизлиза навън. След такова дълбоко и отвъдно преживяване хората се завръщаха обратно в живота си някак смирено. Или поне аз така съм избрал да запомня въпросната вечер. Обикновено осмисляме истински някое събитие и по-широкия му отпечатък върху живота ни дълго след като е навлязло в царството, наречено „памет“.

Тръгнах си от Филхармонията. Докато вървях към гара Анхалтер, все още под въздействието на силната и сложна музика на Малер, която се вихреше в главата ми, реших, че ми е твърде рано да се връщам в пансиона „Вайсе“ и чистата си стая. Затова поех на юг и стигнах до „Морицплац“, воден от желанието да намеря пътя до мястото, откъдето жената от самолета е прескочила в тази част на света.

Но когато стигнах в Кройцберг, ме посрещна снежна виелица — докато съм пътувал с метрото, се беше разразила нова буря. Вятърът беше толкова силен, че видимостта беше почти нулева. Погледнах си часовника. Беше малко след десет и нещо в мен напираше да се завъртя кръгом и да се върна в земните недра, за да скоча в първата мотриса за „Савиниплац“. Но изведнъж забелязах на отсрещната страна на улицата бар на име Die schwarze Ecke, ще рече „Черният кът“, а метрото работеше до три сутринта, така че от къде на къде нищо и никаква фъртуна ще ми попречи да се пъхна във вертеп с име на долнопробно криминале?

Приведен срещу брулещия сняг, пресякох улицата и влязох в кръчмата. Мястото напълно отговаряше на името си. Интериорът беше решен в черно. Покрай едната стена имаше дълъг хромиран барплот. Единственото налично осветление идваше от синкави тръби, насочени към изрисуваните с фосфоресциращи бои черни стени. Рисунките представляваха жалък опит за еротика — показваха брадясал рокер и русо гадже в различни секс пози. Бяха, меко казано, кич. Но ако се съди по татуировките върху бицепсите на рокера зад бара (една от които изобразяваше жена, налапала еректирал пенис), явно бяха любимата естетическа тема на персонала. Поръчах си пшенична бира с водка, окупирах стол на бара и се заех да си свия цигара. От тонколоните дънеше хеви метъл — обичайното свръхзвуково нападение от трещящи китари и барабанни изстъпления — но силата на звука беше премерена така, че да прави разговора възможен. Не че в снежната януарска вечер имаше кой знае колко кандидати да си бъбрят. Всъщност посетителите бяха само двама: млад пънкар на бара и жена на същата възраст с малка черна безопасна игла, прокарана през лявата ноздра. Младежът беше с черна коса, вдигната на гребен, рядка брадица и кисела физиономия. Пушеше „Лъки Страйк“ и си драскаше в скицник. Когато ме чу да си поръчвам бирата с водка, ме изгледа с презрение.

— Американец?

— Аха.

— Кви ги крепиш тука, мамка му? — попита на английски.

— Пийвам.

— И ме караш да говоря с теб на шибания ти език.

— Нищо не те карам да правиш.

— Шибан империалист.

Моментално превключих на немски.

— Не съм империалист и мразя да ми приписват разни неща по национален признак. Но като ще си говорим с националистически клишета, може би трябва да ти викам убиец на евреи…

Изрекох всичко това, без много-много да се замисля. Като видях облещените физиономии на художничето и рокера зад бара, взех да се питам дали ще изляза оттук с непокътнати зъби и пръсти. Но се обади пънкарката с безопасната игла в носа.

— Ти си задник, Хелмут — изсъска тя към художника. — Жалките ти напъни да покажеш колко си велик само демонстрират колко си тъп и ограничен.

Онзи я удостои с навъсен поглед.

Включи се барманът:

— Сабине е права, клоун такъв. И сега ще се извиниш на американеца.

Художничето продължи да си драска в скицника, без да каже нищо. Реших, че е най-благоразумно да извърна поглед. Гаврътнах водката, после пак насочих внимание към цигарата, която оформях между пръстите си. Мина доста време, през което облизах хартийката, захапах свитата цигара и запалих. Изведнъж художникът застана до мен с чаша. Остави ми я и каза:

— Тука сме малко нещо кибритлии, в Берлин. Нищо лично.

Протегна ръка. Аз я поех и отвърнах:

— Естествено, нищо лично. — Вдигнах новата си чаша с водка: — Prost — и я пресуших.

Ако беше филм, този тип щеше да ми се представи, моментално щяхме да завържем крепко приятелство и той щеше да стане моят водач из берлинските потайности. Покрай него щях да се запозная с орляк пропаднали художници и писатели. После с него, гаджето му и сестра му щяхме да се метнем на моторите и да обиколим страната като герои на Вим Вендерс. А сестра му, нека я наречем Херта, щеше да се окаже талантлива джаз пианистка и помежду ни да пламне страстна любов. Един следобед, докато сме в Мюнхен, щях да предложа да се отклоним до Дахау. И застанали там, насред пустия плац на лагера, загледани в крематориумите, докато снегът продължава да се сипе тихо, щяхме да изживеем сплотяващ ни момент на вникване в ужасите, които светът…

Но животът не е филм. След като ме почерпи водката и се извини, художникът си прибра скицника. Вдигна среден пръст на бармана, обърна се и излезе на студа.

Барманът се изкиска тихо, после каза на Сабине:

— Утре ще се върне — както винаги.

— Пълен сдуханяк.

— Казваш го само защото преди го чукаше.

— И теб те чуках, а още пия тук. Но може да е защото поумнях и не допуснах да се случи повече от веднъж.

Барманът, чест му прави, се усмихна. После Сабине се провикна към мен:

— Черпи ме едно и ще те чукам.

— Ами за първи път ми се предлага такава сделка — казах аз.

— Не е сделка, американецо. Така и така си тук. А на мен са ми останали само три марки и искам да си купя цигари с тях. Затова ми трябваш — да ме черпиш едно питие. И ми трябваш, за да ме чукаш довечера, понеже не искам да спя сама. Това проблем ли ти е?

Доста се постарах да прикрия смайването си.

— Не — рекох, — не ми е никакъв проблем.

— Тогава ела насам и ми вземи едно питие. Всъщност може да ми вземеш много питиета.

Сабине пиеше ром с кола — три шота „Бакарди“, плиснати в тъмните води на кока-колата.

— Знам, че е адски тийнейджърско да пия „Куба либре“ — обясни тя. — Просто ме кефи ефектът от алкохола. Обаче вкусът е отврат.

Както се оказа, Сабине беше от Хановер, правеше фигурки от папиемаше; баща й бил лутерански пастор, с когото вече не си говорела, майка й избягала с търговец на селскостопански продукти, него Сабине нарече „непоносим дребен буржоа“. Единственото, което пожела да узнае за мен, беше откъде съм („Да, чувала съм за Манхатън“) и с какво се занимавам („Всички американци в Берлин са писатели“). Но по безразличния тон на гласа й ми стана ясно, че просто проявява елементарна любезност. Нямах нищо против, доколкото пък с готовност разказваше за себе си, като сменяше нюансите от самоомраза до иронична отчужденост. Изпи три тройни коктейла „Куба либре“ и изпуши шест цигари за четирийсет и петте минути, през които висяхме на бара. После, когато барманът взе да намеква с различни звуци, че се кани да затваря, се обърнах към Сабине.

— Знаеш ли, ако не ти се иска да ми връщаш жеста, не се притеснявай.

— Това ли е начинът да ми заявиш, че не искаш да прекараш нощта с мен?

— Не, ни най-малко. Просто казвам да не се чувстваш длъжна да…

— Това американците такива ли сте смотаняци по отношение на секса?

— Абсолютно — ухилих се до ушите. — Далече ли живееш?

— На около две минути.

Метнах няколко банкноти на бара и излязохме на улицата, като се подкрепяхме взаимно срещу обединените сили на виелицата и прекомерното количество изпит алкохол. Жилището й се намираше в занемарена постройка, нашарена с графити. Представляваше стая на петия етаж в сграда без асансьор, много голяма стая с матрак на пода, стерео, небрежно струпани плочи и книги, импровизирана кухня, състояща се от котлон и малък хладилник, и разхвърлени навсякъде дрехи. Поддържането на ред в дома явно не беше сред силните страни на Сабине. Но пръснатите дрехи и препълнените пепелници ме заинтригуваха къде по-малко от хартиените й фигурки на осакатени животни, висящи по стените. Ако не бях толкова пиян, биха ме притеснили. Но сега просто ги гледах с недоумяващо ухилване.

— Джордж Оруел е жив — беше коментарът ми.

Тя прихна и извади мъничка лула и бучка хашиш. На фона на гърмящите от стереоуредбата „Скорпиънс“ изпушихме няколко лули хашиш, после се съблякохме един друг и както бяхме напушени, правихме някаква адски отнесена любов на матрака. Самият акт ми се губи, спомням си само, че заради хашиша се проточи доста дълго. Помежду ни изригна нещо, което при други обстоятелства, ако бяхме по-трезви, би могло да ме накара да се замисля, че не сме просто двама непознати, отдали се до забрава на удоволствието да усещаш до себе си нечие тяло в самотна нощ в затрупан от сняг град, заклещен дълбоко в сърцето на Източна Европа. Щом свършихме, заспахме безпаметно и се събудихме по някое време по обед от тътена на уличното движение и крясъци на турски, които долитаха от съседен апартамент. Сабине се надигна на лакът, примижа срещу мен с любопитство и попита:

— Как, казваш, ти беше името?

Отговорих й. Тя си погледна часовника.

— Гадост. Преди десет минути трябваше да съм на работа.

За пет минути и двамата се облякохме и изхвърчахме навън. Беше ослепително светъл зимен ден. Снегът беше изринат на огромни преспи встрани от пътната настилка.

— Трябва да бягам — каза тя и ми лепна бърза целувка по устните.

— Може ли да те видя пак? — попитах.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Не.

Скри се зад ъгъла и край.

Ако не беше толкова студено и не бях толкова гладен, сигурно щях да си остана там, на улицата, зашеметен да бъда зарязан толкова безапелационно. Но в този случай просто реших, че имам нужда от късна закуска.

Като се повъртях в търсене на кафене, изведнъж се оказа, че съм се озовал в дъното на улицата, точно срещу Стената. Изникна пред мен толкова изненадващо, че ми подейства като шамар. Огледах се по-съсредоточено и забелязах мизерните сгради; преливащите контейнери; прегърбените туркини, запътили се към близкия пазар на открито; пича със съдрани кожени гащи, по които се поклащаха вериги, стигащи чак долу до прасеца; възрастната германка, заслепена от яркото слънце, която премигваше начесто и опипом почукваше с бастунчето си по заледената пътека на тротоара; двамата младежи с бръснати глави и с вид на престъпници, готови да проникнат с взлом в нечий апартамент… цялата улична картина, все едно взета от платно на Брьогел, която се разгръщаше в този край на Кройцберг. После се завъртях обратно и се загледах в тържествено-пошлия масив на Стената. И си рекох: да, ето къде ще напиша своята книга. Да, тук ми е мястото.

Набързо огледах контролно-пропускателния пункт „Хайнрих Хайне“ и се насочих на запад, към сърцето на Кройцберг, с идеята до свечеряване да съм си намерил местенце, което да нарека свое.