Дъглас Кенеди
Моментът (3)

Едно

Берлин. Годината беше 1984. Тъкмо бях навършил двайсет и шест. И като повечето хора в тази все още младежка зона на зрелостта всъщност смятах, че съм страхотно наясно с живота и съпътстващите го усложнения.

Докато сега, толкова години след случилото се, виждам колко неопитен и незрял съм бил почти за всяко нещо… а най-вече за загадките на сърцето.

По онова време упорито се съпротивлявах да се влюбя. По онова време упорито се дърпах от всякакви емоционални плетеници и високопарни сърдечни изблици. В годините на своята зрялост всеки възрастен пресъздава наново детството си, поради което виждах потенциален капан във всяко любовно увлечение; бях нащрек да не би да се окажа впримчен в брак като онзи, който вкара майка ми в гроба с посредничеството на цигарите и който подтикваше баща ми да мисли, че е водил ограничено и непълноценно съществуване. „Никога не създавай деца — каза ми веднъж той. — Само те затварят в клетка, която никак не си искал.“ Вярно, беше изпил има-няма три мартинита, когато го каза. Ала самият факт, че можеше открито да признае пред единствения си син, че цял живот се е чувствал като в капан… странно, но това ме накара да го почувствам по-близък. Беше ми гласувал доверие, а това означаваше много. Защото почти през цялото ми детство времето му минаваше в изнамиране на начини да не се прибира. Когато все пак си беше вкъщи, толкова често бе обгърнат от облак безмълвен гняв и цигарен дим, че винаги, още когато бях съвсем малък, ми е приличал на човек, който води безкрайна битка със себе си. Не че не направи опит да го играе типичния татко, но не му се получи, както впрочем и аз не успях да се впиша в ролята на средностатистическо американско момче. Опреше ли до спорт, скаути, печелене на награди за състезания като гражданско учение или записване в морската пехота — най-американските от всички американски прояви, в които баща ми е участвал като дете и младеж — аз издишах. Когато в училище събираха отбор, неизменно бях последният на опашката. Главата ми вечно беше забита в книгите. Когато поотраснах, всеки уикенд излизах сам и обикалях града — скатавах се в кина, музеи и концертни зали. Ето това е характерно за детството в Манхатън: всичко ти е под носа. Бях от онези момчета, дето няма да пропуснат филмова панорама на Фриц Ланг в киното на „Блийкър стрийт“ и дето ще си купят ученически билет за Стравински и Шьонберг в Нюйоркската филхармония под диригентството на Булез; обикалях книжарниците и авангардните театрални сцени на Оф-Оф-Бродуей, които май до една бяха окупирани от шантави румънци^[1]. Училището не ми беше проблем, тъй като вече бях развил у себе си строго чувство на работна дисциплина — вероятно защото бях започнал да схващам, че работата е единственият ми възможен източник на равновесие; усещах, че като се съсредоточа и се заема с изпълнението на непосредствените си задачи, успявам да държа всички мрачни мисли на разстояние. Татко нямаше нищо против.

— Никога не ми е хрумвало да похваля единственото си дете, задето непрекъснато учи и чете. Но си е доста впечатляващо, особено в сравнение с тройките, които получавах на твоята възраст. Тревожи ме само, че на всичките тези филми, пиеси и концерти, на които ходиш, си вечно сам. Нямаш гаджета, нито приятели, с които да си прекарваш времето…

— Стан ми е приятел — споменах името на математическия гений от нашия клас, който също като мен беше кино маниак и не намираше нищо странно да гледа четири филма за една събота.

Беше извънредно пълен и тромав. Но и двамата бяхме саможиви и не се вписвахме в образа на отборния играч, който беше ключова фигура в кодекса на гимназията, където бяхме изпратени да учим. Човек често търси приятели, които му помагат да осъзнае, че не е единственият на света, обзет от неудобство в компанията на други хора, и не само той е разкъсван от съмнения относно своята значимост.

— Стан е онзи дебелият, нали? — попита татко.

Беше го виждал веднъж, когато бях поканил приятеля си на гости след училище.

— Да — отвърнах. — Стан е малко пълен.

— Малко пълен ли? — възкликна татко. — Ако ми беше син, щях да го изпратя на тренировъчен лагер, че да му стопят всичките тлъстини.

— Стан е добро момче.

— Стан ще умре, преди да е навършил четирийсет.

По този въпрос баща ми се оказа прав. Двамата със Стан останахме приятели през следващите трийсет години. След блестяща и академична кариера в Чикагския университет той заживя в Бъркли, където преподаваше математически анализ за напреднали в местния университет. Успявахме да организираме така нещата, че да се виждаме при всеки удобен случай на моето или на неговото крайбрежие. Когато през лятото на 1984 година се прибрах в Щатите, се чувахме редовно, на всеки две седмици. Стан така и не се ожени, макар да не оставаше без върволица от приятелки, които очевидно нямаха нищо против все повечето му килограми. Стан беше единственият човек, с когото споделих всичко случило се в Берлин през 1984 година, и няма да забравя коментара му, след като чу историята ми: „Никога няма да го надмогнеш“.

Джан не го харесваше особено, понеже усещаше, че според него е твърде студена и сдържана като за мен.

— Интересен брак сте си уредили — каза ми Стан след последния уикенд, който прекара с нас в Кеймбридж.

Беше в града, за да участва в някаква конференция в Масачузетския технологичен институт. След като прочете доклад по теория на бинарните числа, отидохме на вечеря. Лекцията му беше умопомрачително объркваща и заплетена. Освен това, верен на себе си, той изпадна в педантични детайли; като негов приятел аз проследих с умиление цялото представление, но за Джан си беше чиста проба изхвърляне и парадиране със знания. По време на вечерята в афганистанския ресторант (негов избор), който посетихме след това, тя намекна един-два пъти, че не е впечатлена от ексхибиционистичните му прояви на ерудираност. Когато Стан ме поздрави за издаването на най-новата ми книга, в която описвах пътешествието си до арктическите райони на Канада, Джан пробва да се пошегува:

— Вероятно това е първата книга, посветена на взаимовръзката между кучешките впрягове и непоклатимия солипсизъм на писателя.

Стан не й отвърна. Но по-късно, понеже Джан си тръгна под претекст, че има работа в съда рано на другия ден, изпратих приятеля си обратно до хотела му недалече от Кендал скуеър. Някъде насред пътя той отбеляза:

— Ти цял живот бягаш, въпреки че повече от всичко на света копнееш да се обвържеш емоционално с някого. Но като повечето от нас действаш против интуицията си. Избра си жена, която — както си споделял неведнъж — никога не те е допускала истински до себе си. А това на свой ред те подтиква да пътуваш все повече и да създаваш дистанция, за да се предпазиш от нейната студенина. Не е ли странно? Тя се оплаква, че все те няма, а същевременно винаги е правила всичко възможно, за да те държи на разстояние. Сега и двамата сте в капана на модел на поведение, от който спасението е само развод. — Замълча за момент, за да ми даде време да осмисля последния му коментар. После с едва доловима ирония в гласа попита: — Но пък какво ли разбирам аз от тези работи, нали?

Когато няколко седмици по-късно увредените му артерии най-накрая не издържаха, а аз, току-що научил за смъртта му, ревнах неудържимо, този наш последен разговор на път за хотела му в Кеймбридж продължи да звучи в главата ми. Защото дори когато другите ни посочват съществена за нас самите истина, ние често я интерпретираме по начин, който я прави по-лесно смилаема. Например: „Джан може и да е резервирана и критична, но кой друг би издържал без да мрънка отсъствията ми и нуждата да живея в собствения си свят?“. Докато сега най-после осъзнах какво всъщност ми е казал моят страхотен приятел: че заслужавам жена, която да ме обича заради самия мен… и ако това ми се случи един ден, би било добре поне веднъж през живота си да не бягам.

При мен обаче склонността да изчезвам датираше от доста по-рано. Откакто започнах връзки с жени, все не успявах запазя някоя за по-дълго. Усетех ли, че се сближавам твърде много, усетех ли интерес или любов, намирах начин да се измъкна и да се покрия, бях специалист в освобождаването от всякакви заплетени ситуации. Този моя дарба се прояви още по-осезаемо, след като завърших колежа и се върнах в Ню Йорк с намерението да си пробвам късмета като писател… Как гласеше онзи стих от Една Сейнт Винсънт Милей: „Детството е царството, в което никой не умира“? Тъй като бях представител на поколение, което не беше преживяло икономически лишения и не беше участвало във война, след като навърших двайсет, все още бях на етап от живота си — изключвам смъртта на майка ми — когато съществуването ми изглеждаше, общо взето, откъснато от действителността. Не се замислях как лети времето, не изпитвах необходимост да се съсредоточа върху по-сериозни неща. По-скоро живеех за момента. Още щом ми връчиха дипломата от колежа, скочих в първия автобус за Ню Йорк и си намерих работа като помощник-редактор в издателство. Годината беше 1980 и започнах с начална годишна заплата 16000 долара. Проявявах слаб интерес към издателския свят и определено не се виждах като редактор. Но работата ми позволи да се настаня под наем в малка гарсониера на Шеста и авеню Си и да заживея разпуснат, упадъчен живот. Отивах на работа. Заоравах в огромните купчини изпратени в издателството ръкописи. Ходех да гледам по пет филма седмично и използвах още валидната си студентска карта, за да вземам евтини билети за Филхармонията и Нюйоркския балет. Нощем обикновено стоях до късно, опитвах се да пиша разкази и излизах често от мъничкото си жилище, за да хвана последните нощни изпълнения в някой джаз клуб. И за голяма моя изненада внезапно се оказах обвързан с челистка на име Ан Уентуърт.

Ан беше млада жена, на която най-добре пасва епитетът „стройна“. Висока и стройна, с чуплива руса коса и прозирна кожа (нима е възможно нечия кожа да е тъй съвършена?). Помня първата ни среща на импровизирана сбирка за закуска-обяд в жилището на общ приятел близо до Колумбийския университет. Подобно на моята мансарда в центъра, апартаментът беше малък. Но имаше четири големи прозореца, които окъпваха единствената стая в почти безплътна светлина. Когато за първи път видях Ан, тя беше с ефирна пола, която в сладкото като мед сияние на лятната сутрин подчертаваше дългите й крака. Помня как веднага си помислих, че това е нюйоркската бохемка на моите мечти… при това бохемка, която свири на чело.

Отгоре на това беше и талантлива. Учеше в „Джулиард“ и дори състудентите й я хвалеха като музикант, който си струва да се чуе; сериозен талант и сериозен интелект.

Но онова, което съм запомнил най-добре от първото ми съприкосновение с Ан, беше смесицата от обиграност и невинност, която тя излъчваше. Беше изключително просветена в областта на литературата и музиката. Това ужасно ми допадаше. Както и усмивката й — някак неизменно вглъбена и загадъчна; усмивката й подсказваше, че въпреки целия й явен оптимизъм (както самата тя ми каза, за нея чашата винаги е наполовина пълна, а животът е пълен с възможности) Ан има и меланхолична страна. Лесно се разплакваше на тъжни филми или от определени музикални откъси (бавното темпо на Брамсовите сонати винаги я натъжаваше). Плачеше след като сме се любили — което правехме при всяка удобна възможност. И плака ужасно много, когато четири месеца след началото на връзката сложих край на отношенията ни.

Не че имаше някакви сериозни драми помежду ни или съществени разногласия, които да доведат до окончателно скъсване. Не, единствената грешка на Ан беше, че ми показа, че ме обича. Беше ни спретнала дълъг уикенд в семейната си вила на север в Адирондаките. Беше 30 декември. Предната нощ ни затрупа половин метър сняг. В камината гореше огън, вилата ухаеше на бор, тъкмо бяхме хапнали чудесна вечеря, придружена от бутилка вино. Седяхме на дивана прегърнати. Тя ме погледна в очите и каза:

— Знаеш ли, родителите ми са заедно от двайсетгодишни… повече от четвърт век. Както ми каза мама преди няколко години, в момента, в който видяла баща ми, разбрала, че е той. Нейната съдба. Така се почувствах и аз, когато те видях за първи път.

Усмихнах се сковано и се опитах да прикрия смущението си. Но ми стана ясно, че не съм реагирал подобаващо на думите й, които бяха толкова мили и нежни. Ан разбра и ме притегли към себе си, увери ме, че няма намерение да ме вкара в капан; напротив, нямала нищо против да почака, ако поискам да мръдна до Париж и да пиша там една година, или пък ако не бързам да се женим, преди и двамата да навършим двайсет и пет.

— Не искам да се чувстваш притиснат — каза ми съвсем кротко и с обич. — Просто да знаеш, че за мен ти си мъжът на живота ми.

Повече не повдигнахме темата. Но когато няколко дни след това се върнахме в града, прекарах цяла нощ в писане на предложение за пътеводител, който следва река Нил от Кайро до Хартум. Прекарах следващата седмица в изработване на примерна карта, основана върху данни, събрани по време на двуседмичното пътуване до Египет, което бях предприел през лятото след завършването на колежа. Благодарение на стажа си в издателството познавах литературни агенти и заинтригувах една от тях с предложението си за книга. Тя я представи тук-там и една издателка й отговорила, че рядко поема рискове с нов и толкова млад автор, но в случая можела да отпусне едно 3000 долара аванс за книгата. Приех моментално. Помолих за четиримесечен отпуск. Шефът ми отказа, затова напуснах. После деликатно съобщих лошата новина на Ан. Според мен това, което я разстрои най-много, не беше информацията, че възнамерявам да изчезна за няколко месеца чак в Северна Африка, а това, че съм преследвал тази цел в продължение на цели осем седмици, без дори да й намекна, че кроя бягство.

— Защо не ми каза? — тихо попита тя, а оскърблението в очите й беше явно.

Свих рамене и отклоних поглед. Тя посегна и ме хвана за ръката.

— Разбираш ли, от една страна, много се радвам за теб, Томас. Първата ти книга, възложена от голям издател. Това е фантастична новина. Само не разбирам защо си пазил всичко в тайна.

И пак само свих рамене, обзет от ненавист към самия себе си за проявеното малодушие.

— Томас, моля те, говори с мен. Обичам те и между нас има толкова много хубави неща.

Издърпах се от ръката й.

— Повече не мога така — казах с глас само с една идея по-силен от шепот.

Ан впери в мен ококорени очи.

— Как „така“?

— Ами така… с връзката ни. При всички положения щеше да ти е много по-добре с някое свястно момче, което иска да живее кроткия животец, който ти…

Още щом думата „животец“ излезе от устата ми, съжалих. Защото видях въздействието, което оказа върху Ан. Сякаш й забих юмрук.

— Животец! Това ли мислиш, че искам за нас?

Разбира се, знаех, че Ан не е копие на майка ми. Също толкова добре знаех и че никога няма да ме заключи в онзи домашен ад, който толкова вбесяваше баща ми (въпреки че той самият също беше допринесъл за създаването му). Колкото и уверения да ми даваше, че не ме притиска да сключа ранен брак, всъщност… тя ми каза, че ме обича. Каза ми, че аз съм човекът, с когото иска да изживее живота си. Просто не можех да се справя с подобно усещане, с подобна отговорност. Затова изтърсих:

— Не съм готов за обвързване каквото искаш или от каквото се нуждаеш.

Отново понечи да хване ръката ми. Отдръпнах се.

И пак видях голяма болка и недоумение в очите й.

— Томас, моля те, не ме отблъсквай така. Изкарай тези три-четири месеца в Египет. Аз ще те чакам. Нищо няма да се промени между нас. И когато се върнеш, може да…

— Няма да се върна.

Очите й се насълзиха. Разплака се.

— Не разбирам — тихо каза тя. — Бяхме… — замълча за момент, после произнесе думата, която знаех, че ще каже: думата, от която се ужасявах през цялото време: — … щастливи.

Последва дълго мълчание, докато чакаше отговор от мен. Но такъв не последва.

Няколко месеца по-късно се събудих в евтина хотелска стая в Кайро съвсем сам, захлупен от тежестта на непреодолимо чувство за самота и объркване. Хванах се, че превъртам този последен разговор с Ан отново и отново в ума си, чудех се защо я бях отблъснал. Разбира се, знаех отговора. Опитвах се да си внуша, че така е по-добре. В края на краищата бях взел по-неконформистко, по-дръзко решение. Бях избягнал веригите, можех да се рея из живота, да си позволя приключения, флиртове, дори бягства до различни краища на света, ако така ми се прииска. А и едва бях навършил двайсет, така че защо да се обвързвам с човек, който ще ме държи прикован към живот, дето ограничава прословутия хоризонт?

Но въпросът, който ме глождеше онази нощ в хотелската стая в Кайро, беше: ти наистина ли обичаше Ан Уентуърт?

И отговорът беше: ако бях отворил сърцето си, любовта щеше да ме споходи. Но тъй като изпитвах неистов ужас от възможността да обичам и да бъда обичан… беше най-добре да прекратя връзката и да унищожа всички възможности за съвместно бъдеще.

Затова след болезнената безсънна нощ в Кайро реших да си избия всички подобни мъчителни сантименталности от главата. Хвърлих се в египетското пътешествие със страст, която изненада дори самия мен. Всеки ден се стремях към новото, екзотичното, екстремното, та всичките ми съмнения и колебания оставаха донякъде встрани. Но шест месеца по-късно, когато тръгнах да се прибирам от Кайро през Рим и след няколко прекачвания най-сетне кацнах в Ню Йорк, чувството за празнота ми се стовари с огромна сила.

Върнах се в квартирата си, която в мое отсъствие бях преотстъпил за ползване на един приятел актьор, и установих, че въпросният господин има лична хигиена на воден плъх. Прекарах първата седмица в дезинфекциране на жилището и решаване на свиреп проблем с хлебарките. Щом апартаментът пак стана обитаем, утрепах още две седмици в пребоядисване, циклене на пода и смяна на плочките в банята. Съзнавах същинския смисъл на всичките тези ремонтни дейности: така имах възможност да се изплъзна от ангажимента да вдъхна живот на книгата си, а освен това отклонявах вниманието си, за да не се обадя на Ан Уентуърт, та да разбера дали тя все още би искала да се върна при нея.

Работата беше там, че самият аз продължавах да не знам какво искам. Ан ми липсваше, но пък знаех, че обаждане от моя страна би показало желание да отстъпя пред нейното желание. Изкушението беше огромно и беше абсолютно ясно защо. Прекрасна, талантлива и (преди всичко) истински приятна жена, която ме обожава и иска само най-доброто за мен, за нас. Нищо чудно, че толкова нощи се взирах в телефона и си казвах, че трябва да й се обадя. Но ако го направя, възразявах си, ще е нещо като капитулация.

Едва сега проумявам как онзи млад мъж е искал да убеди самия себе си, че белият свят пред него кипи от възможности и приключения, които го очакват; че за него стабилността и щастието са синоним на клопка.

Така и не вдигнах слушалката на телефона и не набрах номера на Ан в дома й недалече от Колумбийския университет. И без това имах да пиша книга. Затова, щом жилището ми се оказа прясно боядисано и редът в моето миниатюрно кътче манхатънска недвижимост възстановен, се хванах на работа. Имах към 3500 долара в банката и прецених, че ще са ми нужни около шест месеца, за да прекроя множеството си бележници в текст, който да се доближава до убедително повествование. В онези времена не беше необходимо да си корпоративен играч, за да си позволиш да живееш в Манхатън. Наемът на гарсониерата ми беше 310 долара месечно. Все още можеше да се ходи на кино за пет долара. Евтините билети за „Карнеги Хол“ струваха осем. Закуска в местното украинско кафене на моята улица — два и петдесет. Наясно, че със спестяванията си ще изкарам най-много четири месеца, си намерих работа във вече несъществуващата книжарница на Осма улица. Четири долара на час, трийсет часа седмично. Заплатата ми покриваше храната и режийните и дори ми оставаше по някой долар да прекарвам една-две вечери навън всяка седмица.

Осемте месеца, които в крайна сметка ми отне написването на „Слънчев удар: Пътешествие из Египет“ сега ми се виждат като изключително безметежен период. Нямах отговорности, нямах дългове, нито връзки, които да ме ограничават. Когато написах последното изречение на първата си книга — беше януарска нощ, навън вилнееше снежна буря — го отпразнувах с чаша вино и цигара, после се стоварих в леглото и спах четиринайсет часа. Последваха няколко седмици в изчистване на повторения, несполучливи хрумки, шаблонни метафори и всички останали свидетелства за лошо писане, които все намираха начин да се прокраднат в първите ми чернови. Предадох ръкописа лично на редакторката си. После заминах за две седмици в Кий Уест да погостувам на приятел от колежа: евтина почивка в американските тропици, по време на която седях на припек, пиех в баровете, избягвах всякакви романи от Ърнест Хемингуей и се опитвах да не се притеснявам много-много за книгата.

Както се оказа, тогавашната ми редакторка Джудит Каплан бе преценила, че „като за дебют книгата е максимално завършена“ и се е получило „приятно четиво“. Публикуването й осем месеца по-късно бе последвано от пет-шест рецензии в цялата страна. Но сред тях имаше и един решаващ позитивен отзив в рубриката „Накратко“ на „Ню Йорк Таймс“. Това доведе до няколко телефонни обаждания от редактори в престижни списания. От книгата бяха продадени четири хиляди бройки, а останалите бяха пласирани с намаление. Но фактът си е факт: бях публикувал книга. Джудит, решила, че си струва да ме окуражи (особено след като името ми беше споменато в „Таймс“), ме заведе на хубав обяд в скъп италиански ресторант една седмица след като бях се върнал от Адис Абеба, където заминах с поръчка за списание „Травълър“.

— Знаеш ли какво е казал Толстой за журналистиката? — попита тя, след като стана ясно, че съм затрупан с поръчки от списания и отдавна съм напуснал работата си в книжарницата. — Че е умствен бордей. От който няма връщане назад.

— За мен писането за списания е само начин да пътувам по света на чужди разноски и да ми плащат по долар на дума.

— Ами ако те попитам дали евентуално не ти е хрумвало да напишеш още една книга за нас?…

— Бих отвърнал: вече имам идея.

— Хм, чудесно начало. И каква е тази идея?

— С една дума: Берлин.

През следващия половин час описах накратко идеята си да поживея една година в Берлин и да напиша книга, която до голяма степен ще е художествена измислица и ще проследява дванайсет месеца от живота на този Западен остров в Източния блок; мястото, където двата велики -изма на двайсети век се сблъскаха като тектонични плочи; град, който се гордееше със своя анархизъм, със съмнителната си репутация, с нестихващия декадентски полъх в духа на Ваймарската република. При все това Берлин беше и притегателен център за конкретен вид аутсайдери, който искаше да съществува сред опасаната със стена избухлива реалност на метрополис с легендарно и отблъскващо минало, който днес отъркваше рамо в сивия неприветлив свят на комунизма.

— Само не ми казвай, че всичко това го измисли в момента — усмихна се Джудит, щом приключих. — Но май може да стане страхотно успешна книга… особено ако направиш същото като с египетската и събудиш интерес към хората, с които се срещаш. В това е най-голямата ти сила, Томас: светът на другите те вълнува истински, и освен това умееш да откриеш романа в живота на всеки човек. — Тя отпи глътка вино. — Щом се прибереш, ми напиши неустоимо предложение, което да мога да прокарам през тънката цедка на скръндзите от отдела по маркетинг и продажби. И кажи на агентката си да ми се обади.

Предложението беше написано и подадено в рамките на една седмица. Три седмици по-късно получих одобрение от издателството (о, времена, когато издателската дейност беше тъй просто устроена, непретенциозните идеи получаваха подкрепа, а писателите — уважение). Агентката ми договори прилични условия, като ми издейства 9000 долара аванс, половината от които щях да получа предварително. Като се има предвид, че това бяха три пъти повече пари от първия ми договор, се почувствах въодушевен. Най-вече защото имах възможност да размахам новия договор под носа на няколко редактори и списания и да се уредя с три поръчки — от „Травълър“, „Нешънъл Джиографик“ и „Атлантик Мънтли“ — което добави още пет хиляди долара към сметката ми.

Залових се да направя щателно проучване на всякакви подробности, свързани с Берлин, като например стандарта на живот, и открих, че в неособено престижен квартал като Вединг бих могъл да намеря стая в обща квартира за около сто и петдесет западногермански марки на месец — което по онова време беше около сто долара. И с идеята, че ако успея да се впиша някак косвено в усложнената от Студената война обстановка в града, творбата ми ще може да стане още по-интересна, изпратих с кратка автобиографии екземпляр от книгата си за Египет в радио „Свободна Европа“ във Вашингтон. Това беше финансираната от американското правителство радиомрежа, която излъчваше новини и разпространяваше гледната точка на американския свят във всички страни отвъд Желязната завеса. В приложеното писмо обяснявах, че възнамерявам да прекарам една година в Берлин, и се интересувах дали в местния клон на радиото няма да се намери някакъв ангажимент за писател.

Не очаквах да получа отговор и записах стореното в категорията „надали“. Освен това предполагах, че подобна институция работи само с отявлени антикомунисти, които при това владеят и двата езика. Но веднъж следобед пристигна писмо от Вашингтон. Беше от господин на име Хънтли Кранли, програмен директор, който ме уведомяваше, че се е заинтригувал от моята книга и от автобиографията ми, поради което е решил да ги изпрати на Джеръм Уелман, директора на радио „Свободна Европа“ в Берлин. Да съм му се обадел, щом пристигна. Оттам нататък зависело от личната преценка на господин Уелман дали ще ми даде възможност за изява, или не.

Седмица по-късно — след като апартаментът ми за пореден път беше пренает, единственият ми куфар стегнат, а тежкият военен шинел облечен — сгънах това писмо и го пъхнах в немско-английския речник, който прибрах в чантата, окачена на рамото ми. Изгасих лампите, превъртях два пъти ключа на вратата и хванах автобуса за летище „Кенеди“ в мрачната януарска вечер, в която суграшицата просто не искаше да обърне на сняг. На гишето си чекирах багажа, взех си бордната карта, минах през обичайната проверка, промъкнах се до мястото си в самолета, изпратих с поглед отдалечаващия се в зимния здрач силует на Манхатън и кротко се приспах с няколко питиета, докато самолетът набра височина и полетя на изток.

Когато доста часове по-късно се събудих, още ми беше размътено и никакво подир количеството мънички шишенца скоч. Надзърнах през прозореца и не различих нищо освен сив слой облаци.

После облаците се превърнаха в мъгла, мъглата се разсея и отдолу изплува…

Земя. Ниви. Сгради. Очертания на град на хоризонта. Всичко това пречупено през сковаността от нощта, прекарана в сън в неудобна поза на тясна седалка. Оставаха ни десетина минути до приземяване. Бръкнах в джоба на сакото си и извадих пакет тютюн и хартийки, които през последната година в колежа бяха станали мой постоянен спътник и несъмнено ми бяха помагали да се справям с всички напрегнати моменти пред писалището през изминалата година. Казано по-просто, докато пишех първата си книга, бях станал сериозен пушач и в повечето случаи имах нужда от поне петнайсетина цигари, за да изкарам деня. Та сега — въпреки че надписът „Пушенето забранено“ светеше — вече вадех принадлежностите си за пушене и бързо свивах цигара, която да запаля още щом се озова в сградата на терминала.

Земя. Ниви. Сгради. По-точно: многоетажният контур на Франкфурт, най-меркантилния и естетически еднообразен от всички германски градове. Започнах да уча немски още първата година в колежа. Отношенията ми с този език винаги са били сложни: харесвах плътността на формата и структурната точност на немския, но дателният падеж ме хвърляше в отчаяние, а към това се добавяше и усилието, съпътстващо опитите да набиеш в главата си чужд език, особено когато живееш изцяло извън езиковата среда. Бях обмислял идеята да замина да уча една година в Германия, но в крайна сметка избрах да редактирам вестника в колежа. Как изобщо съм решил, че да бъда главен редактор на студентско издание е по-важно от това да си живея като принц, докато уча в Тюбинген или Хайделберг, и междувременно да обиколя повечето европейски столици? Тогава за последен път съзнателно поставих кариерата на първо място и това ме научи на един урок; когато трябва да избираш дали да направиш за себе си „нещо практично и свързано с професионалния напредък“, или да се възползваш от възможност да заминеш някъде, винаги избирай второто.

Сега, сякаш за да си го докажа още веднъж, пак бях затръшнал вратата на живота, който водех, и взех самолет с полет на изток. След като кацнахме във Франкфурт и минахме съответните митнически формалности, се качих на друг самолет, който щеше да ме откара още по̀ на изток. След няма и час надзърнах през илюминатора. И я видях точно под нас.

Стената.

Щом самолетът пусна задкрилките и започна да кръжи над източната част на Берлин, тази дълга, извита като змия бетонна структура се видя още по-ясно. Дори от птичи поглед изглеждаше толкова внушителна, сурова, безкомпромисна. Преди облаците да се разкъсат и Стената да се превърне в част от пейзажа, бяхме прекарали трийсет минути, лашкани от турбуленция във въздушното пространство на Германската демократична република, принудени (както обясни американския пилот) да летим на нищожните три хиляди метра над тази чужда държава.

— Страх ги е, че ако пътническите самолети летят по-високо — обади се жената до мен, — може да извършват шпионаж. За врага. А враг е всеки извън Варшавския договор и „братската дружба“ между приятелските социалистически трудови лагери като Куба, Албания, Северна Корея…

Погледнах я. На около петдесет, петдесет и нещо, облечена в строг костюм, с леко пълно лице и запалена цигара HB (видях кутията на подлакътника помежду ни), в уморените й очите проблясваше интелигентност: жена, казах си, видяла прекалено много неща, които би предпочела да не беше виждала.

— Да не би да сте попадали в такъв лагер? — попитах.

— Кое ви кара да мислите така? — Тя дръпна бавно и дълбоко от цигарата си.

— Просто интуитивно.

Жената загаси фаса си и посегна за нова цигара.

— Знам, че след две минути ще светне „Пушенето забранено“, но не мога да летя над това място, без да запаля. Направо съм като кучето на Павлов.

— А кога се измъкнахте?

— На тринайсети август 1961 година. Часове преди да затворят всички граници и да издигнат тази „антифашистка защитна преграда“, която виждате под себе си.

— Как разбрахте, че трябва да се махнете?

— Много питате. И немският ви не е лош. Журналист ли сте?

— Не, просто човек, който пита много.

Тя замълча за момент и ме огледа изпитателно, чудейки се дали да ме посвети в това, което се канеше да каже, но явно силно желаеше да сподели историята си с мен.

— Искате ли истинска цигара? — попита ме, като видя, че свивам поредната от моите, опрял ръце на куфарчето на пишещата машина „Оливети“.

— С удоволствие.

— Хубава пишеща машина — отбеляза.

— Подарък на изпроводяк.

— От кого?

— От баща ми.

Една вечер малко преди да замина, с татко се бяхме разбрали да се видим в любимото му заведение, което той наричаше „Японска среща“ — японско ресторантче в района на Ийст Фортис след „Лексингтън авеню“. Докато бяхме там, той обърна три сакетинита (мартини, забъркано със саке), после помоли сервитьора да му донесе онова, дето бил оставил на гардероб. В крайна сметка ми връчи автоматична писалка и чудесна нова червена пишеща машина „Оливети“ — съвременна класика в италианския дизайн. Бях хем трогнат от проявената щедрост, хем впечатлен от изискания му вкус. Но когато му го казах, той само се засмя и отвърна: „Дорис, женката, дето чукам в момента, я избра. Каза, че писател с издадена книга като теб има нужда от такава шикозна глезотия. И знаеш ли какво й отвърнах? Някой ден ще я прочета тая книга, дето я написа моето момче“. И внезапно се сепна, осъзнал, че току-що е изтървал нещо, което би предпочел да остане неизказано.

— Сигурно е прекрасен човек — каза съседката ми по място, докато разглеждаше подчертано елегантното червено пластмасово куфарче, в което беше прибрана машината.

Нищо не отвърнах. Само се усмихнах. Жената го забеляза.

— Явно не е толкова прекрасен.

— Труден човек е.

— Вероятно много ви обича… но не знае как да го изрази. Поради което ви прави хубав подарък. Щом не сте журналист, значи сте нещо като писател.

— Та кой ви каза да напуснете ГДР? — побързах да сменя темата.

— Никой. Случайно чух един разговор. — Тя сниши глава, сниши глас. — Баща ми… беше високопоставен партиец в Лайпциг. И участваше в строго секретна група, инструктирана от върхушката в Берлин. Тогава бях на трийсет. Омъжена, без деца, исках да напусна съпруга си — служител в държавно предприятие, където преди бях работила и аз. Тъй като баща ми заемаше доста висок пост, аз имах работа мечта по източногерманските стандарти: бях старши рецепционист в един от големите международни хотели в града. Всяка събота обядвах с родителите си. Бяхме близки, още повече че бях единственото им дете. Баща ми ме обожаваше, но въпреки това заради позицията му в Партията не можех да споделя с него какво мисля — страната ни все повече и повече се превръщаше в място, където или си с Партията, или си изключен от всички обществени облаги. Исках да пътувам. Но беше просто невъзможно — освен до другите безрадостни братски социалистически страни. Не споделях тези мисли с родителите си, понеже и двамата вярваха искрено в идеята. И една събота следобед на излизане от тоалетната чух баща ми да казва на майка, че в неделя не бива да излиза от къщи и не бива да вдига телефона, понеже през нощта щяла да се извърши „голяма промяна“.

Имах чувството, че падам без парашут. От седмици, от месеци се носеха слухове, че в крайна сметка правителството ще затвори границите, които в Берлин все още бяха донякъде пропускливи. Знаех, че ако искам да направя нещо, разполагам с броени часове.

Погледнах си часовника. Три без дванайсет минути. Овладях се. Върнах се във всекидневната. Допих кафето с родителите си, после се извиних с обяснението, че отивам да плувам с приятелка в градския басейн. Целунах и двамата на тръгване, едва се удържах да не ги прегърна силно, особено баща ми, защото знаех, че няма да ги видя много дълго време.

После се прибрах с колелото у дома. За щастие Щефан, моят съпруг, същия следобед играеше футбол с колеги от службата. Още с влизането се втурнах да събера някои неща: втори кат дрехи, малко скътани западногермански марки, паспорт и всички източногермански марки, които успях да намеря. Всичко стана за не повече от десет минути. После отидох с колелото до Централната жп гара и се качих на експреса за Берлин в три и четирийсет и осем. Два часа по-късно бях там. В града имах приятел, човек на име Флориан, с когото, сега бих могла вече да издам, поддържах романтична връзка. Не беше любов. Просто утеха от време на време. Но я получавах винаги когато Флориан идваше в Лайпциг или в редките случаи, когато пътувах до Берлин. Беше журналист в партийния вестник „Нойес Дойчланд“. Но с течение на времето и той като мен започна все повече и повече да се съмнява в режима, в бъдещето. Освен това две седмици по-рано, когато беше в Лайпциг, ми беше разказал за свой приятел в Берлин, който знаел едно място, откъдето можеш да се прехвърлиш незабелязано от Фридрихсхайн в Кройцберг… не че по онова време границата между двата града беше официално затворена.

И така, още щом пристигнах в Берлин, се обадих на Флориан. Извадих късмет и го намерих у тях. Наскоро се беше развел и беше прекарал следобеда с петгодишната си дъщеря Юта. Когато се обадих, тъкмо се беше прибрал вкъщи, след като върнал малката при майка й. Апартаментът му се намираше в Мите. Отидох дотам пеша от „Александерплац“. Когато стигнах, го помолих да излезе на улицата, защото се притеснявах, че домът му може да се подслушва. Казах му какво знам — че късно вечерта ще бъде извършена „голяма промяна“, което със сигурност означаваше затваряне на границата.

Флориан дори не ме попита: „Сигурна ли си?“. Повярва ми сто процента. И взе да разсъждава на глас: Знаеш, че бившата ми жена е висш партиен функционер. Ако сега се върна за Юта, може да се усъмни. Но щом затворят границата утре… От друга страна, кое е по-добре? Дъщеря ми да дойде с мен на Запад или да остане тук с майка си?

Този монолог продължи няколко минути. Мракът се сгъстяваше. Беше почти осем вечерта. Времето изтичаше. Погледнах си часовника и му обясних, че трябва да тръгваме веднага. Той кимна и ми каза да чакам отвън. Беше топла августовска вечер. Изпуших две цигари и огледах улицата. Сиви сгради, всички в окаяно състояние, всички боядисани в неприветливата служебна палитра на комунизма. Мислех си за татко и се питах дали заминаването ми ще навреди на кариерата му. Мислех си и за Флориан и се надявах да намери оправдание да си вземе Юта и да я изведе с нас. Но когато се появи, беше блед като платно.

„Току-що звънях на Мария. Излезли са. Ако чакаме да се върнат… няма как да пусне Юта с мен в единайсет вечерта, без да се зачуди какво става. Така че… — приведе глава и чух как сподави стон. После избърса сълзите си и каза: — Имам още едно колело. Ще отидем до Фридрихсхайн с колелата.“

Изминахме с велосипедите двайсетте минути от Мите до едно място край шосе, което минаваше и от двете страни на границата. От страната на ГДР имаше двама души охрана от народната полиция, които стояха пред обикновен портал, разделящ Изтока от Запада. Но забелязахме, че проверяват документите много обстойно, задържат хората и не пропускат никого, макар все още да не беше официално незаконно да минеш от единия сектор в другия. Затова се шмугнахме в една пряка и спряхме пред жилищна сграда, която гледаше към улица, успоредна на границата. Приятелят на Флориан му беше казал, че държи ключа за апартамента върху електрическото табло в коридора. Притаих дъх, докато Флориан го търсеше. Когато го напипа и отключи, се озовахме в пусто жилище: два дюшека на пода, мръсна тоалетна и счупен прозорец. Към черчевето беше прикрепена въжена стълба. Флориан надзърна навън. Каза, че теренът е чист. Метна стълбата отвън и ми каза да тръгвам.

Бях ужасена. Имам страх от високото, а се намирахме на третия етаж. Стълбата беше толкова халтава, толкова опасна, че още щом я пробвах, разбрах, че няма да ме издържи… а по онова време тежах едва петдесет килограма. Казах му, че не мога да го направя… че съм вцепенена от страх. Той буквално ме хвана за тила и ме изтика през прозореца.

Спускането отне някакви си трийсетина секунди, защото, щом се вкопчих във въжето, ми стана ясно, че разполагам с не повече от няколко мига, преди то да поддаде. Бях на около десет метра над земята, когато се скъса. Усетих как падам, и повярвайте ми, от десет метра се пада дълго. Приземих се на левия си крак и усетих как си счупих глезена. Болката беше неописуема.

Отгоре Флориан ми извика:

— Бягай! Ставай и бягай!

— Трябва да дойдеш с мен — прошепнах в отговор.

— Ще трябва да намеря друго въже. Пресичай бързо. Ще се срещнем след няколко часа пред мемориалната църква „Кайзер Вилхелм“ на „Курфюрстендам“.

— Не мога да помръдна — изревах. — Глезенът ми.

— Нямаш избор. Тръгвай веднага.

— Флориан… скачай!

— Веднага. Изчезвай!

И той се скри. Болката в глезена беше убийствена. Изобщо не можех да стъпя. Все пак криво-ляво успях да се завлека през широката трийсетина метра ничия земя, която отделяше Изтока от Запада. Все още нямаше Стена, нямаше бодлива тел и въоръжена охрана, която да стреля на месо, нямаше и западногермански граничари, които да ме посрещнат, щом закуцуках в Кройцберг. Срещнах само един турчин, който се прибираше към дома си, и ме намери на улицата, виеща от болка. Надвеси се над мен и ми подаде цигара. После ми каза, че отива да доведе помощ и ще се върне възможно най-скоро. Сигурно мина цял час, преди да чуя воя на линейка, а през това време ту изпадах в безсъзнание, ту се свестявах. Следващото, което си спомням, е, че се будя в болнична стая. Появи се някакъв лекар, който ми обясни, че не само съм си счупила глезена, ами и съм скъсала ахилесовото сухожилие, затова ме натъпкали с упойка и ме държали така повече от осем часа. До него стоеше полицай, който ме приветства във Федералната република. Той ме уведоми, че съм извадила голям късмет, понеже ГДР затворили границите веднага след полунощ.

„Дали човек на име Флориан Фалада е успял да мине?“, попитах полицая.

Той само сви рамене и каза: „Нямам никаква информация кой е минал снощи. Знам само, че сега е абсолютно невъзможно да се напусне ГДР. Вече е херметично затворена държава“.

Самолетът ни рязко се наклони и предницата се насочи към земята. После облачният покров изчезна и видях, че всеки момент ще кацнем… последните десет минути от полета ми се губят, замъглени в паметта ми от покъртителната история на тази жена.

— Разбрахте ли какво е станало с Флориан? — попитах.

— Не получих вест от него повече от десет години. Аз си намерих работа във Франкфурт, занимавах се с хотелиерство и за тези десет години се омъжих и разведох. Освен това станах търговски директор на „Интерконтинентал Хотелс“ в Германия. По време на Лайпцигския панаир през 1972 година се върнах в някогашната си родина по работа. Единственият вестник, който се предлагаше в хотела ми, беше парцалът на комунистическата партия „Нойес Дойчланд“. И кой, мислите, беше станал главен редактор? Флориан Фалада.

Самолетът не се движеше. Валеше сняг. Към предната врата бутаха подвижната стълбичка.

— Не се ли опитахте да се свържете с него? Не се ли опитахте да разберете какво е станало, защо не ви е последвал?

Тя ме изгледа така, сякаш бях най-големият наивник на света.

— Ако се бях свързала с Флориан, щях да съсипя кариерата му. И понеже все пак изпитвах някакви чувства към него…

— Но нали сте искали да узнаете защо не е успял да мине границата?

Тя отново ме изгледа, този път хем някак развеселено, хем леко скептично.

— Флориан не мина границата, защото стълбата се скъса. Вероятно не е успял да намери друго въже, по което да се спусне на междинната територия. Или е преценил, че няма да понесе раздялата с дъщеря си. А може просто да е решил, че е негов дълг да остане на мястото, което нарича свой дом, независимо от всички ограничения, съпътстващи това решение. Кой знае? Но тази тайна, тайната, че го деляха броени минути от бягството, беше известна само на един човек. На мен.

А ето сега я знаете и вие. И може би се чудите защо тази непозната жена на средна възраст, която пуши като комин и не млъква, е избрала да разкаже своята толкова лична история тъкмо на вас, господин Млад американски писател? Защото днес прочетох във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, че Флориан Фалада, главният редактор на „Нойес Дойчланд“, преди два дни е починал от инфаркт в своя кабинет в Източен Берлин. А сега ви казвам сбогом.

— Как се казвате? — попитах.

— Как се казвам си е моя работа. Но ви подарих хубава история, ja? Тук ще откриете много истории. Трудното за вас ще е да отсеете истинските разкази от пясъчните кули.

По високоговорителя прозвуча звуковият сигнал, означаващ края на полета. Хората започнаха да се надигат и да се подготвят за излизане във външния свят. Вдигнах пишещата машина от скута си, за да си облека шинела.

— Да ви кажа ли нещо? — обади се жената. — Баща ви се държи така, сякаш не одобрява заниманията ви, но зад гърба ви се хвали със своя син писател.

— Баща ми си има свой живот — отвърнах.

— А вие никога няма да го допуснете достатъчно близо, че да може да оцени вашия. Така че не се безпокойте. Млад сте. Животът е пред вас. Потопете се в чуждите истории и те ще ви помогнат да получите по-добра представа за вашия живот. — Кимна за сбогом и пое обратно към своя живот.

Но по-късно, докато чакахме багажа си при лентите, тя се приближи до мен и каза:

— Добре дошли в Берлин.