Дъглас Кенеди
Моментът (24)

Три

Ich liebe dich. Damals. Jetzt. Immer.

Обичам те. Преди. Сега. Винаги.

Deine Petra.

Твоя Петра.

Оставих последния лист от писмото и седях неподвижен още много време. Отдавна минаваше полунощ. По-рано бях вечерял сам в Пренцлауер Берг. Бях се разходил из обновените улици около „Колвицплац“, минах покрай „Рикещрасе“ 33, където някога живееше Юдит и където двайсет и пет години по-рано бях почукал на вратата й, за да искам от нея снимките на детето, отнето от приятелката й, жената, която се оказа любовта на живота ми. Жената, която Юдит бе предала. И която аз на свой ред също предадох. Понеже си мислех, че тя е предала мен.

Но в края на краищата единственото, което направих, бе да предам самия себе си.

Petra. Meine Petra.

Взех писмото със себе си, когато отидох да вечерям. Остана затворено в плика. Не го отворих и по-късно в бара на „Пренцлауер Але“, където отидох за едно питие. Едва след като се разходих бавно до „Александерплац“, изпих едно последно малко в бара на хотела и се качих в стаята си, посмях да го отворя.

Прочетох го веднъж. Станах, обиколих стаята, чувствах се съкрушен, отчаян. Прочетох го отново. После и трети път — и ненадейно станах, взех си палтото и ключа от стаята и се запътих към вратата.

Излязох навън на студа. Нов сняг. Завих надясно и тръгнах покрай някогашните източногермански сгради, стигнах до онази чудовищна сграда от бетон, наречена Берлински градски дворец. Някога там се помещаваше Източногерманският парламент. По-късно беше установено, че в стените му има азбест над допустимите нива.

Азбестът — както радиацията — причинява рак.

Petra. Meine Petra.

Продължих покрай обновената Берлинска катедрала, обновения Музей на историята на изкуството, обновената Щатсопера, обновения комплекс от сгради на Хумболтовия университет, където някога е следвала Петра. Краят на комунизма винаги означава пребоядисване, нали? „Унтер ден Линден“ — източноберлинският безрадостен представителен булевард — днес беше туристическа забележителност и средище на търговски обекти. Музеят „Гугенхайм“. Автосалонът на „Ферари“. Градовете правят такива неща. Отхвърлят някогашната си идентичност и запазили същия, макар и обновен външен вид, се превръщат в нещо друго. Ние като индивиди също сме подвластни на физическа промяна. Може да загубим телесна маса и да натрупаме мускули или пък обратно — да оставим тялото си да се отпусне. Може да носим дрехи, които говорят много за това как бихме искали да се представим пред света. Може да демонстрираме своето благосъстояние, своята бедност, своята самоувереност, своята колебливост. Можем също като градовете да променим всичко отвън. Но не можем да променим историята, която ни е направила това, което сме. История, изцяло продиктувана от натрупването на многобройните сложности на живота — способността за смайване и ужас, за надежда и безнадеждност, за прозирна светлина и непрогледен мрак. Ние сме това, което ни се случва. И носим навсякъде елементите, които ни формират — всичко, което ни липсва; всичко, което сме искали, но никога не сме получили; всичко, което сме получили, но никога не сме искали; всичко намерено и изгубено.

Петра беше съвсем права: някои неща в живота ни променят толкова радикално, че остават в нас завинаги. И никога не можем да затворим вратата пред онова, което не ни дава мира.

Петра. Моята Петра.

Завих наляво по „Фридрихщрасе“. Тук магазините бяха още по-лъскави. Швейцарски часовници. Парижка мода. Шведски дизайн. Белгийски шоколад. Всичко беше затворено, скрито зад кепенци. Улицата беше пуста. Градът ми принадлежеше изцяло. Продължих да вървя, а думите на Петра все така отекваха в ума ми, чувството за загуба беше не само болезнено, а и съвсем като ново… дори след двайсет и пет години.

Дали някога ще намеря покой и ще се примиря със случилото се? Или то винаги ще бъде с мен? Намерено щастие. Изгубено щастие. Пропиляно щастие. Управляваме съдбата си повече, отколкото ни се ще да признаем. Дори когато се сблъскваме с ужасна трагедия, избираме дали да бъдем спънати от нея, или някак си да продължим. Най-поразителното е, че винаги имаме избор дали да останем, или да си тръгнем. Да копнеем за пристан, но и да се боим от неговите ограничения.

Да знаем, че вземаме абсолютно погрешно решение, и все пак да продължаваме напред. Да приемем любовта или да я заобиколим.

Чувствах се виновен за всичко. Едва сега, когато гласът на Петра прозвуча ясно в ушите ми, виждам как избор след избор съм стигнал дотук. Докато се движех сам по снежната улица — ограбен, самотен, отдалечен от съпругата си, която никога не бях обичал, докато си мислех колко ми липсва дъщеря ми и не можех да спра да си представям как биха се развили нещата с Петра… цялата траектория на живота ми би била различна и (вероятно) по-слънчева, стига да я бях чул, когато ме молеше да я изслушам.

„Моментът дойде. Моментът отмина. А аз все още мисля за нас и плача.“

Продължих да вървя, в главата ми се въртяха едни и същи мисли, бях потънал в съжаление — и изведнъж се озовах на метростанция „Кохщрасе“. Когато осъзнах този факт, се стреснах. Как е възможно да съм вървял по тази улица и да стигна до станцията на метрото, без преди това да мина през „Чекпойнт Чарли“?

Защото „Чекпойнт Чарли“ отдавна не съществуваше. Като се върнах малко назад, установих, че единственото, което беше останало от тази важна идеологическа граница, беше прочутият надпис откъм западната страна „Напускате американския сектор“.

Всички други аксесоари на Студената война — бариерата, бодливата тел, бетонните бункери, часовите с бинокли, снайперите, самата Стена — ги нямаше отдавна. Забелязах, че има малък музей, посветен на „Чекпойнт Чарли“. Иначе на мястото на Стената се издигаха офис сгради — лъскави, комерсиални и нови. Демаркационната линия, която разделяше два свята, символът на всичко, което промени целия ход на живота ми.

Няма го. Унищожен е.

И аз просто бях минал покрай него, забравил, че някога всичко това беше тук.

Всички лични истории изтляват. Същото важи и за повечето геополитически.

 

 

Когато се върнах в хотела, минаваше два. Чакаше ме имейл.

Отивам в кварталната кръчма — Vebereck на „Пренцлауер Але“. Ще съм там до към три…

Йоханес

Скочих в първото такси и десет минути по-късно бях там. „Vebereck“ имаше леко готически вид — черни стени, приглушено осветление, запалени свещи с покапал по масите восък. Йоханес седеше на маса в ъгъла и четеше манга. Пред него имаше бира.

— И ти ли не можеш да спиш? — посрещна ме той.

— От години. Да те черпя една бира?

— Защо не?

Направих знак на бармана за още две.

— И какво те държи буден — попита. — Часовата разлика? Гузна съвест?

— Нещо такова, да.

— Прочете ли писмото на майка?

Кимнах.

— И?

— Искаш да кажеш, че не си го чел?

— Майка го сложи в запечатан плик пет-шест дни преди да умре с молба да не го чета, но да се опитам да те повикам тук, в Берлин, за да го прочетеш. Мисля, че изпълних предсмъртната й воля.

— Явно — пророних едва.

— Винаги ли страдаш от такова чувство за вина?

Засмях се.

— Винаги.

— Майка често ми го казваше. Коментираше това чувство на съжаление, което се долавя във всичките ти книги. Сякаш вечно бягаш от себе си. Майка ми беше проницателен критик.

— Вярно е. И я обичах повече, отколкото някога съм…

Йоханес вдигна ръка като пътен полицай, който спира автомобил.

— Не искам да го слушам повече. Стига ми толкова. Майка ми беше твоят най-голям фен. Най-ревностният ти поддръжник. Най-запаленият ти читател. Как само говореше за книгите ти: „Видя ли колко брилянтно е описал Томас джунглите на Коста Рика?“, „Толкова ми се щеше да беше споменал нещичко за студената си съпруга в книгата“. Имах чувството, че непрекъснато си в стаята.

— Знаела е, че жена ми е студена?

— Ами то си го пишеше, нали?

— Скоро ще ми бъде бивша жена. Развеждаме се.

— А майка тъкмо почина. Страхотно подреждане във времето.

Прехапах устна, очите ми плувнаха в сълзи.

— Нещо кофти ли казах? — попита той.

— Всичко е наред — прошепнах.

— Не, не е. Разплаках те. Защо не ми кажеш, че съм диване или нещо такова.

— Защото диването всъщност съм аз.

— Не, ти си тъжният в това заведение. От това, което чувам, впечатлението ми е, че си тъжен от години. Освен ако, разбира се, не съм в тотална заблуда.

— Съвсем не си.

— Значи съм прав. Тъжен си. — Йоханес се замисли за момент. После продължи: — Майка винаги го е мислила. И това винаги я е притеснявало. „Толкова е умен, талантлив, находчив. Трябва да е щастлив.“

— Бях щастлив. С нея.

— Обаче избра тъгата.

Коментарът му ми подейства като шамар. Но не трепнах.

— Да, точно това направих — свих рамене.

След малко барманът ни разкара с обяснението, че затваряли в три. Щом се озовахме на улицата, Йоханес предложи да ми покаже къде ще е бъдещата му книжарница. Повървяхме пеша до следващата пряка. Спряхме пред помещение, което явно преди е било фризьорски салон, но сега беше празно и се виждаше надпис „Дава се под наем“. Имаше две големи витрини и като надникнах през мръсното стъкло, видях достатъчно голямо място за съвсем прилична книжарница.

— Колко каза, че искат за наема? — попитах.

— Деветстотин на месец.

— Май е съвсем приемлива цена за такъв квартал.

— Да, сделката си я бива. Един приятел е дърводелец, познавам и бояджия — ще освежим помещението на разумна цена. Естествено, основният разход е зареждането със стока. Както ти казах, искам това да е най-доброто място от този вид не само в Берлин, ами и в цяла Германия.

— И ти трябват към петнайсет бона, за да задвижиш всичко?

— Ако успея да убедя някоя банка да ми отпусне кредит.

— Ще ти дам парите — казах.

Йоханес ме изгледа предпазливо.

— Сериозно?

— Напълно.

— Въпреки че цялата работа може да се провали.

— Няма да се провали.

— Откъде си сигурен?

— Защото ти си мозъкът на тази операция.

— В този град има много хора, които ще си помислят, че понеже е моя идея, е обречена на провал.

— Не съм от тях.

— Нямам нужда от твоята благотворителност.

— В такъв случай петнайсетте бона няма да са подарък. А инвестиция.

— Инвестиция, която ще ти върна с лихва.

— Би било чудесно… но не е наложително.

— Напротив, наложително е.

— Добре, съгласен съм — казах.

— Можеш ли да си позволиш да ми дадеш петнайсет бона?

— Имам малко спестявания.

— Едва ли си много богат.

— Остави на мен да се тревожа за финансовата част.

— Правиш го заради чувството за вина, нали?

— Това също е част от уравнението, да.

— А коя е другата част?

— Тя би искала да го направя.

Тишина. Йоханес сведе глава. Очите му се наляха със сълзи. Сълзи, които отри с длан.

— Майка ми липсва — каза той.

— И със сигурност знам колко те обичаше.

За пръв път, откакто се срещнахме, Йоханес ме погледна директно.

— Знаеш ли какво ми каза вечерта, когато почина? „Винаги съм смятала, че животът е несправедлив — особено през годините, докато ти не беше с мен. После успях да те прибера и никога повече не ми хрумна, че животът е несправедлив.“ И това от жена, която умира поне трийсет години преждевременно от причинен й изкуствено рак.

— Ти беше нейният живот, Йоханес.

— Както и ти.

 

 

Прибрах се в Мейн на следващата вечер, като взех колата си от Бостън и заминах на север към сумрачната вътрешност на щата. В мое отсъствие беше навалял пресен сняг, но човекът, който се грижеше за автомобилната алея, беше почистил и отбивката към входа на къщата. Щом затворих вратата зад себе си, установих, че не съм спал от три денонощия. Сетих се и още нещо: все още ми е толкова трудно да се прибирам в празен дом.

Напъхах мръсното пране от сака си в пералнята. Стоях под душа цели петнайсет минути в опит да отмия десетте часа полет и трите часа шофиране. Налях си няколко глътки уиски и си проверих пощата. Имаше имейл от дъщеря ми:

В страната ли си, тате? Никога не съм сигурна. Мога да намина утре от колежа, ако ти се вечеря някъде.

Незабавно й написах:

Нека те улесня. Ще дойда с колата до Брънзуик. Как се казваше онова италианско ресторантче, дето толкова го харесваш?

Уговорихме се за седем вечерта.

Дойде имейл и от Йоханес:

Днес говорих с посредника на собственика — другата седмица ще подпиша документите за наема. Говорих с адвокат. Ще подготви договор между теб и едноличната фирма, която ще регистрирам за отварянето на книжарницата. Всичко, свързано с инвестицията ти, ще бъде кристалночисто. Бих желал да действаш чрез адвокат — за предпочитане е да говори немски — когато получиш договора. Както ти казах онази нощ, ще приема парите само като инвестиция… и само ако ми обещаеш, че ще дойдеш на откриването.

„Със сигурност ще дойда на откриването — отговорих. — И ако решиш да ми се обадиш просто ей така, за да си приказваме, ето скайпа ми.“

„И аз имам скайп! — написа ми той. — Така никой няма да се набутва с разходи и ще мога с часове да ти раздувам за последните манга неща, които смятам да те навивам да прочетеш.“

„Давай, раздувай ми. И знай, че можеш да ми звъниш по всяко време. Денонощно. И аз като теб не спя много.“

Но онази нощ спах като къпан. Девет безпаметни часа. Събудих се в типичен зимен ден в Мейн. Сурово синьо небе. Живакът доста под нулата — здравословно студено, но не полярен студ. Снегът девствено бял. Светът изглеждаше добре подреден и необичайно рационален в тази светла безподобна утрин.

Наваксах с кореспонденцията. Напреднах с няколко страници за статия, която пишех за пътуването си до Мавритания точно преди Коледа. После се качих в колата и потеглих към италианското ресторантче в Брънзуик, което Кандис така обичаше. Когато пристигнах, тя вече ме чакаше. В първия момент не забеляза, че влизам, та успях да й хвърля поглед, докато седеше сама на масата: грациозна осанка, елегантна, облечена семпло, но стилно с черен пуловер и дънки; видимо интелигентна и красива, но същевременно без суровата скованост на майка й. Видях, че се е надвесила над книга, дъвчеше крайчеца на молива.

— Какво четеш? — попитах, докато вървях към масата.

Тя вдигна глава и ме дари с широка усмивка, в която обаче долових скрита тревога.

— Томас Ман. „Вълшебната планина“. „Образци на преводната световна литература“. Имам изпит другия понеделник.

— Малко е дългичка, но е прекрасна по свой високомерен начин.

— „Високомерен“. Хубава дума.

— Ами открадни я — казах, докато сядах. — Да те изкуша с чаша вино?

— Знаеш, че ми остават още няколко месеца.

— Ще поема цялата вина, ако се появят ченгета.

— Непокорният ми баща — усмихна се тя.

— Хей, спомням си, спомням си, че когато аз учех в колежа, разрешената възраст да пиеш беше осемнайсет. Но тогава беше упадъчното десетилетие на седемдесетте, когато не бяхме толкова вманиачени в микромениджмънта на социалното поведение в страната.

— Казано от истински последовател либертарист.

— Казано от петдесетгодишен мъж.

Келнерът се появи и си поръчахме половин бутилка кианти.

Той погледна Кандис, после сви рамене и отиде да донесе виното.

— Видя ли, метнахме го — казах.

— Е, може да изпия най-много една чаша.

— И аз. Довечера се прибирам обратно. А току-що кацнах от друго място.

— И къде беше „другото място“ тази седмица?

— Хайде сега, задържах се в страната цял месец и половина.

— Сигурно е нов рекорд.

— Ходих до Берлин.

— Старите бойни полета — отбеляза тя. — Виждаш ми се някак унил, татко. Случило ли се е нещо?

— Много неща.

— Искаш ли да ми кажеш?

— Да… но не сега.

Дъщеря ми ме погледна изпитателно. По своя характерен начин, със смесица от любопитство и аналитична наблюдателност, тя безмълвно преценяваше ситуацията. После се усмихна с разбиране и каза:

— Никакъв проблем, тате. Да, когато си готов да ми разкажеш… естествено, искам да чуя всичко. Но наистина изглеждаш… Бих казала, замислен и тъжен.

— Замислен и тъжен е съвсем точно казано. Но като влизах преди малко… хм, аз също бих използвал израза „замислена и тъжна“. Не е заради Томас Ман, нали?

Виното ни пристигна. Чукнахме се. Видях как Кандис търси подходящия начин да ми съобщи нещо трудно — гримасата й подсказа, че се бори с голямо решение. Докато я гледах как преодолява нещо в себе си, изпитах огромен прилив на любов към дъщеря си. А наред с това ми направи впечатление, че тя се превръща в същинска млада жена с всичките съпътстващи усложнения.

Без да вдигне поглед от празната чиния пред себе си, тя каза:

— Пол ми направи предложение.

Пол беше Пол Форбуш. Много приятно и сериозно момче от централната част на щата Ню Йорк, когото бях виждал няколко пъти. Караше магистратура по философия и религия и отношението му към дъщеря ми беше изключително мило и любящо. Дори веднъж, докато ми гостуваха за уикенда в къщата, сподели с мен, че я обожава, а когато двамата си легнаха заедно в стаята за гости, не го раздавах шокиран татко. Кандис се качи преди него и докато двамата бяхме насаме, той ми каза: „Знаете ли, господине, Кандис, дъщеря ви…“.

„Пол, не живеем в роман на Джейн Остин, така че можеш да ми викаш Томас. Да, Кандис ми е дъщеря, знам го, така че…“

„Исках само да ви кажа, Томас, господине, че Кандис е най-прекрасното същество в живота ми.“

„Радвам се, че го казваш, Пол.“

„И освен това е най-умният човек, когото познавам.“

С крайчеца на съзнанието се почудих дали заради многото ми отсъствия в детството й и доста хладните ни отношения с майка й Кандис не бе потърсила у Пол почтеност и стабилност.

Достойни за уважение качества, но не особено вълнуващи.

А сега…

— Кога ти предложи? — попитах.

— Преди около три седмици.

— Ясно.

— Знам, че трябваше да ти кажа по-рано.

— Не, няма такова нещо. Било ти е нужно време да го премислиш, преди да говориш с мен.

— Още не съм казала на мама.

— Ами… добре ли се почувства? Изненада ли се… или изпита ужас?

— И трите. Както знаеш, Пол е в богословския факултет на „Йейл“. Кара магистратура, вероятно ще прави и докторантура. И освен това вече е ръкоположен за епископален свещеник.

— Чудесно — казах.

— Долавям ирония в тона ти.

— Е, за щастие епископалните не са петдесетници. И Пол е приятно момче. Но…

— Мисля, че го обичам, тате.

— Ами това е много важно, ако ще се жениш за него. Но помисли си само как формулира изказването си: „Мисля…“. И извинявай… съжалявам, че не скочих от радост и не ти казах „супер“. Просто…

— Не мислиш, че е върхът, нали?

— Както вече казах, според мен е изключително приятен и сериозен младеж. И знам, че те обожава.

— Но?

— Е… знаеш, че за завършването ти съм приготвил петнайсет бона. Надявах се да ги вземеш и да отлетиш нанякъде за година. Да попътуваш из югоизточна Азия, да продължиш към Австралия. Да получиш от онези работни визи, дето дават възможност на млади хора като теб да поработят след колежа. Да прекараш шест месеца на Бариерния риф или да работиш във вестник в Сидни. Познавам този-онзи там. После да се върнеш… или да не се върнеш… и да започнеш да обмисляш следващия си ход.

— С други думи — не се омъжвай.

— С други думи… първо си намери пътя в света. Не се завирай в ъгъла. Особено ако има вероятност да се окаже ъгъл, където не ти се иска да бъдеш.

— Пол ми каза същото. Той знае за петнайсетте бона, които си ми приготвил. Знае, че ме насърчаваш да пътувам, каза ми, че баща му, който е счетоводител, никога не би направил подобно нещо за него. Самият Пол иска да замина на пътешествие. Но каза, че ще ме чака и иска после да се оженим.

— Много прогресивно от негова страна.

— Пак си ироничен, тате.

— Мисля, че Пол е прав. Замини. Пътувай. Забавлявай се. После, след година, ако все още искаш да се омъжиш за него…

— Мисля, че искам да се омъжа за него сега.

— А…

— Разочарован си…

— Никога не съм разочарован от теб, Кандис. Никога.

— Но мислиш, че се впускам в нещо, без да го обмисля достатъчно. Работата е там, че мислих много. Пол е човек, който ме уважава и обича пламенно. Който не би желал да ме превърне в нещо, което не искам да бъда. Който ще ми осигури достатъчно лично пространство.

— Всичко това звучи много положително… Просто… защо не го послушаш и не пообиколиш света за година? Може да срещнеш някой сърфист на Бонди Бийч, с когото да си прекараш добре и да установиш, че светът е по-голям от хоризонта, който ти предлага бъдеш свещеник от Епископалната църква? — усмихнах се и си казах наум: млъквай… стига съвети. Гласно продължих: — Никога не бих ти казал какво да правиш с живота си, Кандис. Просто се увери, че това е човекът, когото обичаш истински. Толкова.

— Сигурна съм. Знам, че започнах с „мисля“. Но това беше по-скоро израз на смущение, защото, ако ти бях казала: „Да, знам, че това е той“, ти щеше…

— В крайна сметка няма никакво значение какво мисля аз. Важно е какво чувстваш ти. Това е. И ако наистина вярваш, че…

— Изпитвал си го, нали?

— Да, изпитвал съм го.

— Но не с майка ми.

— Тя ли ти каза?

— Ами да. Каза ми още, че тя също никога не си е губила ума по теб.

— Е, майка ти може да бъде доста пряма.

— Каза ми също и че никога не си говорил с нея за това. За онази жена…

— Защото, ако бях говорил с нея за „това“, сигурно щях да я разстроя.

— Защото щеше да разбере, че някога си бил толкова влюбен в някого…

— … че все още го изживявам.

— Но това е ужасно тъжно.

— Не. Такъв е животът. Както и да е, ако нещата с другия човек се бяха получили, нямаше да те има теб.

— Един вид… аз съм компенсацията?

— Ти си най-прекрасното същество в живота ми, Кандис.

Тя протегна ръка и за кратко стисна моята.

— Благодаря ти — прошепна, а после додаде: — Но ти си все така сам, тате.

— Нещата може да се променят.

— Само ако го искаш.

— Всеки от нас трябва да пътува с надежда, Кандис. Дори да си мислим, че сме изгубени, трябва да продължаваме с опитите да убедим сами себе си, че животът може да смени скоростите — и че всичко тепърва предстои.

— Значи, ако се омъжа за Пол, понеже го обичам… а десет години по-късно нещата се объркат и се озова в капан, с две деца и без пари…

— Обещавам да не ти казвам: „Нали ти казах“. Но да речем, че стане точно така. Да речем, че всичко се разпадне. И че наистина останеш с две деца. Всичко е въпрос на интерпретация. Може да решиш, че всички врати са затворени за теб. Може да решиш, че „криза“ е синоним на „възможност“. Може да се забиеш в някое предградие и да страдаш. Или да си грабнеш двете деца и да заминеш някъде, за да започнеш отначало. Това е голямата трагедия на мнозина от нас. Забравяме, че животът е толкова гъвкав… че обикновено сами избираме ограниченията и хоризонтите си.

— Не всички са свободни като теб, тате.

— Аз едва ли съм свободен. Всъщност по-скоро съм всичко друго, но не и свободен.

Няколко часа по-късно закарах дъщеря си до жилището й недалече от кампуса. Докато паркирах, видях Пол да седи на люлеещ се стол в дневната, съсредоточен, надвесен над някаква много дебела книга.

— Може ли да наминем да те видим този уикенд? — попита Кандис.

— Би било страхотно.

— Ще се омъжа за него, тате.

Преди да успея да отговоря, тя се наведе към мен и ме прегърна, после слезе от колата.

Изчаках да се прибере, после запалих колата и потеглих на север към къщи. Докато се отдалечавах, си мислех как прекрасната ми дъщеря така подреди нещата, че категоричното й изявление да съвпадне със слизането от колата. Това ме натъжи, но наред с това осъзнах смисъла на действието й. Двамата с Кандис сме близки. Но тя е на двайсет и една и е време да поеме живота си. Може би Пол ще е най-доброто, което да й се случи: мъж, който я обича безмерно, който хем й осигурява личното пространство, от което тя се нуждае, хем я кара да се чувства желана, обожавана. Или пък ще се превърне в самодоволен, придирчив, дребнав педант, който ще превръща дните й в ад. А може би всичко ще е просто приятно и средно. Истината е, че винаги рискуваме. Винаги убеждаваме себе си в конкретен сценарий, в стъпка напред, на която залагаме да оправи нещата… или поне да направи така, че краткото време, което ни е дадено, да си струва и да бъде някак пълноценно.

Пълноценно.

Има ли нещо пълноценно в живота? Или всичко е загубване и намиране? Намиране и загубване?

Дъщеря ми, единственото ми дете, иска да се омъжи. Разбира се, ще й дам благословията си. Разбира се, изпитвам дълбоки съмнения относно разумността на това решение. Разбира се, питам се дали като всеки от нас тя не се опитва да компенсира неща, които са й липсвали, на доста ранен етап от живота си. Разбира се, това ме изпълва с чувство за вина. И, разбира се, преодолявам чувството за вина с обяснението, че двамата сме приятели, че си говорим, че се разбираме.

„Ти си все така сам, тате.“

Вярно — но съм срещнал любовта в най-бурния й, най-дълбокия й вид.

Загубване и намиране. Намиране и загубване.

Каква привилегия е да си я намерил… пък било то и само за кратък мимолетен миг.

А сега?…

Сега съм на магистралата. Сега е тъмно и студено, абсолютна нощ. Сега съм самотен автомобил, който пътува на север. Сега съм сам.

Пътят е широк и чист. След няколко часа ще се развидели. Нов ден, нов ден. Толкова много изключителни възможности. Толкова много възможности за тривиалност. Изборът е навсякъде — изборът е нищо. Историята може да се развие добре. Или пък да стигне до трагичен финал. Но пътят винаги съществува. И независимо дали ни харесва, или не, трябва да го изминем.

А как го изминаваме… и кого срещаме по пътя…

Любовта винаги е голямото търсене. Защото какво е пътят без някакъв конкретен смисъл? Как да се отдадем на онзи стопяващ се къс време, ако нямаме до себе си човек, който да забави нещата, да направи така, че всичко да си струва, да придаде истинска стойност на пътуването ни?

Петра. Моята Петра.

Дали ще ме преследва завинаги? Дали всяка магистрала, по която летя, ще разнася тези три думи? Защото това, което всички ние толкова желаем, аз всъщност го бях намерил.

И понеже впоследствие го изгубих…

Има път. Нов ден. Очакване на нещо. Надежда за нещо силно, истинско, граничещо с откровение. Мисълта, че може никога повече да не ти се случи. Необходимостта да си кажеш, че животът дава втори шанс.

Задължителното движение напред. Самотата в сърцето на човешкото съществуване. Желанието да общуваш. Страхът, присъщ на общуването.

И сред всичко това има и един…

Момент.

Моментът, който може да промени всичко. Моментът, който ни заблуждава. Или моментът, който ни казва кои сме, какво търсим, какво толкова силно искаме да разбулим… и вероятно никога няма да успеем да го направим.

Дали е възможно да се освободим истински от този момент?