Дъглас Кенеди
Моментът (23)

Две

Скъпи мой Томас.

Е. Най-после. На финала. Enfin. Endlich.

Всъщност немският синоним върши най-добра работа. Endlich. Най-накрая. Какъвто е случаят. Писмо, което трябваше да ти напиша години… не, десетилетия по-рано. И което отлагах поради много причини. Някои сложни. Някои твърде лични. Някои просто обикновени.

Endlich.

Как да започна? Откъде да подхвана?

Фактите:

За петте години, откакто съм с някакъв вид рак на кръвта, известен с многословното, но и впечатляващо клинично наименование „остра лимфобластна левкемия с прекурсор В“, естествено, изчетох доста за болестта, с която се боря през тези шейсет месеца и която сякаш е решила да ми отнеме живота по-рано, отколкото бих искала. Съществуват двайсетина подвида на това заболяване, но преди време открих в интернет следното определение. Цитирам го, защото ми се струва, че изчерпва темата:

Острата левкемия се характеризира с бързо увеличение на незрелите кръвни клетки. Струпването възпрепятства костния мозък да произвежда здрави кръвни клетки. Заради бързото прогресиране на заболяването и натрупването на злокачествени клетки, които навлизат в кръвоносната система и се разпространяват в други органи, се налага незабавно лечение.

Отчасти се опитвах да се шегувам през сълзи, че именно незрелите кръвни клетки ми причиняват целия този ужас. До голяма степен ужасът се случи, когато бях на двайсет и нещо: време, в което бях доста незряла за случващото се наоколо.

Или просто търся метафора, макар да не е нужна?

В същия сайт беше спомената и друга подробност за левкемията и причините за нея:

Рискова за заболяването е радиацията от естествени и изкуствени източници…

Разбира се, пушенето на две кутии цигари дневно, какъвто беше моят случай през последните три десетилетия, не може да не е спомогнало. Но радиация е — както се казва в английски кримки от определен период — „димящо дуло“. Споменах ти, че при първото ми задържане в „Хохеншьонхаузен“ ме „снимаха“. Когато ме депортираха от Западен Берлин през 1984, пак ме държаха известно време в „Хохеншьонхаузен“ — не че някой ми каза в кой затвор съм, но си го спомнях от предния път. Причината да ме държат там беше смъртта на техния скъп хер Хахен. В Щази бяха убедени в моята вина. Та когато Федералното разузнаване и американците ме хвърлиха обратно в лапите на Щази — след молбата ми за политическо убежище (но както ми каза един от сънародниците ти: „Веднъж го направихме и виж какво стана“) — бях незабавно тикната зад решетките по обвинение в убийство. Но всъщност бях прикрила следите си толкова успешно, а Хахен не беше оставил никакви улики, че сме се виждали в Хамбург, така че не разполагаха с нищо конкретно срещу мен. Разбира се, опитаха всякакви видове психическо въздействие — лишаваха ме от сън, подлагаха ме на осемнайсетчасови разпити. Но от момента, в който ме хвърлиха в килията, аз знаех сигурния начин. Сигурният начин беше мълчанието. Призная ли, свършено е с мен. Доживотна присъда. Вечен кошмар. Откажех ли да говоря, продължавах ли да не казвам нищо, нямаха нищо срещу мен.

Така че това беше моята тактика — и войната на нерви, която последва и която продължи повече от пет месеца, през които бях в затвора, беше отчаяна. „Снимаха“ ме на всеки три дни. Всеки път се връщах с червени белези по гърба.

Радиация.

В крайна сметка издържах повече от тези, които ме разпитваха. Вдигнаха ръце от мен. И ми казаха, че е свършено с шанса да видя Йоханес някога.

Но трябва да ти кажа нещо друго, свързано с престоя ми в затвора — бях бременна с нашето дете, бях шеста-осма седмица. След задържането обстойно ме прегледаха няколко лекари. Изследванията на кръвта и урината, които ми направиха, потвърдиха бременността. Понеже знаеха от докладите на Хахен за мен, че ти си бащата на детето, предприеха действия. Един ден бях отведена в болничното крило на затвора. Попитах защо ме водят там. Казаха, че ще ми направят поредния рутинен преглед. Но аз усетих, че ме чака нещо ужасно. Настоях да се видя със старши лекар. Настоях за среща с адвокат. Настоях…

Но внезапно в стаята нахълтаха двама санитари. Докато се опитвах да се отскубна от тях, една докторка ми би инжекция с приспивателно.

Когато се събудих няколко часа по-късно, бях завързана за болничното легло. По болката разбрах какво са ми сторили, след като са ме упоили. Докторката — казваше се Келер — дойде и ми каза с усмивка: „Остъргахме капиталистическата гадост от теб. Всичко без остатък“.

В този момент се заклех, че един ден ще унищожа тази жена. Точно както бях решила нещата с Хахен. И както смятах да намеря имената на хората, при които беше настанен Йоханес, и да ги съсипя. Звучи ужасяващо да го призная. Но макар да простих на Юдит за стореното — защото го е направила от слабост, от страх, поради оказан й непосилен натиск да сътрудничи — не бих могла да простя на тези, които позволяваха на системата да изостря жестокостта им. Като човек, комуто остава седмица живот, мога да призная: никога, нито за секунда не съм изпитвала угризения, че убих Хахен. Той ме унищожаваше бавно с безмилостното си отношение и знаех, че когато — и ако — получи нареждане да ме премахне, ще го направи без капка колебание. Предполагам, единствената причина да не бъда унищожена от Щази беше, че американците и Федералното разузнаване знаеха за съществуването ми. Въпреки че бях предадена обратно на Щази, нямаше да е добре да изчезна „безследно“. По-добре да ме пречупят психически. Да ми направят насилствен аборт, за да загубя детето, което толкова исках. А после да ме запратят в най-безрадостното кътче на милата ни република — Карлмарксщат, където да съм заточеник в собствената си родина.

Карлмарксщат беше индустриален град. Без физиономия, без чар, без култура. Но там имаше клон на националното радио на ГДР, където бях назначена да пиша за книги. Намериха ми малък апартамент. Започнах да спя с един колега от радиото — кротък човек на име Ханс Шигула, който също беше експулсиран от Берлин, само че заради престъплението, че пропагандирал фрий джаз и веднъж пуснал Щокхаузен в национален ефир. Ханс беше по-възрастен от мен, над петдесет и пет, разведен, начетен, почтен. Помогна ми да оцелея. Особено в първите дни след пристигането ми в Карлмарксщат, когато се опитвах да преодолея стореното в болницата на затвора. Загубата на нашето дете беше толкова съсипваща, че единственият начин да я превъзмогна беше да я изтласкам дълбоко в съзнанието си.

Сигурно си мислиш, че те мразя, задето ме предаде. Да, имаше моменти, особено в началото, непосредствено след експулсирането ми в Източен Берлин, през месеците в затвора и след принудителния аборт, когато наистина те мразех. Но честно, любов моя, истината е, че мразех себе си, задето не бях събрала куража да ти разкрия всичко доста по-рано. Обаче цялото ми минало, социалната ми закваска, изиграла основна роля във формирането на моя мироглед, ме бяха научили да потискам, да крия. Винаги съм виждала и чувствала искрената любов, която изпитваш към мен. Но не можех напълно да разчитам на обичта ти. Трябваше да си давам сметка, че ако истината някак се разкрие, ти ще биеш отбой и ще изчезнеш. А като не ти казах цялата истина — как Хахен използваше Йоханес като разменна монета — съсипах всичко. Ако бях на твое място, несъмнено бих постъпила по същия начин като теб. През всички тези години таих една надежда — че не си страдал твърде много… макар че във всяка от книгите ти (чела съм ги всичките) намекваш по един или друг начин, че животът е низ от страдания, които човек се опитва да крие от себе си. А и покрай подмятанията за разклатения ти брак, които си позволяваш в последните книги, винаги съм усещала, че ударът от преживяното от нас така и не е бил забравен напълно.

Колкото до мен… благословен да е Ханс. Благодарение на него годините, прекарани в Карлмарксщат, станаха по-поносими. После Стената падна. Броени дни след това можехме да отидем на Запад без никакъв проблем — буквално се разходих пеша до Кройцберг и прибрах двата дневника, които бях скрила преди ареста в мазето на сградата, където живеех. Скоро след това се свързах със страхотна адвокатка по граждански права на име Юлия Кох. Като й разказах всичко за Йоханес и как ми го бяха отнели, тя пое моя случай. Струва ми се, че Юлия видя в случилото се с мен възможност да бъде казано публично, че на Щази трябва да се потърси отговорност. Отне й около шест седмици масиран натиск, докато семейство Клаус — двойката, на които беше „даден“ Йоханес — бъде публично опозорено в местната преса. Около процеса се разшумя доста, особено след като в него се включиха и други хора, които свидетелстваха, че хер и фрау Клаус са били едни от най-жестоките и отмъстителни оперативни служители в Щази, водили разпити. Това, че щастливо осиновяват сина на жена, несправедливо обвинена в политическа дейност… с две думи, двамата бяха изселени от апартамента си във Фридрихсхайн и доколкото разбрах, приключили кариерата си като чиновници в местната данъчна служба.

А колкото до онази лекарка, която с наслада ми съобщи, че ми е направила аборт — адвокатката ми заведе дело и срещу нея. Щом името й се разчу в общественото пространство, още трийсет жени, всички бивши затворнички от „Хохеншьонхаузен“ в един или друг период, съобщиха, че са им били направени аборти, а в някои случаи дори стерилизация без тяхно съгласие. Така че на лекарката й бяха отнети професионалните права, а шест месеца по-късно тя седнала пияна зад волана и скочила с колата си от мост край Берлин.

Де да бях изпитала някакво удовлетворение от смъртта й. Единственото, за което си помислих, беше, че хората, извършвали жестокости срещу други човешки същества, винаги оправдават действията си с обяснения като: „Изпълнявах заповеди“, „Казаха ми, че е в името на Родината“, или „Системата ме превърна в такъв човек“. Също както вярваха, че като се заличи цяла нация или като се издигне „антифашистка защитна преграда“ около цяла една страна, или се сложи под ключ всеки, които изрази мнение против постулатите на системата, в която живеем, ще се решат обществените проблеми. Докато истината е, че стените падат. Системите се дискредитират и се сгромолясват. Цяла една колективна реалност се оказва фатално сбъркана. И целият човешки цирк просто продължава да се движи напред.

Наскоро, докато все още можех да излизам за кратко, помолих Йоханес да ме заведе до Бранденбургската врата. През цялото време, докато израствах, Стената се бе издигала там, пред тази триумфална порта. Как бихме могли да видим руините на Райхстага и дърветата на Тиргартен непосредствено на запад. Колко близо и колко невероятно далече бяха те. Забранена недостъпна планета.

После Горбачов реши, че не желае повече да подкрепя жалката ни малка република. „Оста не стяга. Всичко се разпада.“ И резултатът…

Днес всеки може да се движи свободно.

И така, точно преди две седмици стоях там със сина си. Със сина си, който ми бе отнет насила заради всичко онова, което символизираше Стената.

Сега Йоханес е на двайсет и шест. Прекрасен самобитен младеж, макар мнозина да го смятат за странен, различен. Да, той е необикновен. Да, той живее в свой свят — свят на комикси и графични романи, на японски рисувачи и илюстратори, без нищо общо с битовизмите на нашата реалност. Но нима това не го прави много по-интересен? Почти няма приятели, камо ли жена в живота си. Но е добър човек. И много добър син. Всеки път, когато го погледна, продължавам да си мисля за ужаса да ми бъде отнет и за силата на съдбата, която ни събра отново заедно. Минаха над двайсет години оттогава. Йоханес все казва, че не си спомня почти нищо за петте години, през които беше далече от мен при „онези хора“. И няма спомен за ГДР.

„Наистина ли е имало стена?“, попита, докато ме държеше за ръката при Бранденбургската врата.

„Знаеш, че е имало — отвърнах му. — Повтаряла съм ти го толкова пъти, учил си го в училище.“

„Но не са оставили нищо от нея.“

„Защото беше ужасяваща.“

„Значи тогава е още по-наложително да оставят някакъв знак — за да напомня на хората за този ужас.“

Не бих могла да го кажа по-добре. Бях толкова впечатлена от мнението му. Но след още някоя и друга година ще започне да осъзнава, че ако продължаваме да се взираме в стените, които ни разделят, които ни ограничават, значи продължаваме да сме в плен на ужаса, който те въплъщават. Това навярно е най-мащабният въпрос, надвиснал над живота. Можем ли винаги да гледаме напред, както непрекъснато ни съветват всички? Или трябва да помним някои ключови знаци от миналото си — колкото и болезнени и ужасни да са те — за да покажем, че разбираме: в живота има неща, които ни променят толкова радикално, че остават завинаги в нас? Възможно ли е наистина да затворим вратата пред онова, което ни преследва?

Толкова исках нашето дете. Знам, че не биваше да спирам хапчетата, без да те уведомя. И ако бях имала смелостта да ти разкажа за сенките, които ме преследват навсякъде…

Но не го сторих. Защото — и го разбирам едва сега — не вярвах, че съм достойна за щастието, което виждах в теб, за живота, който бихме могли да имаме заедно. Навярно това беше най-трудното за мен през последните десетилетия. Да знам, че ти си мъжът на живота ми, че никога не съм изпитвала същото към никого — нито преди, нито след това. Да знам — и това е тъга, която ще отнеса със себе си в гроба — че съм преживяла своя момент, своя изключителен момент с теб. Но ако не успеем да задържим този момент, той си остава само това — момент.

И животът, както отпуснатото ни време, има своята необорима логика; непрестанно движение напред, неумолимо и неспирно. Докато не изтече.

Мисълта, че животът ще ми бъде отнет на петдесет и няколко годишна възраст…

Мисля си за онези мъже и жени в затвора, на които е било заповядано да ме облъчват с радиация и които преди близо трийсет години са ускорили настъпването на моята смърт.

Но след петдесет години, когато и тях няма да ги има, когато болест, старост и време ги отнесат и тях, дали някой ще си спомня, че службите за сигурност на изчезналата държава някога са използвали радиация, за да бележат политическите си затворници, с което са ги осъждали на смъртоносен рак на кръвта? Дали хората днес изобщо се замислят какъв е бил ефектът на иприта през Първата световна война? Или как е пламвал коремният тиф в окопите? Дали през 1910 година в Берлин е имало жена, на която безскрупулно е отнето едногодишно дете и която (за разлика от мен) така и не си го е върнала… и цял живот не е успяла да се примири със загубата? Кой е свидетел на нейната история днес? Никой. Защото нейните роднини, нейните приятели, нейните колеги, нейните съседи, хората, с които е израсла, братовчедите, които е виждала веднъж годишно, човекът, който всяка сутрин й е продавал вестник, отдавна са напуснали този свят. Но нека помислим за болката, която тя носи в себе си — и как с времето тази нейна болка се прибавя към болката на всички останали, живели на тази земя в периода, когато е живяла и тя. Всички те, както ние сега, са се борили с трудности толкова сурови, толкова безнадеждни — по време на този момент, в който всичко това е било изживяно.

После смъртта заличава цялото поколение. А болките им? Изчезват. Забравени.

Не мисля, че животът ми е бил нещастен. Напротив… Ханс се премести в Берлин от Карлмарксщат и в нова обединена Германия успя да си намери работа в едно радио. Макар да имахме отделни апартаменти — отначало защото исках да дам време на Йоханес да свикне, но също и защото двамата с Ханс се чувствахме по-добре да живеем разделени — останахме заедно до смъртта му от рак на панкреаса преди две години. Любов ли беше? Не съвсем. Но той бе моят любовник, моята опора. Когато започнах да се чувствам зле, той беше човекът, настоял да се свържа пак с адвокатката ми Юлия, която беше като същински ротвайлер. Тя ми спечели обезщетение от държавата. Не беше голямо, но успях да купя апартамента за Йоханес, за да умра спокойна, че ако не друго, синът ми поне ще има осигурен покрив над главата си до края на живота.

Сега искам да повдигна темата за Йоханес, моя любов. След като Ханс вече го няма, а и аз съм на път, синът ми ще остане сам-самичък на този свят. Макар да е с достатъчно практически умения, че да си плаща сметките, да се пере и да си сменя чаршафите веднъж седмично, много се страхувам, че няма приятели. Живее в изолация. Не умее да общува.

Ето защо, ако изобщо е възможно, искам да те помоля: бъди му приятел. Той има нужда от човек, с когото да разговаря, от когото да търси съвет, на когото да се опре. Самият факт, че четеш това писмо, означава, че си изминал дългия път от дома си в Мейн до Берлин, защото знаеш, че е останало нещо недовършено. И защото чувството ти за загуба не се е уталожило през годините.

Знам, че трябваше да се свържа с теб преди години. Копнеех да се случи, но същевременно загърбвах тази надежда. Заради срама, че съм те предала. Защото вярвах, че не заслужавам прошка. Толкова сме нелепи, нали? Вкопчили сме се в нашите терзания, в агониите си, в малките си драмички и ги използваме, за да саботираме онова, което толкова ни се ще и всъщност заслужаваме.

Да те обичам. Да бъда обичана от теб. Какъв дар само. Заслужавах те. Ти заслужаваше мен. Моментът дойде. Моментът отмина. А аз все още мисля за нас и плача.

Ich liebe dich. Damals. Jetzt. Immer.

Deine Petra.