Дъглас Кенеди
Моментът (22)

Едно

Тетрадката свършваше тук. Когато я затворих и я избутах по-надалече от себе си, вдигнах глава и установих, че навън е паднал мрак. За няколкото часа, които ми отне четенето, светът извън думите на Петра бе престанал да съществува.

Свободна съм.

Свободни сме.

Затворих очи и превъртях за пореден път сцената в моя апартамент в деня след написването на тези думи. Когато я обвиних в „предателство“ към мен. Когато тя ме молеше да я изслушам. Когато й отказах. Когато бях толкова бесен, че не исках да чуя какво ми говори.

Моля те, нека ти обясня.

Вместо това чувах само наранената си гордост, собствената си ярост. Вместо това в съдбовния миг затръшнах вратата. И по този начин…

Посегнах към бутилката скоч до лакътя си, налях си още едно питие, глътнах го на екс и излязох на верандата пред кухнята. Както обикновено нощен Мейн беше толкова черен, толкова непроницаем. Живакът беше паднал доста под нулата, валеше снежец, но всичко това беше извън мен. Аз бях отпътувал в спомените си обратно към онзи момент в бара във Вединг, когато агент Бубриски от ЦРУ ми обясняваше теорията на радара.

Радарът работи, когато между два предмета има магнитно поле, нещо като поле на привличането. Единият предмет изпраща сигнал до другия. Когато сигналът стигне до втория предмет, това, което се предава, не е самият предмет. А по-скоро изображение на предмета.

И после ми разказа всичко за Петра. Послужи си с метафората за радара, за да подкрепи теорията си, че съм се влюбил в „изображението“, което съм проектирал върху нея, и поради това съм пропуснал да прозра истинската й същност.

Оттогава насетне винаги когато се питам дали тогава не направих непростимо погрешна стъпка, винаги когато вината, че не я спрях и я пуснах на Бубриски и колегите му, ненадейно ме връхлита, гледам да се утеша със следната мисъл: всъщност тя представяше свое изображение, което не съответстваше на истината.

Вътрешно знаех, че се опитвам да оправдая гневното импулсивно решение, което бях взел; решение, което, както сега научавах, беше унищожило всичко.

Един момент. Защо не й позволих да каже това, което така отчаяно искаше да ми каже? Защо допуснах моето високомерие, моята арогантност да я лиши от възможността да ми обясни всичко?

А сега…

Това, което ми казваше дневникът й страница след страница, беше…

Любов. Истинска любов. Чувство, което — ще го призная тук, в безопасното затворено пространство на този дневник — никога не съм познавала.

Това бяха нейните думи. Едно от безбройните обяснения в любов. Към мен.

„Мъжът на живота ми“, както е писала толкова много пъти. Когато прочетох мислите й, свързани с моите слаби места и моите защитни реакции, как е разбирала, че онази тъга, наслоена в детството ми, продължава да ме преследва… Дали някой друг е стигал толкова близо до мен, колкото Петра?

Докато седях на верандата и се взирах в мрачната пустош отпред, единственото, за което можех да мисля, беше: ти изгуби единствения човек на света, който някога те е обичал истински. Изгуби я, защото уби всичко. Уби го, защото много държеше да си прав. Защото винаги си смятал, че си онеправдан. Наказа я, без да мислиш за последствията.

Страница след страница тетрадките й ми казваха, че ролята на агент от Щази й е била наложена; че всичко е било кошмарно изнудване, което е била принудена да приеме единствено заради надеждата, че така ще си върне сина. А аз не й позволих да ми обясни.

Не й позволих да ми разкаже за ужаса от наложената й връзка с Хахен и как в крайна сметка е решила да го убие, защото…

Защото за нея това е бил единственият начин да бъде свободна, за да бъде с мен. И защото е била бременна с нашето дете.

Свободна съм.

Свободни сме.

Нашето дете.

Какво се е случило с нашето дете? Момче ли е било, или момиче? Днес би трябвало да е на… Боже, на двайсет и пет.

Бързо влязох в кухнята, взех бележката от Йоханес, която пристигна с тетрадките. Беше ми оставил имейл адрес.

Отидох в кабинета си, включих компютъра и изпратих имейл: „Вдругиден идвам в Берлин. Може ли да се видим“. Отдолу написах името си.

Влязох в сайт за спешни пътувания и намерих евтин билет от Бостън за Берлин през Мюнхен. Полетът беше на следващата вечер в осем и половина. През същия сайт си резервирах и хотел в район на име Мите.

Мите. Бившият Изток. Някогашната забранена територия. Сега… Радар.

Когато сигналът стигне до втория предмет, това, което се предава, не е самият предмет. А по-скоро изображение на предмета. Тези думи отекнаха в душата ми — защото в яростта си, задето съм бил излъган, задето ми е изневерила и ме е предала, мислех само за изображението. Сега обаче осъзнавах, че „изображението“ съвсем не е такова, каквото изглежда. Любовта не е илюзия. Любовта е нещо ужасно истинско.

Сега единственото, което заглушаваше чувството ми за срам, беше мисълта: самолюбието е най-деструктивната сила на света. То ни заслепява и ни пречи да видим по-далече от надменната си необходимост да бъдем прави, да защитим крехкото си самоусещане. По този начин ни пречи да прозрем други възможни интерпретации на историята, която живеем. Самолюбието те кара да заемеш позиция, от която нищо не може да те помести. Самолюбието ти налага да отказваш дори да се замислиш за причината някой да те моли да го изслушаш. Самолюбието те тласка да стъпчеш единствения човек, когото си срещнал за петте си десетилетия живот, който ти е предложил възможност за истинско щастие. Самолюбието убива любовта на живота ти.

Седнах на масата и погледнах пак съобщението за смъртта на Петра — снимката подчертаваше толкова жестоко разрушителното въздействие на последните десетилетия. Съсипан живот, започнал с отнемането на Йоханес и продължил през цялата онази потресаваща година, докато е обслужвала Хахен, за да намери своята кулминация в моето неописуемо предателство.

Нашето дете.

Предадох я в ръцете на тайните служби, докато е била бременна с детето ни.

Кой къде е сега?

И как е успяла Петра да се събере с Йоханес?

Нашето дете.

Ще се върна в Берлин, за да намеря нашето дете.

* * *

Пробвах да поспя, но безуспешно. И щом се развидели, престанах да се взирам в нескопосано нанесената боя по тавана на спалнята. Станах. Събрах малко багаж в сака. Проверих си пощата. Имах отговор от Йоханес:

„Кафе Сибил“. „Карл Маркс Але“ 72. Фридрихсхайн.

Утре в 18:00. Трябва да вземеш метрото до „Щраусбергер Плац“ оттам е на десет минути пеша. Не се притеснявай как ще ме намериш. Аз ще те позная.

Земя. Ниви. Сгради. Очертания на град на хоризонта. Всичко това пречупено през сковаността от нощта, прекарана в сън в неудобна поза на тясна седалка.

Тези думи се завъртяха в главата ми, докато самолетът от Мюнхен захождаше над града и започна да се спуска към летището. Само че този път видимата от въздуха забележителност на града — стената, която го прорязваше на две — сякаш просто беше изтрита от картата. Оттук, горе, човек можеше да си представи как някаква божествена ръка е извадила гумичка и е изтрила преградата, която навремето изглеждаше толкова страховита, толкова безмилостна и непристъпна. А сега? Сега долу се простираше най-обикновен град.

В следващия момент кацнахме на летище „Тегел“. Когато се качих в таксито и казах адреса на хотела в Мите, шофьорът не възропта, че го карам да пътува на изток. Берлин представляваше строителна площадка. Навсякъде се бяха пръкнали нови сгради. Разиграваше се някаква надпревара за архитектурно превъзходство, сгради с ултрамодерен дизайн се съревноваваха помежду си по дързост и суперстил. Изведнъж се озовах пред наскоро откритата Централна гара — многоетажно гигантско съоръжение от стъкло и бетон с ритмично пристигащи и заминаващи влакове. После пред мен се извиси телевизионната кула на „Александерплац“. Бяхме на няма и километър от нея. Преди броени минути бяхме пресекли несъществуващата вече граница. Никъде не се виждаха останки от стената. Всичко беше проходимо, нямаше и помен. Сякаш това нещо изобщо не беше съществувало.

„Александерплац“. В своя привичен стил на сталинизъм и архитектурен брутализъм — само с няколко промени. На целия втори етаж на кулата се беше настанил голям фитнес център. В съседство беше издигнат огромен търговски комплекс. Все още се виждаха някои от старите жилищни сгради на ГДР — като онази, в която Петра бе живяла при първоначалното си преместване в Берлин — но сега бяха обновени, модернизирани. Опит естетически мрачното да бъде направено приятно за окото.

Щом таксито зави по улицата към хотела ми, видях, че са направили голяма пешеходна зона с маркови магазини и вериги заведения, каквито има във всеки голям град в наши дни. Върнах се мислено към онази студена зимна утрин през 1984, когато за пръв път минах „оттатък“ и заварих „Александерплац“ безрадостен и негостоприемен като сибирска пустош; когато имах чувството, че съм изправен пред някаква аварийна версия на живота: суров, неразкрасен, лишен от всякаква идея за хубост и удобство.

А сега…

Сега тук човек можеше да се разходи по магазините.

Шопингът: великият барометър на нашето време.

Хотелът ми беше много дизайнерски. Адски изчистен, сякаш някой се беше опитал да създаде бордей в минималистичен стил. Странно, гледаше право към бетонната площ на „Александерплац“, все едно човек надзърта към новооткрити кътчета от времето на съветската епоха от удобната наблюдателна позиция на лъскаво списание. Взех душ. Погледнах си часовника. Имах няколко часа за убиване. Поразходих се в района. В Мите имаше нещо от нюйоркския Сохо. Интересни галерии. Интересни кафенета. Интересни пространства. Дизайнерски бутици. Туристи с хипарски вид. Скътани кинозалички и театри. Реновирани жилищни сгради. Вкус и пари.

Крачех слисан. Състоянието ми донякъде се дължеше и на недоспиването. Както и на все още непреодоления шок от всичко, което бях научил през последните два дни; възвърната тъга, която ме накара да се почувствам — във всеки възможен смисъл на думата — толкова малък.

Но изумлението ми се дължеше и на радикалната промяна, която бе претърпял Берлин, и на усещането, че систематично — по разбираеми причини — източната част на града се опитваше да се прочисти от всичко свързано с миналото й. Дори районът на Фридрихсхайн с гъстата си колекция от високи блокове от епохата на соцреализма премоделираше своите мрачни здания, врязани в небето, чрез ярки цветове и дизайнерски решения, за да разсеят внушението за първосигналното им чисто практическо приложение.

Като излязох от станцията на метрото на „Щраусбергер Плац“, не можех да се отърся от мисълта, че някъде тук Йоханес е живял със семейството от Щази, на което само на годинка е бил връчен като подарък. Също така си спомних и как Петра държеше да живее на няколко преки — макар и в друга вселена — от Фридрихсхайн: в Кройцберг, защото това бе най-близкото възможно място до отнетия й син.

В „Кафе Сибил“ имаше нещо сбъркано. Намираше се на приземния етаж на голяма сграда, построена в тежкия пролетарски стил, любим на руските архитекти от 1930-те години. Вътре обстановката беше а ла Източния блок от средата на 50-те — сякаш настоящите собственици се опитваха да съхранят спомена за заведенията в ГДР, съществували в разцвета на Студената война. Писателят у мен неизменно си води мислени бележки — и незабавно забелязах кътче, посветено на комунистическата епоха. Четири възрастни жени със сурови лица седяха около маса с гетинаксов плот и си шепнеха заговорнически. Имаше и двама скинхеди със зловещ вид, които си размениха любезни поздрави с една от възрастните дами; на касата седеше жена с висока тупирана прическа — тя сякаш не бе помръдвала оттам поне трийсетина години. В ъгъла имаше младеж с манга тениска и електриковосин суитшърт с качулка, косата му стърчеше, фиксирана с гел, по кожата му личаха следи от младежко акне, в погледа му се долавяше някаква съсредоточеност и вглъбеност. Беше погълнат от японски комикс. Явно текстът или картинките го забавляваха, защото устните му бяха извити в загадъчна усмивка, която намекваше за мнително и предпазливо отношение към всичко.

Значи това е Йоханес.

Вдигна поглед от книгата си, видя, че го гледам, и веднага ме позна, кимна мрачно. Отидох при него и протегнах ръка. Той я пое с неохота и почти не я стисна, просто я докосна и побърза да се дръпне.

— Аз съм Томас — казах.

— Знам.

— Откъде знаеш?

— Виждал съм снимки в книгите ти.

— Чел си книгите ми?

— Не си въобразявай.

— Никога не си въобразявам, че някой чете книгите ми, защото се случва на единици. Може ли да седна?

Той кимна към празното място срещу себе си. Видях халба от бира пред него.

— Да те черпя една?

Свиване на рамене. След малко:

— Окей.

— Благодаря ти, че реагира толкова бързо и се съгласи да се видим — рекох.

— Не е да съм затрупан със срещи.

— Студент ли си?

— Не бих казал. Разминах се с университета.

— По свое решение?

— Аха, в смисъл: като не учиш и не се напъваш за разни неща като изпити и оценки, в крайна сметка се разминаваш с университета. Но наистина ли си бил целия тоя път, за да слушаш за провала ми като студент?

Каза го все така монотонно, равнодушно. Също така забелязах, че нито веднъж не ме погледна в очите, че погледът му неизменно се рееше нанякъде.

— Исках да се запозная с теб — казах.

— Защо?

— Мисля, че знаеш защо.

— Чувство за вина? — коментар пак без нервност, без гняв.

— Да, причината да съм тук донякъде е чувството ми за вина.

— Четох дневниците. Би трябвало да се чувстваш виновен.

— Така се чувствам.

— Освен това трябва да знаеш, че тя все говореше за теб.

— Наистина?

— Да не си изненадан?

— Просто… хм, минаха повече от двайсет и пет години, откакто…

— Я предаде на ЦРУ?

Замълчах, гледах в масата, мислех си: заслужавам. Заслужавам и това, и много повече.

— Няма се оправдавам. Сгреших. И макар да не знаех истинската история, преди да прочета дневниците…

— Майка уби човек. Което в известен смисъл е яко, щото е бил гадняр. Копелдак от Щази като онзи, дето ме гледа пет години.

— Бил си с него само пет години?

— Само пет години? За мен беше цяла вечност. Но защо ще те интересува тази история?

— Ти как мислиш — защо?

— Та… дневниците. Значи са ти подействали?

— Изненадан ли си?

— Не те познавам.

— Знаеш някои неща за мен.

— Знам това, което майка ми е разказвала за теб. Знам това, което е написала в дневниците си. Знам какво си направил. Знам какво й е струвало.

— Какво й е струвало?

— Това е друг разговор.

— Как е успяла да те вземе?

— Много си прям. Всички американци ли сте толкова прями?

— Този насреща ти — да. Как е успяла да те вземе?

Исках да го попитам и друго: имаш ли брат или сестра?

Но нехайният му вид ме разколеба. Особено като чух отговора му на последния ми въпрос:

— Нали щеше да черпиш бира?

Вдигнах ръка. Появи се келнерката. Йоханес си поръча пшенична бира. Казах й да бъдат две. Когато момичето се оттегли, Йоханес остана да зяпа нанякъде, изобщо не ме погледна. Накрая каза:

— Аз не исках.

— Да се срещнеш с мен?

— Да ти изпращам дневниците. Но майка настоя. Едно от последните неща, които ме помоли. И ме накара да й обещая, че ще ти ги изпратя.

— От какво почина?

— Рак.

— Бързо ли?

Той поклати глава.

— Но продължи да пуши до края, така че трябва да се възхитиш на силата на убежденията й.

— Значи рак на белите дробове… на гърлото?

— Рак, причинен от радиацията, на която е била подложена, докато е била в затвора. Поне така казаха докторите — понеже още стотина затворници, лежали в „Хохеншьонхаузен“ по същото време като майка, също са починали от различни видове рак на кръвта. Майка ми е разказвала, че когато са я задържали първия път, са я снимали в някаква специална стая и след това по тялото й е имало червени белези като от изгаряне. Радиация. Тихомълком. Копелдаците решили да облъчат затворниците си, за да ги маркират и така да ги проследяват. Звучи като тъп филм за идиотски научни експерименти. Всички, минали през тази процедура в „Хохеншьонхаузен“, или са мъртви, или скоро ще умрат. Майка беше от последните.

— Ужасно съжалявам.

— Сериозно?

— Не можеш дори да си представиш.

Тишина. После:

— Преди няколко дни срещнах другите си „родители“ на улицата. Вече са към шейсетте. Още са заедно. Все така корави, каквито си бяха. Не ги бях виждал двайсет и пет години. Откакто майка се върна. Вървяха срещу мен. Пробвах да им се усмихна. Минаха на сантиметри от мен, но не ме познаха.

— Изненадан ли си?

— Достави ми удоволствие. Защото, докато бях с тях и нямах представа, че майка ми е затворена някъде…

— Била е затворена след?…

— След като ти направи каквото направи? — да. Затвориха я, после я изпратиха в Карлмарксщат — един вид вътрешно заточение в страната. Този град е нашият Сибир. Но ти ме прекъсна. Пет години с тези хора, които се наричаха мои родители. Бяха много строги. Държаха да се обръщам към „баща“ ми с „господине“. „Майка“ ми също беше офицер от Щази и не беше много по ласките. Или така съм избрал да я помня. Истината е, че си спомням много малко, с изключение на това, че „родителите“ ми се държаха много дистанцирано с мен, много официално. Но… в началото си мислех, че са истинските ми родители. Така че си казвах: такива са родителите, така се държат с децата си. Докато един ден на вратата на апартамента ни във Фридрихсхайн се появиха мъже в костюми. С тях имаше двама полицаи. Единият от мъжете разговаря с „баща“ ми. После и с мен. Каза, че е дошъл да ме заведе при една жена, която много иска да се запознае с мен. Беше ми малко объркано. „Родителите“ ми стояха, без да обелят нито дума, докато единият от костюмарите им изсъска нещо, а другият им подаде куп документи. Тези хора казаха на моите „родители“, че знаят, че са придобили детето — мен — по незаконен начин. Освен това знаели, че в „професионалната си работа“ „родителите“ ми са виновни за много престъпления срещу човечността. — Той млъкна, пак изкриви устни в полуусмивка. — Много ли говоря? — попита.

— Нищо подобно.

— Лъжеш. Знам, че говоря много. Казвали са го учителите ми. Приятелите също — не че имам много приятели. Дитрих ми го повтаря непрекъснато.

— Кой е Дитрих? — попитах.

— Шефът ми.

— Къде?

— В книжарница на няколко преки оттук. Работя там. От седем години. Специализирана е за комикси, графични романи. Особено японски неща. Манга.

— Не довърши как си се върнал при майка си.

— А искаш да разбереш, нали?

— Да.

— Мнимите ми родители… когато разбраха какво им казват костюмарите, макар че аз навремето не схванах кой знае какво… та поне „майка“ ми се разхлипа. „Баща“ ми, няма значение как се казва, само стоеше неподвижен, стиснал устни. Човекът с костюма, който ме заговори — наистина беше много мил — ме попита: „Искаш ли да се запознаеш с истинската си майка, Йоханес?“. „Но това е моята майка“, казах и посочих жената, която винаги бе играла тази роля. При което тя се разплака. Безутешно. Съпругът й я скастри. Каза й да се държи подобаващо. „Не, семейство Клаус се грижеха за теб, понеже истинската ти майка не беше съвсем здрава. Но сега вече е много по-добре и иска да се запознаете.“ — „Но… това са моите родители.“ Дори „баща“ ми — по-късно научих, че той съдействал за въвеждането на психическия тормоз срещу дисидентите — изхлипа, като ме чу да казвам това.

„Виж какво — продължи онзи с костюма. — Нека отидем да се запознаеш с истинската си майка и ще видим как ще се почувстваш, като я видиш.“

Закараха ме на едно място, приличаше на училище, имаше стая с всякакви играчки и игри. Спомням си как влязох вътре с единия от тях, посрещна ни много приятна жена. Даде ми сок и ме попита с какво най-много обичам да си играя. Казах й, че обичам пъзелите. Намери ми пъзел. Мисля, че беше с Бранденбургската врата — с големи елементи, подходящи за малко дете. Седнах в ъгъла и доста време сглобявах пъзела. Когато вдигнах глава, видях жената да ме гледа. Беше с къса коса. Не мога да кажа дали си я спомням толкова слаба, колкото беше след това. Но вдигнах глава и тя ми се усмихна. Аз също й се усмихнах. Не си спомням много от случилото се след това… когато майка беше на смъртния си одър преди няколко седмици и я попитах за онази наша първа среща след повече от пет години раздяла, ми каза, че едва се сдържала да не се разплаче. Защото изпитвала ужас да не би да ме уплаши. Но по едно време се приближи и ми помогна да направим пъзела. После ми разказа разни неща за мен, когато съм бил бебе, и как баща ми пишел някакви работи, и как тя ми пеела приспивни песни, и…

Само че аз това не си го спомням. А когато преди три седмици майка ми го разказа отново, беше все едно се е случило предишния ден. Каза, че колкото повече сме си говорели онзи първи ден, толкова повече е печелела доверието ми. В някакъв момент, след като минал около час, съм се изморил и съм отпуснал глава на рамото й. Каза, че дори онези с костюмите в стаята — служители на Федералната разузнавателна служба — заподсмърчали.

Настанили ни временно в някакво жилище, за да се уверят, че свиквам. Но аз просто приех, че това е истинската ми майка, сигурно защото беше толкова сърдечна и обичлива. После, след около седмица, позволиха на майка да ме отведе у дома.

— А у дома е?…

— Пренцлауер Берг. Апартаментът, където е живяла преди това с баща ми. След смъртта му и след нейното експулсиране бил даден на други хора. Но след падането на Стената, когато майка вече можела да напусне Карлмарксщат, тя станала истински хищник. Така ми разказаха нейни приятели след погребението. Нямало и седмица след разпадането на ГДР, и майка ми намерила яки адвокати от Западен Берлин, благодарение на които успяла да си ме прибере. А семейство Клаус изобщо не дръзнали да протестират. Адвокатите й върнали и апартамента. Когато започна да се чувства зле преди около пет години, й спечелиха компенсация от държавата — заради това, че в затвора е била умишлено облъчена. Не беше малка сума пари. Някъде около сто хиляди евро, струва ми се. Майка купи апартамента за нас, за мен. Каза, че иска да ми остави нещо, някакво наследство. С остатъка… държавата й беше осигурила безплатна здравна помощ и малка пенсия. Но беше останала без работа, така че остатъкът от тези сто хиляди евро замина за петте години, докато беше болна. И все пак тя настояваше два пъти годишно да ме води на някое интересно място. Лондон. Париж. Истанбул. Седмица в Сицилия. Седмица в Маракеш. Бюджетът ни беше скромен. Но успяхме да видим доста места. Каза ми, че като млада си мечтаела — когато не можела да пътува извън ГДР — да се движи свободно по света. „Като моя Томас.“ Точен цитат. „Като моя Томас.“

Сведох глава и не казах нищо.

— Май пак говоря много, ja? Дитрих все го повтаря: „Много говориш, Йоханес. Като започнеш, не можеш да спреш. Казваш каквото ти дойде на ум. Проблемът ти е, че не си затваряш устата“.

— На мен никак не ми пречи.

— Защото се чувстваш виновен. Когато майка ме помоли да ти изпратя дневниците й, казах: „Защо? Защото искаш след толкова години да го накараш да се почувства виновен?“. А тя отвърна: „Не, защото искам да знае как обърках всичко“.

— Майка ти не е объркала нищо. За разлика от мен.

— И какво те води насам?

— Дойдох да се запозная с теб.

— Бил си толкова път, за да се запознаеш с мен?

— Как да ти го кажа? Ти беше най-важната част от живота ни преди толкова години. Майка ти не можеше да понесе, че си й бил отнет. Всичко, абсолютно всичко в живота й беше насочено към мисълта да те прибере при себе си.

— Знам. Четох дневниците й.

— Какво си мислеше, докато ги четеше?

— Какво си мислех ли? Казах си: „Майко, луда ли си да похабиш толкова енергия заради мен“. Нали разбираш, аз бачкам в книжарница. Нонстоп чета манга. Нямам много приятели. Нямам гадже. И веднъж един психиатър ми каза — на мен и на майка — че съм с някакъв тип маниакално разстройство, дето говоря каквото ми дойде на езика.

— Майка ти те обичаше най-много от всичко на света.

— Аха, и това й е бил проблемът. А също и дето е обичала теб.

Нищо не казах.

— Боли ли, а? — попита той.

Само свих рамене.

— Кажи ми истината — настоя. — Боли ли?

— Да, боли.

— Добре — отрони той с неизменно монотонния си глас. — Хайде. Ела да ти покажа къде живееше тя.

Щом излязохме на „Карл Маркс Але“, видяхме такси. Йоханес каза, че е тъпо да даваш на някого пари, за да те вози, но на мен ми се виеше свят, още не си бях оправил биологичния часовник след пътуването, а към всичко това се прибавяше и изнервящата тирада на Йоханес, безпардонната му прямота, цялата му странност, която му позволяваше да заобиколи благоприличието или формалната любезност и да изрича всичко, което му хрумва. Най-неприятното беше, че умееше да нацелва същината на проблема и да казва истината такава, каквато я вижда. Истина, която може и да беше субективна, но звучеше съвсем достоверно. Успях да го убедя все пак да вземем такси.

По пътя той сподели с мен, че се надява в недалечно бъдеще да отвори своя книжарница за комикси и графични романи. Вече си беше избрал и мястото: на „Пренцлауер Але“ между „Мариенбургер“ и „Кристбургер“. Източната страна на улицата, на пет минути от апартамента му на „Яблонски Щрасе“.

— В Пренцлауер Берг живеят млади буржоазни бохемски семейства. Идеална публика за комикси и графични романи. Ако мога да си уредя заем от някоя банка…

— Колко печелиш в книжарницата сега?

— Около двеста и петдесет евро бруто на седмица. Чисто са около сто и осемдесет. Но благодарение на майка не плащам наем. Не харча много за себе си. Всъщност успявам да пестя по около петдесет евро седмично. Вече съм заделил към четири хиляди. Ако банката ми отпусне още петнайсет…

— Какво си представяш?

— Най-яката и добре заредена книжарница за комикси и графични романи в Берлин. Собственикът ще ми даде помещението за близо хиляда на месец, което не е малко. Но съм си направил сметките. Ако разработя мястото и го превърна в топ книжарница в Берлин, би трябвало да правя над три бона седмично без проблем.

— И да си бъдеш сам шеф.

— Точно. Ще е страхотна промяна. Няма да се занимавам с дребния нещастник, дето не разбира нищо от манга, но е в бизнеса само защото върви добре. Иначе не обича и не харесва това, което продава. Така ми е казвала майка за твоите книги. Че в тях има много обич.

— Наистина ли ти го е казвала?

— Обич към писането, обич към пътуването, обич към бягството.

— Това последното съм го практикувал доста.

— Да, споменавала ми е.

„Яблонски Щрасе“ беше улица с внушителни жилищни сгради, всичките изписани с вездесъщите графити, които сякаш бяха неразделна част от градския пейзаж на Берлин. Макар че повечето здания бяха санирани, тук-там имаше по някое, непоколебимо забило корени в ГДР ерата. Сградата на Йоханес беше от този тип. С избеляла груба кафеникава мазилка. Мърляви прозорци, част от тях със заковани върху разбитите черчевета дъски. Входна врата, която а-ха да се откачи от пантите. Коридор, който миришеше на незасъхнал бетон и кофраж.

— Искаха да платим по три хиляди евро на апартамент, за да ни оправят фасадата и стълбището — обясни ми той. — Но никой от живущите тук няма три бона.

Апартаментът му беше на последния етаж. Вървях нагоре, подготвен за най-лошото. Пълна бъркотия. Мивка, пълна с мръсни съдове. Непочиствана с месеци тоалетна. Навсякъде разхвърлени мръсни дрехи. Вмирисани провизии в хладилника. Стълбището към четвъртия етаж не предвещаваше нищо хубаво — всичко тънеше в полумрак, боята беше олющена, от тавана висеше самотна гола крушка с мижава светлина.

Но апартаментът… Йоханес явно също беше прозрял, че редът е начин да се пребориш с хаоса на външния свят. Жилището не изглеждаше да е повече от петдесет квадрата, половината от които заети от дневна, мебелирана само с най-необходимото — скромен съвременен черен диван и фотьойл, които, каза Йоханес, намерил (за радост на майка си) изхвърлени зад някаква мебелна къща. И двата били леко изтърбушени и с повредена дамаска, но Йоханес имал съученик, който работел в мебелна фабрика, така че ги реставрирал срещу сто евро. Изрече сумата с особена гордост, с каквато ми разказа и за петдесетината манга рисунки по стените. Всичките бяха без рамки. „Нямам толкова пари“, додаде. Но бяха закрепени по стените по един и същ начин, който имитираше по четири ъгълчета на всяка рисунка, така че да се създаде впечатление за рамка. Още по-впечатляващото беше, че рисунките бяха подредени в безукорни редици на равни интервали една от друга, така че никоя не изглеждаше изместена спрямо другите.

Огледах всичко заедно с малката кухничка, купчините графични романи по множеството рафтове в апартамента, всички изрядно подредени по азбучен ред. Йоханес ми показа своята стая — обикновено единично легло, оправено като по конец. Показа ми и голямата си сбирка от компактдискове предимно на странни скандинавски хеви метъл банди. После отвори една врата и каза:

— А тук спеше и работеше майка ми.

Гледката, която се разкри пред мен, щом погледнах през отворената врата, ме порази. Стаичката сигурно нямаше повече от седем квадрата. Петра също спеше на обикновено единично легло, което заемаше цялата дължина на едната стена. Част от другата стена беше заета от също толкова обикновено бюро, боядисано в бяло, върху което имаше стар компютър. Но после огледах рафтовете над работния й кът. Там на две полици, по около два метра дълги, бяха подредени екземпляри от всичките четиринайсет книги, които бях издал. Англоезичният оригинал с твърди корици и последвалите издания с меки корици заемаха горния рафт. Под тях бяха подредени преводите — всички немски, френски, италиански, гръцки, полски, шведски и финландски издания.

До тях имаше четири големи класьора, на гърбовете на които беше отбелязано: „Т. Н. Журналистика“. Като отвори една от папките, Йоханес ми показа статиите, писани от мен през последните двайсет години и публикувани в най-различни издания: от „Нешънъл Джиографик“ до „Ню Йорк Ривю ъф Букс“ и „Таймс Литерари Съплемънт“.

Как е успяла да ги събере? И защо, защо са били всичките й усилия?

Щом в мозъка ми проблесна този нелеп въпрос, неволно посегнах към работния стол на Петра, придърпах го и се свлякох на него в безмерна скръб, задавен в плач.

Всичките тези години… цялото това време, през което често се питах как ли е тя, казвах си: всичко остана в тъжното минало, не се връщай назад, не отваряй кутията на Пандора…

През цялото време, докато тайно копнеех за нея, докато тъгувах за времето, прекарано заедно, което пропилях и погубих, докато се измъчвах заради ужасните неща, които предполагах, че са й сторили, след като я предадох в ръцете им…

През цялото това време… тя е била тук. С мен. Следила е работата ми, кариерата ми, събирала е всевъзможните преводи на книгите ми, които е успявала да намери, събирала е журналистическите ми писания, за да е сигурна, че е в крак с всичко, което правя, с професионалните ми интереси, с това, което мисля и пиша за света и за живота наоколо.

Видът на тези усърдно събирани книги и статии — всички идеално подредени, всички свидетелстващи за онова, което ще оставя след себе си, когато дойде и моят ред да си отида от този свят — породи у мен простичка, но много силна мисъл, която се загнезди упорито в главата ми: тя ме е обичала. А аз не съм го разбрал.

Йоханес седна на ръба на леглото, докато плачех, гледаше ме със студен, едва ли не научен интерес. Когато най-накрая спрях, ми каза:

— Мразех те. Всеки път, когато майка харчеше пари, които нямаше, за някоя от твоите книги, всеки път, когато от Ню Йорк, Лондон или Лисабон пристигаше колет с поредния ти магнум опус — да, тя трябваше да притежава и всичките ти проклети преводи — сядаше там, където ти седиш сега. И правеше точно това, което правиш в момента. Плачеше. — Стана и се пресегна да вземе нещо от рафта. Плик. Дебел. Пощенски. Метна го пред мен. Отгоре бе написано името ми. С нейния почерк. — Майка поръча, ако някога се добереш до Берлин, ако дойдеш тук лично, да ти дам това. Но можеш да го прочетеш другаде. Точно в момента не те искам при мен.

Изправи се. Взех плика и го последвах към изхода. Отвори вратата. Прекрачих прага, пъхнал плика под мишница.

— Съжалявам — прошепнах. — Толкова ужасно съжалявам.

Йоханес зарея поглед в празното пространство. И каза:

— Нима всеки от нас не съжалява.