Дъглас Кенеди
Моментът (21)

Втора тетрадка

Томас Несбит. Томас Несбит. Томас Несбит.

В часовете и дните, откакто го срещнах, изричах името му отново и отново. Харесва ми как звучи. Толкова солидно. Толкова зряло. Толкова… американско. Усмихна ми се, докато излизах от кабинета на Уелман. Такава усмивка. Видях толкова много зад тази усмивка. Или просто се държа абсурдно и се самозаблуждавам? Дали прехвърлям върху този човек — за когото не знам нищо — всички възможни сценарии, които започнах да творя в главата си още щом го видях за пръв път преди няколко часа? Какви възможни сценарии?

Любов. Истинска любов. Чувство, което — ще го призная тук, в безопасното затворено пространство на този дневник — никога не съм познавала. Без късмет съм в тази област. От друга страна, била съм свидетел как мои познати са се влюбвали страстно, а се е оказвало, че или е в когото не трябва, или обектът на техните чувства не е успявал да отговори на техните очаквания и надежди.

А ето че сега аз самата насочвам очаквания и надежди към друг човек. Какво знам за него, освен че е американец и че пише? Сигурно има приятелка или годеница. Или е женен, само че не носи халка.

Не, имам чувството, че е от мъжете, които, след като се оженят, биха носили халка, биха искали обвързаността им с някого да е прозрачно ясна.

Но ето че пак фантазирам.

Това ли е усещането? Да не мога да се съсредоточа върху нищо освен него, въпреки че той може би просто се е държал джентълменски и винаги флиртува с жените.

Но той не флиртуваше с мен. Погледна ме по начин, който отразяваше съвсем точно моите чувства в момента, в който го видях за пръв път. Той знаеше. Точно както знаех и аз.

Видях нещо в този поглед. Самота, необходимост, отчаяна жажда се свържеш с някого.

Ето, пак се отнасям.

Томас Несбит. Томас Несбит. Томас Несбит.

Повтарям името му отново и отново. Като мантра, като молба, като молитва.

* * *

Разбрах, че пише книги. Или поне има една книга. Но колко са хората, издали дори една книга? А книгата е много добра, каквото и да говори Павел.

Тази сутрин я видях на бюрото на Павел, като му носех един превод. След историята преди няколко седмици — и последвалото извинително писмо — Павел престана да ме тормози. Сигурно осъзнава, че вече знам кой и какъв е всъщност и защо не могат да го уволнят — макар да съм почти сигурна, че едва ли не всички в радиото го осъзнават от известно време насам. Това е едно от основните неписани правила на радио „Свободна Европа“: макар всички да сме наясно, че е финансирано от американския Конгрес и е под крилото на ЦРУ, и макар че от време на време ни навестяват от ЮСИА (те са си парекселанс „оперативни служители“), единственото нещо, което никой не обсъжда (освен шепнешком и колкото се може по-накратко), е начинът на работа а ла „служби по сигурността“. Но това е нещо, за което мисля непрекъснато, докато съм там, защото няма как да не се чудя дали не ме следят. От друга страна, след толкова месеци, ако знаеха какво правя, със сигурност да са ме отстранили.

Как е възможно да се влюбя, след като водя толкова двулично съществуване? Как изобщо би било възможно да ми хрумне мисъл за живот с Томас, след като съм принудена да се виждам с Хахен два пъти седмично?

— Бива ли я? — попитах Павел, като посочих книгата на Томас на бюрото му възможно най-равнодушно.

— Повърхностна, доста егоцентрична, по-скоро развлекателна.

— Грях ли е да бъде развлекателна?

— Според отзива на корицата бил писател, който следва пътеписната традиция на Греъм Грийн. Но на мен ми се стори ужасно американска.

— Което означава?…

— Непрекъснато изтъква ерудицията си по подобие на всички ония нюйоркски интелектуалци, дето непрекъснато ти натрапват колко много са чели. Като приятелката ти Моника. Нейната свръхначетеност избива в непреодолима потребност да цитира наред от Пруст до Емили Дикинсън при всяка възможност. Тоя Несбит прави същото — използва Египет като повод да поговори за себе си.

— Поне е с твърди корици — отбелязах.

— Има колкото щеш второкласни писатели „с твърди корици“ — рече Павел. — И като второкласен писател, който по случайност се е озовал в Берлин… естествено, хер Несбит работи и за нас.

— Може ли да взема книгата да я прочета в такъв случай? — попитах.

— Заповядай, не ми е притрябвала. Но тъй като безстрашният ни началник ми го е зачислил, ще трябва да продуцирам дрънканиците му.

— Ти си истински спец по дрънканиците.

Взех книгата у дома и я изчетох на един дъх още същата нощ. Разбира се, Павел както винаги просто се заяждаше в критиките си за книгата и разбрах защо толкова ревнува. Хареса ми това, че цялата книга беше конструирана и написана като роман. Хареса ми как Томас измъква толкова интересни истории от хора, които среща „по пътя“. Хареса ми как е описал екзотиката на Египет наред с крайностите на съвремието. И най-вече — в малкото случаи, когато си позволява да говори за себе си в повествование, което иначе предполага „страничен наблюдател“ — книгата разкриваше писателя като самотник, който умее да предразполага хората да говорят за себе си, но очевидно не е щастлив от самотата си. Когато най-сетне я затворих в три сутринта, в мислите ми продължиха да отекват две думи:

Томас Несбит. Томас Несбит. Томас Несбит.

Не го заслужавам.

Томас Несбит. Томас Несбит. Томас Несбит.

Знам, че е това е някакво бленуване. И като всички романтични блянове е плод на въображението, не реалност.

* * *

Видях го за кратко на път за работа. А после и вътре в сградата. Погледна ме. Боже, как можах да се държа толкова студено, толкова резервирано. Той просто грейна, като ме видя. Като влюбен.

Престани да си въобразяваш. Беше просто усмивка от негова страна, това е. Сигурно се усмихва така на всяка жена, която види. Трябваше и ти да му се усмихнеш.

* * *

Първият му очерк пристигна днес! И ми го дадоха за превод.

Веднага го прочетох. Описваше един ден, който прекарал в Източен Берлин. Първият му досег със света „оттатък“. Естествено, гледната му точка ме заинтригува. Прави ми впечатление, че твърде често повтаря очевидни неща — особено относно тъй характерното усещане за сивота и мрачност там. Хареса ми метафората му за снега. Когато прочетох описанието му на Източен Берлин в борба със снежна буря… странно, стана ми мъчно за дома. Ето това не разбират западняците, попаднали на Изток, включително и Томас: че приемаме сивата панелна действителност като даденост. Че не всички мечтаем за маркови дънки или нов фолксваген; че въпреки ограниченията това беше нашият град, нашето общество, нашият свят. Ние си го харесвахме такъв, какъвто е. Той ни подтикваше да сформираме общности. Да създаваме дълбоки приятелства.

Както и да ставаме доносници.

Домиля ми, да. Сърцето ме сви. Усетих как се разкъсвам вътрешно, несигурна дали да направя крачка към Томас, или да се отдръпна и да не усложнявам нещата.

Днес следобед трябваше да се видя с Хахен. Не можа да получи ерекция, та ме накара да му го налапам. Обаче пак си остана увиснал, импотентен. Това ми достави безмълвно удоволствие.

— Следващия път се постарай повече — каза, докато си вдигаше гащите.

Идеше ми да крещя и да викам, и да му кажа, че ми е отвратителен.

Но както винаги си замълчах, защото в негово присъствие трябва да съм хрисима. Няма нищо по-ужасно от това да знаеш, че някой те държи на място, от което няма измъкване; че този някой притежава почти неограничена власт над теб.

Но той не можеше да ми попречи да имам живот извън тези позорни срещи два пъти седмично. И доколкото ми беше известно, не беше поръчал да ме следят.

Реших, че Томас ще бъде моето спасение от ужаса.

Томас щеше да направи поносима тази толкова унизителна част от моя живот.

Разбира се, ако Томас изобщо прояви интерес към мен.

Но помисли си как само те погледна вчера.

Беше просто поглед. И надали нещо повече от това.

Нямаш доверие на никого, а?

Разбираемо е, нали?

* * *

Тази сутрин реших да проявя смелост. Взех телефона и набрах номера на Томас, който си бях записала на първата страница на очерка му, и вдигна човек, чийто акцент определено не беше немски. Когато попитах за господин Несбит, човекът ми обясни, че той приема съобщения за Томас, който евентуално щял да се появи по-късно сутринта. Казах му името и телефона си, благодарих му и затворих, почувствах се адски тъпо, задето изобщо позвъних. Дали ще ми звънне? Май се изхвърлих. Как ще реагирам, ако ми се обади и предложи да се видим? Започвах да се притеснявам все повече, тревожех се, че и да прояви интерес, не мога да му отвърна.

Искам го. Страх ме е, че не мога да го имам. Страх ме е, че всичко друго ще се нареди така, че да ме накара дори да не помислям за възможност да го опозная.

И градя наум нещо, което може изобщо да не се случи.

После, късно следобед, телефонът иззвъня и… беше той. Толкова очарователен и приятен… дали не долових нервност и в неговия глас? Поприказвахме. Пошегувахме се относно това, че няма телефон вкъщи. После, като споменах, че имам няколко въпроса, свързани с текста, той предложи да се видим на кафе. Вместо веднага да кажа „да“, се разколебах, замислих се. Минаха поне трийсетина секунди, преди да събера смелост да кажа: „Добре“. След това се почувствах идиотски. И изпълнена с надежда. И толкова уплашена. Уплашена, че се случва. Уплашена, че няма да се случи.

* * *

Разбрахме се да се видим в кафене по мой избор. Предложих „Анкара“, което е съвсем близо до моята квартира. Пуснах някаква не особено сполучлива шега, че кафенето, където приемат съобщения за него, се казва „Истанбул“. И как ще трябва да смени Истанбул с Анкара.

Боже, как само се ненавиждах за тази глупост. И тъпата задявка да го попитам дали няма нищо против да дойде в по-неприветливата част на Кройцберг. Сигурно ме е взел за идиотка.

Снощи почти не мигнах, не можах да спра да мисля, да се притеснявам, да се терзая. Копнежът да отвърнат на любовта ти с взаимност е възможно най-деликатната агония.

Опитах се да се подготвя за всичко: от отменяне на срещата в последния момент до разкритието, че в Щатите има съпруга, която се очаква да пристигне в Берлин идния месец. Някак си не можех да приема мисълта, че това, което изпитвам към него — с цялата му внезапна унищожителна сила — е възможно да бъде взаимно. Кой би се влюбил в мен?

Когато сънят най-накрая ме сломи, беше пет сутринта, бях прекарала последните три часа в препрочитане на очерка на Томас няколко пъти, като си отбелязвах въпросите за обсъждане. Будилникът ме събуди в девет. Взех душ и се облякох, след което започнах да се чудя дали избраните кафяв пуловер и зелена рипсена пола не внушават твърде натрапчиво, че се опитвам да се правя на бохемка от Кройцберг. Криво-ляво изкарах работния ден и направих всичко възможно да се появя в „Кафе Анкара“ пет минути след уречения час. Той вече беше там, пишеше нещо в бележник, толкова погълнат, че в първия момент не ме видя да влизам. И добре че стана така, защото, щом го видях, усетих същия мощен порив, същото чувство, че пулсът ми се ускори, същата абсолютна увереност, която ме споходи преди няколко дни. Ако ми трябваше потвърждение — ето го.

Приближих се до масата.

— So viele Wörter — казах.

Толкова много думи.

Той вдигна поглед и се усмихна. Божичко, как само исках да се хвърля в обятията му още в същия миг.

— So viele Wörter — повтори той и протегна ръка към моята, поемайки дланта ми между своите.

Тогава ме докосна за пръв път. Седна и заговорихме за очерка му, но той прояви жив интерес към живота ми в Пренцлауер Берг. Прояви жив интерес към мен — на свой ред аз също научих някои неща за него, като например че баща му не живеел живота, който би искал. Освен това се изказа изключително ласкаво за работата ми като преводач, като каза, че преводът е да превръщаш утринните думи във вечерни. Твърде поетично определение за скуката в моя занаят, но ми хареса това, че искаше да ми покаже колко високо цени това, което правя.

А после… после… изведнъж ми каза, че съм прекрасна. Останах така изумена, толкова дълбоко смаяна, че направих нещо глупаво, свенливо. Когато ме покани на вечеря, си намерих някакво абсурдно оправдание, че имам други планове. Защо си го измислих? Какво ми стана? Знам отговора на този въпрос. Комплиментът му — едва ли не обяснение в любов — толкова ме смути, че първата ми реакция беше да избягам, да си намеря оправдание, каквото и да е. След като вече бях изтърсила тази глупост, че имам ангажимент, веднага ми се прииска да си взема думите назад, да му кажа, че да, разбира се… но бях толкова уплашена да не ме помисли за емоционално непредвидима. И какво облекчение, боже, попита дали съм свободна следващата вечер. Постарах се да не ми личи колко се вълнувам и казах „да“. Щом излязохме на улицата, направих нещо неочаквано импулсивно. Дръпнах го към себе си и го целунах по устните. Но после отскочих рязко назад, преди да съм откачила. Толкова силно го пожелах — там, веднага. Той ме хвана за ръката, докато се отдръпвах, и каза:

— До утре.

В очите му видях само едно — че е толкова поразен, колкото и аз.

* * *

Мамка му, мамка му, мамка му.

След като се разделих с Томас, се прибрах и изядох един тъжен омлет сама, като през цялото време си мислех, че сега можеше да съм с него. Все още не можех да си простя, че му отказах тази вечер; все още се питах дали — след целувката — не ме е взел за долнопробна свалячка.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Продължавам да виждам лицето му пред себе си. Продължавам да мисля колко е умен и информиран. Как познава източногерманските писатели. И как пак забелязах онази уязвимост и самотност в погледа му. Колко много исках да му кажа, че го обичам; че ако можех, бих му помогнала да се чувства не толкова самотен в този свят; бих му показала, че може да ми има доверие.

И наистина можеше. Безрезервно. Докато се стигне до…

Знаех, че същата вечер трябва да мина през „Ключът“, за да разбера къде ще е следващата ми среща с Хахен. Отидох. Поръчах на Ото — едрия татуиран барман с бръсната глава и две огромни кръгли халки, които разтягаха висулките на ушите му — обичайното: бира и водка. После, няколко минути по-късно, отидох до тоалетната и…

Мамка му, мамка му, мамка му.

На картичката, оставена под плочката, беше изписан адреса на хотел във Вединг, където трябваше да се явя утре вечер в десет.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Трябва да се видя с Томас. Но ако не отида на задължителната среща с Хахен…

* * *

Пак не спах. Обадих се в работата, че съм болна. Цял ден място не можах да си намеря. Уговорката ни беше за италианския ресторант в квартала: малко заведение, където бях яла два пъти преди това. Срещата ни беше в осем, което значеше, че ще имам само час и нещо, преди да трябва…

Да предположим, че не отида в гнусния хотел, посочен от Хахен. Да предположим, че пропусна срещата. Какво може да ми направи? Какво отмъщение ще измисли?

Знаех отговора. Ще бъде, както винаги се е заканвал, безмилостен. Трябваше да намеря начин да избягам от Томас по някое време вечерта, но да го направя така, че…

Да не го загубя. Няма да го загубя.

Влязох в ресторанта и го видях. Седнал с бележника пред себе си, със същата химикалка, с която пише всеки път, наведен, напълно съсредоточен. В този момент го пожелах непреодолимо силно. Той вдигна глава и ми се усмихна толкова топло и с очакване, но видях, че веднага е забелязал колко съм уморена, тъмните сенки под очите ми, които безуспешно се бях опитала да прикрия с грим. Понечи да ме целуне по устните, но аз се обърнах и му подадох бузата си, след което за пореден път изпитах ненавист към себе си, че се правя на недостъпна. Тоест, какво ли си мисли, след като го целунах толкова страстно вчера? Щом седнах при него, изведнъж се почувствах ужасно уморена — безсънието ненадейно ме смаза, изпитах ужас, че някак може да ми проличи колко разпокъсана се чувствам отвътре. След това обаче се заговорихме. В продължение на близо два часа не млъкнахме. Разпитвах го за книгата му за Египет и успях да измъкна подробности за брака на родителите му и причините с такава неохота да споделя лична информация в текстовете си, да предпочита историите на други хора. Всичко, което бях предположила във връзка с него — самотно детство, необходимостта да се крие, продиктувана от инстинкта за самосъхранение, родители, които са били нещастни и поради това не са съумели да оценят своя интересен, особен син — по един или друг начин присъстваше в разказа на Томас. Беше изумително да усетим как се привличаме, как всеки от двама ни има по-голямо желание да чуе историята на другия, отколкото да сподели своята. Усещаше се истинска връзка — и неизказано съгласие, че и двамата сме се сблъсквали с големите разочарования в живота… било то заради родители, които не са ти се радвали, или съпруг, с когото не си имал никакво усещане и общ път — а това е толкова важен елемент от брака. Но всъщност моят брак с Юрген не се брои за истински, днес съм съвсем наясно с това. Стигнах дотам, че да призная нещо, което не бях споменавала на никого — как родителите на приятелката ми Маргерита бяха (убедена съм) предадени на Щази, след като споменах пред нашите, че сме гледали западна телевизия в бунгалото им недалече от границата със Западна Германия… и как се чувствах ужасно виновна за това, след като се стигна до такива неприятности за майката и бащата на Маргарита. Томас прояви изключително разбиране, съчувствие. Когато покри дланта ми със своята, не се дръпнах, макар почти да му се ядосах, че е толкова човечен, толкова търпелив и толерантен. Но вместо да се обиди, той взе и другата ми ръка и ми каза същото, което ми бе казал и предния ден: че съм прекрасна. Никой никога не ми е казвал такова нещо. Нито родител. Нито любовник. Нито дори приятел. Изпихме още половин литър вино по мое настояване — защото почтеността на човека срещу мен ме разтърси. Защото всичко — невероятната му съпричастност, начинът, по който попиваше всяка моя дума, начинът, по който ме гледаше — ме караше да осъзная, че е влюбен в мен. Паниката ми растеше с всяка изминала минута, чувството, че ако се отдам на Томас, никога няма да си простя, задето се налага да му изневерявам с човека, подчинил сега живота ми. Не исках да живея в лъжа, но съзнавах, че сега Томас е всичко за мен.

Когато разговорът стигна дотам — когато и двамата признахме, че наистина сега за нас това е всичко — изведнъж осъзнах как казвам на Томас, че трябва да си върви, да се спасява. Той ме гледаше невярващо, докато му повтарях, че просто е невъзможно, че трябва да си върви. А след това избълвах онова, което исках да му кажа още от първия момент, щом се появи в живота ми: Ich liebe dich.

И избягах.

Хукнах нагоре по уличката към главната и извадих късмет. Видях такси. Махнах му и скочих вътре точно когато Томас излизаше на улицата. Казах на шофьора адреса във Вединг и се облегнах на задната седалка, задавена от плач. Не престанах да плача, докато таксито не спря пред мизерен хотел. Мястото изглеждаше ужасно. Седях така в таксито, без да помръдвам, в продължение на няколко минути. Чест прави на шофьора, че не ми каза да сляза и да се махна. Просто изключи апарата и изчака, докато можах да намеря сили да си тръгна. Но всъщност не намирах сили. Просто нямах друг избор — трябваше да се кача по стълбите и за пореден път да обслужа чудовището. Когато посегнах към чантата си и попитах шофьора колко му дължа, той каза: „Николко“. Когато заридах с нова сила, развълнувана от този спонтанен акт на човечност, той продължи:

— Само кажи и ще те закарам далече оттук. Където пожелаеш.

— Много си мил — прошепнах.

После слязох и се затътрих към рецепцията, където седеше мъж с тъжен вид. (В нито един от хотелите, където бях принудена да се срещам с Хахен, не видях служител, който да има поне мъничко ведър вид — разбирам ги.) Щом споменах името на Хахен, онзи каза равнодушно:

— Стая триста и шест.

Все същото. Хахен с мърлявата тениска и лекьосаните слипове. Попитах го защо трябва да се виждаме толкова късно.

— Защото не можех по-рано — беше отговорът.

Направи ми знак да се съблека.

— Развали ми вечерта с приятели — казах.

Той само сви рамене и каза:

— Колкото по-бързо се съблечеш, толкова по-бързо ще можеш да се върнеш при тях.

Тази вечер достигнахме поредното дъно — той настоя да ме целува и аз усетих отровния му дъх, евтината бира, с която се беше наливал цял ден, пушените в продължение на четири десетилетия цигари, мазната храна, с която бях сигурна, че се тъпче, и най-вече отвратителната му мерзост. Напъха езика си в устата ми по същия начин, по който пъхаше жалкия си член между краката ми — като злобен, но крайно несигурен в себе си грубиян, какъвто си беше. Мъж, който е наясно, усещах го, че не е никакъв мъж, но използва цялата си жалка власт, за да си изкарва на жената за това свое гадно злощастие. Кой знае дали тайно си го признаваше, или беше от безнравствените твари, способни да развият инстинктивни животински механизми за предпазване от всякакви самоанализи.

За щастие тази вечер нямаше проблеми с ерекцията и приключи за две-три минути. Облякох се. Хвърлих му четири нови ленти, помислих си с чувство за вина, че сред пресниманите документи е и преводът ми на разказа на Томас за първото му пътуване до Източен Берлин. Дали при следващо пътуване натам няма да го спрат на границата заради мен? Защо снимах и този очерк? Защото Хахен ми каза, че непрекъснато слушат радио „Свободна Европа“. Че следят денонощно какво се излъчва. Вече знаеха, че съм станала основният преводач. Което означаваше, че всичко, написано от чужденци, което се пускаше по радиото, най-вероятно съм го превеждала аз. А Хахен ме заплаши съвсем открито, че „ще е много неприятно, ако бъде излъчено нещо, за което те не знаят предварително“. С други думи: „Даваш ни всичко, по което работиш“. Както и да е, Хахен явно остана доволен, че му нося два пъти повече от обичайния брой филми. Връчи ми нови ленти и каза думите, с които приключваше всеки наш „сеанс“:

— А сега изчезвай.

Когато излязох на улицата, валеше мокър сняг. Все ми беше тая. Прибрах се. Половин час стоях под душа с надежда да измия всички следи от Хахен. Не можех дори да си представя, че ще си легна. Затова се облякох трескаво и изхвърчах в мрака. Обикалях с часове без посока, без да знам къде отивам. Минах през четири бара, навсякъде пуших и пих водка, и си нареждах да се прибера, да тръшна вратата зад себе си и да страдам безмълвно за всичко, което можех да имам с Томас, да си внушавам, че всяко зло е за добро.

Но знаех домашния му адрес, понеже беше написан на първата страница на текста му. Подминах контролно-пропускателния пункт на „Хайнрих Хайне Щрасе“, подгизнала до кости от неспирната лапавица, и не можех да си избия от главата Томас и това, че Йоханес спи сладко буквално на крачки от мястото, където съм аз. Тези две мисли станаха толкова натрапчиви, че внезапно се затичах, залитнах заради хлъзгавите плочки, късния час, изпитата водка, емоционалния хаос, и щом завих към „Марианенщрасе“, продължих право към неговия дом с идеята веднага щом той отвори…

Той слезе след около три минути. Явно беше заспал. Но очите му се облещиха от почуда и (да) облекчение, като ме видя.

„Студено ми е“, казах и паднах в обятията му.

Той ме прегърна, а аз прошепнах: „Никога не ме пускай“.

* * *

Написах горното веднага щом се прибрах в жилището си сутринта. Поех риск, какъвто не бях си позволявала досега — взех дневника от мазето през деня, за да запиша всичко, преди да тръгна за работа, след което (слава богу) да се върна при Томас вечерта. Спуснах щорите на стаята, за да не види някой, че пиша. Щом приключа, дневникът заминава обратно в скривалището, а аз тръгвам за работа.

Но първо…

Петък през нощта. Нямам представа колко часът е било, когато стигнах до входната врата на Томас. Знам само, че беше студено и треперех, но бях толкова твърдо решена да отида там, да му кажа, че го обичам, да падна в леглото с него, да го помоля никога да не ме пуска да си отида.

Щом се качихме, почти веднага се озовахме в леглото. И когато проникна в мен за първи път… пак разбрах, че това е мъжът на живота ми. Никога не съм изпитвала такава невероятна близост (това е единствената дума за случилото се). Да, в университета се виждах с едно момче, студент по право на име Флориан, с когото сексът беше страхотен. Но помежду ни нямаше любов. Докато този първи път с Томас — това беше любов. Както и вторият, третият, четвъртият, петият, шестият… Загубих бройката колко пъти се любихме, колко пъти се придърпвахме един друг в леглото. Знам, че отново и отново си обяснявахме взаимно колко много се обичаме, не отлепяхме поглед един от друг, страхотно силно и непреодолимо чувство.

По едно време в тази първа нощ, преди най-накрая да заспим, се извиних искрено на Томас, че бях избягала по-рано вечерта. Той беше толкова мил, отнесе се с такова разбиране, че просто се отпуснах и заспах в обятията му.

Когато се събудих, беше сутрин. Томас сигурно беше ставал по някое време, защото всичките ми мокри дрехи бяха проснати по радиаторите да се сушат. Любимият ми спеше дълбоко до мен. Седнах до него и го гледах няколко дълги божествени минути, галех го по косата, следях ритъма на дишането му, мислех си колко е красив, толкова много исках да имам бъдеще с него, клех се наум да намеря някакъв изход от ситуацията с… не, не искам дори да споменавам името му тук. Станах и сега огледах по-обстойно апартамента на Томас. Толкова чист, толкова ведър, толкова подреден и семпъл, но същевременно модерен градски като в списание. Въпреки че няма скъпи мебели, нито голяма стереоуредба или телевизор (всъщност нямаше никакъв телевизор). Но стените са бели, всички мебели за изшлайфани до оригиналния си дървесен цвят и всяко нещо си е на мястото. Като се огледах и видях как чинии и чаши, и книги, и плочи са прилежно прибрани и подредени на съответните рафтове, как дрехите му са окачени на дървени закачалки в гардероба, как обувките му изглеждат лъснати и все едно никога не са използвани, първата ми мисъл беше: той спомена, че баща му е бил военен. Но и усетих, че тази нужда от подреденост е вид самозащита — същата самозащита, която бе намерил, когато за пръв път му бяха позволили да отиде сам до библиотеката. (Божичко, тази история ме трогна истински.) Установих, че всичко това ме изпълва с любов към него и ми дава усещане за близост с него. Защото и двамата бяхме изживели тъга поради особените семейства, в които бяхме израсли, и поради това, че досега не бяхме имали връзка с някого. Ето защо все едно и също ми се въртеше в главата: боговете за втори път ми се усмихват. Първият път беше при раждането на Йоханес. И сега…

Щом влязох в кухнята и се задвижих между хладилника, шкафовете, килера (всичките тъй добре заредени, о, боже, той е толкова подреден), установих, че правя нещо, което за последен път си спомням да ми се е случвало с Йоханес: тананиках си. Мисля, че беше песен от Шуберт — An die Musik — която знам от Юрген (признавам му го). Заредих кафеварката. Сложих на масата хляб, масло, мед и портокалов мармалад, и каквото още намерих. В следващия момент до мен стоеше Томас, целуваше ме, разтвори хавлията, която намерих да виси до душа, и ме завлече обратно в леглото.

Този път беше още по-вълнуващо, още по-взривяващо и еротично. Пак си говорихме колко революционно е всичко (точните думи) и за двама ни… как няма да позволим нещата да се уталожат или разпаднат… как това е най-голямата изненада, която би могъл да си представи всеки от нас.

Изобщо не излязохме от апартамента. По едно време зърнах турския любовник на хазаина на жилището, след което Томас ми разказа фантастичната история на наемодателя Аластър, който е гей и хероинов наркоман; как Томас го открил полумъртъв и извикал линейка, така че му спасил живота. (Макар че беше скромен за своята роля, както и за факта, че двамата с любовника на Аластър бяха ремонтирали ателието му, което било омазано с кръв.) Разказах му някои неща за брака си и за пустотата му. Направихме си първата истинска вечеря заедно — паста с аншоа и доматен сос — Томас дори имаше истински пармезан в хладилника. Показах му скромния си талант в правенето на фигурки оригами. И говорихме, говорихме, говорихме. Беше почти толкова взривяващо, колкото и физическата страст помежду ни — това, че разговорът ни (на немски по негово настояване) течеше толкова леко, но със същата наситеност и живост, и с наслади във всичко свързано с двама ни.

Трябва да отбележа, че вчерашният ден е може би най-щастливият в живота ми. Защото — и сега вече го разбрах — никога преди този момент не бях познала любовта. Никога дори не съм се доближавала до това чувство.

После най-неочаквано Томас ме покани да се пренеса при него. Подаде ми ключ и ми каза на другия ден да си донеса нещата. Останах толкова смаяна, а и толкова развълнувана, че можах само да пророня: „Сигурен ли си?“. И когато той каза, че да, му подхвърлих, че ще взема някои вещи… пак тая моя предпазливост. Но имах и тайния страх, че ако освободя стаята си — което бях готова да направя незабавно — Хахен някак си ще разбере и тогава ще започне началото на края.

Важното обаче беше: ще живея с мъжа, когото обичам. Преди броени дни ми се въртеше мисълта да се метна от висока сграда. Възможностите на живота да сервира ужаси се компенсира от потенциала му за чудеса.

Изпитвам страх при мисълта, че трябва да отида на работа днес. Не исках да напускам апартамента на Томас, леглото на Томас. Не мога да понеса мисълта, че довечера трябва да се отбия в „Ключът“ и да намеря бележка от Хахен, с която ме уведомява къде ще ме иска за следващото чукане. Изпитвам страх през обедната почивка тайно да преснимам документи в сутеренния етаж. Трябва да намеря начин да се измъкна от всичко това. Трябва да намеря начин да не допускам това да унищожи невероятния дар да обичам Томас и да бъда обичана от него.

Днес станахме рано и се любихме бавно и с такава невероятна концентрация, че просто не можехме да откъснем очи един от друг.

„Искам да започвам всяка сутрин с теб така“, му казах после. И той ме увери, че винаги ще е така.

Преди да изляза и да се сблъскам със света, който не исках да виждам, казах на Томас каква късметлийка съм. А късметът — както установих — е голямата екзистенциална променлива в живота. Той може да се появи насреща ти. А може и да те заобиколи отдалече. Дори когато се роди Йоханес, все още трябваше да се справям с това, че живея с мъж, който не ме обича, който не иска да споделя с мен отговорностите и удоволствията на родителството. Сега съм с мъж, който ми казва, че иска да споделя всичко с мен. И пред мен стои въпросът: ще мога ли в крайна сметка да понеса това щастие? Мога ли да приема, че го заслужавам? Мога ли да го задържа? Мога ли да не го отблъсна, да не го пусна да си отиде?

* * *

Минаха няколко седмици, откакто не съм писала тук. Най-вече защото не се задържам много у дома. В деня, в който написах предишната бележка, пренесох половината си багаж. И оттогава…

Щастие.

Напоследък споменах за всичко това на Томас. „Щастието съществува“, казах му. За пръв път започнах да вярвам истински.

Преди това винаги съм мислила, че щастието в най-добрия случай е нож с две остриета. Чудото да имам син като Йоханес и хаотичното бедствие Юрген.

Но сега, с Томас… наистина се чувствам част от нещо общо. Да искаме едно и също. Да бъдем най-близки приятели един за друг.

Ден след ден нямам търпение да се прибера при него. Искам го в себе си през цялото време. Искам ръцете му да ме прегръщат, когато заспивам. Искам да седя срещу него на нашата кухненска маса — да, току-що използвах местоимението „нашата“ — и да си говорим непрекъснато. Обичам да си говоря за книги с него, да ходя на кино с него и просто да бъда у дома с него. Освен това се грижим един за друг — той обикновено се ангажира с прането, а аз му нося кафе в леглото почти всяка сутрин, преди да отида на работа. Обичам тази размяна на мили жестове. Както обичам и неговото благородство, неговото усещане да иска най-доброто за мен, за нас.

Късметлийка съм, казвам си всеки ден. Такава съм късметлийка.

* * *

Днес Аластър най-сетне се прибра от болницата. Толкова бях чувала за него от Томас — и, разбира се, бях виждала няколко пъти Мехмет, когато се отбиваше в апартамента — че нямах търпение да се запозная на живо с този колоритен образ. Томас ми каза, че след инцидента с почти фатален край приятелят му се откачил от хероина и се прибира у дома чист. Предупреди ме, че е с чепат характер и вероятно е изпаднал в „дълбоко мизантропско състояние“ предвид липсата на наркотици.

Но това, което ме изненада още в първия момент след срещата с Аластър, беше, че — като се изключи пиперливият му език — той е изключително галантен, забавен и умен. Очевидно имаше извънредно високо мнение за Томас, и то не само защото Томас му беше спасил живота. Харесах го тутакси и освен това си помислих, че смелостта му заслужава уважение. Разбрах, че картините, върху които е работил, били унищожени от онзи, дето бе посегнал на живота му.

Обаче Аластър се залови отново за работа ден-два след като го изписаха от болницата. Всяка сутрин, когато слизах на неговия етаж на път за работа, се спирах да погледна трите картини „в процес на работа“, които беше започнал. Томас беше прав, когато ми каза преди завръщането на Аластър: „Той е наистина великолепен художник“. Като гледах зараждането на тези платна (Аластър беше непреклонен, че няма да възпроизведе унищожените картини), самата аз нямаше как да не оценя способността му да играе с цвят и измерения и представи за светлина, при това по толкова удивителен начин, че изпитах смирение. Томас пише прекрасно. Аластър е толкова талантлив, толкова естествен. А аз какво мога да покажа?

Няколко дни след първата ни среща се засякохме на улицата, връщах се от работа. За моя изненада ме покани на бира. Щом се настанихме на масата, поговорихме малко за това, че „приятелят му“ Мехмет вече не иска да го вижда, че нещата са приключили безвъзвратно и това го е наранило доста повече, отколкото е очаквал. После каза нещо, което ми прозвуча адски необичайно:

— Не съм от тия, дето пробутват любовни хиперболи. Но искам да ти кажа, че ти си най-хубавото нещо, което някога се е случвало на Томас. И знам, че те обожава. Така че се надявам двамата да запазите самообладание и да видите колко уникално е това.

Уникално. Само че той използва израз на английски, който нямаше как да не си запиша: bloody rare. После погледнах в речника. Отпраща към начин за приготвяне на месото — червено отвътре до степен да изглежда направо кърваво. Но наред с това означава и изключителен, рядко срещан, уникален. Обичам синонимите.

Уникални. Това сме ние.

* * *

Тази нощ се случи нещо безумно. Томас настоя (по най-милия възможен начин) да отидем да гледаме един от любимите му филми — „Апартаментът“ на Били Уайлдър. Даваха го в „Делфи“. Превъзходен филм. Много циничен. Много проникновен. И ми хареса това, че немскоезичният режисьор — учи във Виена, започва кариерата си на журналист и драматург в Берлин, след което емигрира в Щатите — до такава степен асимилира американската чувствителност, запазвайки и язвителния берлински поглед към света. Личи хапливото му отношение към американския корпоративен свят, но и човечността му, представя как дори хората с обикновен живот имат сложни лични истории. Филмът ми хареса, хареса ми да го гледам с Томас, продължавах да си мисля колко прекрасно би било двамата с него да живеем в Ню Йорк, как бих могла да си намеря работа като преводач или преподавател, как ще си наемем апартамент заедно, може дори да имаме дете… и може би това донякъде ще уталожи болката, която…

Не, тази болка не може да бъде уталожена. Тя винаги ще си е у мен — позор, който не се отмива и продължава да петни всичко.

Но може пък да се науча да живея с този позор. Може би съм нямала избор. Може би съм го знаела през цялото време. Може би Томас — и животът, който бихме могли да имаме заедно — е противоотровата, която, ако не друго, поне ще ми даде възможност да живея с постоянната си скръб за всичко това.

И все пак… след филма бях в приповдигнато настроение.

Но по някое време изневиделица се появи Павел. Вървеше към киното, от което тъкмо излизахме — щом ни видя, се облещи. Личеше, че е пил. Ухили ни се нагло и направи някакъв гнусен коментар как дисидентите никак не ги бивало в скришните неща. Томас му каза да престане. Но Павел продължи. Когато взе да обсъжда писането на Томас, му казах, че се е направил на маймуна. При което той ме нарече „посредственост, дето се мисли за…“. Но не успя да довърши изречението, защото Томас го фрасна. Много силно. Павел се преви одве. Побързахме да си тръгнем.

Останах толкова шокирана, толкова изумена и — добре, ще го призная — толкова доволна, че Томас ме защити по този начин. И му казах, че макар досега да съм държала личния си живот в пълна тайна в службата, ако се разчуе за нас, ще кажа на всички истината: „Това е човекът, когото обичам“.

Естествено, като отидох на работа в понеделник, очаквах всички да знаят за случилото се — Павел беше видна клюкарка и като нищо би преиначил историята, за да изглежда все едно Томас го е фраснал ей така, изневиделица. Но Павел се обадил, че е болен, и не се появи няколко дни. Следващия път, когато се видяхме, се държа, сякаш нищо не се е случило, просто мина покрай мен с кратко „добрутро“. Не че си беше позволявал нещо, откакто Моника вдигна скандал на Уелман заради начина, по който Павел се държи с мен. Но от този момент нататък той започна да спазва дистанция, стана хладно любезен и абсолютно професионален.

Опънеш ли се на побойник, той се укротява. А може и да го цапардосаш.

* * *

Вчера вечерта се случи нещо ужасно, ужасно. Бях на дежурната среща с Хахен. Щом прекрачих прага, ме сграбчи за ръката и я изви зад гърба ми с такава сила, че започнах да крещя. Той ми каза, че ако изпищя още веднъж, ще ми счупи врата. И ми съобщи, че знае всичко за връзката ми „с американеца“. Паникьосах се. Той продължи да извива ръката ми все повече и с такава сила, че очаквах да чуя как костите ми изпукват.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да скриеш нещо от мен? — изсъска той. — Наистина ли, мръсна малка кучко?

Виех толкова силно, че не можех да говоря. Той ме хвърли на леглото, вдигна ми полата, съдра ми чорапогащника и…

През цялото време ме стискаше за гърлото. Както винаги свърши бързо. След това ме удари с юмрук в стомаха. Свих се на кълбо, хлипах, дума не можех да промълвя. Но го чух да казва:

— Заслужаваш да те размажа от бой. Но ще останат видими белези. Затова докладвах за крайното ти неподчинение — поредната измяна — на приятелите ни оттатък. Не останаха доволни. Разбира се, това поставя под въпрос всяка бъдеща комуникация с Йоханес.

— Ще спра да се виждам с него — пророних през хлипането. — Ще направя всичко, което искаш. Само те моля… нека си…

— Изкупиш вината?

Кимнах.

— Защо да ти вярвам?

— Досега правих всичко, което поиска от мен. Изпълнявам всичко.

— Така е. Но пък се забърка с американец — и се опита да го скриеш от мен. Вече сигурно си разбрала, нашата работа е да знаем всичко.

— Да.

— Така че освен другото знам, че си доста хлътнала — направо си влюбена — в този американец. Но колко обичаш сина си? Готова ли си да го пожертваш заради американския писател?

Поклатих глава.

— Точно на такъв отговор разчитах. Между другото, няма да те карам да зарежеш любовника си. Все още не. Но ще направиш така, че да ни е полезен. Ако не…

* * *

След това дълго се скитах. Искаше ми се да кажа на Томас всичко. Със сигурност щеше да разбере. Със сигурност любовта му към мен щеше…

Не. Би било твърде много да искам това от него. Щеше да се почувства предаден.

Но същевременно вече знаех, че Хахен — или някой, който работи за Хахен — следи всяка моя стъпка.

Какво да направя? Каква насока да избера?

Няма измъкване. Ще изгубя всичко.

* * *

Томас беше на концерт. Прибрах се. Изхвърлих останките от бельо, което Хахен беше раздрал. Взех си дълъг горещ душ. Докато Томас се прибра, успях както винаги да се освободя от всичко, което чувствам (яростта, гнева, страха), да го заключа в тъмната стаичка, достъпна само за мен. Хванах Томас за ръката и го заведох право в спалнята. Любихме се. Бях толкова развълнувана, толкова напрегната, че бях по-страстна от обичайното и свърших с вик. После се свих накрай леглото и ми се искаше да можех да призная всичко на Томас. Той ме прегърна и попита какво ми тежи.

Всичко.

Но не пророних нито дума. Казах му само, че го обичам, после затворих очи и се престорих на заспала. Но сънят не идваше. Станах, отидох в кухнята, налях си чаша червено вино, изпуших няколко цигари и накрая взех решение за унищожения си живот. Трябваше да избера точния момент, в който да приложа плана си. Преди да предприема стъпката, която възнамерявах, трябваше всичко да подредя. Защото щеше да е безвъзвратно. Трябваше да изчакам и докато стане, да правя каквото се изисква от мен.

Но след като взех решение за насоката — след като осъзнах, че все пак има изход — донякъде се успокоих. Когато намериш решение на неразрешим проблем, се чувстваш обнадежден.

* * *

При следващата ни среща Хахен не се държа грубо с мен. Когато ме целуна, не свих устни от ужас. Дори се опитах да отвърна сковано на целувката му — и размърдах таз, за да свърши с повече мощ.

Той го забеляза и после попита:

— Значи си решила да бъдеш мила, ja?

— Ще направя каквото искаш. Заради сина си. Заради родината си.

Явно се върза.

— Можеш да докажеш патриотизма си, като убедиш любовника си да ми достави малка пратка. Разбира се, той изобщо не бива да разбере кой дърпа конците. Мислиш ли, че можеш да го убедиш да отиде да прибере снимки на сина ти от твоята приятелка Юдит?

* * *

На сутринта разкрих пред Томас, че имам син. Разказах му всичко и той, изумен и смълчан, ме изслуша от началото до края. Не разкрасявах нещата. Не преигравах с цел да събудя съчувствие у него. Не се разплаках — макар че, докато говорех, на няколко пъти ми идеше да избухна в сълзи. Просто изложих фактите — включително и това, че близката ми приятелка Юдит ме е предала. Казах му, че за мен животът без Йоханес е жива смърт.

Томас реагира по възможно най-човечния начин. Каза, че разказът ми обяснявал много неща и че не може дори да си представи какво съм преживяла.

Споменах, че съм получила писмо от Юдит преди няколко месеца — било ми доставено тайно. Юдит пишела, че е ужасена от предателството си и ме моли за прошка, наред с това споменава, че у нея има снимки, които са мои. Томас веднага предложи да отиде до Източен Берлин, да звънне на вратата й и да ми донесе снимките. Когато го каза, ме прониза остро чувство за вина. Защото нямаше никакво писмо от Юдит. И единствената причина да знам за снимките у нея беше, че Хахен ме уведоми как неговите „хора“ ще й ги донесат тази седмица и ще я инструктират какво да каже, когато Томас се появи в апартамента й.

— От него се иска само да донесе двайсетина снимки — каза ми Хахен. — Половината ще задържа. Другите са за теб. Така че, както виждаш, има някаква полза да изпратиш гаджето си на тази експедиция. Най-после ще се сдобиеш със снимки на обичния си син — и повярвай ми, републиката ще остане впечатлена от сътрудничеството ти. Това може да се окаже повратна точка за теб.

Сега, когато слушах как любимият ми Томас настоява да отиде и да вземе снимките — просто трябвало да го направи — чувството ми за вина беше неописуемо. Как да стане? Как да забъркам човека, когото обожавам до такава степен, в тази мръсна, гнусна история? Но както бях паникьосана, вътрешният ми глас каза: „Прави каквото трябва, за да изкараш следващите няколко седмици. После всичко ще се нареди. Ще бъдеш свободна“.

Така че, след като изразих нежелание да участва във всичко това, казах на Томас, че да, ще му бъда безкрайно благодарна, ако може да отиде при Юдит.

* * *

Рано тази сутрин потегли към „Чекпойнт Чарли“. Преди да излезе, го прегръщах дълго, предупреждавах го да бъде внимателен. Макар Хахен да ми каза вчера, че няма защо да се притеснявам за безопасността на Томас, че е в техен интерес пътуването му до Източен Берлин да мине безпрепятствено, не вярвах на нито една негова дума. Целият живот на Хахен представлява измислици, лъжи, измами, власт над хората чрез заплахи, изнудване, физическо нараняване. Така че кой знае в какви игри възнамеряват да въвлекат моя любим.

Защото това е Щази. И техните правила не зачитат морала.

Надникнах през прозореца и видях как Томас се отдалечава. Боже, моля те, върни ми го довечера. Здрав и читав.

* * *

Прибра се преди пет! Изглеждаше уморен и леко стреснат — имаше какво да ми разкаже. На „Чекпойнт Чарли“ го държали затворен два часа. Не му обяснили защо. Преровили раницата му най-старателно, но не го обискирали, а снимките били скрити в дънките му. Когато видях всички тези снимки на Йоханес, се разплаках. Естествено, пораснал е. Изглежда ми малко по-пълен, откакто си го спомням последно — това е добре, означава, че хората, които се грижат за него, го хранят както трябва. Има повече косица, очите му са по-будни, но онази типична негова потайна усмивчица си е налична. Като видях тази усмивка, като видях сина си след толкова много месеци, не успях да сдържа сълзите си. Томас ме държа в обятията си, докато се нарева.

Много по-късно — щом Томас заспа в леглото, след като се бяхме любили — станах и огледах най-подробно снимките, опипах ги една по една, за да се опитам да намеря в коя точно е скрит микрофилм. Никъде не напипах издутина. Но тези хора са истински професионалисти в подобни неща, нали?

* * *

Хахен остана доволен от снимките.

— Добра работа — каза той, като ми подаде обещаните ми десет от двайсетте снимки. — Няма да се виждаме известно време. Имам друга работа. Но може да ти се обадя да дойдеш при мен след няколко седмици. Така че продължавай да проверяваш в „Ключа“. Два пъти седмично, както досега. Когато опра до теб, ще разбереш. Не си мисли, че отсъствието ми ще е вечно.

Та ми хрумна, че някой тук му върши мръсната работа. Че някой ми е по петите. Следи всяка моя крачка. Всичко за мен се знае.

* * *

Томас ми каза, че заминаваме за Париж!

Париж. Не мога да повярвам. През всички тези години Париж за мен е бил друга планета, недостъпна. А сега…

Картините на Аластър продължават да ме изумяват. Онзи ден му го казах — казах му, че са невероятни. Отговорът му: „Нямам ни най-малка представа дали са добри, или не. И дори когато ги завърша, най-вероятно няма да ми харесат. Но ти можеш да ги харесваш вместо мен“.

По-късно вечерта двамата с Томас слязохме при него и изпихме по няколко водки в ателието му. Когато Томас отиде до тоалетната, Аластър се обърна към мен и попита:

— Изглеждаш ми по-щастлива, отколкото някога съм те виждал. Какво става?

— Животът стана по-лесен.

Защото Хахен го нямаше. Засега.

* * *

Току-що се връщам от Париж.

Париж.

Ако умра утре, мога да си кажа: поне видях Париж. И то с мъжа на живота ми.

Париж.

Откъде да започна?

Може би от „Рю Гей-Люсак“ — улицата, на която се намираше хотелчето, предварително резервирано от Томас за няколко нощувки. Той отбеляза закачливо, че мястото е твърде занемарено, твърде шумно, твърде задимено от цигарен пушек и твърде „френско“ със слабия дебит на водата в душа. Изобщо не ме интересуваше. Бяхме в Париж. И Париж ме плени магично по свой си начин. Да, величави моменти. Да, стилно и красиво за окото. Но това, което ми хареса най-много, беше мъничката пекарна до хотела, където си купуваш кроасани с вкус близък до религиозен екстаз. Или малките кина, където можеш да се потопиш в стари филми срещу няколко франка. Или онова място до „Шатле“, където чернокожи американски музиканти свирят джаз и са толкова талантливи, толкова убийствено въздействащи. Или прекрасното малко кафене до хотела, където работниците от квартала се събират на чаша вино в девет сутринта и където, докато седяхме с Томас, можех да си представям поне за едно кафе време, че водя волен бохемски живот, макар да съзнавам, че това е просто фантазия на турист с билет за връщане.

Каква чудна фантазия. Париж винаги ли изкушава със своята чувственост и внушение за безметежен живот? Макар да знам прекрасно, че и тук както навсякъде хората плащат наем, отглеждат деца, карат се с половинките си, ходят на работа, която не ги удовлетворява; цялата реалполитика на всекидневието, която някак сме склонни да недовиждаме, докато седим в кафене на жизнерадостна уличка в Пети район и гледаме преминаващия покрай нас живот.

Носех си фалшивия дневник и записвах всички филми, музеи и кафенета, които обикаляхме, докато се правехме на парижани. Но как ми се искаше да е у мен „истинския“ ми дневник, за да запиша нещо, което се бе загнездило в съзнанието ми напоследък:

Сега, когато Хахен отсъстваше от живота ми за няколко седмици, веднага след като мина последният ми мензис, взех решение — като знаех, че не рискувам да забременея от него.

Спрях хапчетата.

Да, да, веднага трябваше да кажа на Томас. Да, да, не биваше да решавам от името на двама ни. Да, да, знам, много пъти ми е повтарял, че иска дете от мен. Но винаги са присъствали и думите „някой ден“.

Така че защо реших да забременея, без да го попитам?

Защото се страхувам от всичката гадост, която заплашва да ме затрупа. Защото искам сигурност. Защото знам, че Томас няма да се ядоса. Може да остане смаян. Или да се стресне (нима не се стряска всеки мъж?). Но ми е казвал достатъчно често, че го иска. А сега го искам и аз. Искам ново бебе. Нов живот.

Но пък изпитвам и такова чувство за вина. Трябваше да му кажа. Обаче не мога. Както не мога да призная за още по-голямото предателство, което извърших спрямо него.

Нима любовта, истинската любов, предполага някакъв вид предателство? Задавам си този въпрос все по-често. Ако от самото начало бях следвала инстинктите си, щях да отблъсна Томас от себе си, защото знаех, че съм минно поле на противоречиви интереси. И защото трябваше да отговарям пред онзи, който ми заяви ясно, че е господар на съдбата ми.

Но ако го бях отблъснала — ако бях избрала по-безпроблемния път (макар че във фаустовската сделка, която Хахен ми предложи, нямаше нищо безпроблемно) — как щях да знам какво е чувството да си толкова сигурен в друг човек и той да ти отвръща със същото.

Защо обаче, мътните ме взели, просто не му казах: искам дете от теб сега? Защо се прикрих в преструвки и измама, при положение че ясното излагане на фактите щеше да ми донесе отговора, от който толкова се нуждаех?

Защо вечно усложнявам нещата? И защо залагам на карта любовта на единствения мъж в моя живот, който ми е показал, че ме обича истински?

* * *

Седим в кафене близо до театър „Одеон“, държим се за ръцете, пием вино и той изведнъж ми прави предложение за женитба. Просто ей така. Да, и преди го е споменавал, но така, както човек споменава някакво място, което му се иска да посети някога в бъдещето.

Този път беше категорично. Случи се след като (за пореден път!) споменах, че искам да се преместим в Париж. И тогава той каза: „Ами защо и да не се оженим“. Отначало си помислих, че се шегува. По бързо ми стана ясно, че е съвсем сериозен. И това ме разтопи. Пожелах го повече от всякога.

Ала вместо да изразя радостта, която изпитах в сърцето си, изчезнах в дамската тоалетна и се заключих в кабинката, запалих цигара и се опитах да уталожа обзелата ме паника, да си повторя за пореден път, че имам план. Следвам ли плана, всичко ще е наред. Върнах се на масата и казах, че да, ще се омъжа за него. Настоя да поръчаме шампанско, а после заговорихме, че евентуално може да живеем в Ню Йорк, да наемем по-голям апартамент, да си намеря работа… и да, сега, след като повече нямах надежда, че някога ще ми бъде позволено да видя Йоханес… и Томас ми каза, че е най-добре да не тая надежда, колкото и да ми е трудно да стигна до този извод. А аз през цялото време си мислех: сега, когато най-сетне загърбих надеждата, в крайна сметка имам възможност да започна да формулирам плана, който ще ме освободи от Хахен завинаги.

Но нещата трябва да се задвижат. Отчасти се моля да успеем да ускорим всичко — сватбата, зелената карта — и да сме се махнали, преди Хахен да се е върнал. Може да ме преследва чак до Ню Йорк. Но какво от това? Ще заплашва, че ще ме разкрие? Сега, когато приех, че го няма, изчезна и влиянието им върху мен. Синът ми е последният им коз. Разбира се, можеше да ме заплашат с унищожение, но имах какво да им отговоря и на тази заплаха. Едно по едно. Трябва да се видя с Хахен още веднъж. За да затворя тази глава, да приключа с историята, да обърна страницата — всичките тези клишета, които сме готови да избълваме с надеждата, че нещата ще се променят. После животът ще се нареди.

Това е големият стремеж зад всичко: представата за живота като щастливо, позитивно начинание. Без трагедии, без жалки постъпки и подлост, без разочарования. Това е голямата надежда и зад любовта: тотално преизпълване с другия, който става твоето укрепление срещу всичко, което човешкото съществуване може да хвърли на пътя ти… или поне може да уталожи болката от всичко това.

* * *

Щом се върнахме в Берлин, съобщихме на Аластър, че в Париж сме се сгодили. Той също настоя да пием шампанско и изглеждаше изненадващо развълнуван от новината. Усещам, че Мехмет все така му липсва.

Бях доста нервна преди срещата с американския консул днес. Всъщност бях ужасена.

Но срещата мина добре. Консулът се оказа жена. Не че ми се усмихваше, но задаваше правилните въпроси. Разпита за причините за експулсирането ми от ГДР. За смъртта на съпруга ми. От колко време се познаваме с Томас. Накрая каза, че не вижда причина кандидатурата ми да не бъде одобрена, но все пак се застрахова, като спомена, че не тя взема решенията.

После отвън едва се държах на крака — бях толкова напрегната, толкова изплашена. Оправдах се пред Томас с дълбоко вкоренения ми страх от бюрокрацията. Той продължи да ме успокоява, че всичко ще се оправи, че няма причина да ми откажат зелена карта.

Но нервността ми се коренеше другаде.

Бременна съм. Вчера си купих тест от аптеката и докато всички колеги бяха на обяд, отидох в дамската тоалетна и се изпишках върху напоената с химикал лентичка. Изчаках десет минути и наблюдавах как зелената хартия става издайнически розова.

Истината е, че не съм на себе си от радост. Но съзнавам, че трябва да поднеса новината на Томас в подходящия момент, да му обясня, че съм забравила да си взема хапчетата в Париж, и да се надявам, че цялата история няма да го наскърби. Ако не… ако почувства, че съм му заложила капан…

Но нали и той го иска. Нали ми го каза няколко пъти. И знае, че ще се справим заедно; че това дете ще ни дари с толкова много щастие.

Разбира се, за мен беше облекчение, че зачеването е станало през тези шест седмици, докато Хахен го нямаше. Никога не бих спряла хапчетата, ако се налагаше да продължавам да обслужвам Хахен.

Споменавам го, защото снощи трябваше да се видя с Хахен. В „Ключът“ ме чакаше съобщение къде да отида. Поредният евтин бордей. Още щом се появих, ме яхна, а после каза:

— Значи избяга с гаджето си в Париж.

Не отговорих. Той стисна с пръсти лицето ми.

— Никога повече да не напускаш Берлин без мое разрешение. Ясно ли е?

Кимнах, защото единствената причина да му позволя да ме чука сега, беше за да го залъжа, че всичко е постарому, че няма нищо нередно. Искаше ми се да изиграя картата си веднага, но знаех, че не му е нито мястото, нито времето. Затова просто лежах на леглото и търпеливо чаках да свърши.

— Другия уикенд ще пътуваме — каза ми.

— Добре.

— Хамбург. Имам работа там. Но те искам с мен.

— В твоята работа ли ще участвам?

— Ще видиш. Ще пътуваме отделно — вдругиден. Ще отседнем в различни хотели. Но ще дойда при теб. В папката с билета ти за влака има плик, в който ще намериш името на хотела. Вземи си пишещата машина. Ще се наложи да попревеждаш. После ще занесеш нещо на мой човек в Берлин. Знам, че радио „Свободна Европа“ ще интервюира онези двамата продажни танцьори, които избягаха наскоро. Ако успееш да ми набавиш интервюто преди излъчването, може да направиш удар, който да ти спечели сина.

* * *

Планът е задействан. Пътуването извън града ми дойде като дар свише. Още повече до Хамбург. Още повече че ще бъдем в различни хотели, и не на последно място това, че в плика намерих двеста марки, с които да си платя хотела и другите разноски; имаше също фалшиви документи, според които се казвах Хилдегард Хинкел. Вече си купих всичко необходимо за пътуването — от магазин в другия край на града, далече от моя квартал. Казах на Томас, че обичайната преводачка на хер Уелман е болна и хер директорът е настоял в последния момент да пътувам с него до Хамбург, където ще изнася лекция на голяма конференция и има нужда от симултанен превод. Томас явно го прие. После ми каза, че са му възложили да вземе интервю от Ханс и Хайди Браун и че през уикенда ще обработва текста. Добре, гадно е да го правя пак. Ако всичко в Хамбург мине по план, ще се върна в Берлин, ще се видя с любимия си в неделя вечер, ще преснимам набързо текста, докато той спи, ще го предам на връзката на Хахен и после…

До края на седмицата ще съм съпруга на Томас. А щом се сдобия с жадуваните документи, кой знае, онези може да станат по-отстъпчиви?

Томас отбеляза, че се разделяме за пръв път, откакто сме заедно.

И ще е последният, казвам си.

* * *

Имах запазен билет за влака в 12:13 от Берлинския зоопарк до Централната гара в Хамбург. Смених си билета и пътувах с влака в 9:47. По време на пътуването имаше един особен момент, когато стигнахме границата и навлязохме в източногерманска територия. Границата се охраняваше от въоръжени мъже и бодлива тел. Влакът не спря, даже сякаш забърза ход. Сигурно по разпореждане на източногерманските власти — влакът от Западен Берлин за Хамбург пътува с определена висока скорост през тяхната територия, така че никой да не се опита да се качи в движение. Дали има друга държава, която да се старае толкова неотклонно да държи гражданите си оградени и под контрол?

Хамбург. Хотелът се намираше в квартала на червените фенери. Репербан. И това беше добра новина. Настаниха ме по-рано. Хотелът беше евтин и мърляв, и само за кратковременен престой. Популярен сред проститутките. Тук постоянно влизат и излизат хора. На такива места персоналът е инструктиран да не обръща внимание на нищо — освен на неплатена сметка — да не задава въпроси и да не казва нищо на полицията.

Разходих се из Репербан. Проучих околните пресечки и улички. Разработих наум плана си. Върнах се в хотела. Безпокойството ми растеше. Пушех и изучавах картата на града и на метрото. Чаках обаждането. Той позвъни чак в седем вечерта. Каза, че е в бар отсреща.

— Ще се качиш ли? — попитах.

— По-късно. Първо ще вечерям.

Идеално.

— Слизам веднага.

Взех си раничката, която носех освен куфара. Беше нетипично студено за сезона, затова си облякох и дънковото яке, с което бях пътувала, проверих още веднъж съдържанието на джобовете. Бях готова.

На излизане се погрижих никой от рецепционистите да не ме види. Пресякох улицата. Влязох в бара. Вътре беше фрашкано. Хахен седеше на бара и гледаше как гола жена на близкия подиум си завира банан.

— Какво ще кажеш — кимна към сцената Хахен.

Свих рамене, след малко казах:

— Гладна съм.

— Може да хапнем тук. Имат кухня.

— Открих едно италианско ресторантче недалеч. Правели най-хубавата пица в Хамбург.

— Кога успя?

— Още с пристигането.

— Нали ти заповядах да вървиш право в хотела.

— Исках да се поразтъпча и обиколих района. Видях ресторантчето. А на витрината имаше статия от вестник, сложена в рамка, и пишеше…

— Не обичам, когато не се подчиняваш и не изпълняваш ясни инструкции.

— Беше десетминутна разходка, нищо повече. Обещавам, че няма да се повтори. Но ресторанта си го бива.

— Скъпарски ли е?

— Не.

Видях как Хахен се замисли.

— Добре. Но след вечеря отиваме в стаята ми. И ще трябва да преведеш това, преди да се върнеш в Берлин в неделя — плъзна към мен пощенски плик.

Веднага го прибрах в раницата си.

— Добре, добре — рекох. — Имам прекрасни новини за теб. Ще мога да ти осигуря интервюто с Ханс и Хайди Браун преди понеделник.

— Сериозно?

— Абсолютно.

— Това се казва добра новина. Сигурна ли си, че можеш да докопаш текста в неделя?

— Приятелят ми каза, че ще обработва интервюто този уикенд.

— Тогава трябва да го преснимаш през нощта. Тъкмо навреме. Ще остана тук още няколко дни, но ме предупредиха, че набавянето на текста на интервюто преди излъчването е от изключителна важност. Така че ще оставиш документите, които искам да преведеш, заедно с преснимания текст на интервюто в понеделник сутринта зад тоалетното казанче на кабинката в „Ключът“. Да имат интервюто в началото на седмицата… казвам ти, моите хора ще бъдат впечатлени, че им го осигуряваш. Мисля, че това ще се отрази благоприятно на твоя случай.

Той хвърли няколко монети на бара. Жената на подиума правеше невъобразими неща с един портокал. Светлината беше толкова притулена, а тълпата толкова гъста, че едва ли някой изобщо бе забелязал присъствието ни в заведението.

Тръгнахме по странични улички, Хахен изглеждаше необичайно отпуснат, каза ми, че предпочита Хамбург пред Берлин. Остави ме да го водя все по-навътре и навътре в лабиринта на Репербан, минахме покрай безброй проститутки и сексшопове, шумни барове, докато се озовахме в по-спокойна част на квартала.

— Сигурна ли си, че знаеш накъде отиваме? — попита ме той, след като свърнахме към една улица, застроена предимно със складове.

— Съвсем близо е — уверих го.

На следващия ъгъл го насочих вдясно, като му казах, че ресторантът е в дъното на тази уличка. Оставих го да върви на няколко крачки пред мен. Щом зави зад ъгъла, пролича, че е осъзнал къде се намира — на неосветена затънтена пряка. Извъртя се рязко към мен. И тогава дясната ми ръка замахна и в сърцето на Хахен се заби острие на автоматичен нож. Беше в джоба на якето ми заедно с чифт обикновени черни ръкавици. Докато Хахен вървеше пред мен, си сложих ръкавиците и се покашлях, когато отворих ножа с щракване, после го изчаках да се обърне към мен, щом установи, че сме навлезли в тъмна уличка, от която няма да излезе.

Но това последното всъщност не го осъзна, преди ножът да потъне меко в сърцето му. Използвах дръжката на ножа като лост и блъснах тялото на Хахен навътре в уличката, същевременно приклещих ноздрите му и затиснах устата му със свободната ръка, без да откъсвам поглед от него, докато той се давеше в собствената си кръв. Очите му се опулиха насреща ми и видях в тях шока, ужаса, страха. После започна да повръща кръв и си дръпнах ръката. Строполи се на земята, загърчи се, след няколко минути притихна.

 

 

Късметът продължаваше да е с мен. Наоколо нямаше жива душа. Не се чуваше шум от приближаващи коли или стъпки. Бързо посегнах към джоба на панталона му и извадих портфейла. Разгърнах якето му и взех всички документи за самоличност. Разкопчах колана и му свалих панталона и гащите. После със силно дръпване изтръгнах ножа от гърдите му. Стиснала портфейла, документите и кървавия нож в едната си ръка, се върнах на улицата и се огледах на двете страни. Бях подбрала подходящото място. След мръкнало тук беше пълно мъртвило. Свърнах надясно и тръгнах по тротоара енергично, но спокойно, после завих по друга пресечка — непрогледна, без осветление, точно като тази, където в момента лежеше Хахен. Бързо свалих кървавите ръкавици, после якето, дънките, тениската и кецовете — всички те бяха оцапани с кръв. Отворих раницата и извадих същия комплект дрехи, купен предния ден в Берлин. Облякох се за секунди, прибрах ножа, дрехите си, портфейла и документите. Пак се огледах в двете посоки, преди да изляза на улицата. Никакви пешеходци. Никакви коли. Мястото беше изцяло на мое разположение. Завих надясно и се озовах на широка улица, вървях по нея, докато стигнах до станцията на метрото, която си бях набелязала предварително. Качих се в посока към другия край на града, към Ботаническата градина — според туристическата карта, която си бях купила от Централната гара в Хамбург, паркът се простираше върху четирийсет и седем хектара, имаше и езеро. Слязох от метрото в югозападната част на парка, тръгнах, бързо намерих езерото, като единствения жив човек, покрай когото минах, беше заспал на тревата бездомник. В единия край на езерото имаше мостче. Паркът бе огрян от лунна светлина. Взех камък и го хвърлих във водата. Потъна бързо и май надълбоко. Като си сложих чисти ръкавици, предварително пъхнати в раницата, извадих ножа и го пуснах във водата. Беше ред на портфейла, който се оказа не чак толкова окървавен: взех парите от него, вървях, докато излязох от парка и хвърлих портфейла в боклукчийско кошче на улицата. Няколко преки по-нататък документите за самоличност бяха накъсани и изхвърлени в друго кошче. Намирах се недалече от Централна гара. Пътьом забелязах голям контейнер за промишлени отпадъци до входа на заден двор.

За късмет капакът на контейнера не беше заключен и вътре беше пълно с боклук. Раницата ми замина там. Продължих към гарата. Вече бях свалила и свила на топка ръкавиците, с които бях пипала всички улики, и сега ги изхвърлих в първото кошче.

Насочих се обратно към метрото и се прибрах в хотела, където съблякох всичките си нови дрехи и взех много горещ душ. Погледнах си ръчния часовник: 21:09. Оставаше ми около час преди тръгване. Разбутах леглото, за да изглежда, че някой е спал в него, когато на сутринта се появи камериерката. После отворих бутилката водка, която си носех, изпих три чашки и изпуших три цигари. Взех си куфара и тръгнах надолу по стълбите. Късметът пак беше на моя страна — когато си тръгвах, на рецепцията нямаше служител. Бързо стигнах до метрото, оттам за нула време се озовах на гарата и с влака в 23:07 се прибрах в Берлин…

Преди два сутринта вече си бях в леглото в моята стая. Не спах добре, очаквах агентите на Щази всеки момент да се появят и да ме отведат.

Крих се у дома цялата събота и превеждах документите, които ми даде Хахен. За да ангажирам вниманието си, нахвърлях черновата на приложението към документите за зелена карта. Минава полунощ. Промъкнах се в мазето преди час, за да си взема дневника и да запиша. Ще се видя с Томас след по-малко от осемнайсет часа. Ще бъда с куфара си, все едно току-що съм се прибрала от Хамбург. Трябва да се опитам да изглеждам спокойна, трябва да се опитам да прикрия страха си.

Знам, че тъй като хората на Хахен са информирани, непременно трябва да снимам интервюто в неделя вечер и да се измъкна с филма, докато Томас спи. Сега трябва да се печели време. Като им осигуря всичко, което искат, ще прикрия следите си. Ако някой настоява да чуе моята версия, ще им я кажа:

Пристигнах в Хамбург съгласно инструкциите. Чаках в хотела, но Хахен изобщо не дойде. Останах там до 22:00, после реших да си тръгна — защото двамата с Хахен имаме неписано правило, ако той не се появи на среща, се прибирам у дома. И тъй като домът ми е в Берлин… Хванах последния влак. И като изряден агент ви преснимах интервюто с Ханс и Хайди Браун.

Осигуряването на интервюто щеше да бъде моето желязно алиби, ако Щази ме обвинят, че имам нещо общо с изчезването на Хахен.

Както и да е, когато тялото на Хахен бъде открито, прободната рана, липсващият портфейл и сваленият панталон ще бъдат улика, че Хахен е забърсал някого за бърз секс в задна уличка, но „партньорството“ се е превърнало в грабеж и убийство. Заради липсата на портфейла и личните документи тялото ще остане непотърсено — силно се съмнявам, че Щази ще изпратят човек да го идентифицира. Тъй като се регистрирах в хотела с фалшиви документи, няма никакво доказателство, че изобщо съм напускала Берлин.

Може би през седмиците преди двамата с Томас да заминем за Щатите, с мен ще се свърже новият Хахен и ще настоява да се видим в някоя мизерна хотелска стая. Този път ще откажа. Дали наистина биха ме изобличили като техен оперативен служител в радио „Свободна Европа“? Това би било нетипично за тях и би им навредило, понеже би вдигнало на крак американските и западногерманските тайни служби, които ще тръгнат да търсят агенти и в други свои държавни институции. Да, може да решат да ме елиминират, но все пак им осигурявах солиден пропаганден удар, като им давах интервюто с двамата Браун дни преди излъчването. Да ме убият след това би означавало да признаят, че аз съм тяхната къртица в радиото. От друга страна, дали изобщо ще се занимават с пионка като мен?

Страх ме е. Страх ме е и отчаяно искам да минат следващите няколко дни. Макар след убийството на Хахен да се чувствам в шок и замаяна, не изпитвам никаква вина. Трябваше да го направя. Нямах друг избор, ако искам да се измъкна, да обърна страницата, да започна на чисто. Особено при положение че у мен расте нов живот.

Мога ли да направя всичко това? Мога ли да натикам всичко в тъмна стаичка дълбоко в психиката си, да затръшна вратата и да не я отворя никога вече? Едва ли. Но имам намерение веднага след като приключа с писането, да се върна в мазето и да оставя дневника (заедно с първата тетрадка) на первазчето от вътрешната страна на неизползваемата вентилационна шахта, която винаги е била тяхно скривалище. Само че този път няма да вадя дневниците повече, преди двамата с Томас да напуснем града. Ако имам късмет, след десет или петнайсет години, когато с Томас и двете ни деца се върнем в Берлин, ще си намеря претекст за няколко часа и ще се върна в Кройцберг, ще почакам, докато някой влезе или излезе от сградата, после ще се спусна надолу по стълбите и ще си прибера тетрадките — сякаш са капсула на времето от период в живота ми, който хвърляше сянка над мен и ме превръщаше в това, което съм… но към който успявах да прилагам разделно мислене. Не и към загубата на Йоханес. Знам, че до последния си дъх няма да мога да блокирам напълно тази част от живота си. Нито искам. Защото загубата му за мен е колосална. Но ще се опитам да затворя вратата на целия този ужас, най-вече на факта, че се наложи да убия човек, за да живея нов живот. Смъртта на Хахен ми позволява да запазя детето, което нося в утробата си (понеже Хахен щеше да настоява да направя аборт веднага щом бременността започне да ми личи). Със съзнателни усилия ще съумея да заровя спомена за това, което сторих, за да извоювам свободата си. Захвърли всички мисли във възможно най-тъмната дупка, залей всичко с бетон, махни се от този гроб и никога не се връщай.

Мога ли да го направя наистина? Мога ли да си наложа да забравя съзнателно всичко, което извърших този уикенд? Само времето ще покаже.

Сега знам едно:

Уликите от престъплението са разпилени. Не съществува никакво доказателство, че съм била в Хамбург.

В този смисъл… ми се размина. Размина ми се всичко.

И сега…

Сега съм свободна. Изцяло и истински свободна. Сега животът ми с Томас може да започне. С Томас и нашето дете. Пак ще ставам майка. И…

Свободна съм.

Свободни сме.