Дъглас Кенеди
Моментът (2)

Две

Винаги съм искал да избягам. Това е порив, който имам от осемгодишен, когато за първи път установих колко е приятно да се уединиш.

Беше ноемврийска сутрин и родителите ми се караха. Нищо необичайно. Те вечно се караха. По онова време живеехме в четиристаен апартамент на Деветнайсета улица и Второ авеню. Бях манхатънско дете — и по произход, и по възпитание. Баща ми беше служител средно ниво в рекламна агенция — „делови човек“, който искаше да е „творческа натура“, но нямаше „дар слово“, за да пише текстове за реклами. Мама беше домакиня с кратка кариера на актриса, преди аз да се появя на бял свят. Апартаментът беше тесен. Две сбутани спални, малка всекидневна и още по-малка кухничка, никоя от които не можеше да побере неудовлетворението, на което и двамата ми родители даваха воля всеки ден.

Едва години по-късно започнах да схващам странната динамика, която съществуваше между тях: дълбока необходимост да избухват за всичко, да живеят в безкрайната зима на своето недоволство. Но тогава знаех единствено, че мама и татко не се харесват. Въпросната събота спорът между тях ескалира. Баща ми каза нещо обидно. Майка ми го нарече нещастник и избяга в спалнята. Зад нея вратата се затръшна. Вдигнах поглед от книгата, която четях. Татко беше хванал вече дръжката на външната врата явно за да отвори и да се махне от всичко това. Бръкна в джоба на ризата си за цигарите и запали. Няколко дълбоки дръпвания — и овладя яростта си. Тъкмо тогава му зададох въпрос, който се канех да повдигна от дни.

— Може ли да ида до библиотеката?

— Няма да стане, Томи. Ще отскоча до офиса да наваксам малко с работата.

— Може ли да отида сам?

За първи път пожелавах да напусна апартамента сам.

Татко се замисли.

— Според теб можеш ли да отидеш дотам самичък? — попита.

— Само на четири преки е.

— Майка ти ще е против.

— Няма да се бавя.

— И все пак ще е против.

— Моля те, татко.

Той пак дръпна силно от цигарата си. Макар да се правеше на мъжкар — бил е морски пехотинец през войната — беше роб на майка ми: дребна гневлива женица, която така и не можа да свикне с мисълта, че вече не е принцесата от детството си.

— Ще се върнеш ли до час? — попита татко.

— Обещавам.

— И ще се оглеждаш и в двете посоки, като пресичаш?

— Обещавам.

— Ако закъснееш, ще има неприятности.

— Няма да закъснея, татко.

Той бръкна в джоба си и ми подаде един долар.

— Ето пари — каза.

— Не ми трябват пари. Това е библиотека.

— Може на връщане да минеш през закусвалнята и да се почерпиш един егкрийм.

Егкриймът — мляко и шоколадов сироп с газирана вода — беше любимата ми напитка.

— Той струва само десет цента, тате. — Дори по онова време бях наясно кое колко струва.

— Купи си комикс или сложи рестото в касичката си.

— Значи може?

— Да, върви.

Докато си обличах палтото, от спалнята се появи мама.

— Къде така? — попита.

Казах й. Тя скочи на баща ми.

— Как смееш го пускаш сам, без преди това да сме го обсъдили?

— Достатъчно голям е да измине една-две преки сам.

— Е, аз не разрешавам.

— Томи, тръгвай — каза татко.

— Томас, оставаш тук — възпротиви се тя.

— Изчезвай! — нареди татко.

Мама започна да му крещи, а аз драснах към вратата и дим да ме няма.

Щом се озовах навън, в първия момент изпитах страх. Никога не бях излизал съвсем сам. Без родителски надзор, без протегната ръка, която да ме води, да ме възпира или усмирява. Повървях до ъгъла на Деветнайсета и Второ. Изчаках светофара да светне зелено. Няколко пъти се огледах и в двете посоки. Пресякох. Когато се добрах до отсрещния тротоар, нямах усещането, че съм постигнал кой знае какво, нито се почувствах по-свободен. Мислех само за даденото на татко обещание да се върна след един час. Затова продължих на север, като си отварях очите на четири на всяко кръстовище. Щом стигнах до Двайсет и трета, завих наляво. Библиотеката се падаше малко по-нагоре, по средата на улицата. Детският отдел беше на първия етаж. Прегледах лавиците и намерих две нови детективски книги от поредицата „Братята Харди“, които още не бях чел. Записах ги на картона си, после побързах да се върна на улицата, за да измина обратния маршрут до вкъщи. На половината път се отбих в сладкарницата на Двайсет и първа улица. Седнах на висок стол пред плота, отворих една от книгите и си поръчах егкрийм. Човекът взе долара и ми върна деветдесет цента ресто. Погледнах часовника на стената. Имах още двайсет и осем минути преди уговореното време за прибиране. Бавно отпивах от егкрийма. Четях си книжката. И си мислех: ех, че приятно.

Пет минути преди крайния срок бях у дома. Баща ми се беше изнесъл, намерих майка седнала в кухничката пред голямата си пишеща машина „Ремингтън“. Пушеше цигара „Салем“ и тракаше по клавишите. Очите й бяха червени от плач, но изглеждаше съсредоточена и целенасочена.

— Как беше в библиотеката? — попита тя.

— Добре. Може ли в понеделник пак да отида?

— Ще видим.

— Какво пишеш?

— Роман.

— Романи ли пишеш, мамо? — възкликнах, наистина впечатлен.

— Опитвам се — отвърна тя и продължи да почуква.

Оттеглих се на дивана и зачетох една от книгите за братята Харди. Половин час по-късно мама спря да пише и ми каза, че ще се изкъпе. Чух я как вади листа от пишещата машина. Щом изчезна в банята и завъртя кранчетата, се доближих до масата. До машината имаше два листа, обърнати с написаното надолу. Взех ги. На първата страница беше изписано само заглавието на книгата и името на мама:

СМЪРТТА НА ЕДИН БРАК

роман

от

Алис Несбит

Взех другия лист. Първото изречение гласеше:

Денят, в който открих, че съпругът ми вече не ме обича, беше денят, в който моят осемгодишен син избяга от къщи.

Изведнъж чух майка да крещи:

— Как смееш!

Тя се втурна към мен, обезумяла от ярост. Дръпна двата листа от ръцете ми и ме зашлеви.

— Никога, никога недей да четеш текстовете ми.

Избухнах в плач и избягах в стаята си. Грабнах възглавницата от леглото и направих каквото правех често, щом у дома станеше напечено: скрих се в дрешника. Стиснал здраво възглавницата, давех риданията си в нея, съкрушен от чувството, че съм сам-самичък в свят, в който много трудно се живее.

Минаха десет, може би петнайсет минути. На вратата на дрешника се почука.

— Направих ти мляко с какао, Томас.

Нищо не казах.

— Съжалявам, че те ударих.

Нищо не казах.

— Томас, моля те… не бях права.

Нищо не казах.

— Не може да останеш там цял ден, нали знаеш.

Нищо не казах.

— Томас, не е забавно.

Продължих да мълча.

— Баща ти много ще се ядоса…

Накрая проговорих:

— Баща ми ще разбере. Той също те мрази.

При този коментар майка ми нададе покъртителен стон. Чух я как се запрепъва към вратата и излезе от стаята ми. Плачът й се усили. Стана толкова драматичен, че я чувах как ридае дори и от моя доброволен затвор-убежище. Изправих се и отворих вратата. Присвих очи, заслепен от плисналата в прозорците на стаята ми следобедна светлина. Тръгнах към звука на мамините вопли. Тя лежеше ничком на леглото си.

— Не те мразя — казах.

Тя продължи да плаче.

— Просто исках да прочета книгата ти.

Тя продължи да плаче.

— Пак отивам до библиотеката.

Плачът моментално спря. Тя се надигна и седна.

— Да не си намислил да бягаш?

— Като момчето в твоята книга ли?

— Това беше измислица.

— Не искам да бягам — излъгах. — Просто искам да се върна до библиотеката.

— Обещаваш ли да се прибереш?

Кимнах.

— Внимавай на улицата.

Щом се обърнах да изляза, мама каза:

— Писателите са много ревниви към работата си. Затова се ядосах… — и млъкна.

А аз се насочих към вратата.

Десетилетия по-късно по време на третата ни среща с Джан, помня, че й разказах тази история.

— Майка ти написа ли книгата? — попита ме тя.

— Повече не я видях да пише на машината. Но вероятно е продължила, докато съм бил на училище.

— Може би има ръкопис, скрит в някоя кутия на тавана.

— След смъртта й татко ме помоли да разчистя всичките й вещи, но не намерих нищо.

— Рак на белия дроб, казваш… Това ли я довърши?

— Беше на четирийсет и шест. Двамата продължиха да се карат все така, освен това не престанаха да пушат. Причинно-следствена връзка.

— Но баща ти е жив?

— Да, откакто мама почина, има вече пета приятелка и още пуши по кутия на ден.

— А ти междувременно продължи да бягаш от къщи.

— Пак причинно-следствена връзка.

— Може би просто не си успял да намериш достатъчно основания да се задържиш на едно място — каза тя и захлупи дланта ми със своята.

Само свих рамене, не отговорих нищо.

— Сега вече ме заинтригува — продължи тя.

— Всеки си има по някоя стара болежка.

— Факт. Но с някои болежки човек си живее, а с други никога не свиква. Твоята от кои е?

— О, аз понасям почти всичко — усмихнах се.

— Сега пък звучиш прекалено стоически.

— Нищо лошо — отвърнах и смених темата.

Джан всъщност никога не научи повече за тази болка и до каква степен сянката й продължаваше да тегне над мен. Просто избягвах темата. С времето обаче Джан постепенно се увери, че тази болка още влияе на настоящето и изкривява толкова много неща между нас. Освен това стигна до заключението, че значителна част от мен е затворена за истинска близост. Но този анализ бе направен доста по-късно.

И на следващата ни среща — нощта, в която за пръв път преспахме — я усетих как преценява, че съм… различен. Тя беше адвокатка, съдружник във влиятелна бостънска фирма. Вадеше си хляба, като представляваше големи корпорации, но задължително поемаше по един случай годишно про боно „за успокояване на съвестта“. За разлика от мен беше изкарала дълга връзка — с колега адвокат, който си уредил работа на Западното крайбрежие и използвал преместването си, за да прекрати отношенията им.

— Мислиш си, че всичко е стабилно, а по някое време се оказва, че изобщо не е — рече тя. — И се чудиш защо антенките ти не са уловили индикациите, че нещата са започнали да се объркват.

— Може да ти е казвал едно, а да си е мислел друго — предположих. — Често се случва. Всеки си има страна, която предпочита да не разкрива. Затова не успяваме истински да разберем дори хората, които са ни близки. Непознаването на другия и прочее.

— „Няма по-непозната земя от самия теб.“ Цитат от книгата ти за Аляска.

— Е, ще изляза лъжец, ако не спомена, че съм поласкан.

— Книгата е страхотна.

— Наистина ли?

— Искаш да кажеш, че не го знаеш ли?

— Доколкото страдам от обичайното писателско недоверие към всичко, излязло изпод перото ми…

— Защо е тази неувереност?

— Бих казал, че е част от занаята.

— В моята професия неувереността не е позволена. На неуверен адвокат никой не му вярва.

— И все пак няма как да не изпитваш поне известна неувереност.

— Не и когато защитавам клиент или при заключителната пледоария. Трябва да съм необорима. В личния живот, от друга страна, често съм неуверена.

— Радвам се да го чуя — казах аз и обхванах китката й.

Това беше истинското начало на взаимоотношенията ни — моментът, в който и двамата решихме да свалим гарда и да се влюбим един в друг. Дали любовта наистина е въпрос на сполучливо подбиран момент? Често съм чувал приятели да споменават, че са се оженили, защото са били готови да го направят. Така било и при баща ми — разказа ми историята си скоро след смъртта на мама. Ето как се развили нещата:

 

 

Годината била 1957. Напуснал Морския пехотен корпус четири години преди това, после записал Колумбийския университет — по закона за ветераните от войната. Току-що го били взели на административна позиция в „Йънг енд Рубикон“. Сестра му се омъжвала за бивш военен кореспондент, преквалифициран в специалист по връзки с обществеността — семейството се пренесло на юг веднага след медения месец в Палм Бийч и бракът продължил да крета едва-едва в продължение на петнайсет години, през които съпругът не преставал да се налива, а накрая си докарал инфаркт. Но във въпросния щастлив в ден на сватбата татко видял дребна млада жена, която седяла в другия край на препълнената тържествена зала в хотел „Рузвелт“. Алис Голдфарб. Татко ми я описа като пълната противоположност на типичното като говеждо със зеле за деня на свети Патрик ирландско момиче — познавал много такива от детството си в бруклинския квартал Проспект Хайтс. Баща й бил бижутер в Даймънд Дистрикт, а майка й професионална клюкарка. Но Алис била завършила подходящите училища и можела да разговаря за класическа музика и балет, за Артър Милър и Елия Казан. И татко — който бил умно, но интелектуално неуверено бруклинско ирландче — бил очарован, а и мъничко поласкан, че тази хубавелка от Сентръл Парк Уест проявява интерес към него.

Та така с бившия малък църковен прислужник, превърнал се във ветеран от Корейската война, който пък станал служител в рекламна компания. Двайсет и шест годишен. Никакви отговорности — освен към самия себе си. Целият свят бил в краката му, готов да бъде покорен.

— И какво правя аз? — попита ме той, докато седяхме сами в колата, която следваше катафалката с ковчега на майка ми на път за гробището. — Устремявам се към принцесата, макар още от самото начало да бях наясно, че никога няма да я направя щастлива; че излиза с някакъв офталмолог от „Парк авеню“ с вила до Еврейския кънтри клуб в Айланд. Обаче не можех да не литна към нея. И резултатът беше…

Не довърши изречението, потъна в меката седалка и посегна към цигарите си, сподавяйки дълбоко мъчително ридание.

И резултатът беше…

Какъв? Разочарование? Нещастие? Тъга? Клопка? Гняв? Ярост? Безпокойство? Отчаяние? Примирение?

Изберете коя да е от горните думи, за да довършите изречението. Както ще видите във всеки речник, в езика има множество синоними, с които можем да изразим недоволствата си.

И резултатът беше…

Лош брак, продължил двайсет и четири години и позволил на двамата участници в тази мелодрама да играят безкрайни саморазрушителни игри, а майка ми да извърши самоубийство на разсрочено плащане с любезното съдействие на цигарите. Да кажем, че тя, която само седмица по-рано най-после била скъсала с дипломиран експерт-счетоводител на име Лестър Хамбъргър, не се беше появила на сватбата в хотел „Рузвелт“. Или че беше дошла с въпросния Лестър. Щеше ли този поглед до другия край на залата изобщо да се случи? Щеше ли татко да срещне някоя по-грижовна, по-любвеобилна, по-некритична жена? Щеше ли мама в крайна сметка да си намери богатия бохем, за какъвто винаги е казвала, че е искала да се омъжи — докато Лестър Хамбъргър и моят баща, поддръжник на Никсън, не са били точно Рембо и Верлен на Манхатън. Но едно е сигурно: ако Алис Голдфарб и Дан Несбит не се бяха събрали, споделеното им нещастие никога нямаше да се случи и траекторията на живота им би могла да е напълно различна.

А може би не.

И пак така, ако не бях докоснал ръката на Джан Стафорд на третата ни среща… сега явно нямаше да седя тук, в тази къща, и да хвърлям плахи погледи към молбата за развод, която, след като избягах от нея преди няколко дни, не беше помръднала от мястото си върху кухненската маса. Ето това му е особеното на такова реално съществуващо нещо като молбата за развод. Може да я избуташ встрани или да се махнеш от нея. Но тя си е тук. Не изчезва. Ти си наречен ответник. Ще отвръщаш в съдебен процес. Този факт не можеш да го отместиш. Ще се задават въпроси и ще се изискват отговори. И ще се плати цена.

 

 

След като молбата ми бе връчена, адвокатката ми изпрати няколко имейла.

Иска къщата в Кеймбридж и желае да платиш таксата за магистратура на Кандис, в случай че дъщеря ти реши да поеме по този път — гласеше един от тези имейли. — Като се има предвид, че доходът на жена ти е пет пъти по-висок от твоя, а твоят зависи изцяло от книгите, които пишеш, можем да настояваме, че тя е в доста по-добра финансова позиция да…

Нека вземе къщата, а аз ще намеря начин да платя обучението на Кандис. Не искам скъпоструващи съдебни спорове, нито допълнително озлобление. Искам само чисто скъсване.

Избутах молбата настрани. Още не бях готов за нея. Станах и издрапах по тясната стълба до втория етаж на къщата. Щом стигнах горе, отворих вратата на кабинета си — дълга тясна стая с рафтове с книги, които запълваха почти цялото налично пространство, и бюро, обърнато към стената. Посегнах към бутилката едномалцов скоч върху шкафа с папки вляво от бюрото. Налях си едно малко в чашата и седнах пред компютъра. Докато чаках монитора да светне, отпих от уискито и усетих как торфената му топлина присвива гърлото ми. Паметта е такава бъркотия от емоции. Пристига неочакван колет и миналото те залива като водопад. Но въпреки че в началото тази вълна от спомени и асоциации може да изглежда произволна, една от големите, неоспорими истини за паметта е, че никой спомен не изниква случайно и сам за себе си. Спомените са някак взаимосвързани, защото всичко е разказ. А единственият разказ, в който човек се вкопчва, е животът, наречен твой собствен.

Поради което, докато уискито се стича по хранопровода ми, а мониторът окъпва в електронно сияние иначе притъмнялата стая, аз се отнасям обратно към плота в закусвалнята на Източна Двайсет и първа улица, а книгата ми е вдигната пред чашата с егкрийм. Може би именно тогава за пръв път съм осъзнал необходимостта от уединение. Колко пъти след това съм се озовавал сам някъде — на познато или непознато място — с четиво, подпряно на бутилка, или с отворена пред мен тетрадка в очакване да излея дневната норма думи. В такива случаи, независимо колко отдалечено или труднодостъпно е било мястото, на което се намирам, никога не съм се чувствал изолиран или самотен. И тогава, и сега често си мисля кротко: каквато и да е косвената вреда, която ми е причинило нещастието на родителите ми, аз съм им ужасно благодарен, че онази ноемврийска събота преди повече от четирийсет години ме пуснаха да изляза сам и ми позволиха да открия, че да седиш някъде сам, извън водовъртежа на събитията, е вид абсолютно, чисто спокойствие.

Но животът, разбира се, никога не те дарява с пълен покой. Ако щеш се затвори в къщурка в затънтен край на Мейн, пощаджията ще намери как да стигне до вратата ти. Или ще пристигне колет от Европа и колкото и да не ти се ще, се озоваваш пренесен две и половина десетилетия назад в кафене в берлински квартал на име Кройцберг.

Пред теб има бележник със спирала, а антикварната автоматична писалка „Паркър“, подарък на изпроводяк от баща ти, е в дясната ти ръка и неуморно атакува страницата. Изведнъж чуваш глас. Женски глас:

„So viele Wörter.“

Толкова много думи.

Вдигаш поглед. Ето я. Петра Дусман. От този момент нататък нещата се променят. Но само защото ти отвръщаш на свой ред:

„Ja, so viele Worter. Aber vielleicht sind die ganzen Wörter Abfall.“

Да, толкова много думи. Но може би до една са глупости.

Ако не се беше подценил по подобен начин, тя дали би си продължила по пътя? А ако си бе продължила по пътя?…

Как обясняваме траекторията на нещата? Нямам представа. Знам само, че…

… е шест и петнайсет привечер в края на януари. И ме чакат думи за писане. Тъй като бях шофирал шест часа в снега, а преди това ме бяха изписали от болницата, можех да си намеря най-различни оправдания, за да не работя тази вечер. Но правоъгълната стая, в която седя, е единственото място, където мога да овладявам нещата. Когато пиша, светът се движи така, както аз бих искал. Всичко си има определен ред. Мога да добавям и изваждам от повествованието каквото поискам. Мога да създам каквато си пожелая развръзка. Няма бракоразводно дело, което да ми предстои. Няма усещане за личен провал, нито надвиснала парализираща тъга. И на долния етаж няма колет, чието съдържание е останало неразопаковано.

Когато пиша, всичко си има ред. Държа нещата в свои ръце.

Само дето това е измамно. Докато подкарам първото изречение за вечерта — и гаврътвам останалото уиски — се мъча да не обръщам внимание на безпокойството, с което ме изпълва мисълта за кашона на долния етаж. Но не успявам.

Защо крием неща от другите? Да не би защото дълбоко в себе си изпитваме фундаментален страх: ужасът, че все някога ще бъдем разобличени? Рязко скочих от стола и тръгнах към таванската стая. Щом се качих, отключих един от шкафовете с папки, в който държа старите си ръкописи. Шкафовете бяха доставени от старата ми къща в Кеймбридж и останаха недокоснати, откакто пристигнах в Мейн. Обаче веднага се сетих къде е прибран ръкописът, който търсех. Извадих го и изтръсках наслоения прах по дебелата папка, в която го бях пъхнал, преди да го скрия тук.

Бяха минали шест години, откакто го завърших. Щом приключих с написването му, така и не можах да си наложа да го прочета. И той си остана заровен в шкафа с папки. Досега.

Слязох в кабинета. Стоварих ръкописа на бюрото и си налях втория скоч за вечерта. Щом уискито изтече в чашата, се върнах на стола и придърпах ръкописа.

Кога една история не е история?

Когато си я изживял.

Но дори и тогава тя е само твоята версия за нещата.

Точно така. Моят разказ. Моята гледна точка. И причината след толкова много години да съм там, където съм.

Измъкнах ръкописа от папката и се взрях в заглавната страница, която преди всичките тези години бях оставил празна.

Е, обърни листа и започвай.

Пресуших уискито. Поех си дълбока успокояваща глътка въздух. Обърнах листа.