Дъглас Кенеди
Моментът (19)

Единайсет

Ръкописът свършваше тук. Обърнах последната страница и го бутнах встрани. Също както бях направил и през 2004, когато приключих с писането му — шест седмици здраво блъскане върху книга, която никога нямаше да влезе в печатница, защото аз нямаше да го допусна. След като записах всичко на хартия, веднага прибрах ръкописа в шкафа при черновите, убеден, че повече няма да го прочета. Не защото все още приемах сериозно заплахата за наказание. В крайна сметка Стената падна години по-късно. Студената война беше в минало време. Градът, към който така и не се завърнах, след като ми беше заповядано да го напусна преди толкова много години, вече представляваше едно цяло. И аз, разбира се, бях издал, в средата на 1986, книга за впечатленията си от Берлин… но в нея не влезе нищо от това, което знаех, че не бива да правя обществено достояние.

Всъщност започнах ръкописа само седмица след бруталното напускане на Берлин през лятото на 1984. След като прекарах няколко дни в ступор в апартамента на Стан в Кеймбридж, той ми каза:

— Заповядвам ти да престанеш да се криеш и да отидеш някъде, където да се възстановиш сред шир и открити пространства.

Връчи ми ключовете от семейната им вила на брега на езерото Шамплен в покрайнините на Бърлингтън във Върмонт. Родителите му бяха загинали две години по-рано в автомобилна катастрофа. Беше единствено дете. Тъй като се бе върнал в Бостън, за да довърши докторантурата си в Масачузетския технологичен институт, а същевременно преподаваше на пълен щат, вилата беше празна.

— Стой там колкото искаш — каза той. — Ако понечиш да споменеш за наем, няма да ти проговоря никога повече.

Взех автобуса и заминах на север. Къщата не предлагаше лукс, но ставаше за живеене. Имаше три стаи, разположени с изглед към езерото, и беше на десет минути с колело от центъра на Бърлингтън. Имаше прилично легло, прилично бюро и удобен фотьойл, а също и книги, музика, радио на къси вълни и малко бюро с безукорна гледка към езерото и надвисналата над него планина Адирондак, очертала далечния бряг. Имаше дори велосипед с кошница, с който ходех до Бърлингтън да си пазарувам хранителни продукти, да пия кафе, да обикалям книжарниците, да гледам някой филм и изобщо да си запълвам времето, което не прекарвах в писане.

Да, започнах да пиша веднага. Още на другия ден след пристигането наместих пишещата си машина на бюрото. В лудешкото бързане към летището, за да хвана полета в седем сутринта, бях взел само малко дрехи, пишещата машина и най-важното — бележниците. Всичко останало, което бях придобил в Берлин — книги, плочи, други дрехи — оставих в апартамента, на кухненската маса сложих двеста долара и бележка до Аластър с нюйоркския ми адрес:

Ако успееш да си наложиш да събереш остатъка от багажа ми, моля те, изпрати го в Америка. Двеста долара би трябвало да покрият разходите. Ако решиш просто да стовариш всичко в най-близкия благотворителен магазин, ще те разбера.

Можех да продължа, да обясня, че не съм искал да приключим по този начин. Но просто се подписах и прибрах някакви вещи в двата куфара, които свалих на долния етаж. Аластър седеше до масата, на която видях отворена бутилка водка, в ръката му димеше цигара; гледаше голата стена пред себе си.

— Значи наистина бягаш — рече.

— Да.

— Нещата от живота, а?

После се завъртя на стола с гръб към мен, с което ми изясни, че разговорът ни е приключил.

Замъкнах се с куфарите на улицата, чаках такси повече от двайсет минути. На летището установих, че наистина има резервация на мое име за полета до Франкфурт в седем с връзка за Ню Йорк. Няколко часа по-късно, вече над Атлантическия океан, се заключих в една от тоалетните и дадох воля на емоциите си в продължение на почти десет минути. Ревях толкова силно, че една от стюардесите почука на вратата и попита дали всичко е наред. Това ме изтръгна от пристъпа. Отворих вратата. Жената ме изгледа разтревожена.

— Притесних се за вас — каза. — Толкова мъка.

— Извинете — едва успях да пророня.

— Да не би да е починал ваш близък?

— Изгубих някого… да.

Щом се върнах на мястото си, забих поглед напред, а в главата ми кънтеше отново и отново един стих на Оскар Уайлд: „Но чуйте, всеки е убивал любимата жена…“.

Но тя ме предаде.

След което ти самият предаде себе си.

Беше като смърт. През тези начални дни в Щатите — след като първата нощ се сринах от крайно изтощение — почти не спях, почти не ядях и не излязох от апартамента на Стан нито веднъж. Дори след като прекарах с него цяла нощ да му разкажа всичко от игла до конец, не изпитах чувство на облекчение, не се пропука мъката и вината, която изпитвах. Напротив, изпитвах само все по-дълбоко отчаяние, усещането, че Аластър уцели право в десетката, като каза, че съм си съсипал живота. Продължих да прехвърлям наум онези последни мигове в апартамента, когато тя ме молеше да я изслушам, и си задавах въпроса какво ли щеше да последва, ако я бях изслушал. Да, това, че очевидно е работела за противника, щеше да й попречи да влезе в САЩ. Но — и това „но“ все още стоеше на дневен ред — все някак щяхме да се справим. Особено при положение че всичко, което тя каза, всичко, което ми разкри мъката й в онези последни мигове, ме изправи пред факта, че да, тя ме обича.

От друга страна, как е възможно да ме обича и да ме лъже едновременно? Как е възможно да твърди, че съм мъжът на живота й, да ми реди онези ужасни истории за времето, изживяно в затвора на Щази, как й били отнели сина, а накрая да се окаже, че през цялото време е работила за същите тези хора? Нима любовта и предателството са толкова тясно свързани?

Писането на книгата беше тактика за отклоняване на вниманието — начин да си намеря занимание, да правя нещо и докато минава времето, да живея с надеждата, че ще се облекчи болката или поне ще свикна да живея с нея. Работех като луд — навярно точно такъв си бях. Всяка сутрин тичах около езерото. Почти всеки следобед намирах време да отида до града с колелото, да си купя вестник и да утрепя време в някое кафене. Веднъж-два пъти седмично ходех в местното кино да гледам някой филм. През останалото време седях в къщата на Стан и пишех. Когато наемателят ми напусна апартамента в Манхатън, отскочих за няколко дни дотам и се срещнах с приятел учител, който търсеше подслон за кратко. Метнах му ключовете, наемът беше уреден до края на ноември. Стан наистина ме остави да живея във вилата колкото искам. Изкарах там до Деня на благодарността — когато довърших първата чернова. Вечерта на празника Стан цъфна на вратата с пуйка в ръка.

— Отслабнал си — бе първото му изречение.

Прав беше — откакто се бях върнал от Берлин, бях свалил седем килограма.

— Но качих четиристотин страници — посочих ръкописа, прилежно подреден на купчинка на рафта.

— Утехата на изкуството.

— Може и така да се каже.

— И сега накъде?

— Ню Йорк. Да предам ръкописа. Като знам склонността на редакторката да ме кара да пренаписвам всичко, сигурно ще има още една-две чернови. А после… мислех за книга за Аляска.

Стан се замисли над последното.

— Хм, разправят, че там условията наистина са екстремни. И ако ще помогне за дистанцирането ти…

Нищо не казах. Разбрал целия подтекст на мълчанието ми, Стан просто ме хвана за ръката и рече:

— Ще намериш начин да се примириш с чувството за загуба.

В това имаше нещо вярно. Според редакторката книгата ми за Берлин била „много зряла, в стила на Кристофър Ишъруд“, особено в описването на града като екстравагантен град на сенките, „и пълен с удивителни хора“. (Аластър присъстваше в текста с името Саймън Чанинг-Бърнет и беше представен като скулптор от английските артистични кръгове.) Но същевременно окачестви книгата като „странно безпристрастна“ и „емоционално дистанцирана“ и по време на разговорите ни се почуди гласно дали не би могло книгата да стане някак по-сърдечна.

— Това е Берлин — възразих. — Берлин е град на лъскавите привидности.

— Имам чувството, че под тези твои „лъскави привидности“ се таи сюжет, който не искаш да споделиш.

— Всички си имаме истории, които не желаем да споделим.

— Иска ми се в книгата да има повече чувство.

Опитах се да отговоря на изискванията й, като развия отношенията между Саймън и женения му любовник от гръцко-кипърски произход — взех за основа връзката между Аластър и Мехмет, която така и не се възстанови. Но всъщност редакторката ми беше права за вътрешната дистанцираност на книгата: защото разказвачът в нея беше (съвсем в стила на Ишъруд) страничен наблюдател: кисел, ироничен, неподатлив за човешките драми наоколо.

— Ти си убийствен актьор — беше коментарът на Стан, когато я прочете за първи път, докато повечето рецензии я окачествяваха като увлекателна, четивна, макар и леко повърхностна — присъда, която не можех да оборя.

Да, след книгата за Берлин наистина последва една за Аляска, написана след тримесечно пребиваване там. Щом и тя се появи на пазара, веднага потеглих към безкрайния простор на австралийските дебри, после прекарах няколко месеца в Западна Канада, където написах текста за Австралия. Разбира се, срещнах други жени, имах други приключения. Фотожурналистка в Сидни, с която живях три месеца, а към края на връзката ни тя ми каза, че винаги съм бил „някъде другаде“. Джаз певица на име Дженифър, която срещнах във Ванкувър — след като обяви, че ме обича, се изстрелях тутакси към Манхатън. Борсова агентка в Ню Йорк, която някое време смяташе за екзотично да спи с писател, но впоследствие изгуби желание да е с човек, който вечно мисли за следващото си бягство от града.

После срещнах Джан. Умна. Уверена. Секси по някак овладян начин. Образована. На моите години. Готова да приеме честите ми отсъствия. И да заживее с мен. Каза ми, че съм много различен от всички мъже, с които е била преди, но й харесва предизвикателството, което вижда в мое лице. Както и аз бях заинтригуван от нейната умна адвокатска аргументираност, от непреклонната й организираност, от необходимостта й да упражнява контрол над обичайния житейски хаос. Запознахме се на едно четене, което направих в Бостън, беше я довела нейна състудентка — партньор в кантората, където Джан беше младши съдружник. След събитието всички заедно отидохме на вечеря. Останах впечатлен от интелигентността и от тънката й ирония. Също както и тя изглеждаше заинтригувана от мен. Преди да се усетя, ме беше убедила да отида да поживея известно време с нея в доста приятния й апартамент на „Комънуелт авеню“. След това я поканих да дойде с мен в пустинята Атакама в Чили. После на пътуване до тунизийския остров Джерба. Около шест месеца след началото на връзката ни тя пропусна да си сложи диафрагмата по време на уикенд в някакъв мотел в Кейп Код и щом установи, че е бременна, ми каза, че колкото и да й се иска да запази детето, ако съм твърдо против…

Но аз не бях. Макар да казах на Джан, че я обичам, вътрешно знаех, че любовта, която изпитвам към нея, е с резерви, може би защото ми се струваше като бледа сянка на всичко, което бях изживял с Петра. И макар никога да не споменах името на Петра пред Джан, тя знаеше, че нашата връзка не е любовната история на века. Когато беше в петия месец, наехме за две седмици през август къща на крайбрежния остров Виналхейвън в Мейн. Една нощ, докато седеше на верандата с изглед към вечно неспокойните води на Атлантическия океан, тя се извърна към мен внезапно и каза:

— Знам, Томас, че сърцето ти е другаде.

— Моля? — изненадах се от ненадейно изтърсената фраза.

Джан беше вторачила поглед в полюшващите се вълни на океана и без да ме погледне, повтори:

— Знам, че вероятно ме цениш. И се надявам да обичаш детето, което нося. Но разбирам дълбоко в себе си, че не съм любовта на живота ти. Колкото и да ми е трудно да го кажа, приемам го.

В думите й нямаше обвинение. Беше просто установен и споделен факт. Бях толкова неподготвен, че отговорът ми прозвуча нелепо.

— Не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш. И ако искаш да ми разкажеш за нея…

Погледнах я и видях в очите й нетипична за нея тъга. Посегнах да я погаля, но тя се дръпна.

— Как се казва тя? — попита.

— Няма никоя от значение.

— Моля те, не се опитвай да ме успокоиш, Томас. Истината мога да понеса. Глупостите — не.

Но да кажа на Джан за Петра — да призная, че дори когато се любим, лицето на Петра затулва нейното — би означавало да повикам скръбта. Затова отвърнах само:

— Искам да живея с теб.

— Сигурен ли си? Защото — и наистина го мисля — мога да се справя и сама с отглеждането на детето.

— Искам това дете повече от всичко.

Беше истина. Защото се бях уморил от чергарството на постоянното движение. Защото вярвах, че бащинството е нещо, за което човек наистина съжалява, ако не му се е случило. И защото инстинктивно усещах, че е време да пусна корени и да се опитам да си изградя приличен живот с някого. Имах редом толкова умна, интелигентна, кадърна жена, която искаше същото, която ме разбираше и изглеждаше готова да приеме страстта ми към скиталчество, а същевременно ми осигуряваше усещането за дом. Освен това ме виждаше, усещах го, като мъж, който не се плаши от интелекта й (както се бе случвало с мнозина други) и успява да се справи с нейната упоритост и инатливост.

Стан не я хареса от самото начало — предупреди ме, че у Джан има някаква вътрешна студенина; каза още, че макар да я харесвам, според него не съм съвсем влюбен в нея. Но също като Джан, и аз бях на етап, когато не исках вече да се рея безцелно. Нещо повече, помежду ни съществуваше мирогледна и битова съвместимост. Можехме да си говорим за книги и интересни филми, за злободневни факти и кой какво е чул по Националното обществено радио през деня. Споделяхме обща естетика. И помежду ни нямаше състезание, никой не принуждаваше другия да играе неприсъщи роли.

Макар привидно да изглеждаше, че си пасваме идеално, помежду ни имаше едно основно разминаване: липсата на истинска любов.

От днешна гледна точка разбирам, че съм искал да си наложа никакъв компромис. Вярно, когато я видиш, не ти спира дъхът. Вярно, помежду ви има приятелство, а не чувство на споделена съдба, на предопределеност да бъдете заедно. Все някога ще дойде и то, нужно е време.

Това беше начин да скрия всички неизречени съмнения, пред които нямах желание да се изправя. Нима толкова много бракове са скалъпени по този начин — с надеждата, че основните чувства, чиято липса усещаш, ще се появят впоследствие; отчаян изкарваш на преден план позитивното, за да сключиш сделката, защото някак си усещаш, че вече е време наистина да се установиш?

През ноември 1989, когато жена ми беше в осмия месец, отидох сам в киното на „Харвард скуеър“, за да гледам „Третият човек“ (Джан трябваше да работи до късно в кантората по случай, който искаше да приключи, преди да се роди бебето). След филма се отбих в един от онези задимени старовремски барове, които тук-там още се срещат в този все по-лъскав край на Кеймбридж. Както си седях на бара в компанията на трима пияници, мярнах на телевизора, монтиран високо над бара, че започват новини. И видях прескачащи кадри от събарянето на Берлинската стена, кореспондентът на CNN, който стоеше пред широко отворения портал на „Чекпойнт Чарли“, докато хиляди източногерманци се изливаха на запад, произнесе с развълнуван глас: „Берлинската стена най-после падна днес… и светът вече е друг“.

Спомням си, че новината толкова ме завладя — както и гледката на прииждащите от двете страни на границата берлинчани, които се прегръщаха и плачеха — че излязох навън в притъмнялата вечер и неволно взех да бленувам нещо безумно, чудех се колко време би ми отнело да стигна до Берлин. После, ако някак успеех да намеря Петра в Източен Берлин, как ще я прегърна и ще й кажа, че не е минал нито ден през последните пет години, в който да не е присъствала осезаемо в живота ми, нито ден, в който да не съм се обвинявал, задето допуснах яростта да убие съчувствието ми, и как, ако можех да върна времето назад…

Но никой не може да върне времето назад. Станалото — станало, вече бях женен мъж в очакване първото му дете да се роди всеки момент.

Все едно, дори да бях свободен, защо тя ще иска да има нещо общо с мен след всичко, което й стоварих? Ако е имала късмет, през последните няколко години може да е срещнала някого и да е станала майка за втори път. И ето ме мене… Преследван от миналото. Неуспял да свали от плещите си бремето на нерешените въпроси.

Стената може и да бе паднала, но продължаваше да ограничава сърцето ми. Разбира се, когато Кандис най-сетне се появи на бял свят, любовта ми към нея беше дълбока, безусловна. И понеже си поделяхме отговорността за това прекрасно създание, двамата с Джан успявахме — поне за известно време — да избягваме все по-очевидната истина, че на връзката й ни липсва съществената движеща сила, която дава само любовта.

Като се замисля за онази вечер на верандата пред вилата, която бяхме наели на онзи остров в Мейн, когато тя ми каза, че знае, че не съм любовта на живота й, когато демонстрира по-добро разбиране от мен на емоционалната територия помежду ни и нейните все по-сериозни ограничения… защо не й казах истината? Защо не й признах, че години след позорното ми напускане на Берлин загубата на Петра не е станала по-малко болезнена? Да, бях свикнал донякъде, както човек се примирява със смъртта на най-близки хора. Но осезаемото присъствие на това чувство в живота ми, фактът, че оттогава насетне не бях изживял любовна връзка, която дори бегло да наподобява абсолютната и дълбока увереност, която двамата с Петра споделяхме — служеше като безмълвно, но неотменно напомняне за всичко, което липсваше в брака ми… и най-красноречиво за всичко, което бях загубил.

Но не, онази вечер уверих Джан, че я обичам, че тя и детето ни ще може да разчитат на мен и че пред трима ни се очертава велико бъдеще. През първите години на Кандис успявахме да следваме някаква обща цел. Купихме си къща в Кеймбридж. Аз се хванах на временна работа като преподавател в Бостънския университет — всяка година от септември до декември — а през останалите месеци ограничих пътуванията до не повече от осем седмици годишно. Продължих да пиша книги. През десетте месеца, които прекарвах у дома, споделях до голяма степен, при това с удоволствие, отговорността за всичко, свързано с ежедневието на Кандис. Да наблюдавам как тя открива света беше толкова интересно и приятно, че компенсираше все по-сериозно зейващата бездна между майка й и мен. Постепенно властната натура на Джан, нейната коравосърдечност и упоритост, липсата на подход за възпитанието, онази хладина, която винаги съм знаел, че притежава, но дотогава не се бях замислял сериозно за нея — всичко това ме изтласка в собствената ми черупка. Според Джан аз бях човек, който живее повечето време в своя си свят, който е твърде саможив, твърде голям самотник, за да може да приеме „чувството на взаимност“, което би трябвало да съпътства успешния брак… и че всъщност любовта ми към нея никога не е била нищо повече от леко лустро без истинска същност.

Обаче ние карахме упорито напред, любехме се все по-малко страстно, но редовно, поне два пъти седмично, бяхме добър екип, когато опреше до Кандис и бъдещето й, но за всичко останало се отдалечавахме все повече един от друг. „Оста не стяга. Всичко се разпада.“^[1] И щом Кандис навърши пълнолетие и вече нямаше непрестанна нужда от нашите грижи… започна истинското отдалечаване.

Пак през 2004 — след като написах книга за теорията на пътешествието и изконната необходимост на човека да избяга от ежедневието си — редакторката ми предложи да помисля върху идеята за написване на мемоари за живот, прекаран в лашкане насам-натам по света. Предложението дойде в момент, когато бях почти сигурен, че Джан има връзка със свой колега — истина, призната няколко години по-късно по време на финалното разтрогване на брака ни — а аз имах мимолетна афера с редакторка на списание в Ню Йорк. Беше изключително независима жена на име Елинор, която се виждаше с мен с удоволствие винаги когато бях в Манхатън. Два-три пъти годишно си организирахме пътуване за по няколко дни и Елинор ми бе дала ясно да разбера, че не иска нищо повече от „колегиална връзка“ (точен цитат). Беше на моята възраст. Много умна, забавна, духовита и изключително страстна. Но се беше опарила жестоко при предишната си връзка и беше решила да скрие сърцето си зад непристъпна стена… макар веднъж да ми призна, че си пасваме чудесно. Но мъжът, който я бе наранил, също бил женен. На едно пътуване с нея до Коста Рика шест месеца след началото на отношенията ни, които тя наричаше „еротично приятелство“, й признах, че съм влюбен в нея. Тя отвърна с рязко натискане на емоционалната спирачка.

— Недей — каза и ми обърна гръб в леглото, после посегна да запали обичайната цигара след секс.

— Но е факт. И усещам, че ти също се чувстваш по…

— Това, което чувствам — отряза ме тя, — е, че си женен и живееш в град на двеста мили от мен с дъщеря си в тийнейджърска възраст, която, доколкото си ми казвал, сигурно те боготвори…

— Тя ще продължава да ме обича и ще ме вижда често, дори да живея в Манхатън.

— Искаш да се преместиш при мен?

— Не бих си позволил да съм толкова нахален. Но да, искам да съм с теб. И то не веднъж на шест седмици за по един уикенд плюс някое приятно пътешествие между тях. Искам живот с теб и бих наел жилище за нас в Манхатън.

— Не може да стане — отсече тя и седна в леглото, езикът на тялото й издаваше леко напрежение.

— Обичам те. Знам го.

— Аз пък знам, че си прекрасен човек, който заслужава да бъде по-щастлив, отколкото си. Но не съм аз тази, с която да обсъждаш осъществяването на тази задача.

— Обаче с теб се чувстваме добре заедно, пасваме си.

— Но има граници, които не желая да минавам.

— А не би ли искала поне да видиш как биха се развили нещата, ако живея по-наблизо?

— Ще бъда откровена, Томас. Обичам да се виждаме от време на време. Приятно ми е в леглото с теб. Обичам да си говорим до късно през нощта… но само когато знам, че след това ще изчезнеш за няколко седмици. Може да ти изглежда като самоограничаване. Но аз вярвам, че причината да се случват толкова хубави неща помежду им, освен че никога не ми се оплакваш от жена си, макар да е очевидно, че не си щастлив с нея, е, че не присъстваме постоянно всеки в живота на другия.

— Ако се преместя в Ню Йорк, не е нужно да сме заедно всяка нощ.

— Но може да ми се прииска и това ме притеснява. Само така ще искам и занапред да осъществяваме романтични пътешествия с теб… или впрочем с когото и да било.

— При все току-що изречените думи, че може да поискаш такъв живот с мен?

— Да. И ако виждаш в това противоречие… е, така е. И така ще бъде. Ти като истински пътешественик със сигурност знаеш, че има места, където човек не дръзва да стъпи.

— Веднъж отказах командировка до Лагос.

— Разумно. Но знам, че разбираш какво ти казвам. Защото усещам, че също като мен, ти също си бил наранен от нещо, от някоя. И си прекарал години в скръб по нея, защото ти самият също осъзнаваш, че това, което си преживял, няма да се повтори.

— Толкова ли съм прозрачен? — попитах с тъжна усмивка.

— При близостта се получава така, нали? Да, когато сме заедно — и особено когато се любим — усещам загубата, която носиш в себе си, и желанието ти да я заличиш чрез любовта към някого другиго.

— Любовта ми към теб.

— Знам. Виждам го в очите ти през цялото време. Но… съжалявам… просто не мога да прекрача тази граница. Имам си своите причини и ще си запазя правото да не ги споделя с теб. Само ще ти кажа: ще ми се да не беше така.

През следващите четирийсет и осем часа, които ни оставаха в джунглата на Коста Рика, не споменахме нито дума повече по тази тема. Когато се върнахме в Щатите, докато я целувах на раздяла на летище „Кенеди“, преди да взема самолета си за Бостън, очите й се насълзиха, тя опря глава на рамото ми и каза само две думи:

— Толкова съжалявам.

На сутринта в пощата ме чакаше имейл, написан от Елинор през нощта, в който ме уведомяваше, че е решила „да си дадем време, преди нещата да са се задълбочили, преди болката да стане твърде силна“.

Написах й, че любовта винаги е риск, но в нашия случай си струва да го поемем. Не получих отговор. Тъй като тази искрица възможност — този копнеж отново да отдам някому сърцето си — беше потушена тъкмо в момента, когато знаех, че Джан спи с изключително амбициозен адвокат по сливанията и придобиванията на име Брад Бингли (във всяка американска история неизменно има по някой Брад), загубата ми се стори още по-болезнена — макар че като човек, прекрачил отвъд ограниченията на брака и по-конкретно на обета „да му бъдеш вярна“, не изпитвах точно безумна ревност при мисълта, че Джан два пъти седмично е в прегръдките на друг мъж.

След като Елинор приключи отношенията ни, Джан ме уведоми, че са й предложили прехвърляне за два месеца в кантората им във Вашингтон.

— Може би няма да е зле да си дадем малко почивка един от друг — каза тя.

Прекарах времето, докато я нямаше, играейки ролята „бащата на Кандис“. Докато тя беше на училище или посещаваше някоя от десетината извънкласни дейности, които запълваха следобедите й, или гостуваше на приятелка за събота или неделя, аз пишех мемоарите си за Берлин, които Бубриски преди толкова години ми забрани да пиша. Напредвах със скорост и необходимост да го правя, които ме изненадаха. Като прехвърлях пак всичките си бележници, останах изненадан не само колко по-млад съм бил — млад не откъм брой години, а като отношение към по-сериозните въпроси на живота — но и как в ежедневните си бележки, свидетелстващи за любовта ни с Петра, нито веднъж не бях изразил съмнение относно истинността на чувствата ни един към друг. Да, споделях писмено тревогата си за сенките от миналото й. Да, често изразявах страха си да не я загубя. Да, бях пресъздал с почти хирургическа точност на детайла онази кошмарна последна нощ в Берлин, когато яростта и болката ми разрушиха всичко.

Но това, което ми направи най-силно впечатление в тези записки (в последвалите години не бях отворил бележниците нито веднъж, но ги пазех заключени в огнеупорен сейф в кабинета си), бе чувството за изумление пред любовта, която изпитвах, любовта, която получавах, вярата, че щом сме заедно, всичко е възможно, че чувството за щастие присъства в почти всяка минута от времето ни заедно; и как накрая всичко се взриви най-неочаквано и при най-ужасяващи и трагични обстоятелства.

Сега, докато пресъздавах всичките онези изключителни месеци в Берлин, внимавах много да не погледна на този период от улегналата позиция на човек над четирийсетте — който като всеки човек на средна възраст е едновременно наранен и помъдрял от всичко, което животът е подхвърлил на пътя му.

Когато шест трескави седмици по-късно приключих — спрях точно до момента, когато написах думите: „Така и не го преодолях“ — същата вечер ми се обади жена ми. Каза, че се прибира по-рано от очакваното от Вашингтон и че й липсвам.

Това признание ми дойде леко изненадващо, още повече че Джан се прибра в полунощ и побърза да ме дръпне в леглото, за да ме люби със страст, каквато не бе демонстрирала от десетина години. След това се обърна към мен и — без да обявява, че връзката й с господин Сливания и придобивания е приключила — ми каза, че е осъзнала, че е виновна за голяма част от проблемите в брака ни и иска да положи съзнателни усилия да се опитаме да видим дали ще можем отново „да открием любовта, която някога ни свързваше“.

Отвътре ми идваше да отвърна: но проблемът е, че всичко започна като приятна връзка, без бурни страсти. И дали наистина след петнайсет години заедно можем да вярваме, че ще успеем да намерим скрити находища на чувства един към друг?

Тази мисъл ми се въртеше в главата, докато лежахме отпуснати и (за разнообразие) задоволени на леглото, което вече толкова години бяхме споделяли равнодушно и проформа. Но не казах нищо, понеже все още ме болеше от раздялата с Елинор и защото, за пръв път откакто познавах Джан, тя си позволяваше да прояви ранимост и тревога да не загуби целия този живот, който бяхме изградили заедно. Може би донякъде — онзи в мен, който винаги заобикаляше неудобните истини — си мислех, че след толкова години бихме могли да намерим истинската любов един към друг. Вече толкова бяхме свикнали със странностите си, пък имахме и прекрасната си четиринайсетгодишна дъщеря, чиято стабилност в обичайната хормонална лудница на юношеството и двамата искахме да съхраним. Със сигурност това беше момент на потенциално развитие на отношенията ни.

Берлинските мемоари бяха първото нещо, с което трябваше да се справя. Заключих ръкописа в огнеупорния сейф и взех Джан и Кандис с мен по време на една командировка, която ни отведе до Великденския остров. След като се върнахме, прекарах шест месеца в писане на пътни бележки под заглавие „Вратата, на която пишеше Изход“, посветени на необходимостта да избягам, формирала целия ми живот. През това време бракът ми възвърна обичайната си ледена структура; епохата на чувствата ни продължи около шест седмици, преди всичките ни стари навици и патологии (индивидуални и общи на двама ни) да се развихрят наново. Когато година по-късно книгата излезе, баща ми, който вече живееше в Аризона, след като получи екземпляр, ми написа три изречения:

Радвам се да науча, че скапаните ти родители са те направили писателя, който си днес. Поздравявам те за липсата на самосъжаление. И съм доволен, че майка ти я няма и не може да прочете тези врели-некипели за детството ти.

Реакцията му не ме изненада — макар да бях на мнение, че съм обрисувал баща си доста справедливо като енергичен и забележителен американец, работещ в рекламния бизнес, принуден да прави каквото се очаква от него, но и дарен с независим дух и неподправен чар. Мама се появяваше като мама: излъгана в надеждите си, разочарована, вечно убедена, че животът й е трябвало да потръгне по друг начин. А по-нататък в книгата споменавах и за своята вътрешна самота, от която не успях да се освободя цял живот и която съм носил винаги у себе си.

Странно, щом книгата излезе, Джан не направи почти никакъв коментар, само когато няколко седмици по-късно излязохме да вечеряме навън с общи приятели и някой спомена, че сме от малкото работещи двойки сред познатите му, които са останали женени въпреки моите постоянни пътувания и успешната адвокатска кариера на Джан, жена ми каза:

— Продължаваме да сме заедно, защото през последните шестнайсет години от брака ни Томас е присъствал в него общо пет.

Това тутакси помрачи вечерта. Докато карахме към къщи след това и се опитах да повдигна въпроса, Джан ме контрира:

— Какво да говорим очевидни неща? Ти си имаш свой живот. Аз имам свой. Това са отделни вселени. Живеем в обща къща. Спим на едно легло. Имаме дъщеря, която и двамата обожаваме и която остава единствената благовидна причина все още да сме заедно.

— Страхотна романтична картинка.

— Просто излагам фактите, Томас.

— И какво искаш?

— В момента съм адски заета, за да мисля за лични неразбории. Но ако искаш да си тръгнеш, няма да те спра.

Но аз не си „тръгнах“. Само продължих да изразявам недоволството си. След като Кандис влезе в колеж и всъщност отсъстваше от къщи по осем месеца в годината, аз също рядко се прибирах. Джан, вече старши партньор с всякакви нови отговорности и напрежения, не възразяваше. Когато бях в града, прекарвахме по някоя вечеря заедно, от време на време се любехме и се събирахме за Деня на благодарността и Коледа, както и за трите дежурни седмици през август, когато наемахме къща в далечен край на Нова Скотия. Любопитното в този охладнял брак беше, че епохата на унищожителните погледи и неартикулираното емоционално отчаяние, разнообразявано от спорадични избухвания, бе заменена от ера на сдържано безразличие. Дори сексът бе като дейност, осъществявана от двама души с цел задоволяване на някакви потребности, но без помежду им да пламти любов.

Разбира се, Кандис, повече от схватлива девойка (която при това от петнайсетгодишна възраст влизаше в постоянни пререкания с майка си), доста рано осъзна, че бракът на родителите й е станал условен. Лятото преди колежа й купих презокеански самолетен билет, карта за „Интеррейл“, връчих й 2000 долара и я пратих да обикаля Европа за месец. Получих картичка от нея от гръцкия остров Спецес, в която ми пишеше, че е прочела пътните ми бележки „и макар, естествено, да останах поласкана от всичко, което пишеш за мен, това, което ми направи най-голямо впечатление, беше, че в крайна сметка цялата ти книга е как човек се опитва да се справи с идеята, че е сам-самичък на този свят… което вероятно е точно така. Но искам винаги да помниш, че имаш мен, както и аз непрекъснато си напомням, че имам теб“.

Този имейл всъщност доста ме притесни. Също както и друг, изпратен от баща ми няколко седмици по-рано, който ме накара да се замисля: пишеше ми, че новата му приятелка била прочела мемоарите ми, „според нея начинът, по който описваш баща си, е едновременно обичлив и интересен… така че знам ли, да му се не види! Да, последния път, когато ти писах, бях малко жесток. Грубичко от моя страна. Какво да ти кажа, сине? Никога не ме е бивало по милите приказки. Така че не очаквай тепърва. Холи, така се казва приятелката ми, е на мнение, че пишеш добре, но се изкушаваш да демонстрираш колко много знаеш… ама пък и тя не е точно Мари Кюри, така че…“.

На последното се усмихнах. Баща ми, който не помня да ми се е извинявал или да ме е хвалил за нещо, всъщност посвоему бе направил и двете наведнъж. Макар през последните години отношенията ни да бяха сведени до минимум — разговор по телефона веднъж на няколко седмици, гостуване три дни в годината в окаяното селище за пенсионери в пустинята на Аризона, където се бе преместил да живее, след като в професионален план нещата за него в Ню Йорк се объркаха — смъртта му през 2009 ме разтърси толкова дълбоко, че на път за вкъщи от погребението му скочих в колата и се озовах в някакъв хотел край Еджком, Мейн.

Така започна траекторията на събитията, която ме докара до купуването на тази къща, разпадането на брака ми и изпадането в меланхолия, за която отказвах да си дам сметка месеци по-късно и я признах, след като се възпрях в последния момент от фатален сблъсък с огромно дърво, докато карах ски в Квебек. А щом се върнах от Канада — физически и психически наранен, но кротко облекчен, че съм жив, ме чакаше колетът от Берлин. И пликът с нейното име и адреса й в Пренцлауер Берг. И макар да не изоставих кутията, след като я занесох у дома, това, че забелязах, че адресът й е в Пренцлауер Берг, ме изпълни с желание да узная всичко за живота й след онази наша фатална нощ в Берлин преди двайсет и шест години.

От друга страна, желанието да се свържа с нея никога не ме бе напускало. Защо не го бях осъществил? Поради същата причина през всичките тези години не се върнах в Берлин. Навярно защото бях усетил нещо тъй изключително с Петра — и след като веднъж ми беше отнето, след като научих за измяната й и се почувствах провокиран да отвърна със съзнателно унищожително действие (което, както осъзнах почти веднага, след като го осъществих, на свой ред беше акт на самоунищожение), не можех да понеса пак да видя това място… камо ли жената, с която някога си мислех, че ще прекарам целия си живот.

С течение на годините винаги когато болката се завръщаше, се опитвах да си втълпя, че, разбира се, всичко е било просто младежко увлечение, безумно влюбване на пълни обороти; нещо, което беше твърде трескаво, твърде силно, за да издържи дълго. Също така можех да си напомням, че тя е жена, която води двойствен живот, следователно доверието помежду ни за в бъдеще би било невъзможно.

Но тези размишления имаха за цел да притъпят незаглъхналата все още болка. Защо тогава днес изпитах необходимост да сваля берлинския текст от рафта и за пръв път от десет години — откакто го бях написал — да седна и да го препрочета?

Заради проклетия колет от Германия, затова. Заради името и адреса й. Заради…

Погледнах си часовника. Отдавна бе минало полунощ. Четях повече от шест часа. Над залива беше изгряла луна. Влязох в кухнята, налях си малък скоч, творих страничната врата, която водеше към моя пристан, изправих се срещу нощния борей, нахлуващ откъм водата, изпих си скоча и си рекох: няма смисъл да продължаваш да го заобикаляш. Просто отвори проклетата кутия.

Така че се прибрах в къщата и направих точно това. Бръкнах вътре и първото, което напипах бяха две големи тетрадки от вида на училищните. Кафяви картонени обложки, спирала, тънка евтина хартия. На кориците беше написан с едър шрифт номер, указващ поредността — и в прозорчето, където притежателят на тетрадките можеше да впише името си, имаше само две букви: П. Д. Отворих първата тетрадка и пред мен се разкриха страници, изписани със ситен почерк. Отделните записи бяха без дата, краят на всеки абзац или част беше обозначен със звездички — тоест звездичките са на реда след всяка част, а не по средата между всеки две поредни части. Много от страниците бяха изцапани с нещо сивкавочерно, навярно посипала се пепел от цигари, размазана между страниците при затварянето на тетрадката. Тук-там се виждаха отдавна засъхнали следи от мокра чаша, използвана за затискане на страниците. Гледката на заобления й почерк. Беше толкова лично, толкова близко, че можех само да се питам какво ли я е накарало да ми изпрати тетрадките си след толкова години.

Докато не извадих втората тетрадка и не се вторачих в изрезка от вестник, закачена за отделен лист хартия, на който беше написано кратко писмо. Половината от изрезката бе снимка на женско лице. Като се вгледах, успях да различа жена на около шейсет години, ако се съди по сребристата коса, подпухналото лице, дълбоките бръчки, които вестникарската хартия сякаш подчертаваше. Женско лице, което не бях виждал никога.

Но после видях името над снимката. И осъзнах, че гледам скорошна снимка на Петра.

А отдолу пишеше с по-дребен шрифт:

Petra Dussman stirbt am 2 Januar in Berlin.

Петра Дусман почина в Берлин на 2 януари.

Съобщението за смъртта й.

Очите ми се стрелнаха по няколкото изречения на немски, които следваха:

… дъщеря на покойните Мартин и Фрида Дусман от Хале. Майка на Йоханес Дусман. Работила като преводач за „Дойче Веле“ в Берлин. Починала в болница „Шарите“ в Берлин след дълга битка с рака. Погребението ще се извърши в крематориума на Фридрихсхайн в 10:30 на 5 януари.

Зад изрезката на бял лист бяха написани на ръка няколко изречения на немски.

Майка искаше да получиш това.

Отдолу, след домашен адрес, имейл и телефон, следваше подпис: Йоханес Дусман.

Отпуснах се бавно на стола пред бюрото. Усещали ли сте как когато ви съобщят страшна новина, в първия миг светът сякаш притихва? Сякаш шокът от ужаса смълчава всички околни звуци и те принуждава да се вслушаш в пустата бездна, която бележи началото на скръбта.

Само че в този случай скръбта бе започнала преди двайсет и шест години.

А сега…

Три думи започнаха да се въртят непрестанно в главата ми.

Петра. Моята Петра.

Седях неподвижен в продължение на… хм, не мога да преценя колко време. Само:

Petra. Meine Petra.

Не може да бъде.

Но беше истина. Черно на бяло. Като изписаните с мастило думи, които се нижеха по тънките прозирни линии на двете тетрадки пред мен.

Майка искаше да получиш това.

Защото искаше да го прочетеш. Веднага.