Дъглас Кенеди
Моментът (18)

Десет

В първия момент изпитах нещо, което би могло да се опише като абсолютна, неописуема дезориентация. Бях в шок. Но това беше шок, съпътстващ невъзможността да се повярва на нещо; отказ да се приеме нещо, което действа като удар в диафрагмата.

— Ах, ти, копеле — изсъсках към Бубриски. — Долен лъжец! Садист!

Той само се ухили още по-широко. Усмивка на шахматист, който с ход на черния офицер те е матирал, преди да се усетиш.

— Предположих, че ще реагираш по този начин — рече. — Не съм изненадан. Защото си в първата от петте фази на скръбта на Кюблер-Рос и със сигурност никога не ти е минавало през ума, че някакъв си от Държавния университет в Охайо ще е толкова навътре с материала? Но съм сигурен, че си спомняш от един курс по социология, който записа в лъскавото си училище на Източния бряг: първата фаза на скръбта е отричане. И точно това правиш ти в момента — вярваш, че казаното от мен е просто плод на коварен заговор, чиято цел е да ти съсипе следобеда и изцяло да те дисбалансира.

Изкрещях в отговор:

— Научили са те на всички тия работи в училището за шпиони, нали? Как да вкараш „субекта“ в психически неизгодна позиция. Да подкопаеш вярата в най-важното нещо в живота му.

— Да, фрау Дусман определено е това. Особено като се има предвид, че не си получавал кой знае колко любов от двамата си родители и не си успял да се отдадеш изцяло на онова стройно същество от „Джулиард“.

— Аз бях дотук — станах.

— Сядай — нареди ми онзи.

— По дяволите, не ми казвай да…

— Още утре може да останеш без паспорт — каза той спокойно. — Мога да организирам депортирането ти в САЩ и задържането ти за неопределено време. Мога да вкарам името ти в черния списък на всяка западноевропейска страна. И причината да искам да ти причиня всички тези злини, да съсипя кариерата ти на волна птичка, е, че си се обвързал с вражески агент. Можеш да си наемеш цяла орда нови адвокати от Сдружението за граждански права и пак няма да успеят да ти възстановят правата да пътуваш — което, да си го кажем направо, е основното, което правиш — защото ще бъдеш класифициран като сериозен риск за сигурността. Така че веднага си сядай на мястото, преди да съм се ядосал и да съм изпълнил заплахите си.

Седнах.

— Умно момче — кимна онзи.

Усетих, че ръцете ми треперят. Бубриски го видя. Посегна към джоба на сакото си и хвърли на масата пакет „Олд Голдс“.

— Ето, изпуши една свястна, а не от тия хипарски чудесии, дето им викаш „цигара“.

Посегнах към пакета, но ръцете ми все така трепереха.

— Fraulein — извика Бубриски към сервитьорката. — Zwei Schnapps. Und wir möchten Doppel.

Двата двойни шнапса се появиха тутакси. Успях да измъкна цигара от пакета и запалих от огънчето на протегнатото зипо на Бубриски.

— Изпий това — посочи чашата пред мен.

Гаврътнах чашката на екс, потръпнах, но успокояващият ефект дойде незабавно.

— Помогна ли ти?

Кимнах.

— Сега да изясним нещо. Не мисля, че си съучастник на тази жена. Подозирам, че си просто невинна жертва и реакцията ти потвърждава мнението ми. Но това не означава, че връзката с фрау Дусман не те е опорочила — особено след като си й доставил микрофилм със снимките, които си й донесъл от приятелката й Юдит.

— Това бяха снимки на сина й.

— Да. И колко от тях ти показа?

— Не знам… десетина-дванайсет.

— А ти колко й донесе?

— Двайсетина.

— А къде са останалите?

— Не знам.

— Ще ти кажа къде са. У шефа й — агент на Щази на име Хелмут Хахен. Хер Хахен се закачи на нашия радар преди около две години, понеже ръководи три жени агенти в Западен Берлин, една от които е фрау Дусман след уж „експулсирането“ й от ГДР преди малко повече от година.

Затворих очи, идеше ми да пропадна вдън земя.

— Май в момента си казваш: „Не мога да повярвам… защото тя ми повтори толкова пъти, че съм любовта на живота й“. Казала ти го е, нали?

— Откъде знаете?

— Откъдето знам и за курса ти по социология в колежа, както и за цигарите на баща ти „Олд Голдс“. Това ни е работата — да знаем много. Така че знаем много за теб.

— Нужно ми е доказателство, че Петра…

— А, да, защо да вярваш на представител на своето правителство, когато става въпрос за сърдечни дела и предаване на доверието? Нужни са ти факти, макар и не от първа ръка. Ами добре. Спомняш ли си първата ви вечер с фрау Дусман… когато тя за пръв път остана в апартамента ти? Беше на двайсет и трети януари, нали?

— Откъде знаете? — попитах, абсолютно шокиран.

Бубриски сви рамене:

— Можеш ли да потвърдиш, че на двайсет и трети януари си извел за пръв път на вечеря фрау Дусман?

Кимнах.

— Можеш ли да потвърдиш, че насред вечерта тя хукна навън без очевидна причина?

— Следили сте ни?

— Нея следяхме. Ти просто се оказа замесен. Защо тя внезапно изхвърча навън?

— Не ми обясни. Просто се разчувства и…

— Трябваше да координира действията си със своя надзорник хер Хахен.

— Глупости.

— Да, вярно, човекът иска доказателства.

Посегна към дипломатическото си куфарче до стола, сложи го на масата и го отвори, извади дебела хартиена папка. Затвори куфарчето и го върна на пода.

— Човекът иска доказателства… — повтори и извади снимки. — Ето и доказателствата.

Бутна две черно-бели снимки 20х25 см към мен. На първата се виждаше как Петра излиза бързешком от ресторанта, където вечеряхме за пръв път — времето, отпечатано в левия ъгъл, показваше, че снимката е направена във въпросния ден в 21:22 ч. Следващият кадър показваше как Петра влиза в хотел в 21:51 ч.

— Хотелът се намира близо до летище „Тегел“ — обясни Бубриски. — Побързала е да отиде там, защото има връзка с този човек.

Тупна пред мен друга снимка, на която се виждаше някакъв мъж да излиза от хотела в 22:41 ч. Лицето му не личеше ясно, но успях да видя, че е с брадичка тип „катинарче“.

— Значи тя влиза в хотел — повторих — и този човек излиза от хотела след някое време. Това не означава, че се е виждала с него там.

— Тогава защо те заряза така изведнъж? И когато си тръгваше, спомена ли ти, че отива в долнопробен хотел извън града?

Поклатих глава.

— Човекът в хотела е Хелмут Хахен. А защо е прескочила при него от ресторанта… е, Томас, не четем мисли. Все още. Да, тази шегичка не ми се получи много добре. Мога само да предполагам. Възможно е да е получила разрешение от Хахен да спи с теб. Или всичко е било част от сложен заговор да й се придаде объркан и тревожен вид, за да я пожелаеш по-силно. Това е само моя теория. Решили са да те оплетат, като са оставили у теб усещането, че жената е преживяла някаква тайна трагедия. После, когато вече е сигурна, че те е спечелила, те изпраща оттатък да й донесеш тези толкова важни снимки на отнетия й син, в които е бил вложен микрофилм, съдържащ изключително важна за Хахен информация.

— Но синът й…

— Дала е детето за осиновяване още след раждането.

— Не го вярвам. Болката й винаги когато говори за него…

— Значи ни трябват още доказателства.

Папката отново се отвори. Подаде ми ксерокопие, доста неясно, очевидно на преди това пресниман документ. Представляваше официално свидетелство на Deutsche Agentur für das Wohl der Kinder — Държавната агенция за закрила на децата в ГДР. Името на детето, бащата и майката се четяха ясно, до името на Юрген беше написана думата „Tole“ (мъртъв) в скоби. По-долу се четеше смътно юридически тест, който уведомяваше, че долуподписаната Петра Алма Дусман дава сина си Йоханес за официално осиновяване; че се отказва от всички права над това дете; че подписва настоящия документ без принуда или и външно въздействие и по собствена воля и в интерес на детето позволява то да бъде осиновено. Документът беше датиран: 6 май 1982.

— Имаме оперативен служител там, който с огромен риск е успял да снима този документ за нас. Да позная ли какво си мислиш в момента? Коя майка ще се съгласи да даде детето си за осиновяване, когато то е на една годинка? Майка, която от години доносничи на Щази за лудия си съпруг.

— Не, не го вярвам.

— Още доказателства — рече той и отново прелисти папката.

Подаде ми друг пресниман документ. Беше от Министерството на държавната сигурност, по-известно като Щази. Виждаше се снимката на Петра, датата й на раждане, домашният й адрес и две издайнически думи: „Spitzelaffäre seit…“. Информатор от… И датата: 20 януари 1981. Тогава е била бременна с Йоханес.

— Оперативният служител, който ни осигури този документ наред с десетки други, си докара двайсет години каторжен труд. Там не си поплюват. Впрочем и ние сме така. Та както виждаш, тя е работила за тях няколко години, преди да мине границата. Каква беше нейната версия за Йоханес?

— Може ли още един шнапс?

— След като отговориш.

— Разказа ми, че Йоханес й е бил отнет, защото съпругът й откачил, опитал да се свърже с американската агентура, крещял на министъра на културата и го опикал пред „Берлинер Ансамбъл“.

— Всичко това е вярно — с изключение на факта, както видя в предишния документ, че доброволно е отдала Йоханес за осиновяване. Колкото до крокодилските й сълзи пред теб как й отнели детето, моята теория е проста: Щази са й предложили възможност за повишение, ако се съгласи да замине на Запад и да шпионира за тях. Осигурили са й идеалното прикритие: несправедливо преследвана съпруга на дисидент, синът й е насилствено отнет от мерзките сатанински органи на Министерството на държавната сигурност. Изтръгнали са я от живота й в Пренцлауер Берг месеци преди да я разменят като невинна жертва. Явно сме се вързали, макар всъщност от самото начало да бяхме убедени, че е „разработена“ от хер Хахен. Насочихме я към работата в радио „Свободна Европа“, за да изглежда, че е направила голям удар. Нашите хора там й оставяха уж тайни документи като примамка — тя ги снима всичките. И ако искаш доказателства… — понечи да извади поредната снимка от папката.

Спрях го с жест. Знаех, че резултатът ще е още киселина, плисната в очите ми, облещени да видят всичките тези ужасяващи доказателства.

— Е, искаш ли да видиш ясно човека, с когото се е чукала през цялото това време?

— Не особено.

— Настоявам — каза той, измъкна нова снимка и я побутна към мен, както крупие подава карта, за която е наясно, че ще струва на играча цяло състояние.

Снимката беше на същия човек, когото вече бях видял, но тук се виждаше съвсем ясно и отчетливо. Хелмут Хахен беше дребно тантуресто човече с пригладена назад черна коса, дебели черни очила и отвратителна козя брадичка, криви зъби и като цяло мазен вид…

— Да си го кажем, и за мен не би било излишно да сваля десетина килограма — каза Бубриски. — И пак няма да стана красавец. Но този главорез — което е точната дума за малкия копелдак — хм, как да се изразя… „физически отблъскващ“ е изразът, който ми хрумва, когато гледам снимката му. Това е мъжът, с когото възлюбената ти е започнала да спи около месец след като беше „настанена“ от нас в стаичката в Кройцберг и й беше намерена работа в радио „Свободна Европа“. И по време на вашия „романс“ тя се виждаше с Хахен поне два пъти седмично — срещите им неизменно включваха и секс. Не мога да си представя, че фрау Дусман е изпитвала удоволствие да усеща в себе си това градинско джудже…

— Моля ви, стига вече.

— Просто си представям какво ли е усещането да разбереш, че си я делил с този нелеп…

— Разбрах ви прекрасно, мамка му.

— И така, както вече намекнах, редно е да проявим известно съчувствие към фрау Дусман. Защото, когато си протеже на агент от Щази и ползваш всички блага на Запада, сделката включва да се чукаш с него регулярно. Което е и правила. — Порови в папката и извади писмен доклад, прегледа го, докато говореше. — Според сведенията, които получаваме, са се чукали два пъти седмично. Никога не са се срещали в неговия апартамент, между другото. Винаги е запазвал стая в евтин хотел, обикновено близо до Централна гара, но често е сменял местоположението. Съмнявам се да е подозирала, че я следят, защото нашите хора от самото начало са я предразположили да се чувства като героиня. Но Хахен винаги е бил изключително внимателен при прекачване в метростанциите, слизане в последния момент, скачане в таксита, за да е сигурен, че ни е избягал. Успяваше да се изплъзне горе-долу на всеки три седмици — но през останалото време… — запрелиства пред мен снимка след снимка на Хахен — в ъгъла на всяка имаше индикация за времето, когато е направена: как влиза в долнопробен хотел, където няколко минути по-късно се появява и Петра. — Как мислиш, къде е възлюбената ти в момента?

— Пътува за Хамбург, за да превежда за господин Уелман, който я помоли за тази услуга в последния момент.

— Това ли е нейната версия?

— Значи сте знаели, че планира да напусне града с кукловода си?

— Добре го каза, Томас. Мисля да ти открадна израза.

— И сте накарали Павел да ми се обади. Обзалагам се, че именно той й е подхвърлял фалшиви тайни документи, които тя да снима, нали? В смисъл, той е от онези меркантилни боклуци, дето си мислят, че като са ви лакеи, ще се изкачат по пропагандната ви стълбица. Какво ще получи срещу предоставените услуги? Зелена карта?

— Толкова си далече от истината, господинчо, че няма накъде. Но както вече казах, в момента си във фазата на отричането. И си мислиш: „Била е подмамена. Подхвърляли са й тайни документи, изкушавали са я да ги снима. А тя, разбира се, ме обича и ме чукаше толкова страстно…“. Обзалагам се, казвала ти е, че си мъжът, за когото винаги е мечтала и когото е мислела, че няма да срещне. Когато сте заговорили за брак, деца, живот заедно в Ню Йорк, който ще започнете идния месец…

— Млъкни — изсъсках.

— Истината невинаги е приятна за ухото, а? Нали разбираш, никога не сме записвали разговорите ви. Но не е нужно човек да е талантлив писател като теб, за да си представи сладостните разговори след секс, които сте водили. Защото всички сме я сърбали тая попара, човече. „С никого не съм се чувствала така… Искам страстта ни никога да не угасне… Винаги ще съм с теб… Ти си моят единствен. Поверявам ти живота си.“

Зарових глава в шепите си, исках той да спре, но и някак извратено исках да продължи да ме наказва за моята глупост, за моята наивност, за любовта, която толкова жадувах и мислех, че съм намерил. А сега… сега… дори само част от това, което копелдакът ми каза, да бе вярно… а в проклетата шибана папка беше събрал толкова доказателства… не можех да заобиколя факта, че в думите му има ужасяваща истина: бях изначално и тотално изигран. Ако ще дори част от нещата, които тя ми бе казвала, да бяха истина…

О, я стига. Тя те изпрати през границата на спасителна мисия, за да й донесеш снимките на отнетия й любим син. А сега се оказва, че е дала доброволно момчето за осиновяване, а те е накарала без твое знание да пренесеш тайно през границата микрофилм за гнусния нерез, когото обслужва по два пъти седмично, докато те уверява, че преди да се появиш в живота й, не е знаела що е любов.

— Очевидно всичките тези чувства, които изразих — тези силни доказателства за любов и отдаденост — са истина — обади се Бубриски. — Както споменах, ти си влюбен. И тя е искала да подхранва у теб отчаяното ти желание да бъдеш обичан. Защото знае, че представи ли ти веднъж образа на любовта, която никога досега не си изпитвал, ще си готов да влезеш в жаравата заради нея. Радар, приятелю. Пак се връщаме на радара. Тя и шефът й много бързо са разбрали що за човек си. Дай му картинка на любовта, но направи така, че да изглежда трудна за спечелване. Разиграй представата, че си жена, която не може да му се отдаде напълно, защото е смазана от тежкия гнет на комунистическата държава. Постепенно му довери трагичната си тайна. Говори му за вечна любов и брак. След което накарай нищо неподозиращия куриер да пренесе за теб през границата тайни документи.

— Значи нямате представа какво са съдържали снимките? — попитах.

— Ни най-малка. Хер Хахен не е глупав. Той или е изгорил доказателствата, или ги е скрил толкова надеждно, че никога няма да узнаем на какво шпионско ниво са били тези филми.

— А отношението към мен на границата, когато се връщах?

— А, да, чух, че са те задържали за няколко часа.

— Източниците ви са съвсем точни. Мислите ли — като сте толкова информиран — че този полуарест е имал за цел да…

— … да те накара да повярваш, че си в опасност, защото си посетил фрау Юдит Флайшман, дискредитираната информаторка на Щази? Абсолютно. Случката те развълнува, нали? Но наред с това си изпитал гордост, задето си бил задържан от властите на полицейската държава, обаче си успял да доставиш снимките на детето, отскубнато от прегръдките на фрау Дусман…

— Значи всичко е било постановка?

Видях как се усмихва — усмивка на гросмайстор на психологията, който току-що е „катурнал“ някого.

— Не бих го потвърдил на сто процента… но да, имам чувството, че задържането ти е било театрален жест с цел да те накара да си помислиш, че току-що си се измъкнал от своя личен трилър, посветен на Студената война. Както съм сигурен, че щом си стъпил на източногерманска територия, са започнали да те следят — пак за вкарване на допълнителен драматизъм в ситуацията. Ако в крайна сметка не бяхме решили да изкараме на сцената хер Хахен и неговата група оперативни служителки, нямам никакво съмнение, че преди ти и възлюбената ти да заминете за Ню Йорк, ще те помоли пак да отскочиш оттатък, за да й донесеш още скъпи спомени за Йоханес. Бас държа, че ще те прати при друга приятелка, която пази всичките му плюшени играчки — и ще се върнеш в Западна Германия с мече, натъпкано с микрофилми. Има нещо в цялата история, което ми е много любопитно: какви са дългосрочните мотиви на хер Хахен да й позволи да замине с теб за Щатите? Дали си мислят, че ще им върши работа там? Ако например й намерят преводаческа работа на високо ниво, да речем, в Обединените нации? Или всичко е просто капан?

— За кое?

— От хората ни в ГДР разбрахме, че началниците на Хахен не са доволни от нивото на разузнаване, които им осигурява чрез агентите си; нужен му е по-голям удар. Трябва да пипнем Хахен на местопрестъплението и да го разпитаме, а и да го използваме като разменна монета за трима от нашите — включително онзи, дето е осъден на двайсет години каторжен труд — които искаме да измъкнем от различни затвори в ГДР. Проблемът е, че май Хахен и твоята възлюбена са започнали да се чудят дали нашият човек в радио „Свободна Европа“ не ги праща за зелен хайвер с документите, които им подхвърля. Трябва да я пипнем, докато снима класифициран документ.

— През последната година навярно нееднократно сте имали удобни случаи да го направите.

— Така е, но не искахме да я арестуваме. Защото искахме да създадем илюзията, че двамата с Хахен успяват да провеждат успешно дребните си шпионски операцийки, както и искахме да проучим по-детайлно играта им. Сега стигнахме до извода, че и двамата са в най-добрия случай оперативни служители от ниския ешелон… но поради изложените вече причини биха могли да ни бъдат полезни, ако ги арестуваме. Работата е там, че не искаме публични сценки в радио „Свободна Европа“, когато дойде моментът да я арестуваме. И ако арестът бъде извършен в твоя апартамент…

— Абсурд!

— Чуй, ме, Томас. Знам, отчасти отказваш да приемеш, че е възможно да е истина всичко, което ти разказах за фрау Дусман. Разбираемо е, ти толкова много инвестира в това сближаване и такова доверие й имаше. Всичко, което ти казах, всички доказателства, които ти представих, вероятно са трудни за преглъщане. Така се получава, когато човек разбере, че този, когото е смятал за център на своята вселена, е пълна измама.

— Би ли ми спестил шибаните си поучения.

— Продължаваш да не вярваш в това, което ти казвам, нали?

— Доказателствата са разтегливо понятие, особено от хора като теб.

— Много изискано казано — и съвсем вярно, да. Ние споделяме с „другата страна“ способността да огъваме истината според целите. Но какво огъвам аз в случая?

— Може да се вижда с онзи само за инструктаж.

— Сигурно — отговори той, но някак твърде бодро, с ирония, каквато учител може да използва към ученик, направил особено наивен коментар. — Обаче разполагаме със снимки — вярно, от разстояние, но достатъчно красноречиви — на двамата в леглото. Правени са преди три седмици. Искаш ли да хвърлиш едно око? — пак отвори папката, порови сред снимките.

— Наистина ме матира, нали?

— Защо го казваш?

— Защото и да ти предложа някаква хипотетична алтернатива на действителността, която ми представяш…

— … визуалната истина е на наша страна? Добре, да речем, че се е срещала с Хахен в долнопробните коптори само за инструктаж. Това не отменя факта, че е агент на тоталитарен режим и те е подмамила да си помислиш, че…

— Знам какво съм си помислил. Знам какво сме си казали. Знам…

Млъкнах. Дойде още един двоен шнапс. Изпих го на екс. Помислих си: просто стани, излез през тази врата и никога повече не се връщай. Прибери се у дома. Събери си нещата. Хвани последния влак за някъде… Само дето може да се окаже за Хамбург — града, в който тя евентуално е с оня трол, дето ръководи живота й повече от година.

— Искам доказателство, че тя не е в Хамбург и не превежда за Уелман — рекох.

— Лесно ще се уреди. Довечера хер Уелман смята да води жена си да слушат Берлинската филхармония. Май си на „ти“ с класическата музика? Значи ще се примириш с факта, че онзи италианец Абадо ще дирижира Менделсон и Шуберт. В ЮСИА сме доста културни хора, та случайно имам билет за концерта. Мястото е само на два реда зад Уелман. Така че, ако искаш доказателство… — бръкна в джоба си и ми подаде билет за Берлинската филхармония.

Захлупих го с шепа.

— И след като тази вечер видиш Уелман… — подхвана той.

— Продължавам да настоявам за доказателства, че тя работи за Щази.

— Ако бях на твое място, бих говорил по същия начин.

— Но не си. И искаш нещо от мен. А аз нямам желание да я натопя.

— Ето какво. Ти си й казал, че ще интервюираш двамата източногермански танцьори, дето избягаха, нали?

— Не е твоя работа.

— Приемам отговора ти за да. След като си й казал за интервюто, значи си й казал, че през уикенда ще получиш свалената фонограма от него.

— Мамка му, вкарахте ме в капан — изсъсках.

— Сам се вкара в капана, господинчо. Сега трябва да ти кажа, че това интервю няма да се състои. Но да речем, че ти дадем копие уж от въпросния свален текст с параф „секретно“. Ако например го оставиш на масата, за да може възлюбената ти…

— Престани да я наричаш така!

— Извинявай, разбирам, че си малко докачлив…

— Майната ти, копеле. Майната им и на всичките ти психологически игрички на „добро ченге — лошо ченге“. Не си ми симпатичен. Не ме кефи кой си, какво работиш, нито подлярските машинации, които извършваш в името на Бога и родината. Просто не ме кефи презрението, което изпитваш към всеки, който не е „отборен играч“, „искрен“ и „истински американец“. И независимо че сееш неоконсервативна злост към всеки свой сънародник, който не подкрепя черно-белия ти мироглед, пак живееш в най-голямата морална мъгла, която би могъл да си представи човек.

— А ти, господинчо, си от хората, чиято заявена на хартия космополитност не среща покритие в реалния живот. Може да съм язвителен, Томас. Може да те дразня с американската си откровеност. Но ти съчувствам за сложното положение, в което се намираш. Ето защо, вместо да продължавам да се опитвам да те убедя в „истината“ на ситуацията, ти предлагам простичък тест, който или ще потвърди вината на фрау Дусман, или ще я оневини. Това, което предлагам, ще ти даде категоричен отговор дали тя наистина се занимава с това, за което говоря, или не. Ще ми позволиш ли да изложа плана си, ако обичаш?

Сведох глава. Искаш доказателство. Ето ти възможност да получиш доказателство.

— Слушам те — отвърнах тихо.

— Когато фрау Дусман се върне в апартамента ти в неделя, трябва да стегнеш всичките си вътрешни сили и да се правиш, че всичко си е постарому. Ще се справиш ли?

— Не знам.

— Честен отговор. Но за твое добро — тоест, за да получиш отговорите, които търсиш — в продължение на няколко дни ще ти се наложи да играеш роля. Ролята, която играеш и досега. Ролята на мъж, който я обожава. Това означава да я придърпваш в леглото, да я любиш, пак да й казваш колко я обожаваш, да се държиш, сякаш нищо не се е променило. По някое време ще заговорите за днешното ти интервю с двамата танцьори. И тогава трябва да й подхвърлиш — освен дето са изключително интересни личности и как са ти се сторили много дезориентирани, но страшно доволни, че са избягали — че текстът на интервюто е забележителен материал… и ще е голям удар радио „Свободна Европа“ първо да съобщи новината. Не казвай нищо повече. Изживей си приятно вечерта. Вкарай дамата в леглото. Обзалагам се, че двамата се чукате всяка нощ.

— Млъквай.

— Споменавам го просто от тактическа гледна точка. Ако се любите всяка вечер, направи го пак. Заспиваш ли веднага след това?

— Нужно ли е?

— Да. И ще ти обясня защо. Защото Хахен е високорисков…

— И сте го оставили да действа тук две години.

— Надявахме се да ни докара още по-голяма риба. Но той е главорез. Преди е работил в специално подразделение на Щази в затвора „Хохеншьонхаузен“, пречупвал е задържаните с невероятни мъчения. Последната си година прибрал проститутка някъде при Тиргартен и я пребил толкова зле, че жената загубила окото си. Лицето й останало обезобразено завинаги. Също така преследваше истински бегълци в Западна Германия — единия го откриха мъртъв на релсите недалече от Хамбург миналата година. Беше окачествено като самоубийство, но криминалистите твърдят, че човекът е бил бутнат пред влака. Ето с този мъж приятелката ти спи редовно, за него е преснимала над двайсет уж секретни документа. Само не ме убеждавай, че е била принудена насила… в източногерманските затвори има хиляди дисиденти, които биха могли да изберат да станат информатори, но не са го направили. Всичко в живота се свежда до две неща: избор и тълкуване. Вземаме решенията — след което, общо взето, анализираме избора си по начин, който ни позволява да живеем в мир с тях. Което и прави фрау Дусман. Обича те, същевременно те предава и си казва, че това е единственият начин да живее на Запад. Но не забравяй едно, Томас — тя си е избрала тази роля. Тя е избрала да те мами.

Като се замисля сега, години по-късно, разбирам, че Бубриски е съумял по изкусен начин да посее у мен семената на горчивината, като умело е задвижил чувството ми, че с мен са постъпили толкова нечестно, за да видя у него труден, но ключов съюзник. Въпреки че вътрешен глас у мен продължи да държи контра: бягай, махай се оттук веднага.

Но моето страдание и нарастваща ярост ме държаха залепнал за пластмасовия стол в бирарията, заслушан внимателно в думите на Бубриски, който стъпка по стъпка ми разясняваше целия сценарий. Конкретността на инструкциите му, начинът, по който всичко беше проиграно от началото до края, ме накараха да осъзная — като писател, който има необходимостта да осмисли подробно сюжета на произведението си, преди да започне да пише — че разработва цялата схема от доста време.

— Та да се върнем към леглото, което споделяш с фрау Дусман. Неделя през нощта е. Току-що сте правили секс. Да повторя въпроса си отпреди малко: обикновено заспиваш ли веднага след това?

— Ако е късно, да.

— В такъв случай не си лягай преди полунощ. Щом свършиш, искам да се престориш на заспал, но не бива да заспиваш наистина. Това ще развали целия план. Искам да кажа, че след като тя се увери, че си заспал, ще стане и ще намери куфарчето ти… не, ти ходиш с някаква кожена чанта. Ще сложиш в нея интервюто, което ще ти дадем днес. Остави чантата в дневната на голямата маса.

— Не помня да съм те канил в апартамента си.

— Наясно сме с разположението на мебелите — рече той. — Също така знаем, че вратата на спалнята има голяма ключалка — и то такава, че човек може да види през нея ясно масата в дневната. След като тя затвори вратата, брой до шейсет, после се измъкни от леглото, погледни през ключалката и виж дали тя снима документите. Подозирам, че ще използва миниатюрния фотоапарат, с който не се разделя. После ще се върне в леглото, така че гледай да си обратно под завивката и със загасена лампа, преди да се е появила. Ако все пак е решила да отскочи до хер Хахен, докато ти спиш, не прави нищо — ще имаме човек наблизо, който ще я проследи. Ако се върне в леглото, постарай се сутринта да се събудиш с нея — и пак трябва да се държиш, сякаш няма нищо необичайно. После, след като тя излезе, искам просто да отидеш до прозореца в кухнята, чиято щора, ако не се лъжа, винаги е вдигната. И спусни щората. Това ще е знак за нашите хора, че тя е снимала документите. Ако не се е случило нищо, не пипай щората и ние няма да предприемем нищо. Но много се надявам, Томас, след като получиш доказателството, че тя е тази, за която я мислим, да не допуснеш да й се размине. Безсмислено е да ти обяснявам колко е важно да хванем Хахен на местопрестъплението. Този човек е унищожил живота на толкова хора. А работата му срещу бегълци от ГДР, преселили се в Западна Германия… приеми, че ако ни помогнеш, ще направиш голяма добрина и на родината си и това няма да остане незабелязано.

— Не ми трябват великите ви отличия и патриотичните потупвания по гърба. Ако го направя, ще е защото… — не успях да довърша изречението.

Защото не исках да повярвам на всичко това.

— Просто помни, Томас. Не си ти, който я предаваш. Защото тя самата е предала себе си, когато…

— Не усещаш ли кога да млъкнеш?

Знаеше, че ме е притиснал до стената. Като се занимаваше с темата за предателството, той нахлуваше в дълбините на душата ми, там, където бе залегнало убеждението ми, че любовта в най-добрия случай е неуловима идея. И това ли го имаше в папката за мен — фактът, че родителите ми ме възприемаха като бреме, което ги дърпа назад, и така ме научиха да вярвам, че не бива да разчитам на никого на този свят? В смисъл: допреди да срещна Петра, чиято любов към мен ме накара да мисля, че все пак е възможно да се има емоционално доверие някому. Поради което откритието, че тя ме е мамила, че през цялото време е работила за хората, които уж били унищожили живота й…

Трябваше да се махна от кръчмата. Взех билета за Берлинската филхармония, пъхнах го в джоба си и станах.

— Ще отида на концерта. Ще премисля нещата.

— В такъв случай, до утре.

— Защо си мислиш, че ще искам да те видя?

— Ако избереш да не ни сътрудничиш, ще сме принудени да приемем, че помагаш и съдействаш на чужд агент. Вече ти споменах в общи линии какво ще последва, ако откажеш да ни помогнеш — конфискуване на паспорта, евентуално задържане в САЩ, гранични проблеми за в бъдеще…

— С други думи, нямам избор, така ли?

— Забравяш какво ти казах, Томас. Всички имаме избор за всичко, което правим. Но нашият избор неизменно води до последици. Въпросът, който трябва да си зададеш, е: тази лицемерка струва ли си усилията? — Стана и протегна ръка. — Сигурен съм, че ще вземеш разумно решение, колкото и да ти е трудно. Ще се видим утре в „Кафе Истанбул“. Примерно закуска в девет, все пак е събота?

— Знаеш за „Кафе Истанбул?“

— Знам, че ти е офис. До утре. Приятен концерт. Абадо наистина надминава Караян в необходимостта да разкрасява всичко. Разбулва музиката и й вдъхва истински живот. Но какво знам аз, момче от Индиана, за тези неща.

 

 

Същата вечер в проклетата Берлинска филхармония не чух нито тон, нищо че мястото ми беше в централния сектор, на шестия ред от сцената. Джеръм Уелман беше пред мен и докато сядах, се обърна.

— Какво странно съвпадение, да се окажеш точно зад мен.

— Уредиха ми билета в последния момент — казах.

— Явно познаваш хора на високо ниво — отбеляза той, след което ме представи на дребничка жена с остри черти, която седеше до него. — Съпругата ми Хелън. А това е прочутият Томас Несбит.

Какво искаше да каже? Дали й намекваше: „Това е онзи, за когото ти разказах, че спи с източногерманската шпионка, дето я взехме на работа, без да й казваме, че от самото начало сме наясно с играта й“. И дали коментарът му, че явно „познавам хора на високо ниво“, не беше начин да ми даде да разбера, че знае точно кой ми е дал билета за тази вечер? Единственото, което усещах, докато Уелман ми се усмихваше приветливо, беше отчаяние. Дали знае чрез Бубриски, че Петра го е използвала като алиби този уикенд? Самият факт, че тази вечер беше тук, пред мен, доказваше истината, която ми разкри Бубриски само преди час. Петра ме бе излъгала, че заминава за Хамбург във връзка с професионален ангажимент към шефа си. Което, на свой ред, означаваше…

Дали наистина е с мазния плужек Хахен? През цялото време на връзката ни ли е спала с него? Как е възможно да ме уверява, че аз съм мъжът на живота й, а после да се измъква при разплутия дребосък и да си чекне краката за него…

Чуй се само, звучиш точно като измамен любовник. „Как може да постъпва така с мен?“ Докато истината е…

Дали все още се намирах във фазата на невъзможността да повярвам, обзет от желание да намеря друго тълкуване на събитията… Петра може да му е предоставяла невярна информация… може би не е спяла с него… може би просто е изпълнявала разпореждания…

Какви по-точно? Дала е детето си за осиновяване. Трябвало е да играе тази игра, за да?…

Концертът мина като в мъгла, докато продължавах да си повтарям: всичко е измама и лъжа. Снимките не са категорично доказателство за вина. Лицата на двамата в леглото не се виждаха ясно. Този уикенд замина за Хамбург, защото…

Щом концертът свърши — сред взрив от аплодисменти — Уелман се обърна и рече:

— Желая ти много хубав уикенд.

Знае. Копелето знае всичко. Нарочно се изразява толкова двусмислено. И ми желае „много хубави“ предстоящи дни.

За пореден път бях изправен пред невъзможността да реша как да постъпя в ситуацията, в която бях вкаран: дали изобщо имаше зрънце истина в цялата й мъглявост?

Времето беше приятно, затова реших да се прибера пеша и да мисля, да мисля, да мисля, да се опитам да осмисля всичко, да си повтарям, че когато Петра се прибере в неделя, всичко ще намери своето логично обяснение, че парченцата от пъзела ще се наредят, всички съмнения ще бъдат разсеяни… и след няколко седмици ще сме на път за Щатите, женени, щастливи, Петра готова да намери начин да загърби кошмарите от миналото си.

Стига, крещеше гласът на разума вътре в мен. Съчиняваш си романтични фантазии и те забулват документираните факти.

Но когато фактите са твърде тежки за понасяне…

Стигнах у дома към полунощ. Аластър още не си беше легнал, на масата пред него видях бутилка водка и чаша. Трите картини ги нямаше и той гледаше празната стена, доскоро жива с тяхното присъствие.

— Като за едно питие ли си, или няколко? — каза, когато влязох.

Поклатих глава.

— Какво има? — попита той.

— Просто много ми се събра.

— Къде е Петра?

— В Хамбург.

— По работа?

— Нещо такова.

Забелязах как ме поглежда съсредоточено.

— Какво се е случило, Томас?

— Нищо.

— Не на мене тия.

— Къде са ти картините?

— Днес следобед ги изпратих на галерията в Лондон. Сменяш темата. Нещо никак не е наред при тебе.

— Лягам си.

— Отбягваш ме… не е типично за теб.

— Лека нощ.

— Томас.

— Просто не ми се говори в момента.

— Добре, добре — продължи да ме гледа много загрижено. — Но каквото и да става — а усещам, че е свързано с Петра — не бъди неблагоразумен или безотговорен. Тя е чудесна и ти имаш нужда от нея.

— Мерси за съвета — казах.

Прозвуча ужасно остро и гневно.

Качих се в апартамента си и треснах вратата. Изрових моята бутилка водка и започнах да се наливам чаша след чаша, докато се почувствах толкова пиян, че нямах друг избор, освен да си легна. Но петте процента от мозъка ми, които все още функционираха нормално, някак успяха да ми напомнят да навия часовника за осем, преди да се съблека и да се пъхна под завивката.

В следващия миг беше сутрин. Будилникът звънеше. Главата ми пулсираше зверски от голямото количество погълнат чист полски алкохол. Докато се обливах с леденостуден душ — след което излях три чаши кафе в гърлото си — реших как да действам, когато се срещна с Бубриски след по-малко от час.

Чакаше ме в ъглово сепаре на „Кафе Истанбул“, разбъркваше чаша ароматно турско кафе с малка извита лъжичка, с каквито тук се сервираше кафето. Беше с някаква разновидност на спортно-елегантно облекло: червена риза „Лакост“ и жълтеникави дънки. Не се връзваше особено добре с очевидно скованото му и бдително поведение. Все едно се опитваше да се облече като за игра на голф в средноразряден кънтри клуб, а междувременно държи под око всеки, който припари до него. Докато вървях към сепарето, където се беше настанил, беше очевидно, че подслушва разговора между турчин и твърде русата му и твърде слаба приятелка немкиня в съседното сепаре.

— Тя е наркоманка, той й е дилър и понякога играе ролята на неин сводник — обяви, щом се наместих до него.

— Моля?

— Двойката зад теб. Тя е проститутка, а той я снабдява с белия прах, който ползваше с години и твоят съквартирант. Шапка му свалям, че вече е чист и завърши триптиха. Винаги съм харесвал историите, в които доброто надделява над злото, особено когато в тях се говори за хомосексуални наркозависими художници, които се занимават с абстрактен експресионизъм… макар да ненавижда да го сравняват с Ротко, нали?

— Сега от мен се очаква да се зачудя дали и той не работи за вас, така ли?

— Сега вече наистина ме разсмя. Категорично ти казвам, че господин Фицсимънс-Рос не е свързан с нас по никакъв начин. Но съм впечатлен от безпокойството ти, че и стените имат уши.

— Ами в твоя свят е повече от очевидно, че имат.

— Да ти кажа, видът ти е на човек, изкарал ужасна нощ. Каква субстанция избра, за да се докараш до несвяст?

— Това си е моя работа.

— Така е. А какво ще кажеш за концерта?

— Впечатляващ.

— С други думи, не си чул нито нота. Кой може да те кори при новините, които имаш за асимилиране? Видя ли господин Уелман?

Кимнах.

— Достатъчно доказателство ли беше?

Не отговорих, но посегнах към пакета му „Олд Голдс“ и си взех цигара.

— В подкрепа на вчерашния ни разговор донесох тези снимки на фрау Дусман и хер Хахен, на които се вижда как двамата пристигат в Хамбург с различни влакове вчера. — Той посегна към папката, оставена на масата пред него.

— Няма нужда — спрях го. — Ще направя каквото искате, но при едно условие: предпочитам капанът да щракне утре.

— Защо?

— Защото знам, че няма да мога да играя дълго тази роля.

— Искрен отговор.

— Искаш да спя с нея и да се правя, че нищо не се е случило. Как изобщо ще я докосна, след…

— Ако не се любите веднага след завръщането й, тя ще заподозре…

— Ще се направя, че съм се натровил с храна или нещо такова…

— Може пак да заподозре.

— Не. Защото няма причина да подозира, че съм надушил нещо. Нали аз съм будалата? Няма абсолютно никаква причина да подозира, че е възможно да знам мръсната й малка тайна.

— Но ще споменеш, че си направил интервюто?

— Разбира се.

— И че някой от радио „Свободна Европа“ го е свалил на хартия. Примерно фрау Кьониг. Тя е една от служителките, които се занимават с тези неща в радиото.

— И ако, както подозирам, Петра не преснима документите…

— Ако фрау Дусман по-късно спомене пред фрау Кьониг, че през уикенда е свършила нещо за теб, фрау Кьониг ще знае какво да й отговори. Но Петра едва ли би казала нещо, което би ви издало като двойка?

— Сигурно си прав.

— Така че схемата си остава същата. Тя се прибира в седемнайсет и четирийсет и пет с експреса Хамбург-Берлин. Ще бъде проследена до апартамента ти. Друг от нашите оперативни служители ще бъде на позиция на улицата ти и ще се измести срещу входната врата, след като фрау Дусман влезе. Предлагам предварително да й кажеш, че не се чувстваш добре, и да си легнеш рано. Но по някое време вечерта, след като си я попитал как е минало в Хамбург…

— Мисля, че с подробностите ще се справя и сам. Откъде да взема интервюто?

— Ще те чака тук утре в единайсет преди обяд.

— Дали е добра идея?

— Собственикът… ми е приятел.

Затворих очи. Нима този човек и хората му са навсякъде в живота ми?

— Май имаш доста приятели — казах накрая.

— Ами такъв съм си, общителен.

 

 

Прекарах остатъка от деня, скрит в киносалоните. Едно кино недалече от „Кудам“ започваше прожекциите си от един на обяд и програмата се сменяше постоянно. Цял следобед (и вечерта) въртях трите салона, като се опитвах да не мисля, опитвах се да се стегна за момента на следващия ден, когато Петра щеше да си дойде.

Прибрах се в един през нощта. За късмет Аластър не си беше у дома и остатъчният махмурлук и недоспиването предишната нощ ме запратиха в леглото. Когато се събудих, беше десет. Поредната ясна безоблачна сутрин. Усетих как ме сковава ужас. Намъкнах някакви дрехи и излязох да потичам един час из все още пустите улици.

Кройцберг в неделя сутрин изглежда като след тежко пиянство — паважът е осеян с боклуци и празни бирени бутилки, тук-там се въргаля използван презерватив. Понякога се мярваше изостанал нощен боец, който с мъка се придвижваше към дома си след дългия път на нощта към деня. Движех се с безпощадна скорост, исках да заглуша мислите си с физическо изтощение. Двайсет минути по-късно бях в Тиргартен. Обиколих парка два пъти, после, на връщане към Кройцберг, леко забавих темпото. Щом стигнах до „Кафе Истанбул“, си погледнах часовника и установих, че съм тичал повече от час. Макар да бях останал без никакви сили, не бях успял да се преборя с мрачните си предчувствия около предстоящата среща с Петра привечер. Дали ще успея да запазя хладнокръвие? Дали тя няма веднага да забележи, че ме тревожи нещо невъобразимо? Как ще реагирам, когато започне да ме лъже за уикенда си? Ами ако преснима документите?…

Подадох си главата в кафенето. Омар беше зад бара както винаги.

— Оставиха пакет за теб — каза ми.

Подаде ми дебел пощенски плик. Седнах в едно сепаре, поръчах си кафе и отворих плика, извадих спретната купчинка от двайсет и два листа. Първият беше бланка на радио „Свободна Европа“, в горния десен ъгъл беше отбелязано името на Магдалена Кьониг. Моето име фигурираше в началото, след което бяха отбелязани само инициалите ми — Т. Н. Целият ръкопис беше на немски, с вчерашна дата, и представляваше интервю, което уж бях взел от Ханс и Хайди Браун. Прочетох целия текст, опитвах се да запомня подробности за живота им в ГДР, политическата им дейност, сюжета около бягството им, как възнамеряваха да говорят срещу репресивния режим на Ерих Хонекер. Начинът, по който се описваше бягството им, ми се видя истинско постижение. Бях сигурен, че само като го спомена на Петра, ще прикова вниманието й… ако наистина работи за тях.

Истинността на това твърдение все още ми беше трудно да приема — не можех да повярвам, че е техен агент. След всичко, което ми беше разказала за ужасите около задържането й, за ненавистта й към режима, за агонията от раздялата със сина й; като наблюдавах нейното вглъбяване в себе си, сякаш кошмарите на миналото продължават да я преследват… не, невъзможно бе да си представя, че сътрудничи на тези хора.

Прибрах се и заварих Аластър буден, вторачен в празната стена на студиото. Погледна ме, регистрира спортното ми облекло, разрошената коса и плика под мишница.

— Явно хич те няма, след като си излязъл да търчиш из улиците по това време на деня.

— Така по-лесно се справям с демоните си — усмихнах се.

— И какви са по-точно тези демони?

— Демоните, които носим навсякъде със себе си.

— Благодаря ти, Йеронимус Бош. Само да те питам: винаги ли си правиш кроса с голям пощенски плик под мишница?

— Бяха ми оставили нещо по работа в „Кафе Истанбул“. Тази нощ трябва да довърша един текст.

— Аз пък съм поканен на вечеря у критик от голямото добрутро, чийто баща беше някъде по върховете на BMW и му завеща огромно състояние. Господинът май нещо ме е харесал и намекна за евентуална поръчка. Така че вероятно ще позакъснея. Кога се прибира мис Петра?

— Привечер.

— Радвам се да го чуя.

— Трябва да побързам с някои неща.

— Томас, ако си решил да предприемеш генерални стъпки…

— Имам предвид писането — казах, качих се в апартамента си и тръшнах вратата.

Ако си решил да предприемеш някакви генерални стъпки…

Толкова ли ми личи? Добре поне че Аластър ще излиза. И ако, както намекна, евентуалната поръчка ще включва и сексуални услуги, не беше изключено изобщо да не се прибере.

Свалих си спортния екип, взех душ, облякох се, погледнах си часовника и осъзнах, че трябва да запълня с нещо времето до прибирането на Петра. Затова свалих пишещата машина от рафта и я сложих в края на кухненската маса, взех празни листове, папка и молив, настолната лампа. Отворих шкафа, където държах всичките си бележници от Берлин. Взех първия, който ми попадна, седнах на стола, свих си цигара и се зачетох в подробните бележки, които си бях водил за разговора с жената по време на полета от Франкфурт до Берлин преди толкова много време, и историята, която тя ми разказа — как скочила през прозореца на сградата във Фридрихсхайн. Тъй като тя споменаваше думата „Кройцберг“, в крайна сметка се замислих за една от първите си нощи в Берлин. Бях се озовал в „Кафе Истанбул“, където забелязах на информационното табло обявата, която ме доведе в този апартамент… и ме запозна с Аластър. Спомних си и за деня, когато посетих господин Уелман: ако Петра не беше влязла точно в този момент?…

Това ли е така нареченото случайно блуждаене? Непредвидени съвпадения: да се озовеш на дадено място в определен момент, а в крайна сметка да се окажеш част от ужасяващ сценарий, какъвто никога не би могъл да си представиш… но наред с това да усетиш за пръв път през живота си изключителната изпълваща сила на истинската любов.

Все трябваше да има някакво обяснение. Или таен план, който Бубриски не споделяше с мен. Знаех, че ако се изправя срещу Петра още щом прекрачи прага и тя се окаже невинна, нещата помежду ни ще се преобразят необратимо. Също както бях наясно, че ако не кажа нищо… е, само налудничав оптимист би си помислил: може пък всичко да се размине. Но нима това не е вечната надежда на всеки, изправен пред ситуация, от която връщане назад няма? Утре ще се събудя и туморът ще е изчезнал. Утре ще се събудя и тя ще бъде до мен в леглото.

Как винаги се надяваме по някакъв начин да се опровергаят най-страшните истини, пред които сме изправени. Как тайничко вярваме във всичко, способно да ни избави от надвисналата действителност.

Но каква беше истината? Просто исках да повярвам в друго възможно тълкуване на този сюжет; във версия, която не е толкова втрещяваща, толкова мрачна и неприятна. Версия, с която бих могъл да живея.

Погледнах си часовника. Имах още шест часа до завръщането й. Трябваше да запълня с нещо времето, да убия часовете, да държа ангажирана ръката и мисълта си. Затова, след като прочетох първите си записки от Берлин от кора до кора, се преместих на кухненската маса, отгърнах бележника отново на първата страница, сложих лист хартия на пишещата машина и — след рязко поемане на дъх — започнах да чаткам по клавишите. Дълбоко в себе си знаех, че е безумие да започна да пиша първата глава на книгата си за Берлин, докато съм още тук; че не би трябвало изобщо да започвам работата, преди да съм напуснал града — заради всички очевидни причини, свързани с „критичната дистанция“. Но в момента работата беше единственият отговор.

Започнах да пиша в състояние на овладяна ярост, два часа по-късно отидох да си направя кана кафе и да си свия още четири цигари. После се върнах при пишещата машина и направих още един дълъг маратон. Така продължих до след четири часа, когато имах вече натрупани дванайсет страници. Прочетох ги, направих малки корекции с молив, бях наясно, че не бива изобщо да нанасям сериозни поправки, докато не завърша целия ръкопис. После, след като си погледнах часовника, реших, че е време да изляза да пия една бира в местната бирария и да си събера разпилените мисли, преди Петра да се е прибрала у дома.

У дома. Така мислех за този апартамент — дома, който споделях с обожаваната жена. Първият от множество домове, които щяхме да споделяме. Началото на съвместен живот, изпълнен с безброй възможности. А сега всичко бе на път да рухне. Никак не бях убеден, че бих се справил с поставената ми от Бубриски задача, ако наистина се окажеше, че Петра…

Вратата рязко се отвори. Петра влезе.

— Знам, че трябваше да се прибера по-късно, но толкова исках да си дойда у дома при теб.

Тя ми се усмихна с такава любов, с такава неподправена наслада, че ме вижда, че без да се замисля, скочих и я прегърнах. Няколко минути по-късно бяхме в леглото.

— Боже, колко ми липсваше — каза после, когато лежахме прегърнати и отмалели.

— И ти на мен.

— Никога повече не искам да се разделяме.

— Наистина ли?

— Не си ли личи? — усмихна ми се тя. — И през цялото време в Хамбург си мислех: само след няколко дни ще бъда твоя жена.

— Чудесна мисъл — казах, като се постарах да се усмихна.

Но докато го казвах, съзнавах ясно, че играя роля, и само се надявах да не бие на очи колко съм променен. Това, че не откривах никакви външни белези на вина или някак да й проличи, че крие нещо…

— Добре ли прекара уикенда? — попита тя.

— Щях да го прекарам по-добре, ако ти си беше тук. Как беше в Хамбург?

— Никога не бях ходила там. Изненадах се колко красив град е всъщност. Но конференцията беше пълна скука. А речта на хер Уелман беше ужасно сухарска. Е, поне успях да намеря време да отида до Музея на модерното изкуство и да се разходя с корабче до другия бряг на езерото. Толкова ми се искаше да си там с мен. През цялото време това исках.

Трябваше да се преборя с порива да избухна в обвинения, да й кажа, че знам, че лъже. Но си мислех: сигурно има обяснение на всичко това и то не включва… него. Мъжа, с когото тя фактически е прекарала уикенда. Мъжа, на когото докладва и комуто предава всички тайно копирани официални документи.

— Хайде, разкажи ми всичко за Ханс и Хайди Браун — рече тя.

Впуснах се в разказа, който си бях подготвял през последните трийсет и шест часа — как са ме закарали на мястото, където двамата са настанени, със специална кола със затъмнени стъкла, за да не стане ясно къде се намираме. Как са ми предоставили два часа с тях. Хайди била по-свита и нервна. Но Ханс говорил много и ми разказал невероятни и страшно забавни истории за живота в ГДР — особено разни свързани с гей обществото.

Но нещата придобили сериозен характер, когато стигнал до момента, в който един от любовниците му бил толкова жестоко пребит от полицията, че още бил в кома.

После споменах, че съм занесъл записа обратно в радио „Свободна Европа“ и Магдалена Кьониг работила над превода цялата събота.

— Изпратиха ми всичко по куриер тази сутрин и го прегледах. Трябва да ти кажа, че когато пуснат това интервю, много ще се говори за него. Имам среща с Павел утре, за да го чуем още веднъж и да решим кое да се използва и кое да се изреже. Трябва да стане половинчасов материал.

— Кога ще излъчат интервюто?

— Веднага щом получим потвърждение от ръководството — но искат да е преди този петък. Ханс Браун е получил предложение за Фрайбургския балет, но от Нюйоркския градски балет също проявяват интерес. Големият въпрос е дали и сестра му ще получи предложение от някое от тези две места.

— А как са се измъкнали?

Разказах й как са били натоварени в микробус, превозващ реквизита и осветлението на фрайбургската трупа „Танцхале“.

— Те са доста радикално настроени, нали? — попита тя.

— Откровено леви. Всъщност толкова леви, че едва са им дали визи за турнето в Щатите. Но въпреки това са решили да помогнат на двама източноевропейски танцьори да избягат на свобода.

— Двамата говорят ли за това в интервюто?

— Да, най-подробно.

— А сваленият текст?…

— Има само два екземпляра, единият е у мен. Всъщност тази вечер трябва да намеря начин да отделя още час за работа, ако нямаш против, защото се налага до утре сутринта да им изпратя предложенията си какво да отпадне.

— Няма проблем — каза Петра с безизразно лице. — Разбира се.

Към седем се измъкнахме от леглото и слязохме до близкото италианско ресторантче да хапнем паста, полята с половин литър наливно червено. Петра говори разпалено за Ню Йорк, каза ми, че във влака на връщане към Берлин е нахвърлила горе-долу какво ще напише в изложението към формуляра за зелената карта и че утре ще го напише на машина, а после би искала да коригирам нейния „лош английски“.

— Сигурен съм, че английският ти е отличен — уверих я.

— Ще започнеш ли да говориш на английски с мен, като стигнем в Щатите?

— Какво ще кажеш наполовина английски, наполовина немски?

— Добър компромис. И знаеш ли какво ми се ще ужасно много — имам малко спестени пари, така че ще гледам да го направя за нас: ще купя някоя евтина кола и ще обикаляме няколко месеца Америка. Може да решим да останем някъде известно време, после да продължим… Ти ще пишеш книгата си за Берлин всеки ден. Останалата част от времето ще бъде „По пътя с Томас и Петра“. — Протегна ръка към мен и ме погали по лицето. — Само да напуснем този град и всичко ще се нареди чудно.

Кимнах няколко пъти с надеждата, че няма да забележи колко неуверен се чувствам. Защо рисува такива романтични сцени, защо ми разказва как ще се носим по второкласни американски пътища, след като е прекарала уикенда с него! И как да разбирам това: Само да напуснем този град и всичко ще се нареди чудно? Да не би да е намерила начин да се измъкне от този коварен свят, в който уж работи? Но ако е така… дали ще успея да преглътна мисълта, че в началото на връзката ни тя ме е лъгала за толкова много неща? Дали това е подсъзнателното послание на думите й — да ми каже (без да ми казва), че веднъж завинаги приключва с миналото?

Помолих я да ме извини и отидох до тоалетната. Щом влязох, неволно се вкопчих болезнено в мивката за равновесие.

Как изобщо би хрумнало някому, че източногерманска шпионка може да бъде освободена от службите, да получи благословията им да се омъжи за американец и да емигрира в Щатите?

Но тогава защо ми ги говори тия?

Наплисках си лицето със студена вода и успях да се поуспокоя с простичката мисъл: поне съвсем скоро ще получиш отговорите.

Щом се прибрахме, се оттеглих да поработя за час върху интервюто. Петра изобщо не припари до мен нито веднъж. Не надзърна през рамото ми и не се поинтересува дали може да погледне текста. Просто седна на кревата и започна да редактира черновата на изложението в подкрепа на кандидатурата си за зелена карта. Продължих да работя до десет, после събрах листовете на интервюто и умишлено ги оставих на масата. Влязох в спалнята. Петра вдигна глава от книжата си.

— Готов?

— Ще продължа утре, преди да се видя с Павел, за да монтираме окончателните записи за ефир.

— Сигурно си уморен.

— Да.

— Надявам се, не твърде.

Разтвори ръце пред мен. Пак взаимно се съблякохме и се любихме преднамерено бавно, с любов и искреност, и аз нямаше как да не призная, че усещам любовта на Петра към мен дълбока и истинска, каквато е и моята към нея. След това тя прошепна в ухото ми:

— Винаги ще те обичам, каквото и да се случи.

Загаси лампата и заспахме прегърнати.

Само че аз, разбира се, лежах буден, но със затворени очи. Всъщност бях адски уморен, но се преборих с желанието да заспя, и то с надеждата, че след десетина-петнайсет минути ще отворя очи и ще намеря Петра до себе си, заспала дълбоко. Тогава на свой ред ще се отпусна и ще заспя, знаейки, че съм получил отговора.

Ако тя заспи, животът ще продължи по план.

Ако обаче стане…

Десет минути по-късно тя направи точно това. Освободи се от мен. Седна на леглото и остана така, неподвижна, поне шейсет секунди. (Дали проверява, че спя дълбоко?) След това я чух как тихо взима дрехите си и отива до вратата на спалнята, затваря я възможно най-безшумно.

Преброих до шейсет, след което се измъкнах от леглото. Навлякох си дънките и тениската, доволен, че щорите в спалнята са частично вдигнати и стаята е полуосветена от луната. Изчаках още пет минути — прав, абсолютно неподвижен, приковал поглед върху секундната стрелка на ръчния си часовник. Щом изминаха триста секунди, се промъкнах към затворената врата на спалнята. Но през тези пет неподвижни минути отхвърлих разпореждането на Бубриски да погледна през ключалката. Да го направя, би означавало да шпионирам, да направя нещо нередно. Предпочетох да отворя вратата възможно най-тихо.

Петра стоеше надвесена над кухненската маса. Работната ми лампа беше насочена върху няколко листа от сваления текст на интервюто, разстлани на полирания боров плот. С миниатюрен фотоапарат тя снимаше страница след страница. Стоях така, без да мърдам няколко минути. Макар да бях очаквал това от мига, в който я усетих да се надига от леглото, ужасът да я видя да извършва тази „дейност“… можех само да стоя и да гледам как всичко се разпада. Любовта освен всичко друго е свързана и с надеждата. Надеждата е нещо толкова удивително крехко, тя е така изпълнена със смисъл, така деликатно балансира на ръба между голямата възможност и още по-голямо чувство за загуба, че неизменно се страхуваш от мига, когато ще се увериш категорично, че положението е безнадеждно.

— Трябва да си вървиш — чух гласа си.

Звукът така я стресна, че Петра залитна, успя да се подпре на масата, за да не падне, но бутна лампата, която се разби на пода и крушката се пръсна на сол.

— Томас… — прошепна тя.

— Изчезвай — казах аз, все още спокоен.

— Има обяснение за всичко това.

— Сигурно. Работиш за тях, нали?

— Томас…

— Нали? — вече креснах.

Тя закри устата си с шепа, очите й плувнаха в сълзи.

— Нека ти обясня.

— Не, не е нужно. Защото ме предаде, предаде нас, предаде всичко.

Чух сподавеното й хлипане.

— Обичам те — прошепна.

— И прекара уикенда с друг в Хамбург.

Тя ме погледна, все едно я зашлевих.

— Откъде…

— … знам? Моя си работа. Просто разбрах. Както разбрах, че си се чукала с него през цялото време, докато ми казваше…

— Теб обичам, Томас. И трябва да ми позволиш…

— Какво? Да ми обясниш? Да ми се оправдаеш защо се е наложило да обслужваш злобния дребосък.

— Моля те, моля те, дай ми възможност…

— Ти чуваш ли ме изобщо, мамка му? — изкрещях. — Искам да се махнеш оттук, да изчезнеш от живота ми незабавно.

Когато тя пристъпи към мен разплакана, с отворени обятия, като повтаряше само: „Моля те… моля те… моля те…“, усетих как изпадам в някакъв безразсъден гняв, в който всички предишни несполуки, всички натрупани още от детството ми лични предателства се събраха в ярост, каквато не бях изпитвал никога досега; ярост, която ме ужаси. Но не можех да натисна спирачка, не можех да обуздая яростта, Петра се тресеше от рев в ъгъла, аз грабнах ръкописа и го запратих срещу нея, крещейки:

— Вземи го, вземи я тая шибанящина! Може да ти връчат шибан орден „Ленин“ за…

— Моля те… моля те… моля те… — проплака тя отново, едва изговаряше думите.

— Ти унищожи всичко, а сега ме молиш за милост, мамка му! Изчезвай!

Изкрещях последната дума и запратих един стол през помещението, докато Петра виеше от мъка, а същевременно някак успяваше да събира разпиления ръкопис.

— Виждаш ли! Виждаш ли! — извиках, като я видях как събира листовете. — Получи каквото искаше, сега върви по дяволите!…

Тя се втурна към чантата си, пъхна фотоапарата и листовете в нея, после се понесе към вратата, изпаднала в истерия, уплашена, ревяща неудържимо. Вратата зад нея се тресна шумно. Скочих към прозореца. Все още разтреперан от яд, дръпнах връвта и спуснах щората, като изпратих на агента, оставен на пост на улицата, уговорения сигнал, че Петра слиза. Това действие — все едно бях дал на наказателния отряд заповед да стреля — мигновено ме запрати в друга посока и аз хукнах надолу по стълбите, виках на Петра да спре, да изчака, да…

Какво си мислех? Нямах представа, освен дето, обезумял от яд, изведнъж осъзнах с гръм и трясък, че действам неразумно, че ме води логика, родена от гняв, че съм се почувствал толкова влуден от ярост, та дори не съм й дал възможност да ми обясни. А сега…

Препусках с все сила, изхвърчах на тъмната улица, крещейки името на Петра, която в същия миг бе тикната в кола от двама мъже в костюми. Докато спринтирах към колата, която тръгна с мръсна газ, и им крещях да спрат, да ме чуят, някой излезе от сенките, заби ми светкавично юмрук в стомаха и се стоварих на плочника. Щом се ударих в тротоара, внезапно бях издърпан за яката и се озовах лице в лице с Бубриски.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — викна той.

— Не спомена, че ще я арестувате направо на улицата — изкрещях в отговор. — Каза, че ще я използвате, за да…

Юмрукът му се заби още веднъж в стомаха ми. Този път той ме издърпа във входа ми и ме залепи за стената с думите:

— Млъквай веднага, ако не искаш да се озовеш зад решетките до живот, и го казвам адски сериозно. Ясно ли е?

Закимах, стреснат от леденостудения му тон.

— Ти изигра своята роля. Направи каквото трябваше. Край. Ето какво ти предлагам. Събирай си багажа и се махай от Берлин — и ако никога не прочета или не чуя нищо от теб за тази история, ще те оставя да си живееш живота. Но ако създаваш проблеми… ако вземеш да ровичкаш…

— Няма да създавам проблеми.

Пусна ризата ми.

— Умно момче. А сега се качвай горе и си събирай багажа. В седем сутринта има полет на „Бритиш“ за Франкфурт. Прави връзка с полет на „Луфтханза“ в десет и двайсет и пет за Ню Йорк. Имаш отворен билет за връщане, нали?

Точи човек знае всичко за мен. Всичко.

— Ще поръчам на хората ми да се обадят в двете авиокомпании и да ти резервират места. Нямаш възражения?

Както нямам и избор.

— Нямам възражения — кимнах.

— Наистина си умно момче. От името на американското правителство ти благодаря за добрата работа. Тази жена беше отрепка, а теб те хванаха за канарче, но сега ти изравни резултата и точно така обичам да приключват тези истории, а не както обикновено. Все пак…

Сведох глава и не казах нищо. След като постъпих, както си мислех, че е редно, сега изпитвах срам и ужас. „Моля те… моля те… моля те…“ повтаряше тя отново и отново, молеше ме да й дам възможност да ми разкаже своята версия за случилото се. А аз, обзет от справедливия си гняв, я бях хвърлил в лапите на тези хора, чиито игрички са толкова мръсни, колкото и игричките на противниците им.

— Ако имаш чувство за вина… разбирам ги тия неща… — подхвана Бубриски, — разкарай го веднага. Тя е знаела в какво се забърква, когато е вкарала в леглото си тая лайнарщина. След дни ще бъде разменена за няколко души, които са задържани оттатък, и най-вероятно ще получи за награда по-голям апартамент и трабантче. Дотогава няма да я лишаваме от сън, нито ще се опитваме да я пречупим — защото едва ли има много неща, които да ни каже, а ние вече да не ги знаем. Тя е пионка в цялата схема. Също като теб.

— Ами Хахен? Него ще го арестувате ли?

— Това е поверителна информация. Моят съвет е, върни се в Ню Йорк. Напиши си книгата за Берлин. Намери си някоя привлекателна невротична редакторка в „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, с която да спиш. Не споменавай нито дума на никого за случилото се — но това вече ти го казах, а знам, че схващаш бързо. Просто бъди благодарен, че се измъкна що-годе здрав и читав. В доклада си по случая ще отбележа високата си оценка за твоето сътрудничество и факта, че ни достави „пратката“. Но също така ще искам литературната ти продукция да бъде следена изкъсо. Така или иначе, продължавай да си язвителен в отношението си към родината. Това ще означава, че не се опитваме да потискаме творческия дух на хората, които проявяват критичност. Но ако някога разберем, че си разказал историята…

— Коя история?

— Май започваш да ми ставаш средно симпатичен.

— Ако съквартирантът ми попита защо напускам така скоропостижно?

— Кажи му, че си скъсал с гаджето и Берлин ти е станал непоносим. И скачай в самолета утре в седем. — Той се дръпна назад: — Така че е време да ти пожелая auf Wiedersehen und gute Reise, понеже се надявам пътищата ни да не се засекат отново. Още веднъж, добра работа, другарю. Вече си един от нас.

С тези думи той се обърна и изчезна в мрака.

Качих се в апартамента, мозъкът ми беше толкова разбъркан, че се наложи да се хвана за парапета, за да не падна. Когато стигнах до етажа, заварих Аластър пред вратата. Изгледа ме с хладно презрение.

— Какво направи? — попита с твърд, изпълнен с ненавист и укор глас. — Божичко, Томас… какво направи?

— Не знам за какво говориш.

— Бях си в спалнята. Чух всичко. За малко да се намеся, когато Петра изтича надолу по стълбите. Надникнах през прозореца и видях какво се случи на улицата. И когато онзи твой сънародник бандюга те вкара във входа, се промъкнах на площадката и чух всичко. Разбрах. Всичко.

— И какво ще направиш?

— Нищо… само ще ти кажа, че ако не ти беше разпоредено да напуснеш Берлин след няколко часа, щях да те изхвърля от апартамента си. Не искам да имам нищо общо с теб повече.

— Ти не разбираш какво направи тя, как предаде…

— Най-голямото предателство в случая — след като прати жената, която обичаш, в лапите на онези копелета — ти самият извърши спрямо себе си. Съсипа си живота, Томас. Защото никога няма да си го простиш. Никога.

 

 

Три вечери по-късно останах до късно с моя приятел Стан, математика, в апартаментчето му близо до Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж. Тъй като до срока, когато наемателят на моето жилище в Манхатън трябваше да го освободи, оставаха няколко седмици, а аз отчаяно се нуждаех от приятел, след като минах митницата на летище „Кенеди“, звъннах на Стан и го помолих да ме приюти. Каза ми, че изтърбушеното походно легло в дневната му е мое докогато имам нужда от него, при което аз се метнах в автобуса за „Ла Гуардия“ и хванах самолет за Бостън. Появих се при него някъде към десет вечерта, като не бях спал от над трийсет и шест часа. Той видя изтощението на лицето ми и не зададе никакви въпроси. Само ми оправи леглото и на другата сутрин излезе за работа, без да ме буди. Когато най-сетне се освестих, наближаваше един следобед — и макар отпочинал, се чувствах като приклещен в идиотски водовъртеж без изход. През следващите два дни не излязох от апартамента — изпитвах ужас от света извън тези сигурни стени. Стан не ме безпокоеше, не се опитваше да провокира разговор и да разпитва на какво се дължи внезапната ми агорафобия. После, на третата вечер, се обърнах към него с въпроса:

— Ако ти разкажа една история, обещаваш ли?…

— Знаеш, че изобщо не е нужно да ме питаш — прекъсна ме той.

И аз му разказах всичко. Когато приключих, той мълча дълго.

— Не те виня — каза накрая. — Този Бубриски е бил прав, когато е казал, че двамата с Петра сте пионки в много голяма игра.

— Но аз откачих и унищожих всичко.

— Откачил си, защото си я обичал повече, отколкото си обичал другиго през живота си. Тя го знае. Повярвай ми, до края на живота си тя ще знае, че не бива да те обвинява, задето си откачил, когато си разбрал истината за нея. Ще си мисли: този човек ме обичаше толкова много, че когато разбра коя съм, целият му свят се преобърна. Тази мисъл ще я преследва цял живот.

— И мен ли ще ме преследва? — попитах.

— Вече знаеш отговора.

Увесих глава. Не казах нищо. Но Стан потвърди:

— Няма да го преодолееш, Томас. Колкото и да се опитваш, ще ти остане за цял живот.

Когато Стан умря внезапно петнайсет години по-късно, тези негови думи прозвучаха в главата ми и дни наред непрестанно ги чувах. Не че за това десетилетие и половина, откакто ги изрече, са изчезвали напълно от съзнанието ми. Напротив, винаги бяха с мен. Както и тя. Всеки ден. Тази част от миналото, която споделих с близкия си приятел, и повече не я споменах. Защото да я разкажа другиму, би означавало да призная единственото нещо, което не исках да изрека, макар да знаех, че е сто процента истина.

Че така и не го преодолях.