Дъглас Кенеди
Моментът (17)

Девет

Петра подреди четири от снимките на Йоханес в малко албумче, с което не се разделяше. Две пъхна в портфейла си. Още две намериха мястото си в кожената й папка, където винаги имаше достатъчно количество листа, върху които да работи по първите чернови на преводите си. Няколкото пъти, когато се отбивахме до апартамента й — според нея беше депресиращ и схлупен и затова предпочиташе пространството и простора на моето жилище — видях още снимки, забодени на дъска над масата, която й служеше за бюро. След пътуването ми оттатък Стената тя никога повече не спомена за Йоханес или Юдит, нито ми разказа други подробности за живота си там. Единствената причина да знам за тези снимки беше, че ги мярвах, когато се случеше да видя папката или портфейла й отворени на кухненската маса. Но Петра повече не спомена нито дума за тях. Чувствах, че след като веднъж ми бе разказала за задържането си и за загубата на Йоханес, не иска повече да ме пуска на тази територия. Явно се стараеше усилено да удържи колосалния емоционален срив, причинен от всичко това, извън моето полезрение.

Разбира се, сутринта подир завръщането от Източен Берлин — след като Петра тръгна за работа — пих кафе с Аластър. Предишната вечер само надникнах при него, за да съобщя, че съм се прибрал жив и здрав. Сега му разказах подробно за преживяванията си оттатък границата. Не говорих много за Юдит, нито споменах, че именно тя е предала Петра на Щази. Но го помолих да не споменава на Петра, че знае за пътуването, което бях предприел заради нея.

— Вече ти казах, никога не предавам нечие доверие — увери ме той. — Защото самият аз съм страдал от предадено доверие и знам какво е. Горкичката Петра — тези снимки сигурно са малка утеха.

А седмица по-късно, докато обядвахме в „Кафе Истанбул“, той отбеляза:

— Петра ми се вижда щастлива. Онзи ден се видяхме на улицата. Цъфтеше в усмивка, по нищо не личеше, че сърцето й е наранено от такава ужасна скръб.

Наблюдението на Аластър беше съвсем точно. Петра наистина се бе променила: усещах по-голяма лекота у нея, мрачните мигове на вглъбяване в себе си вече ги нямаше, говореше за бъдещето с желание и оптимизъм. Когато от радио „Свободна Европа“ изпратиха чека за 2000 марки за очерка и предложих на Петра да прекараме пет дни в Париж, тя отвърна:

— Ще ти отговоря довечера.

Като се прибра, каза, че шефът й я е пуснал за цяла седмица.

— Утре отивам в туристическата агенция — усмихнах се аз. — Как предпочиташ — със самолет или с влак?

— Влакът минава през ГДР. Въпреки че не спира и че вече съм със западногермански паспорт, не мога да понеса мисълта да пътувам през онази граница.

— Не се тревожи, ще вземем самолет.

Уредих два билета за полет с „Еър Франс“ до Париж и шест нощувки в евтин хотел на „Рю Гей-Люсак“ в Пети район.

— Трябва да ти призная нещо — прошепна Петра на летище „Тегел“, докато оглеждаше туловището на самолета едва ли не облещена от изумление. — За пръв път летя със самолет.

Стиска ръката ми почти през целия път, загледана в пустите зелени поля на страната, от която бе прогонена, докато летяхме, както беше прието, на три хиляди метра над ГДР. Разбрахме, че сме напуснали тяхното въздушно пространство, когато самолетът рязко се вдигна, за да достигне оптималната височина. След час спокойно пътуване започнахме да се спускаме над Париж.

— Идиотско е, не мислиш ли, да имаме граници дори тук, в облаците — отбеляза Петра.

— Обичаме да маркираме териториите си — отговорих. — Това винаги е било основен приоритет за хората — като очертаеш границите си, казваш на другите: това тука е мое, не може да влизаш.

— Или по-лошият вариант: не може да излизаш. Сториш ли го, губиш всичко. — Запали цигара и додаде: — Чуй ме само какви ги говоря на път за Париж. Не искам да мисля за такива ужасни неща.

Не спомена повече за това, докато бяхме в Париж. Тези шест дни бяха шеметни, изпълнени с любов. Евтиното хотелче на „Рю Гей-Люсак“ предлагаше малко двойно легло с изключително мек матрак. Докато се любехме, леглото въздишаше и скрибуцаше като ранено животно. Стаята беше типично бохемска: олющени тапети, прогорен от фасове килим, дървено писалище, на чийто плот някой явно се беше опитвал да си реже вената (по средата му минаваше страховита врязана червена ивица), баня в ъгъла, тоест душ, скрит зад мазна зелена завеса, малка обща тоалетна в дъното на мъждиво осветен коридор, всепроникващ мирис на наслояван сто и петдесет години цигарен дим, непрекъснати крясъци и кавги откъм кухнята на долния етаж, на рецепцията — дребна женица, чийто стил на гримиране се доближаваше до театър кабуки, чийто глас беше дрезгав от пушене на „Житан“ и която изобщо не се усмихваше на посетителите.

Влюбихме се в този долнопробен вертеп. Особено поради причината че затворехме ли шперплатовата врата на миниатюрната си непретенциозна стаичка, веднага се награбвахме. Има нещо в долнопробните хотелски стаички — особено ако са в Париж — което изостря сластта и плътските желания.

От друга страна, самият Париж. Два дни след пристигането ни Петра каза:

— Хайде да се преместим тук… утре.

Седяхме в едно кафене на „Карфур дьо л’Одеон“, след като бяхме гледали новата версия на „Големият сън“ в близкото кино „Аксион Кристин“. Беше чуден ден в началото на лятото. Пиехме превъзходно пивка и (за Шести район) евтина чаша с нещо бургундско и червено. Пушехме от една цигара. Държахме се за ръцете. Гледахме парада на пешеходците — небрежния шик на интелектуалците, наконтените, бездомниците. Усещането за градския живот като стилизиран театър. Осъзнаването, че споделяме тези мигове заедно, защото сме се намерили, защото сме безумно влюбени един в друг, в този град, в този вълшебен час на припадащата вечер, когато улицата е окъпана в кехлибарено-прозирна светлина и всичко е толкова дяволски перфектно. Та когато Петра предложи да се преместим да живеем тук, тутакси ми хрумна друга мисъл:

— Съгласен. Ами защо и да не се оженим?

Предложението ми я завари неподготвена и й отне минута-две, докато го осмисли. После отвърна шепнешком, някак сериозно:

— Харесва ми. Това вече ми харесва повече от всичко. Просто… сигурен ли си, Томас? Разбира се, искам да кажа „да“ веднага.

— Тогава да го направим.

— Но се страхувам…

— От какво?

— Страхувам се да не те разочаровам.

— Може аз да те разочаровам.

— Не, не би могъл. Поне не така, както аз бих могла.

— Тоест?

Тя скочи внезапно и рече:

— Дай ми минутка.

Изчезна в кафенето в посока към тоалетните.

Докато я чаках да се върне, се ядосвах на себе си, че съм изиграл необмислена карта; че предвид всичко, което тя бе преживяла, съм прибързал. Но по дяволите, знаех го. Точно както и тя неведнъж ми бе давала да разбера, че тя също го знае. Сега големият ми страх беше, че дълбоко в себе си тя естествено няма доверие на другите хора, че не може и да си представи някаква възможност за щастие. Както и аз не бях си представял подобна възможност, преди да срещна Петра.

Но когато се върна на масата няколко минути по-късно, тя цъфтеше в усмивка.

— Просто бях твърде… зашеметена е може би думата. Самата мисъл, че искаш да стана твоя жена…

— Повече от всичко.

— И аз искам да бъдеш мой съпруг — повече от всичко.

— Тогава какво ни спира?

— Нищо, предполагам. Но…

— Заедно се чувстваме прекрасно. Искаш да живеем в Париж — ще живеем в Париж. Искаш да живеем в Ню Йорк — ще живеем в Ню Йорк; като моя жена веднага ще получиш право на пребиваване. Искаш дете — ще имаме дете. Както вече ти казах, аз искам да имам дете от теб. Защото…

— Рисуваш най-изкусителни картини, Томас.

— И не са халюцинации.

— Да, да, знам.

Дълго време не каза нищо.

— Добре тогава — прошепна накрая.

— Добре тогава.

И седяхме така, вторачени един в друг, отдадени на изключителността на момента.

— Струва ми се, това заслужава да се полее с шампанско — казах.

— Източногерманката в мен се притеснява, че ще е извън бюджета ни.

— Напротив. А дори да е…

— Прав си, да.

Така че поръчахме бутилка шампанско. Когато келнерът ни я донесе, обявих:

— Току-що се сгодихме!

Той ни погледна, кимна важно и изрече една-единствена поздравителна дума:

— Chapeau^[1].

Вдигнахме наздравица и изпихме бутилката шампанско. Някъде между втората и третата чаша подметнах, че скоро ще трябва да си уредим пътуване до Щатите.

— Баща ти ще ме хареса ли? — попита тя.

— Не ще и дума… но щом му кажа, че сме сгодени, първоначално ще изтърси нещо очарователно от сорта на: „Да се сбогуваш със свободата толкова млад“.

— Може би има резон.

— Напротив. А и го споменавам само за да подчертая факта, че баща ми е костелив орех. Но след като те види, ще ми завижда.

— Това, дето го споменах вчера… че искам да се преместим в Париж или Ню Йорк още утре — наистина го мисля. И макар да съзнавам, че „утре“ всъщност означава няколко месеца по-късно… моля те, Томас, измъкни ме от Берлин.

— С удоволствие — отговорих.

Почти цялата нощ — вечеряхме в ресторантче на „Рю дез Екол“ — прекарахме в разговори за бъдещето ни заедно.

Петра знаеше, че имам гарсониера в Манхатън, и споменах, че ако заминем за Щатите, няма да е проблем да поживеем първите няколко месеца там, докато си намерим нещо по-голямо.

— За седемстотин долара на месец вероятно ще можем да наемем двустаен в района на Колумбийския университет.

— Ще можем ли да си го позволим?

— Ще трябва да си осигуря по още една рецензия или статия за списание на месец.

— Но ако аз не успея да намеря работа?

— Ще намериш — можеш да преподаваш, да превеждаш. Сигурен съм, че ще си намериш работа като учителка по немски в някое частно училище, а защо не и в Колумбийския.

— Нямам необходимата квалификация.

— Но се занимаваш професионално с превод от години.

— Това не означава, че мога да преподавам.

— Защо да не означава?

— Наистина си непреклонен оптимист.

— Оптимист съм по отношение на нас.

— Не искам да завися от теб в Ню Йорк.

— Но, да речем, след пет години, когато си на пълен работен ден в някой колеж или в Обединените нации, а аз не успявам да публикувам книгата си…

— Никога няма да се случи.

— Случва се непрекъснато в прекрасния свят на словото. Две-три книги, кофти продажби, вяли рецензии… и хоп, вече никой не желае да те познава.

— Не и теб.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото съм чела книгата ти… и всичките ти очерци, които съм превеждала…

— „Наистина си непреклонен оптимист.“

— Опа.

— Разбра ли какво имам предвид?

— Това е типична източногерманска черта. Човек трябва да е оптимист относно бъдещето на революционния комунизъм. Но колкото до личното…

— Ще свикнеш да не гледаш толкова строго на себе си.

— Едва когато най-сетне напусна Берлин. Животът там непрекъснато ми напомня колко съм близо до Йоханес. Сега осъзнавам, че това е безпредметно. Изгубих го завинаги.

— Доста смело признание, да ти кажа. — Оценявах, че сигурно й се къса сърцето да го признае.

— Няма надежда.

Умълчахме се.

— Париж — накрая се обади тя. — Някога ми се струваше далечен като обратната страна на Луната. А сега…

Три дни по-късно, докато се качвахме на автобуса към летище „Орли“, за да хванем полета за Берлин, Петра ме стискаше за ръката толкова силно, сякаш отчаяно се нуждаеше от подкрепа, за да не се срине.

— Добре ли си? — попитах.

— Не искам да се връщам там.

— Само за няколко седмици.

— Да, знам, знам, но…

— Ще ускорим заминаването: ще си насрочим среща в Американското консулство още щом се приберем и ще видим какво е нужно, за да ти извадим зелена карта.

— Колко мислиш, че ще отнеме?

— Нямам идея, никога преди не съм имал вземане-даване с годеница чужденка.

— Да видим дали може да се направи нещо, за да стане по-скоро.

— Имаш предвид, преди да си се отказала?

— Никога не бих се отказала.

— Нито пък аз. Така че няма от какво да се боим.

— Дано си прав.

Следобед, когато се прибрахме, заварих Аластър да седи сам в ателието, втренчен в трите платна, ангажирали плътно времето му в продължение на седмици. Дълбочината на цвета, контурите на геометричните форми в трите картини, извиращата от тях тъмнина, общото им въздействие на триптих, който те подканва да намериш контрапункта на нюансите синьо, обгръщащи наблюдаващия и предразполагащи към размисъл относно безкрайността, дълбинно присъща на синия цвят… очевидно бяха завършени и бяха очевидно удивителни.

— Приключил си? — попитах.

— Доколкото е възможно — отвърна Аластър.

— Страхотно.

— Това е една от възможните гледни точки. Но може би просто страдам от тъга след раздялата.

— Прекрасни са, Аластър.

— И проклетите лондонски артлешояди ще ги дамгосат като „лекотата на Ив Клайн“… не че може да има нещо по-леко от проклетия Ив Клайн и проклетото му синьо. Извинявай, Петра, но обикновено съм така, когато приключа.

— Томас е прав. Прекрасни са.

— Ами като се има предвид, че са рисувани в агонията на самотата…

— Хората ще видят колко са удивителни — додаде тя.

— Не и хората, които диктуват вкусовете.

— В Париж се сгодихме — обявих внезапно.

Аластър изглеждаше изумен от начина, по който му сервирах тази новина.

— Я пак?

— Ще се женим.

— Добре, ти го каза два пъти. Но мадмоазел запазва интригуващо мълчание по въпроса.

— Защото мадмоазел не е толкова общителна като мосю — усмихна се Петра.

— Общителен е синоним на американец — каза Аластър.

— И аз обичам този американец.

— Значи потвърждаваш, че това, което казва нашият общителен приятел, е вярно?

— Абсолютно вярно.

— Ами в такъв случай… някъде тук, струва ми се в дъното на хладилника, имах бутилка френско пенливо, която пазех за някакъв случай. Като този.

— Много мило от твоя страна — казах.

— Съвсем удачно предвид величието на момента. Бидейки противник на романтиката, трябва да кажа, че ви завиждам и силно се надявам, че няма да прецакаш нещата.

Бутилката шампанско прерасна в продължителна вечеря, обилно полята с алкохол в италианско заведение в квартала; Аластър използва случая, докато Петра беше в тоалетната, за да каже:

— Най-много се радвам — да, това са пиянски бръщолевеници — защото знам колко го искаше. Точно това ти трябваше. Не е укор или критика. Просто наблюдение. Години наред бях като теб. Сам. Самотен. Не исках да позволя на никого да се сближи с мен. После срещнах правилния човек. И всичко беше взаимно, както си му е редът. Ако кучият син не беше проявил лошия вкус да ми умре в ръцете… Важното, Фройд, е, че си я намерил.

На другия ден се обадих в Американското консулство и разговарях с изненадващо любезна служителка с равния говор на Средния запад, която ми обясни, че ако възнамерявам да се оженя за германка и планираме да живеем в Щатите, е най-добре да отидем заедно при някой от помощник-консулите, който да задейства имиграционните механизми. След като сме официално женени, ако няма непредвидени обстоятелства, би трябвало да получи зелената карта до около месец.

— Така че, ако искате нещата да се движат — каза жената, — на ваше място бих побързала със сватбата!

Когато споменах това на Петра същата вечер, тя се засмя и каза:

— Можем да помолим Аластър да ни венчае.

— Мислех да го поканя за свидетел.

— Както и мой, не може да се каже, че имам кой знае колко много близки хора тук.

— Тогава да вървим в общината или както там се нарича съответната служба, още другата седмица — казах.

— Ще проуча въпроса утре.

— Имаме среща с консула в един и петнайсет, ако успееш дотогава.

— Ще успея. Щом се уверим, че със зелената карта всичко ще е наред, ще съобщя в работата, ако нямаш против.

— Разбира се. А аз ще се обадя на младежа, дето ползва апартамента ми в Манхатън, за да го уведомя, че се прибирам след месец. Може би няма да му хареса, но четири седмици предизвестие е съвсем според уговорката ни, така че, ако всичко върви по план, през август ще сме в Ню Йорк. Чака ни жега и влажност, каквито никога не би могла да си представиш, ако лично не си ги изпитала.

— Ще съм се махнала от това място и ще съм с теб. Така че, повярвай ми, жегата ще е пренебрежима подробност.

На другия ден следобед отидох в главната пощенска станция на Кройцберг и помолих служителката да ме свърже с телефонен номер в Ню Йорк, който й дадох написан на къс хартия. На Източното крайбрежие на САЩ беше осем сутринта. Наемателят ми се занимаваше с проверка на факти за „Нюзуик“ и се казваше Ричард Раундър; имаше един публикуван разказ в „Ню Йоркър“ и оттогава явно беше изпаднал в творческа летаргия. Необичайно за писател ставаше рано и когато му звъннах, вече беше на крак. Прие изненадващо спокойно новината, че ще трябва да освободи апартамента след месец, защото току-що му предложили тримесечно пребиваване в артколонията „Яддо“, където щял да замине в началото на септември.

Американският консул се оказа жена малко под четирийсетте на име Маделин Абът. Беше облечена в строг делови сив костюм и беше някак административно приятна. Петра дойде на срещата, облечена консервативно с бяла блуза и черна пола малко над коляното. Изглеждаше видимо нервна, когато се срещнахме пред главния вход на Американското консулство, находящо се в заможен крайградски район на име Целендорф.

— Да не си се отказала? — попитах, след като я целунах.

— Винаги се изнервям, когато си имам работа с чиновници. Държат те на нокти.

— Тук всичко ще бъде съвсем просто.

— Надявам се, че си прав.

Всъщност срещата мина в строго делови тон. Когато казах на консула, че ще се женя, тя каза дежурното „честито“, после извади различни формуляри, които трябваше да се попълнят. Разпита Петра за произхода й. Когато Петра спомена, че е наскоро депортирана от ГДР, химикалката на консула застина за момент и погледът й се вдигна с любопитство.

— По политически причини?

— Да.

— Ще трябва да обясните всичко това във формуляра за кандидатстване. Даже бих ви предложила да напишете отделно подробностите около случая… не че това ще бъде във ваш ущърб при разглеждането на молбата ви от Държавния департамент във Вашингтон. Напротив. Но трябва да бъдете съвсем ясна относно всички детайли по вашия случай, причини и прочее. Разбирате ли?

Петра кимна, но видях как нивото й на тревожност се вдигна с един-два пункта. След това консулът се зае с различни подробности, огледа паспортите и на двама ни, зададе ни различни въпроси относно професия, родно място на родителите, съдебно досие.

— Никога не съм била осъждана за каквото и да било — отвърна Петра. — Но съм лежала в затвора за няколко седмици в ГДР, защото тогавашният ми съпруг развиваше политическа дейност.

— Политическа дейност срещу Комунистическата партия?

— Да.

— И са ви арестували във връзка с неговата дейност?

— Май го наричаха „презумпция за вина“.

— Съпругът ви още ли е в затвора?

— Вече не ми е съпруг, защото почина в затвора преди повече от година.

— Съболезнования. Както вече споменах, предлагам ви да опишете всичко това в отделно изложение, което да прикрепите към формуляра. Въпрос и към двама ви. Откога се познавате?

— Шест месеца — отвърнах, като я гледах право в очите.

— Не мисля, че това може да представлява проблем, понеже в писмото си до Държавния департамент ще отбележа, че сте се запознали в Берлин. Ако се бяхте запознали с госпожица Дусман по време на нейно посещение в САЩ, решението ви да сключите брак след толкова кратко време можеше да подтикне съответните органи към идеята дали не е брак по сметка. Разбира се, не изключвам вероятността въпреки всичко да зададат въпроси по този повод. Но фактът, че, както ми се струва, планирате да сключите брак преди да заминете за САЩ…

— Така е — казах.

— Е, разбира се, няма как да ви гарантирам, че кандидатурата ви ще бъде сто процента одобрена. Но ако в досиетата ви не бъде намерено нещо притеснително, имам чувството, че нещата ще минат съвсем гладко. Разбира се, колкото по-бързо върнете попълнените документи, толкова по-бързо ще бъдат обработени те.

И ни пожела всичко хубаво.

Навън Петра побърза да запали цигара, тя изглеждаше на ръба на нервна криза. Поклати енергично глава, сви рамене, истинско въплъщение на „Буря и натиск“.

— Любов — опитах се да я прегърна аз. — Какво има?

— Ще намерят за какво да се хванат, за да ми откажат.

— Тя каза точно обратното.

— Но те винаги така правят. Намират причина да ти съсипят живота.

— Може би в ГДР е така. Но в Щатите…

— Те ме мислят за комунистка.

— Напротив. И има доказателства. Защото онези, с които си разговаряла след експулсирането ти, са документирали всичко. Какво има в тези документи? Всичко, което си им казала — и всичките детайли по твоя случай, включително начинът, по който ти е бил отнет синът. Повярвай ми, тези хора са противници на комунизма. Като се има предвид как са се отнасяли към теб оттатък Стената и че ще се омъжиш за американец…

— Извинявай, извинявай. Просто съм ужасно уплашена, че нещо може да се обърка. Точно когато всичко изглежда толкова хубаво, толкова възможно, когато най-после има бъдеще за мен, за нас.

— Нищо, нищо няма да се обърка. Консулът беше категорична. Да разгледаме възможно най-лошия сценарий. Ако намерят за какво да се хванат, за да не ти дадат зелена карта, пак можем да се оженим. Тогава ще бъда съпруг на европейска гражданка и няма да е никакъв проблем да получа разрешително за престой, carte de sèjour, във Франция. Така че ще отидем в Париж и ще направим всичко възможно, за да те изведем в Щатите. Само че това няма да се случи. Бих казал, че е обяснимо да си обезпокоена след всичко, което са ти сторили, и сега…

— Да, така е, прав си. Просто се държа абсурдно.

— Не, реагираш на бюрокрацията така, както жертва на зъболекар реагира, когато чуе, че трябва да му направят следващата пломба.

— Благодаря ти, много ти благодаря — прошепна тя и ме прегърна.

Петра трябваше да се връща на работа. Отбих се в „Кафе Истанбул“ и намерих „спешно“ съобщение от Павел. Звъннах му. Вдигна веднага.

— „Спешно“ за добро или за лошо? — попитах.

— Все мислиш за лоши работи — рече той. — Имам приятна задачка за теб, но предпочитам да не я обсъждаме по телефона. Търся си повод да изляза от офиса за по бира, понеже ще работя до късно тази вечер. Така че може да ми послужиш като оправдание. Знаеш ли го заведението на ъгъла срещу спирката на метрото? Искаш ли там след четирийсет и пет минути?

— Колко ще ми хареса „задачката“?

— От една страна, доста е престижна, а от друга — ще се погрижа да бъде и доходоносна. След четирийсет и пет минути.

И ми затвори.

Естествено, останах заинтригуван. Естествено, не можех да престана да се изумявам от способността на Павел да се прави, че отношенията ни винаги са били прекрасни. Дори когато се държеше най-брутално, този човек успяваше да изглежда спокоен. Днес включително. Бърз поздрав, две бири и право на въпроса.

— Това, което ще ти кажа, е строго секретно. Миналата седмица двама видни източногермански танцьори — Ханс и Хайди Браун, брат и сестра — успяха да се измъкнат от справедливия град в два чувала, скрити между огромен арсенал от техника, докарана в ГДР от западногерманска танцова трупа. Директорите на трупата имат безукорни социалистически досиета, поради което са получили позволение да направят турне в работническия рай. Но май единият от директорите се влюбил в Ханс. Понеже Ханс вече нееднократно е бил преследван като толкова изтъкнат танцьор и гей… хм, източногерманските власти сега са бесни и гневни, че танцьорът и сестра му са били измъкнати в чували, струпани сред реквизита и техниката на трупата от Фрайбург. Та историята е белязана от линията „преследване на хомосексуализма“, което ще предизвика киселите гримаси на доносниците. А Ханс Браун е доста разговорлив, просто човекът обича да говори. Засега все още е тук, в Западен Берлин, заедно със сестра си. Настоял тя също да избяга с него. Още ги разпитват. Искаме да си първият, който ще вземе интервю от тях. Идеята е на Уелман, пасваш идеално: американец с идеален немски, освен това и нюйоркчанин, който, надявам се, разбира от танци.

— Израсъл съм с Баланчин и Нюйоркския градски балет.

— Така си и помислихме. Което е супер, понеже се оказва, че Ханс Браун е получил предложение от Градския балет. Естествено, любовникът на Ханс го иска в своята трупа във Фрайбург. Но Ню Йорк… как да откаже? Все едно, можеш ли да дойдеш за интервю в пет утре? Ще има кола за теб, която ще те закара до мястото, където са отседнали. Правиш интервюто, ние го сваляме на хартия и ти го връщаме обратно до неделя, за да посъкратиш едно-друго — аз ще направя същото паралелно с теб — и да напишеш въведение, което ще запишем в понеделник сутрин. Тоест, очаква те наситен уикенд. Но ще ти платя хиляда и петстотин марки, ако ти се струва приемливо.

— Съвсем приемливо.

— Планът е историята им да излезе в ефир до седмица, с което да провалим уикенда на онези от гедерейската пропаганда. Разбира се, нито дума на никого за това.

 

 

Тази вечер Петра се прибра доста след осем.

— Копелето Павел ме държа до късно заради някакъв превод, който бил супер спешен — каза тя. — После ми се обадиха от офиса на хер Уелман, който иска да го придружа до Хамбург този уикенд. Всичко в последния момент, но там щяло да има голяма конференция на радио „Свободна Европа“, а преводачката, която обикновено пътува с него, фрау Гител, е пипнала някакъв ужасен грип. Трябва му човек за симултанен превод на изказването, което ще прави там. И макар че от Хамбург биха му осигурили преводач, той е много капризен за тези неща. Мен ако питат, немският му е повече от приличен, но макар да няма никакви проблеми в свободен разговор, мисълта, че трябва да говори на немски в продължение на един час, го притеснява. С други думи, намекна ми недвусмислено, че би било прекрасно, ако го придружа. Никак не ми се ходеше, повярвай ми.

— Ами недей да ходиш. Бездруго скоро ще напуснеш.

— Дължа на Уелман тази услуга. Винаги е бил изключително добронамерен и почтен с мен.

— Значи трябва да отидеш. Изглежда, аз също ще съм зает през уикенда. Да си чувала за Ханс и Хайди Браун?

— Балетистите?

— Знаеш ли ги?

— Всеки в ГДР ги знае. Брат и сестра, звезди на Берлинския държавен балет. Кога са духнали?

— Преди няколко дни.

— Не съм чула нищо подобно.

— Доколкото разбирам, всичко е станало в пълна тайна, както при теб. И властите тук не искат да пускат никаква информация за бягството им, докато не са готови да го обявят публично, което не мисля, че ще се случи преди края на идната седмица. Но познай на кого е възложено първото интервю с тях?

Разказах й, че ще бъда отведен при тях на „тайно място“ късно следобед на следващия ден и през уикенда ще се наложи да обработвам сваленото интервю.

— Павел ти го е възложил?

— По-скоро хер Уелман чрез Павел.

— Хм, супер удар. Значи ще имаш сваленото интервю в неделя?

— Да.

— Ще бъде интересно четиво. И ако нямаш против да ти предложа няколко въпроса, които да зададеш на Ханс…

Петра ми продиктува дълъг списък от въпроси, като каза да ги питам за предполагаемите специални лагери, където надарени млади танцьори били изпращани от деветгодишна възраст, за да бъдат обучавани да станат „безукорни държавни артисти“. После за гей бар в Източен Берлин, където Ханс Браун несъмнено беше чест посетител и където полицията често нахлуваше. Докато тя говореше, аз надлежно си водех записки, без да спирам да се удивявам на ядната разпаленост в гласа й винаги когато заговореше за живота оттатък.

— Де да можех да си бъда тук през уикенда, за да чуя всичко — рече тя.

— В неделя вечер ще ти бъде подробно докладвано, дори ще ти покажа сваленото интервю.

— Павел ще те убие.

— Павел изобщо няма да разбере.

— Вярно е.

— Ще ми липсваш всяка минута, докато отсъстваш.

— В неделя рано следобед ще бъда отново в прегръдката ти.

 

 

Сутринта, когато тя трябваше да замине, будилникът звънна в осем. Преди още да успея да посегна към бутона, за да спра проклетия часовник, Петра беше скочила върху ми и мигновено ме пое в себе си, като започна да ме люби с такава страст, все едно щяхме да бъдем разделени с месеци.

— Не искам да заминавам — каза после.

— Ами недей. В смисъл, кое е най-лошото, което може да ти се случи? Да те уволни. Но след като така или иначе ще си пуснеш предизвестие…

— И после, когато замина за Щатите с теб и бъдещият ми работодател му поиска препоръка, той ще ти каже, че за нищо не ставам.

— Май си на път да убедиш самата себе си, че трябва да отидеш.

— Така е, това правя.

— Тогава достави удоволствие на шефа си и му превеждай в Хамбург. После бързо се върни при мен. Провери ли къде може да се оженим другата седмица?

— В кметството в Кройцберг извършват бракосъчетания. Нужно е само тридневно предизвестие.

— Значи, ако наминем заедно в понеделник сутрин, ще можем да си запазим час за петък.

Петра прехапа долната си устна, очите й се напълниха със сълзи.

— Толкова си прекрасен, Томас.

— Да разбирам ли това като „да“?

Тя кимна, после обърса очите си и каза:

— Винаги ще те обичам. Вечно.

Час по-късно — след като изпратих Петра до вратата с дълга целувка — навлякох някакви дрехи и потеглих към „Кафе Истанбул“ за закуска. Заминаването й ме изпълни с чувство на пустота и известно безпокойство, може би защото беше първата ни раздяла. Колкото и да си повтарях, че ще се прибере след малко повече от четирийсет и осем часа, продължавах да усещам страха, неизменно съпътстващ любовта: страха, че всичко ще ти бъде отнето.

Но денят беше светъл и чист. Превъртах отново и отново наум думите, които Петра ми каза на прага, след като се откъснахме от безкрайната целувка: „Ще се омъжа за теб следващата седмица, защото ужасно много искам да стана твоя жена“.

Изкарах спокойна сутрин у дома, без бързане. Потичах, поработих няколко часа и според уговорката се появих в радио „Свободна Европа“ точно в пет. Когато ме посрещна на рецепцията, Павел беше с човек, когото дотогава не бях виждал.

Изглеждаше почти нисък — около метър и седемдесет — набит, с фигура на някогашен защитник в американския футбол, сега, на средна възраст, сякаш понапълнял, но все така запазил грубоватия маниер на играч, който трябва да разбие противника. Или поне това беше моята асоциация, когато бях запознат с въпросния господин и огледах късата му подстрижка, ултраконсервативния син раиран костюм, синята риза с якичка с копченца и раираната вратовръзка, миниатюрното американско знаменце на левия ревер. После ми направи впечатление как ми се усмихна — с намек за превъзходство и зле прикрито презрение. Кой е този?

— Искам да те запозная с твой голям фен — започна Павел. — Уолтър Бубриски.

— Приятел поляк? — попитах.

— Само по име — отвърна онзи с акцент, изпълнен с пустите равнини на американския Среден запад.

— Уолтър е вторият човек в ЮСИА — продължи Павел.

— Сигурно сте чували за нас? — попита Бубриски.

Разбира се, че си спомнях какво ми беше казал Уелман, когато ме взе като сътрудник на радио „Свободна Европа“: ако някога срещна човек, който ми каже, че е работил за ЮСИА, задължително трябва да предположа, че е обвързан с разузнавателните служби. Защото всеки знае, че ЮСИА, общо взето, е територия на ЦРУ. А този Бубриски определено приличаше на шпионин.

— Да, знам всичко за ЮСИА — отговорих с преднамерено неутрален глас.

— В такъв случай сте наясно, че се интересуваме изкъсо от продукцията на радио „Свободна Европа“ и техните сътрудници. Трябва да призная, че съм особено впечатлен от вашата работа.

— Благодаря.

— Много се радваме, че точно вие ще направите първото интервю с брат и сестра Браун. Но нещата малко изостават от графика, така че имаме още час и нещо, докато се видим с тях. И понеже ми се ще да познавам по-добре нашите сътрудници, какво ще кажете да ви черпя една бира?

— Ти идваш ли? — попитах Павел.

— Трябва да свърша нещо преди уикенда.

Тутакси се почудих дали Павел не е знаел от самото начало, че интервюто с двамата танцьори ще започне след шест, но ме е извикал по-рано, защото господин Шпионин е искал да се видим. Причината за това негово желание определено се коренеше в несъгласието му с нещо, което съм написал, и явно беше решил да ми натрие носа. Или просто се опитваше да си попълни сведенията за хората, работещи като сътрудници за радиото, и беше решил да изслуша мнението ми по някои социополитически теми на едно-две питиета.

Колкото и да ми се искаше да му обърна гръб и да му кажа, че не съм в настроение за подобен разговор — че ще се върна в шест за интервюто — писателят, който работеше върху нова книга, неизбежно си помисли: това може да се окаже прекрасен случай, за който да докладвам, когато моите хора — типично за Студената война — решат да проучват с кои съм.

— Ще се радвам да изпия една бира с фен — рекох. — Особено след като черпи той.

— Прав беше, че е истински нюйоркчанин — обърна се Бубриски към Павел.

— А вие откъде сте, господине? — попитах.

— Мънси, Индиана. Онази част на света, която на Източния бряг наричате „транзитните щати“.

Хм, май се очертава доста интересен разговор.

Барът, в който влязохме, се намираше на същата улица точно срещу радио „Свободна Европа“. Класически берлински Bierstube. Семпло, неукрасено, без никакви посетители, с едно сепаре в далечния ъгъл, към което Бубриски се насочи, а аз си помислих: аха, явно там си провежда „разговорите“.

Сервитьорката се появи и двамата си поръчахме пшенична бира. Докато очаквахме поръчката, извадих кесията си с тютюн и хартийките за свиване на цигари.

— Логично — отбеляза Бубриски.

— Кое?

— Че си свивате цигарите.

— Защо, господине?

— Просто отговаря на образа, който съм си изградил за вас.

— Че защо ви е да си „градите“ образ за мен?

— Защото, както каза полският ни приятел, съм ви почитател.

Питиетата пристигнаха. Щом сервитьорката се върна зад бара, Бубриски вдигна своята халба и отпи солидна глътка. Не се чукнахме. Свих си цигарата и я запалих, кой знае какво ли ме очакваше.

— Значи сте чели книгата ми? — попитах.

— Не само това. Като всеки пристрастен фен научих много за новия си любим писател.

Отбелязах си иронията в последните две думи. Отпих от бирата, после попитах:

— И какво научихте?

— Много неща. Нещастно детство в Манхатън. Майката — потисната домакиня, за която присъствието на детето винаги е било досадно. Дистанциран баща, който винаги е смятал, че синът му е леко отнесен.

Момчето прекарва почти цялото си юношество, представяйки си се като парижки интелектуалец в развитие. И когато постъпва в тузарския колеж в Мейн, го мислят за надменен нюйоркски многознайко, който се разхожда насам-натам в тренчкота си, пуши ароматни френски цигари, цитира Пруст, Трюфо и Роб-Грийе…

— Познанията ви върху френската култура на двайсети век са забележителни.

— Искате да кажете, за младеж от Мънси, Индиана, учил в Държавния университет на Охайо?

— Вие го казахте.

— Така е, но това е мнението ви за мен. Цял живот си имам вземане-даване с такива като вас. Пичовете и мацките от Вашингтон с цялото им новоанглийско благородство и нафуканите им дипломи от „Удроу Уилсън“, „Флечър“ и Джорджтаунския.

— Не съм от Ню Ингланд и никога не съм учил в Принстън.

— Но сте кандидатствали там, нали?

Усетих как ме пронизва тръпка. Този човек беше професионалист, който бе подложил живота ми на обстойно проучване.

— Защо е всичко това, освен за да ми демонстрирате, че знаете много за мен?

— Както вече ви казах, просто проявявам изключителен интерес към живота и страданията на любимия си писател. Писател, който в книгата си за Египет нарича „Войс ъф Америка“ „посредствена пропаганда“. Любопитно конструирана фраза. Начинът, по който оголвате мисията му, и фактът, че подобно на радиото, което ви помага да си плащате режийните за апартамента в Кройцберг, който споделяте с педал и наркоман…

— Край с този разговор — отсякох и изгасих фаса си.

— Тоест, нямате чувство за хумор?

— Това, което нямам, е поносимост към този сорт гнусна помия, която изливате.

— Да сте чували за радар?

— Моля? — попитах, изненадан от смяната на посоката в разговора.

— Радар. Да сте чували?

— Разбира се. Но какво общо има…

— Знаете ли как работи?

— Накъде биете?

— Просто ви задавам въпрос за обща култура — чийто отговор като умен човек би трябвало да знаете.

— Тръгвам си.

— Просто ме изслушайте. Запознат ли сте с основния принцип на действие на радара?

— Нещо свързано с електромагнитното поле, нали?

— Леле, добро образование получавате в елитните си колежи по Източното крайбрежие — нищо, че никога не стъпвате в час по физика. „Радар“ е акроним, създаден от американската флота. Идва от Radio Detection and Ranging. Но го усъвършенстват британците, след като швабите започват да ги бомбардират. Установява се — и искам вие като писател да помислите върху подтекста на това, което ще ви кажа — че радарът работи, когато между два предмета има магнитно поле, нещо като поле на привличането. Единият предмет изпраща сигнал до другия. Когато сигналът стигне до втория предмет, това, което се предава, не е самият предмет. А един вид изображение на предмета.

— Много интересно. Но продължавам да не разбирам смисъла на малката научна сказка.

— Не разбирате? — грейна в усмивка той. — Май наистина не разбирате.

— Ни най-малко.

— Ха, това вече ме изненадва, господин Несбит. Защото като мъж, толкова влюбен в жена, толкова дълбоко влюбен във въпросната жена, че щастливата двойка се е обърнала към Американското консулство на този велик град, за да уведоми властите, че възнамерява да сключи брак… е, човек като вас би трябвало наистина да се замисли надълго и нашироко за радара и неговите „подтекстови смисли“. Така де, моят първи брак приключи след десет години и две деца. Влюбих се на същата глупава възраст като вашата. Но след като десетилетие по-късно се разведох, осъзнах, че не бях се интересувал коя е жената наистина. По-скоро виждах образа на жената, който проектирах върху нея сред цялата магнитна вихрушка, дето идва с усещането, че си влюбен.

— Стига ми толкова — изправих се аз.

— Продължавате да не разбирате, нали?

— Какво да разбирам? Освен че нямате никаква работа тук и че вие, хора, сте толкова вманиачени да знаете всичко за всеки, който се мерне дори само в периферното ви зрение — не изпускате и най-малката подробност за другите.

— Вие сте влюбен, Томас.

— Леле, каква гениална разузнавателна операция ръководите.

— Работата е там, че сте влюбен в образ. Образ, който по своя си романтичен начин проектирате върху…

— Как си позволявате…

— Как си позволявам ли? — усмихна се онзи. — Позволявам си, защото знам.

— Какво знаете?

Той мълчаливо отпи дълга глътка бира. После спря студения си поглед право върху мен.

— Знам, че Петра Дусман е агент на Щази.