Дъглас Кенеди
Моментът (16)

Осем

Щом Петра млъкна, скочих и я прегърнах. Но нейната реакция на прегръдката ми, на опита да я утеша, ме притесни. Тя остана отпусната, безжизнена, сякаш потресаващият разказ за случило се я бе оставил без сили. Въпреки че не помръдна, аз я притиснах в обятията си и казах:

— Когато дойде тук първия път, онази първа наша нощ заедно, ти ме помоли никога да не те пускам. Обещах ти. И обещанието ми важи с още по-голяма сила сега, след разказа ти.

— Наистина ли?

— Знаеш, че е наистина. Както знаеш, че няма нещо, което не бих направил за теб, за нас.

— За нас — повтори тя, предпазливо произнесе местоимението, все едно беше непозната или още по-лошо — забранена дума. — Толкова го искам… Но…

— „Но“ не съществува. Това, което си преживяла, през което си минала, би сломило повечето хора. Теб не те е сломило. Заедно имаме реален шанс да бъдем щастливи. Реален шанс да…

— Нима бих могла някога да бъда щастлива, щом Йоханес е при онези хора?

— Ще имаш и друго дете. От мен.

— Това няма да докара Йоханес отсам Стената. Няма да премахне чувството ми на загуба.

— Така е, но отново ще станеш майка.

— Наистина ли го искаш, Томас? Ти, който живееш чергарски и обичаш да се скиташ, да обикаляш. Едва ли ти се сменят пелени, едва ли би искал принудително да заседнеш за известно време…

— Искам го. Искам тебе. Искам нас. Искам да имаме дете.

— Моля те, не го казвай само за да се почувствам по-добре.

— Казвам го, защото го мисля. И защото аз също ще направя всичко възможно, за да ти върна Йоханес.

— Прекалено си романтичен, Томас. Това, което хер Улман ми каза преди една година, е вярно — човек не може да се споразумее с онези хора.

— Но все пак са те измъкнали.

— Защото са имали силен коз — Клаус Метел, високопоставен офицер от западногерманското разузнаване, вербуван от Щази. Бил е такава голяма риба за западногерманците, че са го изтъргували за трима източногермански дисиденти плюс моя милост. Единствената причина да искат да ме измъкнат е била, че от мен получиха информация за техниките на разпит на Стенхамер. Полковникът беше пречупил не един и двама от техните. И аз им осигурих подробни сведения за стратегиите за пречупване на жертвите, използвани от Стенхамер.

— Теб обаче не е успял да пречупи.

— Аз не му казах нищо от онова, което той искаше да знае. Но иначе не е вярно, пречупи ме. Както са пречупили и Юдит.

— Обаче тя те е предала. Предала те е безпощадно.

— Получих писмо от нея преди пет месеца. Донесе ми го неин втори братовчед, преподавател в Тюбинген, който й бил на гости в Източна Германия. В писмото пишеше, че Юдит е прекарала едва няколко седмици в психиатричната клиника, където минала „лечение“ с електрошок. Това я докарало до състояние на безпаметност. „Всичките жестоки чувства, които изпитвах към себе си, задето те бях предала, задето предадох приятелството ни, бяха унищожени от лечението. Може да се каже, че съм благодарна за това — защото ужасът да донасям за теб седмица след седмица беше смазващ, повярвай ми. След като ти беше арестувана, а Йоханес ти беше отнет, този ужас стана непоносим. Моят опит за самоубийство бе официално формулиран като «нервен срив», защото, нали, хората в Народната република са толкова щастливи, че на никого не му и хрумва да посегне на живота си. Пуснах газта на печката у дома, пъхнах си главата във фурната и припаднах… но една съседка ме намерила.“

По-нататък Юдит разказваше как била изнудвана да информира за мен, защото имала „тайна“ и се паникьосвала тя да не стане публично достояние. Според нея със сигурност ако се разчуело, че е лесбийка, това щяло да сложи край на кариерата й на учителка по рисуване в държавно училище. Обясняваше, че не търси оправдание за стореното, нито ме моли за прошка — защото намира поведението си за непростимо. Но искала да знам, че сутринта, когато ме арестували, претършувала апартамента ми, скрила няколко албума със снимки и няколко писма, преди Щази да дойдат и да обърнат жилището с хастара навън. Ако намеря начин да си ги взема от нея…

— А снимките са?…

— На родителите ми, от детството ми, на приятелите в Пренцлауер Берг. Но най-вече на Йоханес — там бяха снимките, които правех на Йоханес през първата и единствена година, когато бяхме заедно.

— Юдит преподава ли още?

— Не. В отпуск по болест е — безсрочен. Доколкото разбирам, прекарва по-голямата част от времето в апартаментчето си, мъжът й я напуснал заради друга жена, докато Юдит била в клиниката.

— Значи, ако отида у тях и й кажа, че съм дошъл за снимките?…

Петра ме изгледа.

— Може да те арестуват, да те тикнат в затвора.

— За какво? Че прибирам нечии семейни снимки?

— Все ще намерят за какво. Опасно е, твърде е рисковано.

— Не и от моя гледна точка.

— Ще го направиш ли?

— Да. Утре.

— Не е необходимо, наистина.

— Имаш ли снимки на Йоханес тук?

— Не. Когато ме арестуваха, ми взеха портфейла с фотографиите на сина ми, които бяха там. Когато ме пуснаха, задържаха портфейла.

— Утре до мръкнало ще имаш снимките.

— Ще ми се да кажа: „Моля те, иди“. Но ако нещо ти се случи…

— Мислиш ли, че още следят Юдит?

— След като аз съм извън страната, а нейният живот вече е съсипан, едва ли.

— Значи ставам рано и до осем ще съм минал през „Чекпойт Чарли“. Сигурно бих могъл да взема метрото до дома й.

— Ще се качиш на „Щатмите“ — това е първата източноберлинска станция след „Чекпойнт Чарли“ — и ще слезеш на „Александерплац“. Там ще се прехвърлиш на трамвая за улица „Данцигер“. На „Мариенбургер“ сменяш трамвая и вървиш две преки пеша до „Рикещрасе“ Апартаментът на Юдит е номер трийсет и три, на звънеца е написано името й — Флайшман. Ще й драсна няколко думи — че идваш да прибереш снимките ми. След като вземеш каквото е приготвила… ами трябва да се погрижиш да не се вижда какво носиш.

— Ще взема малка раница, колкото да събере няколко албума със снимки.

— Ако отворят раницата ти на връщане…

— Най-лошото, което може да се случи, е да конфискуват снимките.

— Не мисля, че това е най-лошото, което би могло да се случи.

— Аз съм американец.

— И като всички американци се мислиш за недосегаем.

— Аха. И знам, че ако не се прибера до вечерта, ще накарам някого да се обади в посолството и ще изпратят хора да ме приберат.

— Не е нужно да го правиш.

— Напротив.

Едва сега осъзнах ужаса и тъгата в живота й. Самият факт, че беше успяла да оцелее след всичко, което я бе сполетяло, беше чисто чудо и ме караше да желая още по-силно нещата за нея да се оправят. Докато се прегръщахме вечерта в леглото, й казах:

— Всичко ще бъде наред. Може да отнеме месеци, дори години. Но ще си прибереш Йоханес.

— Моля те, престани с тези приказки — изропта тя. — Знам, че ми мислиш доброто. Знам, че искаш да оправиш всичко. Но този позитивизъм, надеждата… ми се отразява отрицателно. Само подчертава безнадеждността на ситуацията. И сега, ако нещо ти се случи там…

— Нищо няма да ми се случи, защото възнамерявам да действам изключително внимателно.

Погледнах часовника над леглото. Беше малко след десет. Навих будилника за шест и половина на другата сутрин и казах на Петра, че искам да тръгна рано за „Чекпойнт Чарли“, за да съм в апартамента на Юдит преди осем и половина, в случай че е планирала някакво излизане.

— Доколкото разбирам от писмото й, почти не излиза и живее в пълна изолация — каза Петра.

— Пуши ли?

— Всеки на възраст над тринайсет години в ГДР пуши — с изключение на спортистите, дето ги подготвят в специални люпилни. Така че, да, един-два пакета „Кемъл“ ще я спечелят тутакси.

— А писмото?

— Ще е готово, докато станеш.

— Обичам те, Петра.

— Обичам те, Томас.

След дългата целувка се обърнах странично и заспах. Когато се събудих осем часа по-късно, защото будилникът звънеше, усетих цигарен дим.

— Искаш ли кафе? — попита ме Петра.

— Откога си будна?

— Не съм лягала.

— Защо?

— Просто се притеснявах.

— За пътуването ми?

Тя сви рамене, после кимна, после пак сви рамене и извърна поглед, очите й внезапно плувнаха в сълзи. Веднага скочих от леглото, но когато се опитах да я прегърна, тя стана и посегна към палтото си.

— Мисля, че е по-добре да се върна в квартирата си за известно време…

— Петра, наистина няма нужда да…

— Нека поостана сама.

— Всичко ще е наред.

— Не искам да го правиш. Не ми трябват тези снимки. Не е нужно нещо да ми напомня за…

— Написа ли писмото за Юдит?

Тя ми посочи запечатан плик на масата. Отгоре беше написано „Юдит Флайшман“. До него имаше лист хартия, изписан със спретнатия почерк на Петра.

— Написах адреса на Юдит и всички необходими указания как да стигнеш до апартамента й. Тази нощ ще те чакам тук, ще сготвя вечеря. Моля те, гледай да се прибереш до шест, иначе ще се…

— Ще се прибера до шест.

— Дотогава няма да мога да мисля за нищо.

Целуна ме силно, грабна дрехата си и излезе.

Понечих да хукна след нея, да я сграбча в обятията си и да й повтарям, че всичко ще бъде наред. Но съзнавах, че когато Петра изпадне в някое от състоянията си на тъга и тревога, които замъгляват всичко, най-добре да я оставя на мира. Ако смъртта на дете е най-ужасното нещо, самата мисъл твоята рожба да ти бъде отнета и дадена в друго семейство… това си е жива смърт, щом знаеш, че никога повече няма да видиш сина си. Като добавим към това и мисълта, че с всеки изминал миг, с всяка седмица и всеки месец малкото създание ще се привързва все повече към новите си родители и няма да има спомен за майката, която го е родила, която го е обожавала от момента на първата му глътка въздух, за жената, чийто живот е съсредоточен изцяло около него… За себе си знам, че бих полудял от мъка и ярост. Това беше не само най-ужасно и жестоко наказание, но и дълбоко нечестно.

Дали мислех, че като донеса на Петра няколко снимки на Йоханес, ще сложа край на агонията й? Едва ли, но въпреки всичко трябваше да мина границата и да й ги донеса. Да, наистина, по чисто американски начин исках да направя добро, да компенсирам поне мъничко ужасиите, които беше преживяла. И вече трескаво мислех сценарии и стратегии за връщане на сина на Петра при нея.

Но докато се обличах, ми хрумна и друго. Не обсъдих с Петра какво трябва да направи, ако бъда заловен от източногерманските власти — защото сигурно държат под око Юдит и не е изключено да привикат на разпит някой, дошъл й на гости от Запад. Не е изключено също на връщане през границата, ако пребъркат багажа, да ми зададат неудобни въпроси за снимките. (Знаех, че нефелни обяснения от рода на това, че съм ги носил да ги покажа на приятели в Източен Берлин, биха били съвсем невероятни, понеже щеше да е очевидно, че снимките не са вадени в САЩ.)

Ако ме задържат и не се върна вечерта… Петра ще изпадне в паника. Дори да звънне в посолството, какво от това?

Извадих си паспорта и докато се колебаех дали да не оставя на Петра бележка, за да й обясня какво да прави, ако не се появя привечер, чух движение долу; по-скоро издрънчаха тенджери и тигани и Аластър извика: „Мамка му!“, след като нещо падна на земята. Хрумна ми, че въпреки всичкото фучене и трещене, той беше посвоему добър човек. Човек, на когото можех да имам доверие.

Затова взех раничката, писмото до Юдит и листа с указанията, оставен от Петра, и слязох долу. Аластър беше на колене до печката в кухнята и смиташе в лопата остатъците от омлет.

— С двете леви както винаги. Докато се друсах, захватът ми беше къде по-стабилен.

— Поне на работата ти явно не влияе — кимнах към трите платна, опрени в полуготов вид до една от стените в ателието му. Макар да приличаха на геометричните форми в различни нюанси на синьото, върху които работеше преди нападението, не бяха повторение на унищожените картини. Напротив, в тези тук имаше нещо плавно, цялостно. Дълбочина на баграта и перспективата, напредък в сравнение с предишните му творби. Нямаше ги базисните сини тонове и изчистените линии, които характеризираха работата му преди. Това, което виждах сега, изразяваше неспокойствие, но и увереност — истинско майсторство на формата и баграта сред море от мрачна абстракция. Аластър ме видя да ги разглеждам внимателно — по-точно би било да се каже, че бях привлечен от тях, толкова ме бяха впечатлили.

— Харесват ли ти? — попита.

— И още как!

— Кафе?

— С удоволствие.

— Току-що видях Петра да излиза. Нещо случило ли се е помежду ви?

— Да пием по кафе с цигара.

— Супер.

Кафето забълбука, докато си вземах голоаз от пакета на Аластър.

— Много рано си станал — отбелязах.

— Работих цяла нощ. През последните няколко дни съм като бесен. Което се дължи и на някои промени в живота ми.

— Нещо сериозно ли?

— Ето това се казва семантичен въпрос, зададен от американски писател: скъсването нещо сериозно ли е?

— Ти и Мехмет?

Аластър кимна.

— Аз пък бях останал с впечатлението, че просто се посдърпахте, но после нещата са се уталожили и са тръгнали в стария коловоз.

— Така беше. Обаче жена му… се оказа… „в положение“, както е изразът, и той не иска да рискува да се виждаме.

— Кога ти го съобщи?

— Преди два дни.

— Трябваше да ми кажеш.

— И да наруша Стоическия кодекс на Фицсимънс-Рос, предаван с векове от поколение на поколение корави протестанти, яхнали коне? Знаех, че един ден ще се стигне дотук. Но както повечето неща, които знаеш, че ще се случат и ще ти костват страдания, предпочиташ да не мислиш за тяхната неизбежност. Въпреки че имахме някакви разногласия преди седмици и Мехмет се появи после тук след неколкодневно прекъсване, знаех, че е въпрос на време, докато неизбежното се случи. Ако ме попиташ как се чувствам, ще стана опасен.

— Значи е толкова зле, а?

— Човек никога не познава истинските си чувства, докато някой не изчезне от живота му. Помисли си за всички онези, които четирийсет години живеят с погрешния човек — и през почти цялото това време се чувстват като в капан. После омразната съпруга гушва букета и — о, избавление.

— Или онези, които пускат някого да си отиде, а после установяват, че са уволнили любовта на живота си…

— Не съм искал Мехмет да си отиде.

— Знам.

— Да, това ме притеснява много повече, отколкото бих искал. Но…

Видях как очите му се насълзяват, докато извръщаше глава от мен и стана, за да донесе кафе, бършейки очи с оцапания с боя ръкав на ризата си. После пое дълбоко дъх и рече:

— Я по-добре да сменим темата, бахго.

Кимнах, погледнах си часовника и установих, че вече е седем и осем минути.

— Бързаш ли за някъде?

— Може ли да ти доверя нещо, Аластър? Нещо много лично — такова, което не бива да споменаваш пред никой друг?

Той веднага отвърна, без да му мисли:

— Естествено.

По ясния му поглед разбрах, че е точно така. И му разказах, че възнамерявам да отида до Източен Берлин, обясних и целта на пътуването си. Също така му казах за ареста на Петра, за възмутителното й задържане, за самоубийството на съпруга й и как момченцето й е било „осиновено“ от работещо за Щази семейство. Аластър ме изслуша в пълно мълчание. Когато приключих, посегна към цигарите си, запали и известно време остана със зареян нанякъде поглед.

— Човек никога не знае какво е преживял някой друг, нали така? Ето, аз виждах, че Петра носи у себе си някаква тъга, и навярно съм си мислел, че тя е свързана с нещастна любов или нещо подобно или пък е изживяно разочарование, толкова характерно за мнозина емигранти, най-сетне озовали се на Запад. Но кошмарът, който е била принудена да понесе… нямам думи. Не се тревожи, не бих издал нищо пред когото и да било, камо ли пред Петра. И ти благодаря, че сподели.

— Нямам никакви познати в американското посолство и определено не бих искал да звънят в радио „Свободна Европа“, защото това може да изложи на риск работата на Петра. Но ако не се прибера до осем довечера… най-късно…

— Ще гледам да я успокоя. И ще се погрижа дежурният в американското консулство да бъде надлежно уведомен за случая. Но ти все пак гледай да се върнеш жив и здрав със снимките.

Половин час по-късно излязох от станцията на метрото на „Кохщрасе“, минах покрай табелата „Напускате американския сектор“ и продължих към бариерата. Там граничарят ме изгледа. Кимнах, за да покажа, че искам да мина оттатък. Той кимна в отговор. Бариерата се вдигна. Бях единственият кандидат за минаване тази сутрин. Униформеният на гишето взе паспорта ми и зададе обичайните въпроси: „Цел на посещението?“. (Туризъм.) „Нещо за деклариране?“ (Поклатих глава.) „Наясно ли сте, че визата ви е валидна един ден и трябва да минете обратно границата тук преди полунощ?“ (Да, наясно съм.) После каза да платя задължителната такса от трийсет западногермански марки. Бях подготвил сумата в джоба си и след като му я подадох, той ми връчи трийсет източногермански марки, щръкналата брадичка на Ленин^[1] заемаше половината площ на банкнотите. Накрая ми зададе последния въпрос: „Носите ли стоки, които възнамерявате да оставите в ГДР?“. В раницата си носех пет пакета „Кемъл“, шест шоколада „Ритер“ и малко кафе, но рискувах и отговорих „не“. Онзи ме изгледа и реши да не настоява. Кимна на изток, с което ми показа, че съм пуснат.

До другата бариера. Паспортът ми пак беше проверен, бариерата вдигната и аз поех по почти пустата „Фридрихщрасе“ към станцията на метрото на „Щатмите“. Денят беше ясен, слънчев, почти топъл. Премигнах от ярката светлина, огледах унилия булевард, все още без почти никакви хора, коли, признаци на живот. Станцията на метрото се намираше право пред мен. Слязох по тесните стълби и се озовах в мощно осветен подземен свят, смърдящ на много силни дезинфектанти. Купих си билет. Зачаках влака за „Александерплац“, освен мен на перона имаше само двама души. Бяха млада двойка, вероятно двайсетинагодишни, и двамата с шушлякови якета, неговото сиво, нейното кафеникаво — държаха се неловко за ръцете, усмихваха се от време на време един на друг, щом погледите им се срещнеха, но изглеждаха предпазливи и някак смутени. Дали бяха прекарали първата си нощ заедно? Дали пристъпваха плахо на територията на любовта, несигурни как да продължат занапред? Той беше с дълга, леко мазна коса и мустак, който изглеждаше само една идея по-гъст от мъх на праскова. Тя беше миловидна, но вече леко натежала в ханша. За петте минути, докато чакахме следващата мотриса, двамата си размениха няколко свенливи, изпълнени с нежност погледи, но не си казаха нито дума. Новосформирана двойка, не ще и дума, в дезинфекцирания подземен свят на източногерманското метро.

Точно преди да се качим в наближаващата мотриса, погледнах надясно и забелязах, че на перона се е появил мъж в син костюм — по лъскавината на плата предположих, че е шевиотен. Стоеше полуприкрит зад една колона и четеше сутрешния брой на „Нойес Дойчланд“. Носеше бомбе и леко затъмнени големи очила с черни рамки. Когато забеляза, че го гледам, бавно се скри обратно зад колоната. Веднага се запитах дали ме е проследил от пропускателния пункт дотук. Щом влакът навлезе в станцията, тръгнах към края на перона и се качих в предпоследния вагон.

Мотрисата стигна до „Александерплац“ за десет минути — и господин Таен агент (както го кръстих) така и не влезе във вагона, в който пътувах аз. Щом пристигнахме, хукнах нагоре по стълбите и излязох на улицата, засенчена от внушителната врязана в небето телевизионна кула, която се издигаше насред пустия площад. Погледнах си часовника. Трябваше да тръгна нанякъде. Насочих се към трамвайната спирка до голямата метростанция и извадих късмет: трамваят към улица „Данцигер“ тъкмо тръгваше. Скочих в него и забелязах, че останалите пътници ми хвърлят притеснени погледи. Толкова ли си личеше, че идвам от Запад? Явно биех на очи дори в износеното си милитерско яке. Леко се смутих, като видях, че в далечния край на трамвая се е качил мъжът с бомбето и големите очила. Дали ме следи? Или е странно съвпадение, или е просто друг мъж с бомбе и очила като от 1950-те?

Щом слязох от трамвая на улица „Мариенбургер“, както гласяха инструкциите на Петра, господин Таен агент ме последва. И тогава направих нещо крайно и вероятно глупаво. Хукнах да бягам. Но вместо да пресека релсите наляво, взех завоя напряко към една улица, където се издигаше църква в плачевно състояние. Както тичах, мярнах табелата — „Хайнрих-Ролер Щрасе“ — успях да хвърля поглед назад и съзрях господин Таен агент да ме следва, а инстинктът ми от времето, когато тренирах лека атлетика, се включи. Онзи беше доста едричък и явно не беше тичал колкото мен напоследък, затова веднага изчезнах, свърнах в една пресечка и се спотаих зад паркиран автомобил. Три минути по-късно онзи претича покрай мен, целият пламнал, чух го да псува тихо, явно изпаднал в паника. Изчаках още малко, преди да надзърна от пряката и да го видя в дъното на улицата, огледа се трескаво наляво и надясно, после хукна надясно. Щом се уверих, че не се връща, пресякох, втурнах се пак към трамвайната линия. За късмет не се виждаше полицай наблизо. Малцината пешеходци ми хвърляха развеселени погледи. Може би си мислеха, че гоня трамвая.

Щом стигнах до трамвайните релси — които разполовяваха булевард на име „Пренцлауер Але“ — спрях да тичам, особено като видях полицай. Огледах се наляво и надясно — и назад — и не видях господин Таен агент. Кой знае дали не беше се пъхнал в някоя телефонна кабина или магазин, за да се обади на началниците си и да им каже, че дебне западняк с тъмнозелено милитерско яке, който се намира в района на трамвайната спирка на „Маркплац“. Сърцето ми биеше лудешки, свалих си якето и го напъхах в раницата. Енергично пресякох трамвайната линия, без обаче да бързам прекалено, за да не привличам внимание. Със сведен поглед продължих, докато намеря „Рикещрасе“ — улица с внушителни жилищни сгради от деветнайсети век, всички явно нуждаещи се от обновяване на боята, но някак запазили буржоазната си осанка. В дъното на улицата имаше кула като малка каменна крепост, окадена от въглищен прах и други замърсители, все едно беше руина от приказка на братя Грим. Извадих указанията на Петра. Юдит живееше на улица „Рикещрасе“ №33, в сграда с едновремешен псевдоготически портик и метална врата. Отваряше се с бутване — нямаше охранителна система, а в бележката на Петра пишеше, че апартаментът на Юдит е на приземния етаж вляво от стълбището за горните етажи. Стълбите бяха в окаяно състояние, изронена някогашна солидна бетонна конструкция. Имаше две накриво закрепени луминесцентни тръби, които обливаха входното фоайе с призрачна жълтеникава светлина. Вонята на прегоряла мас и готвено зеле се смесваше със същия мирис на отровен дезинфектант, който бях подушил в метрото. Вратата на апартамента на Юдит също беше метална, но изглеждаше така, сякаш често е била насилвана с чук или нещо подобно. Чух вътре да работи радио; гласът се бореше с досадно пращене. Почуках на вратата няколко пъти. Никакъв отговор. Почуках пак, този път по-силно. Радиото млъкна и вратата се открехна. Очите ме погледнаха изотдолу, чу се дрезгав глас:

— Ja?

— Вие ли сте Юдит Флайшман?

— Вие кой сте? — отговори тя с въпрос, който ми прозвуча нападателно и леко стреснато.

— Приятел съм на Петра Дусман.

— Не познавам Петра Дусман.

— Нося писмо от нея за вас.

— Не ви вярвам.

— Казвам се Томас Несбит и живея с Петра в Кройцберг.

Казах го тихо, да не би да ме чуе някой любопитен съсед или да има монтирано подслушващо устройство.

— Лъжеш ли? — попита тя с разтреперан глас.

Извадих писмото от джоба си и го пъхнах в пролуката на вратата.

— Петра ви написа това.

Мъничка трепереща ръчица се подаде и грабна писмото. Вратата рязко се затвори. Изчаках отвън, ядосан, че съм й позволил да вземе писмото, преди да ме пусне да вляза. Но миг по-късно вратата се отвори и се озовах лице в лице с дребна женица — едва ли по-висока от метър и петдесет — с къса коса, вече леко прошарена, и лице, което някога е било красиво, но сега беше съвсем набръчкано. Между пръстите си жената стискаше цигара, ноктите й бяха изгризани. Носеше опърпан пеньоар на цветя. Беше слаба, чак мършава. Под очите й синееха тъмни сенки, които й придаваха вид на сомнамбул. Тя май се смути от вида си, затова сведох поглед, а жената пророни:

— Влизай, хайде, ако някой те види тук…

Вмъкнах се. Тя бързо хлопна вратата подире ми. Озовах се в петнайсетина квадратни метра стая. Таванът беше висок и това беше единственото хубаво нещо в помещението. Като цяло беше мизерно. Пожълтял балатум на пода, лекьосана щора, която закриваше мръсния прозорец наполовина. В ъгъла двойно легло, неоправено, завивката прогорена от фасове.

Котлон, малък хладилник, задръстена с мръсни чинии мивка, празни бутилки от шнапс и препълнени пепелници, етажерка с книги до сгъваема маса, която служеше за нещо като бюро, навсякъде разхвърлени дрехи. Това, което ме смути, не бяха малките размери на апартамента — живял съм в различни миниатюрни жилища. Не бяха и спартанските мебели, защото знаех, че малцина привилегировани оттатък идеологическата граница имат достъп до прилични домашни потреби. Не, истински ме смути, че беше апартамент на човек, избрал да живее по най-скръбния начин. Можех само да гадая дали това чувство за самобичуване е дошло след принуждението да доносничи за Петра и се е усилило с отнемането на Йоханес.

Тя посегна да усили радиото. Звукът буквално закънтя.

— За да не ни подслушват — обясни с груб и дрезгав пушачески глас. — Ако изобщо си правят труда да ме подслушват вече. Откакто мъжът ми ме напусна, живея съвсем сама, така че, ако подслушват, чуват радиото и никакви разговори. Как каза, че ти е името?

Повторих.

— Седни тук — посочи ми сгъваем стол. — Искаш ли чай? Нямам кафе, защото тук кафето не струва.

— Нося кафе — отворих раницата и извадих двата пакета мляно кафе, прибрани заедно с другите подаръци.

— Донесъл си го за мен? — облещи се Юдит.

— Да, и още някои неща — отвърнах. — Петра ми каза, че обичаш силни цигари, но с филтър. Затова… — извадих петте пакета „Кемъл“ с филтър.

Юдит взе да клати глава, сякаш изпаднала в някакъв унес.

— Защо го правиш?

— Защото реших, че ще е добре да ти донеса някои неща. Надявам се, обичаш шоколад?

Оставих шестте шоколадчета „Ритер“ — две мента, две марципан, едно йогурт и едно бадем — на масата до цигарите и кафето.

— Вземи си ги. Не ги заслужавам.

— Няма да ги взема.

— Петра каза ли ти?

— Да, каза ми всичко.

— Всичко ли?

— Абсолютно всичко.

— И въпреки това си ми донесъл подаръци?

— Тя ти прощава.

— Как е възможно да ми прости?

— Какво пише в писмото?

Тя взе разкривени очила с телени рамки, едната дръжка беше прикрепена с черен изолирбанд. Намести ги на върха на носа си и отвори писмото. Доколкото можех да видя, беше кратко, само от едната страна на листа, при това не цяла страница.

Докато четеше, Юдит мърдаше устни. Щом приключи, сведе глава и тихо заплака. Станах, на лавица до мивката намерих очукана кафеварка. Развъртях я и вътре открих слепнали останки от старо кафе. Извадих филтъра и го подложих под струя гореща вода, докато вкоравените остатъци най-сетне се откъртиха. Около пет минути изчаках да се разкисне утайката. Измих самата кафеварка, сложих филтъра и отмерих три лъжички кафе. Докато вършех всичко това, Юдит седеше на масата, потънала в мисли. Когато сложих кафеварката на котлона, домакинята излезе от унеса си и рече:

— Трябваше аз…

— Да, но понеже бях до мивката…

— Много си любезен. Може ли една такава цигара?

— Всички са за теб, не е нужно да ме питаш.

— Просто се чувствам… неловко.

— Няма защо.

— Писмото на Петра не казва много — само иска да ти дам снимките с нея и Йоханес. Разбрала за престоя ми в клиниката и се надява, че сега съм по-добре. Завършва с: „Въпреки всичко случило се все още те имам за своя приятелка“. — Тя сведе поглед, очите й пак бяха плувнали в сълзи. — Проблемът е, че аз не мога да си простя.

— Ами като знаеш, че Петра ти е простила, може би…

— Те й отнеха сина. А това тя никога няма да го преглътне…

— Може би с времето ще й стане по-леко.

— Ти си млад. И очевидно нямаш деца. Може и да си представяш какво е да загубиш дете — тоест, както в случая на Петра, да ти го отнемат — но не би могъл да си представиш целия същински ужас.

— Ти губила ли си дете?

— Никога не съм искала деца. Защото знаех, че децата са тревога и болка. Като болката на Петра. Болката, която аз й причиних.

— Не си ти причината да я арестуват.

— Моля те, не е нужно да си толкова любезен.

— Предпочиташ да се държа невъзпитано ли?

Успях да я накарам да се усмихне.

— С какво се занимаваш, Томас?

Казах й.

— Значи Петра пак си е намерила писател. — Прозвуча с подчертано иронична нотка.

— Така изглежда.

— Не че изобщо бих те сравнила с Юрген.

— Приятно е да го чуя.

— Повярвай ми, така е. Защото онзи… вярно, беше гениален, изключителен. Ein Wunderkind. Но преживя няколко неуспеха и тотално загуби връзка с действителността. Започна да прави идиотски, безразсъдни неща. И Щази се свързаха с мен. Защото някой им донесъл, че съм най-близката приятелка на Петра. И нали разполагаха с гадните компромати… Петра каза ли ти?

Кимнах, като не пропуснах да забележа, че Юдит споделяше тази информация някак отработено, все едно си беше повтаряла фактите („загуби връзка с действителността“, „и Щази се свързаха с мен“) много пъти, сякаш за да се самоуспокои, че други хора, по-големи сили, са я изложили на риск.

— Да — казах, — каза ми с каква информация са те държали.

— Значи знаеш малката ми мръсна тайна.

— Не мисля, че има нещо мръсно.

— Съпругът ми беше на друго мнение. Казаха му съседите и той ме напусна. Жената, с която бях… прекрати отношенията между нас, когато от Щази й казали, че знаят всичко за „връзката“ ни. И тя имаше съпруг. Но той или не разбра, или е предпочел да не реагира, понеже, както разбирам, двамата са си заедно. Докато аз…

Кафето беше готово. Щом понечих да стана и да го донеса, тя настоя да „влезе в ролята си на домакиня“. Донесе две доста старички, но много красиви порцеланови чашки на цветя, спомен от по-изискани времена. Сервира също захарница и каничка със същия дизайн. Наличието на тези елегантни предмети насред човешката нищета ме развълнува по особен начин. Юдит явно забеляза, че ги гледам, и каза:

— Били са на баба ми. Дрезденски порцелан. Най-качественият, освен ако не си французин и не си мислиш, че порцеланът е само в Лимож. Баба почина през 1976 на осемдесетгодишна възраст. Преживя унищожението на родния си град. Отказа да напусне ГДР, когато беше възможно през 1960-а. Приспособи се към спартанския живот тук. Дори в края на дните си беше същата горда Hausfrau, която полираше по два пъти седмично малкото й останали сребърни прибори и беше успяла да спаси цял сервиз дрезденски порцелан от семейната си къща, унищожена при съюзническите бомбардировки, убили и двамата й родители, неомъжената й сестра и две от трите й деца, гостували на баба си и дядо си в нощта, в която градът бе сринат. Достойна жена беше баба ми.

— Как се казваше?

— Лоте. Не ме карай да се впусна в разкази. Чака ни това чудесно кафе.

— Може да не е чак толкова хубаво.

Наля в чашката и го поднесе към носа си, вдъхна аромата с дълбок печален стон.

— Прекрасно е.

Внимателно отвори пакет „Кемъл“, потупа го, докато се подадоха две цигари, предложи ми едната. Приех и запалих на двама ни. Юдит дръпна дълбоко от своята, издуха дима с наслада. После отпи първата глътка кафе и се усмихна.

— Благодаря ти — рече тихо. — Никой не е бил толкова внимателен към мен, откакто… — и пак не довърши изречението. — Разкажи ми за живота на Петра в Западен Берлин.

Веднага си помислих: опасност. Дали въпреки тъжната история за съсипания й живот не си мисли, че би могла да спечели някоя и друга привилегия, като доставя на Щази всякаква информация, до която може да се докопа. Или просто съм твърде предпазлив.

— Петра е добре. Двамата сме много щастливи заедно.

— Работи ли?

— Да.

— С какво се занимава?

— С преводи.

— А, разбира се. Езиците винаги са й се удавали. За държавно учреждение ли работи?

— Защо питаш? — Тонът ми тутакси подсказа, че не ми харесва накъде отива разговорът.

Тя усети острата нотка и бързо рече:

— Просто исках да знам дали харесва работата си.

— Да, харесва работата си.

— Добре.

Настъпи неловко мълчание. Юдит го наруши.

— Помисли си, че се опитвам да измъкна информация, нали?

— Ни най-малко.

— Вече нямам нищо общо с онези. Нищо.

— Изобщо не е моя работа.

— Проследиха ли те дотук?

— Ами да. Но успях да се изплъзна на „Пренцлауер Але“.

— Как успя?

— Избягах.

— Това не привлече ли внимание?

— Засега не.

— Вероятно в момента те търсят из района.

— Мина ми през ум.

— И сега си мислиш, че ще им се обадя веднага щом си тръгнеш — рече тя, внезапно силно развълнувана.

— Честно, не знам какво да си мисля.

— Кълна ти се, няма.

— Добре, вярвам ти.

— Даже смятам да ти покажа един страничен изход от сградата, който ще те изведе към малка уличка. После малко пеша, десетина минути, и стигаш до станцията на метрото на „Шьонхаузер Але“. Така ще се върнеш до „Александерплац“, откъдето ще смениш за линията до „Щатмите“ и границата.

— Мисля, че ще им се види съмнително, ако се върна само няколко часа след като съм минал оттам.

— За тях няма да е от значение.

— Откъде знаеш?

Тонът ми пак прозвуча предизвикателно, но поне въпросът беше прям.

Откъде, по дяволите, ще знае какви въпроси задават на „Чекпойнт Чарли“?

— Разбира се, по-скоро предполагам — рече тя.

— Разбира се.

— Тази цигара… е като амброзия. Петра е късметлийка. Щедър американец.

— Откъде знаеш, че съм американец?

— Просто предположих.

— Ясно.

— Ами… немският ти… звучи по американски.

Минах на английски.

— Сега американски ли звуча?

Юдит се стегна, придоби вид на човек, хванат в лъжа.

— Не говоря английски — каза и отвърна поглед. — Не говоря друг език освен немски, никога не съм излизала от ГДР. Прости ми. Моля те…

— Когато си тръгна оттук?…

— Нищо няма да се случи. Както ти казах, вече съм безполезна за тях.

Дали някой някога би могъл да е безполезен за тях? — си казах.

Това е проблемът да газиш в мътните води на общество под постоянно наблюдение, функциониращо на принципите на страха и параноята. Никога не знаеш на кого да вярваш. Двойствеността, съмнението и недоверието са Светата троица тук — и като гледах как Юдит става все по-нервна, щом усети, че я нападам, си помислих, че е време да вървя.

— Снимките, които Петра спомена в писмото си…

— Разбира се, разбира се — каза тя и стана, захапала цигарата. — Скрила съм ги на тайно място. Затова, ако нямаш против, би ли си затворил очите за малко.

— Защо? — направих усилие да овладея внезапно бликналия гняв. — В смисъл, на кого бих могъл да издам тайното ти място?

Видях как отново се напрегна. Изведнъж се почувствах ужасно, задето съм й се озъбил, но същевременно не можех да избягам от мисълта, че тази жена е доносничила за Петра години наред, докато й е била най-близка приятелка. Обаче не биваше да забравям и коментарите на самата Петра за Юдит: как е била подложена на най-тежък психически натиск — и си напомних, че нямам право да прилагам кабинетно морализаторство за система, в която за щастие не ми се е налагало да живея.

— Права си, права си — рекох. — Не ми е работа да ти гледам скривалището. Така че ще се обърна, ще затворя очи и ще ги отворя, когато ти ми кажеш.

Така и направих. След по-малко от трийсет секунди тя се обади:

— Вече можеш да погледнеш.

Когато се обърнах към нея, видях, че плаче.

— Благодаря ти — каза тя.

— Съжалявам, че се държах грубо.

— Моля те, моля те, няма нужда от извинения. Аз съм тази, която трябва да се извини… за всичко.

В ръката й видях албума за снимки — сиви винилови корици и спирала.

— Ето — подаде ми го тя. — Намерих общ познат, по когото да пратя на Петра писмо, след като тя замина, за да й кажа, че съм успяла да прибера снимките, преди Щази да запечатат апартамента й. Събрах ги в албум. Де да бях имала възможност да прибера и други нейни вещи, но разполагах със съвсем малко време, те се появиха шест-седем минути след като напуснах апартамента й. Надявам се да й е някаква утеха… — и пак заплака, заклати глава, нещо тихо си ломотеше.

Отворих албума. Вътре имаше снимки на Петра, гушнала Йоханес в леглото си в болницата — явно веднага след раждането му. Негови снимки как спи в бебешко кошче. Как Петра го кърми. Как Петра го гъделичка на дивана. Йоханес, гушнал плюшена зебра. Петра, как бута количката с Йоханес по улицата. Петра с него на детска площадка — може би същата, на която се озовах в „Колвицплац“ при първото си идване тук преди няколко месеца. Йоханес и Петра, гушнати на леглото. Йоханес, застанал прав и очевидно доволен от постижението си.

Разбира се, сладко бебе. Че кое бебе не е сладко? Но това, което ме изненада още докато разглеждах двайсетината снимки, беше, че на никоя от тях Йоханес не беше с баща си, нито Петра беше със съпруга си. Юдит явно се досети какво мисля и каза:

— Извадих снимките с Юрген, знам, че Петра не би искала да ги види.

— Ами… може би е редно да оставим Петра сама да реши. Защо не ми ги дадеш, пък…

— Няма как. Изгорих ги. Всички.

— Но защо?

— Защото лудостта на Юрген докара цялата катастрофа.

— Все пак трябваше да оставим Петра да реши дали ги иска.

— Юрген беше като раково заболяване, метастазите му обхванаха всички ни. Какво знаеш ти изобщо за тази страна? Какво знаеш? — разкрещя се тя — и очевидно се изненада, че крещи, и се засрами. — Чуй ме, чуй ме само, идиотка, идиотка, идиотка. Носиш ми толкова хубави неща. Обичаш приятелката ми. Казваш, че тя ми е простила. А аз, аз какво правя? Като пълна, абсолютна, жалка, безполезна…

— Стига! — изшътках. — Благодаря за снимките. Ще кажа на Петра…

— Кажи й, че се мразя за това, което сторих. Опитах се да й го напиша в писмото, което й изпратих преди няколко месеца. Но всичко беше казано зашифровано, не директно и искрено. Кажи й, че й благодаря, задето ми е простила, и че не го заслужавам.

— Добре, ще й предам всичко. А сега ми покажи откъде да изляза, ако обичаш.

Тя ми обясни най-подробно, описа ми точно как да се оправя в лабиринта на близките улички и как да стигна незабелязан до станцията на „Шьонхаузер Але“.

— Благодаря — казах и прибрах албума със снимки в раницата, после се изправих.

— Надявам се, че ще можеш да ми простиш — пророни тя.

— За какво да ти простя?

Тя сведе глава като престъпник, чул присъдата си.

— За всичко.

Когато си тръгнах няколко минути по-късно, изчаках Юдит да затвори вратата зад мен и измъкнах албума от раницата си. Извадих всички снимки и ги прибрах в пощенски плик, който си бях приготвил, издърпах ризата от панталона си и го втъкнах отзад в дънките. Хвърлих празния фотоалбум в кофа за боклук и се поколебах за момент, докато реша дали да тръгна към метростанцията по тайния маршрут, който ми препоръча Юдит, или да се върна по царския път до „Пренцлауер Але“. Предполагах, че ще заваря агенти на Щази да ме чакат в метрото — в смисъл, ако тя вече им се беше обадила. Докато, ако отидех пеша до „Александерплац“ по страничните улички, за да избегна трамвайната спирка на „Мариенбургер“, която евентуално беше под наблюдение, пак можеше да ме причакват при „Чекпойнт Чарли“, но тогава бих могъл да отрека евентуалните им обвинения, че съм бил в Пренцлауер Берг. Естествено, ако пред входа на Юдит вече не ме чакаше полицейска кола.

Попипах задната част на ризата си, за да се уверя, че снимките са добре затъкнати. Почаках малко да си успокоя нервите, като свия цигара, мислейки си мрачно, че ако от Щази са отпред и ме чакат, може би ще е последната ми цигара за известно време. А после излязох и отвън не ме чакаше никой. Озърнах се на двете страни. Ако не броим няколкото празни трабантчета, паркирани до тротоара, навън нямаше никакви други коли. Тръгнах към порутената кула на „Рикещрасе“, после свърнах към странична улица, която криволичеше успоредно на „Пренцлауер Але“. Все така очаквах до мен да спре кола със затъмнени стъкла, от която да изскочат мъже в тъмни костюми и да ме бутнат на задната седалка. Но продължих необезпокояван, без никой да ме следи (поне не видях никого), и изминах така целия път до „Александерплац“. Погледнах си часовника. Беше едва единайсет сутринта. Единственото, което исках, бе да се кача на метрото обратно до „Щатмите“ и да измина стотината метра до „Чекпойнт Чарли“ и границата. Но усещах, че това би означавало да провокирам твърде много въпроси относно причината, накарала ме да предприема това тричасово пътуване до ГДР. Затова подминах „Александерплац“ и продължих да вървя на юг, убих два часа в Стария музей до Берлинската катедрала, разгледах ужасно потискащата експозиция на соцреализма с тематики от рода на „Работническата стачка срещу пруската олигархия“ и „Децата на Демократичната република пеят песни за мир срещу капиталистическите тирани“. Имаше цял раздел в музея, посветен на „Фотографски творби от братски социалистически държави“, с щастливи селяни по жътва в България и кубински бейзболен отбор, който помага за прибиране на реколтата от захарна тръстика в кооператив източно от Хавана.

Пропагандата винаги хвърля призрачен зловещ отблясък — чувството, че не просто поучава хрисимите, ами и облича ужасяващи реалности в претруфените одеяния на измислици. След два часа насред този тоталитарен кич се почувствах съвсем замаян и в крайна сметка реших: майната му на риска. Прибирам се.

Минах през тоалетната и напъхах снимките още по-навътре в дънките, за да се скрият напълно. След това поех напред в слънчевия ранен следобед. Двайсет минути по-късно наближавах „Чекпойнт Чарли“ пеша, след като походих по „Унтер ден Линден“ и свих наляво по „Фридрихщрасе“.

Още щом пристигнах там, видях пред първия контролно-пропускателен пункт да стои човек. Носеше син шевиотен костюм, тъмни очила и бомбе. Мамка му, мамка му, мамка му, господин Таен агент. След като ме изпусна на Пренцлауер Берг, явно се беше върнал тук и му е било разпоредено да дебне, докато се появя на пункта, през който бях длъжен да изляза от страната. От изненадания и доволен израз на лицето му пролича колко му е драго, че няма да го държа тук до 23:59 ч. — последния възможен момент да вляза в Западен Берлин, без да просроча визата си тип „Пепеляшка“ и да си навлека куп неприятности.

Което именно щеше да стане в момента.

Господин Таен агент направи знак на униформения граничар и му пошепна нещо на ухо. Видях как онзи полага длан върху кобура с револвера си. Колкото и да бях ужасен, нямах избор, освен да се подложа на въпросите им и да се надявам да ми бъде позволено да измина трийсетте метра, които разделяха техния свят от моя.

Бариерата се вдигна. Насочих се към господин Таен агент и граничаря. Щом прекрачих цветната линия на асфалта, граничният служител ме стисна над десния лакът.

— Идвате с мен — рече.

Поведе ме към нещо като барака току до границата. Зад нас тръгнаха господин Таен агент и по-възрастен униформен мъж с няколко медала, красящи двата му джоба отпред на куртката. В малкото помещение нямаше столове — само дълга маса, пред която ми бе разпоредено да застана.

— Документите — каза онзи.

Подадох му ги.

Служителят ги огледа, после се обърна към господин Таен агент и попита:

— Този ли избяга от вас?

— Този.

— Сигурен ли сте?

— Сто процента.

Граничарят погледна документите ми и продължи:

— Е, хер Несбит, този господин твърди, че сте хукнали да бягате, след като сте слезли от трамвая на „Мариенбургер“ в Пренцлауер Берг.

— Да, вярно е. Хукнах да бягам.

— Защо?

Поех си дълбоко дъх в опит да овладея ужаса, който изпитвах.

— Бягах, защото съм бегач. Тичам всяка сутрин. А тази сутрин реших да си направя кроса тук.

Граничарят ме изгледа, все едно бях обезумял. Което вероятно беше самата истина.

— Що за нелепа история. Господинът твърди, че сте се държали подозрително в трамвая.

— И какво направи господинът? — попитах; тонът ми внезапно бе станал предизвикателен и напрегнат.

— Ние задаваме въпросите тук.

— Интересно ми е защо съм разпитван, задето съм решил да си направя кроса в Пренцлауер Берг.

— Не сте облечен като за крос.

— С кецове съм — посочих маратонките си.

— В Западен Берлин ли живеете?

— Да.

— И какво правите там?

Обясних, че пиша книги.

— Какви по-точно книги?

Разказах им за единствената си книга.

— Значи работата ви в Западен Берлин е изследователска?

— Не, пиша роман.

— За какво?

— За първото момиче, което ми разби сърцето.

Поредният изпепеляващ поглед.

— Какво ви доведе тук тази сутрин?

— Исках да разгледам експозицията в Стария музей.

— И защо искахте да я разгледате?

— Защото ме интересува.

— Но защо ви интересува?

— Защото този тип произведения на изкуството ме интересуват.

— Дори да нямат нищо общо с любовния роман, който пишете?

— Кой твърди, че пиша любовен роман?

— След като целта на посещението ви е била Старият музей, защо първо сте отишли в Пренцлауер Берг?

— Както, сигурен съм, записите ви показват, преди четири месеца пак бях в същия квартал. Открих Пренцлауер Берг именно тогава. Видя ми се много приятно място.

— Струва ми се, че сте се видели с някого там.

— Не съм.

— Лъжете.

— Имате ли доказателства, че лъжа?

Тъй като не ме бяха видели да влизам в апартамента на Юдит, бях сигурен, че по тази точка съм чист, освен ако тя не им се беше обадила. Но ако го беше направила, щеше да си навлече по-сериозни неприятности, понеже ми бе дала снимките, които сега усещах под кръста си.

— Просто знам, че лъжете — рече онзи.

Свих рамене, като се опитах да си придам незаинтересован вид, макар че отвътре щях да се пръсна от напрежение.

— Бих искал да огледам съдържанието на раницата ви.

Подадох му я. Той извади всичко: празен бележник, брой на „Ню Йоркър“, кесията ми за тютюн с хартийките за свиване, няколко молива и химикалки, екземпляр на „Нашият човек в Хавана“, която четях за пръв път, и наченато шоколадче с марципан „Ритер“. Граничарят огледа внимателно всяко нещо. След което ме помоли да изпразня джобовете си. Направих го, като оставих ключовете, парите и портфейла си на масата. Портфейлът ми му направи особено впечатление, изчете внимателно всички визитни картички, които държах в отделенията.

— Сега си съблечете якето и ми го подайте. Също и часовника.

Междувременно господин Таен агент ме оглеждаше изпитателно от главата до петите.

За щастие ризата покриваше дънките ми. Но ако ме накараха да я съблека, бях почти сигурен, че издутината ще се забележи.

Граничарят претърси всички джобове на якето ми, огледа внимателно и черния ми часовник „Омега“ от 50-те, който бях наследил от дядо си преди много години. Усетих как започвам да се потя под мишниците. Нахаканият начин, по който разговарях с граничаря, прикриваше ужасния страх, че в крайна сметка може да ме задържат поне за няколко дни — в най-добрия случай — по подозрение в шпионаж, контрабанда, все едно.

— Изчакайте тук, ако обичате — рече граничарят.

Той събра всичките ми лични принадлежности, набута ги в раницата и тръгна нанякъде с господин Таен агент, като заключи вратата на бараката след себе си. Неволно си помислих: и сега какво?

Оставиха ме сам над два часа. Горе-долу така прецених, понеже ми взе и часовника. Тъй като нямах нищо за четене, нито пък химикалка или хартия за писане, не ми оставаше друго, освен да седна на пода и да се отдам на мислите си. Замислих се как Петра, докато я бяха държали седмици наред в затвора на Щази, също е прекарвала ден след ден без нищо, с което да ангажира ума си. Съдейки по няколкото часа, през които бях оставен сам, макар преживяването да не беше физически травмиращо, си беше голямо мъчение — особено засилено от това, че ужасно ми се ходеше по малка нужда, изпитвах псе по-сковаващ страх при мисълта, че съм загазил, и се чудех какъв ли кошмарен сценарий ми кроят.

Внезапно вратата се отвори и в помещението влезе граничарят — беше сам. Носеше раницата ми. Стовари я на масата и каза:

— Станете.

След като се изправих, той посочи раницата и каза:

— Ето ви нещата. Проверете дали всичко е тук.

Направих го и потвърдих, че не липсва нищо.

— Сега се облечете и си приберете нещата.

Пак постъпих както ми каза. След като приключих, той ми подаде паспорта.

— Свободен сте.

Имах толкова въпроси. Как така изведнъж решиха, че вече не представлявам заплаха? Дали не са получили информация от Юдит? Ако са подозирали, че съм изнасял нещо компрометиращо, защо не ме накараха да се съблека гол? Но същевременно осъзнавах, че ме пускат да си вървя. В този смисъл всичките ми въпроси бяха излишни.

Така че последвах граничаря навън. Той ме предаде на свой подчинен, който ме придружи до западната страна на бариерата и даде знак да я вдигнат. Потупа ме по рамото и посочи напред. Щом се насочих към метростанцията на „Кохщрасе“, вратата зад мен се затвори шумно. Слязох под земята, измъкнах огънатите снимки от дънките си и почти през цялото време, докато пътувах обратно към Кройцберг, се опитвах да ги изправя.

Щом застанах пред вратата на апартамента и извадих ключовете си, чух забързани стъпки надолу по стълбите, вратата се отвори и Петра се метна в обятията ми.

— От цял час вися на прозореца, полудях от притеснение.

— Е, дори подраних.

— Видя ли се с нея?

Бръкнах в якето и й подадох плика със снимките.

— Пренесох ги, лепнати на гърба ми, затова са малко огънати.

Петра се втурна обратно в апартамента, седна на стълбите и трескаво запрехвърля снимките, сподавяйки риданията си, докато гледаше Йоханес. Когато съвсем се разхълца, седнах до нея и я прегърнах.

— Не биваше да те пускам там — рече тя. — Не биваше толкова да искам да видя…

Но не успя да довърши изречението, зарови лице на рамото ми и се наплака. Когато се поуспокои, я поведох нагоре. Щом влязохме, ме целуна с такава страст, с такъв копнеж, че се стоварихме право в спалнята.

След това установих, че съм смъртно уморен; последиците на шока ме връхлетяха с пълна сила.

Задремал съм за около час. Размърдах се; Петра седеше до мен и пушеше. Снимките бяха в ръката й и тя гледаше замислено една, на която Йоханес се бе захласнал по някакъв балон.

— Хей, здрасти — наведе се тя да ме целуне.

— Добре ли си? — попитах.

— Да, малко по-добре. Само дето ми е ужасно тежко.

— Разбирам те.

— Но това, което ти направи… за да ми донесеш снимките на Йоханес… нещо, което да подхранва спомените ми… означава толкова много.

— Е, да.

Приех предложената ми цигара.

— Как е Юдит?

— Дълга история. Всъщност целият ден е дълга история.

— Разкажи ми я.

Докато говорех, Петра не ме прекъсна нито веднъж. Щом стигнах до края на разказа си — как граничният началник-смяна ме освободи, след като ме бе държал няколко часа в изолация — накрая рече:

— Толкова съжалявам.

— Недей. Бях наясно с рисковете, свързани с минаването на границата. Просто се радвам, че се върнах и успях да донеса снимките. Но относно Юдит, мислиш ли, че се е обадила на Щази, след като съм си тръгнал?

Лицето й се стегна като железобетон.

— Разбира се, че се е обадила. И, разбира се, ще отрича, че го е направила, до края на живота си. Защото информаторите на Щази правят така. Самовнушават си да живеят в лъжа и си вярват, че „нямат избор“; нищо не могат да променят. Докато всъщност доносничат, защото ги е страх. И ги е страх, защото доносничат. Завъртиш ли се в този затворен кръг, изключено е да се измъкнеш от него с незасегнат разсъдък. Това те съсипва. До крайност.