Дъглас Кенеди
Моментът (14)

Шест

Мехмет беше долу, циклеше последната част от пода в ателието, когато двамата с Петра излязохме от жилището ми. Като ни зърна, той тутакси спря оглушителната машина, свали предпазните очила и се усмихна свенливо на Петра. Запознах ги.

— Ние вече се видяхме онази сутрин — каза Петра.

Мехмет кимна, компанията й очевидно го смущаваше.

— Чудесно си се справил тук — обиколи тя с жест помещението, което наистина изглеждаше чисто ново.

— Томас също помогна — каза той.

— Томас притежава какви ли не таланти — стисна ме тя за лакътя, след което приплъзна длан в моята. — Много се радвам да се запознаем. Със сигурност ще се виждаме тук.

— Връщам се веднага — обърнах се към него от прага.

След като излязохме, й казах:

— Иска ми се да те върна обратно горе.

— Ако не бях закъсняла бездруго с трийсет минути, с удоволствие бих те оставила да ме върнеш обратно горе. От друга страна, да не забравяме и за Vorfreude.

— Тази дума никога не съм я срещал.

— Означава предвкусване на удоволствие, което се налага за момента да бъде отложено.

— Много немска дума.

— Така си е — но в нашия случай Vorfreude ще продължи само някакви си девет часа.

И пак ми беше трудно да се разделя с нея. И пак си повторихме по няколко пъти колко много се обичаме. Докато слизаше по стълбите, се обърна към мен и от усмивката й грейна такава светлина, такова щастие, че не ми остана друго, освен да се замисля за капризната природа на късмета: ако Петра не бе влязла в кабинета онзи ден, цялата траектория на живота ми би била различна… щастието ми се бе усмихнало.

Вътре в апартамента Мехмет беше пуснал машината, за да довърши. Щом влязох, той я спря.

— Можем да започнем с първата ръка лак след няколко минути — каза.

— Да, супер. Само да се преоблека в работни дрехи. Но после искаш ли да отидем до болницата да видим Аластър?

Мехмет тутакси се стегна.

— Всички ще видят…

— … нищо друго освен двама приятели, които са отишли на свиждане на трети приятел в болницата. А той ужасно иска да те види. Сигурен съм, че ти също искаш. А и между неговото и съседното легло има параван, така че няма опасност някой да те види.

— Понякога светът е ужасно малък.

— И същевременно е ужасно голям. Но добре, да приемем — всичко се случва — че срещнеш свой познат. Е, и? Човекът, който ти е поръчал да му ремонтираш ателието, е в болница. Отиваш му на свиждане, за да обсъдите как напредва работата. Точка по въпроса.

— Никога няма да ми повярват.

— Защо?

— Защото в погледа ми ще видят срам.

— Няма да видят, ако ти не им го покажеш.

Мехмет поклати глава, явно се колебаеше.

— Искаш ли да го посетиш? — попитах.

— Разбира се, че искам.

— Значи решено — като минем първата ръка, тръгваме.

— Томас, моля те. Не познаваш семейството ми, нейното семейство…

После сведе поглед и закрачи насам-натам, като си мърмореше. Поведението му не ме изненада особено, понеже на мен също ми се случваше често да си говоря сам (навик при много писатели). А и видях, че Мехмет използва този монолог като начин за самоуспокояване. Мина около минута, преди той да се отърси от стреса, поне така изглеждаше. Обърна се към мен и каза:

— Облечи си работните дрехи. Аз ще довърша с машината.

Когато се върнах след пет минути, Мехмет вече беше извадил кутиите с лак и четките и обираше остатъците от прах с прахосмукачка. Щом слязох при него, той спря прахосмукачката и рече:

— Добре, ще дойда в болницата с теб. Но първо да приключим с това.

Два часа по-късно бяхме в метрото, посока Зоопарка. Седяхме във вагона за пушачи, Мехмет пафкаше „Лъки Страйк“ без филтър, свърши я за няма и три минути, запали следващата направо от фаса. Главата му беше приведена, притеснението му — видимо. Щом раменете му започнаха да треперят и усетих, че положението се влошава, го прегърнах и му прошепнах една дума:

— Tapferkeit.

Смелост.

Той закима, после дръпна няколко пъти дълбоко и прошепна:

— Невъзможно е. Невъзможно.

Разбира се, лесно е да си мисля: не, не е невъзможно. Просто трябва да се грижиш за интересите си и да не живееш по начин, по който не искаш. Но това е повърхностно и загърбва не само огромните социални последици от подобно решение, но и начина, по който убеждаваме самите себе си да живеем живот, който не искаме, предимно поради страх от промяна.

Дори Мехмет в крайна сметка да не можеше да си наложи да избяга от всичко, което неговото обкръжение очакваше от него, поне три пъти седмично се любеше с Аластър, което си беше акт на открито неподчинение. Винаги отговаряме пред някой над нас, нали? Обществени очаквания, семейни очаквания. В този смисъл дори кривването в зоната на опасната лична свобода — както правеше в момента Мехмет — изискваше изключителна сила на характера. А за да се прекрачи непроницаемата политическа граница, както бе направила Петра…

Е, не че знаех подробности около нейното бягство. Но бях наясно, че й е коствало много. Това от своя страна ме накара да се замисля, че и нейната смелост беше феноменална. Направеният избор й оказваше огромно, невъобразимо влияние и я изпълваше със съжаление и безкрайна тъга. Дали промяната — особено в най-пряката й и лична разновидност — би могла да не бъде толкова апокалиптична?

Щом излязохме на бледата светлина на улицата, Мехмет ми предложи пакета си с цигари.

— Трябва да се ожениш за момичето — каза той, докато ми поднасяше огънче.

— Така ли мислиш, защо?

Той сви рамене, лицето му бе сериозно както винаги.

— Двамата изглеждате щастливи.

Докато вървяхме по болничния коридор десет минути по-късно, Мехмет поглеждаше всеки, с когото се разминавахме, сякаш бяха служители на тайната турска полиция, изпратени тук, за да разкрият ужасната тайна и да разбият живота му. Когато се приближихме до леглото на Аластър, Мехмет вече беше толкова развълнуван, че го спрях с ръка върху неговата.

— Досега видя ли някой познат? — попитах.

Той поклати глава.

— Е, вече сме на десет крачки от леглото на Аластър. Влезем ли вътре, никой няма да те види. Значи си спасен. Моля те заради Аластър, стегни се и разкарай тази гримаса на ужас от лицето си. Трябва да те види в добра форма. Така че, ако обичаш…

Мехмет кимна няколко пъти, помърмори си малко под носа, извади пакета с цигари и го повъртя в ръцете си, явно умираше за едно дръпване и използваше пакета като заместител на броеница.

— По-добре ли си? — попитах.

Той пак закима и аз го бутнах към отделението.

Щом стигнахме входа, пъхнах глава и видях Аластър да седи и леглото си и да чете „Ню Йоркър“.

— Пак ли ти? — попита. — Просиш си боя.

— Така е, но няма да остана. Доведох ти посетител.

Посегнах назад и буквално издърпах Мехмет в тясната стаичка.

Аластър бе истински изненадан да го види, докато очите на Мехмет се стрелкаха от Аластър към пода.

— Ще се върна след час — обявих.

Преди Мехмет да успее да възрази нервно, се обърнах и бързо закрачих по коридора на отделението.

Напуснах болницата и на съседна уличка намерих малко италианско кафене. Изпих две еспресо и записах в бележника си всичко случило се през последните двайсет и четири часа, коментарът на Мехмет — Трябва да се ожениш за момичето — отекваше в главата ми. След като писах в продължение на петнайсет минути, попитах момчето на бара за телефон, който бих могъл да използвам.

— Една марка за десет минути — каза той и сложи апарата на барплота.

— Скъпичко е.

— Напротив, толкова струва.

Свих рамене, бутнах една марка към него и набрах номера на радио „Свободна Европа“. Когато операторът отговори, помолих да ме свърже с Петра Дусман. Телефонът й даде свободно, продължи да звъни дълго и някъде на седмото позвъняване, когато вече бях изгубил надежда, че ще я чуя, тя най-сетне вдигна.

— Дусман.

Беше се задъхала.

— Да не те накарах да търчиш из цялото радио?

— Абсолютно.

— Надявам се, нямаш нещо против да ти звъня в работата.

— Прекрасно е да чуя гласа ти — рече почти шепнешком, — но да знаеш, че ако говоря потайно, то е защото Павел е наблизо.

— Няма страшно. Звъня ти само защото мисълта, че не мога да чуя гласа ти до довечера…

— Обичам те — прошепна тя. — Стига да можех, веднага щях да се махна от тази проклета сграда и да се втурна в обятията ти.

— Бих могъл да дойда до метростанцията на Вединг след петнайсет минути.

— Имам работен обяд с двама продуценти след двайсет и пет минути.

— Значи имаме пет минути заедно.

— Ще те чакам пред станцията.

Всъщност стигнах за осемнайсет минути.

Тя чакаше до стълбите и щом изтичах нагоре, се спусна към мен, срещнахме се някъде по средата, под нивото на улицата, прегърна ме силно и се залепихме за стената, докато се целувахме.

Накрая успя да се откъсне от мен.

— Ти… — прошепна. — Ти…

— И ти… и ние.

— Закъснявам — каза.

— Тогава наистина трябва да тръгваш.

— Това, че дойде чак дотук само заради някакви си пет минутки…

— Ако искаш, всеки ден ще идвам за по пет минутки.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

После, след още една много дълга целувка, тя отстъпи назад и се затича нагоре по стълбите. Облегнах се на стената и се чувствах като някой от онези анимационни герои, дето целува момичето и после над главата му изниква въртоп от звезди и чуденки. С усилие на волята се върнах обратно в метрото и през цялото време до станцията на Зоопарка се хилех налудно. Взех пътя до болницата почти на бегом и пристигнах в отделението на Аластър петнайсет минути преди края на времето за свиждане. Мехмет си беше тръгнал, но Аластър седеше на леглото, подпъхнал длани под главата си и загледан в тавана.

— Любовникът се завръща — посрещна ме той. — Я да видим. Имали сте тайна среща в стайчето над китайската пералня, за да се скриете от съпруга й, ирански фашист на име Абас, който през деня кара такси, но нощем има процъфтяваща кариера на професионален пехливанин.

— Трябва да пишеш романи, Аластър.

— Значи все пак си имал тайна среща.

— Не точно… но…

— А, ясно. Бърза прегръдка в градския парк. Тя е избягала от работа, за да се видите, и за броени минути земята се е разтърсила.

Усетих как се изчервявам. Аластър се засмя.

— Явно съм познал. Е, млади момко, подробности, подробности.

— Ще ви запозная.

— Мехмет вече си го запознал и както ме уведоми, била доста симпатична. Висока, което за Мехмет означава, че просто е по-висока от него. И красива, с… чакай, как го рече… с тъжни очи. Петра тъжна ли е?

— Нима не сме тъжни всички… до някаква степен?

— Охо, деля апартамент с велик философ. Избягваш въпроса ми. Мехмет, който винаги е тъжен, също така ми каза, че двамата с Петра изглеждате много влюбени.

— Така е.

— Поздравления.

— Днес не ми се виждаш чак толкова обезсърчен.

— Може би защото един американски писател ми направи чудесен подарък. Благодаря ти.

— Той те обича.

— Звучи доста дръзко.

— Но е истина.

— Колкото до сърдечните въпроси, истината е нещо относително. Съществуват само моментни реалности. И всичко може да се промени утре — особено при обърканото положение на Мехмет.

— Възможно е само ако го допуснеш. Борбата, през която мина Мехмет днес, за да дойде да те види… очевидното противоречие между това, което му казва сърцето, и това, което му диктува цялата им култура, ми говори красноречиво, че той иска това, иска теб. Въпросът е…

— Бе сега би ли млъкнал, бахго? — и отвърна поглед от мен, прехапал долната си устна.

— Извинявай, ако прекрачих границата.

— Виждаш прекалено много, Томас. Забравяш, че някои от нас не искат да се взират в себе си толкова обстойно. Всъщност повечето хора не го искат. И навярно самият ти, понеже винаги разсъждаваш от гледна точка на историята, изпитваш необходимост да търсиш решения, да изчистваш отношения в ситуации, които са всичко друго, но не и чисти.

— За мен животът не е чист.

— Но искаш ли да имаш дълъг и щастлив живот с божествената Петра?

— Разбира се. Нима всички не искаме същото? Не го ли искаш с Мехмет?

Аластър затвори очи.

— Искам само една цигара. Щом се изметеш оттук и престанеш да задаваш тия досадни въпроси, смятам да се добера до стайчето, дето са ни отпуснали на нас, никотинозависимите, и да се опитам да заглуша ехото на настойчивия ти глас с HB с филтър. След което ще се върна тук за следобедната си процедура — поредния акцент на деня ми.

— И как върви?

— Докторите и психиатърът, към които съм зачислен, са доволни от моя напредък. Според тях съвсем скоро ще съм годен да ме пуснат обратно в света.

— Чудно.

— Освен ако за теб „светът“ не е застрашителен и злонамерен.

— Ще се върнеш към работата си.

— И тогава Мехмет ще си изпати от своите хора, а аз ще свърша с нож в гърба. И тоя път ще ме вземе катафалка, а няма да се озова в болнично легло.

— Драматизираш както винаги, Аластър.

— Такъв съм си. Но добрата новина е… че полицията най-после залови откачалката, дето ме наръга и съсипа картините ми. Гепили го преди няколко дни, докато участвал в гонка в Мюнхен, и бил диагностициран с параноидна шизофрения и затворен в добре охранявана клиника за душевноболни в Бавария заедно с шайката християндемократи. Та когато най-сетне получа документите си за изписване, ще се разкарвам из Кройцберг, без да ме е страх, че ще попадна на бездарния, но надарен с мускули биткаджия. А междувременно… кога ще ме запознаеш с любовта на живота си?

— Веднага щом си дойдеш у дома. Между другото, ателието ти е като ново.

— И Мехмет така каза. Кога ще ми връчиш сметката за извършените услуги?

— Единственото, което искам, е да ми обещаеш, че като излезеш оттук, ще останеш чист.

— Защо изобщо те интересува дали няма да се върна към старите си навици?

— Защото, макар да съм пълен идиот, те харесвам. И ако теб те няма, светът за мен ще е далече по-неинтересно място.

— Сантиментални глупости — изпухтя той в мига, в който иззвъня камбанката, оповестяваща края на часовете за свиждане. После си затвори очите и додаде: — А сега ми се махай от главата, преди да съм направил някоя глупост, например да се разчувствам. Но утро ще наминеш, нали?

— Май нямам избор.

— Само ако може да е към обед. Мехмет ще дойде в единайсет.

— Сериозно? Страхотна новина.

— Сигурно — отвърна той, забил поглед в тавана. — Струва ми се, че това е един от редките моменти, когато и за мен, и за теб са се строили паради на планетите.

Няколко часа по-късно, когато Петра влетя в ателието и ме прегърна, се замислих пак за последния коментар на Аластър и се съгласих, че има редки моменти в живота, когато нещата се подреждат, когато божествата, звездите, ръката на съдбата, природата на случайността (и всички други неемпирични сили, които от време на време споменаваме, когато разсъждаваме за съдбата си) наистина изглеждат благоразположени. Определено, като се замисля за трите месеца и нещо, последвали това наблюдение, мога да кажа, че беше период, в който всичко на този свят изглеждаше наред. Усещането да си влюбен — при това чувството да е споделено — е навярно най-близкото, което съм изпитвал, до чистото божествено чудо. Това е, което си спомням особено ярко за този първи период с Петра: как живеехме живота си на толкова възвишено ниво, че сякаш бяхме издигнали стена между нас и околния свят. Бяхме неразделни и напълно отдадени на идеята за съвместен живот. За мен това беше неизследвана територия. Дотогава редовно бях подсещал приятелките си, че имам нужда от въздух, от лично пространство, където да работя, а сега не можех да си представя и една вечер без Петра.

Винаги правех така, че да съм свършил писането за деня, докато Петра се прибере от работа. А тя не закъсняваше, аз също — ако трябваше да се видим някъде извън апартамента. Същевременно всеки от нас се отнасяше с изключително уважение към другия и не допускахме никакво неравенство помежду си. Колкото до домакинството, бяхме установили, че и двамата обичаме реда. Беше удивително как, без дори да го обсъждаме, всеки от нас се опитваше да направи живота на другия по-лек. За пръв път ми се случваше наистина да живея под един покрив с някого; с човек, чието прибиране вечер очаквах с такова нетърпение; човек, чието присъствие в общите ни помещения, отсреща на масата в ресторант, с ръката й в моята, докато седяхме един до друг в киното или концертната зала, ме изпълваше с щастие.

Това бе другият най-силен спомен от онези първи наши месеци заедно: усещането за абсолютно щастие. Дори Аластър — когато най-сетне го изписаха от болницата — отбеляза „променената обстановка“ в апартамента.

Разрешението да се върне към живота си извън постоянното лекарско наблюдение той получи една неделя. Двамата с Мехмет се уговорихме да го вземем от болницата, Мехмет обяснил на домашните си, че сутринта е зает с някакъв ремонт. Преди Аластър да бъде поверен на моите „грижи“ (Мехмет беше непреклонен и по никакъв начин не искаше да разговаря с докторите, държеше да им кажа, че той е шофьорът на таксито, което ще отведе Аластър у дома), се наложи да прекарам половин час в компанията на доктор Шрьодер. Той ми обясни, че хер Фицсимънс-Рос трябва да спазва строг метадонов режим, какъвто бе спазвал през последните три седмици. Беше ми обяснено също така, че ще получава само седмичните си дози — прахчета, разтворими във вода, които се пиеха преди ядене — и че всяка седмица в девет часа в понеделник сутрин ще трябва да се явява в болницата за кръвна проба, която да удостовери, че не се е върнал към хероина. Доктор Шрьодер ме попита дали съм виждал Аластър надрусан.

— Не се тревожете — каза, след като видя, че се колебая какво да отговоря. — Вие не сте му попечител, така че никой няма да ви държи отговорен, ако той отново започне да „употребява“. Но тъй като живеете заедно, ще сте първият, който ще разбере, ако хер Фицсимънс-Рос посегне към хероина, и тогава трябва да ми се обадите незабавно.

— Никак не ми се ще да се правя на Биг Брадър — рекох. — Особено ако това ще му докара проблеми със закона.

— Обаче ще му спасите живота. Ако той се върне към дрогата, няма да бъде изпратен в затвор, а в охранявана клиника, където ще бъде вкаран на метадон и задържан там, докато лекарите бъдат сигурни, че е чист.

— Но това означава, че ще бъде задържан за месеци пряко волята.

— Означава също така, че ще скъса веднъж завинаги с хероина. Но както вече казах, ако сега продължи да спазва метадоновия режим, няма да има проблеми. Ето визитката ми. Знам, че е въпрос на скрупули за вас. Но ако хер Фицсимънс-Рос наистина ви е приятел, проява на истинско приятелство от ваша страна би било да ми се обадите веднага щом видите, че е посегнал към хероина. Разбрахме ли се?

Подаде ми визитната си картичка. Докато я вземах, си казах: всъщност не, не сме се разбрали. Опитваш се да ме вкараш в сериозна морална дилема. Аластър се справяше прекрасно като наркоман, озова се в болницата само защото си бе избрал неподходящ партньор. И привърженикът на свободната воля у мен, общо взето, си мислеше: той е голямо момче и не възнамерявам да се правя на здравна полиция.

По пътя към апартамента Аластър заговори с мен на английски, за да е сигурен, че Мехмет, който ни караше с пикапа си, няма да разбере какво си казваме.

— Да видим сега: хер докторът ти изнесе лекция колко крехко е състоянието ми, че съм „на ръба между излекуването и зависимостта“, както се изрази няколко дни по-рано, и те помоли да играеш агент на Щази и да му докладваш, ако ме видиш да се боцкам. Познах ли?

— Изцяло.

— И какво мислиш по въпроса?

— Само едно. Би било супер да останеш чист. Но не е моя работа, ако избереш другото.

— Благодаря ти. Знам, че бездруго вече ме следят. Ако не се явявам всеки понеделник в девет или седмичният кръвен тест се окаже положителен, ще ме тикнат на топло за колкото време решат. Паспортът ми е у копелетата.

— Както изглежда, май ще трябва да играеш по техните правила.

— Мразя да играя по правила.

— Обаче всички наркомани умират преждевременно. Ако се справиш сега…

— Цигарите и скуката ще ме убият. Все пак нещо казано от доктора ми се видя разумно. Щом германската държава плаща заместителната терапия, ще спестявам по триста дойче марки на седмица — толкова ми костваше вредният навик. А от галерията в Лондон вдигат пара за ония три картини, дето очакват да получат от мен в края на месеца. В купа поща, дето ми донесе миналата седмица, имаше едно писмо, в което питат кога да очакват пратката.

— Обясни ли им какво се случи?

— Ти откачи ли? Най-сигурният начин да изгубиш поръчка е да си признаеш, че това, над което си блъскал месеци, е унищожено. Правило номер едно в Живота на твореца, Томас: никога, никога не казвай на този, от когото зависи или у когото са парите, колко време ти е отнело да нарисуваш или напишеш нещо. Отговорих на човека от галерията, че работата ми е отнела повече време от очакваното и че причината да му пиша на болнична бланка е, че съм хоспитализиран поради изтощение. За удължаването на срока художникът винаги трябва да изтъкне страданието, свързано с творческия процес. Очаквам отговор от Лондон, но съм убеден, че съм си осигурил известно време; не че в момента ми е изгодно да се бавя, натрупал съм толкова сметки.

— Тоест, направо се захващаш за работа?

— Хм, дай ми един следобед да се адаптирам. Но утре ще се видя със снабдителя в Берлин, който ми осигурява бои и четки, подготвя ми платната, и след два дни ще разполагам с всичко. После се залавям, да. Макар че, разбира се, самата мисъл да започна всичко отначало и да рисувам без херо… да кажа, че е обезкуражаваща, би било доста меко.

Щом влязохме в апартамента, Аластър обиколи прясно боядисаното и лакирано пространство. Наистина изглеждаше чисто ново и забелязах как, докато оглеждаше обновеното си жилище, той едва сдържа сълзите си. Когато заговори, гласът му бе паднал почти до пошепване:

— Не заслужавам толкова добро отношение.

Мехмет тръсна глава да подскаже, че е чувал и друг път подобни самосъжалителни излияния.

— Прав си — рекох. — Заслужаваш да гниеш в дупка, обаче с Мехмет сме такива пичове, че…

— Добре, добре, млъквам. Само да ви благодаря.

В този момент чух стъпки. Петра стоеше на прага, изглеждаше прекрасна по дънки и с една от моите дънкови ризи.

— Добре дошъл у дома — поздрави тя Аластър.

— Радвам се да се запознаем, Петра.

— Знаеш името ми.

— Томас ми го каза. И ми сподели, че е най-щастливият мъж на света.

Втрещих се от въпиющата му дързост. Но Петра дойде при мен и ме прегърна с думите:

— Ами той ме направи най-щастливата жена на земята.

— Добре че ще живеем на различни етажи — продължи Аластър, — защото това откровено блаженство направо не се трае. Нужен ми е негативизъм, меланхолия, униние, за да…

— Стига де — сряза го Мехмет неочаквано и в гласа му прозвуча остра нотка, каквато никой от нас не очакваше, най-малко Аластър.

— Виж ти, виж, май се издъних.

— Точно така — кимна Мехмет.

За пръв път си дадох сметка, че балансът на силите във връзката му с Аластър се е променил.

— Ясно — отрони Аластър. — Както ще забележиш, Петра, през цялото време ръся глупости.

— Мери си приказките — обади се Мехмет.

— Днес явно ме държат изкъсо.

— Трябва да вървя — отсече Мехмет.

— Искаш да кажеш, че няма да останеш за обяд? — попита Петра. — Горе се вари сос за спагети.

— Сериозно? — попитах.

— Помислих си, че по случай завръщането на Аластър би било прекрасно да си направим един обяд заедно.

— С всяка минута те харесвам все повече — усмихна се Аластър.

— Добре тогава, отивам да сложа спагетите — каза Петра. — Аластър, купих ти хляб, сирене, мляко и кафе.

— Ожени се за тази жена! — възкликна към мен Аластър.

— Вероятно ще го направя — отвърнах, като гледах Петра право в очите.

— Отивам горе. Надявам се да останеш за обяд, Мехмет.

— Не мога.

— Тогава доскоро — отвърна тя. Стисна ме за ръката, прошепна: — Ще ти напомня това, което каза току-що. — И се качи нагоре по стълбите.

— Какъв късметлия само — зацъка с език Аластър. — Прекрасна е.

— Вярно.

— Надявам се, че не си я помолил ти да ми готви.

— Нейна си е инициативата.

— Значи си двойно по-голям щастливец.

— Просто има хора, които са добри по природа — рекох и погледнах към Мехмет.

— А, знам — кимна Аластър. — А има и такива, които са достатъчно глупави да се захващат не с когото трябва.

Отговорът на Мехмет бе да поклати глава, после смънка:

— Трябва да вървя. — И се запъти към вратата.

Аластър хукна подире му. Аз използвах случая да се кача горе. Щом стъпих на горната площадка, чух нещо, което не бях чувал никога преди: Мехмет гневно крещеше нещо на Аластър на грачещия си немски, а Аластър се опитваше да го успокои. Отворих вратата и заварих Петра пред печката, на единия котлон вреше голяма тенджера със спагети, а до нея къкреше най-ароматният сос на света. Петра се извъртя и ме прегърна:

— Аластър май изръси нещо нередно.

— Аха.

— Ние никога няма да си говорим накриво, нали?

— Разбира се, че ще си говорим. Но после ще си поднасяме най-дълбоки извинения и ще се любим страстно и лудешки, и…

Тя ме целуна и залитнахме заедно към стената, Петра обви нозете ми с крак, пъхна ръка в дънките ми и пророни:

— Ако не бяха спагетите, щях веднага да ти се метна.

— Майната им на спагетите.

— Но Аластър ще се качи всеки момент.

— Майната му на Аластър.

Докато се клатушкахме към леглото, се почука на вратата.

— Scheisse — изруга Петра, понагласи дрехите си и се втурна към печката, където сосът аха да изкипи, през това време аз си закопчах панталона и се запътих към вратата.

На прага стоеше Аластър. Очите му бяха зачервени.

— Добре ли си? — попитах.

— Не — рече той и влезе. — За пет минути у дома успях да разруша всичко.

— Какво стана? — попита Петра.

— Прекалих и Мехмет си замина с гръм и трясък, каза, че няма да се върне.

— Може просто да е бил афектиран — предположих.

— Не, напоследък нещата вървят зле.

— Дай му време да се успокои. Утре ще се върне.

— Надали. Истината е, че това беше краят.

— Май едно питие ще ти дойде добре — предложих.

Аластър обърса насълзените си очи. Досега не го бях виждал в подобно състояние — толкова неприкрит, толкова раним, толкова тъжен.

— И двайсет няма да са ми много.

Отворих евтиното италианско вино, което бяхме свикнали да пием с Петра.

Аластър мигом пресуши две чаши и изпуши две цигари.

После сякаш с натискане на копче прогони мъката и докато се хранехме, започна да ни забавлява с истории от артистичния свят, засипа Петра с въпроси за приятелите й художници от Пренцлауер Берг и я впечатли с познанията си за източногерманските художници, като изпи междувременно цяла бутилка вино, а накрая обяви:

— Забравих скапания метадон, бахго. — И се запрепъва надолу по стълбите, очевидно пиян.

— Добро начало — отбеляза Петра.

— Аха, бих казал, че е човек на крайностите.

— Имах предвид, че не бях обядвала с човек, който просто става от масата и отива да си вземе метадона.

— Поне вече не се боцка.

— Харесвам го. Луд е и очарователен и очевидно има крещяща нужда от любов, но не умее да я приема.

— Точно така. Изумен съм, че успя да видиш всичко това само за един обяд.

— Бях омъжена за човек като Аластър. Не беше гей като него. Животът заедно беше достатъчно объркан. Но той самият беше човек, чийто живот представляваше безкраен спектакъл. Човек, който моментално превземаше пространство още с влизането си някъде. Обичаше да се изхвърля невъобразимо и често казваше на хората директно в лицето какво мисли за тях, без да се интересува от последствията. Разбира се, ти каза, че Аластър е много дисциплиниран, че дори когато се е боцкал, е бил някак премерен, подреден. Докато Юрген… при него всичко беше свръх. Беше много умен, с невероятно въображение, изключително забавен, с което, предполагам, в началото ми се е видял много привлекателен. Но после, когато заживяхме заедно, когато блясъкът помръкна, се оказа човек, с когото е невъзможно да се съжителства. Особено поради факта че беше изключително талантлив и недисциплиниран — човек, решен да действа с размах.

Ако имаше общовалидно правило за живота в ГДР, то беше, че си длъжен някак да се пригодиш към системата, да намериш начин да спазваш ограниченията, при които всички живеехме, като същевременно си създадеш свой свят, в който властите нямат достъп, колкото и да им се ще.

Мислех си, че сме създали такъв свят за себе си в Пренцлауер Берг. Някаква наша си източногерманска версия на Гринич Вилидж. За разлика от всичките онези бунтари в артистичния свят на Ню Йорк през 60-те, ние имахме едно голямо предимство, валидно за всички граждани на ГДР — не плащахме големи наеми, не се тревожехме за работните си места, можехме да си позволим държавата да финансира бохемското ни съществуване, стига да не обсъждаме смисъла на съществуващия режим. Тъкмо тук беше проблемът с Юрген. Него не го устройваше да живее относително лесен живот. Той трябваше да бъде вечният провокатор. Макар да не бе настроен директно срещу системата, това, че бяха забранили една от пиесите му — най-вече я намериха много крайна в гнева към всичко — го запрати по нанадолнището. Толкова пъти съм му повтаряла: „Напиши нещо умно, което да става за сцена. Ако си достатъчно фин и интелигентен, можеш да кажеш каквото искаш, без да си създаваш допълнителни проблеми“. Но той не искаше да чуе. Дори стигнах дотам да умолявам малкото му останали приятели да го вразумят. Но Юрген беше маниакален, човек на фиксидеята. Един наш познат джаз пианист, който близо десет години беше почти като по-голям брат на Юрген, ми каза, че съпругът ми се е превърнал в камикадзе и бил решен да се самоунищожи и да унищожи хората наоколо си.

Петра замълча и посегна към цигарите си, а аз попитах:

— И успя ли?

— Разбира се. Повлече и мен, въпреки че аз никак не се интересувах от идиотските политически игри, които играеше към края. Все едно. Съучастничеството е сериозно престъпление в ГДР, особено ако си съучастник на човек, с когото делиш легло.

— Арестуваха ли го?

— Ти как мислиш?

— А теб?

— Това е друга тема. Прегърни ме.

Отидох до мястото й и я вдигнах, занесох я на дивана. Легнахме там и останахме така доста дълго, просто прегърнати, без да говорим. След известно време Петра наруши тишината.

— Не обичам да говоря за миналото.

— Но именно то ни формира. Освен това искам да знам всичко за теб.

— Аз пък искам да залича цялата последна година от живота си там. Да я изтръгна от съзнанието си.

— Толкова ли беше ужасна?

Тя просто сви рамене.

— Знаеш ли книгата на Робърт Грейвс „Сбогом на всичко това“ — каза след малко. — Често си повтарям да следвам съвета от заглавието. Да затръшна вратата на целия този епизод от живота си и да не поглеждам назад. Точно затова си такава скъпоценност за мен. Защото за пръв път от години виждам пред себе си бъдеще, което не е трагично.

По интересен начин след този разговор темата за мъжа й, за тъжните и мъчителни събития в живота й, преди да дойде на Запад, отпадна. Не че избягвахме да говорим за миналото си преди да се срещнем, не че не говорехме за преживените трудности. По-скоро Петра повече не изпадна в онова безрадостно и мрачно състояние, което сякаш я обгръщаше винаги когато споменеше бившия си съпруг или нещо, случило се „там“, за което още не бе готова да говори. И причината да не се отдава на мрачните спомени за безрадостното минало беше, така поне ми се струваше, че се чувства щастлива. И защото в живота ни заедно имаше безподобна лекота и ритъм.

Заради книгата, която пишех, прекарвах повечето дни в дълги и целенасочени обиколки в града. Използвах писмото на издателите си в Ню Йорк като претекст да прекарам цял ден с един от американските войници, обслужвали контролно-пропускателния пункт „Чекпойнт Чарли“ в американския сектор. Прекарах чудесен следобед с швейцарски историк на архитектурата, който живееше в Берлин. Този човек знаеше абсолютно всичко за архитектурното наследство на Алберт Шпеер, а междувременно сподели, че жена му наскоро била избягала с български поет емигрант, който пишел „нечетими модернистични източноевропейски глупости“. Американският войник пък ми сподели, че имал жена и дете в някаква дупка в Кентъки, в която не възнамерявал да се върне. Освен това се заговорих с възрастен чернокож американец, джаз пианист на име Боби Блейкли, който всяка нощ свиреше в бара на хотел „Кемпински“. Живеел все в една и съща стаичка близо до Шпандау от края на 50-те и бил от онези изгнаници без корен, които имали шепа приятели и почти никакви лични привързаности, но не бил пропуснал нито едно изпълнение шест пъти седмично в „Кемпински“ от назначението си през 1962-ра.

Тези истории ме интересуваха не само защото всеки живот е роман сам по себе си, а и защото малко по малко започвах да осъзнавам, че начинът да създам характерен портрет на Берлин е през историите на хората, на чийто път самият аз попадам. Също както съзнавах, че ще напиша и за Омар от „Кафе Истанбул“, навярно ще преоткрия и Аластър, ще го превърна в кореняк лондончанин, най-вероятно ще представя Мехмет като иранец и ще преместя апартамента, който споделяхме, в друг край на Кройцберг, може би дори в безликата пустош, обитавана от Петра.

Разбира се, всичко случващо се в живота ми с Петра също влизаше в бележника. Нима и на това гледах като на материал? Навремето си казвах, че воденето на толкова стриктни бележки е просто начин да изразя най-важната и съществена промяна в живота ми. Истината обаче беше друга. Ако пишеш, за теб всичко е материал. И отчасти бях наясно: като записвам всичко, мога да убедя сам себе си, че да, всичко това се случва наистина; да, наистина съм срещнал любовта на живота си.

Всяка сутрин се събуждах и заварвах Петра до себе си — просто я гледах, все още спяща, и се дивях; по някое време тя се размърдваше и ме поглеждаше с усмивка, докосваше устните ми и винаги казваше едно и също: „Ето те“. След като после отидеше на работа, прекарвах остатъка от сутринта в писане, после слизах при Фицсимънс-Рос, двамата бяхме установили свой нов ритуал — ранен обяд в „Кафе Истанбул“.

В деня след прибирането от болницата той излезе и си поръча всички необходими четки и бои, прекара часове със собственика на близкия магазин за художници (наричаше го свой paint meister) да смесват различни нюанси на синьото, докато постигнат желаните от Аластър небесносиньо, аквамарин, кобалт и тюркоаз. В ателието бяха доставени и три новоопънати платна. На третата сутрин след прибирането на Аластър слязох да го видя и го заварих с гръб към мен, със слушалките на ушите, капеща четка в едната ръка, кръжеше пред платното като матадор пред разярената си плячка. Внезапно по платното пръсна кобалтовосиньо. От тайното си скривалище на стълбището наблюдавах как белият фон на платното изчезна под премерената атака на синьото. Като гледах как Аластър се е впуснал устремно в работата си, си помислих: този човек проявява повече смелост от почти всички, които познавам. Издръжливостта е нещо, което осъзнаваш, че притежаваш, когато си я наложиш.

— Ако не беше фактът, че съм триста марки седмично напред, още утре щях да се върна към дрогата — обяви Аластър един ден на всеослушание пред Омар и персонала му в „Истанбул“.

— Да беше го извикал по-силно, че да може и куката отвън да те чуе — отбелязах.

— Когато за последно проверявах, не можеше да те арестуват само защото си изказал на глас незаконно желание. Както и да е, берлинските власти винаги са смятали, че наркоманите придават на този град определен характер. Истината е, че трябва да ни плащат, за да се боцкаме на живописни места. А това, което чуваш в момента, е един от страничните ефекти на метадона. Необходимостта да бълваш глупости нонстоп. Като например: какво е усещането все още да си тъй отвратително влюбен?

— Отвратително прекрасно.

— Това е очевидно. Съветвам те да внимаваш. Прекаленото щастие влияе зле на твореца. Няма го отчаянието, няма я тръпката.

— Говориш с клишета и го знаеш.

— Колко истински щастливи хора познаваш от така наречените творчески среди?

Замислих се за момент.

— Нито един.

— Точно това имам предвид.

— Но от друга страна, опираме до въпроса — не се предадох аз — колко истински щастливи хора познаваш извън така наречените творчески среди?

Без да се замисли, Аластър отговори:

— Нито един. Но я се виж. Ти си на път да се почувстваш щастлив, въпреки че безрадостното ти детство продължава да тегне над всяка твоя крачка.

— Убеден съм, че с времето това ще се уталожи.

— Не, остани гневен към всичко. Ще ти помогне да запазиш баланса спрямо цялото сияние, което ви облива с фройлайн Дусман. С беглите впечатления за нея от последните няколко седмици бих казал, че вие, сър, правите добро и на нея. И тя си има тъмни страни, нали?

— Всички имаме.

— Нищо повече няма да кажа.

— Добре — кимнах, защото, освен ако връзката не се разпада и имаш нужда да изговориш нещата с близък приятел, едно от основните неписани правила на любовта е да не обсъждаш тревогите, притесненията, страховете на човека, когото обожаваш, с трето лице.

Това не само е предателство, но и руши в дълбочина един от основните аспекти на любовта: факта, че двамата с твоя любим издигате стена срещу дебнещите злини, които върлуват в света. Или поне романтичната надежда е такава.

Но тази надежда бе намерила благодатна почва в живота, който споделях с Петра. Винаги когато тя се връщаше у дома вечер, уморена или отегчена от работата в радио „Свободна Европа“, й подавах чаша вино и тя затръшваше вратата на онова отчайващо и интригантско работно място. Същото важеше и за мен: ако бях имал кофти ден или ме глождеше тревога, че книгата няма никакъв център, в мига, в който тя се прибереше, страховете ми се изпаряваха и до края на вечерта усещах как ме изпълва оптимизъм по отношение на работата ми… вероятно защото с Петра просто ми се напомняше, че животът е и нови възможности.

Една от вечните ни теми за разговор беше Павел. Петра продължаваше да настоява връзката ни да остане тайна за затворения малък свят на радио „Свободна Европа“. Та когато се случваше да си покажа физиономията там — за среща или на запис с Павел — се поздравявахме приятелски и официално, ако се засечахме в коридора или в някой кабинет.

— Хората тук имат толкова малко теми за разговор — обясни ми Петра. — С огромен кеф биха посветили часове на „аферата“ ми със сътрудник на радиото с всякакви примитивни коментари.

— Хм, освен ако някой не ни види да се целуваме на улицата, как може да се разбере, че сме заедно?

Но точно това се случи. Една вечер отидохме да гледаме „Апартаментът“ на Били Уайлдър в кино „Делфи“ до метростанцията на Зоопарка. След филма, докато излизахме на улицата, придърпах Петра към себе си и я целунах, в същия момент чух глас:

— Колко очарователно.

Павел идваше право към нас на път за киното.

Двамата с Петра тутакси се разделихме. В първия момент тя го погледна като сърна, попаднала в светлината на фарове. После много се смути, докато Павел ни оглеждаше ухилен. Изглеждаше доста наквасен.

— Колко интересно — рече той. — Аз пък си мислех, че дисидентите нямат талант за скришните неща.

— Стига де — казах.

— О, мачото американец защитава тъжната емигрантка.

— Да се махаме — подканих Петра.

— „Да се махаме“ — повтори Павел, като наподоби акцента ми. — Тъй рече авторът на лъскава журнална проза, който се мисли за голямата работа.

— Направил си се на маймуна — обади се Петра.

— Ти пък си посредственост, дето се мисли за…

И тогава го фраснах. Право в диафрагмата. Неочаквано за самия себе си. Никога преди не бях удрял човек. Той се преви одве и заповръща цялото пиене, с което явно се беше наливал цяла вечер. Двамата с Петра забързахме към метрото. Не разменихме нито дума, преди да се настаним в мотрисата, там поклатих глава и се обадих:

— Боже мили, не мога да повярвам, че това се случи.

— Здравата го тресна.

— Надявам се, че е добре.

— Заслужи си го.

— Все още съм в шок.

— Той е жалък малък деспот и съм ти благодарна, че го цапардоса заради мен.

— Мислиш ли, че ще…

— Че ще се опита да ме уволни ли? Едва ли. Хер Уелман е наясно, че Павел ме ухажва и ме тормози, понеже отказвам да спя с него. Уелман го предупреди и тормозът секна. Павел не би предприел нищо срещу мен, не би посмял. Срещу теб обаче…

— Не разчитам на радио „Свободна Европа“ за оцеляването си.

— Ами да. На мен пък никога не ми се е случвало да ме защитава мъж. Така че, ако копелето Павел се опита да те отреже като сътрудник, ще говоря с Уелман. Това, че сме заедно, естествено, ще е новината на деня в службата.

— Толкова ли е лошо?

— Сега вече изобщо не ме е грижа кой знае. Ако някой ме попита, ще кажа истината — ти си човекът, когото обичам.

Както се оказа, не се наложи Петра да прави подобни изявления в радиото, защото Павел се обадил, че е болен, и не се появил няколко дни. Когато се завърнал към продуцентските си задължения и почукал на стъклото на Петра, бил строго делови, подал й текст за превод, информирал я, че не бил на работа заради „гаден стомашен вирус“, поинтересувал се как е тя и в крайна сметка демонстрирал професионална сърдечност, каквато до онзи момент не бил проявявал. Същия ден беше оставил съобщение в „Кафе Истанбул“ с молба да му се обадя. Когато му звъннах, беше самата любезност, попита дали бих написал материал за наследството на Караян за три дни. Предложи ми 2000 марки хонорар — почти четири пъти повече, отколкото ми плащаше обикновено.

— Доста щедро заплащане — казах.

— Мисля, че го заслужаваш — отвърна той, без в тона му да проличи някакво смущение или угризения. — Така или иначе, си изряден и първокласен сътрудник.

Естествено, написах очерка за Караян. Петра го преведе. Когато се появих при Павел за записа, с Петра се засякохме в коридора. Разменихме любезности. Вечерта вкъщи тя каза:

— Мисля, че твоят удар беше най-хубавото нещо, което някога се е случвало на Павел. Макар никой в офиса да не знае какво е станало, всички повтарят едно и също: човекът се е цивилизовал… поне засега.

— Хм, когато взема онези две хиляди марки, защо не духнем към Париж?

— Наистина ли го мислиш? — изуми се тя.

— Разбира се, че го мисля. Днес се навършват три месеца, откакто сме заедно. Един вид, имаме празник. Защо да не направим нещо екстравагантно и специално. Така че кажи кога…

— Би било чудесно да изкараме четири-пет дни там. Може би ще успея да си взема кратка почивка.

— Само кажи и ще задействам нещата.

— Париж. Не мога да повярвам.

На другата сутрин — беше събота — Петра стана рано. Когато се събудих, целият апартамент беше основно изчистен — работа, която обикновено вършехме заедно — тя се беше върнала от пералнята с дрехите, които бях оставил предния ден, и сега гладеше втория ни комплект чаршафи.

— Нямаше нужда да правиш сама всичко — казах, докато се размърдвах, за да поема подадената ми чаша еспресо.

— Не можах да спя и трябваше да върша нещо.

Вече съвсем буден, протегнах ръка към нея.

— Нещо не е наред ли? — хванах китката й.

Тя приседна на ръба на леглото, но сякаш не можеше да ме погледне.

— Просто служебни проблеми, това е — отвърна и извади цигара от джоба на ризата си, почти в същия миг прехапа устна.

Приведох се към нея.

— Не е заради работата. Какво има?

— Трябваше да ти кажа нещо още преди седмици… преди месеци… но се страхувах да говоря.

— Защо?

— Защото ме беше страх, че ако знаеш…

— Кое ако знам?

Тя се изправи и отиде до другия край на стаята, седна на стол, очите й се насълзиха, тръсна глава в опит да преглътне хлиповете. Спуснах се към нея и я прегърнах, залюлях я.

— Извинявай — прошепна тя през сълзи. — Толкова съжалявам.

— За какво?

— Причината всичко тази сутрин да ми се струва толкова трудно… е… че…

— Да.

— Днес е рожденият му ден.

— Чий рожден ден?

Тя се дръпна от прегръдката ми и отвърна поглед.

— Днес е рожденият ден на сина ми Йоханес. Става на три.