Дъглас Кенеди
Моментът (13)

Пет

Късметът най-сетне дойде и при мен.

Няколко часа по-късно, докато седях на пейка в парка в Тиргартен, това изречение — особено изящният начин, по който Петра изговори тези думи — ми се въртеше в главата. Защото всъщност тя говореше от името и на двама ни.

Това било значи.

Ето какво осъзнах, и то с такава сила, че можех да седя на пейката при температура под нулата, без да забелязвам студа. Любов. През всички дни след първата ми среща с Петра продължих да се опитвам да овладявам емоционалната вълна, която ме атакуваше с мисълта: не е възможно. Изредих си наум десетки причини нищо да не стане, подсказах си основания Петра да охладнее към мен и да ме отблъсне. След като избяга при първата ни вечеря заедно, изпитах болезнено чувство на загуба. С нейното изчезване дойде осъзнаването, че просто не би могло да се получи; че вратата се е затръшнала пред нещо тъй осезаемо, тъй взривяващо, тъй възможно, тъй огромно.

А сега… сега… всичко беше истинско, конкретно. За пореден път се улових да превъртам лентата на последните трийсет и шест часа в апартамента ми: неутолимата страст и, разбира се, увереността, че съм срещнал жената на живота си. Докато седях и гледах мразовитото берлинско небе, изпитах истински ужас, когато си казах: ами ако днес тя изпадне в паника и направи онова, което аз сторих с Ан: ако избяга от мен, който просто искам най-доброто за нея, за нас?

Имай й доверие, имай й доверие, опитах се да си повтарям. Вече не си сам на света. Имаш до себе си човек, който не само те вижда така, както ти виждаш нея, ами който иска всичко толкова силно, колкото и ти.

Студът най-сетне ме подгони — и понеже вече бях тичал до Тиргартен, се насочих към болницата. Сутринта бях излязъл с малка рапица на гърба, в която носех цялата поща на Аластър плюс няколко вестника и стари броеве на „Ню Йоркър“. Когато се появих до леглото му и стоварих купчината писма и списания, коментарът му беше:

— Как беше онзи стар лаф: „да убиеш вестоносеца“. Така де, нужно ли е да ми мъкнеш всички писма, дето ми ги пращат всякакви кръвопийци банки и фирми?

— Животът, уви, продължава… и си рекох, че като те разкарат оттук, може да не искаш да се върнеш в стая, тъпкана с кредитори.

— Носиш ли ми чековата книжка?

— В папката с всичките сметки е.

— Ти си по-организиран даже от мен. А шибаното списание „Ню Норкър“ не мога да го понасям. Разни благородници англофили от Нова Англия описват как шибат жената на комшията в детската стая, докато над Бостън се сипе сняг, а долу в дневната всички пеят католически химни. Следват осемдесет страници опяване за произхода на ножа на швейцарската армия. Знам, че това кара американеца от Източния бряг да се чувства светски и начетен, но такава скука…

— Значи абстиненцията ти мина?

— Хващаш ме в приемливия ми половин час. Все пак заместителят, макар и боклук, прави дните ми малко по-поносими. Според докторите ще вися тук още поне две седмици, докато се убедят, че съм абсолютно чист, прероден и дрън-дрън. Но дай да приключим с вечната тема за мен и да насочим погледа си към очевидното, което е пред мен.

— Тоест?

— Леле, колко сме свенливи. Свенлив, притеснен, срамежлив… брей, изчерви се.

— Не те разбирам, нямам идея какви ги говориш — рекох с усилие да възпра идиотската усмивка, дето грейваше на лицето ми.

— Името й, мосю. Името.

— Петра.

— A, eine Deutsche…

— Аха.

— Любов, а?

— Толкова ли личи?

— Прозрачен си ми като вода, моето момче. Още щом влезе, си рекох: копелето! Случило му се е. Няма да кажа нищо повече, само — и това е гласът на опита: пази го с цената на живота си. Защото това, което изпитваш в момента… се случва веднъж или два пъти в живота.

— Ти това ли изпитваше с Фредерик?

— Боже, помниш името му.

— Разбира се, че помня името му.

— Да не продължаваме да говорим за него, иначе може да си бия камшика и до няколко часа да си вкарам доза. Целта ми е за в бъдеще да живея по някакъв поносим начин. Казано другояче, предпочитам занапред да избягваме тази тема. Защото…

Умълча се за момент, после се извърна и погледна през близкия прозорец, зимната светлина обля лицето му и подчерта тъгата, смекчена от интересно излъчване — сякаш, щом усети какво ми се е случило, това озари и него със същото сияние, същото усещане за възможности, за емоционална необятност.

— А сега изчезвай — рече. — Трябва да се отдам на прозаичния живот и да бягам от всичко, което изпитваш ти, защото ще се пръсна от завист.

— Ясно.

— Но утре пак ще дойдеш, нали?

— Разбира се.

— Новини от Мехмет?

— Днес му изникна нещо друго, така че не успя да дойде. Но като изключим финалното минаване на пода, ателието ти в общи линии възвърна предишния си вид. Всъщност изглежда чисто ново и много по-приятно.

— А когато най-сетне се отърва от този затвор, възнамерявам да докажа на света колко съм жилав. Всичко, унищожено от онзи бездарен непрокопсаник, мога да го възстановя за броени дни.

— Изобщо не се съмнявам.

— Ще ти кажа още нещо, преди да обявят, че часовете за свиждане са изтекли… наслаждавай се на късмета си. Дошли са ти четири аса, приятелю. Изиграй ги.

Докато тичах към къщи, думите на Аластър продължиха да кънтят в главата ми, както съветите на мъдрец винаги остават задълго — така де, ако позволиш да покълнат в душата ти и да се развият. И когато започнеш за пръв път да вярваш на сърцето си.

Върнах се в апартамента и свалих от леглото намачканите чаршафи. Застлах нови и отскочих до корейската пералня на две преки от жилището, за да оставя мръсните. Оттам отидох до месарницата и купих пиле, после минах през турския магазин на ъгъла за грах и картофи плюс още две бутилки пино гриджо, дето го изпихме с такава лекота предния ден. Като се прибрах, подготвих пилето с картофите, после излъсках плотовете, сложих чисти кърпи навсякъде, постарах се всичко да е безукорно. Щом наближи шест, взех с нетърпение да поглеждам часовника си през пет минути. По едно време чух да се превърта ключ долу на входа. Втурнах се по стълбите и посрещнах Петра на прага, такето в ръката й беше подгизнало от вечерната суграшица, в едната си ръка носеше куфар, в другата — торба с покупки. Но това, което забелязах най-напред, преди всичките тези второстепенни подробности, бе широката й сияйна усмивка, блясъкът в очите й, как трескаво стовари покупките на близкия стол, пусна куфара на пода и се метна в обятията ми. Целунахме се страстно, притиснахме се един до друг, Петра обхвана главата ми и като откъсна устни от моите за момент, ме погледна и пророни:

— Слава богу, че си тук.

— Разбира се, че съм тук.

— Цял ден се притеснявах… страхувах си, че ще ми бъдеш отнет…

— И аз имах същите страхове, изпитах същия ужас. Но сега…

— Да се качим горе — прошепна тя.

Щом се стоварихме на леглото, започнахме да се събличаме един друг и да си повтаряме шепнешком Ich liebe dich отново и отново, Петра пак рязко ме притегли върху себе си, за да проникна в нея, нададе пронизителен стон, заби пръсти в гърба ми, любихме се неистово, лудешки. След известно време — изгубих представа за минутите, часовете, дори за деня — Петра каза:

— Искам да се любим така и през следващите двайсет години.

— Искам да се любим така, когато решим да си направим дете.

Тя ме погледна с изненада.

— Наистина ли го мислиш? — попита.

— Прибързах ли?

— Не бих казала.

— Нямах предвид да стане другата седмица. Просто… — млъкнах, притеснен, че съм навлязъл в деликатна тема.

— Давай — рече тя, докато галеше лицето ми.

— Ако обичаш някого, по някое време е нормално да пожелаеш да имаш дете от него. Не мога да повярвам, че го казвам, защото… ами защото никога досега не ми е хрумвала подобна мисъл.

— Ами ако ти кажа, че ти си първият мъж, от когото някога съм искала да имам дете… Хм, надявам се, че няма да се стреснеш дотолкова, че да избягаш във Френския чуждестранен легион.

— Никога няма да избягам от теб. Напротив, искам всичко възможно за нас. Всичко.

— И аз, и аз. И трябва да знаеш, че никога не бих те спряла да обикаляш света, за да пишеш, стига след това да се връщаш при мен.

— Точно в момента не ми и хрумва да пътешествам.

— Но ти това работиш, Томас. Не искам да те променям. Просто искам да съм част от живота ти.

— Както и аз искам нашият живот да бъде точно такъв. Наш живот. А това би могло да означава и да пътуваме заедно.

— Но може би ще ти преча.

— Никога, никога не би могла да ми пречиш.

— Всичките тези часове без теб днес… бяха почти непоносими. Тръгнах си навреме след работа, минах през квартирата и събрах малко дрехи.

— Да, много се зарадвах да видя, че носиш куфар.

— Но това, което е ужасно типично за мен, е фактът, че цял ден продължих да си мисля, че щом видиш куфара, ще си промениш решението, ще си кажеш, че избързвам с преместването.

— А пък аз цял ден си мислех, че може да охладнееш и пак да избягаш някъде.

Останахме в леглото още час: един до друг, гледахме се в очите и говорехме, говорехме…

— Знаеш ли онзи сонет на Рилке, който започва така: „Изпреварвай разлъката, нейната мъка е мнима“^[1]?

— Доста страховит съвет.

— Но когато прочетеш цялото стихотворение — това е един от сонетите му към Орфей — ще видиш, че всъщност става дума за необходимостта да приемеш преходната природа на всичко.

— Любовта обаче не е преходна.

— Тя е прекрасно чувство, Томас. Но тъй като и аз, и ти сме смъртни, колкото и да не ни харесва, след осемдесет години няма да ни има. Не можем да заобиколим преходността, каквато е временният живот. Но в сонета Рилке всъщност ни призовава да отдадем почит на мимолетността, с която се борим. И тези редове са написани точно за хора като нас, които не вярват във вечните неща; когато ги прочетох за пръв път, бях в пълен шок.

— Спомняш ли си ги?

Без да сваля поглед от очите ми, както лежахме, стиснати за ръце, тя започна да декламира тихо, но с ясен глас:

Ти бъди, но познай и закона на не-битието,

на безкрайното дъно, където трепери сърцето

и се сбъдва копнежът, макар и веднъж, но докрай.

— Макар и веднъж — повторих аз. — Адски вярно.

— Затова стихотворението звучи толкова впечатляващо — защото откликва на необходимостта да направим най-доброто от субстанцията, наречена живот.

— Който ние с теб ще изживеем заедно.

— Напомняй ми го често, ако ме завърти вихрушката на ежедневието.

Гладът най-накрая ни прогони от леглото. Сложих пилето във фурната („Колко мило, че си сготвил за нас“, рече Петра), после й помогнах да разтовари покупките. Също така й показах мястото в гардероба, което бях освободил за нея. Носеше само три ката дрехи: две поли, семпла хипарска рокля на цветя, коженото си яке и сако от туид. Гледката на тези дрехи, увесени в гардероба — заедно с два пуловера и бельо, които тя подреди на един рафт — ми достави такова удоволствие, каквото и видът на тоалетните й принадлежности в банята. Значи вече се пренасяше при мен. Животът ни заедно наистина започваше.

По време на вечерята същата нощ тя каза:

— Ето един въпрос, който никога през живота си не съм задавала на мъж: „Как, за бога, си се научил да печеш пиле толкова удивително“?

— Това е умение, което придобива всяко американско момче. Баща ми, освен че работеше в рекламата и къркаше здраво, беше доста добър готвач.

— А майка ти?

— В кухнята беше истинска принцеса. Баща й, бижутер от Даймънд Дистрикт, можел да си позволи прислужница, поради което баба ми не правела почти нищо друго, освен да играе канаста, да се оплаква какво разочарование е животът й и да натяква на майка ми, че не струва нищо.

— И майка ти повярвала, така ли?

— Абсолютно, и в това до голяма степен беше нейната трагедия. Тя получила образование в подходящите училища. Била начетена и в никакъв случай не била глупава. Но се омъжила за неподходящ човек като някакъв нелеп акт на бунт, а после не можеше да се примири — според самата нея — с унизителното си положение… макар че дори само като ти го говоря всичко това, се чувствам нелепо в сравнение с начина, по който ти си живяла в Източен Берлин.

— Знаеш ли, Томас, не е нужно да се чувстваш длъжен да подценяваш несгодите от детството си само защото те не съответстват на ужасите, които са се случвали в ГДР. Познавам хора, които са имали чудесно детство и тук. Както и такива, които са били нещастни. Благоприличие, жестокост, щастие, нещастие… всички тези аспекти на човешката емоционална палитра са безпределни, не мислиш ли? Важното в крайна сметка е какво е усещането, което детството ти оставя у теб. Дали си човек, изпълнен с гняв към света, или си способен да се справиш с всичко, което ти сервира. Вярваш ли, че заслужаваш щастие, или правиш всичко възможно да унищожиш шанса да се чувстваш добре. И ако животът ти е бил труден, тъжен…

— Аз вярвам, че щастието е възможно.

Тя прокара пръстите си между моите.

— И аз — поне откакто ти влезе в живота ми.

— Влезе в живота ми. Звучи прекрасно.

— И съвсем точно. Общо взето, така функционира животът и най-вече така се променя. Живееш си някак, буташ всекидневието, обичайните дела, всичко върви. Започнал си да се примиряваш, че животът е такъв. В един момент влизаш в кабинета на шефа и… до тук. За мен най-мъчителното беше да не съм наясно дали ти си изпитал към мен същото, което аз към теб.

— Искаш да кажеш, че и ти си го усетила веднага?

— Недей да се правиш на толкова изненадан.

— Но аз наистина съм изненадан. Ти беше много резервирана, дистанцирана.

— Защото умирах от ужас, че може да не стане, или че може да избягам, понеже ме е страх, че може да не стане… което, естествено, направих в онзи ресторант.

— Но се върна. Избра щастието.

— А сега — прошепна тя — да се връщаме в спалнята.

Не можехме да се наситим един на друг. Това беше тотално взаимно опиянение; физическа цялостност, която изразяваше емоционалната цялостност на онова, което и двамата изпитвахме. Това имат предвид хората, когато използват израза „истинска любов“.

Вечерта заспахме рано. Когато се събудих на другата сутрин, чиниите бяха измити, закуската бе сервирана на масата, а от грамофона звучеше Бил Еванс.

— Не беше нужно да правиш всичко това — казах, докато се добирах до масата все още в полусън, и целунах Петра за добро утро.

— Напротив, нужно беше, а днес ще мина през къщи и ще донеса малко плочи. Така че утре се готви да се будиш с „Токинг Хедс“ и албума им Stop Making Sense.

Поговорихме си за предстоящия ден и как на Петра й предстои да работи върху дълъг и досаден превод на някакъв очерк за Хайнрих Бьол.

— Чудесен писател, но в ръцете на сухия английски професор, написал текста, „Изгубената чест на Катарина Блум“ звучи като пътя към Голгота…

— Интересен избор на текст за обсъждане по радио „Свободна Европа“, предвид че в него има остра критика на Федералната република, особено на разузнавателните й служби.

— Мисля, че очеркът е бил поръчан точно поради тази причина — за да се покаже как вие на Запад… — Тя изведнъж се усети и се коригира: — Ние на Запад.

— Не е нужно да се поправяш. Ти си изгнаник. Като така…

— Може би един ден ще се почувствам на мястото си тук.

— Или другаде.

— Дали ще ми хареса Америка? Дали бих свикнала?

— Ако бях от някое малко градче в Индиана или Небраска, мисля, че културният шок би бил огромен. Но ти и Манхатън? Ще бъде любов от пръв поглед.

— Обожавам категоричността ти, Томас.

— Ще те заведа в Манхатън.

— Може ли да тръгнем още днес?

— Разбира се.

— Ще го направиш веднага?

— Само кажи, звънвам и запазвам два билета.

— Притесни ме.

— Защо?

— Защото, дори да исках, не бих могла да напусна Берлин. Договорът ми с радио „Свободна Европа“ изтича чак след година. Държавният департамент на Федералната република, който отговаря за интеграцията на гражданите на ГДР в Западна Германия, ми намери тази работа. Също както ми намериха квартира и ми платиха три хиляди марки — което за мен е цяло богатство — за да си купя дрехи, чаршафи, кърпи и като цяло да улесня прехода си тук. Би било знак на неблагодарност от моя страна да прекратя договора си… нали?

— Ще го преживеят. От друга страна, книгата ще ме задържи тук за още доста месеци, така че съм готов да остана в Берлин дотогава, докато ти можеш да напуснеш. С други думи, Манхатън ще трябва да почака…

— Но не много — целуна ме тя. После, докато раздигаше масата от закуската, продължи: — Само да оправя тук и няма да е зле да тръгвам за работа.

— Върви да се обличаш, аз ще се погрижа.

— Мъж, който пазарува, готви и мие чинии.

— Не може да е чак толкова необичайно, а?

— Просто… бившият ми съпруг беше доста „традиционен“ на домашния фронт. Писател. Пиесите му рядко виждаха сцена. Едната обаче я поставяха къде ли не, из цяла Източна Германия. Друга му докара сериозни неприятности. Но това е отделна история. И при всичките му приказки за Kameradschaft — другарство — беше доста консервативен за тъй наречените роли на половете. Аз бях негова жена. Той очакваше от мен да поддържам апартамента чист, да готвя, да пера. Нямаше значение, че пиесите му повече не се поставяха и че дори не му се позволяваше да работи… — Тя се спря насред думата. — Не искам повече да говоря за това, наистина. — В тона й прозвучаха отбранителни нотки, но тя се сепна веднага и рече: — Боже, чуй ме само. Говоря ти всичко това по своя лична инициатива, а после ти се ядосвам.

— Не бих казал, че ми се ядосваш.

— Престани да се държиш толкова разумно, Томас. Спокойно можеш да ми кажеш, когато ставам непоносима, а знам, че се случва.

— Никога не бих те разпитвал за подробности от живота ти там. Но е очевидно, че ме интересува всичко свързано с теб — или всичко, което искаш да ми кажеш. Когато ти прецениш. Не настоявам. Ни най-малко.

— Само дето трябва да ходя на работа. Ти какво имаш за днес?

На долния етаж се чу машината за циклене.

— Изглежда, Мехмет вече е започнал. Така че ще му помогна. А после… ще трябва да изляза и да пообиколя малко града. Мислех да се отбия до „Темпелхоф“.

— Господи! Ходила съм там. Адски призрачно място.

— Все пак е само летище, макар и нацистко. И всички разправят, че от архитектурна гледна точка е удивително.

— Така е. Но мястото е символ на национален ужас, за който в ГДР ни втълпяваха, че е извършен от другата Германия. Да, разказваха ни за лагерите на смъртта, за лудостта на нацистите. Но в източната част на Германия — според конюнктурата в ГДР — нашите победоносни комунистически братя са разбили всички в последните дни на войната и са прочистили благословената Германска демократична република от напастта на националсоциализма. Когато дойдох да живея в Западен Берлин, естествено, изчетох всичко за онези времена. Работата е там, че всички ние се чувствахме виновни — и ужасите, извършени в наше име, са неизброими. Но си мисля, че това, което остана най-необяснимо за мен, бе да установя, че ние, das deutsche Volk, сме позволили всичките тези чудовищни неща да се случат. Цялото разделение на Германия — фактът, че над петнайсет милиона нейни граждани са се озовали в затвора на една тоталитарна система — се корени в това, че сме приели нацизма. Странно е, не мислиш ли, че когато един кошмар приключи, веднага го замества друг. Така е устроен светът, предполагам, но това е и отражение на нас самите. Ние създаваме кошмари. И често хвърляме други хора в тях.

Това ли се е случило с теб? — исках да я попитам.

Изведнъж усетих, че Петра отчасти копнее да избълва всичко, но навярно се страхува от реакцията ми. Прииска ми се да й кажа: просто събери смелост и ми разкажи. Защото те обичам. И защото каквото и да се е случило, е било при изключителни обстоятелства.

Същевременно интуицията ми подсказваше да не настоявам. Когато е готова, Петра ще ми разкаже за тази мрачна тайна в живота си.

— Искам да знаеш едно — промълвих. — Отсега нататък животът ще е по-хубав. Или поне така ми се иска за теб, за нас.

Тя се приближи и зарови глава в рамото ми, притисна се до мен, прошепна:

— Благодаря ти. — Обхвана лицето ми и ме целуна. — Още девет часа далече от теб — рече. — Тази идея ме ужасява.

— Ще бъда тук, когато се прибереш довечера. Може да отидем да послушаме музика в „Кунстхаус“ към десет.

Имах предвид едно местенце, където свиреха джаз, само на няколко преки от апартамента.

— Само ако преди това ми позволиш да сготвя нещо за вечеря.

— Разбира се. Но само ако ми дадеш списък на покупките, за да набавя всичко необходимо следобед.

— Но половината удоволствие на готвенето е пазаруването преди това. Просто си бъди вкъщи в шест, моля те.

— Че къде другаде да бъда?

Целунахме се пак с такъв копнеж, че миг по-късно се озовахме в спалнята и се събличахме. Има ли нещо по-удивително от първите месеци на любовната връзка? Печалните сред нас (а всички ние сме в някаква степен обзети от печал) винаги говорят за това, че любовта неизменно се променя, че първоначалната страст изтлява с времето, става по-рутинна. Но когато си в плен на нова любов, която ти се струва толкова удивителна, всеобемаща, съдбовна, как би могъл да мислиш за пет години напред, когато ще лежиш буден в четири сутринта, а новороденото ти бебе ще страда от колики; когато няма да си спал две денонощия; когато любенето — в най-добрия случай — е седмично събитие; когато и двамата постепенно започвате да се дразните от служебния/семейния ритъм и защо не обърнеш повече внимание на бебето?

Но сега единственото, което си мислех, беше: излиза, че любовта е възможна. И всичко това благодарение на изключителната жена в обятията ми.

Явно и Петра си бе мислила същото. Докато лежахме един до друг, тя каза:

— Никога досега не бях осъзнавала нещо… преди тези три изключителни дни с теб.

— И какво е то, любов?

— Щастието съществува.