Дъглас Кенеди
Моментът (12)

Четири

Няколко часа по-късно — пет и двайсет според часовника на нощното ми шкафче — се събудих, прегърнал Петра. Тя лежеше до мен, потънала в съня си. Повдигнах се на лакът, гледах я и си мислех: „Толкова е красива“. Докато я гледах, си припомнях последните няколко необикновени часа миг подир миг; как още с влизането в жилището ми тя ме придърпа към себе си. Секунди по-късно се целувахме толкова страстно, с такава жар, все едно бяхме двама влюбени, живели разделени с години, които по време на дългата раздяла са копнели тъй пламенно един за друг, че когато моментът на срещата най-сетне е настъпил, са се почувствали ненаситни.

Започнахме да се събличаме един друг и запристъпвахме към спалнята. Още щом паднахме върху матрака, тя ме извъртя отгоре си и изпищя пронизително, щом проникнах в нея, после сключи крака зад гърба ми, за да ме поеме колкото е възможно по-надълбоко. Обхванала с длани лицето ми, тя ме гледаше с такова желание, с такава необходимост, такава надежда и страст, че тутакси признах онова, което бях осъзнал, почувствал дни по-рано, в онзи момент, когато тя за първи път се появи в полезрението ми.

— Ich liebe dich.

— И аз те обичам.

Тези думи бяха прошепнати, все едно си давахме обет един пред друг. После бавно, със страст, която беше съвършена и абсолютна, започнахме да се любим. Тя се разрастваше, копнежът ни един по друг стана почти главозамайващ, необуздан, направо безумен. Любовта ни беше взаимна и пламенна във висша степен.

След това лежахме прегърнати, гледахме се в очите омаяни, разтърсени, осъзнали, че навярно това е началото на дълбока и драматична промяна в живота и на двама ни.

— О, моя любов — прошепна тя и ме прегърна с все сила. — О, моя любов…

— Твой съм — отвърнах шепнешком, галейки лицето й.

Тя зарови глава на рамото ми и се разплака.

— Няма нищо — притеглих я още по-близо до себе си. — Обещавам ти, че вече всичко ще бъде наред.

— Няма как да знаеш… не можеш дори да си представиш… — шепотът й заглъхна.

— Кое да си представя, любов?

— Когато изчезнах тази вечер, с часове обикалях по улиците, ужасена…

— От какво?

— Ужасена, че съм те изгубила заради своята лудост. Ужасена, че не мога да приема щастието, което си мислех, че е възможно да изживея с теб.

— Но този страх… на какво се дължи?…

— На много неща. Неща, които с времето ще ти разкажа. Но засега… моля те… Искам просто да остана в мига… В този невероятен момент. С теб. Прегърни ме силно, колкото можеш по-силно, искам тази нощ да спя в обятията ти, както и утре, и другата седмица, следващия месец, година, новото десетилетие, идния век…

— Дотогава ще си прекарала в прегръдките ми над шестнайсет години. Каква прекрасна мисъл.

— Обичам те, Томас.

— Обичам те, Петра.

Тя надигна глава, за да ме целуне, и легна пак на възглавницата. Ръцете ми я обгръщаха, тя затвори очи и скоро вече спеше.

Аз последвах примера й минутки по-късно, страстта, лудостта на случилото се ме връхлетя с шеметна сила. Допрях устни до шията й и също потънах в царството на сънищата.

В следващия миг беше пет и двайсет сутринта и изпитах мига на объркване, в който не знаех къде се намирам, докато не усетих Петра сладко да се намества насън. Повдигнах се на лакът и само я гледах, мислите ми препускаха трескаво. Докато човек не го изпита — а да се надяваме, че всеки някога го е изпитвал — не може да се подготви истински за неистово силното чувство на първото влюбване. Улавяш се да мислиш неща, каквито никога до този миг не си смятал за възможни. И отчаяно искаш всичко да стане както трябва — особено след като в момента живееш в приказно възвишен свят, в който всичко изглежда неимоверно благоприятно. И американецът в мен — онова начало в мен, което вярваше, че мога да се справя, че мога да преодолея препятствията, че след преминалото торнадо мога да преборя щетите — сега си мислеше, че каквото и да бе наранило и измъчвало Петра преди, ще го поправи. Ще бъда за всичко винаги до нея. Никога повече няма да допусна тя да се почувства самотна на света. Ще успокоя страховете й и ще се погрижа тя спокойно да говори с мен за всичко. Ще съм човекът, за когото да е сигурна, че може да бъде постоянната и стабилна опора в сложната житейска непредвидимост. Ще бъда нейният мъж.

Да, живеех във възвишената реалност, известна като супербия^[1] — където установих, че виждам живота по съвсем друг и необичаен начин. Както си лежах, загледан в щастливо спящата Петра, така сгушена до мен, така магично присъстваща, се изумих от настъпилата в мен промяна: как исках да дам на Петра всичко, как любовта ни бе покълнала в някаква инстинктивна истина. Да, всичко стана много внезапно, много смайващо. Но и да беше като гръм от ясно небе, какво от това? Знаех. Точно както и Петра ми каза, че знае. За пръв път знаех какво означава да си сигурен. Може да прекараш цял живот в търсене на човека, за когото си предопределен. По пътя си да правиш компромиси: едни разумни, други катастрофални, трети такива, които те захвърлят над пропастта на тихото отчаяние или отприщват тъга заради ограничените си хоризонти. Но когато — ако — намериш онзи, с когото има шанс да постигнеш нещо по-възвишено, тогава трябва да си готов, ако се наложи, да промениш всичко, за да се получи. Защото това е твоят миг, твоят час, а такъв час се явява не повече от веднъж-дваж в отрязъка от време, наречен твой живот.

След около трийсет минути се измъкнах безшумно от леглото и събрах всички мокри дрехи на Петра, разстлах ги по радиаторите да съхнат, докато тя се събуди. После, когато отидох до банята и взех хавлията си от закачалката на вратата, пътьом мярнах отражението си в огледалото. Аз съм от хората, които никога не са изпитвали радост от отражението си. Тази сутрин обаче видях усмивка на лицето си и тя беше едновременно озадачена и чудно хубава.

Върнах се в спалнята и оставих хавлията на стола откъм нейната страна на леглото, в случай че се събуди преди мен. После пропълзях обратно до нея и пак я взех в обятията си.

— Ти ли си? — измърка в просъница тя.

— Аз съм.

— Ела по-близо.

И притиснати един към друг, пак заспахме.

Когато се събудих, чух приглушен глас някъде наблизо. Отстрани на щорите се процеждаше светлина, часовникът на нощното шкафче показваше единайсет и двайсет.

Докато светът около мен се избистряше, гласът стана по-ясен. Заедно с него до мен долетя аромат на кафе. Леглото до мен беше празно, Петра си припяваше нещо в кухнята, някаква немска песен, звучеше ми смътно позната. Седнах в леглото и осъзнах, че съм необичайно отпочинал и се чувствам — това вече беше наистина ново усещане — щастлив.

— Добро утро, любов — казах.

Петра дойде от кухнята, облечена в моята хавлия. Беше толкова лъчезарна, толкова сияеща, очите й просто грееха.

— Добро утро, любов — рече и тя, седна до мен и ме прегърна.

Целунахме се страстно. Хавлията се озова на пода и се любихме отново. Този път движенията ни бяха съвсем бавни, с осъзната дълбока чувственост, с върховно удоволствие от пълното физическо сливане на телата ни.

После тя обхвана лицето ми и каза:

— Толкова е… Боже, иде ми да кажа „революционно“, но ми звучи много по комунистически! За мен обаче това е думата. Революционно. Защото това, което изпитвам в момента към теб, към нас… е навлизане в нова територия…

— Територия, която създаваме за себе си. Това е, което има значение. Ние. Всичко друго е фон, Петра. Ние.

— Най-прекрасното местоимение на света. Местоимение, което използвам за пръв път в живота си.

— Аз също… и това, както казваш, прави нещата… и за мен… толкова… да, революционни.

— Никога няма да стана от това легло.

— Не възразявам.

— Надявам се не възразяваш и да ме прегръщаш?

— Можеш да разчиташ на мен.

— Тази сутрин съм най-щастливата жена в Берлин. Толкова съм щастлива, че ще сервирам закуската в леглото.

— Няма ли да ходиш на работа?

— Снощи оставих съобщение на охраната, че все още не се чувствам добре… и след това дойдох при теб.

— А като отворих вратата и те видях…

Целувахме се дълго. После лежахме прегърнати, загледани един в друг. Докато действителността не се намеси: звукът от машина за циклене на долния етаж.

— О, мамка му — възкликнах, — съвсем забравих.

— Няма страшно — успокои ме Петра. — Като чух движение долу, излязох на стълбите и видях господин от турски произход. Попита за теб, каза, че вършите някаква работа в „ателието на господин Аластър“. Като му отговорих, че още спиш, рече да не те будя — щял утре да попита дали състоянието на господин Аластър не се е подобрило. Предполагам, че „господин Аластър“ е хазаинът ти.

— И така може да се каже. Както и много други неща. Човек с много роли е „господин Аластър“.

— Е вече съвсем ме заинтригува.

— Дълга история.

— Разполагам с цялото време на света. И искам да знам всичко за теб.

— Какво стана със закуската в леглото?

— Да се разберем. Аз нося закуската, после ти ми разказваш за този твой „хазаин“.

— Нека ти помогна да донесеш нещата.

— Не, позволи ми удоволствието да сервирам на mein Mann закуската му. Нека поне веднъж вляза в ролята на Hausfrau.

Тя изчезна към кухнята, като продължи да си припява същата песен, която достигна до слуха ми, когато се събудих.

— Звучи като Шуберт.

— Браво. Наистина е Шуберт: „На музиката“. Шуберт в типично умозрително настроение.

— Прекрасна е. А като я пееш ти…

— Моля те, не ми казвай, че съм славейче.

— Нито гукаш като гълъб. Но гласът ти е много приятен.

— Приемам комплимента. Но имам по-належащ въпрос — нещо, което искам да знам за теб. Как предпочиташ кафето — чисто или с мляко, и какво си мажеш на филията — мармалад или сирене?

— Чисто и сирене, ако обичаш.

— Също като мен.

Пет минути по-късно се върна с поднос в ръце, продължаваше да си припява Шуберт, а усмивката й беше още по-сияйна. Сложи подноса на леглото, наведе се и ме целуна чувствено по устата, после ни наля по половин чашка еспресо. Вдигна чашата си към моята и се чукнахме.

— За нас.

— За нас. — И я целунах пак.

Кафето имаше чудесен вкус. Вече минаваше обяд и бях озверял от глад. Така че ръженият хляб със сирене „Мюнстер“ изчезна светкавично.

— Така — провлачи Петра, след като приключих с втората филийка. — А сега твоята част от сделката. „Господин Аластър“. Цялата история. Всички подробности… доколкото разбирам, човекът е доста колоритен.

— Добре. От игла до конец.

И я поведох през сагата Фицсимънс-Рос. Щом приключих, Петра каза:

— Струва ми се, че го харесваш.

— Да, свикнах с него. Макар да е човек на крайностите и да живее живота си по този начин, ми се струва, че у него няма нищо злонамерено. Напротив, вижда ми се безкрайно нравствен и почтен. Колкото до изкуството му, той е изключително дисциплиниран, а в домакинството си е безкрайно подреден. Но едно от многото хубави неща в този апартамент — и трудовите и наркоманските навици на Фицсимънс-Рос — е, че всъщност всеки си живее отделно. Откакто го научих да слуша дънещата си музика със слушалки, когато рисува, водим мирно съвместно съществуване.

— Добре е да го знам — усмихна се тя.

— Така че, ако се преместиш да живееш при мен, не означава, че ще живееш с него.

— И това е добре да го знам.

— Май избързах по този въпрос.

— Аха… и това ми харесва.

Целунахме се.

— Не искам да мърдаме никъде до края на деня — вметна тя. — Вратата към света навън остава затворена.

— Чудесно.

— Прегледах шкафовете ти. Има достатъчно храна и пиене. Всъщност беше изненадващо и доста приятно да видя толкова добре зареден килер.

— Хм, аз съм от Ню Йорк. Там сме свикнали да се презапасяваме.

— Вече измислих вечерята: спагети с доматен сос и аншоа. В хладилника дори видях пресен босилек, чесън и пармезан, а също и две бутилки бяло вино. Доста впечатляващо, Томас. Ще взема да се преместя.

Пак се целунахме. После, след като се отървахме от подноса, се пъхнахме обратно под завивката и миг по-късно телата ни пак се преплетоха.

Желанието в най-чист вид е ненаситно, опияняващо и щастливо безумие. Потребността да се докосваме непрекъснато бе съчетана с не по-малко належащата необходимост да си казваме всякакви епитети, които бяха едновременно абсурдно романтични и абсолютно искрени. Като се замисля за онзи наш първи ден заедно, се сещам как използвах език на любовта, който дотогава винаги бях избягвал — защото, ако никога не си се влюбвал до полуда, дори самият израз „влюбен до полуда“ може да бъде заклеймен от моя тип саркастично настроени гражданчета като блудкав и сладникаво-сантиментален. Ала когато минеш тази граница, установяваш, че повтаряш „обичам те“ толкова често, че няма как да не се запиташ: дали искаш да убедиш самия себе си, че това необикновено място, където си се озовал, всъщност е истинско; дали този вид щастие е тъй осезаемо? Петра явно мислеше нещо подобно. По-късно същия следобед, след като отново дремнахме за час, се събудих и я заварих да седи в леглото и да ме гледа — точно както аз я бях гледал, когато спеше.

— Хей, здрасти — отроних и я хванах за ръката. — Наред ли е всичко?

— Не спирам да си задавам въпроса: „Възможно ли е това? Истина ли е?“.

— И аз се питам същото.

— И продължавам да моля онова висше създание — онзи, който никога досега не ме бе чувал, понеже знае, че се отнасям недоверчиво към съществуването му — моля те, моля те, нека не свършва. Нека нещата си останат такива, каквито са в момента.

— Защо да не си останат? Поне животът ни заедно не зависи от никого другиго.

Тя прехапа устна, изведнъж ми се стори тъжна.

— Нещо нередно ли казах? — попитах.

— Късметлия ли си в живота, Томас?

— Късметлия? Какво имаш предвид? Роден съм в Манхатън. Никога не съм имал никакви материални желания. Освен че родителите ми бяха перманентно нещастни заедно… хм, общо взето, вероятно досега доста ми е вървяло. Особено откакто правя това, което искам.

— А мен късметът винаги ме е заобикалял. Понякога съм си мислила: защо са всичките тия проблеми, всички трудности?

— Какви трудности по-точно?

— Ако си нямал късмет в живота, започваш да си мислиш, че дори нещо хубаво ти се случи, то скоро ще ти бъде отнето.

— Не е така… и няма да бъде.

— Обещай ми.

— Разбира се, че ти обещавам.

Сгуши се на рамото ми и пак се притисна плътно в мен.

— Благодаря ти.

— И аз ти благодаря.

— За кое?

— Че си такава, каквато си.

— Но ти все още не ме познаваш, Томас. Може да се окаже, че съм невъзможна, заядлива кучка.

— Е, хайде стига ми пробутва положителните си страни.

— Моля те, винаги ме разсмивай, когато стана твърде сериозна, твърде мрачна.

— С удоволствие.

— И никога не изчезвай.

— Никога.

— Но вече ти се е случвало, нали?

— Виноват. Но истината е — и това не съм го признавал пред никого — че просто съм си търсил оправдание.

— Луди сме, да знаеш.

— Какво те кара да мислиш така?

— Говорим си ги всичките тези големи приказки… след една-едничка нощ, прекарана заедно.

— Намирам, че е приказно.

— Честно, никога ли не си се чувствал по този начин?

— Никога. А ти?

— Била съм омъжена. Но беше… ъъъ, не беше същото. Не беше каквото изпитвам в момента. Лудост. Прелестна лудост.

— Няма нищо лошо в такава лудост.

— Докато я има.

— Ще я има, любов, ще я има.

На свечеряване взехме дълъг душ заедно — взаимно се сапунисвахме бавно и страстно, целувахме се непрекъснато, прегръщахме се под течащата вода. После се подсушихме взаимно и се облякохме, и се излегнахме на дивана с отворена бутилка евтино пино гриджо, запалихме по цигара. Петра огледа двайсетината плочи, които си бях купил, откакто се нанесох.

— Така значи, слушаш джаз от петдесетте. Също и квартетите на Бетовен. И Барток. И Бах на пиано. И много Брамс, което означава, че у теб има нещо меланхолично. Два албума на Франк Запа само като доказателство, че живееш през осемдесетте. Но никаква друга съвременна музика. Ни „Клаш“, ни „Секс Пистълс“, „Полис“ или „Токинг Хедс“…

— Но ги харесвам.

— Аз пък ги обожавам, понеже ги открих едва миналата година. Но нямам намерение да те критикувам за вкуса. Просто ми се видя някак… изискан. Някак по нюйоркски интелектуален. Бих искала един ден да видя Ню Йорк.

— Лесна работа.

— Сега пък аз избързвам. Би трябвало да съм по-сдържана, по-свенлива. Майка така казваше, когато взех да се интересувам от момчета. Не им показвай, че те интересуват. Прави се на недостъпна и сдържана.

— Послуша ли я?

— Опитах… но не се справих много добре. Не умея да играя роли. Пък и не обичам да бъда сдържана. Това не съм аз. Не че съм и особено романтична. Поне досега. Но май се отклонихме: темата си ти.

— Защо не избереш музика — предложих.

— Добре, Брамс. Трио за кларнет. Но ти продължавай да ми разказваш за баща си.

Извади плочата — стар запис на Бени Гудман — и я сложи на грамофона, едновремешен „Виктрола“. Бях го купил на старо от близкия вехтошарски магазин за петнайсет марки, а собственикът дори ми даде резервни иглички.

— Впечатлена съм — рече Петра.

— От кое?

— От това, че нямаш лъскаво стерео.

— Не съм им противник. Но поради липса на средства…

— А книгата, дето я пишеш… За какво е?

— За Берлин… евентуално. Но няма да знам със сигурност, докато не започна да я пиша. Което няма да се случи…

— … докато не напуснеш Берлин?

Петра нагласи плочата върху централната ос, на която можеха да се наредят до четири плочи. Щом натисна съответната ръчка, плочата с прещракване се намести върху диска, а рамото се нагласи автоматично и се спусна върху първото парче. След характерното хрущящо превъртане зазвучаха началните мрачни акорди на Брамс.

— Не планирам да напускам Берлин — казах.

— Съжалявам, извинявай… сигурно е прозвучало като скрит въпрос.

— Сега единственият начин да напусна Берлин е ако ти тръгнеш с мен.

Тя се протегна и ме целуна.

— Харесва ми, че го казваш след само един ден заедно.

— Разбрах го в мига, в който те видях.

— И аз… макар да бях ужасно изплашена от всичко това. Перспективата да бъдеш щастлив… може да бъде наистина плашеща. Чел ли си Греъм Грийн?

— Мисля, че всеки, който пътува и пише за пътуванията си, обича Греъм Грийн.

— В „Същността на нещата“ имаше нещо, което ме слиса, когато го прочетох преди около година. Подчертала съм си го три пъти: „Обзе го онова чувство на привързаност, с което ни изпълва нещастието — чувството на пълна принадлежност“^[2].

— Ужасно е добро… и точно затова Греъм Грийн е Греъм Грийн. По някакъв начин това обобщава родителите ми. Но когато го чете?…

— Помислих си: „Дали някога ще мога да избягам от принадлежността си към тъгата?“.

— Това кога беше — преди или след като заживя тук.

— Малко преди. Но…

Не довърши и за пореден път ми показа, че сме стигнали до някаква граница в разговора — по този въпрос — която не бе готова да пресече. Затова просто я прегърнах и казах:

— Вече не й принадлежиш.

Сготвихме вечерята заедно, като си помагахме за соса за спагетите, разбрахме се за броя скилидки чесън (аз предложих пет, Петра беше убедена, че не е нужно да са повече от две) и нямахме никакви несъгласия относно това, че аншоата извежда соса от стандартния вкус и го прави по-особен. Предложих да отскоча до една италианска бакалия на няколко преки и да купя багета, но Петра рече:

— Не искам да се отдалечаваш от мен тази вечер, пък било и за пет минути. Не се притеснявай, няма винаги да съм толкова обсебваща. Но позволи ми това мъничко желание…

— Разбира се — отговорих, а си мислех дали в миналото й не е имало мъж, който й е казал, че отива за цигари, и просто не се е върнал.

С общи усилия се получи вкусен сос. Докато пастата вреше в голяма тенджера, запалих свещи и отворих втората бутилка бяло вино, а Петра настърга пармезана и приглуши осветлението. Да, всичките тези дребни домашни подробности — начинът, по който свещите озаряваха силуета й, докато носеше сиренето към масата, дискутирането на въпроса колко точно трябва да бъде сварена пастата, за да е „ал денте“, и (това бе най-интересното) артистичният начин, по който Петра превърна в оригами две салфетки — още са с мен, запазиха се непокътнати в спомена ми, все едно бяха вчера. Дали това е трайното въздействие на щастието — фактът, че дори най-дребните подробности остават в паметта десетилетия по-късно?

— Ти имаш ужасно много таланти — казах, докато Петра създаваше две красиви многокрили птици от две най-обикновени салфетки.

— Занимавала съм се с оригами. Беше някакъв вътрешен порив, който усетих преди около четири години, докато работех в държавното издателство в Източен Берлин и случайно попаднах на книга за оригами под куп отхвърлени ръкописи. Идваше от Западна Германия — „Оригами за начинаещи“. Някой редактор беше преценил, че няма да мине проверката за идеологическа безупречност. Откраднах си я у дома и прекарах седмици в изучаването й. В ГДР хартията никога не е била в недостиг и аз използвах броеве на „Нойес Дойчланд“, за да изпробвам уменията си. Имахме толкова малко красиви неща около себе си — в ГДР естетиката никога не е означавала красота — че възприех оригамите като опит да разведря нещата, да пробвам да създам малки пластики от най-обикновен материал. Станах толкова добра, че Юрген настоя да направя самостоятелна изложба на моите „произведения“ в апартамента ни в Пренцлауер Берг. Дойдоха има-няма петдесетина души и всичките ми „скулптури“ бяха изкупени. Разбира се, бяхме обявили смешни цени — четири-пет източни марки, което прави по-малко от една западна марка на парче. Но за мен изложбата означаваше много. Живеех сред тези писатели и художници и най-сетне хората от обкръжението ми обърнаха внимание на нещо, направено от самата мен.

А сега сигурно съм единственият човек в Кройцберг, който може да направи японски лебед от салфетка. Да знаеш, много от приятелите ми в Пренцлауер Берг откриваха у себе си разни странни таланти поради скучния тамошен живот. Познавах най-страхотния абстракционист в Източен Берлин, Волфганг Фридрих, който наред с това беше и специалист по ремонт на тоалетни казанчета. Понеже седмици наред не можел да се дореди до водопроводчик от държавното предприятие, накрая разглобил казанчето и намерил начин да го поправи. След това се разчу, че ако тоалетната ти не работи, Волфганг е твоят човек. Сигурно е обслужвал по трийсетина тоалетни седмично, по пет марки на парче. Над сто и петдесет марки седмично — заплатата, която получавах месечно като преводач. Не че му завиждах на парите. Пет източни марки са нищо за такава работа, а Волфганг се отзоваваше до час след като му се обадиш.

Разбира се, впоследствие го обвиниха в „печалбарство“ и го прибраха за известно време. Но човекът, освен че беше източноберлинският Уилям де Кунинг, наистина разбираше от тоалетни.

— Бон апети — казах, като напълних чиниите ни със спагети със сос.

— Целуни ме.

Подчиних се. Както и преди, целувката стана доста дълга — докато Петра не се отдръпна за миг и не прошепна:

— Пастата…

Беше все още топла, когато започнахме да се храним.

— Първата ни истинска вечеря заедно — обявих.

— След която ще има още хиляди.

— Разбира се.

Тя вдигна чашата си.

— За нас.

— За нас.

Цяла вечер си говорихме до безкрай за всичко. За детството на всеки от нас. За учителите, които сме обичали и ненавиждали в училище. За първия път, когато сме ходили на танци. За първата целувка. За особеното в това да си единствено дете, а родителите ти вече да не се обичат. Най-любопитното в разговора беше, че и двамата бяхме натрупали опит с хулиганчета и избухливи класни ръководители, със срама да останеш без партньор на танците и осъзнаването с течение на времето, че не живеем в щастливо семейство. Но колкото до културните препратки — филмите, с които сме израсли, книгите, които сме чели, модните тенденции, които сме се опитвали да следваме — все едно бяхме живели на различни планети. Това, което ме втрещи най-много, беше колко изолирана и откъсната е била Петра от цял свят на привидно неидеологически материи: като например филмите на Хичкок и Бергман и френската Нова вълна, или почти цялата западна поп музика. А колкото до царството на материалното — реалполитиката на ултраконсуматорското общество срещу реалполитиката на комунистическия свят, в който търговски избор фактически не съществува — най-много ме изуми пиедесталът, на който хората в Хале са издигали модата; как Улрика, майката на Петра, лично ушила уж дънково яке на дъщеря си, като използвала румънски плат, собственоръчно боядисан в тъмносиньо, сложила метални копчета, така че се получило почти като якето „Ливайс“, дето го видяла в някакъв западен филм. „Всички приятели в училище ме питаха откъде да си купят такова яке, толкова беше страхотно.“

Разговорът се лееше безпроблемно, с лекота, с приятност, от която на човек да му се завие свят. Толкова ни се искаше да обменим информация за живота си преди — толкова ни омагьоса как въпреки невероятните геополитически различия на възпитанието ни споделяме обща гледна точка към всичко: от безсмислието на религията и отегчителността на повечето хиперинтелектуалци до важността на разказваческите умения в художествената литература и склонността да заплачем от „положителни емоции“ (по израза на Петра), например „Бохеми“ на Пучини, и общата ни вяра в пантеистичните удоволствия на величествената природа — макар че Петра, оказа се, никога не бе виждала планина.

— Ами Алпите са само на няколко часа път с влака — казах. — Доломитите също. Значи просто трябва да си организираме една седмица почивка и да отскочим дотам.

— Но това струва пари.

— Остави на мен да се тревожа за финансовата част.

— Аз ще си платя разноските.

— Всичко е въпрос на бъдещи преговори.

— Никакви преговори — възрази тя. — Само безусловно приемане на моята гледна точка.

— Ясно, значи си тайна сталинистка.

— Това, което съм, се нарича „щастливка“.

— Има нещо, което, да се надявам, ще те накара да се почувстваш още по-щастлива. — Посегнах към чекмеджето на кухненската маса и извадих ключ. — Пренеси си багажа утре. — Бутнах ключа към нея.

Тя го гледа дълго.

— Сигурен ли си, Томас? — каза накрая.

— Напълно.

Още една дълга пауза, през което време наблюдавах как хапе долната си устна, а очите й се насълзяват.

— Ти си чудна откачалка. Добре, ще донеса малко багаж утре.

— Чудесно — възкликнах, давайки си сметка, че „малко багаж“ бе деликатно напомняне да не форсирам нещата прекалено.

— Боже, колко е часът — погледна си тя часовника, после ми показа циферблата. Беше един и трийсет и три през нощта. — Виж пепелника.

Беше препълнен от поне дузината цигари, които бяхме изпушили през последните няколко часа.

— Виж и двете празни шишета от вино.

— Да не споменаваме половината бутилка шнапс преди това — додадох.

— Защо не се чувствам пияна?

— Познай.

Тя стана, дойде при мен, седна в скута ми, обви шията ми с ръце.

— Когато се събудя след няколко часа, знаеш ли какво ще си помисля? Светът вече е различно място. И най-страшното в него ще е това, че ще прекарам деня чак до здрач далече от теб.

— И за мен раздялата ще бъде ужасно дълга.

Няколко минути по-късно бяхме в леглото, унесени в прегръдка. Следващото, което си спомням, бе алармата на будилника. Погледнах и видях, че минава девет. Докато натисках бутона, Петра се протегна и ме придърпа към себе си.

— Работата може да почака още час.

Любихме се и нито за миг не погледнахме встрани един от друг — лицето ми над нейното, погледите ни бездънни и неотклонни, телата ни с движение в общ ритъм, тъй естествен, тъй страстен.

— Искам да започвам всяка сутрин с теб така — прошепна ми тя, докато се прегръщахме после.

— Бих се примирил с подобно разписание — усмихнах се.

Станах да направя закуска, а Петра отиде да си вземе душ. Кафето тъкмо беше започнало да бълбука в кафеварката, когато тя влезе в кухнята, лицето й свежо изкъпано, косата още мокра, погледна наредената маса, хляба и сиренето на дървената дъска, чашите портокалов сок, топлото кафе.

— Добро утро — поздравих.

— Добро утро. Знаеш ли какво си мислех под душа?

— Кажи ми.

— Най-после късметът дойде и при мен.