Дъглас Кенеди
Моментът (11)

Три

Една от драмите на влюбването е, че ти е невъзможно да не търсиш подтекст във всичко казано между двама ви. В този първоначален етап на любовта, когато съзнаваш, че си омагьосан, когато усещаш (но нямаш категорични доказателства), че е взаимно, и толкова отчаяно копнееш всичко да стане както трябва, се превръщаш в експерт по семиотика, като се мъчиш да дешифрираш всеки смисъл, скрит в обменяните помежду ви думи.

Или поне аз установих, че го правя, след онзи първи час с нея в „Кафе Анкара“. Цялата вечер — прибрах се в апартамента си, опитах се да чета, после излязох и обърнах няколко бири в „Черният кът“ — не престанах да превъртам в ума си жестовете и породените от тях реакции, разменените игри на думи, присъщото за двама души, които се ухажват, напрежение. И всичко това: копнежите, желанията и надеждите — едновременно общи и различни за всеки от двамата — уравновесени от чувство за самосъхранение, страх да не направиш погрешен ход, ужас да не изпиташ разочарование, да не бъдеш изпепелен.

Щом веднага поиска да вечеряме утре, явно за нея нещата са сериозни…

Ама какво ли значат всичките недомлъвки за бившия й съпруг… ако, естествено, наистина е бивш? И как само посърна, като споменах детската площадка в Пренцлауер Берг. Да не би да е искала да забременее, но да не е станало? Или мъжът й не е искал деца от нея… а може просто да си е тъжна по природа? Или е пометнала и още й е мъчно?

А защо, по дяволите, правиш подобни догадки на сляпо, като може да има десетки причини, а може просто да й е домиляло за родния дом?

Имаше нещо толкова очевидно в начина, по който Петра говореше за Източен Берлин — това беше градът, който тя продължаваше да нарича свой. Говореше за него с толкова удивително топли и закрилнически думи, не просто с носталгия за живота, който някога е водила там сред приятелите си бохеми в Пренцлауер Берг. Липсваше й всичко, което бе загърбила, но същевременно тя беше емигрантка, избягала от репресивен режим. Защо е напуснала, как е напуснала и доколко този епизод от живота й продължава да я преследва — тези въпроси търсеха своите отговори, но все още нямах право да ги задавам.

 

 

На другия ден следобед, когато с Мехмет изциклихме пода и го подготвих за лакиране, си облякох анцуга и отидох да потичам. Добре ми се отразяваше. Макар да имах лека мускулна треска от кроса предния ден, това, че се бях ограничил до седем цигари и само три бири (по онова време за мен това минаваше за лека вечер), допринесе за моя напредък. Просто сега обръщах повече внимание на големината на крачките си, на това как да пренастроя дишането си, как да поддържам постоянно темпо, докато тичах покрай Стената на север, свих наляво при Бранденбургската врата, после направих обратен завой и се върнах към Кройцберг. Когато влетях в „Кафе Истанбул“, за да изпия една газирана вода с кафе, вече бях вир-вода и на края на силите си. Още със сядането ми Омар рече:

— Сутринта към десет те търси някой си господин Павел.

Погледнах си часовника. Минаваше един. Можех да го хвана, преди да е излязъл за обяд. Помолих за телефона и набрах номера на Павел. Вдигна на третото позвъняване.

— А, Томас. Радвам се, че се обади. Имам свободен прозорец за запис следобед в четири. Записвам немската версия на текста ти в три и петнайсет, но ако успееш да дойдеш до четири, ще приключим за четирийсет и пет минути… освен ако не грешиш твърде много, докато четеш собствения си материал.

— Ами досега не съм записвал.

— В такъв случай да се готвим за катастрофа. По-добре да запазя два часа за запис.

В крайна сметка процедурата отне само час, защото, след като си изпих кафето в „Истанбул“, се прибрах, извадих ръкописа и прочетох очерка пет пъти, преди да измина целия път до Вединг. Когато стигнах в радиото, ме държаха да чакам десетина минути, които аз, естествено, прекарах във взиране в залата с надеждата да мярна някъде Петра. Де тоя късмет. По едно време Павел се появи заедно с петдесетинагодишен мъж с кисела физиономия, облечен в зелено брезентово яке.

— А, Томас, запознай се с хер Манхайм, който тъкмо записа очерка ти на немски. Хер Манхайм, ето го автора.

— Приятно ми е — поздравих аз.

Онзи просто сви рамене, след което подметна набързо към Павел, че следващата седмица щели да продължат. Кимна и си тръгна.

— Винаги ли е толкова чаровен? — попитах.

— Абе днес го видя в почти най-ведро настроение. Страда от хронична депресия, обаче има най-великия глас на света. Истината е, че би трябвало да играе Шилер в Националния театър, но е толкова навъсен и мрачен, че никой не иска да го изкара пред зрители. Както и да е, свърши чудесна работа с твоя текст — и си мисля, че промените, които Петра предложи, допринесоха много за по-доброто звучене. Все пак тя е оси, следователно е по-навътре в нещата от мен.

Оси. Той за пореден път използва пренебрежителната дума за източногерманци. Реших да не питам за тази употреба на местния жаргон и само подхвърлих:

— Тя присъства ли на записа с хер Депресия?

Постарах се въпросът ми да звучи съвсем незаинтересовано.

— Днес е болна.

Оф, да му се не види.

За щастие Павел ми го каза, докато вървяхме към студиото. Понеже беше на няколко крачки пред мен, не забеляза, че трепнах при думите му, но бързо се съвзех, щом влязохме в студиото и той ме помоли да прочета материала. Носеше хронометър и ми засече времето. Щом приключих, натисна бутона на часовника и като погледна циферблата, ме уведоми:

— Трябва да спестим две минути и осем секунди.

Това наложи да минем през текста изречение по изречение, да резнем параграф тук, изречение там, после пак го прочетох на глас и установихме, че сме с трийсет и осем секунди отгоре, затова в крайна сметка отрязахме още два абзаца.

Трябваше да се работи прецизно, а Павел беше абсолютно безкомпромисен и държеше да приключим за четирийсет и пет минути и да ме няма. Спазихме срока. Бях му благодарен, че ми даде такъв зор, защото отклони вниманието ми от мисълта, че срещата с Петра довечера ще се отложи. На толкова ранен етап в отношенията, разбира се, ти се ще всичко да върви както трябва. Никой не прелива от щастие, когато му се провали любовна среща. Казах си, че на път за вкъщи ще се отбия в „Кафе Истанбул“ — бях сигурен, че още с влизането ми Омар ще заяви с неподражаемия си безизразен вид: „Обади се някаква жена. Каза, че няма да може да дойде на срещата ви тая вечер. Кофти късмет, американецо“.

Но когато се добрах до „Истанбул“ в шест, на въпроса относно съобщения за мен Омар поклати глава.

— Имаш ли нещо против към седем пак да мина да проверя? — попитах.

— Че защо да имам нещо против начина, по който си губиш времето?

Беше ли възможно вечерта да не се провали? Веднъж Петра ми беше оставяла съобщение в „Истанбул“. Ако беше болна, сигурно би ме предупредила… защо, по дяволите, вчера не й поисках телефона? И по-важното, може би просто е решила днес да се скатае от службата и с оправданието, че не се чувства добре, да си даде малко почивка. Така че продължих към къщи с малко повече оптимизъм, изкъпах се още веднъж и се избръснах. Избрах тъмносиня риза, дъвки, ботуши и черното кожено яке, което върши работа във всякакви случаи. После се върнах в „Истанбул“.

— Няма съобщения за теб, американецо — посрещна ме Омар.

Тръгнах към метрото, за да стигна до „Пфлюгерщрасе“: улица, която сигурно е получила името си, когато в Берлин все още е имало нещо земеделско, понеже Pflüger означава орач — сега единственото зелено пространство там беше неголям парк, разсечен на две от Стената.

„Ариведерчи“ беше единият от двата ресторанта на иначе полупустата улица от постройки със заковани прозорци, голяма част от които изглеждаха като да са използвани от бездомници. Почти навсякъде по порутените огради имаше графити. Две-три от старите блокчета изглеждаха обитаеми, но състоянието им беше плачевно. Освен „Ариведерчи“ и унила бакалийка на улицата имаше и заведение за дюнер. На витрината се виждаше грамада от съмнително агнешко, което се въртеше на шиш. На вид приличаше на пеницилинова плесен.

„Ариведерчи“ беше местният сборен пункт на италианци. Имаше девет маси — когато влязох, всички бяха празни. По стените висяха пожълтели туристически плакати с Неапол и Рим, Пиза и Венеция, на масите с плотове от евтини меламинови плоскости имаше бутилки от кианти със забодени върху тях свещи, плетени панерчета за хляб с опаковани гризини вътре, музикалното оформление беше от популярни неаполитански напеви на акордеон. Сервитьорът, около четирийсетгодишен, с бяла риза и папийонка — и двете с петна от храна и вино — беше почти плешив, с четири кичура, преметнати през голото теме. Но още докато прекрачвах прага, той ми се усмихна и ме покани да си избера маса. Паркирах се в едно сепаре, тапицирано с червена изкуствена кожа. Келнерът ме попита дали очаквам някого. Потвърдих и ми олекна, след като не каза, че има съобщение за хер Несбит, а попита дали не желая аперитив просеко „за сметка на заведението“. Помолих да изчакаме, докато дойде приятелката ми. После, като си погледнах часовника и установих, че съм подранил с около седем минути, извадих бележника и започнах да пиша.

Бях на четвъртата изписана страница и втората цигара, когато вратата се отвори и влезе Петра. Носеше палтото си от туид, отдолу дънки и къса вълнена жилетка, под която се виждаше бяла тениска. Макар на влизане да ми се поусмихна, когато се доближих за целувка, се постара така да извърне глава, че устните ми да не срещнат нейните, а да намерят бузата й. По погледа й разбрах, че е имала кофти ден.

— Извинявай, че закъснях.

— Изобщо не си закъсняла. Даже не бях сигурен, че ще успееш да дойдеш.

— Нали ти казах, че ще дойда.

— Да, но следобед бях в радиото и Павел спомена, че си звъннала да кажеш, че си болна.

— Нали не си му казал, че ще се виждаме?

— Естествено, че не съм.

— Извинявай, извинявай. Ами просто… не го харесвам. Изобщо не искам да знае какво правя в извънработно време.

— Не се тревожи, нищо не знае. Добре ли си? Искам да кажа, ако не се чувстваш добре, да отложим.

— Много си мил. Но аз съм тук, защото исках да съм тук. И защото имам възможност да съм тук. Преди няколко часа… нещата не изглеждаха никак розови.

— Звучи доста зле.

— Не е зле. Просто… живот. Бих пила нещо, ако обичаш.

Споменах, че келнерът е предложил да ни черпи по едно просеко. Тя кимна, извади цигари HB и запали, каза ми, че като се събудила сутринта, все едно някой й бил пронизал с игла роговицата на лявото око; боляло я толкова силно, толкова влудяващо, че не можела да се добере дори до шкафчето с лекарствата в банята, където имала супер силни хапчета, предписани й от доктора за справяне с подобни тежки кризи.

— Случва се веднъж-два пъти годишно — обясни Петра.

Но болката я държала прикована в леглото цял час. Щом позатихнала за няколко минути, Петра успяла да събере сили, за да стигне до аптечката. Около половин час след изпиването на дозата ужасът й започнал да се уталожва.

— И сега, след като ти досадих с историята за абсурдните ми термоядрени главоболия, сигурно си мислиш: боже, тази жена не е в ред.

— Просто се радвам, че си по-добре.

— Прекалено си мил.

— Неприятно ли ти е? — засмях се.

— Не… но е странно. Как ли възприемаш разните мрачнотии, които те преследват, интересно.

— Откъде знаеш, че ме преследва цяла орда мрачни сенки?

— Всеки си има своите мрачни пропасти. Особено писателите. Но всъщност нещо ми направи впечатление в книгата ти — читателят научава ужасно много за Египет и за историите на хората, с които си се запознавал по време на пътуването. Разказваш всичко прекрасно и често с огромно съчувствие. Особено за онази млада жена, университетската преподавателка, с която си се запознал в Кайро, дето загубила съпруга и тригодишния си син в автомобилна катастрофа. Направо ме разплака. Но това, което ме изненада, беше, че след като затворих последната страница, не знаех почти нищо за автора.

— Точно това е стратегията в книгата ми — моят малък животец не е толкова интересен, колкото е животът на хората, които срещам.

— Нали не мислиш сериозно, че живееш „малък животец“?

— Не точно. Но читателят, избрал да чете пътепис за Египет, не се интересува от нещастния брак на родителите ми.

— Наистина ли беше нещастен?

— Да говорим за това друг път.

— Защо не сега?

— Защото не искам да те отегчавам с…

— Подробности от „малкия си животец“?

— Именно.

— Но мен ме интересува…

Двете чаши просеко пристигнаха. Тя чукна своята в моята.

— Вчера ме остави да говоря… сега е твой ред. Дошъл си в Берлин само за да си пишеш книгата — или бягаш от нещо?

Попитах дали може да запаля от нейните цигари. Тя ги бутна към мен.

— Последна цигара, преди да се изправиш пред наказателния отряд?

— Просто не искам да ти измъчвам слуха с лични истории.

— Питам те, защото ме интересува, Томас. Боже, ама ти май никак не искаш да говориш за себе си?

— Нещо такова.

— Аз пък искам да знам защо спомена, че бракът на родителите ти е бил нещастен.

Запалих цигарата и дръпнах дълбоко. Защо се притеснявам? Може би защото Петра беше права — не желаех животът ми да е обществено достояние. Фицсимънс-Рос беше роптал неведнъж по този повод — че разкривам толкова малко за себе си.

Дори във връзка с бившите гаджета — винаги внимавам да не споделя твърде много подробности от личния си живот. Но сега, докато седях срещу жената, по която толкова си падах — и която също като мен очевидно не споделяше лесно — усетих един от онези странни моменти на просветление, онези моменти, които идват толкова рядко, когато си мисля: ако не й разкажеш за себе си — за трудностите, за мрачнотиите, които правят от теб това, което си — за вас двамата няма бъдеще. Рискувай, осмели се да пуснеш Петра в миналото си.

И така, започнах да разказвам. Разказах й за вътрешната неудовлетвореност на майка ми, как двамата с баща ми непрекъснато се заяждаха помежду си, за обвиненията, които от някое време нататък започнаха да се повтарят все по-често: че единствената причина двамата да останат заедно е синът им… и как това ме караше все повече да се затварям в себе си. Докато изклася до последната година в гимназията, прекарвах почивните дни почти изцяло по кина, театри и книжарници и това никак не ми тежеше.

— А родителите ти никога ли не са организирали нещо заедно, по семейному?

— Ами не. До последния ми клас в гимназията всеки от тях фактически водеше свой живот. Често през уикендите татко беше „в командировка“ — което, сега вече знам, беше евфемизъм за срещите с някоя от многобройните му любовници.

Понякога оставаше в града и предлагаше да отидем на кино или ме канеше на късен обяд в италианско ресторантче. Баща ми не беше от властния тип, не държеше на всяка цена да става неговото — такъв е бил дядо ми. Напротив, когато бях на шестнайсет, ми даде да пробвам първата цигара и първата чаша вино, като ми обясни, че иска да се науча да пия и да пуша като хората.

— Явно е бил мъж на място.

— Да, за всичко, освен опреше ли до майка ми. Тя превръщаше живота му в ад, както и той нейния. Но те така и не успяха да постъпят разумно и да се разделят.

— И моите не се разведоха.

— Те нещастни ли бяха?

— Не бих казала. Някак успяваха да намерят начин да съжителстват и същевременно да не са заедно. Знам, че баща ми имаше любовница, която работеше в Националното радио в Хале. Майка от своя страна имаше връзка с директора на прогимназията, където преподаваше. Макар че това последното го разбрах случайно, когато на връщане от училище минах напряко през една алея и я видях в обятията на началника й на предната седалка на неговия трабант — въпросният директор на прогимназията беше партиен член от толкова висок ринг, че беше прередил дългата опашка за мечтания автомобил…

— Майка ти видя ли те?

— За щастие не. Беше твърде заета да прегръща другаря Кьолн, за да ме забележи.

— И ти не й спомена нищо?

— Ти луд ли си? Дори на онази ранна възраст — бях на четиринайсет — разбирах основния принцип на живот в ГДР. В общество, в което мотото на тайната полиция е „да знае всичко“, най-важното, което научаваш още от малък, е да пазиш информацията за себе си… особено ако започнеш да се съмняваш в начина на функциониране на нещата в твоята страна.

— Кой беше първият въпрос, който си зададе?

— Божичко, те ни промиваха мозъците да вярваме, че ГДР е някаква велика хуманна държава. Рай за работника. Осъществената мечта за равноправие. Работата е там, че аз вярвах на всичко това. Защото от седемгодишна възраст прекарвах по няколко седмици всяко лято в пионерски лагер. Освен това всеки ден в училище имахме идеологически часове, в които ни учеха за лошия капиталистически свят, съществуващ на запад от нашите граници, където децата били принуждавани да работят във фабрики при мизерни условия и където повечето американци били така въвлечени в културата на бясно консуматорство, че всички били невероятно дебели и се самоубивали, като се тъпчели безспир…

— Да ти кажа, в последното има голяма доза истина.

— Разбира се. Нали това казва и Оруел за клишетата: всички те до известна степен са верни. Не че ни се позволяваше да припарваме до Оруел в училище или университета, или пък в някакъв друг момент от живота ни на добросъвестни граждани на най-хуманната страна, която светът някога е раждал…

— И кога за пръв път прочете Оруел?

— Когато заживях с Юрген.

— Кой е Юрген?

— Съпругът ми.

— Значи все пак си има име.

— Нали питаше кога съм започнала да поставям нещата под съмнение — продължи тя, загаси фаса и посегна за следваща цигара, като побърза да измести разговора към по-сигурна почва. — Беше един уикенд, който прекарах с моя приятелка от училище, Маргерита. Родителите й имаха бунгало извън града. Съвсем мъничка къщурка, три стаички, само най-необходимото. Но имаше телевизор. Бяхме на някакви си двайсет и пет километра от границата с ГФР и за пръв път можах да гледам западногерманска телевизия. Всичките реклами за всичките продукти, които никога не виждахме в ГДР. Всичко цветно. Всякакви прекрасни тоалети. После даваха един филм, дублиран на немски, но сниман в Париж. Бях чувала за Париж в часовете по география и по антифашистка история, там научихме, че нацистите са нападнали Франция през 1940-а и (така поне твърдяха учителите ни) извън шепа смели френски комунисти мнозинството от населението сътрудничело на фашистите. Именно в този филм за пръв път видях Париж. Беше някаква любовна история, не помня заглавието, но градът беше прекрасен. Спомням си, че всичко ми се стори замайващо. Но когато на другата вечер се прибрах у дома и казах на татко, че искам да уча френски и щом стана на осемнайсет, да отида да живея в Париж, се случи нещо ужасно нетипично за него: ядоса ми се. Попита кой ми вкарва подобни идеи в главата. Когато се опитах да му обясня, че съм чела книжки с картинки за Париж, ме предупреди да не го лъжа, защото къде ще намеря книжки за Париж в Хале? После попита дали родителите на Маргерита имат такива книжки. И побесня. Беше толкова нехарактерно за баща ми да изпада в подобни състояния, че нямах друг избор, освен да му кажа истината: как през уикенда във вилата им сме гледали западна телевизия. Тук вече татко направо обезумя. Каза, че никога, никога не бива да казвам на никого, че в къщата на родителите на Маргерита съм гледала западна телевизия, а също и че повече не бива да бъдем приятелки. Разплаках се — не само защото не разбирах защо иска от мен да прекратя отношенията си с моята най-близка приятелка от училище, но и защото никога не бях виждала баща си такъв.

— И?

— Каза, че ако споделя дори едничка дума с някого за случилото се, това може сериозно да ни навреди. Закле ме да мълча, закле ме никога да не кажа никому за това… И ми нареди да започна да отбягвам Маргерита още на другия ден в училище.

„Но ние просто гледахме телевизия“, ревях аз.

„Гледали сте забранена телевизия.“

„Но в училище непрекъснато някой се хвали, че родителите са му позволили да гледа западна телевизия.“

„Техните бащи не работят в радиото и не заемат важен пост там. Представяш ли си какви главоболия ще си имам, ако се разчуе, че дъщеря ми е гледала капиталистическа телевизия? Трябва да ми обещаеш, че повече няма да имаш нищо общо с Маргерита.“

— Спази ли обещанието? — попитах.

Тя отпусна глава и замълча за момент.

— Не знам защо ти разказвам всичко това. Не съм го споделяла никога с никого.

— Сериозно?

— Дори със съпруга си.

— Е, какво стана?

— Татко веднага отиде да говори с мама. Тя дойде при мен много разстроена, притеснена и ми каза, че трябва да направя всичко, което ме помоли баща ми, че това, което родителите на Маргерита са допуснали, е ужасно нередно и много опасно. Спомням си само, че й казах: „Но те няма да кажат на никого, че са ни позволили да гледаме западна телевизия. Беше просто някакъв филм. А аз наистина искам да науча френски и да видя Париж“. „Невъзможно е — отвърна категорично майка. — Ако си образцова гражданка, може да те пуснат във Варшава или Прага, или може би дори в Будапеща. Но Париж? Това е друг свят. Там не е за нас.“

Тогава за пръв път осъзнах, че пътуването по начина, по който бе възможно за хората на Запад, просто да си купиш билет и да се качиш на самолета, да заминеш за чужбина и да се върнеш когато си искаш, или пък да не се върнеш изобщо, просто да решиш да поживееш другаде за известно време — всичко това е невъзможно за нас. Забранено е, както и западната телевизия.

— Какво стана с Маргерита?

Петра се вторачи в празната си чаша.

— Не знам.

— Тоест?…

— На другия ден не дойде на училище. Нито на следващия. А родителите ми повече не попитаха дали общувам с Маргерита — което ми се видя странно, след като толкова яростно настояваха да обещая, че ще прекратя контактите си с нея. Но в края на седмицата попитах класната какво се е случило с приятелката ми. Все още си спомням мимолетното смущение, изписано на лицето й, когато ми отговори: „Чух, че баща й бил преместен на нова работа“.

— Родителите ти ли са ги предали? — попитах.

Погледът й не се отлепи от чашата.

— Не знам.

— Родителите ти не говориха ли с теб по този въпрос?

— Не.

— А ти питала ли си ги?…

— Нима бих могла?

— Виждала ли си Маргерита оттогава?

Тя поклати глава, после отвърна:

— Но около половин година след случката стана нещо интересно. Баща ми беше повишен до началник на културните програми в Националното радио на ГДР в Хале. Четири години по-късно, когато кандидатствах да уча френски и английски в Хумболтовия университет в Берлин, което беше ужасно висока топка, предвид че бях от провинцията и бях с половин процент под изискванията за приемните изпити, се оказах приета.

— Може просто да са решили, въз основа на подадените ти документи, че заслужаваш да си опиташ силите. А повишението на баща ти — кой може да каже, че не е било заслужено след години упорит труд?

— За пореден път си твърде мил. Но човек, който не е живял в ГДР, не може да разбере как функционира системата, как всеки очерня всекиго. Нямам категорично доказателство, че родителите ми са казали в Щази нещо за семейството на Маргерита, но на какво друго би могло да се дължи това внезапно преместване в друг град? Всъщност всички живеехме в постоянен разяждащ страх, че и най-малкото отклонение може да бъде докладвано на „когото трябва“ и използвано срещу нас. Поради тази причина всеки си налагаше цензура и съзнаваше, че темите, по които е позволено да се говори, са ограничени. Именно поради това никога повече не заговорих пред родителите си за Маргерита.

— Поддържаш ли връзка с родителите си?

Тя бавно поклати глава.

— Опитвала ли си се да установиш контакт с тях?

— Ти не разбираш. Това, че минах границата, че се измъкнах… Бог знае какво е станало с кариерата на родителите ми след случилото се. Но съм наясно, че ако се опитам да се свържа с тях сега, последствията за тях ще са още по-тежки.

— А те правили ли са опити да се свържат с теб?

— Май продължаваш да не схващаш. За да оцелеят там сега, те нямат друг избор, освен да ме приемат за мъртва. За никой. Аз вече не съществувам.

— Ужасно съжалявам — казах и захлупих китката й със своята.

Тя не се отдръпна. Вплете пръсти в моите и каза:

— Не биваше да ти казвам всичко това.

— Радвам се, че го направи.

— Но сега ме мислиш за компрометирана, унищожителка на живота на други хора.

— Била си дете. Никога дотогава не си гледала западна телевизия. Откъде да знаеш? Нещо повече, родителите на Маргерита със сигурност са били наясно, че поемат риск, като ти пускат…

— Аз ги предадох — рече тя и дръпна ръката си.

— Нищо подобно. Нямаш конкретни доказателства, че родителите ти са докладвали…

— Моля те, моля те, престани да намираш разумно обяснение на всичко. Проблемът с това място е, че за да оцелееш, си длъжен да доносничиш за други хора. Но като го правиш, всъщност предаваш себе си.

Отвътре ми напираше да кажа: „Всички предаваме себе си“, но усещах, че ще прозвучи наивно и опростенчески. Това, че я виждах толкова разстроена — като наред с това бях окуражен от факта, че тя ми има достатъчно доверие, за да пожелае да сподели с мен болезнената си тайна — задълбочи още повече чувствата ми към нея. Така че протегнах дясната си ръка и я сложих върху нейната. Тя мачкаше салфетката и при първоначалното докосване се стегна, после продължи да върти в ръката си парчето протъркан от пране плат. Стиснах я здраво и след като почти инстинктивно се опитах да я издърпам от ръката й, Петра бавно стегна пръстите си около моите. Погледнах я и видях, че едва сдържа сълзите си.

— Извинявай… — прошепна. — Толкова съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш — уверих я. — Наистина.

— Ти си прекрасен мъж — каза тя, но все още не можеше да си наложи да ме погледне.

— А ти си прекрасна жена.

— Не, не съм.

— Напротив, казвам ти — прекрасна си.

— Но ти почти не ме познаваш.

— Просто си прекрасна.

— Томас, моля те.

— Прекрасна си.

— Каза го вчера.

— Оттогава не съм променил мнението си.

Тя прихна, после се смълча, стиснала здраво ръката ми.

— Никой никога не ми го е казвал… — рече накрая.

— Сериозно? — възкликнах, като се помъчих да не проличи смайването ми.

— Бракът ми… странна история.

Не казах нищо в очакване да продължи. Но тя рязко посегна към менюто и цигарите си.

— Умирам от глад — каза. — Не съм яла цял ден.

— Ами тогава да поръчваме — усмихнах й се.

— Благодаря ти.

Знаех, че всъщност ми благодари, задето не я разпитвам повече за брака й. Келнерът се появи. И двамата си поръчахме паста. Предложих бутилка бяло вино. Тя кимна.

— Открих италианската храна едва след като бях депортирана от ГДР. Пармезан, лингуини, миден сос, истински кюфтета от месо — все храни от друга планета. Но ти, който си израсъл в Ню Йорк, сигурно си имал достъп до всяка храна, която се предлага.

През следващия половин час тя ме разпита подробно за детството ми в Манхатън — искаше да знае всичко за квартала, за ресторантчетата (като „Таверната на Пете“ или „Големия Вон Кин“ на Мот стрийт в Китайския квартал, където двамата с татко често обядвахме; разпита и за театралните постановки на Бродуей, които съм гледал като дете, за обстановката в Ийст Вилидж в началото на 70-те и дори ме помоли да й демонстрирам разликата между акцент от Бруклин и от Бронкс, избухна в смях, когато изимитирах как баща ми казва „Здрасти, к’во ста’а?“ с типичните за Проспект Хайтс извивки.

По време на вечерята Петра се отпусна, ядеше с апетит вкусните спагети карбонара и следваше темпото ми, чаша след чаша, с бялото вино. Когато успях да вметна, че ме е подмамила да говоря за Ню Йорк твърде дълго и сега определено е мой ред да я бомбардирам с въпроси за детството й, каза:

— Просто искам да знам всичко за теб… всичко с изключение на бившите ти гаджета. Поне засега.

— По този параграф няма много за разказване.

— Стигнем ли до тази част от живота, интимния свят, винаги има много за разказване. Е, в момента говори виното.

— Нали каза, че няма да го обсъждаме засега.

— Добре, остани си тайнствен.

— Не повече от теб.

— О, имам чувството, че твоята история е по-ведра от моята.

— Твоята толкова ли е тъжна?

— Да. Толкова. — Издърпа цигара, продължи: — Не бих отказала още половинка вино, ако нямаш против…

— Да имам против ли? — погалих я по лицето. — Толкова е…

Преди да успея да завърша изречението, тя притисна с показалец устните ми.

— Не е нужно да казваш нищо, Томас. Знам. Наистина знам.

После внезапно обхвана с ръце главата си с ужасно съсипан вид, все едно всичко й идваше вече твърде нанагорно.

— Какво има? — попитах.

— Не…

Усетих как потръпва. Притисна пръсти към очите си. Пак понечих да я докосна, но тя отблъсна ръката ми.

— Не — повтори едва чуто.

— Какво не?

— Томас, моля те, за теб ще е най-добре да си тръгнеш веднага.

— Моля?

— Просто си върви и се спасявай.

— Да си вървя ли? Изключено. Няма да ти позволя да ме отблъснеш. Няма да ти позволя да отблъснеш нас. Не и щом знам…

— Аз също знам. Знам го от мига, в който те видях. И тъкмо затова трябва да те помоля да си вървиш. Защото е невъзможно…

— Защо да е невъзможно? Защо? Ти си всичко за мен…

Тя рязко се изправи, грабна си цигарите. Ненадейно каза: „Ich liebe dich“. Обичам те.

И се втурна към вратата.

Светкавично хвърлих някакви пари на масата и излетях на улицата. Но „Пфлюгерщрасе“ беше празна. Извиках името й няколко пъти. Щурах се насам-натам по улицата, проверих няколко входа, които не бяха заковани с дъски, надзъртах в улички и продължавах да повтарям името й. Никакъв отговор. Само вятърът блъскаше ламарините по тези прокълнати сгради. Хукнах по централната улица, като си отварях очите на четири. Но както в целия този забравен от бога квартал, наоколо нямаше жива душа. Петра се беше изпарила.

Зави ми се свят не само заради рязкото й изчезване, но и поради всичко случило се с тъй шеметна бързина. После в главата ми отекнаха думите, които бе казала, преди да се втурне към вратата. Каза истината — в това бях сигурен. Точно както бях сигурен, че случващото се помежду ни — „Разбрах го в мига, в който те видях“, „Ти си всичко за мен“ — е едновременно ирационално и безкрайно истинско.

Заваля суграшица, коварно студена и лепкава. Тутакси трябваше да намеря къде да се подслоня, обаче не исках да тръгвам към метрото и жилището си. Исках да намеря Петра. Но без адреса й, без телефонния й номер… Имаше само едно решение: да се върна в ресторанта и да се надявам, че нещо ще я накара да се появи пак там, че бягството й е било…

Какво? Необмислена реакция? Страх от колосалните мащаби на всичко това? Или ставаше дума за още много тайни, които трябваше да открия… но сега вече едва ли. Със сигурност бях замаян от последните няколко минути, прекарани с нея, как бяхме започнали да даваме израз на това какво сме мислели, предполагали, чувствали от дни… осезаемото чувство, че да, това е любов (макар и двамата все още да знаехме толкова малко един за друг)… хм, поне аз от своя страна не бях изпитвал досега нищо подобно. Фактът, че Петра беше избягала, че имаше вероятност да съм я изгубил, да съм изгубил тази откачена мечта, все още вкоренена в много убедителна реалност, мисълта, че всичко това можеше просто да ми се изплъзне, че тя е изчезнала завинаги от живота ми — всичко това беше съсипващо, непоносимо.

Върнах се в ресторанта. В мое отсъствие там не се беше появил никой. Келнерът ме проследи с поглед как влизам съкрушен. Повдигна вежда към мен, сякаш питаше: „Извади ли късмет?“. Но знаеше отговора. Когато поклатих глава в отговор, той ми посочи масата. Седнах, извадих си тютюна и започнах да свивам цигара. Той дойде с голяма тумбеста бутилка бренди „Векия Романя“ и чашка. Наля ми едно малко, потупа ме по лявото рамо бащински, утешително и каза:

— Пий.

Сложи бутилката на масата до чашката ми и ме остави сам с моите цигари, моето пиене, моите мисли. През следващия час изпуших четири цигари, изпих четири чашки италианско бренди и чаках Петра да се върне. Не се върна. Междувременно не подирих обичайното успокоение — бележника, трескавото писане — към което посягах винаги когато се чувствах нервен, притеснен, когато не знаех къде да си дяна ръцете. Тази вечер просто зяпах в нищото и единственото, което си представях, беше Петра, повтарях си, че съм срещнал жената на живота си, че всичко в нея — красотата й, интелигентността й, бързият й ум, безкрайната й чувствителност, тъгата й, заразителната й сетивност, начинът, по който косата й нежно се развяваше, когато врътваше глава, звънкият й смях с нотки на изненада, внезапните й сълзи — е тера инкогнита, нещо абсолютно непознато за мен.

А сега…

Загасих четвъртата цигара, допих си брендито и се изправих, очаквах да се почувствам замаян след такова количество италиански алкохол с нисък градус. Но единственото, което изпитвах, бе тъга. Тя няма да се върне. Тя избяга от теб, избяга от нас. Край. Свърши, преди изобщо да е започнало.

— Колко ти дължа за питиетата, приятелю? — попитах келнера.

— За сметка на заведението е.

— Позволи ми да ти платя.

— Остави достатъчно пари, когато хукна да гониш приятелката си. Платил си ми всичко за тази вечер.

— Много мило от твоя страна.

— Надявам се пак да дойдеш. Ще ти извикам такси.

Изведнъж се почувствах изцеден. Затова само кимнах. Когато таксито дойде пет минути по-късно, келнерът пак ме докосна по рамото и каза:

— Обичаш я, нали?

— Толкова ли е очевидно?

— Късмет е, че си го изпитал. Аз не съм. Нито веднъж.

— И още си ерген?

— Не, женен съм от двайсет и пет години. Затова ти завиждам.

— Не е речено, че ще стане…

— Поне вече знаеш какво е да го изпитваш.

Голямо успокоение, няма що. Позволих на човека да ми помогне с връхната дреха. Ръкувахме се. Заклатушках се навън към таксито.

Седем минути по-късно си бях у дома. Изкатерих се по стълбите. Огледах спретнато боядисаното свежо апартаментче, в което се беше превърнало ателието на Аластър. Добрах се до стаята си, хвърлих якето, събух ботушите и се строполих на леглото.

В следващия момент в ушите ми проехтя звън. Отне ми миг-два, докато осъзная къде се намирам, как съм се озовал там и че — според ръчния ми часовник — часът е два и единайсет през нощта.

Дзззъннн.

Беше звънецът на входната врата долу. Звънеше оглушително. Непрекъснато. Като че някой го беше натиснал. Настояваше да се събудя. Да я пусна.

Най-сетне се освестих. Скочих, разтърках очи да прогоня умората, хукнах по стълбите бос, стъпвах по студените плочи във фоайето долу, отворих с трясък вратата и…

Ето я. Петра. Вир-вода. Косата й сплъстена от несекващата суграшица. Очите й червени, сякаш беше плакала с часове. Строполи се в прегръдката ми, трепереща.

— Студено… ми… е — прошепна, вкопчена в мен, главата й прилепена до моята, пръстите й пробягаха през косата й, после докоснаха лицето ми, сякаш за да си докаже, че съм истински, от плът и кръв, че съм тук.

Затворих очи, усетих сълзите.

— Не ме пускай — прошепна тя. — Никога не ме пускай да си отида.