Дъглас Кенеди
Моментът (10)

Две

Уговорихме се да се срещнем в едно кафене в другия край на Кройцберг — „в моя район“, както обясни тя на уточнението ми, че живея недалече от „Хайнрих Хайне Щрасе“.

— Можеш ли да дойдеш в по-забутаната част на квартала? — попита тя, а във въпроса й се усети едновременно закачка и резервираност.

— Разбира се.

— Казах го в чисто географския смисъл. Ти си в шикозната част на Кройцберг.

— Ха, това е изненада — все пак не живея на „Рю Сент Оноре“…

— Не съм ходила в Париж. Всъщност не съм била в други градове освен Берлин, Лайпциг, Дрезден и Хале.

— Последния не съм го и чувал.

— Както и повечето хора извън Германската демократична република. Да не говорим, че и голяма част от източногерманците не са стъпвали в Хале, и то неслучайно.

— Но ти си стъпвала.

— По-зле. Там съм родена и израсла.

— И е по-ужасно дори от скапаната част на Кройцберг?

— Кой е най-кофтият град в Щатите, в който си бил?

— Претендентите са няколко, но да речем, Луистън, Мейн — потискащ заводски град с грозна архитектура, западнала икономика и атмосфера на загниване.

— Звучи като Хале, но понеже е в ГДР, той беше обявен за големия триумф на високопроизводителната пролетарска промишленост.

— В Луистън беше пълно с католици от френско-канадски произход, които се наливаха с алкохол.

— О, в Хале всички се наливаха с алкохол — това е единствената противоотрова срещу токсичните химически изпарения от тамошните заводи.

— В Луистън имаше само вонящи фабрики за хартия.

— Но не си израсъл в Луистън.

— Не съм казал нищо подобно. Всъщност знам за това място само защото веднъж, докато бях в колежа, участвах в лекоатлетическо състезание, което се проведе там.

— Бегач на дълги разстояния от Манхатън, който в крайна сметка се озовава в Кройцберг. Както се казва, възход и падение.

— Само дето не съм от вида манхатънски момчета, дето…

— После ще ми кажеш кой вид манхатънско момче си, защото имам да предавам превод, а прекарах доста време на телефона с теб.

— Недоволстваш ли?

— Само отбелязвам.

После ми даде адреса на кафене „Анкара“ на „Кандерерщрасе“, съвсем близо до метростанция „Борман“.

— Надявам се, нямаш нищо против да смениш Истанбул с Анкара? — попита, като за пореден път ме обезоръжи с начина, по който зададе въпроса.

— Хм, да замениш Истанбул с Анкара наистина си е по-скапано.

— И не забравяй да си носиш паспорта. Става ли утре вечер в осем?

— Супер.

— Приятен Дворжак днес.

Затвори. Естествено, че бях въодушевен и обнадежден — особено като се има предвид, че дистанцията, която усещах при предишните ни кратки контакти, сякаш беше понамаляла, и с удоволствие и любопитство установих, че Петра може да е забавна и уместно саркастична. А най-вече, беше се съгласила да се видим не просто по работа — помислих си даже, че чакането до следващия ден ще ми се види адски дълго. Нетърпението е толкова интересно чувство. Ще ни се следващият ден да започне още сега с надеждата, че ще получим каквото търсим, макар да знаем: няма гаранция нещата да се развият така, както ни се иска. Нетърпението е желание за потвърждение много преди да имаш представа дали то ще ти бъде дадено. Като си разкриеш картите твърде бързо — като позволиш да ти проличи, че си запленен — рискуваш да бъдеш отхвърлен. Трябва да демонстрираш интерес, но не и плам. Трябва да бъдеш търпелив.

Имах и още един малък проблем. Когато й казах за Берлинската филхармония, не бях сигурен, че ще успея да намеря два билета за концерта — и сега се чувствах длъжен да намеря един за себе си, та ако (по-скоро когато) ме попита как е бил концертът, да мога да й отговоря. Пък и Кубелик да дирижира Дворжак си беше събитие. Така че тутакси начертах план да изляза в шест, да взема метрото до „Потсдамер Плац“ и да се надявам на „търси се“.

Но по някое време следобед се чу силно, властно думкане по вратата. Отворих и се озовах лице в лице с полицая, който ме беше разпитал след нападението срещу Аластър.

— Може ли да вляза? — попита.

— Разбира се — отворих вратата. — Някакви новини?

Той прекрачи прага.

— Приятелят ви се отърва на косъм. Лекарите успяха да спрат кръвоизлива точно навреме. Оказа се доста жилав за наркоман. Реагира добре на системите. Положението му все още е сериозно, но прогнозите са, че ще се възстанови напълно. Разбира се, в момента е в абстиненция заради липсата на „субстанцията“, но вие не знаете нищо по въпроса, предполагам?

— Вие и колегите ви обърнахте целия апартамент нагоре с краката, докато търсихте въпросната „субстанция“. И какво намерихте?

— Това вече не е разпит, хер Несбит. Дойдох само да ви върна паспорта. Тази сутрин успях да поговоря с хер Фицсимънс-Рос, който не само ви оправда, ами ми даде адреса на господина, който го е нападнал. Оказва се, че двамата и преди са си имали вземане-даване, макар нещата да не са стигали чак до такова насилие. Приятелят ви е имал нещастието да попадне на него в някакъв бар преди две вечери. Но вие не сте били в този бар или нещо подобно, нали така?

— Уви, не.

— Разбира се, разбира се. Вие сте просто наивник в чужбина. Нищо не знаете. Нищо не виждате. И за ваш късмет ние не открихме нищо. — Бръкна в джоба на сакото си и извади американския ми паспорт заедно с онзи кочан с разписки, който носеше и предния път. — Трябва да ми подпишете, че паспортът ви е върнат.

Подписах където ми каза.

— Вече можете ли да ми кажете в коя болница е моят приятел?

Той назова една болница недалече от Зоологическата градина.

Само това оставаше, Аластър да свърши в болница до зоопарка.

— Каза, че ще му е приятно да го посетите тази вечер.

— Благодаря ви.

— Надявам се и искрено вярвам, че няма да се случи да се видим отново по работа.

— Не възнамерявам да се забърквам в проблеми, господине.

— Разбира се, та вие сте човек, който стои толкова далече от проблемите.

След като полицаят си тръгна, трябваше да устоя на порива да потърся Мехмет, за да му съобщя прекрасната новина, че Аластър е прескочил трапа. Ясно беше, че вечерта ми в Берлинската филхармония няма да се осъществи, и в шест потеглих към Зоологическата градина. Там за пет минути пеша стигнах до сива и мрачна сграда от 50-те с надпис „Болница“ над алеята към главния вход.

Извадих късмет. Вечерните часове за свиждане току-що бяха започнали. От магазина за подаръци в дъното на фоайето купих кутия шоколадови бонбони, а предварително бях взел от стаята си няколко списания и книги. Жената на рецепцията провери в регистъра — след като й представих поискания от нея документ за самоличност — и ме уведоми, че хер Фицсимънс-Рос е в отделение К, сектор Б, като ми даде и указания как да стигна дотам.

Отделение К, сектор Б, беше отворено за посещения, намираше се на четвъртия етаж на болницата. Пътьом се разминах с изтощени, бледи и съсипани родители, които бутаха инвалидна количка с болезнено слабо момче едва ли на повече от седем години, кожата му беше с цвят на избелял пергамент, главата му — оплешивяла, очевидно от химиотерапия. По-нататък в коридора минах покрай свръхдебел към четирийсетгодишен мъж, който беше опрял глава на зелената болнична стена и плачеше неудържимо. Зад него мярнах жена на около трийсет: прегърбена над проходилка с колелца, тя едва-едва пристъпваше по коридора.

Писателят в мен искаше да запомни всичко, беше съсредоточил поглед върху немощта, отчаянието и скръбта наоколо, мислено си водеше записки и знаеше, че един ден ще използва всичко това. Но пък човекът в мен без леден къс в сърцето изпитваше нужда да сведе очи (особено при вида на момчето, което се бореше с рака), когато гледката бе твърде тежка за понасяне.

Когато най-сетне стигнах до отделението, погледът ми беше залепнал за балатума, вдигах го само от време на време, за да видя дали приближавам легло номер 232 — където според информацията на служителката на рецепцията бе настанен Аластър Фицсимънс-Рос.

— Не знаеш ли, че мразя шоколад, бахго.

Първите му думи, щом се приближих до леглото. За броени дни след нападението се беше стопил: бузите му хлътнали, вдлъбнати, лицето му мъртвешки бледо. Над него висяха две големи банки, които се вливаха бавно в двете му ръце. Беше заобиколен от най-различни монитори и екрани, които равномерно регистрираха ударите на сърцето му. Имаше вид на труп. Но както винаги очите му искряха.

— И никакви романи не ща да чета, бахго — заяви, щом оставих нещата за четене, които му бях донесъл. — Мразя романи. Имитации на живот, писани от чекиджии. Почти толкова отвратителни, колкото и пътеписите.

Неволно се засмях.

— Радвам се да видя, че си в процес на пълно възстановяване.

— Мисля, че след всичко това ще стана вампир, поел съм толкова човешка кръв.

— Поне си жив…

— Полицията ме уведоми, че ти дължа живота си, за което никога няма да ти простя.

— Полицаите твърдят, че знаят кой е нападателят.

— Поправка: аз знам кой е нападателят, тъй като проявих глупостта да „се запознаем“ предварително. Понеже предния път, когато прекарахме нощта заедно, не ме наръга, си рекох, че е безопасно да изкарам с него още едно малко флиртче. Проблемът е, че Хорст рисува…

— Не разбирам…

— Какво „не разбираш“?

Помълчах, но нямаше как да заобиколя това, което щях да му кажа, най-добре щеше да е да карам направо и да се приключи.

— Нападателят е посегнал на трите платна, върху които ти работеше.

Аластър стисна устни и затвори очи. Стана ми ужасно мъчно за него.

— Колко зле са пострадали?

— Много.

— Опиши ми „много“.

— Безвъзвратно.

Той стисна очи още по-здраво, главата му потъна още по-дълбоко във възглавницата. Замълчахме. Усетих как се мъчи да преглътне стон.

— Ужасно съжалявам — рекох накрая.

— Ти пък защо ще съжаляваш, бахго — изведнъж избухна той. — Ти не си мизерният малък скапаняк, дето ми го причини. — Помълчи, после каза: — Благодаря ти.

— За какво?

— Че ми каза. Ако беше изчакал, докато се оправя, щях да те презирам.

— Оня ден видях Мехмет.

— Каза ли му?

— Ами понеже намина през апартамента, видя с очите си какво е станало.

— Боже. Обясни ли му?

— Казах, че крадецът е влязъл през прозореца, докато си спял. Събудил си се, имало борба…

— Убеден съм, че не е повярвал на нито думичка.

— Сега ми помага да оправим жилището ти. Всъщност Мехмет организира цялата бояджийска част, цикленето…

— Защо пребоядисвате, бахго?

— Защото кръвта ти е навсякъде. Но докато те пуснат, всичко ще с тип-топ. И да ти кажа, много се радвам, че си още с нас.

— Не съм. Тези картини… да не съм те чул да ги наричаш платна, бахго… бяха адски добри.

— Познавам писател, загубил целия ръкопис на роман, върху който бил работил цяла година. Пожар в апартамента му в Манхатън. Заспал в кревата с цигара и извадил късмет, че изобщо отървал кожата. Но и оригиналът и вторият екземпляр изгорели до шушка. И какво направил той?…

— Да те питам нещо: в свободното си време изнасяш ли такива отвратителни вдъхновяващи речи, дето у вас толкова се харчат?

— Съжалявам, че се опитах да те утеша.

— Нищо не може да ме утеши. Безутешен съм.

— Ще нарисуваш пак тези картини… и пак ще станат. Може би не чак толкова, колкото винаги ще си мислиш, че са били унищожените. Но…

— Ти си самата любезност, бахго. Как е Мехмет?

— Много се притеснява за теб. Толкова се притеснява, че идва всяка сутрин да боядисва. Имаш ли представа кога се очаква да те изпишат?

— Не ме държат тука само заради загубата на кръв. Ами и заради малкия ми „проблем“. Предписаха ми „заместител“. Шарлатанинът, дето е разпределен да се грижи за мен, каза, че няма да подпише документите за изписването ми, докато не се откача от дрогата.

— Как върви с метадона?

— Когато бях в кома, бахго, нямаше проблем. Но сега… вече съзнавам, че отказването, пък било и с метадон, ще е чудовищно. Имам няколко близки приятели наркомани, които са минали заместителна терапия. Всички казват едно и също: пълен кошмар.

— Поне имаш възможност сега да се откачиш.

— Престани да говориш, все едно съм прекарал цялото си съзнателно съществуване в очакване на почти смъртоносно наръгване от четвърторазреден художник, дето съм го забърсал от гнусен бар, за да мога в крайна сметка да се отърва от ужасния наркотик, който ми съсипва живота. Истината е, че обичам хероина.

— Но след като няма да те пуснат оттук, докато не са сигурни…

— Имай предвид, че мога да се опитам и сам да се изпиша, стига да имам достатъчно кръв във вените си. Както ми обясниха шарлатанинът и разследващото ченге, това, че съм ein Auslander — скапан чужденец — създава всякакви усложнения, след като разполагат с физиологически доказателства, че съм наркоман. Което означава, че имат законното право да ме депортират. Но за тези неща германците не са толкова строги като британците или французите. Добре че не претърсиха апартамента.

— Кой ти каза.

— Предположих, понеже става дума за опит за убийство…

— Ти си наркоман. Обърнаха апартамента с хастара навън.

— И намериха ли?…

— Не, изхвърлих ги през прозореца, а на другата сутрин ги разкарах в един контейнер.

— Изхвърлил си ги?

— Какво трябваше да направя, по дяволите? Да ти ги пазя, докато се прибереш? Ами ако ченгетата бяха намерили тия твои гадости?

— Тия „гадости“ струват седемстотин марки.

— Нищожна цена в сравнение с риска да бъдеш съсипан и депортиран от ГФР?

— Ние не живеем в ГФР. Живеем в Берлин.

— И пак щяха да те депортират. А сега имаш възможност да се откачиш от зависимостта си за тяхна сметка.

— Стига е тоя прагматизъм, бахго. Кога ще се виждаш с Мехмет?

— Утре сутринта в осем, ще ти циклим паркета.

— Ще го помолиш ли да дойде да ме види?

— Ще го помоля, но знаеш, че не може да си позволи някой да го види с теб.

— Той ли ти го каза?

— Да.

— В такъв случай би ли дошъл утре пак, за да ми разкажеш новините?

— Кои новини?

— Всички извън проклетата болница, бахго.

— Утре вечер не мога.

— Защо?

— Имам друг ангажимент.

— Как се казва мадамата?

— Ако има развитие, ще ти кажа.

— Ще има.

— Откъде си толкова сигурен, по дяволите?

— Ти си сигурен. Значи вдругиден?

— Разбира се.

— И кажи на Мехмет, че ми липсва.

Предадох съобщението на Мехмет на другата сутрин. Всички стени бяха пребоядисани, така че посветихме четирите часа, които бе успял да отдели за апартамента, на гнусната работа по изциклянето на пода. Вдигна се неимоверно количество прах. Мехмет ми обясни, че паркетът е евтин и като го натиснеш с машината, направо се разпада. Разбира се, когато той се появи сутринта, незабавно го информирах, че Аластър е прескочил трапа и ако се съди по язвителните му забележки в болницата снощи, явно не е пострадал толкова зле от нападението, поне умствено.

Мехмет ме изслуша със сдържано кимване, после не отвори уста чак докато не започна да ми обяснява какво трябва да направим, за да почистим кръвта. Насред цялата работа и всичкия прахоляк си направихме почивка с кафе и тогава най-неочаквано ме попита:

— Нали ми казваш истината за състоянието му? Ще се оправи, нали?

— Така изглежда. Освен това много пъти ме пита за теб. Защо не отидеш да го видиш? Все пак не живеем оттатък Стената, където всяка крачка се следи. Дори да има минимална вероятност да срещнеш някой познат, голяма работа. Отишъл си на свиждане на приятел, нищо повече.

Мехмет поклати глава.

— Не е толкова просто — отрони.

Продължихме да работим в мълчание до обяд. Мехмет ми помогна да измета прахоляка и стърготините, после си изми ръцете, нагласи си вратовръзката и каза:

— До утре в осем.

Щом тръгна, си погледнах часовника. Тъй като имах да убивам още цял следобед преди срещата с Петра в турското кафене в нейния квартал, реших да направя нещо, което ми беше болка от последната година в колежа насам: да отида да потичам.

Да си призная, през един период на живота си наистина се мислех за маратонец. Поне тренирах за маратонец. В училище участвах в състезания. Моята дисциплина беше 10 километра и дори станах трети на едно междуучилищно състезание. Освен това две години бях в отбора по бягане на колежа, докато любовната ми връзка с цигарите не сложи край на всичко.

Докато тичах по уморителния твърд берлински асфалт, ми направи впечатление как тренираният ми организъм тутакси заработи. Още с тръгването чух гласа на треньора си от училището в Ню Йорк, бившия морски пехотинец господин Тул, който винаги казваше: „Четири крачки, четири издишвания, пак четири крачки, четири издишвания. И никога, никога не се отклоняваш от този ритъм. Забравиш ни ритъма четири-четири, дишането ти ще вземе връх и ще изгубиш темпото, скоростта, издръжливостта. Направиш ли някоя глупост, като например да си задържаш дъха — а съм виждал дори опитни бегачи на дълги разстояния да допускат неволно тази грешка просто защото забравят схемата четири-четири — ще си объркаш дишането, ще се измориш и край с теб. Когато бягаш, дишането е енергия и само смей да го забравиш, Несбит, ще ти се види нанагорно“.

Но аз не го забравих и докато тичах към Кройцберг, продължавах да си повтарям една и съща мантра:

Четири крачки, четири издишания. Вдишай бавно през носа. Четири крачки, четири издишания. И никога, никога не задържай дъха си по-дълго от необходимото.

Младостта е такъв велик дар… при това дар, който оценяваме истински едва след години, когато започваме да осъзнаваме все по-явната непреклонност на тялото да ни прощава за прегрешенията. Щом пробягах първия километър, единственото, за което можех да мисля, беше: значи съм можел въпреки пушенето да тренирам.

Когато тичаш през някой град, той се променя. Разстояния, които винаги са ти се стрували големи пешком, се оказват изненадващо кратки, ходенето от входната ми врата до метростанцията на „Хайнрих Хайне Щрасе“ вече не беше обичайната десетминутна разходка. А и минавах скоростно покрай всички — и така избягвах и пешеходци и коли и в случая се насочвах на север, като използвах Стената като указател за посоката. Макар да странях от нея по близките улици, Стената ми се струваше безкрайно препятствие. Можех да свърна наляво, но не и надясно — по никакъв начин. Като следвах пътя си на север, по някое време се озовах пред Бранденбургската врата и останките от Райхстага. Завой наляво и вече тичах през Тиргартен — огромния градски парк, през който Хитлеровата паплач е марширувала, когато са подпалили парламента, и който допреди тази злополучна нощ е бил най-известен по време на възвишения упадък на Ваймарската република като предпочитано място, където човек да си намери проститутка и от двата пола. Сега над парка тегнеха сенките на имперското и фашисткото минало и на най-голямото идеологическо разделение, прокарано през ужасния ни век.

Тези мисли обаче ми дойдоха по-късно. Сега Тиргартен беше просто зелена площ, която трябваше да прекося с разумно темпо, тоест, преди да усетя как губя издръжливост и преди да започна да усещам тежест в краката. Гърлото ми беше пресъхнало, гръдният ми кош се издуваше и спадаше. Спрях задъхан, с наведена глава, опрял длани в коленете си, усещах парене в гърлото, устата ми беше пълна с тютюнева слюнка. Но наред с това си напомних, че след петгодишна пауза пробягах четирийсет минути без прекъсване. Погледнах си часовника, спрях си такси и се прибрах. Няколко часа по-късно изкъпан и обръснат, спретнат в черни дънки, черно кожено яке и черно поло, извървях двайсетте минути път до „Кафе Анкара“. Петра се оказа права: в сравнение с моя мърляв, но оживен край на Кройцберг, нейният беше тотално пропаднал и улиците му бяха безжизнени. Район с безлики сгради за зле платени обитатели, тук-там по някое запазено свидетелство от късния деветнайсети век, тук-там по някой унил търговски обект: бакалия, пералня, домашни потреби с доста поовехтял вид на артикулите, магазин за дрехи, специализиран за туркини (ако се съди по странните манекени на витрината, които явно нямаха нищо против фереджетата).

Откъм дъното на улицата ме зяпаха не по-малко грозните високи блокове на Източен Берлин. Макар че най-близките бяха на стотина метра от Стената, изглеждаха едва ли не в Кройцберг. За пореден път се почудих какво ли е да живееш в такова сталинистко убежище, където всички балкони със западно изложение предлагат пряка панорамна гледка към Забранения град. Трябва ли да си висш партиен апаратчик, за да се сдобиеш с такава привилегирована гледка? Или властите въдворяват тук политически неблагонадеждните като начин да им забият прословутия нож и да им напомнят, че колкото и близо да се намират до лелеяната Друга страна в географски смисъл, същевременно са и адски далече?

„Кафе Анкара“ наподобяваше „Кафе Истанбул“, но изглеждаше още по-долнопробно (а това не беше никак лесно). Мръсен и опърпан балатум на цветя. Лющещи се, окадени от цигарен дим тапети на цветя. Същите маси от евтини изкуствени плоскости като в кварталната ми явка. Същото луминесцентно осветление. Същият смесен мирис от кофти цигари, изкипяло турско кафе и гранясало. Когато влязох, нямаше други посетители.

Пъхнах се в едно сепаре, погледнах колко е часът и отбелязах, че съм подранил с пет минути. Чувствах се толкова ужасно неспокоен, толкова ми се искаше нещата да потръгнат, толкова се притеснявах дали ще направя добро впечатление, толкова исках да изглеждам спокоен и не прекалено трескав, че веднага си извадих кесията с тютюна и хартийките и си свих цигара.

Пичът зад бара се провикна:

— Какво искаш?

Поръчах си турско кафе — „средно“, с половин лъжичка захар вместо с три, както в „Кафе Истанбул“ правеха „сладката“ версия на тази силно кофеинова и безпощадно пристрастяваща напитка. После си извадих бележника и започнах да записвам мислите, които ме бяха споходили, докато тичах покрай Стената. Кафето дойде. Запалих цигара. Продължих да пиша, защото исках върволицата от думи да укроти безпокойството ми. Химикалката ми летеше по тесните страници на джобния бележник. Комбинацията от кофеин и никотин държеше нервността ми обуздана. Насред дълго изречение, в което описвах как бях останал без физическа мощ, докато тичах в Тиргартен, чух гласа й:

— So viele Wörter.

Толкова много думи.

Вдигнах глава. Тя беше. Петра. Носеше тъмнозелено палто от туид и кафяв пуловер, къса зелена рипсена пола и черен чорапогащник, пак (както предния път) с малка бримка на лявото коляно. Едва успях да си придам небрежен вид и казах:

— Ja, so viele Wörter. Aber vielleicht sind die ganzen Wörter Abfall.

Да, толкова много думи. Но може би до една са глупости.

Тя се засмя и се настани срещу мен. Видях, че е с черна дамска чанта от винил, от която извади пакет цигари HB. Аз посегнах към кесията си с тютюн и хартийките.

— Нямах представа, че американците си свиват цигари — каза тя, докато потупваше пакета о ръката си, за да извади цигара, и посягаше към запалката, която бях оставил на масата. — Това не го пише в романите на Джон Стайнбек.

— Навик от колежа. Най-вече защото е по-евтино от купешките цигари.

— Но не е толкова приятно. От друга страна, понеже съм израсла с нещо, което минаваше за цигари там…

— Като f6.

— А, да, забравих, че ги споменаваш в очерка си. Хареса ми внушението за „индустриална мощ“. Много подходящо.

— А текстът като цяло?

Тя пак ми се усмихна.

— Ще стигнем и дотам. Първо искам да си поръчам бира.

— И аз бих пийнал. Току-що направих опит да бягам след пет години прекъсване.

— От какво по-точно да бягаш?

— Да бягам от това, че пуша твърде много, а преди тичах по десет километра за по-малко от час.

— Наистина ли?

— За кратко, докато бях в колежа.

— Аз самата не си представям живота без цигари.

— Сериозно изказване.

— Аз съм сериозен пушач.

— Дневна доза?

— Два пакета.

— Никога ли не си се опитвала да ги откажеш?

— Това е втората голяма любов в живота ми.

— Коя е първата?

Тя помълча и вдиша дълбоко.

— Ще ти кажа, когато те опозная малко по-добре. Сега умирам за една бира…

Махнах на келнера. Докато той приближаваше, рекох на Петра:

— Развил съм пристрастеност към „Хефенвайцен“…

— Всеки с предпочитанията си. На мен ми е прекалено баварска, прекалено gemutlich, бла̀га. Аз съм берлинско момиче… макар и пришълка. Пия само „Берлинер Пилзнер“.

— Искаш да кажеш, че в Хале не правят бира?

— Баща ми си правеше… у дома. Имаше и такъв талант. Наследил го от своя баща, който пък преди войната работел в пивоварна.

— А баща ти с какво се занимаваше?

— Беше продуцент на регионалната станция на der Rundfunk der DDR — Националното радио. Много начетен човек без никакви амбиции, съответно винаги пропускан при повишенията, които биха могли да го изпратят да работи в Лайпциг, в Дрезден или — най-голямата награда — в Берлин. Естествено, беше член на Партията, защото дори на място като Хале няма как да работиш на такова ниво в Националното радио на ГДР, без да си член на социалистическата партия.

Но по сърце не беше партиец. Мисля, че началниците му го знаеха. И затова го държаха забутан в провинцията, докато неговите интереси бяха другаде — класическа музика, книги, театър. От време на време успяваше да отиде да слуша Staatskapelle в Дрезден или Gewandhaus в Лайпциг — два от нашите големи оркестри — и се връщаше в Хале изпаднал в меланхолия. Защото имаше чувството, че животът го подминава и… — Тя внезапно поклати глава и смръщи чело. — Как ме е яд на себе си.

— Защо?

— Разприказвах се за мизерния си животец.

— Но аз искам да те опозная.

— Не е нужно да ме ласкаеш, Томас.

За пръв път изрече името ми.

— Ни най-малко не те лаская, Петра. Интересува ме. Честно…

— Къде са ни бирите? — прекъсна ме тя.

— А майка ти? — попитах.

— Задаваш много въпроси. Сигурно е професионален навик.

— Интересува ме.

— Все това повтаряш.

— Защото е истина. Та майка ти?

Тя ме изгледа изпитателно — сякаш искаше да се убеди, че не се старая да любезнича или да питам просто ей така; да види, че наистина ме интересува. Като ме погледна така — предпазливо, нащрек, но и с надежда — си казах: възможно ли е да е влюбена и нервна, както съм аз сега?

— Добре, с две думи, понеже ни чака работа… майка ми. Берлинчанка, която четеше и пишеше на четири езика и искаше, поне така го усещах, да пише или да редактира, да бъде журналист. Но после… — млъкна, за да изгаси фаса си, и подвикна на келнера: — Eine Berliner Pils und eine Hefeweizen. — Щом повтори поръчката, се обърна към мен и продължи: — Любов.

— Моля? — не разбрах.

— Майка ми. Влюбила се. Както ми повтаряше много пъти в годината преди да умре, влюбила се в добър човек, но той я забил в Хале и я приковал към живот, какъвто не си е представяла за себе си.

— От какво почина?

— От това, от което умират повечето четирийсетинагодишни — рак. В нейния случай — на яйчниците.

— Кога се случи това?

— Преди шест години.

— Горе-долу по това време почина и моята майка.

— На каква възраст?

— Четирийсет и две. Също рак. Причинен от тези — загасих на свой ред фаса си.

— Съжалявам — рече тя и за секунда докосна ръката ми.

Пръстите й бяха топли, но щом захлупиха моите, тя ги отдръпна, сякаш стресната, че е минала някаква граница или може би е изпратила погрешен сигнал. Толкова ми се искаше да преплета пръсти в нейните, да я придърпам към себе си… та хем да проваля всичко с една зле преценена наносекунда.

— Не беше най-щастливата жена на света — казах.

— Звучи ми познато. А баща ти?

— Сложна натура. Делови човек. Бивш пехотинец. Човек на правилата и дисциплината. Обичаше всеки да си знае мястото, да има йерархия. Но същевременно, струва ми се, мечтаеше за друг живот.

— Какво мисли за това, че синът му е писател?

— Усещам, че не знае какво точно да ме прави. И май тайничко си мисли, че аз водя живота, който би искал да има той.

— Е, ами той не е писал книги.

— Една книга. Засега.

— Но много добра.

Вторачих се в нея.

— Прочете ли я?

— Недей да си толкова изненадан — посегна пак към цигарите си тя.

— Откъде я намери?

— Павел я имаше. Помолих го да ми я даде.

— Това сигурно го е заинтригувало.

— Той е прекалено невъзмутим, за да показва кога е заинтригуван. Но каза, че книгата „не е лоша“. Което от неговата уста си е невероятна похвала.

— А от твоята?

— Не е лоша — засмя се, после додаде: — Има ли значение какво мисля аз? Ти си публикуван автор. Аз съм просто служителка.

— Не бих казал.

— Сега вече се опитваш да ме ласкаеш.

— Но преводачите не са служители. Вие сте doppelgängers — двойници.

— Каква победа — да бъдеш нечия сянка.

— Вие превръщате утринните думи във вечерни.

— Приятна метафора. Но се обзалагам, че я е измислил някой преводач.

Сега аз се засмях.

Бирите дойдоха. Чукнахме се.

— И преди да продължим да си говорим за родители и професии — рече тя, — да се заемем с очерка ти. — Бръкна в чантата си и извади ръкопис на немски с много бележки в полетата — дребен прецизен почерк.

— Май имаш много въпроси — отбелязах.

— Най-вече са свързани с избора на думи — моите вместо твоите. Ще ги минем доста бързо. Но преди да стигнем дотам, имам някои критични забележки, ако не възразяваш. И трябва да ти кажа, че днес следобед, преди да тръгна за срещата с теб, ги обсъдих с Павел, понеже продуцентът е той, аз съм само преводач. Но тъй като съм оси, източногерманка, а ти пишеш за град, в който съм живяла десет години…

— Давай. Кажи ми какво мислиш.

— Текстът е интелигентно написан. Но да започнем с малко обща критика преди по-прозаичните семантични въпроси. Описанието ти на Източен Берлин като сиво, пусто място, лишено от човешки нюанс или цвят…

— Всичко това е вярно.

— Но предвидимо.

— Точно така го видях, това ми направи впечатление.

— Това прави впечатление на всеки западен писател, който пише за Източен Берлин или за Прага, или, пази боже, за Букурещ — на чийто фон покрай лудия Чаушеску Източна Германия си е жива Швейцария. Опитвам се да ти кажа, Томас, че трябва да преосмислиш някои части от текста и по възможност да прескочиш клишето за „безцветния живот“, което слушателите ни в ГДР са чували много пъти.

— Но очеркът ми е посветен само на онова, което Джеръм Уелман ми поръча да направя: да опиша какво вижда „американец, попаднал в Източен Берлин за един ден“. А че всъщност избрах да съсредоточа целия материал около идеята за снега като метафора… е, със сигурност не можеш да ме обвиниш, че ръся клишета.

Казах го някак разпалено, което за пореден път ме изненада. Това, което ме подтикна да споря с нея, не беше само необходимостта да браня територията си, а и инстинктивното усещане, че разговорът е част от любовен танц, който се разгръщаше, докато пийвахме бирите и пушехме, и се опитвахме да не задържаме поглед в очите на другия за твърде дълго.

— Извинявай, но изреченията за унилите и безнадеждни сталинистки сгради, които са украсили „Унтер ден Линден“ или описанието на безвкусната вечеря до „Александерплац“… Томас, слушателите ти на Изток живеят с това всеки ден. Но ти не си видял — и как би могъл, при положение че това за теб е било като първа любовна нощ с Варшавския договор — живота, който тече въпреки отвратителната архитектура, зле заредените магазини, невъзможността да са уредиш с „Марлборо“ и с кола, която да не трещи като тревокосачка. Там, където някога живеехме с моя съпруг…

Дали трепнах видимо при последните две думи? Да, абсолютно.

И явно Петра го забеляза, защото уточни:

— Вече не съм омъжена.

— Дълго ли продължи бракът ти?

— Шест години. Но това е друга история, не й е тук мястото. Исках да кажа следното: в Източен Берлин живеех на едно място, наречено Пренцлауер Берг…

— Ходих там.

— Сериозно? Защо?

— Просто повървях по „Пренцлауер Але“ от „Александерплац“, защото архитектурата ми се видя различна.

— Разбира се, че е различна. Оцеляла е през войната. Къде по-точно беше?

Разказах й за единия час, през който обикалях в този район. При всяко споменаване на улица лицето на Петра се озаряваше и тя споделяше някаква подробност — малко магазинче, интересна сграда, дори особена улична лампа, останала от друго време — която очевидно си спомняше съвсем живо. Но когато стигнах до детската площадка на „Колвицплац“ и как беше пълна с майки с деца, и как тази картина с родители и деца ми се бе видяла много вълнуваща, лицето й се стегна и тя сведе поглед.

— Да, знам я детската площадка — каза.

Споменаването на мястото я разстрои и това, естествено, изостри любопитството ми. Но усилието, с което се опитваше да преодолее този мрачен момент, ми подсказа, че то има някаква връзка с мъжа, който вече не й е съпруг, и че в момента това също е територия, в която не бива да навлизам. Така че се опитах да тласна разговора в по-безопасна посока.

— Та каза, че когато си живяла в Пренцлауер Берг, не всичко е било сиво и бетонно?

Тя издуха от белите си дробове дима с продължително издишване, очевидно облекчена да загърби темата за детската площадка.

— Всъщност беше източноберлинският артистичен квартал, един вид нашият „парижки ляв бряг“. Ако знаеш как да играеш по правилата — а повечето ни приятели художници и писатели бяха намерили начин — можеше да си намериш там голям стар апартамент срещу нищожна цена. Нещо като огромните халета в Долен Манхатън, за които четох някъде. Разбира се, все пак живеехме в „сивата“, „аскетична“, „некомфортна“ ГДР, така че всичко беше примитивно. Но пък всеки познаваше някого, който има познат водопроводчик или електротехник — майстори, готови срещу скромно заплащане да ти оправят тоалетното казанче, проблем с тока или отоплението, така че януарските студове в апартаментите ни да станат поносими. При все това в Пренцлауер Берг съществуваше истинска артистична общност. И фактически дори човек да не успяваше да публикува нещо или да направи изложба, а да твори само от вътрешна необходимост, общността го подкрепяше. Организирахме си четения на пиесите. Правехме си частни изложби на снимки и картини по апартаментите. Предавахме си ръкописите от ръка на ръка. И вдигахме страхотни купони. Откачени, безумни купони, които често започваха в петък след работа и продължаваха до ранното утро в неделя. Беше си истински бохемски живот по наши правила — или поне дотолкова „наши“, доколкото бе възможно при тази ситуацията…

— И там ли си била преводачка?

— Да, превеждах от английски на немски за едно държавно издателство. Разбира се, не бях партиен член и освен това бях заклеймена като участничка в „потенциално упадъчна група“ в дебрите на Пренцлауер Берг, така че не ми възлагаха важни неща за превод — не биха ми поверили да преведа новия гневен черен американски роман, който шефовете прецениха, че е достатъчно критичен към живота в САЩ, или бомбастичните дрънканици на някой английски комунист срещу госпожа Тачър. При мен идваха книги за дивата природа или геоложки изследвания за северноамериканския континентален шелф, или технически наръчници. Безумна работа, но ставаше за запълване на времето. Стига говорих за себе си. Не мога да си обясня какъв е този твой интерес към мен.

— Понеже мисля, че си прекрасна.

— Защо го казваш? — попита тя с тих, смирен глас.

— Защото го мисля.

— Как е възможно да го мислиш? Та ти ме познаваш от… откога? От половин час, не повече.

— Обаче го мисля и го знам.

— Притесняваш ме.

— Не, просто ти казвам какво изпитвам.

В този миг забелязах, че се усмихна дискретно. Но побърза да скрие усмивката си, като тръсна глава и отпи от бирата, запали нова цигара, успокоителна, и заяви твърдо:

— Може ли да се върнем към текста ти?

През следващите двайсет минути обсъждахме въпросите, които си беше записала.

Заслужава си да отбележа, че ако Петра не беше съгласна с нещо, не бе никак лесно да я убедя в гледната си точка. В крайна сметка отстъпих за шест от деветте „наблюдения“, които я дразнеха, като намерих начин да изразя мислите си по-завоалирано. После минахме на въпросите й по превода, свързани с американизми, които бях използвал, и необходимостта да се намери еквивалент на немски като например out of left field^[1].

— В ГДР не играем бейзбол — каза тя, след като й обясних произхода на израза. — От друга страна, харесва ми как използваш думите.

— Стига да не са насочени срещу архитектурните достойнства из Източен Берлин.

— В който случай звучиш банално. А си много умен, за да си го позволиш.

— Сега вече ти ме ласкаеш…

За пръв път по време на целия този танц на разговора тя ме погледна право в очите.

— Наистина го мисля, Томас.

— Добре.

— А сега… — погледна си часовника. — Трябва да вървя.

— Моля? — попитах, наистина шокиран.

— Имам планове за вечерта.

— Ясно.

— Звучиш като разочарован.

— Ами… да, наистина съм разочарован. Но ако те поканя на вечеря тези дни?…

— Бих казала: „Разбира се“.

— Ами ако съм толкова нетърпелив, че предложа да е утре вечер?

— Бих казала: „Има един евтин, но приличен италиански ресторант на две преки оттук на «Пфлюгерщрасе»“. Името му е идиотско — „Ариведерчи“ — което не е особено успешен маркетингов ход за ресторант, а?

— Добре, значи в „Ариведерчи“. Осем добре ли е?

— Да.

Оставих няколко монети на масата.

— Не е нужно да плащаш и за мен — каза Петра.

— Но аз искам.

Излязохме, навън беше все още привечер.

— Е, как ти се струва мизерното ми кварталче?

— Не е по-зле от моето кътче в Кройцберг.

— Не би трябвало да живея тук. Толкова е сиво.

— Защо си тук тогава?

Тя хвърли бърз поглед към високите жилищни блокове във Фридрихсхайн оттатък Стената.

— Имам си причини — и изведнъж без предупреждение ме притегли към себе си и ме целуна по устните, дръпна се, преди да успея да я притисна на свой ред. Ръката й стисна моята силно. — До утре.

— Да, до утре.

Петра ме пусна и се обърна, бързо се отдалечи. Стоях, главата ми все още замаяна от тази поразителна целувка, и я гледах как се отдалечава по улицата. Когато стигна до другия ъгъл, се обърна. Като ме видя, сякаш й олекна, но ми се стори не по-малко объркана от мен. Все пак се усмихна. Докосна устните си с пръсти и ми прати въздушна целувка. Преди да успея да отвърна, зави зад ъгъла и изчезна.

В следващите няколко мига в главата ми се въртеше само една мисъл: още цял дълъг ден, докато пак я видя.