Диана Габалдон
Друговремец (42)

41.
От земната утроба

През следващите две седмици Джейми продължаваше да се възстановява, а аз да се чудя. Някои дни ми се струваше, че е най-добре да отидем в Рим, където приближените на Претендента имаха влияние, а там можехме… какво? Понякога ми се ще да си намерим уединено безопасно местенце и да живеем в мир.

Беше топъл, ярък ден и ледените висулки по носовете на водоливниците капеха непрестанно, като оставяха дълбоки бразди в снега под стрехите. Вратата на стаята на Джейми беше открехната, а прозорецът — открит, за да се прочисти малко натежалият от дим и болест въздух.

Надникнах внимателно, защото не исках да го будя. Но леглото му беше празно. Той седеше до прозореца и лицето му почти не се виждаше.

Още беше много слаб, но раменете му под одеждите бяха изпънати, а елегантната му осанка се възвръщаше — седеше стабилно, не трепереше, беше изправил гръб и присвил крака под табуретката, а очертанията на тялото му бяха хармонични както преди. Държеше дясната си китка с лявата си ръка и бавно обръщаше дланта си на слънцето.

На масата имаше превръзки. Беше ги свалил от ранената си ръка и сега внимателно я разглеждаше. Стоях на прага и не помръдвах. Оттук ръката се виждаше ясно.

От лицевата страна на дланта белегът от пирона почти не се виждаше — просто розова точица, която щеше да изчезне с времето. От опаката страна обаче ситуацията не беше никак добра. Раната там, където се беше инфектирала, бе с размерите на голяма монета, още покрита с коричка.

На средния пръст също личеше разкривена ивица на белег, малко под първата става, и продължаваше чак до кокалчето. Палецът и показалецът бяха добре зараснали, но кутрето бе разкривено — там бе имало три различни фрактури и явно не бях успяла да ги наместя както трябва. Безименният пръст леко щръкваше, когато Джейми поставяше длан на масата.

Той завъртя дланта и полека се зае да раздвижва пръстите. Нито един не се свиваше на повече от три-четири сантиметра, а безименният — никак. Както се боях, втората става вероятно щеше да си остане неподвижна.

Завъртя ръката си още няколко пъти, вдигна я пред лицето си и се взря отблизо в скованите разкривени пръсти и грозните белези, безмилостно ярки на светлината на слънцето. След това внезапно сведе глава, притискайки ранената ръка към гърдите си, и я покри със здравата.

— Джейми. — Прекосих бързо стаята и приклекнах до него, като поставих внимателно длан на коляното му. — Джейми, съжалявам. Направих каквото можах.

Той ме погледна изумен. Плътните мигли блещукаха от сълзи и той бързо ги обърса с опакото на лявата си ръка.

— Какво? — Преглътна буцата в гърлото си, изненадан от появата ми. — За какво се извиняваш, сасенак?

— За ръката ти. — Пресегнах се и я поех в своята, като прокарах плахо пръсти по неговите и докоснах белега от обратната страна. — Ще е по-добре. Наистина. Знам, че сега ти се струва безполезна, но махнахме шините едва наскоро, костите още не са зараснали. Мога да ти покажа упражнения и разтривки. Ще си върнеш много от функциите…

Той постави лявата си ръка на бузата ми.

— Да не си помисли… — Спря и поклати глава невярващо. — Мислила си си…

Отново спря и този път почака малко, преди да опита отново.

— Сасенак, да не си помисли, че плача за един неподвижен пръст и няколко белега? — Усмихна се накриво. — Суетен съм може би, но не чак толкова.

— Но ти…

Той се изправи и ме придърпа със себе си. Обрах сълзата, търкулнала се по бузата му. Влажното петно бе топло по пръстите ми.

— Плачех от радост, моя сасенак — рече той тихо. Хвана лицето ми между двете си ръце. — И благодарях на Бог, че ми е оставил ръката. Имам две ръце, с които да те прегръщам, с които да ти помагам, да те обичам. Благодарях на Бог, че отново съм цял, благодарение на теб.

— Но защо не? — попитах и поставих ръце върху неговите. След това си спомних касапския арсенал в стаята на Бийтън в Леох и се досетих сама.

Знаех какво съм забравила, докато се борех със страховитата инфекция. Че в дните преди антибиотиците обикновено — единствено — лекуваха инфектирани крайници с ампутация.

— О, Джейми. — Коленете ми омекнаха при тази мисъл и седнах малко прибързано. — Изобщо не ми мина през ума. Наистина. Ако се бях досетила, сигурно щях да го сторя. За да ти спася живота.

— Значи не е така при… в твоето време не го правят по този начин?

Поклатих глава отрицателно.

— Има лекарства, които спират инфекцията. Може би затова не съм се и досетила — дивях се на самата себе си. — А ти?

Той кимна.

— Очаквах го. Затова поисках да ме оставиш да умра. Мислих си само за това, когато можех да мисля изобщо. И в онзи миг, когато ти го казах… не мислех, че ще мога да живея така. Това стана с Иън, знаеш.

— Така ли? Каза ми, че е бил прострелян, но не ми хрумна да го разпитвам допълнително.

— Да, раната се отрови. Хирурзите отрязаха крака, за да не отрови цялата кръв. — Джейми направи пауза. — Иън все пак се справя много добре. Но… — Поколеба се и подръпна безименния си пръст. — Помня какъв беше преди. Сега е същият, само заради Джени. Тя… тя го поддържа цял. — Усмихна ми се стеснително. — Както ти мен. Не мога да разбера защо жените си правят труда.

— Е — отвърнах тихо, — на жените им харесва.

Той се позасмя и ме приближи към себе си.

— Да. Един Бог знае защо.

Постояхме прегърнати, без да помръдваме. Челото ми беше на гърдите му, ръцете ми — на кръста му, и усещах бавния, мощен ритъм на сърцето му. Накрая той се размърда и ме пусна.

— Имам да ти покажа нещо. — Обърна се, отвори едно малко чекмедже под масата и извади сгънато писмо. Подаде ми го.

Беше препоръка от абат Алегзандър, който препоръчваше Джеймс Фрейзър на кавалера на свети Георги, иначе познат като Негово Величество крал Джеймс Шотландски, като изтъкнат лингвист и преводач.

— Това е подслон — каза Джейми, вгледан в писмото. — И скоро ще ни трябва подслон. Но това на хълма на Крейг на Дун беше истина, нали? Думите ти за Въстанието?

Поех си дълбоко дъх и кимнах.

— Вярно е.

Той ми взе писмото и почука замислено с показалец по него.

— Тогава това не е безопасно.

— Не е.

Хвърли го в чекмеджето и дълго се взира в него. След това погледна към мен и постави ръка на бузата ми.

— Наистина го мислих, Клеър. Животът ми е твой. Ти ще решиш какво ще правим отсега нататък, къде ще ходим. Във Франция, в Италия, дори в Шотландия. Сърцето ми стана твое още щом те видях за пръв път, а доскоро държеше тялото и душата ми в ръцете си и ги опази. Ще сторим както кажеш.

Някой почука леко на вратата и се разделихме светкавично, като виновни хлапаци. Пооправих набързо косата си, мислейки си, че манастирът е чудесно място за възстановяване, но не става за романтично гнезденце.

Един от братята миряни влезе и остави на леглото големи кожени дисаги.

— От Макранох от имението Елдридж — каза той с широка усмивка. — За дамата на Брох Туарах.

Поклони се и си тръгна, оставяйки след себе си леко ухание на морска вода и студен въздух.

Отворих дисагите, любопитна какво може да е изпратил Макранох. Вътре имаше неща — бележка без адрес и подател, малък вързоп, адресиран до Джейми, и обработена вълча кожа, която още миришеше силно на кожар.

На бележката пишеше: „Кой може да намери добродетелна жена? Защото тя е много по-ценна от перли.“^[1]

Джейми отвори другия вързоп. Извади нещо малко и блещукащо и объркано гледаше ту него, ту вълчата кожа.

— Странна работа. Сър Маркъс ти е изпратил вълчата кожа, сасенак, а на мен перлена гривна. Може би е объркал адресатите?

Гривната беше прекрасна — наниз големи барокови перли между две златни верижки.

— Не — отвърнах, като се любувах на украшението. — Не ги е объркал. Гривната е заедно с огърлицата, която ми подари, когато се оженихме. Той я е подарил на майка ти, знаеше ли?

— Не, не знаех — отвърна тихо и докосна перлите почти с благоговение. — Баща ми ми я даде, за да дам на жена си, която и да е — устата му се дръпна в мимолетна усмивка, — но не ми каза откъде са.

Спомних си помощта, която ми беше оказал сър Маркъс, когато така безцеремонно се бяхме натресли в дома му, а после изражението му, когато си заминавахме на следващия ден. По лицето на Джейми личеше, че и той си спомня баронета, който за малко да му стане баща. Взе китката ми и ми сложи гривната.

— Не е за мен! — възразих.

— За теб е — каза той твърдо. — Не е удобно мъж да изпраща бижута на омъжена жена, затова я е подарил на мен. Но очевидно е за теб. — Ухили се. — Колкото и да съм измършавял, няма да стане на моята китка.

Обърна се към вълчата кожа и я опъна.

— А защо би ти изпратил това? — Метна я на раменете си и аз се отдръпнах светкавично с вик. Главата също бе одрана и внимателно обработена, а в очните кухини имаше две жълти стъклени очи, които ме гледаха яростно от лявото рамо на Джейми.

— Ужас! — възкликнах. — Изглежда точно както когато беше жив!

Джейми се обърна и се оказа лице в лице с озъбената муцуна. Провикна се стреснато и хвърли кожата в другия край на стаята.

— Божичко! — рече и се прекръсти.

Кожата лежеше на пода и ни гледаше кръвнишки на светлината на свещите.

— Как така когато е бил жив, сасенак? Да не сте били приятели? — попита ме, докато отвръщаше на погледа на вълка с присвити очи.

Тогава му разказах всичко — за вълка, за другите вълци, за Хектор, за снега, колибата с мечката, спора със сър Маркъс и появяването на Мърто, добитъка, убийственото чакане на склона насред розовата мъглица в пометената от снежна виелица нощ.

Измършавял или не, гръдният му кош беше широк, а ръцете му — силни и топли. Притисна лицето ми в рамото си и ме люлееше нежно, докато ридаех. Опитах да се овладея, но той само ме прегърна по-здраво и загука нежности в косата ми — накрая се предадох и плаках невъздържано, докато не останах съвсем без сили и можех само да хълцам.

— Като се замисля, имам малък подарък за теб, сасенак — каза той, докато приглаждаше косата ми. Подсмръкнах и обърсах нос в полата си, защото нямах нищо друго подръка.

— Съжалявам, че аз нямам какво да ти подаря — рекох, докато той тършуваше из разхвърляните завивки. Сигурно ми търсеше кърпичка, помислих си и отново подсмръкнах.

— С изключение на дреболии като живота ми, мъжеството ми и дясната ми ръка? — попита той сухо. — Ще свършат работа, мо дюин. — Изправи се, хванал расото, което му бяха дали.

— Съблечи се.

Зяпнах.

— Моля?

— Съблечи се, сасенак, и сложи това. — Подаде ми расото. — Или може би искаш първо да се обърна с гръб?

* * *

Обгърнах се плътно с грубия плат и последвах Джейми по поредното стълбище. Това беше третото и най-тясното досега — каменните стени бяха на не повече от половин метър една от друга, осветени от фенера, който Джейми държеше пред себе си. Имах чувството, че земята ме поглъща, колкото повече се спускахме в тясната шахта.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? — попитах. Гласът ми проехтя, но странно приглушено, сякаш говорехме под водата.

— Няма много голяма вероятност да завием погрешно, нали?

Стигнахме поредната площадка, но Джейми беше прав, че пътят бе един — надолу.

В дъното на това стълбище обаче стигнахме до врата. Площадката му сякаш беше изсечена в планината, а вратата беше широка, ниска и направена от дъб, с месингови панти. Дъските й бяха посивели от годините, но още бяха здрави, а площадката беше чиста, сякаш метена. Явно тази част от манастира още се използваше. Може би беше винената изба?

До вратата имаше стенен свещник, а факлата в него беше изгоряла наполовина. Джейми я запали с парченце хартия от близката купчина, оставена за тази цел, отвори отключената врата и се приведе под трегера, а аз го последвах.

Отначало не виждах нищо, освен светлината от фенера на Джейми. Всичко останало чернееше. Фенерът се поклащаше напред, по-далеч от мен, а аз не помръдвах и следвах с очи петното светлина. На всеки метър-два светлината спираше и продължаваше, а след нея се надигаше ново пламъче. Когато очите ми бавно привикнаха, пламъците се превърнаха в ред фенери върху каменни постаменти. Фенерите сияеха в мрака като морски фарове.

Беше пещера. Първо си помислих, че е пещера с кристали, заради странното проблещукване оттатък фенерите. Но когато пристъпих към първия постамент, видях всичко пред себе си по-ясно.

Черно езеро. Прозрачна вода върху фин вулканичен пясък. На светлината на фенерите тя искреше ярко. Въздухът беше топъл и влажен, а по хладните стени на пещерата се образуваха капчици и се стичаха по ръбестите скални грамади.

Горещ извор. Леката миризма на сяра ощипа ноздрите ми. Горещ минерален извор, значи. Спомних си думите на Анселм за горещите извори край абатството, прочути с целебните си свойства.

Джейми стоеше зад мен и гледаше димящата черно-червеникава шир.

— Гореща вана — каза гордо. — Харесва ли ти?

— Исусе Ш. Рузвелт Христе.

— А, значи ти харесва — каза той и се ухили от успеха на изненадата си. — Хайде, идвай.

Съблече се и остана гол, смътно озарен от червеникавите отражения във водата. Таванът на пещерата сякаш поглъщаше светлината на фенерите, така че тя се простираше само на няколко метра от тях.

Малко колебливо свалих и своята дреха.

— Колко е горещ? — попитах.

— Достатъчно. Не се тревожи, няма да се опариш. Но ако останеш повече от час, ще те свари бавно.

— Колко привлекателно — рекох.

Последвах слабата му фигура във водата. В камъка бяха изсечени стъпала надолу, а по ръба на езерото беше прокарано възлесто въже, за да има за какво да се хващат посетителите.

Водата се издигна над хълбоците ми и плътта на корема ми потръпна от удоволствие, когато топлината премина през мен. В дъното на стълбите спрях, впила пръстите на краката си в чистия черен пясък, водата малко под раменете ми, а гърдите ми се носеха по повърхността като плувки на въдица. Цялата ми кожа бе попила топлината на извора и по врата ми, под плетеницата на кичурите, избиваха капчици пот. Беше блаженство, чисто и просто.

Повърхността на водата беше гладка и спокойна, но самата вода не бе неподвижна — долавях леко движение, течения в дълбочина като нервни импулси. Може би това движение, както и невероятно успокояващата топлина, ме накара да си въобразя за миг, че изворът е жив — топло, гостоприемно същество, което ме обгръщаше ласкаво. Анселм беше казал, че подобни извори могат да лекуват, и точно в момента не бях предразположена да се усъмня.

Джейми дойде зад мен, а пътят му във водата личеше от миниатюрните вълнички, които тялото му оставяше след себе си. Пресегна се и подхвана гърдите ми, като леко ги обля с топла вода.

— Харесва ли ти, мо дюин? — Приведе се напред и ме целуна по рамото.

Повдигнах крака и се понесох изцяло във водата, облегната на него.

— Прекрасно е! За пръв път от август ми е топло навсякъде.

Той ме задърпа назад, с бавни крачки през водата — краката ми се носеха малко под повърхността, а топлината преминаваше по крайниците ми като милувка.

Джейми спря, завъртя ме в другата посока и ме постави на някаква твърда дървена повърхност. Полувидима на меката светлина, под нас имаше пейка от няколко дъски, заковани в една скалиста ниша. Той седна в нишата до мен и разпери ръце на скалната издатина зад нас.

— Брат Амброуз ме доведе тук онзи ден — рече. — За да омекнат раните ми. Хубаво е, нали?

— Повече от хубаво. — Водата така ни повдигаше, че имах чувството, че ако се пусна от пейката, ще отплавам. Погледнах към сенките на тавана.

— Нещо живее ли в пещерата? Прилепи? Риба?

Той поклати глава.

— Нищо, освен духа на езерото, сасенак. Водата извира от земята през една тясна пукнатина там — и той кимна към мастиленочерния мрак в другия край на пещерата — и се процежда през още десетина отвора в скалата. Но няма изход, освен този през вратата.

— Дух на езерото? — рекох развеселена. — Звучи малко езическо, а и точно под манастир.

Той се изтегна блажено, а очертанията на дългите му крака плувнаха под повърхността като стъблата на водно растение.

— Е, както и да го наричаш, тук е много по-отдавна от манастира.

— Да, виждам.

Стените на пещерата бях от гладка, тъмна вулканична скала, почти като черно стъкло, осеяно с влага. Цялото помещение приличаше на огромен мехур, полупълен със странно живата, ала стерилна вода. Сякаш бях приласкана обратно в утробата на земята и че ако притисна ухо към скалата, ще чуя безкрайно бавния ритъм на огромно сърце съвсем наблизо.

Дълго време бяхме много тихи, носехме се във водата, унесени, и от време на време се докосвахме неволно, оставили се на невидимите течения на пещерата.

Когато накрая продумах, гласът ми звучеше лениво, сякаш бях упоена.

— Реших.

— А… Значи Рим? — Гласът на Джейми сякаш идеше отдалеч.

— Да. Не знам, когато отидем, какво…

— Няма значение. Ще направим каквото можем.

Той се пресегна към мен, толкова бавно, че си помислих, че ръката му никога няма да ме достигне.

Придърпа ме по-близо, докато чувствителните ми зърна не опряха в неговите. Водата бе не само топла, но и плътна, почти мазна на докосване. Ръцете му слязоха надолу и подхванаха дупето ми, повдигнаха ме.

Проникването ме сепна. Кожата ни беше гореща и хлъзгава и се носехме един над друг, без почти да се усещаме, но присъствието му в мен беше плътно и съкровено, постоянна точка в изменчивия воден свят, като пъпна връв насред произволните движения в майчината утроба. Проскимтях от изненада, когато заедно с него в мен нахлу и горещата вода, но след това се настаних върху него с въздишка на удоволствие.

— О, това ми хареса — каза той с наслада.

— Кое? — попитах.

— Този звук. Когато изписка.

Не беше възможно да се изчервя — кожата ми не можеше да се зачерви повече. Позволих на косата си да падне пред лицето ми, а къдриците се отпуснаха, когато плувнаха по повърхността на водата.

— Съжалявам, не исках да съм шумна.

Той се засмя — дълбокият му глас проехтя сред устоите на покрива.

— Казах, че ми харесва. Така е. Това е едно от нещата, които най ми харесват, когато спя с теб, сасенак, тези малки звуци.

Придърпа ме по-близо и челото ми опря във врата му. По кожата ни веднага изби пот, хлъзгава като натежалата от сяра вода. Той помръдна с хълбоци, аз рязко си поех дъх и едва успях да сподавя възклицанието си.

— Да, точно така — рече той тихо. — Или… така?

— Блярк — изгрухтях. Той се засмя, но продължи.

— За това най-много си мислех — каза той, докато бавно прокарваше ръце по гърба ми, галеше, пристискаше и ваеше хълбоците ми с длани. — В затвора нощем, прикован с още десетима други, докато слушах хъркането, пръдните, стоновете. Мислех си за малките звуци, които издаваш, когато те любя, как изсумтяваш леко, когато проникна за пръв път в теб, сякаш се готвиш да се захванеш за работа, как дишаш все по-бързо и по-бързо.

Определено дишах все по-бързо и по-бързо. Плътната, наситена с минерали вода ме крепеше като перо във водата и не отплавах само защото стисках раменете му и се притисках удобно и плътно в него по-надолу.

— Още по-добре — прошепна той в ухото ми и горещият му дъх ме погъделичка, — когато те обладая бурно и нетърпеливо и ти заскимтиш под мен и се задърпаш, сякаш искаш да се махнеш, но знам, че просто искаш да дойдеш по-близо, и аз се мъча да сторя същото.

Ръцете му ме проучваха бавно, сякаш гъделичкаше пъстърва, както онзи ден край малкия поток, стискаха дупето ми, продължаваха нататък, приласкаваха опънатата, копнееща точка на единението ни. Разтреперих се и дъхът ми излезе на пресекулки.

— Или когато те пожелая уморено, за да ми дадеш успокоение, и ме поемеш в себе си с въздишка и онази тиха мелодия на гласа ти, сякаш тананикаш песен, сякаш пчелна пита жужи на слънцето, и ме унесеш в покоя на този малък звук.

— Джейми — рекох прегракнало, — Джейми, моля те.

— Още не, мо дюин. — Той обхвана кръста ми здраво и ме притисна силно надолу, като изстена силно. — Още не. Имаме време. И искам да те чуя как стенеш така отново. Да стенеш и да плачеш, макар да искаш да се сдържиш. Искам да въздишаш, сякаш ще ти се скъса сърцето, да крещиш от копнеж и накрая да извикаш в ръцете ми. Тогава ще знам, че съм ти дал това, от което имаш нужда.

Тръпката между бедрата ми започна и се изстреля като куршум дълбоко в слабините ми, разхлаби ставите ми, така че ръцете ми се плъзнаха безсилни и безчувствени от раменете му. Гърбът ми се изопна и гърдите му се притиснаха към неговите. Потреперих в горещия мрак и само ръцете на Джейми ме пазеха да не се удавя.

Отпусната в него, се чувствах като медуза. Не знаех и не ме интересуваше какви звуци съм издавала, но се чувствах неспособна на свързана реч. Докато той не започна отново да се движи, неумолим като акула в океана.

— Не — рекох. — Не, Джейми, не мога да го понеса отново.

Кръвта още напираше във върховете на пръстите ми и ритъмът му ме изтезаваше от болезнено удоволствие.

— Можеш, защото те обичам. — Гласът му беше приглушен от мократа ми коса. — И ще успееш, защото те желая. Но този път ще свърша с теб.

Крепеше хълбоците ми и ме носеше далеч отвъд мен самата със силата на подводно течение. Разбих се в него като прибой, а той ме посрещна с непоклатимостта на гранитна скала, котва насред туптящия хаос.

Останала без сили и форма, моделирана единствено от ръцете му, извиках тихо и полузадавено, като давещ се моряк. Чух и неговия безпомощен вик и разбрах, че и аз съм му дала това, от което има нужда.

* * *

С мъка се измъкнахме от утробата на света, влажни и димящи, с крайници като гума от виното и топлината. На първата площадка паднах на колене, а когато Джейми се опита да ми помогне, падна до мен нескопосано в плетеница от голи крака и монашеско расо. Започнахме да се хилим безпомощно, пияни повече от любов, отколкото от вино и стигнахме до втората площадка на колене и лакти, като повече си пречехме, отколкото си помагахме, побутвахме се и току прескачахме краката си, за да не се настъпваме в тясното пространство, а накрая просто се строполихме взаимно в ръцете си.

На това място към небето гледаше старинен еркерен прозорец без стъкло и светлината на пълната луна ни обливаше в сребро. Стояхме впримчени един в друг и се охлаждахме на зимния въздух, чакахме препускащите си сърца да забавят ход и дишането ни да се върне в нормалния си ритъм.

Луната беше толкова огромна, че почти изпълваше прозореца. Нищо чудно, че приливите и на моретата, и на жените се влияеха от тази величествена сфера, толкова властна и непосредствено близка.

Но собствените ми приливи вече не се движеха според този целомъдрен, ялов зов и познанието за това се извиваше като страх в кръвта ми.

— И аз имам подарък за теб — казах ненадейно на Джейми. Той се обърна към мен и положи едрата си, уверена длан върху още плоския ми корем.

— Така ли било? — попита ме.

И светът ни обгърна, сякаш сътворен наново и с безброй възможности.